Във вторник, докато закусваха, Мод мълчаливо му подаде през масата „Дейли Хералд“. Сър Артър бе починал в 9:15 предната сутрин в имението си Уиндълшам в Съсекс. УМИРА, ВЪЗХВАЛЯВАЙКИ СЪПРУГАТА СИ, обявяваше заглавието; малко по-долу: „ТИ СИ ЧУДЕСНА!“, КАЗВА СЪЗДАТЕЛЯТ НА ШЕРЛОК ХОЛМС, и още по-долу: БЕЗ ТРАУР. Джордж прочете, че в дома в Кроубъро „нямало тъга“; завесите нарочно не били спуснати и единствено Мери, дъщерята на сър Артър от първия брак, изглеждала „опечалена“.

Мистър Денис Конан Дойл разговарял свободно със специалния кореспондент на „Хералд“, „не с приглушен глас, а нормално, щастлив и горд да говори за него“. „Той беше най-чудесният съпруг и баща, който някога е живял, а също и един от най-великите хора. Много по-велик, отколкото го смятаха — заради скромността му.“ Следваха два абзаца синовни възхвали. Но следващият абзац смути Джордж; прииска му се да скрие вестника от Мод. Редно ли бе един син да говори тъй за родителите си — особено пред вестникар? „Той и майка ми бяха влюбени чак до края. Когато го чуваше да се задава, тя трепваше като младо момиче, приглаждаше косата си и изтичваше да го посрещне. Никога не е имало по-влюбена двойка от тях.“ Освен от неприличното звучене Джордж се дразнеше и от хвалбата, поднесена веднага след твърдението за скромността на сър Артър. Той самият едва ли би си позволил подобни претенции. Синът продължаваше: „Ако не бе увереността, че всъщност не сме го загубили, майка ми със сигурност би умряла един час след него“.

По-малкият брат Ейдриън потвърждаваше непрестанното присъствие на баща им в техния живот. „Знам много добре, че ще имам разговори с него. Баща ми твърдо вярваше, че когато си отиде, ще продължи да поддържа връзка с нас. Цялото ни семейство вярва в същото. Няма съмнение, че баща ми често ще разговаря с нас, но трябва да бъдем предпазливи, защото в отвъдното има не по-малко шегобийци, отколкото тук. Напълно възможно е те да се опитат да изиграят неговата роля. Но има контролни въпроси, които майка ми знае, има характерни особености на речта, които не могат да се имитират.“

Джордж се почувства объркан. Мигновената печал, която изпита при новината — сякаш бе загубил трети родител, — се оказваше недопустима: БЕЗ ТРАУР. Сър Артър бе издъхнал щастлив; близките му — с едно-единствено изключение — не се поддавали на скръбта. Завесите не били спуснати; нямало тъга. Кой беше той, та да се обяви за покрусен? Запита се дали да сподели колебанията си с Мод, която умееше по-ясно да разсъждава на подобни теми, но реши, че това би изглеждало егоистично. Скромността на покойния навярно изискваше и от всичките му познати скромност в скръбта.

Сър Артър бе навършил седемдесет и една. Некролозите бяха пространни и изпълнени с обич. Джордж следи новините цяла седмица и за свое разочарование откри, че „Хералд“ на Мод дава повече информация от неговия „Телеграф“. Щяло да има ГРАДИНСКО ПОГРЕБЕНИЕ, което всъщност представлявало ПРОСТО ЕДНО СЕМЕЙНО СБОГУВАНЕ. Джордж се питаше дали ще го поканят; надяваше се онези, които отпразнуваха сватбата на сър Артър, да бъдат приобщени и към неговата… би казал смърт, ала в Кроубъро не използваха тази дума. Неговото заминаване; неговото издигане, както се изразяваха някои. Не, това бяха напразни надежди — той не беше член на семейството в каквото и да било отношение. След като си изясни въпроса, Джордж се почувства леко засегнат, когато на другия ден прочете във вестника, че на погребението ще присъстват триста души.

Зетят на сър Артър, преподобният Сирил Ейнджъл, който бе погребал първата лейди Конан Дойл и оженил втората, отслужи опелото в розовата градина на Уиндълшам. Имаше и втори свещеник, преподобният С. Дрейтън Томас. Сред опечалените почти нямаше хора с траурни костюми; лейди Джийн носеше рокля на цветчета. Положиха сър Артър близо до лятната къща, която тъй дълго му бе служила за кабинет. От цял свят пристигаха телеграми, а за цветята трябваше да пуснат специален влак. Според един очевидец, когато ги струпали около гроба, сякаш внезапно изникнала разкошна холандска градина, достигаща човешки ръст. Лейди Джийн поръчала надгробна дъска от британски дъб с думите ПРАВ КАТО МЕЧ, НЕПОКЛАТИМ КАТО СКАЛА. Спортсмен и доблестен рицар до края.

Джордж смяташе, че всичко е извършено правилно, макар и не по традициите; неговият благодетел бе почетен както би искал. Но в петък „Дейли Хералд“ обяви, че историята не е приключила. ПРАЗНИЯТ СТОЛ НА КОНАН ДОЙЛ, гласеше заглавието на четири колони, а под него следваше обяснение с различни шрифтове: ЯСНОВИДКА ще присъства на ГОЛЯМО СЪБИРАНЕ. 6000 спиритисти на мемориален митинг. ЖЕЛАНИЕТО НА СЪПРУГАТА. Медиум, който ще бъде напълно откровен.

Общественото сбогуване щеше да се състои в Албърт Хол в седем часа вечерта на 13 юли 1930 година, неделя. Церемонията щеше да бъде проведена от мистър Франк Хокън, секретар на Мерилебънското спиритическо дружество. Лейди Джийн Конан Дойл, която щеше да присъства заедно с други членове на семейството, каза, че смята това за последното обществено събитие, което посещава със съпруга си. Празен стол на сцената щеше да символизира присъствието на сър Артър, а тя щеше да седне вляво от него — мястото, което бе заемала неуморно през последните две десетилетия.

Но имаше и още. Лейди Джийн бе помолила по време на поклонението да се проведе демонстрация на ясновидство. Тя щеше да бъде дело на мисис Естел Робъртс — любим медиум на сър Артър от много години. Мистър Хокън благосклонно даде интервю за „Хералд“: „Спори се дали сър Артър Конан Дойл вече има достатъчно сили, за да общува с помощта на медиум — каза той. — Лично аз предполагам, че е напълно способен да се изяви. Беше отлично подготвен за прехода.“ И по-нататък: „Дори и да се обади, доказателството едва ли ще бъде прието от скептиците, но онези, които познават мисис Робъртс като медиум, няма да имат съмнения. Ние знаем, че ако не успее да го види, тя ще бъде напълно откровена.“ Джордж отбеляза, че тук не се споменаваше за опасността от шегобийци.

Мод гледаше как брат й дочете статията.

— Трябва да отидеш — каза тя.

— Смяташ ли?

— Категорично. Той те наричаше свой приятел. Трябва да се сбогуваш, макар и при необичайни обстоятелства. Най-добре иди за билет до Мерилебънското дружество. Днес следобед или утре — инак ще си неспокоен.

Бе странно, но и приятно да вижда Мод тъй решителна. Независимо дали седеше зад бюрото си, или не, Джордж имаше навика да разчепква аргумент след аргумент, докато най-сетне вземе решение. Мод не си губеше времето; тя виждаше по-ясно — или поне по-бързо — и той й прехвърляше решенията относно домакинството също както й връчваше всички пари, освен необходимите за облекло и служебни разходи. Тя покриваше разноските, внасяше всеки месец известна сума на влог и даваше останалото за благотворителност.

— Не смяташ ли, че татко не би одобрил това… това нещо?

— Татко е в гроба от дванайсет години — отвърна Мод. — А аз си мисля, че тия, които се представят пред Бога, вече не са съвсем същите както тук, на земята.

Все пак се изненада, че Мод е толкова пряма; думите й граничеха с критика. Джордж реши да не спори, но по-късно да поразсъждава насаме. Отново се приведе над вестника. Познанията му за спиритизма почти се изчерпваха с няколко десетки страници, написани от сър Артър, а и не би казал, че много се е задълбочавал в тях. Идеята шест хиляди души да чакат посланието на своя водач чрез медиум му се видя тревожна.

Не обичаше многолюдните сбирки. Спомняше си тълпите в Канок и Стафорд, както и грубияните, които обсаждаха дома на викария след ареста му. Спомняше си как блъскаха по вратите на полицейската кола и размахваха бастуни; спомняше си стълпотворението в „Луис“ и „Портланд“, което превръщаше единичната килия в желано убежище. При определени обстоятелства би посетил публична лекция или митинг; по принцип обаче смяташе склонността на хората да се струпват на едно място за начало на лудостта. Вярно, живееше в най-многолюдния град на света, Лондон, но до голяма степен успяваше да ограничава контактите си с мъже и жени. Предпочиташе да влизат в кантората му един по един; чувстваше се защитен от писалището и познанията си за закона. Тук, на Бъро Стрийт 79, беше спокойно — и долу в кантората, и горе в жилището, което делеше с Мод.

Идеята да живеят заедно бе превъзходна, макар че вече не помнеше кой я предложи. Докато сър Артър помагаше за неговото оневиняване, мама през повечето време живееше при него в пансиона на мис Гуд на Мекленбърг Скуеър. Но стана ясно, че тя трябва да се върне в Уайърли, и изглеждаше съвсем логично да я замести другата жена в семейството. За голяма изненада на родителите им Мод се оказа извънредно оправна. Тя въртеше къщата, готвеше, заместваше понякога секретарката му и изслушваше неговите разкази за всекидневната работа със същия ентусиазъм както някога, в старото неделно училище. Откакто се пресели в Лондон, бе станала по-пряма и по-решителна; освен това го разведряваше с шеги и подкачания.

— Но какво да облека?

Незабавният отговор подсказваше, че е предвидила този въпрос.

— Синия делови костюм. Не отиваш на погребение, а и те не държат на черното. Но е важно да проявиш уважение.

— Доколкото чух, залата е много голяма. Едва ли ще си намеря място близо до сцената.

Бе станало част от тяхното всекидневие Джордж да търси възражения срещу вече приети планове. Мод пък приемаше благосклонно неговите увъртания. Сега тя изчезна и той я чу да трополи из таванската стаичка отгоре. Няколко минути по-късно сложи пред него нещо, от което по гърба му внезапно пробягаха тръпки: стария му бинокъл в прашен калъф. Донесе парче плат и избърса праха; кожата мътно заблестя.

Сякаш мигновено и двамата се пренесоха край замъка в Абъристуит през онзи последен щастлив ден от живота му. Един минувач им посочва връх Сноудън; ала Джордж вижда само радостта по лицето на сестра си. Тя се обръща и обещава да му купи бинокъл. Две седмици по-късно започват бедите, а сетне, когато е на свобода и са се преселили на Бъро Хай Стрийт, за първата Коледа, която празнуваха двамата, тя му връчи този подарък, който едва не го накара да се разплаче от самосъжаление.

