Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch me a Colobus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Разпознаване и начална корекция
luboniko (2012)
Допълнителна корекция
knigoman (2015)

Издание:

Автор: Джералд Даръл

Заглавие: Хванете ми колобус

Преводач: Борис Дамянов; Владимир Ганев

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: научнопопулярен текст; очерк; документалистика

Националност: английска

Печатница: ПК „Георги Димитров“; „Ат. Стратиев“

Излязла от печат: 25. IX. 1981 г.

Редактор: Майя Пелева; Радка Гоцева

Художествен редактор: Петър Кръстев

Технически редактор: Донка Бинева

Рецензент: Борислав Иванов Антонов

Художник: Румен Ракшиев

Коректор: Мария Гарева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4015

История

  1. — Добавяне

Хванете ми колобус

Уважаеми господине,

Жена ми постъпи в болница да ражда. Лекарят ми писа да отида и да заплатя за нея. Ако ни платите днес, ще отида. Ако не, моля Ви, господине, да ми заемете 4 леона или две лири. Не искам да отида без Ваше съгласие.

Желая Ви добро утро, господине.

По това време сбирката ни значително нарасна. Имахме вече и три буйни млади шимпанзета: Джими, Еймос Татлпени и Шемъс О’Тул. Дадоха ни ги хора, които ги бяха държали като домашни любимци. Голямата сбирка изискваше много допълнителна работа, тъй че се налагаше да ставаме с Дългия Джон още в ранни зори. Към девет — девет и половина, когато слънцето вече бе високо и осветлението подходящо, трябваше да сме почистили, нахранили и приготвили животните за снимки.

Колкото и да е странно, ранното ставане в Говеждите мини беше по-скоро удоволствие, отколкото наказание. Пред очите ни се откриваше изглед от триста-четиристотин мили, чак до либерийската граница, и в ранното утро всичко изглеждаше сякаш потопено в океан от мляко, само тук-там стърчаха като островчета малки хълмчета. Слънцето се появяваше по фантастичен начин — като замръзнал червен портокал, после, щом станеше по-топло, то раздираше мъглата на дълги и засукани чилета и изведнъж като че цялата гора, докъдето стигаше погледът, пламваше. След като изпивахме чаша чай и се любувахме на изгрева, ние се заемахме с обичайната си работа — обикаляхме край редицата клетки, за да видим дали някое животно не се бе разболяло през нощта. След това Дългия Джон започваше да храни новородените животинки с мляко, а аз — да почиствам клетките. После около час и нещо режехме на парчета плодове и разни други храни за животните. Настъпваше време за закуска, Крис и хората му се появяваха на хълма и идваха при нас, като се прозяваха и протягаха. След закуската започвахме да обсъждаме сюжетите за деня и се заемахме със снимките.

Снимането на филм, разбира се, е фалшификация, но от фалшификация до фалшификация има разлика. В нашия случай, когато трябваше да покажем например как е заловено някое животно, ние го извеждахме от клетката и отново го „залавяхме“ пред обектива на камерата. Когато искахме пък да заснемем поведението на животното, отново го извеждахме в гората, поставяхме го в подходящ, ограден с мрежи участък и чакахме да направи непринудено онова, което искахме от него. Понякога това се оказваше досадно и изискваше голямо търпение, особено когато се налагаше да се стои под палещото слънце.

Спомням си как веднъж се опитвахме да заснемем начина, по който се храни торбестият плъх и как след като се наяде до насита, той тъпче торбичките на бузите си с храна, за да се запаси. Торбестите плъхове не са привлекателни животни, на ръст са колкото средно голяма котка, имат големи, възрозови уши, гъсти, подвижни мустаци, дълга, розово-кафява опашка и тъмносива козина. Ние имахме един плъх на име Албърт, който веднага след поставяне на съда с храна в клетката му се тъпчеше до пресищане, после пълнеше торбичките на бузите си с останалата храна и я носеше в ъгъла до леговището си, където я криеше. Бях сигурен, че ако го изведем в гората, той ще повтори пред нас цялата процедура, затова в уречената сутрин оставихме Албърт без закуска и го пренесохме тържествено до основата на едно исполинско дърво. Оградихме участъка с мрежи, поставихме на земята купчина от разнообразни горски плодове и пуснахме Албърт.

