Линкълн Чайлд
Игра до смърт (47)

47.

Тара Стейпълтън се въртеше леко в стола зад бюрото си, като се взираше в очукания сърф. Целият етаж като че ли беше опустял и в коридора бе тихо. Макар да играеше ключова роля в сигурността на „Едем“, Тара знаеше, че също трябваше да си е тръгнала — Маукли го бе казал недвусмислено пред входа на „Рио“. „Прибери се у дома — посъветва я той и стисна рамото й, което бе необичайно за него. — Прекара неприятен следобед, но вече всичко приключи. Върви да си починеш.“

Тя стана и закрачи из кабинета. Знаеше, че прибирането у дома няма да й помогне да се почувства по-добре.

Беше в шок, откакто Маукли я повика в кабинета на Силвър малко след обедната почивка. Онова, което й каза, изглеждаше невъзможно — че самият Кристофър Лаш, човекът, когото бяха наели да разследва загадъчните смъртни случаи, е всъщност убиецът. Не искаше да го повярва, не можеше да го повярва. Но разумният тон на Маукли и болката на лицето на Ричард Силвър не оставяха място за съмнения. Тя лично бе помагала на Маукли в претърсването на огромната мрежа бази данни и в събирането на информацията за Лаш, която го разобличаваше ясно и недвусмислено.

А после, когато Лаш й се обади — когато тя отиде да се срещне с него, след като се посъветва с Маукли — шокът стана още по-силен. Лаш говореше настойчиво, отчаяно, но тя почти не го чуваше. Вместо това се питаше как е възможно инстинктите й да я подведат така. Пред нея седеше човек, който бе убил най-хладнокръвно четирима души и според всички доказателства се бе намирал на местопрестъпленията в момента на смъртта. Човек, който — пак според всички данни — е израснал в много рисково семейство, прекарал е по-голямата част от детството си в различни приюти и е успял да прикрие досието си на сексуален престъпник. И въпреки всичко за краткото време, откакто се познаваха, тя бе започнала да му се доверява и дори да го харесва. Тара открай време не беше от доверчивите. Една от причините за неуспешните й връзки и включването й в пилотната програма на „Едем“ беше, че не си позволяваше да се сближи с когото и да било. Кой точно елемент от сложния й механизъм за самозащита я беше предал така коварно?

Имаше и нещо друго. Сега си припомняше част от нещата, които й бе казал в кафенето. Говореше за свръхдози; за химично съединение в мозъка, известно като „вещество П“; за това, че и двамата са в опасност, защото знаят твърде много. Лаш беше луд и затова приказките му бяха шантави.

Нали така?

Чу стъпки в коридора, които бързо приближаваха. Дръжката на вратата се завъртя със скърцане и в кабинета й влезе човек — подобно на ужасен призрак, призован от собствените й мисли.

Кристофър Лаш.

Само че това не беше онзи Лаш, когото познаваше. Сега той наистина изглеждаше като избягал луд. Косата му бе сплъстена и разрошена, на челото му имаше грозна синина, костюмът му, който обикновено беше безупречен, сега бе целият в прах и раздран на лактите и коленете. Ръцете му кървяха от безброй порязвания и драскотини.

Той затвори вратата и се облегна на нея, като дишаше тежко.

— Тара — изграчи хрипливо. — Слава богу, че още сте тук.

Тя се взираше в него, замръзнала от изненада. После грабна телефонната слушалка.

— Не! — възкликна той и пристъпи напред.

Без да пуска слушалката, Тара бръкна в чантата си, извади сълзотворен спрей и го насочи към лицето му.

Лаш спря.

— Моля ви. Направете нещо за мен. Само едно нещо. После ще си ида.

Тара се помъчи да мисли. Охраната трябваше да го е проследила до кабинета й по гривната му. Щяха да пристигнат след секунди. Не беше ли по-добре да го залъже?

Протакането изглеждаше по-разумно от съпротивата.

Отдръпна ръка от телефона, но продължи да държи спрея насочен напред.

— Какво е станало с лицето ви? — попита тя, като се мъчеше да звучи спокойно. — Биха ли ви?

— Не — отвърна той с бледо подобие на усмивка. — Резултат от начина ми на придвижване. — Усмивката изчезна. — Тара, те стреляха по мен.

Тара не отговори. „Параноя. Привиждат му се разни неща.“

Лаш направи още една крачка напред и спря, защото Тара заплашително вдигна спрея.

