Джералд Даръл
Хванете ми колобус (5)

Леопарди в тоалетната

Самуел Джон Алиру

чрез Филип Ансумана

Училище на Червения кръст

Бамбавуло

 

Уважаеми господине,

 

С настоящото най-учтиво Ви моля да ми проявите филма „Кодак 221“, който Ви изпращам по моя брат Филип. Ако можете, заемете се с промиването и изваждането на снимките.

Щях да дойда сам, но в момента композирам песен, която, надявам се, ще Ви изпратя следващата седмица.

Аз уча в средното училище „Уесли“ в Сезбвема.

Искрено Ваш Самуел Джон Алиру

Моля да ми отговорите

Дълго време уговарях BBC да заснемем една експедиция за залавяне на диви животни, но те проявяваха голямо късогледство по въпроса. Опитвах се да ги убедя, че очарованието на експедицията е не само в залавянето на животните, а и в отвеждането им по море в Англия и отглеждането им. Тази тема ми се струваше отличен материал за филм. Въпреки това те се колебаха повече от година, но в края на краищата казаха „да“. Бях доволен, мислех си, че това е прекрасно за тръста: първо, щеше да му даде голяма гласност; второ, колекцията му щеше да се обогати с интересни експонати и, трето, докато досега осигурявах сам средствата за всичките си експедиции, този път BBC щеше да ми помогне. Макар че тогава тръстът се развиваше добре, все още не бяхме в състояние да се заемем и с експедиции за залавяне на диви животни.

В началото мислехме да заминем за Гвиана, но ни смущаваше нестабилното политическо положение в страната. Веднъж попаднах на размирици, в резултат от които бях принуден да освободя половината от уловените животни, и сега не ми се искаше да ме сполети същото в разгара на снимките за серийния филм на BBC. Поразмислих и се спрях на Сиера Леоне. Все още не бях посещавал тази част от Западна Африка, а там имаше някои особено редки животни, много подходящи за тръста. Освен това се влюбих искрено в Западна Африка и нейните обитатели. С радост узнах, че BBC бе определила за режисьор на филма Крис Парсън. Той беше мой стар приятел, с когото бяхме работили по-рано по време на едно голямо пътешествие през Малая, Австралия и Нова Зеландия^[1], когато го опознах и обикнах неимоверно много. И така заминах за Бристол, където уточнихме плана. Решихме аз да тръгна по море с някой мой сътрудник, да организираме базовия лагер и да заловим колкото може повече животни за възможно най-кратко време, след което филмовият екип начело с Крис Парсън да дойде със самолет. Щяхме да имаме две седмици за събиране на животни преди пристигането на групата. От особено значение бе при идването на екипа да разполагаме вече с животни за някои от филмовите епизоди. Остана само да определя кой от сътрудниците на зоопарка ще ме придружи. Спрях се на Джон Хартли, известен като Дългия Джон. Той е висок около два метра, необикновено слаб и прилича на някоя от карикатурите на Круикшанк. Тогава бе млад и много трудолюбив и посрещна с бурен възторг предложението ми.

После започна крайно необходимият, но твърде досаден процес на подбор на екипировката за експедицията. При едно такова пътешествие човек никога предварително не знае какво го очаква на място, и за да е спокоен, трябва да се подготви така, че да посрещне сам почти всички свои нужди. Взехме чукове и пирони, винтове, капани, мрежи и най-различни клетки, бутилки за хранене на бебета, спринцовки, лекарства и голямо количество детски храни, като млякото на прах „Комплен“, много полезно при отглеждане на новородени животни. Събра се цяла камара багаж. И тук, както изглежда, винаги се случва при подготовката на каквато и да е експедиция до която и да е част на света, се появи неочаквано препятствие. Оказа се, че нито един от пътуващите до Фритаун параходи не превозва животни. Обзет от отчаяние, аз се обадих по телефона в параходната агенция и се свързах с един от директорите. За щастие той бе чел и харесал някои от моите книги и параходството любезно направи изключение от наредбата за превозване на животни с пътническите параходи. Съобщиха ни, че не само можем да отплуваме с „Акра“, но и да се върнем с него, заедно с всички наши животни.

И така в един мрачен, сив и дъждовен ден ние с Дългия Джон натоварихме багажа на „Акра“ и още същата вечер потеглихме от пристанището на Ливърпул. Джеки реши да не идва с мен. Тя бе пътувала два пъти до Западна Африка и климатът не й бе понесъл. Вместо това тя тръгна на друго пътешествие, за Аржентина, заедно с Хоуп Плет и Ан Питърс.

По време на пътуването попаднахме на много силна буря. Морските бури не ме тревожат ни най-малко, не страдам и от морска болест. Любопитствах обаче как ще се държи Дългия Джон, защото никак не е лесно човек да се грижи за толкова много животни, ако го хване морска болест. За щастие оказа се, че Дългия Джон има железен стомах, и двамата не пропуснахме нито едно ядене. Прекарвахме голяма част от времето в пушалнята, почивахме, пиехме бира, разглеждахме книги за фауната на Западна Африка и изучавахме навиците на животните, които се надявахме да заловим. Дългия Джон се изтягаше на стола като претърпял корабокрушение жираф, но аз му напомнях, че пътуването е единственото време, през което може да си почине, така че да го използува колкото може по-добре. Казвах му също, че трябва да е готов на всичко. Рисувах му мрачни картини за пълни с паяци и скорпиони сламени колиби, топла вода, къпане с вода от бъчви и още много подобни страхотии на тропиците.

