Стефани Майър
Земен ад (6)

В последната кабина в тоалетната вече беше тъмно. Момичето вътре се е опряло на стената и чака дишането й да се успокои. Въпреки че в стаята е прекалено топло, момичето трепери.

Скандалът в тоалетната беше утихнал и нов орляк момичета се тълпеше пред огледалото да си оправи грима.

Огнедишащото създание се стегна и покрай ушите й отново проблесна червено сияние. Всички в огледалото се обърнаха и впериха изпитателни погледи във вратата на тоалетната, а момичето в червена рокля се измъкна от кабината през прозорчето. Никой не забеляза как тя се измъкна през този необичаен изход, а продължиха да се взират във вратата и да се чудят откъде ли дойде звукът, който ги накара да се обърнат.

Влажната и лепкава нощ в Маями беше много неприятна и сякаш се мъчеше да съперничи на ада. Облеченото в плътна кожена рокля момиче се усмихна облекчено и избърса длани в голите ръце над лактите си.

Тя отпусна тяло върху близкия отворен мръсен контейнер и се наведе над него. Вонята от разлагащата се храна витаеше като тежък облак над него. Тя затвори очи, вдъхна дълбоко и отново се усмихна.

Друго зловоние, още по-силно, подобно на острата миризма на изгоряла плът, но по-гадно, лъхна в знойния въздух. Усмивката на момичето стана още по-голяма, щом всмукна този болезнен нов мирис, все едно е рядко срещан парфюм.

После очите й рязко се отвориха, тя изпъна гръбнак и тялото й се вцепени.

Тихо кискане се разнесе в кадифения мрак.

— Мъчно ти е за дома, а, Шийб? — измърка женски глас.

Устните на момичето оголиха зъбите й то изръмжа, щом тялото, от което идваше гласът, се оформи пред очите й.

Зашеметяващата чернокоса жена като че бе облечена единствено в лениво кълбяща се мъгла. Краката и стъпалата й бяха невидими, може би изобщо ги нямаше. Високо на челото й стърчаха две малки, лъскави рогца от оникс.

— Чекс Джезабел аут Ваал-Малфус! — изръмжа момичето в червена рокля. — Какво правиш тук?

— Толкова официално ли, сестричке?

— Какво ми пука за разни сестри?

— Вярно. А и има още хиляди от същия произход, от който сме и ние… Но това е твърде горчив хап за преглъщане. Защо не ме наричаш просто Джез? Тогава ще пропусна Чекс Шеба аут Ваал-Малфус и ще ти казвам Шийб.

Шеба изсумтя презрително.

— Мислех, че те пратиха в Ню Йорк.

— Почивам си — както и ти, очевидно. — Джезабел се вторачи в избраното от Шеба място за почивка. — Ню Йорк е страхотен и ужасен почти колкото ада, благодаря, че попита… Но дори и убийците понякога си подремват. Доскуча ми и дойдох да проверя дали се забавляваш на абитуррррриентския бал — разсмя се Джезабел, и черната мъгла около нея се развихри.

Шеба се навъси, ала не отговори.

Съзнанието й беше нащрек — тя отново се съсредоточи върху нищо неподозиращите тийнейджъри в хотелската бална зала. Търсеше в какво да се намеси. Дали Джезабел беше дошла тук, за да обърка плановете на Шеба? А за какво друго? Повечето демони от средно ниво бяха готови да положат невероятни усилия, само и само да прецакат някой по-долу от тях — до такава степен, че понякога дори вършеха добри дела. Балан Лилит Хадад аут Хамон веднъж се беше престорила на човек в една от гимназиите, в които беше пратена Шеба, преди около десетилетие. Шеба не разбираше защо всичките й гадни кроежи вечно се преобръщаха и стигаха до щастлив край. И когато най-сетне загря, направо не можеше да повярва докъде беше стигнала злобата на Лилит — коварната демоница, всъщност, бе уредила три отделни случая на истинска любов, само и само да понижат Шеба! За късмет на Шеба тя успя да организира едно хубавичко предателство в последния момент, което елиминира две от любовните истории. На косъм й се размина! За едната бройка щяха да я пратят обратно в прогимназията!

