Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arthur & George, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Джулиан Барнс

Заглавие: Артър & Джордж

Преводач: Любомир Николов

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство ОБСИДИАН

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Бил Сандърсън

Коректор: Симона Христова

ISBN: 954-769-133-3; 978-954-769-133-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1773


Част първа
Началото

Артър

Едно дете иска да види. Винаги се започва така и тогава не бе по-различно. Едно дете искаше да види.

То можеше да ходи и достигаше дръжката на вратата. Стори го без каквато и да било целенасочена мисъл — просто предприе инстинктивното пътуване на детството. Щом има врата, тя трябва да бъде побутната. Детето влезе, спря се, погледна. Никой не го наблюдаваше; то се завъртя и се отдалечи, като не забрави да затвори вратата.

Тази гледка се превърна в негов пръв спомен. Малко момче, стая, легло, спуснати завеси, през които едва се процеждат следобедните лъчи. Докато се реши да опише това пред хората, минаха шейсет години. Колко ли мислени повторения на видяното бяха изгладили и подредили простите думи, които използва накрая? Без съмнение всичко изглеждаше все тъй ясно, както и в онзи ден. Вратата, стаята, светлината, леглото и онова върху него — „нещо бяло и восъчно“.

Малко момче и труп: подобни срещи едва ли бяха чак толкова редки в Единбург по онова време. Високата смъртност и тесните жилища помагаха за ранното опознаване на реалността. Семейството беше католическо, а трупът беше на Катрин Пак, бабата на Артър. Може би вратата нарочно бе оставена открехната. Може би някой съзнателно искаше детето да опознае ужаса на смъртта; или пък, погледнато по-оптимистично, да му покаже, че в смъртта няма нищо страшно. Душата на старицата очевидно бе отлетяла към рая, оставяйки подир себе си само съсухрената телесна обвивка. Момчето иска да види? Нека гледа тогава.

Среща в сумрачна стая. Малко момче и труп. Един внук, който чрез придобиването на памет току-що бе престанал да бъде неодушевен предмет, и една старица, която, губейки придобитите от детето качества, се бе върнала към това състояние. Малкото момче гледаше втренчено; и след повече от половин век възрастният мъж продължаваше да гледа. Какво представляваше всъщност един „неодушевен предмет“, или по-точно, какво всъщност се бе случило по време на страховитата промяна — ето този въпрос щеше стане изключително важен за Артър.

Джордж

Джордж няма пръв спомен и докато някой му каже, че би било нормално да има такъв, вече е твърде късно. Нито един негов спомен не изглежда по-стар от другите — за игри, прегръдки, подигравки или наказания. Той осъзнава, че някога е бил единствено дете, както осъзнава и съществуването на Хорас, но не е съхранил тревогата от първата среща с братчето, равносилна на прогонване от рая. Не помни нито пръв поглед, нито пръв мирис — било то на майчиния парфюм или на карболовия дъх около медицинската сестра.

Той е плахо, сериозно момче с безпогрешен усет за очакванията на другите. Понякога има чувството, че разочарова родителите си — едно добро дете трябва да помни как са се грижили за него от самото начало. Ала неговите родители никога не го упрекват за този недостатък. И докато другите деца биха се опитали да запълнят празнината — например да вмъкнат насила в спомените си грижовното майчино лице или здравата бащина ръка, — Джордж не постъпва така. Най-вече защото му липсва въображение. Дали изобщо не го е имал, или развитието на тази способност е било възпрепятствано от някакво родителско действие — на този въпрос може да отговори само клон от психологическата наука, който все още не е създаден. Джордж с лекота следва чуждите измислици — историите за Ноевия ковчег, за Давид и Голиат, за поклонението на влъхвите, — но почти не умее да ги създава сам.

Той не чувства вина за това, тъй като неговите родители не го смятат за недостатък. Когато казват, че някое дете от селото има „развинтено въображение“, в израза звучи явно неодобрение. Още по-зле е да нарекат някого „разказвач на измислици“ или „празнодумец“; а най-долу стои детето, заслужило прозвището „лъжец и половина“ — такива трябва да се избягват на всяка цена. Самият Джордж никога не бива подканван да казва истината — това би означавало, че се нуждае от насърчаване. Нещата са много по-прости: от него се очаква да бъде искрен, защото в дома на викария няма алтернатива.

„Аз съм пътят, и истината, и животът“[1] — неведнъж ще чува тия думи от бащините си уста. Пътят, истината и животът. Изминаваш житейския си път, казвайки истината. Джордж знае, че Библията няма предвид точно това, но така му звучат тия думи, докато расте.

Артър

За Артър съществуваше една нормална дистанция между дома и църквата; ала всяко от двете места бе изпълнено с духове, истории и заповеди. В студената каменна църква, където ходеше веднъж седмично да коленичи и да се моли, имаше Бог, Исус Христос и дванайсетте апостоли, десетте заповеди и седемте смъртни гряха. Всичко беше изрядно, грижливо описано и номерирано като псалмите, молитвите и стиховете в Библията.

Той разбираше, че каквото научи там, е чистата истина; но въображението му предпочиташе другата, паралелната версия, на която го учеха у дома. Разказите на майка му също бяха за далечни времена и също целяха да му втълпят разликата между добро и зло. Застанала до кухненската печка, тя бъркаше овесената каша и от време на време наместваше зад ухото си някой кичур, а той я чакаше кога ще почука с дървената бъркалка по ръба на тенджерата и после ще се обърне с усмивка към него. Погледът на сивите й очи го обгръщаше, гласът й описваше крива линия из въздуха и ту се надигаше, ту притихваше почти до шепот, когато достигаше онази част, която той едва издържаше — частта, където дълбоката мъка или силната радост очакваше не само героя и героинята, но и слушателя.

„И тогава рицарят увиснал над кладенеца, пълен с гърчещи се змии, които съскали, плюели и омотавали като примки избелелите кости на предишните си жертви…“

„И тогава коравосърдечният злодей с ужасяващо проклятие измъкнал от ботуша си скрит кинжал и пристъпил към беззащитната…“

„И тогава девойката изтеглила фуркет от косата си, златните й плитки се заспускали през прозореца все по-надолу и по-надолу, галейки стените на замъка, додето почти опрели в зелената трева, върху която стоял той…“

Артър беше енергично, вироглаво момче и не го свърташе на едно място; но щом мама вдигнеше бъркалката, той изпадаше в безмълвно вцепенение — сякаш някой злодей от майчините приказки бе сипал тайна билка в храната му. После в тясната кухня влизаха рицарите и техните дами; разменяха се предизвикателства; изпитанията като по чудо завършваха с успех; дрънчаха брони, шушнеха ризници и честта винаги побеждаваше.

По начин, който той отначало не разбираше, тия приказки имаха връзка със стария дървен скрин до леглото на неговите родители, където бяха прибрани документите за семейното родословие. Там се криеха други истории, които приличаха по-скоро на уроци от училищните учебници — за херцозите на Британия, за ирландския клон на рода Пърси от Нортъмбърланд, за човека, който предвождал батальоните на генерал Пак при Ватерло и който бил чичо на онова бледо восъчно същество, останало завинаги в паметта му. А с всичко това бяха свързани уроците по хералдика, които му даваше мама. Тя вадеше от кухненския шкаф големи картонени листове, изрисувани и оцветени от един негов лондонски вуйчо. Обясняваше му какво означават гербовете, после нареждаше: „Разтълкувай ми този шит!“ И също както при таблицата за умножение, той трябваше да изрежда: шеврони, звезди, риби, петолистници, сребърни полумесеци и тъй нататък.

У дома учеше и други заповеди, освен десетте, познати от църквата. Една от тях бе „Безстрашен пред силния, кротък пред слабия“, друга — „Благороден с жените от високо и ниско потекло“. Чувстваше, че те са по-важни, тъй като идваха пряко от мама; освен това изискваха практическо приложение. Артър не гледаше по-далеч от непосредственото си обкръжение. Жилището бе малко, парите оскъдни, майка му претоварена, баща му отнесен. Той отрано даде детски обет, а знаеше, че обетът никога не се нарушава: „Когато остарееш, мамо, ще имаш кадифена рокля и златни очила и ще седиш на удобно кресло край камината.“ Артър виждаше началото на приказката — там се намираше в момента — и нейния щастлив завършек; засега му липсваше само средата.