Пристигнахме във Фритаун в прекрасен слънчев ден и вятърът донесе до нас чудесните аромати на Западна Африка: мирис на палмово масло, благоухания на цветя, дъх на гниеща растителност, всичко примесено във възхитителен и опияняващ букет.

Щастието ми се усмихна — чрез господин Гедис, член на нашия тръст, бях установил връзка с господин Опенхаймер, който възложи на Диамантената корпорация в Сиера Леоне да ми окаже необходимата помощ. Знаех, че ще се наложи да прекараме известно време във Фритаун и предварително бях написал писмо с молба да ни ангажират стаи в хотела или по възможност да ни осигурят малък апартамент. Ето защо малко се смутих, когато на борда на парахода, непосредствено след нашето пристигане, се появи шофьор в безупречна униформа и ме попита аз ли съм господин Даръл. Отвърнах утвърдително и той ми съобщи, че ще ме отведе с кола в една от квартирите на Дикор^[2], която ще бъде на наше разположение по време на престоя ни във Фритаун. Не очаквах кой знае какво, защото ме предупредиха, че квартирите във Фритаун са неудобни, задушни и влажни. Помолих го да почака, докато освободим багажа си от митницата, което стана изненадващо бързо. Струва ми се всъщност, че това е единствената митница, през която преминах за най-кратко време въпреки цялата планина от най-разнообразен багаж. Натоварихме багажа на огромния камион, предоставен ни любезно от фирмата „Лендроувърс“, аз седнах в елегантната кола до шофьора, а Дългия Джон подкара камиона след нас.

Прекосихме града и не след дълго се озовахме в много приятен район с къщи сред потънали в цветя градини. След малко свърнахме по някакъв криволичещ път с пламнали хибискуси от двете страни и пред нас се показа огромен и блестящ жилищен блок. Погледнах удивен.

— Това ли е мястото? — обърнах се аз към шофьора.

— Да, господине — отвърна той.

Спряхме пред сградата и в този миг от нея излязоха прислужници в бели униформи, поеха куфарите ни, отнесоха ги на третия етаж и ни въведоха в апартамент, при вида на който дъхът ми просто секна. Преди всичко той бе огромен: само гостната например можеше да побере около четиридесет души. Второ, обстановката беше като в холивудски филм, трето, имаше климатична инсталация и, четвърто, от верандата пред гостната се откриваше великолепен изглед към хълмовете на Ламли Бийч, един от най-хубавите плажове на Сиера Леоне, разпрострял се на мили покрай брега.

— Е! — възкликна Дългия Джон и се огледа. — Никак не е лошо, нали? Нямам нищо против такива сламени колиби, ако това сте имали предвид.

— Нищо подобно не съм имал пред вид — отвърнах строго аз. — Почакай, докато тръгнем из страната, там ще разбереш какво значи лишения. Това е само един малък… малък приятен сюрприз. Просто имахме късмет.

Аз отидох в кухнята и открих там един прислужник. Той се изправи бързо на крака и се изпъна.

— Вие от прислугата ли сте? — заинтересувах се аз.

— Да, господине — отвърна той и се усмихна, — аз съм стюардът на този апартамент. Казвам се Джон. Аз съм и готвачът, господине.

Огледах ослепително чистата кухня и забелязах в единия ъгъл огромен хладилник.

— Предполагам — започнах нерешително аз, — предполагам, че тук нямате бира, Джон?

— Има, господине. Има, господине. Веднага ще ви донеса, господине.

Върнах се в гостната и се отпуснах в едно кресло, все още леко замаян от целия този лукс. Дългия Джон влезе с бавна походка. Той бе успял вече да проучи останалата част на апартамента.

— Има три спални — съобщи той — и всичките големи колкото тази стая. Просто невероятно!

— Аз пък открих, че има леденостудена бира — казах му аз. — Изглежда няма да гладуваме.

Очакваха ни много работа и много срещи. Трябваше да получа разрешителни за лов на животни и за изнасянето им от страната, да установя връзки с най-различни хора, които можеха да ни помогнат, докато се намираме из вътрешността на страната. Най-неприятното бе, че обявиха както огромния, така и по-малкия лендроувър за товарна кола, а товарни коли не се допускат до централните улици на Фритаун. Проблемът обаче се разреши благодарение на любезността на местните власти, които ни предоставиха кола с шофьор.

