Стефани Майър
Земен ад (1)

Гейб погледна към дансинга и се намръщи. Не знаеше защо покани Селести на бала, а защо тя прие, също беше загадка. Още по-голяма сега, като я гледаше как се е увесила на врата на Хийт Макензи — той, клетият, не можеше да диша. Телата им се бяха прилепили и слели и те се клатеха насам-натам в ритъм, нямащ нищо общо с гърмящата в залата песен. Ръцете на Хийт опипваха интимно блестящата й бяла рокля.

— Кофти късмет, Гейб.

Гейб извърна очи от зрелището, което устройваше дамата му, и видя приятеля си.

— Здрасти, Брай. Добре ли си прекарваш?

— По-добре от тебе, човек, по-добре — ухили се Брайън и вдигна наздравица с чашата отровнозелен пунш. Гейб се чукна с него с бутилката минерална вода и въздъхна.

— Дори не подозирах, че Селести си падала по Хийт, да не би да са бивши гаджета?

Брайън отпи глътка от злокобното си питие, сбърчи нос и тръсна глава.

— Не, доколкото знам. Допреди тази вечер не съм ги виждал дори да си говорят.

И двамата погледнаха Селести, която очевидно беше загубила нещо значимо в гърлото на Хийт.

— Уф — възкликна Гейб.

— Сигурно е от пунша — опита се да го насърчи Брайън. — Не знам колко хора са го подсилили с алкохол, ама… олеле! Тя може и да не разбира, че това там не си ти.

Брайън пак отпи и пак сбърчи нос.

— Защо го пиеш? — зачуди се Гейб на глас.

Брайън вдигна рамене.

— Не знам. Може като гаврътна една чаша от това, музиката вече да не ми се струва толкова тъпа.

Гейб кимна.

— Ушите ми няма да ми го простят, да си бях взел айпода!

— Чудя се къде ли е Клара. Да не би да има някакъв закон за момичетата, който повелява да прекарат определен процент време от всяко събитие заедно в тоалетната?

— Да. Момичетата, които не покриват квотата, са тежко наказвани.

Брайън избухна в смях, но усмивката му угасна и той пооправи папийонката си.

— Що се отнася до Клара…

— Няма нужда да ми обясняваш нищо — увери го Гейб. — Страшно момиче! А и двамата сте родени един за друг, да не съм сляп да не го забележа!

— Ти наистина ли не се дразниш?

— Нали аз ти казах да я поканиш за дама!

— Да, ти. Сър Галахад отново се изявява като сватовник. Без майтап, човече, ти някога мислиш ли и за себе си?

— Естествено, всеки ден и всеки час. А като стана дума за Клара… Ако не си изкара супер тази вечер, ще ти счупя носа. — Гейб се ухили до уши. — Ние с нея си останахме добри приятели, не си мисли, че няма да й се обадя да проверя.

Брайън завъртя очи, но изведнъж нещо заседна в гърлото му. Ако Гейб Кристенсен поискаше да му счупи носа, нямаше да срещне особена трудност — на Гейб не му пукаше от охлузени юмруци и от забележки в дневника, ако това според него щеше да поправи някоя несправедливост.

— Ще се грижа за Клара. — Прозвуча като клетва, а на Брайън никак не му се искаше да прозвучи така. Имаше нещо в Гейб и в проницателните му сини очи, което те караше да се чувстваш така — да даваш всичко от себе си, за да изпълниш нещо. Брайън изля остатъка от пунша в изсъхналия мъх в подножието на фалшивия фикус. — Ако някога излезе от банята.

— Само така — одобри Гейб, но усмивката му се изкриви. Селести и Хийт бяха изчезнали сред тълпата.

Гейб не знаеше какъв е протоколът, когато те зарежат на бала. Как да се увери, че тя ще се прибере благополучно вкъщи? Или вече Хийт отговаряше за това?

Гейб отново се зачуди защо ли е поканил Селести за своя дама.

Тя беше много хубава, можеше да участва в конкурс за красота. Идеална руса коса, толкова гъста, че чак пухкава; големи кафяви очи и пухкави устни, неизменно начервени в подчертаващ ги нюанс на розовото. Устните й не бяха единственото пухкаво нещо по нея. Мозъкът му направо изключи, когато тя се появи с тънката впита рокля, която бе избрала за бала.

Но не заради външността й я беше забелязал. Причината беше съвсем друга.

Всъщност, беше тъпо и унизително. Гейб никога на никого не би признал това, но от време на време го обземаше странното чувство, че някой има нужда от помощ. От неговата помощ. И беше получил този необясним сигнал от Селести, сякаш зад безупречния грим на стройната блондинка се криеше девойка, изпаднала в беда.

Много тъпо. И явно нямаше нищо общо с истината. В момента на Селести явно не й беше нужна никаква помощ от Гейб.