colobus_16.png

Камерите зажужаха, но за наша изненада Албърт се заразхожда безразлично сред плодовете, без да проявява ни най-малък интерес към тях. Той си намери чудесна малка ниша в коренищата на дървото, сви се на кълбо и заспа. Измъкнахме го най-безцеремонно, поставихме го сред плодовете, но той повтори всичко отново. Четири пъти го изваждахме, но Албърт не обръщаше ни най-малко внимание на плодовете, макар че времето му за закуска отдавна беше минало и той сигурно беше гладен. Едва на петия път имаше просветление — Албърт забеляза плодовете и подуши нетърпеливо един плод, но вместо да направи това, което бях обещал на Крис, той го вдигна изискано с уста, сви се в едно ъгълче, клекна на задните си крака и започна да го хрупа с вид на самотна херцогиня, седнала да яде сладолед. Не това желаехме, но все пак беше нещо.

colobus_17.png

Друг път искахме да снимаме един западноафрикански лемур-пото. Това са странни, малки, приличащи на детски мечета животинчета, далечни родственици на маймуните. Те имат извънредно необикновени предни крайници — показалецът на лапата е редуциран просто в чуканче, което им помага да се залавят по-здраво за клоните на дърветата. Прешлените на шията им изглеждат като малки подутинки под кожата. При нападение пото се отбранява, като пъха глава между предните си лапи. Ако някой неприятел се опита да го сграбчи за врата, той се натъква на малките остри израстъци, които действуват като спирачка дори и за най-безстрашния хищник. Искаше ни се да заснемем пото за един „успореден епизод“, и да го свържем с друг, който бяхме заснели предишния ден. От пото се искаше само да седне на един клон, а после да премине до противоположния му край. Нищо повече. Той се нахрани добре, така че не бе гладен, и ние се надявахме, че ще приключим с цялата сцена за около пет минути. Открихме наклонен под подходящ ъгъл клон, разположихме прожекторите и камерите, което ни отне доста време, докарахме пото и го поставихме върху клона. Той веднага скри глава между предните си лапи и замръзна в тази отбранителна поза. Измина половин час, прожекторите се нагорещиха и трябваше да ги изключим. Пото продължаваше да стои неподвижен. Недоумявах защо така внезапно се изплаши от нас, след като приемаше с готовност храна от ръцете ни. Неизвестно защо цялата тази процедура го ужаси. Приклекнахме и зачакахме търпеливо край изключените прожектори.

Трябва да кажа, че за мен няма нищо по-прекрасно от потъналата нощем в мрак тропическа гора, а тази бе особено красива. През дъждовния сезон клисурата, в която се намирахме, навярно се превръщаше в буен и разпенен поток, но сега бе суха, огромните обли камъни бяха обрасли с мъх, а над тях летяха и пълзяха хиляди блеснали в яркозелено светулки. Край нас безшумно прелитаха призрачни нощни пеперуди, от всички страни звучаха песни на цикади и други насекоми в различни вариации — от жужене до тих камбанен звън. Погълнат от тези съзерцания, аз бях почти напълно забравил за пото и BBC, докато Крис прошепна в ухото ми:

— Струва ми се, че ще се раздвижи.

Заехме бойните си позиции, включихме прожекторите, пото повдигна за малко глава и отново я пъхна между лапите си. Изтече нов четвърт час и неочаквано се случиха две неща: пото повдигна глава, в същия миг Юарт погледна часовника си и според мен направи най-неуместната забележка в Африка от времето на Стенли и Ливингстън.

— По това време в Бристол излизат от пивниците — произнесе замислено той.

Думите му направиха силно впечатление на пото, който като че бе един от водачите на въздържателното дружество. Вместо да се спусне по клона към кинокамерата, той извърна опашка към нас и побягна в обратна посока. Измина половин час, докато го открием сред преплетените клони. Най-сетне го заловихме, поставихме го отново върху същия клон, той се държа превъзходно и ние заснехме желания епизод. В крайна сметка изгубихме повече от два часа за епизод, който трае около тридесетина секунди на екрана.

Ние, разбира се, заснехме и обичайната си ежедневна работа по почистването и храненето на животните, макар че за някои хора грижата за една сбирка от животни не е обичайна работа. Животните правят всичко възможно, за да ви дразнят и удивяват всеки ден. Например за едно много красиво африканско рибарче, което имахме, не можехме да доставяме естествената му храна в достатъчни количества — малки гущерчета, змии и обикновени и прелетни скакалци. Наложи се да го учим да яде месо. Преди да го погълне обаче, рибарчето „убиваше“ парченцето месо, като го удряше енергично в поставения в клетката пън.