След това трябваше да решим къде да разположим основния си лагер. Помислих малко и реших да се ориентирам към град Кенема, разположен на около четиристотин мили във вътрешността на страната. Спрях се на него не само защото е доста голям град, където по-лесно можехме да се снабдяваме с продукти и екипировка, но и защото Диамантената корпорация имаше там кантора. Смятах, че след като са така добре разположени към нас, ще е по-добре да сме по-близо до тях. Още на борда на „Акра“ се запознахме с Рон Фенел, който работеше като правителствен съветник в Сиера Леоне. Той пръв ми препоръча Кенема. Когато го запитах къде според него можем да си построим основен лагер, той каза: „Защо не опитате в хромовата мина?“ В началото помислих, че се шегува. Нямах намерение да живея в мина. Той обаче ми обясни, че на пет-шест мили от Кенема имало хромови мини и доста празни къщи, строени преди за миньорите и семействата им. След като хромът се изчерпал, мястото било изоставено. Фенел беше сигурен, че ще получа официално разрешение от властите да се настаня в една-две къщи. Тази идея страшно ми хареса и след безброй перипетии накрая открих съответния служител, който веднага ми издаде необходимото разрешително.

Не обичам градовете, но Фритаун е великолепен. Улиците са с възхитително неподходящи имена, като Сейнт Джеймс, Стренд или Оксфорд стрийт, всички ужасно поангличанени. Английските колонисти са забележителни. Дайте на англичанина някакво блато, разположено на две хиляди мили от някое населено място, и в изблик на оригиналност той ще го нарече Пикадили. Очарователни лондонски автобуси, наблъскани с африканци, си пробиваха с мъка път през улици, по които редом със стари, прекрасни и просторни дървени къщи се издигаха огромни небостъргачи. Аз предпочитам старата архитектура, но тя бе съчетана много умело с новата.

Следващата ни задача бе да си подберем помощници и аз се свързах със Саду. Един мой приятел, който бе прекарал няколко години в Сиера Леоне, ми го препоръча, защото бе работил с него. Описа ми Саду като превъзходен готвач и което е по-важно, като честен и съвестен работник. Саду се оказа дребен и съсухрен човечец с лице като на маймуна, озарено от палава усмивка. Когато се разбрахме за заплатата, аз го накарах да отиде в града и да потърси някое „хлапе“. На западноафрикански жаргон „хлапе“ означава нещо като помощник. Това всъщност е момчето, което бели картофи, оправя леглата и върши цялата черна работа, докато готвачът или стюардът е избавен от слугинската работа. Не след дълго Саду доведе Ламин — около четиринадесетгодишно момче, което беше много срамежливо и имаше обаятелна усмивка. Наехме го веднага. Настъпи и дългоочакваният ден на тръгването. Всички документи бяха подписани и подпечатани, приготовленията — завършени и големият лендроувър (малкия оставихме във Фритаун за групата на BBC) потегли за вътрешността на страната.

Първата част от пътя се оказа великолепна — равен, с чакълена настилка, дърветата и храстите встрани бяха потънали в цветове — червени, жълти, пурпурни и бели. Най-неочаквано, обаче, на деветдесет и третата миля — трас! — и чакълената настилка се смени от латерит. Червен прах покриваше растенията и дърветата от двете страни на пътя. Той беше ситен като пудра и проникваше навсякъде.

Колата се тресеше върху латерита, напукан от зимните валежи и вятъра, и след няколко мили започна да ни се струва, че се намираме върху пневматична сонда.

Завоите по пътя нямаха край, а прахът като че ставаше все по-гъст и по-гъст. От време на време преминавахме през някое селце с колиби, покрити с палмови листа, навън веднага се втурваха деца с пламнали очи и блеснали от белота зъби и размахваха за поздрав розовите си длани. Понякога прелиташе по някоя двойка птици-носорози, които размахваха отчаяно крила, а дългите им клюнове изглеждаха ужасно тежки. Оставахме с впечатление, че размахват така яростно крила, защото в противен случай тежестта на клюновете им щеше да ги накара да се забият по очи в земята.

След няколкочасово пътуване стигнахме село Бамбаво. Хромовите мини се намираха из хълмовете зад Бамбаво, но трябваше да минем през селото, за да вземем пазача, който държеше ключовете от различните постройки. След това завихме наляво и се заизкачвахме по една невисока верига от хълмове, разположена зад селото. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова пътят ставаше по-лош, а гората — по-величествена и девствена; гигантски дървета се извисяваха върху огромни коренища, целите покрити с орхидеи, най-различни епифити и огромни водопади от гигантска папрат. Колкото повече се сгъстяваше гората, толкова по-мрачни мисли ме налягаха за жилището, което ни очакваше. След един завой хромовите мини се изпречиха пред погледите ни. Всичко се оказа напълно противоположно на това, което си представях. Първо, имаше голяма административна сграда и плувен басейн, който сега, разбира се, бе празен, ако не се смятаха сухите листа в него, но все пак басейн. Пътят продължи да се вие още малко нагоре, а там, на равното било на хълма, се издигаха седем-осем красиви малки вили, сгушени между дърветата. Отгоре се откриваше великолепен изглед към равнината, в която се намираше село Бамбаво, и към гъстите гори, прострели се на стотици мили, чак до границата с Либерия. Много от къщите бяха вече порутени, но ние намерихме две в отлично състояние и с великолепен изглед, разположени близо една до друга.