Потърси идеи от своя любим автор, капитан Майн Рид. Прерови „Стрелкова част, или Приключенията на един офицер в Южно Мексико“. Изчете „Млади пътешественици“, „Военна пътека“ и „Конникът без глава“. Сега бизоните и индианците се смесваха в главата му с рицарите и пехотинците на генерал Пак. Любимата му книга на Майн Рид бе „Ловци на скалпове, или Романтични приключения в Северно Мексико“. Артър все още не знаеше как ще се сдобие със златните очила и кадифената рокля, но подозираше, че може би ще се наложи да предприеме рисковано пътешествие до Мексико.

Джордж

Веднъж седмично майка му го води при своя вуйчо Компсън. Той живее наблизо, зад ниския гранитен бордюр, който Джордж не бива да пресича. Всяка седмица сменят цветята във вазата. Двайсет и шест години вуйчо Компсън е напътствал енориашите си от Грейт Уайърли; сега душата му е в рая, а тялото му лежи в църковния двор. Майка му обяснява това, докато вади увехналите стръкчета, излива вмирисаната вода и слага нови, свежи цветя. Понякога разрешава на Джордж да й помогне да налеят чиста вода. Казва му, че прекомерната скръб не е християнско чувство, но Джордж не разбира това.

След като маминият вуйчо заминал за рая, татко му заел неговото място. Най-напред се оженил за мама, след година получил енорията му, а след още година се родил Джордж. Така му разказват и цялата история е ясна, истинска и щастлива — както се полага. Мама непрестанно присъства в живота му, учи го да разпознава буквите и го целува за лека нощ; татко пък често отсъства, защото посещава старите и болните, пише проповедите си или ги чете. Домът на викария, църквата, сградата, където мама преподава на децата от неделното училище, градината, котката, кокошките, тревистата алея между дома на викария и църквата, църковният двор — това е светът на Джордж и той го познава добре.

В дома на викария цари тишина. Там има молитви, книги, ръкоделие. Не бива да викаш, да тичаш и да се цапаш. Огънят понякога издава малко по-силен шум, ножовете и вилиците също, ако не ги държиш както трябва; и братлето му Хорас вдига шум, когато се появява. Но това са изключения в един мирен и сигурен свят. За Джордж светът извън дома на викария изглежда изпълнен с неочаквани шумове и събития. На четиригодишна възраст го извеждат на разходка из полето и му показват крава. Плаши го не толкова големината й или издутото виме, което се люшка пред очите му, колкото внезапният дрезгав рев, който животното издава без каквато и да било причина. Няма начин да е в добро настроение. Джордж избухва в плач, а баща му наказва кравата, като я удря с пръчка. После тя се извърта на една страна, вдига опашка и се изхожда. Джордж е смаян от това извержение, от странния пляскащ звук при падането му в тревата, от начина, по който събитията внезапно излизат от контрол. Но майчината ръка го дръпва настрани, преди да обмисли нещата докрай.

Не само кравата — или нейните многобройни приятели като коня, овцете и прасето — вдъхва на Джордж опасения спрямо света извън дома на викария. В този свят гъмжи от хора, които са стари, болни и бедни — все лоши неща, ако се съди по поведението и приглушения глас на баща му, когато се прибира; има и някакви съвсем неразбираеми личности, наричани миньорски вдовици. Момчетата отвъд стената са празнодумци, или още по-лошо, изпечени лъжци. Наблизо има и нещо, наречено мина, откъдето идват въглищата за печката. Той не е сигурен дали харесва въглищата. Те са миризливи, прашни и шумни, когато ги разбуташ, и трябва да се пазиш от техните пламъци; освен това у дома ги докарват едри, страховити мъже с кожени каски, които покриват и вратовете им. Когато външният свят затропа по вратата, Джордж обикновено подскача. Общо взето, той би предпочел да остане тук вътре с мама, с брат си Хорас и новата си сестричка Мод, додето му дойде времето да отиде в рая и да се срещне със стария вуйчо Компсън. Но подозира, че няма да му разрешат.

Артър

Вечно се местеха — шест пъти през първите десет години на Артър. Семейството растеше, а жилищата сякаш ставаха все по-малки. Освен него фамилията наброяваше по-голямата му сестра Анет, по-малките му сестри Лоти и Кони и малкия му брат Инес, а по-късно се родиха и Айда и Джулия, наричана Додо. Баща им го биваше да зачева деца — други две бяха починали, — но не и да ги изхранва. Ранното осъзнаване, че баща му никога не ще осигури за мама нужните удобства на стари години, укрепи още по-силно решението на Артър сам да се погрижи за тях.

Баща му — ако оставим настрана британските херцози — произхождаше от артистично семейство. Притежаваше талант и чудесни религиозни инстинкти, но беше нервен и с крехко телосложение. На деветнайсет години бе пристигнал от Лондон в Единбург; като помощник-земемер в Шотландския градоустройствен отдел бе попаднал на твърде ранна възраст в едно доброжелателно, но често грубо и впиянчено обкръжение. Не напредна нито в Градоустройствения отдел, нито в литографската печатница „Джордж Уотърман и синове“. Беше кротък неудачник с меко лице зад буйна мека брада; за дълга имаше само най-обща представа и отдавна бе загубил пътеводната нишка в живота си.

Никога не стигаше до грубост или насилие; спадаше към сантименталните пияници с широки пръсти и склонност към самосъжаление. Често се прибираше у дома с олигавена брада, подкрепян от кочияши, чието упорито настояване да им се плати събуждаше децата; на другата сутрин окайваше сълзливо и многословно своята неспособност да се грижи за онези, които обича тъй нежно. Една година пратиха Артър в пансион, за да не вижда поредния етап от упадъка на баща си; той обаче видя достатъчно, за да се убеди в укрепващото си разбиране какъв може и трябва да бъде един мъж. В майчините приказки за рицарство и романтика нямаше място за пияни илюстратори.

Бащата на Артър рисуваше акварели и вечно възнамеряваше да припечели по нещо допълнително от продажбата на творбите си. Но щедрата му натура се намесваше неминуемо; той подаряваше рисунките на случайни познати или в най-добрия случай приемаше срещу тях няколко пенса. Понякога сюжетите на неговите картини бяха диви и страшни и често изваждаха на показ чувството му за хумор. Но най-много обичаше да рисува феи — с това и го помнеха хората.

Джордж

Пращат Джордж в селското училище. Сложили са му твърдо колосана яка с хлабава папийонка, за да закрива копчето, жилетка, закопчана чак до папийонката, и сако с високи, почти хоризонтални ревери. Другите момчета не са толкова спретнати: някои носят груби, домашно плетени пуловери или размъкнати сака, наследени от по-големите братя. Неколцина имат колосани яки, но само Хари Чарлсуърт е с папийонка като Джордж.

Майка му го е научила да познава буквите, баща му — да смята. През първата седмица той се озовава в дъното на класната стая. В петък ще бъдат изпитани и подредени по интелигентност: умните момчета ще седят отпред, глупавите отзад; наградата за успехите е да бъдеш по-близо до учителя, извор на мъдрост, знание и истина. Това е мистър Босток, който носи сако от туид и вълнена жилетка, а яката на ризата му е закрепена зад вратовръзката със златна игла. Мистър Босток никога не се разделя с кафявата филцова шапка и през часовете я слага на катедрата, сякаш не смее да я изпусне от поглед.

През междучасията момчетата излизат навън на така наречения двор — всъщност утъпкана ливада, откъдето през полето се разкрива изглед към далечната каменовъглена мина. Момчетата, които се познават отпреди, моментално почват да се бият, просто от нямане какво друго да правят. Джордж за пръв път вижда такова нещо. Както си зяпа, едно от най-грубите момчета на име Сид Хеншоу идва и застава пред него. Прави му маймунски физиономии, като разпъва с малките пръсти ъгълчетата на устата си, а с палците избутва ушите напред.

— Добър ден, казвам се Джордж.

Така са го учили да се представя. Но Хеншоу продължава да издава гърлени звуци и да мърда уши.

Някои момчета идват от фермите и Джордж има чувството, че долавя миризма на крави. Други са миньорски синове и говорят някак по-различно. Джордж научава имената на съучениците си: Сид Хеншоу, Артър Арам, Хари Боум, Хорас Найтън, Хари Чарлсуърт, Уоли Шарп, Джон Хариман, Албърт Йейтс…

Баща му казва, че ще си намери приятели, но той не знае как става това. Една сутрин на двора Уоли Шарп се приближава зад него и прошепва:

— Ти не си за тук.