colobus_18.png

От самото начало предупредих Дългия Джон, че при всяка експедиция за диви животни настъпва момент, когато човек започва да си мисли, че знае всичко. Това е много опасен момент, защото човек никога не е в състояние да узнае всичко независимо от старанието си. Точно тогава започва да важничи и да проявява високомерие по отношение на собствените си възможности, тогава допуска и най-големите грешки. Веднъж си въобразих, че зная всичко, и точно тогава ме ухапа змия — една твърде неприятна история. Това обаче ме научи винаги да проявявам предпазливост. Един ден пристигна някакъв ловец и донесе очарователно новоизлюпено пиленце, което се оказа белошлема птица-носорог. Тези птици обикновено са блестящочерни, но перата върху главите им са пухкави и чисто бели и приличат на памучни шапчици. Зарадвах се много, тъй като това бе първият ни носорог, и прочетох цяла лекция на Дългия Джон за тези птици и тяхното поведение. Новоизлюпените носорози и тукани се отглеждат лесно и бях убеден, че Томи, както нарекохме носорога, няма да ни създава затруднения. След това нарязахме плодове, поставихме Томи върху масата за хранене и провесихме пред клюна му малки парченца. Той не им обърна никакво внимание.

— След време ще свикне — казах аз, — но мисля, че отначало трябва да го храним насила.

Пъхнахме късче плод в гърлото му, но той моментално го повърна. Натикахме второто късче още по-дълбоко, но след няколко минути Томи успя да повърне и него.

— Сигурно не е свикнал още с обстановката — обърнах се аз към Дългия Джон. — Да го оставим малко в клетката, после ще се върнем. Все пак не знаем кога го е уловил ловецът. Може би майка му точно преди това го е хранила и той още не е гладен.

И така ние върнахме Томи обратно в клетката. След два-три часа отново го извадихме и повторихме цялата уморителна процедура, но той все повръщаше. През целия ден се мъчихме да го храним с плодове, но той отказваше да ги поема.

— Наистина нищо не разбирам — обърнах се аз към Дългия Джон. — Повечето млади носорози подлудяват след първото хранене и след това не може да им се насмогне.

На сутринта Томи съвсем се оклюма, но макар и гладен, продължаваше да се отвръща от плодовете.

— По дяволите! — ядосах се аз. — Остава само още една възможност. Ще отида да погледна в справочника. Може би се хранят с нещо по-специално.

С цялото си невежество имах чувството, че всички птици-носорози се хранят със зеленчуци, плодове и насекоми и може да бъдат наречени всеядни. В справочника прочетох, че Томи принадлежи към изключително редките птици-носорози, които се хранят почти само с месо. Когато сме го тъпкали с плодове, които той изобщо не обича, все едно че сме тикали парчета суров бифтек в гърлото на някой заклет вегетарианец. Изведохме Томи от клетката, поставихме го върху масата, накълцахме внушително количество месо и само за тридесетина секунди той го изгълта като вълк. Оттогава Томи не извръщаше повече глава от храната. Той ми даде добър урок, а, надявам се, също и на Дългия Джон.

Едно нещо е да се грижите за животните в добре обзаведена зоологическа градина, в която разполагате с всичко необходимо за хранене и лечение, а съвсем друго, когато се намирате на края на света и животните са затворени в малки дървени сандъци. Тогава се налага да бъдете всичко за тях — от ветеринарен лекар до техник. Междувременно животните, примирили се със своето затворничество, започват да проявяват за назидание цялата си ексцентричност. Странни са капризите и чудатостите им. Един ден например те са просто бесни за портокали, вие моментално увеличавате дажбите и ги заливате с портокали. Ако обаче им дадете същото и на следващия ден, те ви гледат като че сте ги обидили смъртно, и решават, че повече от всичко предпочитат фъстъци. Не задоволите ли желанието им, както прави престарялата лейди със своя китайски мопс, жизнерадостта и бодростта им изчезват.

По едно време притежавахме един люспест мравояд — панголин. Много се зарадвах, когато ни го донесоха, защото при предишните ми експедиции в Западна Африка изобщо не успях да се сдобия с тези странни животни, наподобяващи оживели борови шишарки с опашки. Причината бе храната им: те се хранят главно с мравки, които строят гнездата си по дърветата — това са черните, дребни и свирепи дървесни мравки. В Англия се затрудних много с прехраната на панголина и установих, че нещо липсва в сместа от сурови яйца, месо и мляко, с която го хранехме — вероятно мравчена киселина. За да проверя това, взех малко шишенце с мравчена киселина и всеки ден сам приготвях храната на панголина. Често си представях как специалистът по кулинарни въпроси на телевизията би описал моята рецепта:

„Драги зрители, вземете две чаени лъжички мляко на прах, разбъркайте го добре в сто и петдесет грама вода, докато получите гъста и подобна на крем маса. Добавете едно сурово яйце и го разбийте. Прибавете шепа накълцано на ситно сурово месо, разбъркайте внимателно, накрая гарнирайте с дребно нарязани парченца от гнездо на дървесни мравки и добавете капка мравчена киселина. Сервирайте веднага. Ще останете учудени от впечатлението, което блюдото ще направи на вашите гости, и без съмнение ще си спечелите име на организатор на най-добрия панголинов прием.“

Помислих си, че би било интересно да се състави готварска книга за колекционерите на диви животни, един вид „Гастрономически Ларус“, със съвети как най-добре да се поднасят личинки и т.н.