Шеба се намръщи, докато сочната демоница се рееше пред очите й. Шеба вдъхна дълбоко. Ако Шеба имаше работа-мечта като тази на Джезабел… демон, който отговаря за убийствата! По-хубаво от това нямаше накъде — Шеба щеше да се занимава с най-лошото и да забрави всякакви дребни трикове.

Мислите на Шеба се виеха като невидим дим между танцьорите в сградата зад гърба й и търсеха и най-малкия признак на предателство. Но всичко си вървеше по реда. Несгодите в залата достигаха нови висини и ароматът на човешко нещастие изпълни съзнанието й. Колко вкусно!

Джезабел се изкикоти — разбираше какво точно извършваше Шеба.

— Успокой се — каза тя. — Не съм дошла да ти скофтя живота.

Шеба изсумтя. Много ясно, че Джезабел беше дошла да й скофти живота. Това им беше работата на демоните.

— Страхотна рокля — отбеляза Джезабел. — Кожа от адска хрътка. Страхотна е за предизвикване на похот и завист.

— Знам как да си върша работата.

Джезабел отново се разсмя и Шеба се наведе инстинктивно да вдъхне серния й дъх.

— Клетата Шийб, все още затворена в получовешка форма — подигра се Джезабел. — Помня как всичко непрекъснато миришеше на хубаво. Уф. Ами студа! Трябва ли човеците да превръщат всичко в хладилник с гадните си климатици!

Лицето на Шеба сега беше гладко и овладяно.

— Оправям се. Има достатъчно гадости за вършене.

— Така те искам! Само още няколко века, и ще станеш голяма работа като мен!

Самодоволна усмивка изви устните на Шеба.

— А може и да не чакам чак толкова дълго.

Черна вежда се издигна високо на бялото чело на Джезабел, почти до абаносовия рог.

— Така ли! Някаква особено голяма гадост ли кроиш, сестричке?

Шеба не отговори и отново се напрегна, щом Джезабел изпрати собствените си мисли да се вият, невидими, из тълпата в балната зала. Тя стисна челюсти, готова да напада, ако сестра й се опиташе да провали някой от нейните планове. Но Джезабел само гледаше и нищо не пипаше.

— Хмм — изтананика си тя. — Тммм.

Шеба отново стисна юмруци, когато Джезабел се докосна до Купър Силвърдейл, но тя отново не се намеси.

— Брей, брей — измърмори рогатата демоница. — Брей. Шийб, налага се да ти призная, че съм впечатлена. Вкарала си вътре пистолет. И мотивиран изпълнител, наквасен с алкохол, за да отслаби свободната му воля! — Усмивката на по-възрастната демоница беше толкова странна, че май беше искрена. — Ей това е злодейство. Вярно, демон от средното ниво, който работи по убийствата, скандалите, а може би бунтовете, може да вкара такова нещо на абитуриентски бал, но дете в човешка форма от отряда по нещастията? На колко години си ти, на двеста? На триста?

— На последния ми ден на пръкване навърших едва 186 — отряза Шеба, все още нащрек.

Джезабел подсвирна и огнен език се стрелна от устата й.

— Много съм впечатлена. А виждам и че не претупваш задачата си. Ония вътре са много нещастни — разсмя се тя. — Осуетила си всяка обещаваща любовна връзка, разрушила си няколко десетки приятелства за цял живот, създала си нови вражди… заформят се три, четири, пет караници. Дори си накарала и диджея да те послуша! Какво внимание към подробностите. Ха-ха! Тия, дето не са напълно нещастни, се броят на пръстите на едната ми ръка.

Шеба се усмихна мрачно.

— И до тях ще стигна.

— Гадост, Шийб. Голяма гнусотия. Ти си гордост за името ни. Ако на всеки абитуриентски бал действаше демоница като теб, този свят щеше да е наш.

— Джез, караш ме да се червя! — отвърна Шеба с ужасно жлъчен тон.

Джезабел се засмя.

— Разбира се, имаш и малка помощничка.

Мислите й закръжиха около Селести, която тъкмо се беше увила около поредното момче. Зарязани момичета плачеха, а момчетата, отхвърлени от Селести, свиваха юмруци и гледаха гневно конкурентите си — всичките изгаряха от страст и всеки един беше решен Селести да завърши вечерта с него.