Джордж се обръща.

— Добър ден, казвам се Джордж — повтаря той.

В края на първата седмица мистър Босток ги изпитва по четене, писане и смятане. Обявява резултатите в понеделник сутрин и тогава започва разместването. Джордж чете много добре от учебника пред себе си, но писането и смятането му понакуцват. Казват му да остане отзад. Не се представя по-добре и следващия, и по-следващия петък. Озовава се обкръжен от миньорски и фермерски хлапета, които не дават пет пари къде ще седят, дори предпочитат да са по-далече от мистър Босток, та да могат да вършат пакости. Джордж има чувството, че постепенно го прогонват от пътя, истината и живота.

Мистър Босток чука по черната дъска с парче тебешир.

Това, Джордж, плюс това (чук) е равно на колко? (чук-чук).

В главата му е пълна мъгла и Джордж се опитва да налучка. „Дванайсет“, отговаря той, или пък „седем и половина“. Момчетата от предните редици избухват в смях, сетне и фермерските хлапета почват да им пригласят, щом разбират, че е сгрешил.

Мистър Босток въздъхва, клати глава и пита Хари Чарлсуърт, който винаги е на първия ред и непрестанно вдига ръка.

„Осем“, казва Хари, или пък „тринайсет и четвърт“, и мистър Босток обръща глава към Джордж, за да му покаже колко е глупав.

Един следобед, на връщане към дома на викария, Джордж се нааква. Майка му го съблича, вкарва го в банята, изкъпва го, пак го облича и го отвежда при татко. Но Джордж не може да обясни на баща си защо се държи като пеленаче, макар че скоро ще навърши седем години.

Това се повтаря и потретва. Родителите му не го наказват, но явното им разочарование от първородния син — глупав в училище, бебе на път за дома — е по-лошо от всяко наказание. Обсъждат нещата в негово присъствие.

— Детето е наследило тия нерви от теб, Шарлот.

— Във всеки случай не му никнат зъби.

— Настинката също отпада, сега е септември.

— Не е и от храната, на Хорас нищо му няма.

— Какво остава?

— В книгата се споменава само още една причина — уплахата.

— Джордж, страхуваш ли се от нещо?

Джордж гледа баща си, снежнобялата свещеническа якичка, надвисналото над него широко навъсено лице, устата, която изрича често неразбираеми истини от амвона на църквата „Св. Марко“, и черните очи, които сега му повеляват да признае истината. Какво може да каже? Наистина се бои от Уоли Шарп, Сид Хеншоу и още неколцина, но това ще е доносничество. Така или иначе, друго го плаши, и то много повече. Накрая казва:

— Страхувам се, че съм глупав.

— Джордж — отговаря баща му, — ние знаем, че не си глупав. С майка ти те научихме да четеш и да смяташ. Ти си умно момче. Добре смяташ у дома, но не и в училище. Можеш ли да ни кажеш защо?

— Не.

— Мистър Босток другояче ли ви преподава?

— Не, татко.

— Да не би да не се стараеш достатъчно?

— Не, татко. Мога да смятам от учебника, но не и от черната дъска.

— Шарлот, мисля, че трябва да го заведем в Бърмингам.

Артър

Артър имаше чичовци, които наблюдаваха упадъка на брат си и съжаляваха неговото семейство. Решението им бе да пратят Артър да се учи при йезуитите в Англия. На девет години го качиха на влака в Единбург и той плака през целия път до Престън. През следващите седем години щеше да живее в Стоунихърст, с изключение на шест седмици всяко лято, когато се връщаше при мама и непрокопсания си баща.

Тия йезуити бяха дошли от Холандия, донасяйки своя учебна програма и методи за въдворяване на дисциплина. Обучението включваше седем области на познанието — природни явления, геометрия, основи на теологията, граматика, синтаксис, поезия и риторика, — като на всяка от тях се отделяше по една година. Присъстваше обичайната за частните училища рутинна програма, която редуваше Евклид, алгебра и класици, чиито премъдрости се втълпяваха с много бой. Използваният инструмент — парче каучук с размерите и дебелината на подметка — също бе дошъл от Холандия и носеше популярното название Толи. Един удар по ръката, нанесен с йезуитска целенасоченост, стигаше, за да подпухне и посинее цялата китка. Нормалното наказание за по-големите момчета се състоеше от девет удара по всяка ръка. След това грешникът едва успяваше да отвори вратата на кабинета, където се провеждаше екзекуцията.

Както обясниха на Артър, названието Толи идваше от латинска игра на думи. Fero — нося, понасям. Fero, ferre, tuli, latum. Tuli — понесох, значи Толи е онова, което понесохме всички, нали?

Хуморът беше също тъй груб, както и наказанието. Запитан как вижда бъдещето си, Артър призна, че смята да стане пътен инженер.

— Инженер може и да станеш — отвърна свещеникът, — но както те гледам, май по-скоро ще си безпътен.

Артър израсна и се превърна в едър буен юноша, който намираше утеха в училищната библиотека, а щастие — на игрището за крикет. Веднъж седмично се полагаше момчетата да пишат писма до вкъщи и повечето приемаха това като допълнително наказание, но Артър го смяташе за награда. През този час изливаше пред майка си цялата си душа. Въпреки съществуването на Бог, Исус Христос, Библията, йезуитите и Толи най-верният и търсен авторитет си оставаше неговата дребна властна майчица. Тя беше експерт по всички въпроси — от долните дрехи до адския огън. „Носи фланеленото бельо на голо — съветваше го тя — и не вярвай във вечното наказание.“

Освен това, макар и не тъй целенасочено, тя го учеше как да открие пътя към популярността. Още от първите дни той започна да разправя на своите съученици романтичните рицарски истории, които някога бе чувал изпод вдигнатата бъркалка. През дъждовните свободни дни се качваше на някой чин, а публиката клякаше наоколо. Припомняйки си майчините умения, той знаеше как да понижава глас, как да разтегля историята, как да прекъсва в най-напрегнатия и страшен момент с обещание да продължи на другия ден. Тъй като беше едър и вечно гладен, приемаше сладкишите като основно заплащане за своите приказки. Но понякога млъкваше точно при кулминацията и продължаваше само ако някой го възнаградеше с ябълка.

Така откри дълбоката връзка между разказвачеството и удовлетворението.

Джордж

Очният лекар не препоръчва очила за малки деца. По-добре очите на момчето да се нагодят по естествен път в течение на годините. Междувременно да бъде преместено на най-предните чинове. Джордж оставя фермерските хлапета зад гърба си и сяда до Хари Чарлсуърт, който редовно е пръв на контролните. Сега училището става разбираемо за Джордж; той вижда къде почуква тебеширът на мистър Босток и вече никога не се нааква на връщане към къщи.

Сид Хеншоу продължава да прави маймунски физиономии, но Джордж почти не забелязва тъпото хлапе, което мирише на крави и навярно дори не знае как се пише „крава“.

Един ден на двора Хеншоу връхлита срещу него, блъсва го с рамо и додето Джордж се опомни, му смъква папийонката и избягва. Джордж чува смях. Когато се връща в класната стая, мистър Босток го пита къде му е папийонката.

Това поставя Джордж в затруднение. Той знае, че не е редно да докарваш неприятности на съучениците си. Но знае също така, че още по-лошо е да лъжеш. Баща му е съвършено категоричен по въпроса. Започнеш ли да лъжеш, тръгваш по пътеката на греха и вече няма какво да те спре, докато палачът не стегне примката около шията ти. Не че казва точно това, но така си го представя Джордж. Значи не може да излъже мистър Босток. Започва да търси изход което може би също е лошо, оттам се започват лъжите — и накрая просто признава истината.

— Сид Хеншоу ме блъсна и ми я взе.

Мистър Босток извежда Хеншоу за косата, пердаши го, докато започне да вие, връща се с папийонката на Джордж и обяснява подробно на целия клас какво представлява кражбата. След училище Уоли Шарп препречва пътя на Джордж и докато той го заобикаля, отново повтаря:

— Ти не си за тук.

Джордж отписва Уоли Шарп като евентуален приятел.

