Линкълн Чайлд
Игра до смърт (45)

45.

Едуин Маукли наблюдаваше Пропускателен пункт I през еднопосочното огледало на аванпоста на охраната на третия етаж на вътрешната кула. Сцената приличаше на контролиран пандемониум. Най-малко сто служители на „Едем“, под надзора на дузина охранители, чакаха на опашка пред изходните портали.

Маукли се извърна от огледалото към най-близкия монитор. Екранът показваше картина от птичи поглед на главното лоби. Друг, по-голям поток хора минаваше през импровизирания пункт при въртящата се врата. Униформени охранители проверяваха пропуски и документи и пускаха хората по един и двама, като търсеха Кристофър Лаш. Маукли отбеляза със задоволство, че цивилната охрана се е смесила с множеството, като незабелязано възпрепятстваше празните приказки и държеше клиентите настрана от желаещите да кандидатстват. Дори в криза като тази, когато за първи път в историята на кулата се обявяваше състояние Делта, „Едем“ смяташе за свой основен приоритет безопасността и личното пространство на клиентите си.

Закрачи напред-назад. Ситуацията бе противна и объркана, възприемаше я като лична обида. Като свързващо звено между Ричард Силвър и компанията, Маукли бе оставил по своя незабележим начин личния си печат върху „Едем“. Той лично бе внедрил всички охранителни процедури, с изключение на тези на апартамента, които се контролираха от Силвър по негово изрично настояване. Маукли беше осъзнал острата нужда от потайност и абсолютна конфиденциалност още преди да се появи продуктът, който трябваше да се охранява. И пръв разбра как най-широката възможна мрежа за споделяне на данни между информационните конгломерати, финансовите компании и федералното правителство може не само да подобри продукта им, но и да донесе невъобразими досега печалби.

Маукли не се нуждаеше от титли или положение, свързвани обикновено с корпоративната стълбица. Въпреки това страшно се гордееше с компанията и пламенно я закриляше. И именно затова изпитваше такава кипяща ярост, докато крачеше бавно напред-назад из аванпоста.

Лично беше предложил Лаш. Това бе внимателно обмислен ход — над корпорацията беше надвиснала опасност и Лаш беше най-добрият, който можеше да я идентифицира.

А се оказа, че вместо да доведе спасител, бе пуснал в „Едем“ пепелянка.

Още се изумяваше колко добре бе изиграл номера си Лаш. Маукли почти не разбираше от психология, но знаеше, че повечето от онези, които бяха достатъчно побъркани, за да убиват, имат трудности с прикриването на истинската си природа. Лаш обаче се оказа почти съвършен в това отношение. Вярно, беше се провалил при фиктивното си кандидатстване, но с нищо не беше загатнал колко опасна е ситуацията. Маукли обаче беше видял доказателствата със собствените си очи. След като Силвър му съобщи ужасната новина, след като знаеха къде да търсят, фактите буквално започнаха да се изсипват от компютъра. Записи за въдворяване в специализирани лечебни заведения. Медицинска история с дължината на човешка ръка. Въпреки блестящото си представяне като докторант, Лаш беше неизлечимо болен и положението му се влошаваше. Беше умен; отначало бе успял да скрие болестта и досието си от ФБР, също както беше направил с „Едем“, но с цялата тази игра на криеница вече бе свършено.

Загледа се отново през еднопосочното огледало, а огорчението от предателството и болката от нарушаването на установения ред растяха. Със закъснение си помисли, че е трябвало да се вслуша в предупрежденията на д-р Аликто след провеждането на тестовете. Обстоятелствата, при които Лаш беше напуснал ФБР, трябваше да вдигнат повече червени флагчета.

Не можеше да се върне във времето и да поправи грешките си. Със сигурност обаче можеше да ги компенсира. Вече знаеше точно какво е положението и щеше да действа.

Чу се тих звън и видеофонът на бюрото замига. Маукли отиде при апарата и вкара кратък код.

— Маукли.

Екранът за момент потъмня, след което на него се появи лицето на Силвър.

— Едуин — каза той. — Какво е положението?