Беше й благодарен, но и озадачен, тъй като вече бяха далеч от Сноудън и едва ли някога щяха да се върнат в Абъристуит. Мод предугади възраженията и му предложи да се заеме с наблюдение на птици. Както всички нейни предложения, това му се стори извънредно разумно; през следващите няколко недели излизаше из блатата и горите около Лондон. Мод смяташе, че Джордж се нуждае от хоби; той пък си мислеше, че тя иска да остане насаме от време на време. Няколко месеца полага усърдни усилия, но, честно казано, трудно му бе да следи птица в полет, а неподвижните хвъркати сякаш специално се криеха. Покрай всичко това много от местата, смятани най-добри за целта, му се сториха студени и влажни. След като си лежал три години в затвора, няма повече да се сетиш за студ и влага, докато не те положат с ковчега в най-студеното и влажно място на този свят. С това се изчерпваше мнението на Джордж за наблюдението на птици.

— Толкова ми беше мъчно за теб през онзи ден.

Джордж вдигна глава и вместо образа на двайсетгодишна девойка край разочароващите руини на уелски замък пред него изникна жена на средна възраст с прошарена коса, седнала зад масата с чайника. Тя забеляза още няколко прашинки върху калъфа и пак го избърса. Джордж продължаваше да гледа сестра си. Понякога не знаеше кой от двамата се грижи повече за другия.

— Беше щастлив ден — твърдо изрече той, мислено вкопчен в спомена, превърнат в твърда увереност от безкрайните повторения. — Хотел „Бел Вю“. Трамваят. Печеното пиле. Не отидохме да събираме камъчета. Пътуването с влака. Беше щастлив ден.

— През повечето време се преструвах.

Джордж не бе сигурен дали иска да разрушат спомена му.

— Нямах представа какво знаеш — каза той.

— Джордж, не бях дете. Може да съм била, когато всичко това започна, но не и тогава. Какво друго имах за вършене, освен да го обмислям? Не можеш да имаш тайни от двайсетгодишен човек, който рядко излиза навън. Ти само мълчеше, въобразяваше си и се надяваше да споделям тази твоя игра.

Джордж се върна мислено към днешната Мод и осъзна, че тази жена е присъствала в тогавашното момиче много по-силно, отколкото е предполагал. Но нямаше ни най-малко желание да усложнява нещата. Отдавна бе решил какво точно е станало; знаеше собствената си история. Би могъл да приеме някоя по-обща поправка като току-що предложената; но в никакъв случай не би желал вмъкване на нови подробности.

Мод усети това. И ако тогава той криеше от нея, тя също бе крила от него. Никога нямаше да му разкаже за онази сутрин, когато баща им я повика в кабинета си и съобщи, че много се тревожи за душевното равновесие на брат й. Каза, че Джордж е под голямо напрежение, а отказва да си позволи дори ден почивка; затова на вечеря ще предложи двамата да отскочат до Абъристуит, а тя — иска или не иска — ще потвърди и ще настоява непременно да заминат. Така и стана. Джордж любезно, но упорито отказа на баща си, сетне отстъпи пред нейните молби.

Беше заговор, абсолютно нетипичен за дома на викария. Но Мод се стресна най-много от бащиното си мнение за състоянието на Джордж. Винаги го бе смятала за надеждния старателен брат, докато Хорас беше вятърничавият, непостоянният, който живееше както му хрумне. И в крайна сметка се оказа, че тя е правата, а татко греши. Как би могъл Джордж да устои на изпитанията, ако не притежаваше далеч по-мощна духовна сила, отколкото му приписваше татко? Но Мод неизменно пазеше тия мисли за себе си.

— В едно отношение сър Артър дълбоко грешеше — заяви изведнъж Джордж. — Той възразяваше срещу правото на глас на жените.

Тъй като брат й открай време подкрепяше движението за женско равноправие, това мнение не изненада Мод. Необичайна бе по-скоро страстта в гласа му. След миг Джордж смутено извърна глава. Пътеката на спомените бе разбудила в душата му най-нежни чувства към Мод заедно с осъзнаването, че това са и ще бъдат най-силните емоции в неговия живот. Но Джордж нито умееше, нито знаеше как да изразява подобни мисли и дори най-косвените признания го смущаваха. Затова се изправи, сгъна вестника, върна й го и слезе в кантората.

Имаше работа за вършене, но вместо това той седна зад бюрото и се замисли за сър Артър. Бяха се срещнали преди двайсет и три години; и все пак връзката помежду им някак бе останала непокътната. Той следеше произведенията и делата на сър Артър, неговите пътешествия и кампании, намесата му в обществения живот на нацията. Джордж често подкрепяше неговите изявления — за промяна на бракоразводната система, за заплахата от Германия, за необходимостта от тунел под Ламанша, за моралното задължение да върнат Гибралтар на Испания. Позволяваше си обаче да прояви откровени съмнения спрямо една от не твърде известните намеси на сър Артър в съдебната реформа — предложението закоравелите рецидивисти от затворите на негово величество да бъдат прехвърлени на шотландския остров Тайри. Джордж изрязваше статии от вестниците, следеше непрестанните подвизи на Шерлок Холмс в списание „Странд“ и взимаше от библиотеката най-новите книги на сър Артър. На два пъти заведе Мод на кино да гледат великолепния Ейли Норуд в ролята на великия детектив.

Спомни си как в годината, преди да пристигнат на Бъро Хай Стрийт, купи „Дейли Мейл“ само за да прочете специалната кореспонденция на сър Артър за маратонското бягане на Олимпийските игри в Лондон. Джордж не изпитваше и капка интерес към атлетичните занимания, но бе възнаграден с ново разкритие — ако не му стигаха досегашните — за характера на неговия благодетел. Описанието на сър Артър бе тъй ярко, че Джордж го препрочиташе отново и отново, докато накрая можеше да си представи всичко като на филмова лента. Просторният стадион — очакващата тълпа — дребна фигурка се задава пред другите — италианец, готов да рухне от изтощение — той пада, изправя се, пак пада, пак става, залита — сетне на стадиона се появява американец и почва да го догонва — дребничкият италианец е на двайсет метра от финала — тълпата гледа като хипнотизирана — той пада отново — помагат му да се изправи — дружески ръце го тласкат през финалната линия, преди американецът да се приближи. Но разбира се, италианецът е нарушил правилата, приемайки помощта, и американецът бива обявен за победител.

Всеки друг автор би спрял дотук, доволен, че е успял да предаде драматичния миг. Но сър Артър не бе като другите — беше се трогнал дотолкова от храбростта на италианеца, че организира подписка в негова полза. Събраха се триста лири, които позволиха на бегача да отвори хлебарница в родното си село — нещо, което не би постигнал с никакъв златен медал. Типично за сър Артър — щедър и практичен в равни пропорции.

След успеха си със случая „Ейдълджи“ сър Артър се включи и в други съдебни протести. Джордж се срамуваше да признае, че изпитва към другите жертви най-вече завист, граничеща понякога с неодобрение. Ето например Оскар Слейтър, чийто случай отне дълги години от живота на сър Артър. Ако можеше да се вярва на твърденията, Слейтър бил погрешно обвинен в убийство и го чакаше смърт; намесата на сър Артър го спаси от бесилката, а след време и от затвора, но Слейтър беше долнопробен тип, професионален престъпник и не прояви капка признателност към онези, които му помогнаха.

Сър Артър продължи също така да си играе на детектив. Само преди три-четири години се намеси в странния случай с изчезналата писателка. Някоя си Кристи. Разправяха, че била изгряваща звезда в детективската литература, но Джордж изобщо не се интересуваше от изгряващи звезди, докато в библиотеката продължаваха да постъпват историите за Шерлок Холмс. Мисис Кристи изчезна от дома си в Бъркигър, а колата й бе намерена изоставена на около осем километра от Гилфорд. След като полицията не откри и следа от нея, полицейският началник на Съри се обърна към сър Артър — който по онова време беше заместник главен съдия на графството. Станалото след това изненада мнозина. Какво реши да стори сър Артър? Да разпитва свидетели, да дири следи по утъпкания терен или да провежда кръстосан разпит на полицаи както в знаменития случай „Ейдълджи“? Нищо подобно. Свърза се със съпруга на мисис Кристи, взе назаем една от нейните ръкавици и я отнесе на медиум, който притисна ръкавицата към челото си в опит да открие жената. Добре де, едно е да използваш истински хрътки — както някога бе предложил Джордж на стафордшърската полиция, — а съвсем друго да прибегнеш до медиум, който си стои у дома и души ръкавици. Четейки за детективските нововъведения на сър Артър, Джордж изпита облекчение, че по собствения му случай са използвани по-традиционни методи.

Но няколко подобни ексцентрични прояви далеч не биха стигнали, за да накърнят дълбоката почит на Джордж към сър Артър. Беше я придобил като трийсетгодишен младеж, току-що освободен от затвора; изпитваше я и днес, като адвокат на четирийсет и пет, с прошарена коса и мустаци. Единствената причина да седи зад бюрото си в тази петъчна сутрин бе уважението към благородните принципи на сър Артър и желанието му да ги превърне в действие. Джордж получи обратно живота си. Притежаваше пълен комплект юридически справочници, задоволителна практика, богата колекция от шапки и великолепна — някой дори би казал претруфена — златна верижка за джобния часовник, провисваща от джоба на жилетката, която отесняваше година след година. Имаше собствена къща, имаше си и мнения по злободневните теми. Вярно, нямаше жена; не вечеряше с колеги, надаващи възгласи „Добрият стар Джордж!“, докато той плаща сметката. Вместо всичко това притежаваше някаква странна слава или поне частична слава, а с годините просто сянка от слава. Искаше да се прочуе като адвокат, а в крайна сметка се прочу като жертва на съдебна грешка. Случаят му доведе до създаването на апелативен съд за наказателни дела, чийто решения през последните две десетилетия промениха правораздаването до неузнаваемост. Джордж се гордееше, че е свързан — макар и неволно — с това събитие. Но знаеше ли някой? Чувайки как се казва, понякога хората стискаха сърдечно ръката му, приемаха го като човек, понесъл много отдавна незаслужени удари; други го гледаха с очите на онези полицаи, които впрегнаха по случая; ала повечето изобщо не бяха чували за него.