— Хей, Брай, липсвах ли ти? — Клара, с тъмна коса, цялата посипана с блестящ прах, се откъсна от стадо женски и дойде при тях до стената. Останалото стадо се разпръсна. — Здрасти, Гейб. Къде е Селести?

Брайън обгърна с ръка раменете й.

— Помислих, че си си тръгнала. Май ще трябва да отменя страстните планове, които току-що крояхме с…

Лакътят на Клара го сръчка в слънчевия сплит.

— … госпожа Финкъл — продължи, по-точно изохка Брайън, и посочи с глава заместник-директорката, която гледаше сърдито в ъгъла най-отдалечен от тонколоните. — Щяхме да си четем забележки на светлината на свещи.

— Не искам да се лишаваш от това! Май мярнах треньора Лаудър при курабийките, може да го навия да правим допълнителни набирания.

— Или пък просто да потанцуваме — предложи Брайън.

— Е, и на това съм навита.

Двамата със смях си запробиваха път към дансинга. Ръцете на Брайън обвиваха кръста на Клара.

Гейб се радваше, че тя не изчака да отговори на въпроса й. Малко унизително беше, че не може да й отговори.

— Хей, Гейб, къде е Селести?

Гласът беше на Лоуган. Гейб направи гримаса и се обърна.

Лоуган също беше сам в момента. Може би на дамата му й беше дошъл редът за проявяване на стадно момичешко поведение.

— Не мога да ти кажа — призна Гейб. — Да си я виждал?

Лоуган присви пълните си устни, сякаш се двоумеше дали да му каже нещо, а после нервно прокара пръсти през черната си къдрава коса.

— Абе, стори ми се, че я видях, ама не съм много сигурен. Тя е с бяла рокля, нали?

— Да. Къде е?

— Май я мярнах във фоайето. Но не мога да ти кажа със сигурност. Лицето й не се виждаше много, лицето на Дейвид Алварадо го скриваше цялото…

— Дейвид Алварадо? — повтори изненадано Гейб. — А не Хийт Макензи?

— Хийт? Не, Дейвид си беше, определено.

Хийт играеше защитник и беше светъл и рус.

Дейвид беше тапа, към метър и шейсет, с матов тен и черна коса. Нямаше как да ги сбъркаш.

Лоуган тъжно поклати глава.

— Извинявай, Гейб. Гадна работа.

— Не се безпокой.

— Поне не си единственото ергенче — продължи тъжно Лоуган.

— Така ли? Какво стана с дамата ти?

Лоуган вдигна рамене.

— Някъде тук е и гледа всички на кръв. Не иска да танцува, не иска да разговаря, не иска пунш, не иска да я снимат и не желае компанията ми — преброи той на пръсти. — Понятие си нямам защо ме покани. Сигурно е искала само да си покаже роклята — вярно, че е секси, това й го признавам. Но като че ли в момента не й се иска да показва нищо… Де да бях поканил друга! — Погледът на Лоуган се зарея мечтателно към група момичета, които танцуваха бърз танц в чисто женски кръг. На Гейб му се стори, че той гледа едно определено момиче.

— Защо не покани Либи?

Лоуган въздъхна.

— Не знам. Сигурно… сигурно обаче щеше да й е приятно да я поканя, карай да върви.

— Коя е твоята дама?

— Онова новото момиче, Шеба. Малко е нервна, обаче е красавица, екзотична една такава. И когато ме покани за свой кавалер, аз бях толкова шокиран, че не можех да направя нищо друго, освен да приема. Реших, че тя, ами че тя може да е… забавна… — измънка Лоуган. Онова, което в действителност си помисли, когато Шеба направо го изкомандва да я заведе на бала, беше твърде неприлично и не биваше да се изказва на глас, особено пред Гейб. С Шеба беше точно обратното. Щом зърна зашеметяващата й червена кожена рокля, умът му се препълни от мисли, които ни най-малко не му се струваха неприлични, докато го гледаше втренчено с дълбоките си черни очи.

— Мисля, че не я познавам — обади се Гейб и прекъсна краткото замечтаване на Лоуган.

— Ако се беше запознал, щеше да я запомниш.

— Въпреки че Шеба беше забравила за Логан почти веднага, щом влязоха, нали? — Хей, а може би Либи е дошла сама, как мислиш? Не съм чул някой да я е поканил…

— Ами, тя дойде с Дилън.

— О… — съкрушено отрони Лоуган. После се поусмихна. — Вечерта и без това си е кофти и няма нужда от още мъчения за капак. Нали уж щеше да има група? Тоя диджей…

— Знам. Все едно ни наказват за греховете ни — разсмя се Гейб.

— Грехове ли? То пък все едно ти имаш грехове, Галахад Непорочни!