Докато разопаковаха и подреждаха вещите ни в къщите, узнах от пазача, че в административната сграда има динамо, което снабдявало малкото селище с електричество. Ако можем да доставим необходимото масло и нафта, електротехникът щял с радост да дойде да го обслужва срещу скромно възнаграждение. Уредихме и този въпрос, след което наех двама яки младежи от селото да почистят басейна и да го напълнят с вода. Двамата с Дългия Джон прекарахме останалата част от деня в разопаковане на багажа, който натрупахме на купчинки в ъглите на просторното ни жилище, а вечерта седнахме да хапнем от чудесното къри, което ни приготви Саду.

— Знаете ли, най-много се страхувах от тази част на пътуването — каза Дългия Джон, като посръбваше с удоволствие от студената бира. — Сламени колиби, скорпиони под покрива, паяци, топла бира…

— Пий, без да говориш — отвърнах аз. — Просто страшно много ни провървя. Никога не съм имал такъв разкошен лагер. Помисли си само, да разполагаш с баня и тоалетна, които са в изправност, а? Та това е върхът на разкоша.

Скоро разбрахме, че хромовите мини крият нови приятни изненади. Например водата, която идваше от изворите в гората съвсем близо зад къщите, бе толкова чиста, че можеше да се пие направо, без да се налага да се занимаваме с досадното преваряване и филтриране. Нямаше също така и комари, намирахме се на достатъчно високо място, долавяхме и най-слабия полъх на вятъра и в къщите никога не ставаше нетърпимо горещо.

Следващите няколко дни бяха крайно напрегнати. Разговаряхме със старейшината на Бамбаво, обяснихме на добродушния старец целта на нашето посещение и се обърнахме към него с молба да помоли селяните да ни уловят „бийф“^[3]. На западноафрикански жаргон „бийф“ означава всяко животно от жабата до слона. След това наехме дърводелец и му възложихме да скове клетки, предните стени на които носехме от Англия. За кратко време редицата от празни клетки стана внушителна. След това обиколихме всички села в радиус от двадесет мили и разпространихме новината за нашето пристигане. Обяснихме намеренията си и казахме, че ще се върнем отново след три дни, за да видим дали са успели да ни уловят някой „бийф“.

Една вечер след едно от поредните пътешествия с агитационна цел, както ги нарече Дългия Джон, се окъпахме, преоблякохме, се, нахранихме се вкусно и тъкмо се бяхме поотпуснали преди лягане, когато дочухме откъм хълма необикновени звуци на флейти, барабани и песни. След малко зърнахме върволица хора, които се изкачваха нагоре по пътя към нас, а ветроупорните им фенери проблясваха между дърветата.

— Какви са за бога тези хора? — попита Дългия Джон, тъй като пътят водеше единствено към нашата къща.

— Не зная — отвърнах аз, — допускам, че е някаква делегация от селото. Може старейшината да ни изпраща своя оркестър или нещо подобно.

Изчакахме търпеливо и след малко групата пеещи африканци се показаха иззад ъгъла на къщата и се наредиха в редица пред нас на верандата. Двама мъже носеха на рамо прът с поклащаща се на него доста солидна, скована от грубо издялани дървета клетка.

— А! — възкликнах аз и се обърнах към Дългия Джон. — Изглежда, че това е нашият първи „бийф“. Слушай, каквото и да е животното, не се вълнувай особено много, защото цената веднага ще се вдигне.

— Няма — обеща Дългия Джон. — Ще се постарая да си придам вид, че животното е толкова противно, че дори и без пари да ни го дават, пак няма да го вземем.

— Е, приятели, какво носите? — обърнах се аз към събралата се компания.

— Бийф, господине, бийф — отвърна веднага в един глас тълпата, а зъбите на всички проблеснаха на светлината на фенерите и върху лицата им се разляха победоносни усмивки.

Те поставиха клетката в краката ни и ние се опитахме да надникнем през пролуките, за да видим какво има вътре. Помислих, че в голямата клетка има едро животно. Не се виждаше нищо, затова преместихме клетката на светло и прерязахме въжето от усукана трева на капака.

— Пазете се, господине! — извика един от ловците, когато повдигнах предпазливо капака, за да видя какво има в клетката. — Този бийф ще ви ухапе.

Вдигнах по-високо капака и надникнах в клетката. Съвсем неочаквано в отвора се появи прелестна муцунка. Оказа се маймунка макак, която можеше да се разположи съвсем удобно в голяма чаена чаша. На малкото зелено личице, върху носа, имаше бяло петно с форма на сърчице. Маймунката впи в мен блестящите си очички и издаде пронизителния писък на новородените маймунки, който скоро след това се превърна в обичайна музика в лагера. Отворих клетката и я извадих. Тя имаше зеленикаво тяло, дълга опашка и тъжно личице. Маймунката се сгуши в ръката ми и отново издаде силен писък.

— Този бийф не хапе — обърнах се аз към ловците. — Това не е голяма, а малка маймуна.