— Чуйте ме. Направете едно нещо. Ако не за мен, поне за двойките, които загинаха. И за онези, които още са застрашени. — Лаш с мъка си пое дъх. — Потърсете в базата данни на „Едем“ първия аватар на клиент, записван някога.

Вече беше минала цяла минута. Охраната скоро щеше да дойде.

— Тара, моля ви.

— Стойте там, в отсрещния ъгъл — нареди му тя. — Дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Лаш отиде в ъгъла на стаята.

Без да го изпуска от поглед, Тара пристъпи към терминала, готова да използва спрея. Не седна, а само се извърна към клавиатурата и се наведе, за да въведе с една ръка запитването.

Първият аватар на клиент, записван някога.

Странно, но запитването върна аватар без свързано с него име. Имаше само идентификационен код, но пък самият код също беше безсмислен.

— Нека позная — обади се Лаш. — Номерът не е нормален, а само поредица от нули.

Тя се обърна и се вгледа по-внимателно в него. Лаш още беше задъхан и от ръцете му капеше кръв, но я гледаше спокойно и тя не можеше да забележи никакъв признак на лудост в очите му.

Погледът й се стрелна към часовника на стената. Две минути.

— Откъде разбрахте? — попита тя. — Щастливо хрумване ли?

— На кого би му хрумнало това? Девет нули?

Тара остави въпроса да увисне във въздуха.

— Помните ли запитванията, които ви помолих да пуснете на компютъра си сутринта? Беше ми хрумнала идея. Ужасна идея, но единствената, която пасваше. И запитванията напълно я потвърдиха.

— Защо изобщо трябва да ви слушам? — попита тя, като продължаваше да протака. — Видях сведенията за вас. Видях досието ви, нещата, които сте извършили. Видях защо сте напуснали ФБР — оставили сте двама полицаи и собствения ви зет да умрат. Насочили сте убиец право към тях, съвсем преднамерено.

Лаш поклати глава.

— Не. Не стана така. Опитах се да ги спася. Просто се сетих прекалено късно. Онзи случай беше като този. Профил на убиец, който нямаше смисъл. Едмънд Уайър, не сте ли чели във вестниците. Убиваше жени като примамка и пишеше измислени откровения. А междувременно дебнеше истинската си цел — ченгетата, които разследваха. Уби двама полицаи. А мен пропусна. Този случай унищожи брака ми и съсипа съня ми за цяла година.

Тара не отговори.

— Не разбирате ли? Скроен ми е номер. Някой е бърникал в данните ми и ги е променил. И аз зная кой е той. — Тръгна към вратата и погледна назад към Тара. — Трябва да вървя. Но вие трябва да направите още нещо. Идете в Резервоара. Съпоставете шест други аватара — жените от шестте супердвойки — с аватар нула.

В далечината се разнесе звън на асансьор. Тара чу развълнувани гласове и тропот на крака.

Лаш се сепна, хвана се за рамката на вратата и се приготви да побегне. Погледна я за последен път и изражението му сякаш я прогори.

— Знам, че искате всичко това да приключи. Пуснете запитването. Открийте сама какво става. Спасете останалите.

И без да каже нито дума повече, той изчезна.

Тара се свлече бавно в стола си. Погледна часовника — бяха минали по-малко от четири минути.

След секунди в кабинета й нахлу група охранители с пистолети в ръце. Водачът им Уетстоун бързо огледа ъглите и се обърна към нея.

— Добре ли сте, госпожице Стейпълтън? — Един от охранителите надникна в единствения шкаф в помещението.

Тя кимна.

Уетстоун се обърна към хората си.

— Трябва да е отишъл нататък — каза той, сочейки надолу по коридора. — Драйфус, Макбейн, осигурете следващата пресечка. Рейнолдс, оставаш с мен. Ще проверим най-близките сервизни отвори.

И напусна на бегом кабинета, като вадеше в движение радиостанцията си.

За момент Тара се вслушваше в отдалечаващите се стъпки и забързания разговор. После звуците заглъхнаха и в коридора отново се възцари тишина.

Тя остана неподвижна в стола си, докато часовникът не отброи пет минути. После стана и тръгна по килима, като внимаваше да не стъпва по кръвта. Поколеба се за секунда при вратата, излезе в коридора и тръгна към асансьора. Резервоарът се намираше на не повече от пет минути оттук.

Но после взе друго решение, спря и бързо закрачи обратно.