Понякога той се дразнеше от това, а сетне изпитваше срам заради раздразнението си. Знаеше, че през дългите години на страдания е мечтал единствено за анонимност. Когато капеланът в „Луис“ го попита кое му липсва най-много, той отговори, че копнее за предишния си живот. Сега го имаше; имаше работа, достатъчно пари, хора, на които да кимва по улиците. Но понякога го мъчеше мисълта, че заслужава повече; че след изпитанията трябваше да получи по-голяма награда. От злодей до мъченик, от мъченик до господин Никой — честно ли беше? Неговите поддръжници го уверяваха, че случаят му е също тъй значим, както онзи на Драйфус, че разкрива за Англия също толкова много, както френското дело за Франция, и също както хората се деляха на противници и привърженици на Драйфус, така имаше „за“ и „против“ Ейдълджи. Твърдяха още, че в лицето на сър Артър Конан Дойл е открил далеч по-мощен защитник и по-велик писател от французина Емил Зола, чиито книги били вулгарни и който избяга в Англия, когато на свой ред бе застрашен от затвор. Представете си сър Артър да избяга позорно в Париж заради капризите на някой политик или прокурор. Не, той би останал, би се борил, би вдигал шум и би разтърсвал решетките, додето срути целия затвор.

И все пак името на Драйфус се покриваше с нарастваща слава, кънтеше по целия свят, а името Ейдълджи си оставаше почти непознато дори в Улвърхамптън. Това отчасти бе негово дело — или по-точно липса на дело. След освобождаването често го канеха да държи речи на митинги, да пише статии, да дава интервюта. Той неизменно отказваше. Не желаеше да бъде говорител или представител на някаква кауза; не притежаваше необходимия темперамент за обществената трибуна; и след като вече веднъж бе описал страданията си в „Арбитър“, смяташе за нескромно да ги повтаря при всяка покана. Мислеше си да подготви преработено издание на книгата за железопътния закон, но това също му се стори злоупотреба с известността.

Ала подозираше, че дължи сегашната си неизвестност най-вече на нещо в самата Англия. Франция, доколкото я разбираше, беше страна на крайности, на яростни убеждения, яростни принципи и дълга памет. Англия беше по-тихо място, със също тъй здрави принципи, но без особено желание да се вдига шум около тях; място, където вярваха повече на традиционното право, отколкото на правителството; където хората си гледаха работата и не се месеха в чуждата; където от време на време изригваха мощни обществени изблици на чувства, стигащи понякога дори до насилие и неправда, ала те скоро избледняваха в човешката памет и се вграждаха в историята на страната. Случило се е, а сега да забравим и да продължаваме както преди — така се вършеше всичко в Англия. Нещо е сбъркано, нещо е счупено, но вече сме го поправили, хайде да се престорим, че не е имало нищо. Казвате, че нямаше да възникне случаят „Ейдълджи“, ако бе имало апелативен съд? Много добре — да оправдаем Ейдълджи, да създадем апелативен съд до края на годината… и има ли смисъл да си говорим повече? Тук беше Англия, а Джордж можеше да разбере английската гледна точка, защото сам той бе англичанин.

На два пъти след сватбата писа на сър Артър. През последната военна година почина баща му; през едно студено майско утро го погребаха близо до вуйчо Компсън, на десетина метра от църквата, където бе служил над четирийсет години. Джордж имаше чувството, че сър Артър — след като е срещал баща му — би искал да знае; в отговор получи лаконични съболезнования. Но няколко месеца по-късно прочете във вестника, че синът на сър Артър, Кингсли, е бил ранен край река Сома и в това изтощено състояние станал както мнозина други жертва на инфлуенцата. Само две седмици преди да се подпише примирието. Отново му писа — като син, загубил баща си, до баща, загубил сина си. Тоз път получи по-дълго писмо. Кингсли се оказа последен в един дълъг печален списък. Съпругата на сър Артър загубила брат си през първата седмица от войната. Племенникът му Оскар Хорнънг бил убит в боевете при Ипър заедно с още един племенник. Съпругът на сестра му Лоти загинал още през първия ден в окопите. И още, и още. Сър Артър изброяваше всички свои близки и близките на съпругата си. Но в заключение изразяваше увереност, че те не са загубени, а само чакат в отвъдното.

Джордж вече не се смяташе за религиозен. Ако все още запазваше нещо християнско, то не се дължеше на останките от синовно благочестие, а на братската обич. Посещаваше църквата, защото така доставяше радост на Мод. Колкото до отвъдното, смяташе да почака и да види. Прекомерно благочестивите му внушаваха подозрения. В „Гранд Хотел“ малко се стресна, когато сър Артър заговори тъй страстно за религиозните си чувства, които едва ли имаха нещо общо с истинската тема на разговора. Но това поне подготви Джордж за бъдещата вест, че неговият благодетел е станал запален спиритист и възнамерява да посвети на движението цялото си останало време и енергия. Мнозина здравомислещи хора бяха дълбоко потресени. Ако сър Артър, същинският идеал за английски джентълмен, се бе посветил на дребнобуржоазни неделни суеверия с група приятели, те навярно нямаше да протестират. Но сър Артър просто не беше такъв. Щом вярваше в нещо, искаше и всички други да вярват. Това бе открай време негова сила и негова слабост. Отвсякъде се посипаха подигравки, нахални вестникарски заглавия питаха ПОЛУДЯЛ ЛИ Е ШЕРЛОК ХОЛМС? На всяка лекция на сър Артър идваха противници от какъв ли не сорт — йезуити, плимътски братя, гневни материалисти. Само преди седмица епископ Барне от Бърмингам атакува „фантастичните видове вярвания“, процъфтяващи напоследък. Християнската наука и спиритизмът били фалшиви учения, които „подтикват лековерните да възраждат отдавна мъртви идеи“, прочете Джордж. Но нито подигравките, нито църковните упреци можеха да възпрат сър Артър.

* * *

Макар да изпитваше инстинктивно недоверие към спиритизма, Джордж не се присъедини към атаките срещу него. Не се смяташе за компетентен по тия въпроси, но знаеше кой е верният избор между епископ Барне от Бърмингам и Артър Конан Дойл. Спомняше си — и това бе един от паметните му мигове, който би искал един ден да сподели със своята съпруга — края на онази първа среща в „Гранд Хотел“. Изправиха се да се сбогуват, сър Артър, естествено, се извиси над него и този грамаден, могъщ, благ човек го погледна в очите и каза: „Не мисля, че си невинен. Не вярвам, че си невинен. Знам, че си невинен.“ Думите бяха нещо повече от поема, нещо повече от молитва, те представляваха истина, в която щеше да се разбие лъжата. Щом сър Артър казваше, че знае нещо, тогава според адвокатското мислене на Джордж търсенето на доказателства автоматично падаше върху противника.

Той взе автобиографията на сър Артър „Спомени и приключения“, дебел тъмносин том, публикуван преди шест години. Книгата както винаги се разтвори на страница 215. „През 1906 година — зачете Джордж, — съпругата ми почина след дълго боледуване… За известно време след тия мрачни дни бях неспособен да се съсредоточа върху работата, докато изведнъж случаят «Ейдълджи» дойде да насочи енергията ми в съвсем неочаквано русло.“ Джордж винаги изпитваше леко смущение от това начало. То сякаш намекваше, че неговият случай е дошъл в удобен момент и странните му особености са се оказали тъкмо необходимото, за да извлекат сър Артър от бездната на отчаянието; сякаш той би реагирал другояче — или изобщо не би реагирал, — ако първата лейди Конан Дойл не бе починала неотдавна. Нечестно ли беше това твърдение? Дали не задълбаваше твърде много в една обикновена фраза? Но нали точно това правеше през всеки ден от професионалния си живот — четеше внимателно. А сър Артър несъмнено пишеше за внимателни читатели.

Имаше още много изречения, които Джордж бе подчертал с молив, добавяйки бележки в полето. Първо онази за баща му: „Нямам представа как един викарий се е оказал парси и как един парси се е оказал викарий.“ Е, сър Артър някога имаше представа, и то много точна, защото в „Гранд Хотел“ на Чаринг Крос Джордж му разказа за бащините си пътешествия. А сетне това: „Може би някой ревностен покровител е искал да демонстрира универсалността на англиканската църква. Надявам се експериментът да не бъде повтарян, защото, макар че викарият беше любезен и благочестив човек, появата на цветнокож свещеник със син мелез в една груба изостанала енория неминуемо бе довела до печална ситуация.“ Джордж смяташе това твърдение за нечестно; на практика то обвиняваше за събитията близките на майка му, които бяха в правото си да изберат викарий. Не му допадаше и да го наричат „син мелез“. Строго погледнато, без съмнение беше вярно, но той не мислеше така за себе си, не наричаше Мод своя сестра мелез или Хорас брат мелез. Нима нямаше по-добър начин да се изрази истината? Може би баща му, който вярваше, че бъдещето на света зависи от хармоничното смесване на расите, щеше да намери по-подходящ израз.

„Онова, което разпали моето възмущение и ми даде движеща сила да издържа докрай, бе изключителната безпомощност на тази объркана групичка хора, цветнокожия свещеник с неговото странно положение, храбрата синеока майка с прошарена коса, младата дъщеря, подмамвана от невъзпитани грубияни.“ Изключителната безпомощност? Четейки това, никой не би се досетил, че баща му публикува собствен анализ на случая още преди сър Артър да се появи на сцената; нито че мама и Мод непрестанно пишеха писма, събираха подкрепа и доказателства. Джордж имаше чувството, че сър Артър, макар да заслужава възхвала и благодарност, е някак прекалено устремен да си припише цялата заслуга. Той определено омаловажаваше дългата кампания на мистър Ваулс от „Истина“, да не говорим за мистър Йелвъртън, меморандумите, петициите и подписките. Дори в разказа на сър Артър как е узнал за делото имаше очевидни пропуски. „Беше краят на 1906 година, когато случайно разгърнах едно слабо известно вестниче, озаглавено «Арбитър», и погледът ми попадна върху статия, която се оказа описание на самия потърпевш.“ Но сър Артър „случайно разгърна“ това „слабо известно вестниче“ само защото Джордж му изпрати всички статии заедно с дълго придружително писмо. И сър Артър го знаеше много добре.

Не, помисли си Джордж, не беше редно да разсъждава така. Сър Артър несъмнено бе писал по памет, по онази версия на събитията, която сам си е разказвал и преразказвал с течение на годините. От работата със свидетелски показания Джордж знаеше как честото преразказване на събитията изглажда версиите, прави разказвача по-важен и всички факти по-сигурни, отколкото са били навремето. Той бързо плъзна поглед през описанието на сър Артър, защото не искаше да открива нови грешки. Думите „имитация на правосъдие“ към края бяха последвани от: „“Дейли Телеграф" организира подписка за него, която събра около 300 лири". Джордж си позволи леко измъчена усмивка: точно същата сума бе събрана следващата година по призива на сър Артър за италианския маратонец. Двете събития докосваха душата на английското общество в съвършено еднаква степен: три години затвор за невинен човек и падане в края на спортно състезание. Е, навярно е полезно да се видиш в реална перспектива.