Този стар „номер“ ми беше добре известен. Поради някаква неясна причина африканците винаги си въобразяват, че ако преувеличат свирепостта на донесеното от тях животно, ще получат и повече пари. Подадох новородената маймунка на Дългия Джон, който я пое внимателно в огромните си длани и я държа така през цялото време, докато се пазарях. Пазарлъкът се проточи, но в края на краищата успях да смъкна цената от пет на две лири. Сумата бе много по-голяма, отколкото струваше малката маймунка, но опитът ме е научил да плащам в началото малко повече, за да накарам ловците да се заемат с улова на повече животни. След това можех вече да сваля цените. И така ловците, доволни от сделката, си тръгнаха, пеейки и удряйки по малкия барабан. Те се скриха от погледите ни надолу по хълма, а ние с Дългия Джон нахранихме малката прегладняла маймунка с топло мляко. После й направихме топло легълце от сухи бананови листа в една от нашите клетки и я оставихме да се наспи.

— Е — обърнах се аз към Дългия Джон, когато си лягахме, — това е първият ни „бийф“. Не е чак толкова лошо. Маймуните макаци са много редки. Може би е добро предзнаменование.

Новината за цената на маймунката се разпространи и както предполагах, скоро към нашата къща тръгна непрекъснат поток от ловци, които носеха най-различни животни. Имаше прилепи и новоизлюпени кукумявки, таралежи с пухкави опашки, новородени маймунки, огромни като котета плъхове, най-разнообразни по форма и размери мангусти. Същевременно агитационната ни дейност из селата започна да дава плодове и при повторните ни посещения рядко се завръщахме с празни ръце, макар че понякога уловът се състоеше само от някоя костенурка или млад питон. От клетките се носеха свирукания, шумолене, писукане и крясъци и ние се надявахме, че ще успеем да посрещнем групата на BBC с чудесна сбирка от животни. Въпреки това още не бяхме постигнали главната цел на идването си в Сиера Леоне: прекрасните маймуни колобуси и леопардите. И изведнъж, точно преди пристигането на групата, се снабдихме с леопарди, и то по най-неочакван начин.

Разпитвах най-внимателно всички ловци за възможността да се уловят някои от тези великолепни котки, чийто брой непрестанно намалява, защото ги избиват заради кожите им. Ловците клатеха глава и отвръщаха, че залавянето на леопарди е „просто невъзможно“. Започнах да си мисля, че ще останем без леопарди, и ето че един ден някакъв раздрънкан лендроувър се заизкачва по криволичещия път към къщата. Колата спря, от нея изскочи дългунест млад американец и се представи като Джо Шарп. Каза, че служи в Корпуса на мира, чул, че събираме животни. Не проявяваме ли случайно интерес към леопарди?

— Разбира се. Защо? Знаете ли къде можем да намерим?

— Вижте какво — отвърна накъсо той. — Аз имам два леопарда. Взех ги от един ловец и сам ги отгледах. Сега са на около шест месеца. Мислех си, че може би ще се заинтересувате от тях.

— И още как — отвърнах разгорещено аз. — Къде са?

— Тук са — отвърна той и посочи задната седалка на лендроувъра.

Джо заобиколи колата, отвори задната врата и отвътре изскочиха два от най-великолепните леопарди, които бях виждал през живота си. Те бяха големи колкото едри лабрадори^[4], имаха прекрасен цвят и силни крака, а кожата им блесна на светлината, когато се запровираха между краката на Джо Шарп, силно мъркайки. Около врата си носеха нашийници. Отведохме леопардите пред къщата, завързахме ги с въжета за перилата на верандата, седнахме и ги заоглеждахме с възхитени погледи.

— Имената им са Герда и Локай — обясни Джо, изтегна се на един стол и пое подадената му чаша бира. — Струва ми се, че са брат и сестра. Ловецът ги донесе заедно и тогава бяха почти еднакви на ръст, макар че, както виждате, Герда е по-стройна от Локай.

Локай сложи лапи върху масата и започна да души подозрително чашата ми с бира. После ме погледна настойчиво в очите и ме близна бързо по ръката с грапавия си език.

— Е, ако желаете, те са ваши — каза Джо. — Всъщност никак не ми се иска да се разделяме, привързах се много към тях, но скоро се връщам в Щатите, а е невъзможно да ги взема със себе си.

— Разбира се, че ще ги вземем — отвърнах аз. — За първи път виждам толкова красиво оцветени леопарди. Може ли човек да им се довери напълно?

Казах това, защото тъкмо в този миг Локай прегръщаше нежно крака ми. Почувствувах как ноктите му се впиват в кожата ми.

— Как да ви кажа — отвърна Джо, — трябва да имате пред вид едно нещо. С мен се държат добре, а също и с някои други момчета от Корпуса на мира. Не обичат обаче един-двама от тях и тогава се държат малко странно. Локай например е в състояние да ви изненада и да скочи отгоре ви от някоя врата, а е доста тежичък.

— Ако ви изненада и ви удари, може да ви счупи врата — казах аз и освободих крака си с труд от лапите на Локай.