Ние вече бяхме заснели по-голямата част от животните в нашата сбирка и натрупахме планина от филмови ролки, но все още не бяхме открили две от животните, заради които пристигнахме в Сиера Леоне — червено-черните и черно-белите маймуни колобуси. Ловците ни носеха всякакви други маймуни, но не и колобуси и аз накрая започнах да се отчайвам.

colobus_19.png

— Това няма никакъв смисъл — обърнах се аз към Крис. — Налага се да организираме две хайки за маймуни.

— Какви са пък тези хайки за маймуни? — запита озадачено Крис.

— Организират ги из какаовите плантации — обясних аз. — Подгонват маймуните в определен участък и после ги избиват, понеже нападат какаовата реколта и я унищожават. Струва ми се дори, че правителството заплаща премия по един шилинг на глава. Още тази сутрин ще изпратя Дългия Джон в Кенема, за да разбере кой район е най-подходящ за нас. Всъщност това може да се окаже много интересен епизод.

Изпратих Дългия Джон в Кенема. Когато се върна, той ни съобщи, че е записал имената на три-четири села, в които редовно организирали хайки. Трябвало обаче да се срещнем първо с местните власти и да си осигурим тяхната подкрепа, за да убедим селяните да направят хайка, макар че още не бил настъпил сезонът. Решихме да уредим срещата още на другия ден и да организираме колкото може по-бързо хайката за маймуни.

На другия ден станах, както обикновено, в ранни зори и излязох да се поразходя на терасата, докато Саду донесе чая. Дългия Джон никога не ставаше преди мен, защото спеше като заклан. Стоях и впивах взор в обгърнатата от мъгла гора. Изведнъж до ушите ми долетяха някакви звуци, които идваха от долината под къщата. Знаех, че това са маймуни, защото се чуваше онзи прекрасен звук от скоковете им сред листата, който напомня плясъка на прибой в скалист бряг. Отначало не можах да видя какви бяха маймуните. Те се насочиха към едно голямо и много красиво дърво точно под терасата, високо около двеста метра, със зеленикавосивкав дънер и много сочни листа. По това време на годината то бе покрито с ярки вишневочервени и розови шушулки, дълги около петнадесетина сантиметра. Отново се чуха трясък и шумолене на листа. После за миг се възцари тишина. Съвсем неочаквано цялото дърво като че разцъфтя — всеки цвят представляваше по една маймуна. Това бяха червено-черни колобуси, при вида на които дъхът ми просто секна. Гъстите им, лъскави кестенявочервени и катраненочерни козини лъщяха като лакирани на утринното слънце. Гледката беше разкошна. Около дванадесетина маймуни имаха малки, удиви ме начинът, по който малките използуваха съвсем безразборно ту опашките на родителите си, ту клоните на дървото при придвижването си от едно място на друго. За моя изненада маймуните не се хранеха с шушулките на дървото, а се тъпчеха с големи количества млади листа и филизи. Без съмнение това бяха най-красивите маймуни, които бях виждал дотогава, и реших на всяка цена да обогатя нашата сбирка с няколко от тях. Маймуните продължаваха да се хранят спокойно на дървото и да си разменят тихи възгласи, когато изведнъж се появи Саду с огромен и дрънчащ поднос с чаени чаши. Погледнах отново към дървото, но маймуните вече ги нямаше. Докато посръбвах чая, спомних си за една глуповата жена, която на някакъв коктейл във Фритаун ми каза: „Не разбирам с какво толкова ви привлича вътрешността на страната, господин Даръл. Там не може да се направи или да се види абсолютно нищо.“ Как ми се искаше тя да зърне отнякъде тези колобуси.

Същия ден тръгнах заедно със снимачната група да се срещна с местните власти и оставих Дългия Джон да се грижи за животните. Ръководителят на местната администрация се съвещаваше със старейшините и трябваше да почакаме, преди да ни приеме. Той се оказа млад и красив мъж, беше облечен в проста бяла роба и пъстра шапчица, докато повечето от останалите старейшини носеха разкошни мантии в най-различни цветове.