Той рядко усеща онова, което му липсва. Семейството не участва в местния обществен живот, но Джордж не може да си представи какъв би бил този живот, камо ли пък по каква причина не могат или не желаят да се включат в него. Сам той никога не гостува на други момчета, тъй че не е в състояние да прецени как се вършат нещата другаде. Съществуването му се върти в затворен кръг. Няма пари, ала не му и трябват — особено след като знае, че обичта към тях е в корена на всяко зло. Няма играчки, но и те не му липсват. Няма умения и зрение за игрите; никога не е подскачал на „дама“, а види ли летяща топка, неволно се свива. Приятно му е да играе по братски с Хорас, по-нежно с Мод и още по-нежно с кокошките.

Осъзнава, че повечето момчета имат приятели — знае за Давид и Ионатан от Библията, гледал е как в някой ъгъл на двора Хари Боум и Артър Арам скришом си показват какво имат в джобовете, — но това никога не се случва с него. Той ли трябва да направи първата крачка към сближаването или те? Във всеки случай обаче, макар че иска да се понрави на мистър Босток, той не проявява особено желание да се хареса на момчетата, седящи зад него.

Когато идва на чай — което се случва всяка първа неделя от месеца, — старата леля Стоунам, роднина на семейството, стърже шумно с чашата по чинийката и го разпитва през съсухрените си устни за приятелите му.

— Хари Чарлсуърт — неизменно отвръща Джордж. — Той седи до мен.

Третия път, когато дава същия отговор, тя шумно оставя чашата върху чинийката, навъсва се и пита:

— Някой друг?

— Останалите са смрадливи деца на фермери — отговаря той.

От погледа, който старата леля Стоунам хвърля към татко, Джордж разбира, че е казал нещо нередно. Преди вечеря баща му го вика в кабинета. Той стои зад бюрото и от лавиците отзад го подкрепя цялата мощ на вярата.

— Джордж, на колко години си?

Разговорите с татко често започват така. И двамата знаят отговора, но все пак Джордж е длъжен да го даде.

— На седем, татко.

— На тази възраст могат да се очакват известни признаци на разум и разсъдливост. Затова нека те питам нещо, Джордж. Смяташ ли, че в очите на Господ ти си по-важен от онези момчета, които живеят във ферми?

Джордж отлично разбира, че верният отговор е „не“, но нещо го спира. Все пак едно момче, което живее в дома на свещеника на енорията, момче, чийто баща — наследил брата на дядо му по майчина линия — е викарий, би трябвало да е по-важно за Господа от някакво си хлапе, което никога не ходи на църква и е тъй глупаво и жестоко като Хари Боум, нали?

— Не — изрича той.

— А защо наричаш тия момчета смрадливи?

Сега вече правилният отговор не е толкова ясен. Джордж обмисля положението. Учили са го, че верният отговор трябва да е правдив.

— Защото са такива, татко.

Баща му въздъхва.

— И ако е тъй, Джордж, то защо?

— Какво „защо“, татко?

— Защо са смрадливи?

— Защото не се къпят.

— Не, Джордж, ако са смрадливи, то е, защото са бедни. Ние сме щастливци, че можем да си позволим сапун и чисто бельо, че имаме баня и не живеем в непосредствена близост с добитъка. Те са смирените хора, кротките на тая земя. А кажи ми, кого люби повече Бог, кротките на земята или ония, що са изпълнени с греховна гордост?

Този въпрос е по-лесен, макар Джордж да не е напълно съгласен с отговора.

— Кротките на земята, татко.

— Блажени са кротките, Джордж. Знаеш какво се казва в Библията[2].

— Да, татко.

Но нещо в Джордж се бунтува срещу този извод. Той не смята, че Хари Боум и Артър Арам са от кротките. Нито пък може да повярва, че като част от Божия извечен план за Неговото творение Хари Боум и Артър Арам в крайна сметка ще наследят земята. Та те са просто едни смрадливи селски хлапета.

Артър

От Стоунихърст предложиха на Артър да го освободят от училищна такса, ако избере да стане свещеник; мама обаче отхвърли предложението. Артър беше амбициозен и имаше лидерска дарба, вече го гласяха за капитан на отбора по крикет. Но майка му не възнамеряваше да посвети нито едно от децата си на духовното поприще. Колкото до самия Артър, той знаеше, че не ще успее да осигури обещаните златни очила, кадифена рокля и кресло край камината, ако се обрече на живот в бедност и послушание.

По негова преценка йезуитите бяха свестни хора. Те смятаха човешката същност за изначално слаба и тяхното недоверие му се струваше напълно оправдано; стигаше само да погледне собствения си баща. Освен това те разбираха, че греховността започва отрано. Никога не позволяваха на момчетата да остават насаме; по време на разходките винаги ги придружаваше преподавател, а нощем из спалните помещения неизменно обикаляше призрачен силует. Постоянният надзор можеше да подрони самоуважението и чувството за самостоятелност, но пък за сметка на това свеждаше до минимум проявите на неморалност и диващина, срещани в другите училища.

Общо взето, Артър вярваше, че Бог съществува, че грехът изкушава момчетата и че отците имат правото да ги бият с Толи. Но станеше ли дума за конкретни догми на вярата, той спореше тайничко със своя приятел Партридж. Партридж го бе впечатлил, когато, застанал на втора позиция, посрещна една от най-бързите топки на Артър, пъхна я светкавично в джоба си и се завъртя, сякаш гледаше накъде е отхвръкнала. Той обичаше да си прави майтап с другите ученици, и то не само на игрището за крикет.

— Знаеш ли, че доктрината за Непорочното зачатие е приета за религиозна догма едва през 1854 година?

— Мен ако питаш, доста късничко, Партридж.

— Представи си само. Църквата обсъжда този въпрос от векове и през цялото това време не е било ерес да отречеш Непорочното зачатие. Е, вече е ерес.

— Хммм.

— Да се чуди човек как тъй изведнъж Рим е решил да омаловажи участието на Йосиф.

— Внимавай, мой човек.

Но Партридж вече разчепкваше доктрината за папската непогрешимост, обявена само преди пет години. Защо всички негови предшественици от миналите векове тихомълком да се вкарват в редиците на грешното човечество, а сегашните и бъдещите да получат ореола на съвършенството? Защо наистина, подкрепяше го Артър. Защото, отвръщаше Партридж, изобщо не става дума за теология, а за църковна политика. Всичко е свързано с присъствието на влиятелни йезуити в най-висшите ватикански кръгове.

— Пратен си да ме изкушаваш — заявяваше понякога Артър.

— Напротив. Пратен съм да укрепя вярата ти. Да мислим със собствените си глави в лоното на църквата, това е пътят на истинското покорство. Всеки път, когато се чувства заплашена, църквата реагира чрез налагане на по-строга дисциплина. Това дава резултати в краткосрочен план, но не и в дългосрочен. Също като Толи. Днес те пердашат, значи няма да правиш пакости утре или вдругиден. Но да бъдеш послушен през целия си живот само заради спомена за Толи е пълна глупост, нали?

— Не и ако върши работа.

— Но след година-две ние ще напуснем това място. Толи няма да съществува. Трябва да сме готови да устояваме на греха и престъплението чрез гласа на разума, а не чрез страха от физическа болка.

— Някои момчета едва ли биха чули гласа на разума.

— Тогава е ред на Толи, разбира се. Същото се отнася и до външния свят. Много ясно, че трябва да има затвори, каторги и палачи.

— Но от какво е заплашена църквата? Тя ми се струва могъща.

— От науката. От разпространението на скептични учения. От загубата на папските държави. От загубата на политическо влияние. От идващия двайсети век.

— Двайсети век. — Артър се позамисли. — Не мога да мисля чак дотам. Когато почне новият век, вече ще съм на четирийсет.

— И капитан на английския отбор.

— Едва ли, Партридж. Но във всеки случай няма да съм свещеник.

Артър не осъзнаваше отслабването на вярата си. Ала свободното мислене в рамките на църквата бързо прерасна в свободомислие извън тези рамки. Откри, че разумът и съвестта му невинаги приемат онова, което се поставя пред тях. През последната му година в училището дойде да проповядва отец Мърфи. Възправен на амвона, свиреп и червендалест, проповедникът заплашваше с неминуемо и гарантирано вечно проклятие всички, които останат извън църквата. Независимо дали грехът им идваше от порочност, злонамереност или обикновено невежество, последиците бяха едни и същи: неминуемо и гарантирано вечно проклятие. Следваше панорамно описание на адските мъки и ужаси, съчинено специално за да накара момчетата да се гърчат от страх; Артър обаче бе престанал да им обръща внимание. Мама му бе казала какво е истинското положение и сега той гледаше извисения отец Мърфи като разказвач, на когото вече не вярваше.