Но два реда по-нататък следваше изречението, което Джордж бе препрочитал повече от всяко друго в книгата, което компенсираше всички неточности и неверни акценти, което слагаше мехлем върху раните на страдалеца с тъй унизително подценена роля. Ето го: „Той дойде на моя сватбен прием и нямаше гост, с когото повече да се гордея.“ Да. Джордж реши да вземе със себе си „Спомени и приключения“ в случай че някой възрази срещу присъствието му. Не знаеше как изглеждат спиритистите — камо ли шест хиляди спиритисти, — но едва ли би минал за един от тях. Вижте тук, на страница 215, това съм аз, дойдох да се сбогувам с него и се гордея отново да бъда негов гост.

В неделя следобед, малко след четири часа, той излезе от Бъро Хай Стрийт 79 и тръгна към Лъндън Бридж — дребен мургав човечец в син делови костюм, с тъмносиня книга под лявата мишница и калъф за бинокъл на дясното рамо. Някой случаен наблюдател би си помислил, че отива на конни състезания — само че те не се провеждаха в неделя. Или може би носеше под мишница книга за птиците — но кой отива да наблюдава птици с делови костюм? В Стафордшър би представлявал странна гледка, а дори и в Бърмингам биха го взели за ексцентрик; но никой не би си помислил тъй в Лондон, където имаше предостатъчно ексцентрици.

Когато се пресели тук, той отначало изпитваше боязън. За бъдещето, разбира се; как ще се справят заедно с Мод; плашеше го необятният град, плашеха го шумът и тълпите; а най-много се тревожеше как ще се отнасят към него хората. Дали ще има вандали като онези, които го блъснаха през един жив плет в Ландиуд и строшиха чадъра му, или смахнати полицаи като Ъптън, който заплашваше да му причини болка; дали ще срещне расовите предразсъдъци, които според сър Артър лежаха в основата на целия случай? Но когато пресече Лъндън Бридж, както правеше повече от двайсет години, той се почувства в свои води. Минувачите обикновено не му обръщаха внимание, било то от учтивост или от безразличие, и Джордж им бе благодарен независимо от причината.

Вярно, хората често правеха неверни предположения: че двамата със сестра му са пристигнали в страната наскоро; че е индус; че търгува с подправки. И, разбира се, до ден-днешен го питаха откъде идва; а когато отговаряше — за да не навлиза в географски тънкости, — че е от Бърмингам, събеседниците му кимваха без изненада, сякаш са очаквали гражданите на Бърмингам да изглеждат точно като Джордж Ейдълджи. Естествено, имаше шеговити намеци като тези на Гринуей и Стентсън — макар че рядко се споменаваше за Бечуаналанд, — но той ги приемаше за неизбежно неудобство като дъжда или мъглата. Намираха се дори хора, които, научавайки, че си от Бърмингам, изразяваха разочарование, явно очаквайки вести от далечни страни, каквито не можеш да им предложиш.

С метрото стигна до Хай Стрийт Кензингтън, после продължи пеш на изток, докато пред него се извиси Албърт Хол. Вечният му страх да не закъснее — за който Мод често го подкачаше — го бе довел тук два часа преди събитието. Реши да се поразходи из парка.

Беше чудесен юлски следобед, часът едва минаваше пет и в парка свиреше духова музика. Наоколо гъмжеше от семейства, туристи, войници — но тълпата не бе чак толкова гъста, че да разтревожи Джордж. Той гледаше с някогашната завист флиртуващите млади двойки или сериозните родители, водещи малки деца. Когато пристигна в Лондон, още не бе загубил надежда да се ожени; дори се тревожеше дали бъдещата съпруга ще се погажда с Мод. Защото бе ясно, че не може и не желае да изостави Мод. Ала сетне минаха няколко години и той осъзна, че Мод държи повече на доброто му бъдеще, отколкото той на нейното. След това още няколко години и минусите на една евентуална съпруга взеха да стават все по-очевидни. Съпругата може да изглежда приятна, но да се окаже вещица; може да не разбира от спестовност; със сигурност ще иска деца, а Джордж си мислеше, че навярно не би издържал да му шумят и да му смущават работата. Естествено, изникваше и въпросът за секса, който често не водеше до хармония. Джордж не се занимаваше с бракоразводни дела, но като адвокат бе виждал достатъчно примери до какви беди може да доведе бракът. Сър Артър бе водил дълга кампания срещу драконовските закони за развода и дълги години бе председател на Реформисткия съюз, преди да отстъпи мястото на лорд Бъркенхед. Едно достойно име сменяше друго — именно лорд Бъркенхед под псевдонима Ф. Е. Смит бе задал в парламента на Гладстон редица въпроси относно случая „Ейдълджи“.

Но всичко това оставаше в миналото. Сега беше на петдесет и четири години, живееше в относителен комфорт и гледаше философски на ергенското си положение. Брат му Хорас вече не поддържаше връзки със семейството — той се ожени, пресели се в Ирландия и си смени името. Джордж не знаеше в какъв ред точно е извършил трите неща, но между тях очевидно имаше връзка — всяко придаваше неприятна окраска на другите. Е, има различни начини да живееш, а откровено казано, и той, и Мод открай време нямаха сериозни шансове да се задомят. Бяха еднакво свенливи и като че отблъскваха всеки опит някой да се приближи до тях. Но в света имаше предостатъчно бракове и определено нямаше риск от обезлюдяване. Брат и сестра можеха да живеят в не по-малка хармония от съпруг и съпруга; понякога дори по-хармонично.

В началото на съвместния им живот двамата с Мод се връщаха в Уайърли три-четири пъти годишно; но тия визити рядко се оказваха щастливи. За Джордж те носеха твърде конкретни спомени. Чукчето на вратата все още го караше да подскача, а когато привечер поглеждаше към притъмнялата градина, често различаваше между дърветата трепкащи силуети, които му вдъхваха безпричинен страх. С Мод беше различно. Колкото и привързана да бе към татко и мама, щом прекрачеше прага на викария, ставаше затворена и мълчалива; рядко изказваше мнение, а смехът й не се чуваше никога. Джордж почти бе готов да се закълне, че отново я налягат старите болести. Но отлично познаваше лекарството: то се наричаше гара „Ню Стрийт“ и влакът за Лондон.

Отначало, когато двамата с Мод излизаха заедно, хората ги мислеха за съпруг и съпруга; Джордж, който не искаше да си помислят, че е неспособен да се ожени, казваше малко отсечено: „Не, това е скъпата ми сестра Мод.“ Но с времето взе понякога да не си дава труда да поправя грешката, а след това Мод го хващаше за ръката и се смееше тихичко. Навярно не след дълго, когато косата й се прошареше като неговата, щяха автоматично да ги приемат за стара съпружеска двойка и той нямаше да оспорва предположението.

Скиташе напосоки и ненадейно откри, че е наближил Албърт Мемориъл. Принцът седеше в бляскавата си позлата, обкръжен от всички велики люде на света. Джордж извади бинокъла от калъфа и се зае да тренира. Бавно обходи с поглед мемориала над нивото на изкуството, науката и индустрията, над седящата фигура на замисления съпруг на кралицата и още нагоре, към по-висше царство. Колелцето се контролираше трудно и понякога лещите се изпълваха с мъглива плетеница от листа, но накрая той ясно съзря масивния християнски кръст. Оттам бавно плъзна надолу по куличката, която изглеждаше също тъй гъсто населена, както и по-долните нива на монумента. Имаше няколко реда ангели, сетне — точно под ангелите — групичка човешки фигури в антични одежди. Той заобиколи мемориала, като често губеше фокус и се мъчеше да разпознае фигурите: жена с книга в едната ръка и змия в другата; мъж с наметало от лъвска кожа, стиснал тежка тояга; жена с котва; фигура с качулка, държаща дълга свещ… Светци ли бяха или символични фигури? А, ето най-сетне нещо познато на ъгловия пиедестал: жена с меч в едната ръка и везни в другата. Джордж с удоволствие забеляза, че скулпторът е махнал превръзката от очите й. Тази подробност често предизвикваше неговото неодобрение — не защото не разбираше смисъла й, а защото другите не го разбираха. Превръзката позволяваше на невежите да се присмиват на неговата професия. А Джордж не би допуснал това.

Прибра бинокъла в калъфа и прехвърли вниманието си от едноцветните застинали фигури към пъстрите подвижни силуети наоколо, от скулптурните фризове към живите хора. И в този момент го порази мисълта, че всички те ще умрат. Понякога той размишляваше над собствената си смърт; бе страдал за смъртта на родителите си — за баща си преди дванайсет години, за майка си преди шест; бе чел некролози във вестниците и бе посещавал погребения на колеги; днес идваше тук за великото сбогуване със сър Артър. Но никога не бе осъзнавал — макар и сега да изпитваше по-скоро дълбоко инстинктивно усещане, отколкото реално разбиране, — че всички ще си отидат. Без съмнение му го бяха казали още като дете, макар и с подразбирането, че всички — досущ като вуйчо Компсън — ще продължат да живеят отвъд — или в лоното на Христа, или другаде, ако са били лоши. Но сега гледаше около себе си. Принц Албърт вече бе мъртъв, разбира се, както и Уиндзорската вдовица, която го оплаква тъй дълго; но онази жена с чадъра щеше да умре, преди нея щеше да си отиде майка й, доста по-късно — онези малки деца, макар че ако имаше нова война, момченцата можеха и да избързат, двете кучета с тях също щяха да умрат, и далечните музиканти, и даже бебето в количката — дори да доживееше до дълбока старост, дори да изкараше сто и пет, сто и десет години, пак щеше да умре.

И макар вече да опираше в рамките на въображението си, Джордж продължи още малко. Ако си познавал някой покойник, можеш да мислиш за него по два начина: като мъртъв, напълно изгаснал, защото след смъртта на тялото, което съдържа и утвърждава личността, неговата същност, неговото „аз“, неговата индивидуалност вече не съществува; или пък да вярваш, че някъде, някак, според предпочитаната от теб религия, според твоята страстна или колеблива вяра той все още е жив по предсказания от свещените текстове начин или по друг, неразбираем за нас. Или едното, или другото; средно положение няма; и Джордж бе склонен да смята изчезването за по-вероятно. Но когато стоиш сред Хайд Парк в топъл летен следобед между хиляди други човешки същества, от които едва ли дори малцина си мислят за смъртта, не е толкова лесно да вярваш, че това сложно и трепетно нещо, наречено живот, е само случайно явление на една затънтена планета, кратък миг светлина между две вечности мрак. В такъв момент е възможно да усетиш, че цялата тази жизненост трябва някак нейде да продължи. Джордж знаеше, че няма да се поддаде на придошлото религиозно чувство — нямаше да поиска от Мерилебънското спиритическо дружество някои от онези книги и брошури, които му предложиха заедно с билета. Знаеше също, че без съмнение ще продължи да живее както досега, спазвайки както всички други в страната — най-вече заради Мод — установените ритуали на англиканската църква, ще продължи да се придържа към тях с неохотна, неясна надежда, докато умре, когато щеше да разбере истината… или по-вероятно нямаше да разбере нищо. Но днес, само днес — докато онзи кон и ездачът минаваха покрай него, обречени точно като принц Албърт — му се струваше, че донякъде вижда какво е видял сър Артър.