— Мисля, че скоро ще свикнат — отвърна Джо. — Всъщност много са добродушни.

— А къде — запита Дългия Джон и постави пръст в раната, — къде ще ги настаним?

За това не се бях и замислял. Точно тогава дърводелецът имаше почивен ден, а ние нямахме достатъчно голяма клетка за тях. Налагаше се да им построим нова, което означаваше, че трябва да се отиде до Кенема за дървен материал. Това изискваше време, а снимачната група пристигаше на следващия ден. Замислих се за миг и си спомних, че между нашата къща и малката къщичка по-долу, където щеше да се настани снимачната група, имаше малка колиба — два на три метра. Висока беше около три метра. Вероятно бе служила за тоалетна на персонала. Ако се почистеше добре, леопардите щяха да се чувствуват отлично в нея, докато им направехме нова клетка. Веднага се отправихме нататък, за да огледаме колибата, и установихме, че е напълно подходяща за леопардите с изключение на около двадесетсантиметровия отвор между покрива и горната част на стената. Джо ме увери, че те в никакъв случай не могат да се промъкнат през него.

И така след почистването заведохме Герда и Локай в новите им апартаменти и им дадохме по един голям съд с любимата им консервирана храна за кучета, с която ги бе хранил Джо. След като ги настанихме, ние се върнахме да пием по още една бира. Същата вечер, след тръгването на Джо, двамата с Дългия Джон понесохме вечерята на леопардите, изпълнени с вълнение. Щом чуха стъпките ни, те задраскаха с нокти по вратата и заръмжаха така, че Дългия. Джон и аз се спогледахме тревожно.

— Струва ми се — започнах аз, — струва ми се, че трябва да се въоръжим за тази операция.

За всеки случай си отрязахме по една дебела тояжка.

— А сега — предложих аз — мисля, че ако отворим внимателно вратата и пъхнем единия съд с храната, той ще привлече вниманието им, тогава ще пъхнем втория и ще измъкнем мръсните съдове навън.

— Добре… — отвърна неуверено Джон.

Отворих бавно и предпазливо вратата и леопардите се хвърлиха моментално към нея, като заръмжаха доволно при миризмата на храната. Пъхнахме бързо съда, той се хлъзна към насрещния ъгъл, а леопардите се спуснаха бясно след него. Ние се стрелнахме вътре, грабнахме мръсните съдове, поставихме другия пълен съд на пода, измъкнахме се веднага и тръшнахме вратата след себе си.

— Ох! — въздъхна Дългия Джон. — Ще ни създават неприятности. Колкото по-бързо ги затворим в клетка, толкова по-добре.

— Утре сутринта това ще е първата ни работа — казах аз. — Ако отидеш до Кенема за дъски, аз ще убедя дърводелеца да направи всичко предсрочно. Мисля, че до утре вечер той ще скове клетката. Конструкцията всъщност е много проста.

— Дадено — отвърна Дългия Джон. — Само че аз няма да ги храня сутринта. В противен случай може и да не доживея отиването до Кенема.

— Няма кой друг, така че налага се пак ние да го свършим.

— Е, добре — отвърна Дългия Джон. — Поне да бъде геройска смърт.

Легнахме си обзети от мрачни мисли.

На сутринта нахранихме леопардите по същия сложен начин, после открехнахме внимателно вратата и надникнахме вътре. Двата леопарда лежаха, облизваха се и мъркаха доволно. Изглежда, храната им действуваше успокоително. Тъй като все пак се налагаше да се сприятелим, стори ми се, че е настъпил най-удобният момент. И така ние с Дългия Джон се затворихме в тоалетната с двата леопарда и започнахме да им говорим и да ги милваме. Герда веднага хареса Дългия Джон, а Локай — мен, ако, разбира се, можем да наречем израз на привързаност това, че той сложи и двете си едри лапи върху коляното ми, протегна се, прозя се и впи нокти в капачката. След половинчасови излияния завързахме за нашийниците им две доста дълги въжета и ги изведохме на малка разходка. Леопардите се държаха много спокойно и изглеждаха великолепно на слънцето. Когато дойде време да ги вкараме обратно, имахме малки стълкновения, но за щастие, с помощта на друг съд с храна, те завършиха без кръвопролития.

Дългия Джон отиде в Кенема за дървен материал и някои необходими провизии, а аз почистих и нахраних животните и започнах да чакам пристигането на групата на BBC. Те пристигнаха заедно с Дългия Джон, когото бяха срещнали в Кенема. Той явно им бе наговорил какви ли не ужаси за нашия живот в лагера, защото след като лендроувърът спря и Крис слезе, по лицето му се изписа изумление.

— Късметлия! Виждам, че отново ти се е усмихнало щастието — каза той и тръгна засмян към мен.

— Да, не е лошо. Скромно местенце — отвърнах аз, — но има всички съвременни удобства и разните му там работи. А освен това отзад има и чудесна джунгла, в която можете да снимате.

— Късметлия! — повтори той.