С помощта на преводач обясних целта на нашето пребиваване в Сиера Леоне, като наблегнах на това, че имаме желание да заснемем и да заловим живи няколко екземпляра от двата вида колобуси. Непрекъснато подчертавах, че искаме маймуните „живи“, защото те дотолкова бяха свикнали да ги убиват, че не можеха да проумеят напълно защо пък ни трябват именно живи и невредими маймуни. Най-сетне успях да убедя старейшините и ръководителя. Останах с надеждата, че ще разгласят нашето желание из селата и ще изпратят ясно съобщение. Ръководителят и старейшините също останаха възхитени. Те имаха толкова живи и красиви лица! Черните им очи гледаха строго и преценяваха всичко като уличните търговци от лондонския Петикоут Лейн[1], но се оживяваха при най-малката шега и блясваха от въодушевление, което напълно липсва у европейците. Ръководителят обясни, че ако искаме само да снимаме маймуни, най-подходяща според него била някаква какаова плантация недалеч от селото. Там, каза той, гъмжало от най-различни маймуни. Мястото обаче не било подходящо за хайка. За тази цел трябвало да отидем до друго село, което се намирало малко по-далеч. Тъй като се намирахме недалеч от какаовата плантация, решихме да отидем дотам. По пътя размишлявах за положението на маймуните в Сиера Леоне. По време на хайките ежегодно се избиват около две-три хиляди маймуни, които за нещастие не разбират колко важна е какаовата реколта за икономиката на Сиера Леоне. Те се втурват в какаовите плантации и действително причиняват големи щети. Ето защо броят им наистина трябва да се ограничава, но за нещастие страдат и всички останали маймуни. Когато в Сиера Леоне организират хайка, участниците получават премия за всяка убита маймуна, затова те безразсъдно избиват всички видове, включително и двата вида интересуващи ни колобуси, въпреки че те теоретически се намират под закрилата на закона.

Това е типичен пример как се наказват едни заради греховете на други, защото колобусите фактически не причиняват никаква вреда на какаовите плантации. Подобна картина наблюдавам из целия свят, от нея винаги ми е ставало противно: правителства, които са готови да платят милиони за разни измишльотини, но нито грош за защита на животните. Така се е стигнало до положението да се избиват три хиляди маймуни годишно, половината от които не само че не нанасят никаква вреда на какаовите плантации, но биха могли да носят много ценни доходи от туризъм.

Едва когато пристигнахме в какаовата плантация, осъзнах необходимостта от хайки. Накъдето и да се обърнехме, виждахме цели гроздове от маймуни, увиснали по младите какаови дървета. Както и предполагах, те бяха предимно представители на видовете черноноса морска котка и морска котка Диана; сред тях нямаше нито един колобус. Като гледахме правилните редици на младите какаови дървета, лесно можехме да си представим как една група буйни маймуни само за десетина минути може да очисти от листата всяко две-тригодишно дръвче.

Крис и останалите от групата монтираха камерите и започнаха да снимат животните по дърветата, а аз тръгнах към края на плантацията и скоро се озовах в гората. Между тях не съществуваше ясно очертана граница, но щом не виждате какаови дървета, а само истинската гора и вкаменените фонтани от шумящи бамбукови листа, разбирате, че вече сте извън плантацията. Човек изпитва странно усещане, когато си проправя път през бамбуковите дървета, чиито мощни стъбла, дебели колкото човешко бедро, скърцат и стенат мелодично при най-слабия полъх на вятъра. Навярно подобна музика са слушали моряците на старите кораби, когато, издигнали всички платна на мачтите, са заобикаляли нос Хорн. Търсех колобуси, но трудността в тропиците идва от това, че на всяка крачка виждате толкова интересни неща, че просто забравяте за какво сте дошли. Виждате например цвете, каквото не сте виждали никога през живота си, ярко оцветена гъба или лишей, както и не по-малко ярко оцветена дървесна жаба или скакалец. Тропиците приличат на пищна холивудска сцена, която ви кара да осъзнаете колко дребен и незначителен е всъщност човекът и колко сложен и прекрасен е светът, в който живеем.