Дъхът му спря, обзе го паника; той седна на една пейка да се успокои. Гледаше минувачите, но виждаше мъртъвци — пуснати условно затворници, които могат да бъдат прибрани обратно всеки момент. В опит да се разсее разгърна „Спомени и приключения“ и взе да прелиства страниците. И пред погледа му мигновено изникнаха две думи. Бяха отпечатани с нормален шрифт, ала изглеждаха огромни: „Албърт Хол“. Някой по-суеверен или лековерен от него би открил в този миг скрит смисъл; ала Джордж отказваше да го приеме за нещо повече от съвпадение. Все пак зачете и наистина се разсея. Четеше как преди почти трийсет години сър Артър бил поканен за съдия на конкурса „Силен мъж“ в Албърт Хол; как след вечеря с шампанско излязъл в пустата нощ и се озовал на няколко крачки зад победителя — простоват младеж, възнамеряващ да броди по лондонските улици, докато дойде време да хване сутрешния си влак за Ланкашър. Изведнъж Джордж има чувството, че е попаднал в ярък убедителен сън. Мъгла, дъхът на хората оставя из въздуха бели облачета, а един силен мъж със златна статуетка няма пари за легло. Джордж го вижда изотзад, също като сър Артър; вижда килната шапка, обтегнато сако върху мощните плещи, небрежно стисната под мишница златна статуетка, чиито крака стърчат назад. Човекът е изгубен в мъглата, но след него крачи едър добродушен спасител с шотландски акцент и не се бои да действа. Какво ще стане с всички тях — с погрешно обвинения адвокат, с рухналия маратонец, с изгубения силен мъж, — след като сър Артър вече ги изостави?

До началото има още цял час, но хората вече прииждат към залата и той се присъединява към тях, за да избегне предстоящата блъсканица. Билетът му е за ложа на втори балкон. Упътват го няколко крачки назад към извит коридор. Една врата се отваря и той попада в тясната ложа. Вътре има пет места, засега незаети: едно отзад, две заедно и по едно отпред, от двете страни на бронзовия парапет. След миг колебание Джордж си поема дъх и прекрачва напред.

Из целия този колизеум от позлата и червен плюш пламтят светлини; той се оглежда далече напред, далече надолу, далече нагоре. Колко души побира залата — осем хиляди, десет хиляди? Почти замаян, Джордж сяда отпред. Радва се, че Мод му предложи бинокъла; оглежда сцената и стъпаловидните редове, трите реда ложи, огромния орган зад сцената, редиците арки, поддържани от кафяви мраморни колони, а над тях началото на величествен купол, отчасти закрит от платнен балдахин, висящ като облак над главите им. Оглежда идващите хора под себе си — някои са с официално тъмно облекло, но повечето изпълняват завета на сър Артър да не носят траур за него. Джордж отново насочва бинокъла към платформата — отрупана е с цветя, според него хортензии, и големи провиснали папрати. За близките е подготвен един ред столове с високи облегалки. Върху средния стол е поставено продълговато картонче. Джордж фокусира бинокъла. На табелката пише: СЪР АРТЪР КОНАН ДОЙЛ.

Докато залата се пълни, Джордж връща бинокъла в калъфа. В ложата отляво пристигат съседи; дели ги само тапицираният подлакътник. Те го поздравяват сърдечно, сякаш макар и сериозно, събитието е неформално. Той се пита дали не е единственият не-спиритист сред цялата публика. В ложата влиза семейство с две деца; той предлага да заеме единичното място отзад, но те не искат и да чуят. Струват му се съвсем обикновени лондончани — двойка с две поотраснали деца. Съпругата без смущение се настанява до него — жена, наближаваща четирийсет, със синя рокля, широко приветливо лице и дълга червеникава коса.

— Тук сме на половината път до рая, нали? — подхвърля весело тя. Джордж кимва учтиво. — А вие откъде сте?

По изключение Джордж решава да отговори точно.

— От Грейт Уайърли — казва той. — Близо до Канок в Стафордшър.

Почти е готов тя да отвърне както Гринуей и Стентсън: „Не, откъде сте в действителност?“ Но жената просто изчаква — може би да чуе към кое спиритическо дружество принадлежи. Джордж се изкушава да каже: „Сър Артър ми беше приятел.“ И да добави: „Дори бях поканен на сватбата му“, а ако тя се усъмни, да й покаже своя екземпляр от „Спомени и приключения“. Но решава, че това би изглеждало като самохвалство. Освен това тя може да се зачуди защо седи тъй далече от сцената, сред простолюдието, щом е приятел на сър Артър.

Когато залата се запълва, светлините помръкват и официалните гости излизат на сцената. Джордж се пита дали не е редно публиката да стане, може би и да ръкопляска; толкова е свикнал с църковните ритуали, с точното разписание кога да става, кога да коленичи и кога да сяда, че сега се чувства напълно объркан. Ако се намираше в театър и свиреха националния химн, това би решило проблема. Според него всички би трябвало да станат на крака в знак на почит към сър Артър и неговата вдовица; ала никой не дава пример и той остава седнал. Вместо в траур лейди Конан Дойл е облечена в сиво; високите й синове Денис и Ейдриън са с фракове и цилиндри; подир тях идват сестра им Джейн и Мери — единственото оцеляло дете от първия брак на сър Артър. Лейди Конан Дойл сяда вляво от празния стол. Единият син сяда до нея, другият оттатък табелката; двамата младежи малко смутено оставят цилиндрите си на пода. Джордж не вижда много ясно лицата им и иска да посегне към бинокъла, но се бои, че жестът ще изглежда неуместен. Навежда очи към часовника си. Точно седем. Това го впечатлява; кой знае защо, очаквал е спиритистите да са по-небрежни спрямо времето.

Мистър Джордж Крейз от Мерилебънското спиритическо дружество се представя като водещ на срещата. За начало прочита изявление на лейди Конан Дойл:

На всяка среща по целия свят аз седях до любимия си съпруг, а на днешното славно събитие, където хората идват да го почетат с уважение и обич в сърцата, неговият стол е до мен и аз знам, че в духовното си присъствие той ще е нейде наблизо. Макар че земните ни очи не могат да прозрат отвъд земните вибрации, ония, които Господ е надарил с другото зрение, наречено ясновидство, ще могат да зърнат любимия силует между нас.

Искам от свое име, от името на децата ми и от името на любимия ми съпруг да благодаря на всички ви от сърце за обичта към него, която ви събра тук тази вечер.

Из залата се надига тиха глъчка; Джордж не знае дали тя изразява съчувствие към вдовицата или разочарование, че сър Артър няма по някакво чудо да изникне на сцената. Мистър Крейз потвърждава, че въпреки някои глупави фантазии в пресата не може да става и дума сър Артър реално да се появи като по магия. За незапознатите с истините на спиритизма и особено за присъстващите журналисти той обяснява, че когато някой премине отвъд, често настъпва период на объркване за духа, който може и да не успее да се прояви веднага. Сър Артър обаче е бил напълно подготвен за прехода, очаквал го е със спокойна усмивка, оставяйки близките си като човек, тръгнал на дълъг път, ала уверен, че някой ден пак ще се срещнат. При подобни условия се очаква духът да открие своето място и силите си по-бързо от обикновено.

Джордж си припомня нещо, казано от сина на сър Артър, Ейдриън, пред „Дейли Хералд“. „На нас, казваше той, ще ни липсват стъпките на патриарха и неговото физическо присъствие, но нищо повече. А иначе все едно е заминал за Австралия.“ Джордж знае, че неговият закрилник някога е посещавал тази далечна страна, защото преди няколко години взе от библиотеката „Скиталчествата на един спиритист“. Откровено казано, географската информация му се стори по-интересна от теологическите разсъждения. Но си спомня, че когато сър Артър и близките му — заедно с неуморния мистър Уд — агитирали из Австралия, били кръстени Пилигримите. Сега сър Артър отново е там или в някакъв спиритически еквивалент на Австралия, каквото и да означава това.

Прочитат телеграма от сър Оливър Лодж. „Нашият доблестен борец ще продължи кампанията си в Отвъдното с още повече мъдрост и знания. Sursum corda^[1].“ После мисис Сейнт Клеър Стобарт чете откъс от Посланието до Коринтяни и заявява, че словата на свети Павел са уместни за случая, тъй като приживе сър Артър често е бил наричан свети Павел на спиритизма. Мис Гладис Рипли изпява песента на Лидъл „Остани с мен“. Преподобният Дж. Вейл Оуън говори за литературното дело на сър Артър и се съгласява с мнението на автора, че „Белият отряд“ и продължението му „Сър Найджъл“ са най-добрите му романи. Нещо повече, той смята, че описаният във втората книга благочестив християнски рицар може да се приеме като олицетворение на самия сър Артър. Преподобният С. Дрейтън Томас, който проведе половината погребална служба в Кроубъро, възхвалява неуморната дейност на сър Артър като говорител на спиритизма.

После всички стават на крака за любимия химн на движението „Води ни, блага светлина“. Джордж долавя в пеенето някаква разлика, но отначало не схваща каква. „Укрепи нозете ми; не моля да видя/далечната гледка; една крачка ми стига.“ За момент го разсейват думите, които не изглеждат особено подходящи за спиритизма — доколкото му е известно, привържениците на движението отправят очи именно към далечната гледка и описват прецизно всяка стъпка до нея. Сетне той насочва вниманието си от думите към начина. Да, самото пеене е различно. В църква хората пеят химни тъй, сякаш наново се запознават със стихове, познати отпреди месеци или години — стихове, съдържащи тъй утвърдени истини, че не се нуждаят от доказателства, нито дори от обмисляне. Тук в гласовете звучи прямота и свежест; а също и радост, преливаща в страст, която би стреснала повечето свещеници. Всяка дума се произнася като току-що открита истина, която трябва да се отпразнува и спешно да стигне до другите. За Джордж всичко това изглежда крайно неанглийско. И възхитително, признава си плахо той. „… додето/нощта отмине/и с утрото се усмихнат тия ангелски ликове,/що отдавна обичам и загубих до днес.“

Когато химнът свършва и всички отново сядат, Джордж помахва приветствено с ръка на съседката си — лекичко, неопределено и съвсем скромно, ала все пак нещо, което не би сторил в църква. Тя отвръща с усмивка, изпълваща цялото й лице. В нея няма нищо нарочно, няма и нищо мисионерско. Не личи и следа от самодоволство. Усмивката просто казва: да, това е сигурно, правилно и радостно.

