Линкълн Чайлд
Игра до смърт (63)

63.

Макар да бе три сутринта, спалнята беше залята от безмилостна светлина. Двата прозореца към терасата бяха като правоъгълници от пълен мрак. Светлината изглеждаше толкова ярка, че цялата стая бе сведена до сурова геометрия с прави ъгли — легло, нощно шкафче, гардероб…

Само че този път спалнята не беше на някоя жертва. Изглеждаше позната. Защото бе спалнята на Лаш.

Той обикаляше стаята и изключваше лампите. Ярката светлина угасваше и контурите на помещението се смекчаваха. Постепенно нощният пейзаж навън, синкав под пълната луна, започваше да придобива форма. Грижливо окосена ливада; басейн с леко фосфоресцираща повърхност; висок плет зад него. За момент се стресна и му се стори, че при плета има фигури — три жени и трима мъже, сега мъртви. Но това бе просто трик на лунната светлина и той се извърна от прозореца.

Вратата към банята от другата страна на леглото бе отворена. Той тръгна към нея. Вътре пред огледалото стоеше жена и се решеше с бавни движения. Тя бе с гръб към него, но моментално я разпозна по раменете и извивката на бедрата. Чуваше се тих пукот на статично електричество, когато четката минаваше през косата й.

Той погледна в огледалото и отражението на бившата му жена отвърна на погледа му.

— Шърли. Защо си тук?

— Просто дойдох да взема някои неща. Заминавам.

— Заминаваш?

— Разбира се. — Тя говореше по онзи авторитетен начин, така характерен за сънищата. — Погледни часовника. Полунощ отдавна мина, вече е нов ден.

Звукът от четката се превърна в нещо друго — в нещо бавно и ритмично, подобно на шум от радио.

— Къде отиваш?

— Ти къде мислиш? — И тя се обърна към него, само че сега лицето не бе на Шърли, а на Даяна Мирън. — Всеки ден е пътуване.

— Всеки ден е пътуване — повтори той.

Тя кимна.

— И самото пътуване е дом.

Докато се взираше, той осъзна, че нещо не е наред. Гласът не бе на Даяна. Нито пък на бившата му жена. С ужас откри, че това е гласът на Лиза. Лиза, говореща с устата на Даяна.

— Силвър! — извика той.

— Да, Кристофър. Чувам те. — Фигурата от съня се усмихна едва-едва.

Странният ритмичен звук вече бе по-силен. Той скри лице в дланите си.

— О, не. Не.

— Още съм тук — каза Лиза.

Но той няма да погледне, няма да погледне, няма…

— Кристофър…

Лаш отвори очи в тъмното. За момент в мрака на нощта му се стори, че се намира в собственото си легло. Надигна се, като дишаше бавно, оставяйки ритъма на прибоя да отмие парцаливите остатъци от съня.

След това през отворения прозорец нахлуха екзотичните аромати на цъфнал хиацинт и евкалипт и Лаш си спомни къде се намира.

Стана бавно от леглото и дръпна завесата. Навън балдахинът на джунглата се спускаше към тропическото море като тъмно изумрудено одеяло, заобиколено от течен топаз. Перести облаци се носеха през подутото лице на луната. „Понякога сънищата са си просто сънища“ — напомни си той.

Върна се при леглото и оправи чаршафите. Няколко минути лежа буден, като се взираше в бамбуковия таван и слушаше плясъка на вълните. Мислите му вече бяха в миналото и на половин свят оттук. После се обърна, затвори очи и потъна в сън без сънища.