Стефани Майър
Земен ад (11)

Щом пламъците й угаснаха, коленете на Шеба омекнаха. Вътрешният й огън умря, загасна като свещ в безвъздушно пространство.

В залата вече не беше толкова студено и тя не усещаше никакъв друг мирис, освен на пот, одеколон и застоялия въздух, проветряван с климатик. Вече не усещаше вкуса на прелестното, изграждано от нея нещастие, а единствено, че устата й е пресъхнала.

Но чувстваше как я крепят силните ръце на Гейб Кристенсен.

Роклята на момичето беше мека и топла. Може би точно това беше проблемът, мислеше си Гейб, докато я придърпваше към себе си. Горещината в препълнената зала в съчетание с тежката рокля й бяха дошли твърде много. Гейб нервно отметна копринената коса от лицето на момичето. Челото й му се стори хладно, а меката й кожа не лепнеше от пот. През цялото това време тя не откъсна слисаните си очи от неговите.

— Добре ли си? Можеш ли да стоиш права? Извинявай, не ти знам името.

— Добре съм — измърка тихо момичето, но въпреки мъркането, гласът й беше също толкова слисан, колкото и погледът й. — Мога… мога да стоя.

Тя се изправи, но Гейб не я пусна. Не искаше. А и тя не се дърпаше. Малките й длани се бяха отпуснали на раменете му, сякаш двамата танцуваха.

— Ти кой си? — попита тя гърлено.

— Гейб… Гейбриъл Майкъл Кристенсен — поясни той с усмивка. — А ти?

— Шеба — представи се тя и черните й очи се отвориха широко. — Шеба… Смит.

— Е, искаш ли да танцуваме, Шеба Смит? Ако не ти е лошо.

— Да — прошепна тя едва чуто. — Да, защо не?

И тя извърна очи.

Без да помръдват от мястото си, Гейб и Шеба се залюляха в ритъма на поредната смотана песен. Този път обаче кошмарната музика не пречеше чак толкова на момчето.

И тогава Гейб най-сетне навърза всичко. Ново момиче. Изумителна рокля. Шеба. Дамата на Лоуган, която го беше поканила на бала, а после съвсем го беше зарязала. За миг се разтревожи дали не е нередно да се занася с дамата на приятеля си, но тревогата бързо се разсея.

Защото беше ясно, че Лоуган е щастлив с Либи, и нямаше смисъл да прекъсва нещо, което явно беше писано да се случи.

И освен това, ясно беше и че между Шеба и Лоуган нищо нямаше да се получи.

Гейб винаги бе имал добър инстинкт за тези неща — за това кои са родени един за друг, за взаимодопълващи се характери, които биха изградили хармония помежду си. Все го занасяха, че бил сватовник, но той не се дразнеше. Гейб обичаше хората да са щастливи.

А това напрегнато момиче с дълбока вода в очите си, Шеба, изобщо не си пасваше с Лоуган.

Щом я докосна, отчаяното чувство за нужда се беше поуспокоило. Гейб се почувства много по-добре, щом я пое в прегръдките си — като че това караше този странен повик да утихне. Там нищо не я застрашаваше, тя вече не потъваше, вече не бе изгубена. Гейб се боеше да я пусне, уплашен, че изгарящата нужда отново ще се върне.

Отначало чувството, че е на точното място, и че е единственият, на когото мястото му е там, се струваше странно на Гейб. Не, че никога не бе имал приятелка — момичетата харесваха Гейб и той беше имал много краткотрайни връзки. Но никоя не се задържаше. Винаги имаше някой по-подходящ за всяка от тях. На никоя от тях не й беше нужен точно Гейб, освен като приятел. И винаги си оставаха добри приятели.

Никога не се беше чувствал така. Това ли беше съдбата на Гейб? Да закриля това стройно момиче, да я държи в прегръдките си, където нищо не я заплашва?

Глупаво беше да изпада в подобен фатализъм. Той се помъчи да се държи нормално.

— Ти си нова в „Рийд ривър“, нали?

— Тук съм само от няколко седмици — потвърди тя.

— Ние май не сме се засичали по никой предмет заедно.

— Не, щях да запомня, ако вече бях заставала близо до теб.

По много странен начин го изказа. Тя се взираше в очите му, а ръцете й леко стискаха раменете му. Той инстинктивно я придърпа към себе си.

— Добре ли си прекарваш тук? — попита.

Тя въздъхна дълбоко, от дън душа.

— Вече да — отвърна, и отговорът й прозвуча странно жално. — Много добре.