Джордж е впечатлен, но и леко шокиран — радостта му вдъхва подозрения. Рядко я е срещал в живота. В детството му имаше нещо, наречено удоволствие и обикновено съпровождано от прилагателни като „греховно“, „тайно“ или „забранено“. Единствените разрешени удоволствия се връзваха неизменно с думата „прости“. Колкото до радостта, тя напомняше за ангели с арфи и истинското й място бе в рая, не на земята. Нека радостта няма граници — така казваха хората, нали? Но Джордж знае от опит, че радостта винаги е строго ограничена. Колкото до удоволствието, той познава едно удоволствие: да изпълниш дълга си — към семейството, към клиентите и понякога към Бога. Но никога не е вършил повечето неща, доставящи удоволствие на сънародниците му — да пие бира, да танцува, да играе футбол и крикет; още по-малко пък ония неща, които би срещнал, ако се бе оженил. Никога не ще срещне жена, която подскача като младо момиче, приглажда косата си и изтичва да го посрещне.

Мистър Е. У. Оутън, някогашен горд председател на първото голямо събрание, пред което сър Артър е говорил за спиритизма, казва, че никой друг не обединява тъй пълно всички достойнства на британския характер: храброст, оптимизъм, вярност, съчувствие, великодушие, правдивост и обич към Бога. След него мистър Ханън Суофър си спомни как преди по-малко от две седмици сър Артър, макар и смъртно болен, се изкачи с усилие по стъпалата на вътрешното министерство да настоява за отмяна на Закона срещу вещиците, който злонамерени хора се опитват да използват против медиумите. Това бе неговият последен дълг, а той винаги си оставаше верен на дълга. Тази черта си личеше във всеки аспект от живота му. Мнозина познават Дойл писателя, Дойл драматурга, Дойл пътешественика, Дойл боксьора, Дойл състезателя по крикет, който някога изкара от игра великия У. Дж. Грейс. Но по-велик от всички останали бе онзи Дойл, който се бореше за правда, когато страдаха невинни хора. Именно благодарение на неговото влияние бе прокаран законът за обжалването на наказателни дела. Именно този Дойл тъй триумфално подкрепи каузите на Ейдълджи и Слейтър.

Чувайки името си, Джордж инстинктивно свежда поглед, после гордо вдига глава и крадешком се оглежда. Жалко, че отново го включват в двойка с онзи долен и неблагодарен престъпник; но все пак може съвсем заслужено да се порадва, че изричат името му по този тържествен повод. Мод също ще е доволна. Поглежда по-открито съседите си, но мигът е отминал. Те гледат напрегнато мистър Суофър, който е преминал към още един Дойл, по-велик дори от бореца за правда. Най-великият Дойл е онзи човек, който през скръбните военни дни даде на жените в страната утешително доказателство, че любимите им не са мъртви.

Сега ги молят да станат за две минути мълчание в памет на великия човек. Докато се изправя, лейди Конан Дойл хвърля кратък поглед към празния стол до себе си, после тя и синът й застават от двете страни на стола, отправили очи към залата. Шест — осем? десет? — хиляди души отвръщат на погледа им от галерията, от балкона, от многоетажните ложи, от широката дъга на първите редове и от арената. В църква хората биха свели глави с притворени очи, за да си спомнят покойника. Тук няма подобна дискретност и самовглъбеност: откровеното съчувствие се изразява с прям поглед. Джордж има чувството, че и мълчанието е друго, по-различно. Официалното мълчание е почтително, сериозно, често целенасочено тъжно; тук мълчанието е действено, изпълнено с нетърпеливо очакване и дори страст. Когато свършва, Джордж осъзнава, че то е имало тъй странна власт над него, та почти е забравил за сър Артър.

Мистър Крейз се връща пред микрофона.

— Тази вечер — обявява той, докато многохилядната публика сяда — ще предприемем един изключително дързък експеримент благодарение на смелостта, която ни вдъхна нашият лидер. Сред нас има жена с усет за духове, която ще се опита да сподели с нас усещанията си от тази трибуна. Една от причините да се колебаем дали да го извършим пред тъй огромна аудитория е, че подобно начинание налага на медиума ужасяващо напрежение. При събиране на десет хиляди души върху него се фокусира страховита мощ. Тази вечер мисис Робъртс ще се опита да ни опише някои конкретни приятели, но за пръв път прави такъв опит пред тъй грамадна тълпа. Можете да й помогнете със своите вибрации, докато пеете следващия химн „Отвори очите ми, за да зърна истината“.

Джордж никога не е присъствал на сеанс. Всъщност никога не е протягал длан на циганка гледачка, никога не е плащал две пени, за да седне пред кристална топка на панаира. Само глупец или изостанал туземец би повярвал, че гънките по ръката или чаените листенца в чашата разкриват каквото и да било. Готов е да уважава увереността на сър Артър, че духът оцелява и след смъртта; може би дори приема, че при определени обстоятелства такъв дух може да се свърже с живите. Готов е да допусне, че може да има нещо в телепатичните експерименти, които сър Артър описва в автобиографията си. Но все някъде трябва да тегли чертата. Тегли я например, когато хората карат мебели да подскачат, когато загадъчно бият камбани и в мрака изникват фосфоресциращите лица на мъртвите, когато призрачни ръце оставят отпечатъци върху разтопен восък. Джордж смята всичко това за очевидна измама. Как да се удържи от подозрението, че най-добрите условия за общуване с духовете — спуснати завеси, изгасени лампи, хора, хванати за ръце, за да не могат да станат и да проверят какво става — са и най-добрите условия за процъфтяване на шарлатанството? Колкото и да му е мъчно, той смята сър Артър за лековерен. Чел е, че американският илюзионист Хари Худини, с когото сър Артър се запознал в Съединените щати, предложил да възпроизведе всеки ефект, предизвикан от професионалните медиуми. В много случаи оставял почтени хора от публиката да го завържат здраво, но когато изгасвали лампите, винаги успявал да се освободи и да удря камбани, да вдига шум, да размества мебели и да сътворява ектоплазма. Сър Артър не приел предизвикателството на мистър Худини. Не отрекъл, че илюзионистът може и да постигне подобни резултати, но предпочитал своето тълкование за тази способност — мистър Худини всъщност притежавал духовни сили, чието съществуване твърдоглаво отхвърлял.

Когато химнът привършва, към микрофона пристъпва крехка жена с къса черна коса, облечена в дълга роба от черен сатен. Това е мисис Естел Робъртс, любимият медиум на сър Артър. Атмосферата в залата сега е по-напрегната дори и от двеминутното мълчание. Мисис Робъртс стои и лекичко се полюшва с наведена глава и сплетени пръсти. Всички очи са приковани в нея. Бавно, съвсем бавно тя започва да вдига глава; после ръцете й се разделят, плъзват настрани, а бавното полюшване продължава. Най-сетне тя проговаря.

— Сред нас има огромен брой духове. Притискат ме изотзад.

И наистина изглежда така — тя сякаш едва устоява на невидим натиск от няколко посоки.

За известно време не се случва нищо, освен познатото вече люшкане и напора на невидими сили. Жената вдясно от Джордж шепне:

— Тя чака да се появи Червения облак.

Джордж кимва.

— Това е нейният дух водач — добавя съседката.

Джордж не знае какво да каже. Това тук изобщо не е неговият свят.

— Мнозина от водачите са червенокожи индийци. — Жената млъква за миг, после добавя с усмивка: — Индианци, искам да кажа.

Чакането е също тъй действено, както и тишината преди малко; хората в залата сякаш притискат крехката фигура на мисис Робъртс с не по-малка сила от духовете. Напрежението расте и залитащата жена разтваря крака по-широко, като че за да запази равновесие.

— Те напират, напират, много от тях са нещастни, залата, светлините, светът, който предпочитат… младеж с тъмна коса, заресана назад, с униформа и войнишки колан, той има послание… жена, майка, три деца, едното от тях сега е с нея в отвъдното… възрастен джентълмен с гола глава, бил е лекар недалеч оттук, тъмносив костюм, преминал внезапно след страховита злополука… бебе, да, момиченце, починало от инфлуенца, тъгува за братята си, единият се казва Боб, и за родителите си… Престани! Престани! — извиква внезапно мисис Робъртс и с протегнати ръце сякаш отблъсква струпаните зад нея духове. — Прекалено са много, гласовете им се преливат, мъж на средна възраст с тъмно палто, живял дълги години в Африка… той има послание… беловласа старица, която споделя тревогите ви и иска да знаете…

Джордж слуша откъслечните описания на тълпата от духове. Остава с впечатлението, че всички те настояват за внимание, боричкат се да предадат своите послания. В ума на Джордж незнайно откъде — освен може би като реакция срещу цялото това демонстративно напрежение — изниква подигравателен и логичен въпрос. Ако това наистина са духове на английски мъже и жени, преминали в отвъдното, то нима не знаят как да се подредят на опашка? Ако са стигнали до по-възвишено състояние, защо сега се превръщат в разпасана паплач? Ала едва ли би споделил тази мисъл със съседите си по ложа, които са се привели напред и стискат здраво бронзовия парапет.

— … мъж с двуреден костюм между двайсет и пет и трийсет години, който има послание… момиче, не, две сестри, починали внезапно… възрастен джентълмен над седемдесетте, живял в Хертфордшър…

Списъкът продължава и от време на време някое кратко описание предизвиква задавено ахване в далечно кътче на залата. Чувството на очакване наоколо става трескаво и претоварено; в него има и нещо страховито. Джордж се пита какво ли е да бъдеш избран сред многохилядната тълпа от свой близък покойник. Пита се дали повечето хора не биха предпочели това да се случи в тишината на затъмнена стаичка за сеанси. Или изобщо да не се случва.

Мисис Робъртс отново замлъква. Сякаш глъчката около нея е поотслабнала за момент. Сетне изведнъж ясновидката вдига дясната си ръка и посочва към дъното на редиците, в противоположния край спрямо Джордж.

— Да, там! Виждам го! Виждам духовната форма на млад войник. Той търси някого. Търси джентълмен почти без коса.

Както всички останали, Джордж трескаво се взира, почти готов да види наистина призрака, и в същото време търси с поглед плешивия джентълмен. Мисис Робъртс вдига длан да закрие очите си, сякаш волтовите дъги на прожекторите смущават способността й да различи духовната форма.

— Той изглежда на около двайсет и четири. Униформа в тютюнев цвят. Строен, добро телосложение, тънки мустачки. Ъгълчетата на устните леко провисват. Отишъл си е внезапно.

Мисис Робъртс млъква и леко свежда глава като адвокат, поемащ записка от помощника си.

— Дава като време на прехода 1916 година. Определено ви нарича „чичо“. Да, „чичо Фред“.

На един от последните редове се изправя плешив мъж, кимва и също тъй бързо сяда, сякаш не е сигурен как точно да постъпи.