Крачех тихо през гората, от време на време спирах да огледам нещо, което привличаше погледа ми, и с голяма радост най-неочаквано открих онова, което търсех. Нещо прошумоля в дървото пред мен, аз продължих тихо напред и се оказах точно под група черно-бели колобуси. Групата бе малобройна: шест маймуни и една женска с близнаци, нещо, което се среща много рядко. Колобусите се хранеха тихо сред клоните на петнадесетина метра над главата ми и макар че ме забелязаха, не проявиха никакъв страх. Разгледах ги с бинокъла и установих, че не са толкова живописни, колкото червено-черните, но катраненочерната им козина, снежнобелите опашки и бялата, наподобяваща рамка козина около лицата им придаваше достойнството на членове от странен религиозен орден. Щом се нахраниха, маймуните напуснаха дървото и се отдалечиха. Дотогава ми се струваше, че червено-черните колобуси са твърде подвижни по дърветата, но сега се уверих, че черно-белите далеч ги превъзхождат в това отношение. Без много да му мислят, те се хвърляха от въздуха на някое петдесетметрово дърво и се „приземяваха“ по долните клони с такава грация и точност, че ако ги видеше Тарзан, би умрял от завист. Върнах се в плантацията и заварих друго рядко зрелище — ликуващия Крис и хората му, които бяха успели да направят прекрасни снимки на хранещите се маймуни.

colobus_20.png

След това прибрахме нещата си и тръгнахме обратно към селото.

Беше пазарен ден, а аз много обичам африканските пазари, затова спряхме да го поразгледаме. Всички хора бяха заети и възбудени: красивите им очи горяха, зъбите блестяха. Те носеха празничните си дрехи, от които струяха най-ослепителните краски. Купища разноцветни плодове и зеленчуци, дълги редици най-пъстри топове плат: все едно че се движехме през разноцветна дъга. Като че там имаше всичко, което може да си пожелае човек — от нанизани на бамбукови пръчки изсушени жаби до сандали от стари външни автомобилни гуми. Докато се разхождахме безцелно, до мен се приближи неочаквано строен младеж с омачкан тропически шлем, бяла долна фланелка и къси панталони в защитен цвят. Той повдигна учтиво шлема си и попита: „Не сте ли вие господин Далъл, сър?“ Гласът му бе толкова остър и писклив, че за миг го помислих за жена, въпреки че ме хвана здраво за рамото.

След утвърдителния ми отговор младежът обясни:

— Изпраща ме началникът, господине. Казвам се Мохамед. Началникът ми каза, че искате да уловите живи маймуни. Та, господине, аз мога да организирам всичко това за вас.

— Благодаря ви много — отвърнах предпазливо аз, понеже не ми приличаше на човек, който би могъл да организира хайка. Все пак, щом го изпращаше началникът, това означаваше, че той си знае по-добре работата от мен.

— Кога искате да направите хайката за маймуни, господин Далъл?

— Колкото се може по-скоро. Искам да уловим само колобуси — черно-бели и червено-черни. Знаете ли ги?

— Да, господине, зная ги — отвърна той. — Тук ги има много, много.

— Как всъщност организирате тези хайки? — полюбопитствувах аз.

— Сега ще ви обясня, господине — отвърна той. — Първо търсим маймуните, това става много рано сутрин, после ги гоним, гоним, викаме, гоним, пак викаме и пак ги гоним, докато ги закараме на определеното място. След това отсичаме всички дървета около тях. Накрая правим купчина под дървото, на което се намират маймуните.

— Купчина ли? Какво за бога е това?

— Струпваме клоните на земята, в основата на дървото, и правим огромен куп, разбирате ли? Маймуните се спускат по дървото, попадат в купчината и ние ги залавяме.

Това ми прозвуча крайно неправдоподобно, но от изражението върху лицето му разбрах, че знае какво говори.

— Кога може да организирате хайка? — попитах го аз.

— Мога да я направя вдругиден.

— Чудесно — казах аз. — И ние искаме да присъстваме от самото начало, за да заснемем всичко. Разбирате ли? Така че не започвайте без нас.

— Няма, господине.

— Ние ще дойдем към девет часа.

— Охо-о-о-о… много е късно, господине.

— Да, но по-рано не може да се снима, няма достатъчно светлина — обясних му аз.

— Добре тогава… ако докараме маймуните до определеното дърво, можете ли да снимате? — запита неуверено той.

— Да… стига да е достатъчно светло — отвърнах аз. — Ако вече е девет — девет и половина, ще има достатъчно светлина за снимане.

Той малко се замисли.

— Добре, господине. Елате в селото в девет часа, всичко ще бъде уредено и маймуните ще ви чакат.

— Добре. Много ви благодаря.

— Няма защо, господине — отвърна той, постави тропическия си шлем и закрачи важно през гъмжащия от хора пазар.