Джордж

Мама преподава в неделното училище, то е в сградата до дома на викария. Тухлената зидария е оформена на ромбовидни шарки и тя казва, че й напомняли плетено покривало от остров Феър. Джордж не разбира това, само се чуди дали има нещо общо с покрова от Библията. Цяла седмица чака да дойде време за неделното училище. Грубите момчета не идват — те търчат презглава из полята, ловят зайци, лъжат и изобщо вървят по най-правия път към вечното проклятие. Мама го е предупредила, че в клас ще се държи с него точно както с всички останали. Джордж разбира защо: защото тя показва на всички — еднакво — пътя към рая.

Мама им разказва вълнуващи истории, които Джордж следи с лекота: за Даниил в лъвовата яма, за горящата огнена пещ. Но други се оказват по-трудни. Христос поучава с притчи, а Джордж открива, че не харесва притчите. Ето например притчата за плевелите и житото. Джордж разбира как врагът е посял плевели между житото и че не бива да плевиш плевелите, за да не изскубнеш с тях и житото — макар да не е съвсем сигурен, защото често вижда как мама плеви градината в дома на викария, а нима тя не го прави именно тъй — преди да избуят и да напълнят целия двор? Но дори ако загърби този проблем, по-нататък не може да мръдне. Знае, че става дума за нещо съвсем различно — нали точно затова е притча, — но така и не проумява какво може да е то.

Разказва на Хорас за житото и плевелите, но Хорас дори не знае какво представляват плевелите. Хорас е с три години по-малък от Джордж, а Мод — с три години по-малка от Хорас. Като най-малка, и то момиче, Мод е по-слаба от двете момчета. Казват им, че са длъжни да я закрилят. Не се уточнява какво точно значи това; изглежда, че важното е да не я тормозят — да не я боцкат с пръчки, да не й дърпат косата и да не крещят в лицето й, както обича да прави Хорас.

Но Джордж и Хорас се оказват слаби закрилници. Докторът започва да идва и редовните му прегледи хвърлят семейството в тревога. При всяко негово посещение Джордж се чувства виновен и гледа да стои по-надалеч, та да не го посочат като главна причина за болестта на сестра му. Хорас не изпитва подобна вина и жизнерадостно пита дали може да отнесе горе чантата на доктора.

Когато Мод навършва четири години, бива решено, че е твърде крехка, за да я оставят самичка през нощта, и че тия нощни грижи не могат да се поверят нито на Джордж, нито на Хорас, нито дори и на двамата заедно. Тя ще спи в стаята на мама. Същевременно бива решено Джордж да спи при баща си, а Хорас да разполага с цялата детска стая. Джордж е вече на десет години, а Хорас на седем; може би смятат, че момчетата наближават греховната възраст и не бива да се оставят заедно. Не им дават обяснение, а и те не задават въпроси. Джордж не пита дали настаняването му в бащината стая е наказание или награда. Просто така стоят нещата и думите са излишни.

Джордж и баща му се молят заедно, коленичили един до друг на безукорно измития дъсчен под. После Джордж си ляга, а баща му заключва вратата и гаси лампата. Докато заспива, Джордж понякога си мисли за пода и за това, че душата му трябва да бъде изчистена с четка като дъските.

Татко не заспива лесно, често се случва да стене и хъхри. Понякога призори, докато утрото се прокрадва покрай завесите, той изпитва момчето.

— Джордж, къде живееш?

— В дома на викария, в Грейт Уайърли.

— А къде е това?

— В Стафордшър, татко.

— А къде е това?

— В Централна Англия, татко.

— А какво представлява Англия?

— Англия е пулсиращото сърце на империята, татко.

— Добре. А кое е кръвта, която тече по вените и артериите на империята, за да стигне и до най-далечния бряг?

— Англиканската църква.

— Добре, Джордж.

След известно време татко пак почва да стене и хъхри. Джордж гледа как ръбовете на завесите се очертават все по-ясно. Лежи и си мисли за вени и артерии, изпънати като червени линии по картата на света, за да свържат Британия с всички места, оцветени в розово: Австралия, Индия, Канада и безброй острови, пръснати като точици къде ли не. Мисли си за тръби, положени по океанското дъно като телеграфни кабели. Мисли си за кръв, която бълбука по тези тръби и избликва в Сидни, Бомбай и Кейптаун. Кръвни връзки — чувал е този израз. Слушайки туптенето на кръвта в ушите си, той отново се унася в дрямка.

Артър

Артър взе матурата с пълно отличие; но тъй като беше едва на шестнайсет, го пратиха за още една година при йезуитите в Австрия. Във Фелдкирх го посрещна по-мек режим, който позволяваше пиене на бира и отопление в спалните помещения. Имаше дълги разходки, при които нарочно пращаха английските ученици в компанията на немскоговорещи момчета, принуждавайки ги по този начин да усвояват езика. Артър се самоназначи за редактор и единствен сътрудник на „Фелдкирхиан Газет“ — ръкописно издание за наука и литература. Освен това играеше футбол на кокили и се учеше да свири на туба — инструмент, който се омотаваше на два пъти около гърдите и издаваше звуци като тръбите на Страшния съд.

След завръщането си в Единбург той узна, че баща му е настанен в болница с официална диагноза епилепсия. Вече нямаше да има приходи, дори и дребни монети от неговите акварели с танцуващи феи. Затова най-голямата сестра Анет вече беше в Португалия, където работеше като гувернантка; Лоти скоро щеше да отиде при нея и двете щяха да пращат пари у дома. Другата възможност за мама бе да вземе наематели. Артър се почувства притеснен и засегнат. Тъкмо майка му не биваше да слиза до нивото на някаква си обикновена хазяйка.

— Но, Артър, ако хората не пускаха наематели, баща ти никога нямаше да се засели при баба Пак и аз никога нямаше да го срещна.

За Артър това звучеше като още по-силен аргумент срещу наемателите. Той знаеше, че не му е разрешено да критикува баща си по какъвто и да било начин, затова си премълча. Но беше чиста нелепост да се твърди, че мама не е можела да направи по-добър избор.

— А ако това не бе станало — продължи тя, като му се усмихваше с онези сиви очи, срещу които той не можеше да се опълчи, — не само нямаше да го има Артър, но нямаше да ги има и Анет, Лота, Кони, Инес и Айда.

Нямаше как да се спори с този непреодолим метафизичен парадокс. Артър съжаляваше, че Партридж не е тук да му помогне в обсъждането на въпроса: можеш ли да останеш същият или поне почти същият, ако имаш друг баща? Ако не, следваше, че и сестрите му нямаше да са същите, особено Лота, която той обичаше най-много, макар да казваха, че Кони била най-хубава. Смътно можеше да си представи себе си различен, но мозъкът му просто нямаше сили да промени Лота дори на йота.

Артър навярно би приел по-охотно решението на майка си за подобряване на финансовото им положение, ако още не бе видял първия й наемател. Брайън Чарлс Уолър — само с шест години по-голям от Артър, но вече дипломиран лекар. Освен това поет с публикации, на чийто чичо бе посветен романът „Панаир на суетата“. Артър не възразяваше против факта, че човекът е начетен, дори високо образован; приемаше и това, че е пламенен атеист; не можеше да се примири обаче с неговия небрежен чар. С начина, по който каза: „Значи това е Артър“, и му протегна ръка. С непоколебимата му увереност, че винаги е на крачка пред другите. С обичая му да носи редовно двата си лондонски костюма и да изпъстря речта си с общи приказки и епиграми. С поведението му към Лота и Кони. С поведението му към мама.

Уолър се държеше по същия небрежно чаровен начин и с Артър, макар че това не се харесваше на едрия, тромав и упорит доскорошен ученик, току-що пристигнал от Австрия. Преструваше се, че го разбира, макар самият Артър да не се разбираше, докато стоеше край собствената си камина и се чувстваше тъй нелепо, сякаш отново бе нахлузил тръбите на тубата около гърдите си. Искаше му се да надуе инструмента в мощен протестен рев, особено когато Уолър се мъчеше да надникне в душата му, и — което бе най-досадното — да приеме откритото там на сериозно, но не чак толкова и да се усмихне, като че всички тия вълнения са нещо нормално и незначително.

Прекалено чаровен и прекалено небрежен беше, по дяволите.