— Говори за брат Чарлс — продължава ясновидката. — Така ли е? Иска да знае дали леля Лилиан е с вас. Разбирате ли?

Този път мъжът не става, само енергично разтърсва глава.

— Казва ми, че имало годишнина, рожден ден на брат му. Някакви тревоги у дома. Не бива да се тревожите. Посланието продължава… — Сетне мисис Робъртс изведнъж залита, сякаш нещо грубо я е блъснало отзад. Тя се обръща и крещи: — Добре де! — Протяга ръце, като да отблъсне нещо невидимо. — Добре, казах!

Но когато пак се извръща към залата, става ясно, че контактът с войника е прекъснат. Ясновидката закрива лицето си с длани — пръстите притискат челото, палците под ушите, сякаш опитва да си възстанови необходимото душевно равновесие. Накрая отдръпва длани и разперва ръце.

Този път духът е на жена между двайсет и пет и трийсет години, чието име започва с Дж. Преминала отвъд, докато раждала малко момиченце, което си отишло заедно с нея. Мисис Робъртс оглежда предните редове, като че следи движението на невидима майка с пеленаче в ръцете, търсеща изоставения си съпруг.

— Да, тя казва, че името й е Джун и търси… Р, да, Р… Ричард, нали?

При тези думи един мъж скача от мястото си и се провиква:

— Къде е тя? Къде си, Джун? Джун, кажи нещо. Покажи ми детето ни!

Видимо потресен, човекът се озърта, докато най-сетне двама старци смутено го придърпват да седне.

Тъй дълбоко вглъбена, че сякаш изобщо не е забелязала прекъсването, мисис Робъртс продължава:

— Посланието е, че тя и детето бдят над вас, помагат ви в сегашните беди. Чакат ви в отвъдното. Те са щастливи и желаят вие също да сте щастлив, докато се съберете.

Духовете като че стават по-дисциплинирани. Установява се връзка, предават се съобщения. Един мъж търси дъщеря си. Тя се интересува от музика. Той държи разтворена партитура. Установяват се инициали, след това имена. Мисис Робъртс предава посланието: духът на един от великите музиканти помага на дъщерята; ако тя продължава да се старае, ще продължи и влиянието на духа.

Джордж започва да забелязва система. Изпращаните послания, независимо дали става дума за утеха, насърчение или и двете, са твърде общи по смисъл. Така е и с повечето лични подробности, поне в началото. Но сетне идва някоя решаваща подробност, за която ясновидката често се нуждае от дълги усилия. Джордж си мисли, че ако тези духове наистина съществуват, би било извънредно невероятно да са чак тъй поразително неспособни да разкрият самоличността си, без да претоварват с догадки мисис Робъртс. Дали предполагаемият проблем за връзките между двата свята не е просто похват за изострянето на драмата — по-точно мелодрамата, — докато в ключовия момент някой от публиката кимне, вдигне ръка или се изправи и в радостно изумление притисне лицето си с длани?

Може би всичко е само игра на хитроумни догадки — без съмнение съществува статистическа вероятност сред такава огромна аудитория да се намери някой с правилните инициали и правилното име, а един медиум може умело да подреди думите тъй, че да сочат подходящата кандидатура. Или може би е чистопробна измама със съучастници, вмъкнати между публиката, за да впечатляват и дори убеждават лековерните си съседи. Има и трета възможност: хората от публиката, които кимат, размахват ръце и скачат на крака, наистина да са изненадани и да вярват в установената връзка; но това да е само защото някой техен познат — може би ревностен спиритист, твърдо решен да разпространява вярата си с всички възможни средства — е съобщил на организаторите подробности от личния им живот. Най-вероятно така го правят, решава Джордж. Също като лъжесвидетелството — най-успешна е сместа от лъжа и истина.

— А сега има послание от един джентълмен, много достоен и изискан джентълмен, починал преди десет, дванайсет години. Да, точно така, казва ми, че си е отишъл през 1918-а.

Годината, когато почина татко, мисли си Джордж. По-дълга пауза, сетне:

— Бил е на около седемдесет и пет години.

Странно, татко беше на седемдесет и шест. Нова дълга пауза, после:

— Бил е много духовен човек.

В този момент Джордж усеща как по ръцете му и нагоре по шията пробягват тръпки. Не, не може да бъде. Застинал е върху креслото; раменете му се вцепеняват; гледа вторачено сцената, очаквайки следващия ход на ясновидката.

Тя вдига глава и почва да оглежда горната част на залата между последните редове и ложите.

— Казва, че първите му години са преминали в Индия.

Сега Джордж изпада в ужас. Никой, освен Мод не знае, че ще дойде тук. Може да е догадка напосоки — или напротив, много точна догадка — на човек, който е съобразил, че навярно ще присъстват редица хора, свързани със сър Артър. Но не — мнозина от най-известните и тачените, като сър Оливър Лодж например, пратиха само поздравителни телеграми. Може ли някой да го е разпознал на идване? Има известна възможност… но откъде биха узнали кога е починал татко?

Мисис Робъртс е вдигнала ръка и сочи през цялата зала към горния ред ложи. Джордж е изтръпнал целият, сякаш са го хвърлили гол в коприва. Мисли си: няма да го понеса; то идва към мен и няма къде да избягам. Погледът и ръката бавно се движат през огромния амфитеатър, запазвайки все същото ниво, сякаш следят невидим дух, проверяващ ложите една по една. Всички разумни изводи на Джордж отпреди малко губят смисъл. Баща му ще разговаря с него. Баща му, който посвети целия си живот на англиканската църква, ще разговаря с него чрез тази… тази невъзможна жена. Какво може да иска. Какво послание може да е толкова важно? Нещо свързано с Мод? Бащински укор за изгубената синовна вяра? Дали не го чака някаква ужасна присъда? Изправен пред прага на паниката, Джордж неволно си мисли колко хубаво би било мама сега да е с него. Но мама е в гроба от шест години.

Ясновидката бавно продължава да върти глава, ръката й сочи все същото ниво и Джордж изпитва по-силен страх, отколкото през онзи ден, когато седеше в кантората и знаеше, че по някое време на вратата ще се почука, ще влезе полицай и ще го обвини за престъпление, което не е извършил. Сега отново е заподозрян и след миг ще бъде разкрит пред десет хиляди свидетели. Мисли си, че трябва просто да скочи и да сложи край на мъчението с вик: „Това е баща ми!“ Може би ще припадне и ще рухне през перилата към долните редове. Може би ще получи гърч.

— Името му… той ми казва името си… Започва с Ш…

А главата все тъй се върти, търси единственото лице в горните ложи, търси величествения миг на разпознаването. Джордж е напълно уверен, че всички го гледат — и скоро ще знаят кой точно е той. Но сега се отдръпва със страх от признанието, което бе пожелал преди малко. Иска да се укрие в най-дълбоката тъмница, в най-смрадливата килия. Мисли си: това не може да бъде вярно, в никакъв случай не може да бъде вярно, баща ми никога не би се държал така, може би ще се наакам както някога, като малко дете, когато се прибирах от училище, може би точно затова идва, да ми напомни, че съм дете, да ми покаже, че властта му продължава дори след смъртта, да, това би било типично за него.

— Схванах името…

Джордж е готов да изкрещи. Ще припадне. Ще рухне долу и ще си разбие главата…

— … То е Шърман.

И тогава само на няколко метра вляво от Джордж един мъж приблизително на негова възраст рязко се изправя и размахва ръце към сцената, разпознавайки своя седемдесет и пет годишен роднина, израснал в Индия и починал през 1918 година. Върши го с нетърпение, сякаш е спечелил награда. Джордж има чувството, че над него е прелетяла сянката на смъртта; смразен е до кости, потен, изтощен, разтреперан от страх, безкрайно облекчен и дълбоко засрамен. И в същото време част от него е впечатлена, любопитна, боязлива и неуверена…

— А сега една дама, била е на възраст между четирийсет и пет и петдесет. Преминала отвъд през 1913 година. Споменава за Морпет. Не е омъжена, но има послание за един джентълмен. — Мисис Робъртс свежда очи надолу, към партера. — Говори нещо за кон.

Мълчание. Мисис Робъртс пак навежда глава, извива я настрани към невидим съветник.

— Сега знам името й. Емили. Да, казва името си: Емили Уайлдинг Дейвисън. Има послание, уредила е да дойде тук, за да предаде послание на един джентълмен. Мисля, че чрез дъсчицата уия вече ви е предупредила, че ще бъде тук.

Близо до сцената един мъж с разкопчана спортна риза скача от мястото си и сякаш усещайки, че говори на цялата зала, изрича със звучен глас:

— Правилно. Тя ми каза, че ще общуваме тази вечер. Емили е суфражетката, която се хвърли пред коня на краля и загина от раните си. Като духовна фигура ми е добре позната.

Сякаш цялата зала едновременно ахва. Мисис Робъртс започва да предава посланието, но Джордж не си прави труда да слуша. Здравият му разум изведнъж се е възвърнал; чистият, освежаващ вятър на разсъдъка вее отново из мозъка му. Фокус-мокус, както предполагаше от самото начало. Емили Дейвисън — хайде де! Емили Дейвисън, която трошеше прозорци, хвърляше камъни, палеше пощенски кутии; която отказваше да се подчинява на затворническия правилник и в резултат неведнъж бе подлагана на принудително хранене. Смешна, истерична жена според Джордж, която съзнателно потърси смъртта, за да допринесе за каузата си; макар някои да разправят, че искала само да закачи флаг върху коня, но не преценила добре скоростта на животното. В който случай е не само истерична, но и некадърна. Не може да нарушаваш закона, за да го усъвършенстваш, това е глупост. Вършиш го чрез петиции, чрез аргументи, чрез демонстрации, ако трябва — но разумно. Онези, които нарушават закона като аргумент, че трябва да получат право на глас, на практика демонстрират своята неспособност да упражнят това право.

Ала въпросът не е дали Емили Дейвисън беше глупава, истерична жена и дали нейните действия помогнаха Мод да получи право на глас — нещо, което Джордж одобрява напълно. Не, въпросът е другаде: сър Артър бе тъй известен противник на борбата за женско равноправие, че идеята подобен дух да посети събрание в негова памет е безкрайно нелепа. Освен ако духовете на покойниците са колкото невъзпитани, толкова и нелогични. Може би Емили Дейвисън се е надявала да провали това събрание както някога провали дербито. Но в такъв случай посланието й трябва да е за сър Артър или неговата вдовица, а не за някакъв добронамерен приятел.

Престани, казва си Джордж. Престани да разсъждаваш логично за тия неща. Или по-точно престани да им даваш кредит на доверие. Преживя неприятен шок заради един хитър трик, но това не е основание да си изпускаш нервите, а още повече разума. Мисли си още: и все пак щом аз така се изплаших, щом аз изпаднах в паника, щом аз повярвах, че може да умра, то какъв ли ще е ефектът върху по-глупавите и необразованите? Пита се дали Законът за вещиците — въпреки че изобщо не го познава — не трябва все пак да бъде запазен.