Крис е човек със среден ръст, затова пък природата го е надарила с внушителен нос, върхът на който е като отсечен. В минути на размисъл той закрива като ястреб зелените си очи с гъстите си мигли, а когато нещо не върви, като че се прикрива зад носа си. Крис ме представи на останалите двама мъже от групата: — Хауард — нисък и набит брюнет с къдрава коса и огромни очила с рогови рамки, които му придаваха вид на добродушен бухал, и Юарт — оператора, висок блондин, който приличаше на скандинавец. Всички насядаха и аз помолих Саду да ни донесе бира.

— Как откри това място? — запита Крис.

— Чиста случайност — отвърнах аз. — Цялото селце е изоставено, но имаме всички удобства. Баните и в двете къщи работят, също и тоалетните, което е дори още по-важно. Имаме и хладилник, така че разполагаме със студени напитки и място за съхраняване на продуктите. Имаме електричество и можете да зареждате акумулаторите на камерите и така нататък. А под ей онзи път има и плувен басейн. Ако не се чувствувате изморени, може да поплувате.

— Боже господи! — възкликна Крис. — Просто невероятно.

— Така е. Това е най-фантастичният лагер, който съм имал, откакто се занимавам с лов на диви животни. Никога не съм живял сред такъв разкош.

— Добре — каза Крис и вдигна чаша. — Да пием за хромовите мини.

— Вече не са хромови мини — обади се Дългия Джон. Сега се наричат Говежди мини.

Оттогава започнахме да ги наричаме така.

След като допихме бирата, аз поведох новодошлите да им покажа жилището. На минаване край тоалетната махнах небрежно с ръка към нея.

— Впрочем — казах аз, — не отваряйте тази врата. Там са затворени два леопарда.

— Леопарди ли? — обади се Хауард. Очите зад очилата му бяха широко отворени. Искате да кажете… искате да кажете… леопарди!

— Да, да. Тези котки с петна по кожата — отвърнах аз. — Затворили сме ги тук, докато им направим подходяща клетка.

— Сигурни ли сте, че няма да избягат? — запита Хауард с треперещ глас.

— Сигурен съм. Не се съмнявам ни най-малко — отвърнах аз. — Всъщност те са още съвсем малки и са питомни.

След обяд Юарт, Хауард и Крис отидоха в къщата си да разопаковат багажа си, да проверят звукозаписната и фотографската техника и да се уверят, че не се е повредила при пътуването из неравните пътища. Дългия Джон се зае да храни с мляко новородените животни, а аз седнах да пиша писмо. Неочаквано се разнесоха викове: „Джери! Джери!“ и на върха на склона се появи задъханият Хауард със запотени от напрежението очила.

— Джери! — извика той. — Бързо! Бързо! Леопардите излязоха навън.

— Боже господи! — простенах аз и скочих на крака. Дългия Джон изостави веднага всичко, ние се въоръжихме с прътове и последвахме разтреперания Хауард.

— Къде са? — попитах аз.

— Като идвах към вас, ги видях върху покрива на тоалетната. Крис и Юарт останаха да ги пазят.

— Господ да ни е на помощ — казах аз. — Пъхнат ли се в гората, никога няма да можем да ги хванем.

Когато стигнахме долу, намерихме въоръжените с прътове Крис и Юарт. Обзети от голямо безпокойство, те стояха на почтително разстояние. Върху покрива на постройката беше само Герда, която тихо ръмжеше под нос, а от Локай нямаше и следа.

— Къде е Локай? — попитах аз.

— Току-що скочи от покрива. Не успях да го спра — отвърна виновно Крис. — Тръгна нататък.

Той посочи надолу към плувния басейн.

— Джон — извиках аз, — заеми се с Герда. Тя те обича повече от мен. Само за бога не прави глупости. Опитай се да я накараш да слезе долу… или пък се качи при нея и й завържи въжето за нашийника. Крис, ела с мен да потърсим Локай.

Двамата с Крис се спуснахме надолу по хълма и започнахме да търсим, макар да бях почти сигурен, че Локай се е вмъкнал в гъстата гора зад нас и повече няма да го видим. Изведнъж най-неочаквано го забелязахме — излегнал се мирно и тихо под едно портокалово дърво. Приближих се внимателно до него, заговорих му ласкаво, а той отвърна с приятелско мъркане. С треперещи ръце прекарах въжето през нашийника и здраво го завързах. След това подадох въжето на Крис.

— Дръж! Чакай ме тук с Локай — казах аз. — Връщам се да видя как се справя Джон с Герда.

— Какво да правя, ако тръгне нанякъде? — извика жаловито Крис след мене, когато се затичах нагоре по хълма.

— Тръгни и ти след него. Не прави обаче опити да го спираш.