Джордж

Откакто Джордж се помни, в дома на викария винаги е имало прислужница — невзрачно момиче за всичко, което чисти, бърше прах, лъска, пали камината, стърже решетката и се грижи да има топла вода. Прислужниците се сменят почти всяка година — някои се омъжват, други заминават за Канок, Уолсол или дори за Бърмингам. Джордж никога не им е обръщал внимание, а сега, когато всеки ден пътува с влак до училището в Руджли и обратно, ги забелязва още по-рядко.

Доволен е, че се отърва от селското училище, от глупавите фермерски хлапета и миньорските синове с техния странен говор, чиито имена скоро забравя. В Руджли момчетата са, общо взето, по-свестни, а учителите смятат, че е полезно да си интелигентен. Хари Чарлсуърт учи в Уолсол и напоследък двамата само си кимат, когато се срещат. Учението на Джордж, семейството му, вярата и всички произтичащи от тях задължения — това е важното. За останалото тепърва ще има време.

През един съботен следобед Джордж е повикан в бащиния кабинет. Върху писалището лежи разгърнат голям библейски справочник, а до него има записки за утрешната проповед. Татко изглежда тъй, сякаш стои на амвона. Ако не друго, Джордж поне може да се досети какъв ще е първият му въпрос.

— На колко години си, Джордж?

— На дванайсет, татко.

— Възраст, когато би трябвало да притежаваш известно благоразумие и дискретност.

Джордж не знае дали това е въпрос, така че предпочита да замълчи.

— Джордж, Елизабет Фостър се оплаква, че я гледаш странно.

Това го озадачава. Елизабет Фостър е новата прислужница, която е при тях само от няколко месеца. Носи униформа също като предишните.

— Какво има предвид, татко?

— А според теб какво има предвид?

Джордж се замисля.

— Нещо греховно ли?

— И ако е тъй, какво би могло да бъде?

— Единственият ми грях, татко, е, че почти не я забелязвам, макар да знам, че е част от Божието творение. Разговарял съм с нея не повече от два пъти, когато се е случвало да ми размести нещата. Нямам причини да я гледам.

— Никакви ли, Джордж?

— Съвършено никакви, татко.

— Тогава ще й кажа, че е глупаво и злонравно момиче, което ще бъде уволнено, ако ни даде друг повод за недоволство.

Джордж е нетърпелив да се захване с латинските глаголи и изобщо не се интересува какво ще стане с Елизабет Фостър. Дори не се пита дали е греховно да не го интересува какво ще стане с нея.

Артър

Решиха Артър да учи медицина в Единбургския университет. Той беше съвестен и трудолюбив; след време навярно щеше да придобие онази флегматичност, която вдъхва доверие на пациентите. Артър подкрепяше идеята, макар да имаше известни съмнения относно произхода й. Мама бе предложила медицината в едно писмо до Фелдкирх, изпратено само месец след идването на доктор Уолър в дома им. Чисто съвпадение? Надяваше се да е тъй; никак не му се искаше да си представи как мама обсъжда неговото бъдеще с този натрапник. Нищо, че беше — както непрестанно му напомняха хората — дипломиран лекар и поет с публикации. Нищо, че чичо му се споменаваше в посвещението на „Панаир на суетата“.

Освен това, дявол да го вземе, изглеждаше прекалено нагласено, че тъкмо Уолър предлагаше да го подготви за получаване на стипендия. Артър прие с неохота, за което мама здравата го накастри, когато останаха насаме. Той вече стърчеше над нея, а косата й бе загубила някогашния си блясък и почваше да побелява там, където минаваше зад ушите; ала сивите й очи, тихият глас и авторитетът, звучащ в него, запазваха предишната си власт.

Уолър се оказа отличен наставник. Двамата заедно се вкопчиха в класиците и отправиха погледи към стипендията „Гриърсън“: четирийсет лири годишно през време на двегодишното обучение щяха да бъдат ценна помощ за семейството. Когато писмото пристигна и всички го обсипаха с единодушни похвали, Артър почувства, че това е първият му реален успех, първата истинска отплата за дългите години на майчина саможертва. Имаше целувки и ръкостискания; нали си бяха момичета, Лоти и Кони изпаднаха в нелепа сантименталност и се разплакаха; Артър пък в миг на великодушие реши да отхвърли подозренията си спрямо Уолър.

Няколко дни по-късно Артър отиде в университета да си получи наградата. Прие го дребен смутен служител, чийто официален пост така и не се изясни. За жалост получило се недоразумение. Още не било ясно как се е стигнало до него. Чиновническа грешка навярно. Стипендията „Гриърсън“ била само за студенти в областта на изкуствата. Изобщо не е трябвало да приемат молбата на Артър. Занапред щели да вземат мерки и тъй нататък, и тъй нататък…

Но има и други стипендии и награди, изтъкна Артър — не били една и две. Навярно биха могли да му дадат някоя от тях в замяна. Е, да, би могло на теория; и дори следващата стипендия в списъка е достъпна за студенти по медицина. За жалост тя вече е присъдена. Както впрочем всички искат, нали.

— Но това е пладнешки обир — викна Артър. — Пладнешки обир!

Да, наистина, много печално. Може би има начин да се уреди нещо.

И след седмица нещото бе уредено. Артър получи утешителна награда от седем лири от някакъв забравен фонд, които властите благосклонно бяха решили да му предоставят.

Това бе първата му среща с неправдата. Когато го биеха с Толи, рядко се случваше да е без причина. Когато отведоха баща му, това нарани сърцето на сина, ала той не можеше да твърди, че неговият баща е безупречен — имаше трагедия, но не и неправда. Но това… това! Всички бяха единодушни, съгласни, че има основания да съди университета. Щеше да ги съди и да си получи стипендията. Наложи се доктор Уолър да го убеди колко е неразумно да съди институцията, на която разчита за бъдещото си образование. Не му оставаше нищо друго, освен да преглътне гордостта си и да понесе разочарованието по мъжки. Артър прие този призив към мъжествеността, в която тепърва навлизаше. Но утешителните приказки, които уж приемаше за чиста монета, само минаваха покрай ушите му. Всичко в него вреше и кипеше като късче от ада, в който вече не вярваше.

Джордж

Необичайно е бащата на Джордж да го заговоря, след като са се помолили и лампата е загасена. Полага се да размишляват над смисъла на изреченото, докато потъват в лоното на Божия сън. Откровено казано, Джордж е по-склонен да размишлява над утрешните уроци. Не му се вярва Бог да приеме това за грях.

— Джордж — казва внезапно баща му, — забелязвал ли си някой да се навърта около нашия дом?

— Днес ли, татко?

— Не, не днес. Изобщо. Напоследък.

— Не, татко. Защо ще се навърта някой?

— Аз и майка ти получаваме анонимни писма.

— От тия, дето се навъртат ли?

— Да. Не. Искам да ми докладваш всичко подозрително, Джордж. Например ако някой пъхне нещо под вратата. Или ако се мотае наблизо.

— От кого са тези писма, татко?

— Анонимни са, Джордж. — Дори и в тъмното момчето усеща раздразнението на баща си. — Анонимни. С изрази на гръцки и латински. Без име.

— Какво пише в тях, татко?

— Грозни неща. За… за всички.

Джордж знае, че е редно да се разтревожи, но всичко му се струва твърде вълнуващо. Разрешено му е да си играе на детектив и той не пропуска нито една възможност, стига да не пречи на учението. Наднича иззад дърветата; крие се в килерчето под стълбището, за да гледа входната врата; наблюдава поведението на посетителите в дома; чуди се дали би могъл да си купи лупа, а може би и далекоглед. Не открива нищо.

И не знае кой почва да драска с тебешир скверни думи за неговите родители по хамбара на мистър Хариман и пристройката на мистър Арам. Щом ги изтрият, думите тайнствено изникват отново. Не казват на Джордж какво е написано. Един ден той заобикаля отдалече, както правят най-добрите детективи, и се промъква до хамбара на мистър Хариман, но вижда само обикновена стена със засъхващи влажни петна.

— Татко — прошепва Джордж, след като лампата изгасва. Предполага, че това е разрешеното време за разговори на тия теми. — Имам идея. Мистър Босток.

— Какво искаш да кажеш?

— Мистър Босток има много тебешир. Винаги си носи тебешир.

— Вярно, Джордж. Но мисля, че можем спокойно да елиминираме мистър Босток.