— Майтап ли си правиш? Нали едва ми позволиха да дойда на бала, защото преди това бях отстранен от училище! — Разбира се, в момента на Гейб му се искаше наказанието му да не беше изтекло така навреме. — Късмет извадих, че не ме изключиха.

— Господин Рийз си го изпроси и всички го знаят.

— Така си е — внезапно в гласа на Гейб се появиха резки нокти. Всички в училище се страхуваха от господин Рийз, но нищо не можеха да направят, докато учителят по математика не прекрачи забранената черта. Всички ученици от горните класове знаеха за него, но Гейб не можеше да си трае и да го гледа как преследва онова съвсем неориентирано хлапе от първи курс… Но все пак, да нокаутираш учител си беше крайност. Сигурно имаше и по-добър начин за справяне със ситуацията. Родителите му го бяха подкрепили, както обикновено.

Лоуган прекъсна мислите му.

— Май, най-добре е да се разкараме.

— Ще ми е кофти… Ако няма кой да закара Селести у тях…

— Това момиче не е твоя тип, Гейб. — Тя е въплъщение на злото и абсолютна курва, можеше да добави Лоуган, но не биваше да говори такива неща за момичета, когато това можеше да достигне до ушите на Гейб. — Да я закара оня, дето си е наврял езика в гърлото й!

Гейб въздъхна и поклати глава.

— Ще изчакам, за да се уверя, че е добре.

Лоуган изпъшка.

— Не мога да повярвам, че я покани. Но не можем ли поне да излезем да изберем няколко свестни диска? После може да отмъкнем тия боклуци, дето ги пуска диджеят…

— Харесва ми начинът ти на мислене. Чудя се дали шофьорът на лимузината ще се навие за едно кратко отклонение…

Накрая Лоуган и Гейб подхванаха караница, наужким, за това кои дискове е най-добре да донесат. Първите пет бяха ясни, но оттам нататък списъкът беше малко по-неясен. И на двамата им беше много по-приятно, отколкото през цялата вечер преди това.

Странно, но докато се шегуваха, Гейб го обзе чувството, че те са единствените там, които си прекарват добре. Всички в стаята като че се цупеха за нещо. А в ъгъла до изсъхналите курабийки някакво момиче май плачеше. Не е ли това Иви Хес? И друго момиче, Урсула Тейтъм, беше със зачервени очи и размазан туш за мигли. Може би музиката и пуншът не бяха единствените гадни неща на този бал. Клара и Брайън изглеждаха щастливи, но освен тях двамата, Гейб и Лоуган — и двамата съвсем скоро унизени и отхвърлени, явно се забавляваха повече от всички останали.

Лоуган, който не беше толкова проницателен като Гейб, не забелязваше напрегнатата атмосфера, докато Либи и Дилън не почнаха да се карат. Либи се изнесе от дансинга, и това веднага привлече вниманието му.

Той се размърда, с поглед, прикован към отдалечаващата се фигура на Либи.

— Хей, Гейб, нещо против да те зарежа?

— Ни най-малко. Давай.

Лоуган се втурна да я догони.

И сега Гейб не знаеше къде да се дене. Дали да се опита да намери Селести и да я пита има ли нещо против той да си тръгне? Но мисълта, че може да му се наложи да я изтръгне от нечии прегръдки, за да я попита, го притесняваше.

Реши да си вземе още една бутилка вода и да намери най-тихото кътче и да изчака там вечерта най-сетне да приключи.

И когато тръгна да търси тихото кътче, той усети отново онова странно привличане, а никога в живота си не го беше усещал по-силно. Сякаш някой се давеше в черни води и го викаше на помощ. Огледа се трескаво, чудейки се откъде ли идваше този настоятелен зов. Не разбираше мощния, остър заряд на това безпокойство. Никога досега не беше чувствал нищо подобно.

Погледът му бе прикован от едно момиче — в гърба й, докато тя се отдалечаваше от него. Косата й беше черна и лъскава и блестеше като огледало. Беше облечена в ефектна дълга рокля с цвета на пламък. Докато я гледаше, обиците й проблеснаха като малки червени искри.

Той тръгна подире й почти неволно, привлечен от мъчителната нужда, която тя излъчваше. Тя се обърна леко и той мярна непознат блед орлов профил — пълни, като изрязани от слонова кост устни и черни вежди като крила, а после тя хлътна в дамската тоалетна.

Гейб дишаше тежко и едва се сдържаше да не последва момичето там, където мъжки крак не припарва. Усещаше как нуждата й го всмуква като плаващ пясък. Той се опря на стената срещу тоалетната, скръсти ръце на гърдите си и се опита сам да се убеди да не изчаква момичето. Този негов смахнат инстинкт го насочваше невярно. Селести не беше ли доказателство? Всичко беше само фантазия. Може би беше по-добре да си тръгне още сега.

Но Гейб не можа да се принуди да направи и една крачка.