Тревогата ясно личеше както в тона, така и по лицето му.

— Кулата е поставена в състояние Делта.

— Наистина ли беше необходимо?

— Това е най-бързият и безопасен начин за опразване на сградата. Всички, с изключение на охраната, се евакуират. Следим всички изходи и пропускателни пунктове, за да пипнем Лаш.

— А клиентите? Взети ли са мерки да не бъдат тревожени по какъвто и да било начин?

— Обяснихме, че се провежда обикновена тренировка и че правим това редовно, за да сме сигурни, че процедурите ни по безопасност са безупречни. Между другото, това не е далеч от истината. Засега всичко върви по план и хората се справят без усилия.

— Добре. Много добре.

Маукли очакваше Силвър да се изключи, но лицето остана на екрана.

— Има ли нещо друго, доктор Силвър? — след малко попита Маукли.

Силвър бавно поклати глава.

— Не мислиш ли, че има вероятност да сме допуснали грешка?

— Грешка ли, сър?

— Имам предвид относно Лаш.

— Невъзможно, сър. Вие лично ми дадохте отчета. И видяхте доказателствата, които открихме след това. А и ако беше невинен, нямаше да избяга.

— Предполагам. Но въпреки това… ще действате внимателно, нали? Ще се погрижиш да не пострада.

— Разбира се.

Силвър се усмихна бегло и екранът угасна.

След секунда вратата на помещението се отвори и влезе Шелдрейк. Пристъпи изпъчено, сякаш очакваше заповеди. Можеш да извадиш човек от армията, но не и армейските навици от човека.

— Как вървят нещата, господин Шелдрейк? — попита Маукли.

— Седемдесет и пет процента от посетителите напуснаха сградата — отвърна Шелдрейк. — Според преброяването на пунктовете около трийсет и осем процента от работещите зад Стената вече са минали през охраната. Очакваме евакуацията да приключи в рамките на двайсет минути.

— А Лаш?

Шелдрейк извади разпечатка.

— Скенерите са го проследили до онази част от сградата, в която се намира хардуерната поддръжка. Влязъл е в няколко стаи там. Оттогава няма сигнали, че е засечен.

— Дайте да видя, ако обичате. — Маукли погледна разпечатката. — Хранилище на резервни копия. Мрежова инфраструктура. Защо му е да влиза на подобни места?

— Същото се питахме и ние, сър.

— Има нещо сбъркано тук. — Маукли посочи списъка. — Ако се вярва на отчетения час, Лаш е влязъл в шест различни стаи в рамките на петнайсет секунди. — Той върна разпечатката на Шелдрейк. — Това е невъзможно. Какво ли е намислил?

— Играе си с нас.

— Вероятно. Последното помещение, в което е влязъл, е уеб ферма. Съсредоточете претърсването там.

— Разбрано, сър.

— Но не преставайте да вкарвате патрули зад Стената. Трябва да приемем, че Лаш изпробва периметъра и се мъчи да открие някакъв изход от вътрешната кула. Ще се кача в командния център. Оттам мога да следя по-ефективно операцията.

Шелдрейк се обърна да излезе, но Маукли го спря.

— Господин Шелдрейк?

— Сър?

Маукли го изгледа за момент. Разбира се, Шелдрейк не знаеше всичко — например не знаеше защо Лаш е бил допуснат в сградата — но беше достатъчно в течение, за да разбира, че преследваният представлява огромна заплаха.

— Този човек вече компрометира „Едем“. Колкото по-дълго е на свобода, толкова повече поражения може да нанесе. Значителни поражения.

Шелдрейк кимна.

— Ключовата цел в случая е ограничаването. Най-добре е тази ситуация да бъде разрешена вътре в сградата. Колкото по-бързо приключи, толкова по-добре за всички в „Едем“. — Маукли почувства нов прилив на гняв. — Разбирате ли? Всичко трябва да приключи напълно.

Шелдрейк отново кимна, този път по-бавно.

— На абсолютно същото мнение съм, сър.

— Тогава действайте — каза Маукли.