Няколко дни по-късно майката на Джордж си навяхва китката и я превързва с муселин. Моли Елизабет Фостър да напише вместо нея поръчката до месаря; но вместо да прати прислужницата с бележката при мистър Грийнсил, тя я отвежда при бащата на Джордж. След бързо сравнение със съдържанието на едно заключено чекмедже Елизабет Фостър е уволнена.

По-късно се налага татко да отиде да обясни всичко на съдиите в Канок. Джордж тайничко се надява да повикат за свидетел и него. След като се връща, татко обяснява, че клетото момиче обявило цялата работа за глупава шега и получило строго нареждане да се държи прилично.

Елизабет Фостър повече не се мярка в градчето и скоро пристига нова прислужница. Джордж има чувството, че е могъл да се справи по-добре с ролята на детектив. И много му се иска да узнае какво е било надраскано с тебешир по хамбара на мистър Хариман и пристройката на мистър Арам.

Артър

Ирландец по потекло, шотландец по рождение, въведен в римокатолическата вяра от холандски йезуити, Артър стана англичанин. Английската история го вдъхновяваше; английските свободи му вдъхваха гордост; английският крикет го правеше патриот. А най-великата епоха в английската история — а тя предлага немалък избор — беше четиринайсети век: време, когато английският стрелец с лък е властвал над полесраженията, а кралете на Франция и Шотландия са държани като пленници в Лондон.

Но той така и не забрави историите, разказвани изпод вдигнатата бъркалка за каша. За Артър коренът на английската същина се криеше в отдавна отминалия очарователен и сътворен с фантазия свят на рицарството. Нямаше по-верен рицар от сър Кей, по-храбър и влюбчив от сър Ланселот, по-добродетелен от сър Галахад. Нямаше по-предани влюбени от Тристан и Изолда, по-прекрасна и по-невярна съпруга от Гуинивиър. И, разбира се, нямаше по-храбър и благороден крал от Артур.

Християнските добродетели можеха да се прилагат от всекиго, бил той смирен бедняк или висш благородник. Но рицарството беше прерогатив на силните. Рицарят защитаваше своята дама; силният помагаше на слабия; честта беше онова нещо в живота, заради което си готов да умреш. За жалост пред един току-що дипломиран лекар не се разкриваха много възможности за търсене на Светия Граал или рицарски подвизи. В модерния свят на бърмингамските фабрики и бомбетата самата идея за рицарството често изглеждаше принизена до нивото на елементарно спортсменство. Но Артър прилагаше рицарския кодекс при всяка възможност. Той беше човек на думата; подпомагаше бедните; пазеше се от низки чувства; отнасяше се към жените почтително; имаше дългосрочни планове за спасяване на майка си от мизерията. Тъй като четиринайсети век за съжаление бе приключил и той самият не беше прекрасният рицар Уилям Дъглас, лорд Лидсдейл, нямаше начин да стори нещо повече засега.

Именно рицарските закони, а не учебниците по физиология ръководеха първите му опити за сближаване с нежния пол. Той беше достатъчно симпатичен, за да привлича жените, и склонен към бурни флиртове; веднъж гордо уведоми мама, че е почтено влюбен в пет жени едновременно. Тия отношения изглеждаха доста различни от момчешките приятелства в училището, но поне някои правила оставаха същите. Ако харесваш някоя девойка, избираш й прякор. Ето например Елмор Уелдън: хубаво жизнерадостно създание, с което той енергично флиртува седмици наред. Нарече я Елмо, намек за огньовете на свети Елм — тия магически светлини, забелязвани по мачтите и ноковете на корабите по време на буря. Обичаше да си представя, че е моряк сред страховитите вихри в морето на живота, а тя озарява мрачните небеса пред него. Всъщност дори едва не се сгоди за Елмо, но след известно време размисли.

По това време силно го тревожеха и някои странни нощни явления, за които не се споменаваше в „Смъртта на Артур“. Влажните петна по чаршафите сутрин определено не се връзваха с рицарските мечти и сънища; не се връзваха и с идеите какъв трябва да е един мъж или какъв би могъл да бъде, ако отправи в тази насока ума и силата си. Артър се помъчи да овладее своето нощно „аз“ чрез повишено физическо натоварване. Вече се занимаваше с бокс, крикет и футбол. Сега почна да играе и голф. Докато дребните душици се ровеха из скверното, той четеше „Уиздън“, алманаха по крикет.

Започна да праща разкази до списанията. Отново се превръщаше в някогашното момче, стъпило на училищния чин, което с умението да преправя гласа си омайва своята публика. Пишеше истории, каквито обичаше да чете — това му се струваше най-разумният подход към писателската игра. За сцена на приключенията избираше далечни земи, където често се намират заровени съкровища, а местното население се състои главно от коварни злодеи и беззащитни девици. За описваните от него рисковани мисии подхождаше само определен тип герои. Като начало отпадаха всички слаботелесни и склонните към самосъжаление или алкохолизъм. Бащата на Артър не бе изпълнил рицарския си дълг към мама, та сега с тази задача трябваше да се нагърби синът му. Не можеше да я спаси с методите от четиринайсети век, значи трябваше да използва наличните средства от днешната прозаична епоха. Щеше да пише разкази — щеше да я спаси, описвайки въображаеми чужди спасения. Тези описания щяха да му донесат пари, а парите щяха да свършат останалото.

Джордж

До Коледа остават две седмици. Сега Джордж е на шестнайсет години и вече не усеща предпразничната тръпка както някога. Знае, че раждането на Спасителя е неоспорима истина, чествана всяка година, но е загърбил трепетната възбуда, която все още владее Хорас и Мод. Не споделя и тривиалните надежди, изразявани най-открито от някогашните му съученици в Руджли — да получи някакъв лекомислен подарък; за подобни неща няма място в дома на викария. Освен това съучениците му всяка година копнеят за сняг и дори принизяват вярата с молитви да завали.

Джордж не се интересува от кънки, шейни или правене на снежни човеци. Вече е поел по пътя на бъдещата си кариера. Завършил е гимназията и учи право в бърмингамския колеж „Мейсън“. Ако се постарае и издържи първия изпит, ще стане помощник-юрист. След пет години стаж ще дойдат последните изпити и тогава ще стане адвокат. Представя си как седи зад бюрото, отрупано с тежки правни томове в кожена подвързия, облечен в строг костюм с жилетка, между чиито джобчета е провиснал златният ланец на часовника. Представя си, че всички го уважават. И задължително носи цилиндър.

Вече притъмнява, когато той се прибира у дома в късния следобед на 12 декември. Докато посяга към входната врата, забелязва някакъв предмет на стъпалото. Навежда се, после кляка да го огледа по-внимателно. Предметът се оказва голям ключ, хладен на допир и тежък в дланта му. Джордж няма представа откъде е дошъл. Ключовете за дома на викария са много по-малки; също и този за неделното училище. И ключът за църквата е различен; а това тук не прилича и на ключ за някаква селска къща. Но тежестта му подсказва, че е предназначен за сериозни цели.

Отнася го при баща си, който е не по-малко озадачен.

— На стъпалото, казваш?

Поредният въпрос, на който баща му вече знае отговора.

— Да, татко.

— И не си видял кой го е сложил там?

— Не.

— А на идване откъм гарата не срещна ли някого?

— Не, татко.

Изпращат ключа с бележка до полицейския участък в Хеднесфорд и три дни по-късно, когато Джордж пак се връща от колежа, сержант Ъптън седи в кухнята. Татко все още е на обиколка из енорията; мама тревожно чака. На Джордж му хрумва, че може да има награда за намирането на ключа. В някоя от историите, които обичаха да четат момчетата от училището в Руджли, ключът би отворил банков сейф или сандък със съкровище, а сетне героят би трябвало да потърси омачкана карта с кръстче на нея. Джордж не си пада по тоя тип приключения, винаги са му се стрували твърде невероятни.

Сержант Ъптън е червендалест мъж с телосложение на ковач; черната униформа от шевиот стяга тялото му и може би е причина да се задъхва. Той оглежда Джордж от глава до пети и кимва дълбокомислено.

— Значи ти си младежът, дето е намерил ключа?

Джордж се сеща за опитите да си играе на детектив, когато Елизабет Фостър драскаше по стените. Сега има нова загадка, но този път с участието на полицай и бъдещ адвокат. Това му се струва не само вълнуващо, но и далеч по-уместно.