Тази вечер Селести вършеше всичката работа.

— Използвам наличните инструменти — обясни Шеба.

— Каква ирония има в нейното име. Какъв покварен ум! Тя чисто човешко същество ли е?

— Минах покрай нея в коридора да проверя — призна Шеба. — Неподправена, чисто човешка миризма. Отврат.

— Ух! Бих се заклела, че сред предците й има някой демон. Добра находка. Но да поканиш кавалер, Шеба? Доста е аматьорско да се ангажираш физически по този начин.

Шеба вирна отбранително брадичка, но не отговори. Джезабел беше права — беше грубо и отнемаше много време да използваш човешкото си тяло, а не демоническия си ум. Но все пак най-важни бяха резултатите. Навременната намеса на Шеба попречи на Лоуган да открие истинската си любов.

— Е, това по никакъв начин не омаловажава постиженията ти тук тази вечер — каза Джезабел с примирителен тон. — Ако го докараш до успешен край, ще влезеш в учебниците на малките демончета.

— Благодаря! — Изрече троснато Шеба. Джезабел наистина ли смяташе с ласкателство да я накара да свали гарда?

Джезабел се усмихна и мъглата около нея се закълби по краищата в тон с изражението й.

— Един съвет, Шеба. Постоянно ги обърквай. Ако успееш да накараш Купър да дръпне спусъка, ще успееш да накараш и някой пишман гангстер да реши, че ги обстрелват. — Джезабел поклати учудено глава. — Тук разполагаш с голям потенциал за скандал. Разбира се, ако положението се нажежи, ще пратят демон, който отговаря за бунтовете… но ти все пак ще получиш някакво признание, че си го започнала.

Шеба се навъси и покрай ушите й просветнаха червени искри. Какви ги вършеше Джезабел? Къде беше уловката? Мислите й отново и отново се връщаха към човеците, които беше задължена да тормози, но не намираше в залата нито следа от характерния мирис на сяра на Джезабел. Нямаше нищо, освен причиненото от самата Шеба нещастие и няколкото джобчета отвратително щастие, за които тя скоро щеше да се погрижи.

— Много си отзивчива тази вечер — изрече Шеба с умишлено обиден тон.

Джезабел въздъхна и в начина, по който мъглите й се свиха, имаше нещо, което я накара да се… засрами. За пръв път върху предположенията й падна сянка на съмнение. Но мотивите на Джезабел трябваше да са злонамерени! Демоните имат единствено такива мотиви.

С жална физиономия Джезабел тихо попита:

— Толкова ли е невъзможно да повярваш, че аз може и да искам да те повишат?

— Да.

Джезабел отново въздъхна, и отново мъглите й потръпнаха от мъка, която смути Шеба.

— Защо? — попита тя. — Каква е изгодата ти от това?

— Знам, че е напълно нередно… или по-скоро редно… аз да ти давам полезни съвети. Не е особено злобно от моя страна.

Шеба кимна предпазливо.

— Ние по природа прегазваме всички — демони, човеци, дори и ангели, стига да ни се удаде. Ние сме зли. И естествено забиваме нож в гърба, все едно на свой, или на чужд. Нямаше да сме демони, ако не позволявахме да ни ръководят завистта, алчността, похотта и гневът — изкиска се Джезабел. — Спомням си… Преди колко години беше това? Лилит едва не те бутна няколко степени назад, нали?

Този спомен запали ален огън в очите на Шеба.

— Без малко.

— Но ти се справи по-добре от повечето демони. В момента си една от най-лошите сред демоните, предизвикващи нещастия, да знаеш.

Пак ласкателство? Шеба се вкамени.

Джезабел събра с пръст мъглите си и го завъртя в кръг, и мъглите изрисуваха димно кълбо на фона на нощното небе.

— Но има и по-грандиозен план, Шеба. Демони като Лилит не виждат отвъд непосредственото зло. Но там съществува цял свят, пълен с хора, които през всяка една минута от денонощието вземат решения. А понякога, от моята позиция ми се струва, че ангелите вземат преднина…

— Ама, Джезабел! — ахна Шеба. Шокът бе разцепил подозренията й. — Ние побеждаваме. Само изгледай новините — то е ясно, че ние побеждаваме.