И така след два дни станахме много рано. Прегледахме внимателно, снимачната и звукозаписната апаратура и тръгнахме към селото, където се организираше хайката за маймуни. След като пристигнахме, ни заведоха в гората по тясна пътечка, която минаваше през бананова плантация. Чувахме постепенно усилваща се глъчка, която идваше някъде отпред, докато накрая стигнахме мястото с маймуните. Първото ми впечатление бе, че сме попаднали сред ужасен шум и бъркотия. Около триста африканци изсичаха всички храсти наоколо, а между тях се разхождаше важно Мохамед и даваше с висок глас разни нареждания, в които явно никой не се вслушваше. Ловците бяха успели да подгонят две групи колобуси на едно огромно дърво и сега изсичаха цялата растителност около него, за да им пресекат пътя за отстъпление. Храстите наоколо постепенно намаляваха и маймуните започнаха да изпадат в паника. Една-две полетяха със свистене от петдесетметровото дърво, хванаха се за върха на една палма и избягаха. Африканците извикаха в един глас и удвоиха усилията си.

Не обичам да гледам как секат дървета, и сега ми бе противно, като виждах как дърветата се повалят с грохот, но знаех, че този район скоро ще бъде разчистен за какаова плантация, тъй че рано или късно те щяха да бъдат изсечени. Накрая, след като и последното дърво, по което можеха да избягат маймуните, падна с трясък в храстите, останаха няколко палми, на които трябваше да се отсекат само големите клони. Клоните падаха на земята и шумоляха прекрасно, като че се кланяше дама, облечена в колосан кринолин.

С усилията на моята благородна група ловци около главното дърво бе разчистена доста голяма площ и аз очаквах с интерес какво ще стане по-нататък. Последва нещо като почивка за чай по африкански. Няколко души отрязаха парчета от някакво пълзящо растение, което отвътре е кухо и съдържа доста голямо количество вода — един вид жив кладенец, вдигнаха ги до устата си и засмукаха водата от тях. Уморени и жадни, плувнали целите в пот, те пиеха, без да спират да обсъждат най-добрия начин за провеждане на последния етап от операцията. След това Мохамед ме осведоми с пискливия си глас, че започват да правят купчината. Отново заработиха брадвите и трионите, в основата на дървото израсна конус от огромни клони и палмови листа, около който издигнахме мрежи. Ловците се пръснаха из храстите и си отрязаха дълги чаталести пръчки. След като маймуните скочеха върху клоните и оттам — върху мрежите, един от ловците щеше да натисне мрежата с чаталестата пръчка, а друг — да хване здраво маймуната за врата и опашката.

Аз наблюдавах внимателно върха на дървото със скупчените маймуни, но гъстата корона ми пречеше да ги преброя. Все пак успях да разбера, че сред тях имаше и от двата вида интересуващи ни колобуси. Мохамед съобщи, че всичко е готово, и аз наредих, по-скоро добронамерено, отколкото уверено, да приближат клетките. Съмнявах се в правилността на методите на ловците, но все пак съществуваше известна възможност да заловим колобуси и аз не исках да я пропускам. След това двама души донесоха бог знае откъде огромен допотопен трион, който нямаше почти никакви зъбци, прехвърлиха се през мрежата, изкачиха се по купчината клони до ствола на огромното дърво и се заеха да го режат.

— Какво правят? — обърнах се аз към Мохамед.

— Ако маймуната си помисли, че искаме да отрежем дървото, господине, тя ще слезе до купчината клони и ще я уловим — обясни той и изтри потта от челото си.

Насочих бинокъла към върха на дървото. Опитът да се отреже дървото не правеше ни най-малко впечатление на маймуните. Обиколката на ствола бе толкова голяма, че мъжете сигурно трябваше да режат поне шест месеца, за да могат да го отрежат с допотопния си трион.

След половин час се убедих, че усилията им са напразни. Извиках Мохамед.

Той дойде тичешком при мен и отривисто козирува.

— Слушам, господине!

— Слушай, Мохамед. Струва ми се, че по този начин няма да стане нищо — обърнах се аз към него. — Маймуните ни най-малко не са обезпокоени от рязането, а и тези двамата няма да могат да отрежат дървото дори за година. Защо не опитаме нещо друго?

— Слушам, господине. Какво друго, господине? — попита той.

— Ако разчистите малко място под дървото — казах аз, — но така, че купчината да не може да пламне, и запалите малък огън, върху който да нахвърляте много, ама много зелени листа, пушекът ще плъзне нагоре по дървото и ще принуди маймуните да слязат от него.

— Добре, господине — отвърна той. — Ще опитаме.