Когато се върнах при тоалетната, Юарт и Хауард продължаваха да стоят разтреперани с прътове в ръце. Дългия Джон бе намерил отнякъде един сандък и стъпил върху него, завързваше въжето за нашийника на Герда. Така поне знаехме, че тя няма къде да отиде. Герда обаче беше по някаква причина в лошо настроение и отказваше да слезе от покрива на тоалетната. В края на краищата се принудихме да вземем дълъг прът и да я побутнем леко към ръба на покрива, за да я накараме да скочи на земята. Тя скочи, обърна се и заръмжа към Дългия Джон, като че той бе виновен за всичко, и дори замахна с лапа към него. Не биваше да забравяме, че макар да бяха само на шест месеца, леопардите си оставаха истински хищници и едно игриво замахване на лапата им можеше да отнесе половината лице. И така, като действувахме много предпазливо, успяхме да накараме Герда да влезе обратно в тоалетната. След като я вкарахме вътре, Дългия Джон седна до нея, започна да й говори и да я гали и тя се поуспокои. Аз се върнах надолу по хълма и заварих Крис да държи с вид на изоставен щъркел въжето, от другия край на което зловещо поглеждаше Локай. Поех въжето и леко го подръпнах, за да го накарам да се изправи на крака.

— Хайде, Локай — подканих го аз. — Хайде… Вкусна храна… Герда те чака. Хайде… Чудесна тоалетна. Хайде…

По този начин, бавно, с много спирания, по време на които Локай душеше нещо или се обръщаше, за да се възхити на изгледа, ние успяхме да го върнем обратно.

В това време спешно извиканият дърводелец донесе дъски и закова отвора на покрива, за да не се повтори бягството. Всички се върнахме в къщи и изпихме по една бира, за да се поуспокоим.

— Надявам се, че такива неща не се случват всеки ден — обади се Юарт.

— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Средно по три-четири пъти на седмица, не по-често. Но в края на краищата нали дойдохте, за да снимате?

— Не можеш да държиш леопардите безкрайно тук — каза Крис. — Какво ще правиш с тях.

— В момента дърводелецът прави клетка. Довечера ще бъде готова и тогава ще ги преместим в нея. Това ще бъде нова забавна историйка.

— От това ще станат чудесни кадри! — възкликна Крис.

— Добре, но докато дърводелецът приготви клетката, ще се стъмни.

— Нищо — отвърна Юарт. — Ще запалим прожектори.

— Стига прожекторите да не ги изплашат — казах аз. — Страхувам се, че ако започнат да нервничат, ще се наложи да прекъснем снимките и да изключим осветлението. Нямам намерение да рискувам главата си за BBC.

— Ясно, ясно — отвърна Крис. — Обещавам ти, че ще постъпим точно така.

През останалата част от следобеда монтирахме прожекторите, а дърводелецът довършваше вече чудесно изработената клетка за двата леопарда. Когато я завърши напълно, бе паднал вече пълен мрак и ние включихме пробно прожекторите. Те наистина се оказаха много мощни и осветиха цялата околност с ярка светлина, която сигурно нямаше особено да се хареса на леопардите. Когато всичко бе готово, Дългия Джон и аз се въоръжихме за всеки случай с пълни блюда консервирана храна за кучета, въжета и прътове и отидохме при леопардите. Дадохме им храната и след като я изядоха, влязохме при тях, заговорихме им с ласкави гласове, казахме им, че ще станат филмови звезди, завързахме въжетата за нашийниците и ги изведохме навън. Тръгнахме бавно нагоре по хълма, като ги оставихме те да определят скоростта на движението. Много им харесваше да спират и да се заглеждат, тогава ушите им трепваха и се виждаше как мустаците им щръкваха напред като антени. Продължавахме да се движим бавно, докато стигнахме върха на хълма и навлязохме в светлината на прожекторите. За миг крачещият до мен Джон изчезна от погледа ми. Герда го помъкна като паленце надолу по хълма. Нищо не можех да направя, тъй като здраво държах Локай. Той не реагира на светлината на прожекторите, както Герда, и аз го поведох бавно нагоре към клетката. Локай никога през живота си не бе виждал клетка и, естествено, прояви известно подозрение. Позволих му да я обходи и да я подуши, след което поставих вътре съд с консервирана храна за кучета и го побутнах към нея. Бях го натикал почти наполовина през вратата, когато той неочаквано реши, че всичко това е някаква подготвена от мен подлост и направи опит да се дръпне назад. За щастие задницата му бе доста широка и с един удар успях да го вкарам вътре и да тръшна вратата след него. Той започна да яде, а аз развързах въжето от нашийника и го издърпах от клетката. В този момент на хоризонта се появи задъхан Дългия Джон, задърпал след себе си съпротивяващата се Герда. Тя беше в отвратително настроение и сега пред нас възникна въпросът как да вкараме един раздразнен леопард в клетката на друг леопард, който след като се бе наял до насита, проявяваше силно желание да излезе отново навън. Това ни отне доста време, но най-после успяхме, затворихме вратата след двата леопарда и въздъхнахме с облекчение. Иззад прожектора се разнесе гласът на Крис.

— Отличен епизод! — провикна се възторжено той. — И всичко мина като по вода. Не разбирам защо се безпокояхте толкова много.

Плувнали в пот, изподраскани здравата en route^[5] от леопардите, Дългия Джон и аз се спогледахме.

— Да върви по дяволите цялото BBC — избухна гневно той.

— Резолюцията се приема — отсякох аз.