— Знам, знам. Но въпреки всички войни и цялата разруха… Странно е, Шеба. Все още съществува отвратително много щастие. За всеки обир, който аз превръщам в убийство, на другия край на града някой ангел кара някой страничен човек да нападне обирджията и да предотврати кражбата. Или пък да го убеди да се откаже от порочните си навици! Их… Губим позиции.

— Но ангелите са слаби, Джезабел, и това всеки го знае. Така преливат от любов, че не могат да се съсредоточават. Тия безмозъчни типове непрекъснато се влюбват в някое човешко същество и разменят крилата си срещу човешко тяло. Как могат дори и ангелите идиоти да желаят подобно нещо! — Шеба изгледа намръщено човешкото си тяло. Колко я ограничаваше то! — Никога не съм разбирала какъв смисъл има да се разкарвам с това нещо половин хилядолетие. Сигурно, е само, за да ни измъчват, нали? Господарите на мрака сигурно се кефят, като ни гледат как се гърчим.

— Не е само това. То е, за да те накарат наистина да ги намразиш. Говоря за човеците.

Шеба я изгледа втренчено.

— Че защо ми е изобщо причина? Омразата е моят занаят.

— Случва се понякога — бавно обясни Джезабел. — Не само ангелите се предават. Има и демони, продали рогата си заради някое човешко същество.

— Не! — Очите на Шеба се отвориха широко, а после тя примижа невярващо. — Преувеличаваш. Сегиз-тогиз някой демон се хваща с човешко същество, но то е само за да ги измъчват. Просто гадничко забавление.

Джезабел трепна и изви мъглите си в осморки, но не го оспори, и тъкмо това накара Шеба да осъзнае, че тя говореше сериозно.

Шеба преглътна.

— Брей!

Не можеше да си го представи. Да захвърлиш всичкото това възхитително зло! Да се откажеш от трудно спечеления чифт рога — рога, заради които Шеба в момента бе готова да унищожи всичко — и в замяна да се примириш със слабо и смъртно тяло.

Тя огледа лъскавите ониксови рога на Джезабел и се навъси.

— Не разбирам как някой би могъл да извърши подобно нещо.

— Помниш ли какво каза за ангелите? Разсейвани от любовта? — Попита Джезабел. — Е, и омразата също може да те отклони от пътя. Виж само Лилит и добрите дела, които извърши от злоба. Може би започва сред по-низшите демони, но кой знае докъде ще доведе това? Добродетелта покварява.

— Не мога да повярвам, че няколко номера, насочени срещу другите демони, са те накарали да оглупееш като птичи мозък — измърмори Шеба под носа си.

— Шеба, не подценявай ангелите! — Скастри я Джезабел. — Не се забърквай с тях, ясно? Дори и силен среден демон като мен знае, че не бива да се заканва с рога на пернатите. Те не ни се бъркат, и ние също не им се бъркаме. Остави на Господарите на демоните да се оправят с ангелите.

— Знам, Джезабел. Не съм се пръкнала през това десетилетие.

— Извинявай. Пак ти помагам. — Тя потръпна. — Понякога толкова се дразня! Отвсякъде — светлина и доброта!

Шеба поклати глава.

— Аз не ги виждам. Нещастието е навсякъде.

— Щастието също, сестричке. И то е навсякъде — рече тъжно Джезабел.

След думите на Джезабел, които дълго витаеха във въздуха, последва дълго мълчание. Лепкавият вятър облъхна кожата на Шеба. Маями не беше адът, но поне беше уютен.

— Не и на моя абитуриентски бал! — Тросна се Шеба, обзета от внезапна ярост.

Джезабел се усмихна до уши — зъбите й бяха черни като нощното небе.

— Точно заради това съм толкова отзивчива, нещо, толкова нехарактерно за злите същества. Защото ние имаме нужда от демоници като теб. Имаме нужда от най-лошите на фронтовата линия. Нека тези като Лилит в подземния свят да се занимават с дребни трикове. На мен ми дайте такива като Шеба! Дайте ми хиляда като Шеба! Ще спечелим битката веднъж и завинаги.

Яростната целеустременост в гласа на Джезабел накара Шеба да се замисли.

— Това е зло по толкова странен начин, че почти прилича на добро.