Той се отдръпна, изкряска с всички сили като чайка и след малко под дървото бе запален огън. Наблюдавах как пушекът започна да се вие бавно нагоре, обгърна ствола на огромното дърво и се заиздига все по-нагоре и по-нагоре. Вдигнах отново очи, за да видя какво впечатление прави на маймуните. Щом почувствуваха миризмата на пушека, колобусите се поразмърдаха неспокойно, но не проявиха никаква тревога. Малко по-късно обаче, след като добавихме още зелени листа върху огъня и пушекът стана по-гъст, те започнаха да се мятат по клоните.

Сега, в странен контраст на невероятната какофония, която цареше при почистването на храстите, африканците застанаха безмълвни около мрежата с готови чаталести пръчки. Тъкмо се канех да кажа на Мохамед да предупреди африканците да не се втурват вкупом към първата спуснала се от дървото маймуна, ако някоя наистина се наканеше да слезе, за да оставят без наблюдение цялата мрежа, когато един черно-бял колобус скочи от върха на дървото, приземи се грациозно, върху купчината и за мое учудване изчезна сред листата. Африканците извикаха „а-а-а“ като футболни запалянковци след вкарване на гол. Последва дълга пауза, после колобусът съвсем неочаквано се показа отново и побягна право към мрежата. Както предполагах, повечето от африканците се спуснаха нетърпеливо към него с чаталестите си пръчки.

— Кажи им да се връщат по местата си… да се връщат по местата си! — извиках аз на Мохамед.

С пронизителни команди Мохамед върна хората по местата, като остави само двама да се оправят с колобуса. Те притиснаха маймуната под мрежата и аз изтичах да я огледам. Единият от ловците тъкмо я бе сграбчил здраво с една ръка за врата, а другият — за основата на опашката и я измъкваше от мрежата. Това бе съвсем млада женска в отлично състояние. Макар меланхолични и хрисими на вид, тези маймуни са в състояние да хапят, и то доста опасно, затова човек трябва да е много предпазлив с тях. Пренесохме маймуната до една клетка, вкарахме я вътре, затворихме вратата и покрихме клетката с палмови листа, за да се чувствува по-сигурно в тъмнината. В този момент от дървото заваля като че дъжд от маймуни: те скачаха една след друга с трясък върху купчината листа, но толкова бързо, че не успявах да ги преброя, а после изчезваха сред клоните.

colobus_21.png

Настана същинско стълпотворение. Маймуните изскачаха една след друга и се оплитаха в мрежите, а африканците ги притискаха с чаталестите си пръчки и възбудено крещяха. Бъркотията бе неописуема. Аз нямах възможност да правя нищо друго освен да стоя край клетките, да определям набързо пола и броя на маймуните, които ми носеха африканците.

Като си помисля сега за онова време, учудвам се за колко много неща е трябвало да мисля едновременно. При приближаването на всяка двойка африкански ловци, понесли мятащата се маймуна в ръце, аз се тревожех да не би да я държат много силно и грубо. След това преценявах състоянието и ако зъбите й бяха проядени, това означаваше, че е много стара. Тогава се безпокоях дали щеше да издържи пленничеството?

Внимавах много при поставяне на маймуните в клетките, защото африканците затръшваха вратата след тях и понякога прищипваха опашките им. В същото време някъде в съзнанието ми се мяркаше мисълта, колко ли се е изплашило животното? Не беше ли много разгорещено? Щеше ли да понесе пътуването до Говеждите мини? И ако успеех да го заведа дотам, щеше ли да се приспособи към новия начин на живот? Любопитното бе, че повечето от маймуните приемаха след няколко часа храна от ръцете ми, макар да бяха уплашени не на шега.

След като поставихме и последната маймуна в клетка, прегледахме много внимателно купчината от клони, за да се убедим, че вътре не се спотайва още някоя. Най-сетне можех да отида да разгледам и да преброя моите пленници. Засега знаех само, че ни провървя невероятно много, тъй като само с един замах успяхме да заловим както червено-черни, така и черно-бели колобуси. След като огледах внимателно клетката, установих, че сме заловили десет червено-черни и седем черно-бели колобуси на различна възраст, големина и най-важното — от различен пол. Покрихме внимателно клетките с палмови листа, закачихме всяка поотделно на дълъг прът и цялата група потегли с победоносни весели песни на уста в дълга редица през гората.

Аз ликувах. След толкова седмици на очакване, след толкова пот и труд постигнахме крайната цел на експедицията: заловихме колобуси. Когато натоварихме клетките в огромния лендроувър и поехме бавно по неравния път към Говеждите мини, помислих си, че всичко това е само първата стъпка от играта. Предстоеше ни решаващото изпитание. Щяхме ли да успеем да запазим колобусите?

Бележки

[1] Улица в лондонския Ийст енд, известна с пазара си в неделя сутрин (бел.прев.).