Мисис Робъртс предава послания вече близо час. Джордж забелязва, че тук-там из залата почват да се изправят хора. Но сега те не търсят изгубен роднина, не скачат вкупом да поздравят духовните форми на скъпи покойници. Просто си излизат. Може би и за тях появата на Емили Уайлдинг Дейвисън е била последната капка. Може би са дошли като почитатели на живота и делото на сър Артър, но отказват да имат каквото и да било общо с тия публични заклинания. Трийсет, четирийсет души са се изправили и решително тръгват към изходите.

— Не мога да продължавам, когато тия хора излизат — заявява мисис Робъртс.

Изглежда обидена, но и стресната. Прави няколко крачки назад. Някой някъде дава сигнал, след което изведнъж от огромния орган зад сцената излита мощен акорд. Дали звукът трябва да заглуши шума на излизащите скептици, или да обяви края на представлението? Джордж поглежда въпросително жената до себе си. Тя се е навъсила, засегната от вулгарния начин, по който са прекъснали ясновидката. Също като мис Робъртс, жената привежда глава и обгръща раменете си с длани, за да предпази от смущения крехката връзка с духовния свят.

И тогава се случва най-неочакваното. Внезапно органът млъква насред химна. Мисис Робъртс разперва ръце, уверено тръгва към микрофона и със звънък, страстен глас се провиква:

— Той е тук!

Сетне отново:

— Той е тук!

Хората спират по пътя към изхода; някои се връщат по местата си. Но, така или иначе, в момента те са забравени. Всички гледат напрегнато сцената, мисис Робъртс и празния стол с табелката. Мощният акорд може да е бил призив за внимание, прелюдия точно на този момент. Цялата зала мълчи, гледа и чака.

— Най-напред го видях — казва тя през двеминутното мълчание.

Беше тук, отначало стоеше до мен, но отделно от другите духове.

После го видях да върви през сцената към празния стол.

Видях го ясно. Беше с вечерен костюм.

Изглеждаше както винаги през последните години.

Няма съмнение. Бил е напълно подготвен за прехода.

Докато тя млъква след всяко кратко, драматично изявление, Джордж оглежда семейството на сър Артър върху сцената. С едно-единствено изключение всички те гледат мисис Робъртс, омагьосани от нейното съобщение. Само лейди Конан Дойл не се е обърнала. Джордж не може да види изражението й от това разстояние, но ръцете й са кръстосани в скута, раменете изпънати, стойката изправена; с гордо вирната глава тя гледа над публиката нейде в далечината.

— Той е нашият славен боец, тук и в отвъдното.

Вече е напълно способен да се докаже. Преходът му е минал спокойно и той е бил напълно подготвен. Духът му не е изпитал смут или болка. Вече е в състояние да започне да работи за нас отвъд.

Когато го видях за пръв път през двеминутното мълчание, отначало беше само проблясък.

Едва когато почнах да предавам послания, го видях ясно и отчетливо.

Той дойде, застана зад мен и ме насърчаваше в делото.

Разпознах онзи негов неповторим, звучен глас. Както винаги, той се държеше като истински джентълмен.

Той е с нас през цялото време, а преградата между двата свята е само временна.

Преходът няма с какво да ни плаши и нашият славен представител го доказа, като се появи тази вечер сред нас.

Жената вляво от Джордж се привежда над кадифения подлакътник и прошепва:

— Той е тук.

Вече няколко души са станали, сякаш за да виждат по-добре сцената. Всички гледат втренчено празния стол, мисис Робъртс, семейство Дойл. Джордж усеща как отново потъва в някакво масово чувство, което се извисява, надмогва тишината. Вече не изпитва онзи страх от момента, когато си мислеше, че баща му идва за него, нито пък скептицизма пред фокусите с Емили Дейвисън. Неволно усеща сдържано страхопочитание. В края на краищата става дума за сър Артър, за човека, който охотно използва детективските си умения в полза на Джордж, който заложи репутацията си, за да го спаси, който му помогна да си възвърне откраднатия живот. Сър Артър, един изключително мъдър и интелигентен човек, вярваше в събития като тези, чийто свидетел е днес Джордж; в този миг би било оскърбително да обърне гръб на спасителя си.

Джордж не вярва, че губи разсъдъка или благоразумието си. Просто се пита: ами ако във всичко това се крие онази смес от лъжа и истина, която е срещал неведнъж? Ами ако някои моменти от станалото са шарлатанство, но други са истина? Ами ако театралната мисис Робъртс, без сама да знае, предава истински новини от далечни страни? Ами ако сър Артър, в каквато и форма, в каквото и място да е сега, няма друг изход, освен да се свързва с материалния свят чрез хора, които не се гнусят от измами? Нима това не би било обяснение?

— Той е тук — повтаря жената отляво с нормален, спокоен глас.

После един мъж през десетина седалки от тях подхваща думите.

— Той е тук.

Три думи, изречени като във всекидневен разговор, предназначени да стигнат само на няколко метра. Но въздухът в залата е тъй наелектризиран, че те се усилват магически.

— Той е тук — повтаря някой на партера.

— Той е тук — обажда се една жена от първите редове.

После един мъж от последния ред надава рев като екзалтиран пастор:

— ТОЙ Е ТУК!

Джордж машинално посяга надолу и измъква бинокъла от калъфа. Притиска го към очилата си и се опитва да фокусира сцената. Палецът и показалецът му нервно въртят колелцето напред-назад, сетне спират. Той оглежда възторжената ясновидка, празния стол и семейство Дойл. От първото съобщение за присъствието на сър Артър лейди Дойл е запазила същата поза: изправена, с изпънати рамене и вирната глава, тя гледа и — сега Джордж вижда съвсем ясно — по лицето й трепти нещо подобно на усмивка. Златокосата, закачлива млада жена, с която някога се срещна за кратко, сега има по-тъмна коса и наедряла фигура; виждал я е само до сър Артър, с когото тя твърди, че е неразделна и до днес. Джордж върти бинокъла насам-натам — към стола, към ясновидката, към вдовицата. Усеща, че диша дрезгаво и учестено.

Някой го докосва по дясното рамо. Той изпуска бинокъла. Жената поклаща глава и добродушно казва:

— Така не можете да го видите.

Не го упреква, просто му обяснява как стоят нещата.

— Ще го видите само с очите на вярата.

Очите на вярата. Очите, които донесе сър Артър, когато се срещнаха в „Гранд Хотел“, Чаринг Крос. Той повярва в Джордж; не трябва ли и Джордж да повярва в сър Артър? Думите на неговия закрилник: не мисля, не вярвам, знам. Сър Артър носеше завидно, успокояващо чувство за сигурност. Той знаеше. А какво знае Джордж? Дали най-сетне узна нещо? Какъв е сборът на знанията му, натрупани за петдесет и четири години? През повечето време крачеше из живота, учеше се и чакаше да му кажат. Чуждият авторитет винаги беше важен за него; има ли изобщо свой собствен авторитет? На петдесет и четири години той мисли много неща, вярва в малко от тях, но какво може да твърди, че наистина знае?

Свидетелските викове за присъствието на сър Артър бавно заглъхват може би защото не получават отклик от сцената. Какво бе посланието на лейди Конан Дойл в началото на церемонията? Че земните ни очи не могат да прозрат отвъд земните вибрации; че само ония, които Господ е надарил с другото зрение, наречено ясновидство, ще могат да зърнат любимия силует между нас. Щеше да е истинско чудо, ако сър Артър бе успял да надари с ясновидство всички тия хора, застанали на крака из залата.

И ето че мисис Робъртс проговаря отново.

— Скъпи мои, имам за вас послание от Артър.

Лейди Конан Дойл пак не извръща глава.

Като бавен облак от черен сатен мисис Робъртс пристъпва наляво, към семейство Дойл и празния стол. Когато стига до лейди Конан Дойл, тя застава встрани и малко зад нея, обърната към онази част на залата, където седи Джордж. Въпреки разстоянието гласът й се чува ясно.

— Сър Артър ми каза, че тази сутрин един от вас е отишъл в лятната къща. — Тя изчаква и тъй като вдовицата мълчи, се опитва да я подкани. — Вярно ли е?

— Ами, да — отвръща лейди Конан Дойл. — Аз бях.

Мисис Робъртс кимва и продължава:

— Посланието гласи: предай на Мери…

В този миг от органа долита нов страховит акорд. Мисис Робъртс се привежда по-близо и продължава да говори, заглушавана от шума. Лейди Конан Дойл кима от време на време. После поглежда към едрия, официално облечен син, сякаш търси отговор. Той на свой ред поглежда мисис Робъртс, която вече говори и на двамата. После другият син се присъединява към групата. Органът реве неуморно.

Джордж не знае дали това заглушаване на посланието е знак на дискретност спрямо семейството или част от постановката. Не знае дали е видял лъжи, истини или смес от едното и другото. Не знае дали чистата, изненадваща, неанглийска страст на околните тази вечер е доказателство за вяра или за шарлатанство. И ако става дума за вяра, то дали е истинска или фалшива?

Мисис Робъртс е приключила с посланието и се обръща към мистър Крейз. Органът гърми, ала вече няма какво да заглушава. Близките на сър Артър се споглеждат. Накъде ще продължи церемонията? Химните са изпети, почитта е отдадена. Дръзкият експеримент бе извършен, сър Артър дойде между тях, посланието му бе предадено.

Органът свири. Сега сякаш преминава към ритми, каквито се свирят след сватба или погребение — настоятелни и неуморни, подтикващи хората назад към всекидневния, зацапан свят, лишен от магия и чудеса. Семейство Дойл напуска сцената, следвано от ръководителите на Мерилебънското спиритическо дружество, ораторите и мисис Робъртс. Хората се изправят, жените посягат под седалките за чантите си, мъжете с фраковете слагат цилиндрите, после има тропот и тихо мърморене, поздрави за приятели и познати и спокойна, търпелива опашка на всяка пътека между редовете. Хората около Джордж си събират нещата, стават, кимват и го даряват с открити, уверени усмивки. Усмивката, която им връща той, далеч не може да се сравнява с техните. Когато наоколо опустява, Джордж пак посяга надолу и притиска бинокъла към очилата си. Пак фокусира върху платформата, хортензиите, редицата празни столове и един конкретен празен стол с табелка. Мястото, където може би — може би! — е бил сър Артър. През поредицата от лещи Джордж гледа пустия въздух и отвъд него. Какво вижда?

Какво е видял?

Какво ще види?

Бележки

[1] Горе сърцата (лат.) — църковен девиз. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джулиан Барнс Артър & Джордж (4)

Метаданни

Данни

Артър & Джордж

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част четвъртаКраят

Джордж

Джулиан Барнс
Артър & Джордж (4)

Част четвърта
Краят