— Извратено е, знам.

И двете за пръв път се разсмяха.

— Е, връщай се и съсипи бала окончателно.

— Тръгнах вече. Върви в ада, Джезабел.

— Благодаря, Шийб. Да ти се връща.

Джезабел и намигна, а после се усмихна още по-широко и черните й зъби като че закриха цялото й лице. И се изпари в нощта.

Шеба остана на мръсната уличка, докато упоителният аромат на сяра напълно се разсея, и почивката свърши. Въодушевена от идеята за обединения фронт, Шеба се втурна да сее нови нещастия.

Балът беше в разгара си и всичко си идваше на мястото.

Селести постигаше високи резултати в злонамерената си игра — пишеше си точка за всяко момиче, плачещо в някой тъмен ъгъл на залата, и две точки за всяко момче, заляло с пунш съперника си.

Из цялата зала посетите от Шеба семена разцъфваха. Омразата процъфтяваше редом с похотта, гнева и отчаянието. Същинска адова градина.

Шеба се наслаждаваше на всичко това иззад една палма в саксия.

Не, тя не можеше да принуди човеците да вършат нищо — те притежаваха вродена свободна воля, и затова тя можеше само да ги изкушава, да ги съблазнява. С дреболии — високи токчета, цепки и второстепенни мускулни групи, тя можеше да ги манипулира физически, но не можеше да упражнява принуда върху съзнанието им. Трябваше сами да решат дали да я послушат. А тази вечер те я слушаха.

Шеба беше започнала победна серия и не искаше нищо да остане недовършено, затова, преди отново да пристъпи към най-амбициозния си кроеж — погълнатият алкохол вече беше направил Купър мек като глина и готов да изпълнява указанията й — тя изпрати мислите си на разузнаване из тълпата, за да изнамерят дразнещите джобчета от щастие.

Никой нямаше да си тръгне от този абитуриентски бал без драскотина. Никой, докато в тялото на Шеба имаше поне една искра.

Ето там… какво беше това? Брайън Уокър и Клара Хърст се гледаха унесено в очите и изобщо не забелязваха гнева, отчаянието и кофти музиката наоколо, а само се наслаждаваха един на друг.

Шеба обмисли възможностите и реши да използва намесата на Селести. На Селести щеше да й хареса — нямаше по-злобно забавление от това да се перчиш със своята власт пред очите на чистата любов. А и Селести се подчиняваше на всяко нейно предложение и приемаше с готовност всеки демоничен кроеж.

Шеба продължи с преценките, преди да реши как да действа.

Не особено далеч тя откри, че се е издънила недопустимо. Собственият й кавалер Лоуган да се забавлява? Невъзможно! Значи в края на краищата бе открил своята Либи и двамата бяха недопустимо щастливи! Е, това беше лесно поправимо. Ще отиде да си прибере партньора и Либи щеше да побегне, обляна в сълзи. Телесната намеса беше аматьорска и груба… Но пак беше по-добре, отколкото да остави щастието да спечели дори една от малките битки.

Почти беше приключила с преценката. Оставаше само едно малко джобче покой — този път не беше двойка, а самотно момче, което се мотаеше в дъното на залата. Този Гейб Кристенсен толкова я дразнеше!

Тя впери сърдит поглед в него. Този пък защо беше щастлив?! Беше отхвърлен и сам. Дамата му беше чумата на бала. Едно нормално момче в момента щеше да кипи от гняв и да се гърчи от болка. Но той упорстваше, щеше да й създава още работа!

Тя проучи по-внимателно мислите му. Хммм. Гейб не беше истински щастлив. Всъщност в момента много се тревожеше и търсеше някого. Селести беше пред очите му и се увиваше в бавен танц около Роб Карлтън (Памела Грийн наблюдаваше това зрелище в шок, а въздухът около нея бе възхитително напоен с отчаяние), но не заради нея се тревожеше Гейб. Той търсеше някой друг.

Значи все пак той не беше щастлив — не това беше усещането, което накърняваше създадената от Шеба атмосфера на нещастие. От това момче се излъчваше неподправена доброта. Дори по-лошо.

Шеба се скри зад палмата и напрегна ум. От носа й излезе дим.

— Гейб.