— Да. Лежеше на стъпалото.

Сержантът не реагира, само продължава да кима. Явно е притеснен, затова Джордж се опитва да му помогне.

— Има ли награда?

Сержантът като че се изненадва.

— Това пък що за въпрос беше? Тъкмо ти да питаш за награда.

Джордж си прави извода, че награда няма да има. Може би полицаят е дошъл само да го поздрави за намирането на загубена собственост.

— Разбрахте ли откъде е?

Ъптън не отговаря и на този въпрос. Вместо това вади бележник и молив.

— Име?

— Знаете името ми.

— Име, казах.

Джордж си мисли, че сержантът определено би могъл да е малко по-учтив.

— Джордж.

— Да. Продължавай.

— Ърнест.

— Продължавай.

— Томпсън.

— Продължавай.

— Знаете фамилията. Същата като на баща ми.

— Рекох ти да продължаваш, нахален младок.

— Ейдълджи.

— А, да — казва сержантът. — А сега мисля, че ще е най-добре да ми го продиктуваш по букви.

Артър

Бракът на Артър, също като съзнателния му живот, започна със смърт.

Той завърши медицина; поработи по заместване в Шефийлд, Шропшър и Бърмингам; после постъпи като корабен лекар на китоловния параход „Хоуп“. Потеглиха от Питърхед към арктическите ледени полета да търсят тюлени и всичко друго, което може да се преследва и убива. Работата на Артър се оказа лека и тъй като беше нормален младеж, склонен охотно да си пийва, а при необходимост и да се бие, той бързо спечели доверието на екипажа; освен това падаше в морето толкова често, че му лепнаха прякора Великия северен гмуркач. И като всеки нормален британец обичаше добрия лов; трофеите му през това плаване възлязоха на петдесет и пет тюлена.

Когато слизаха върху безкрайните ледове да избиват тюлени, той не изпитваше почти нищо друго, освен мощен дух на мъжко съперничество. Но един ден нападнаха гренландски кит и това се оказа съвсем различно от всичките му досегашни преживявания. Да ловиш сьомга може и да е кралско забавление, но когато арктическата ти плячка тежи повече от крайградска вила, вълнението е несравнимо. Само от една ръка разстояние Артър видя как окото на кита — за негово смайване не по-голямо от окото на бик — бавно помръква и гасне.

Мистерията на жертвата предизвика някаква промяна в начина му на мислене. Той продължаваше да отстрелва патици в снежното небе и се гордееше с точността си; ала отвъд гордостта се спотайваше чувство, което смътно долавяше, но не можеше да удържи. Всяка свалена птица носеше в стомаха си камъчета от земи, ненанесени на картата.

Сетне той се насочи на юг — отплава с „Маюмба“ от Ливърпул за Канарските острови и западното крайбрежие на Африка. Корабните пиянства продължаваха, но боевете вече се водеха само на масата за бридж и дъската за крибидж. Ако съжаляваше, че е сменил моряшките ботуши и раздърпаното облекло на китоловец с позлатените копчета и официалната униформа на пътническия кораб, то поне женската компания го утешаваше. Една вечер дамите му погодиха номер, като сгънаха чаршафа му така, че да не може да простре крака на леглото; на другата вечер той не пропусна да си отмъсти, като пъхна в нощницата на една от тях летяща риба.

Завърна се на сушата помъдрял и с опит. Откри лекарска практика в Саутсий. Стана масон, приет в трета степен на ложата „Феникс“ номер 257. Ръководеше портсмътския отбор по крикет и го смятаха за един от най-сигурните играчи на спортната асоциация в Хампшър. Доктор Пайк, приятел от боулинг клуба в Саутсий, му пращаше пациенти; застрахователната компания „Грешъм“ го наемаше за медицински прегледи.

Един ден доктор Пайк се консултира с Артър за някакъв млад пациент, който наскоро се бе преселил в Саутсий заедно с овдовялата си майка и по-голямата си сестра. Беше чиста любезност — от пръв поглед личеше, че Джак Хокинс страда от церебрален менингит, с който не би се справила цялата медицинска общност, камо ли Артър. Не допускаха клетника в нито един хотел или пансион; тогава Артър предложи да го вземе като постоянен пациент в собствения си дом. Хокинс бе само с един месец по-възрастен от своя благодетел. Въпреки стотиците чаши билкова отвара състоянието му бързо се влоши; той изпадна в делириум и потроши всичко в стаята. След броени дни издъхна.

Артър огледа този труп по-внимателно, отколкото онова восъчно бледо нещо от своето детство. По време на медицинското си обучение бе почнал да забелязва, че в лицата на мъртвите често има повече надежда — сякаш товарът и напрежението на живота отстъпваха място на някакво висше умиротворение. Науката го обясняваше с посмъртното отпускане на мускулите; но в дъното на душата си той се питаше дали това е цялото обяснение. Мъртвите хора също носеха в себе си камъчета от земи, ненанесени на картата.

Погребалното шествие от дома му до гробището на Хайланд Роуд се състоеше от една-единствена карета. Докато пътуваха, рицарските чувства на Артър бяха разбудени от гледката на облечените в черно сестра и майка, останали в един чужд град съвсем сами, без мъжка закрила. Когато вдигна воала, Луиза се оказа плаха кръглолика девойка със сини очи, придобиващи понякога морскозелен оттенък. След благоприличен период на изчакване Артър получи разрешение да я посети.

Най-напред младият лекар обясни, че островът — защото макар да не личеше, Саутсий беше остров — може да се представи като комплект от китайски пръстени: открито пространство в центъра, после средният пръстен на града и след това външният пръстен на морето. Разказа й за каменистата почва и бързото прореждане на водата през нея; за ефикасността на санитарните съоръжения, построени от сър Фредерик Брамуел; за славата на града като целебно място. Последното предизвика у Луиза внезапна мъка, която тя бързо прикри с въпроси за Брамуел. И узна много за този достоен инженер.

След като основите бяха положени по такъв начин, дойде време да инспектират местата отблизо. Посетиха двата кея, където сякаш по цял ден свиреха военни оркестри. Гледаха тържествен парад на моравата пред губернаторския дворец и военни демонстрации в парка; наблюдаваха с бинокъл националния боен флот, закотвен в далечината край нос Спитхед. Разхождаха се по крайбрежния булевард и Артър й сочеше един по един всички бойни трофеи и военни мемориали. Тук руско оръдие, там японска мортира, навсякъде паметни плочи и обелиски в чест на моряци и пехотинци, загинали из всички кътчета на империята и по всички възможни начини — от жълта треска, корабокрушение или коварен удар на индийски бунтовници. Тя се питаше дали лекарят не страда от прекалена склонност към мрачното, но за момента реши, че неговото изострено любопитство съответства на физическата му неуморност. Той дори я отведе с конски трамвай до Кралската фабрика за провизии да се запознаят с производството на сухари — от чувалите с брашно до нощвите и пещта, където топлината превръщаше тестото в сувенири, които посетителите гризяха на излизане.

Мис Луиза Хокинс не бе подозирала, че ухажването — ако това изобщо беше ухажване — може да е тъй изтощително и дотолкова да наподобява туризъм. Оттам двамата обърнаха погледи на юг, към остров Уайт. От крайбрежния булевард Артър посочи на спътничката си „лазурните хълмове на остров Вектриан“ — изразът й се стори извънредно поетичен. Смътно зърнаха в далечината Осбърн Хаус и той обясни, че засиленото движение на плавателни съдове подсказва кога кралицата е отседнала там. После с корабче прекосиха пролива и обиколиха острова; тя гледаше Нийдълс, Алъм Бей, замъка „Карисбрук“, Ландслип, Ъндърклиф… докато накрая й се наложи да поиска шезлонг и завивка.

Една вечер, както се взираха към морето от южния параден кей, той й описа подвизите си в Африка и Арктика; но щом видя как в очите й се появиха сълзи при споменаването на работата им по ледените полета, предпочете да не се хвали с ловните си успехи. Вече бе открил, че тя притежава онази вродена доброта, която той смяташе за присъща на всички жени, след като ги опознаеш. Винаги беше готова да се усмихне, ала не можеше да понася шегите, граничещи с жестокост или намекващи за превъзходството на техния автор. Имаше открит, великодушен характер, прекрасна къдрава коса и малък собствен доход.

В досегашното си общуване с жените Артър бе разигравал благопристоен флирт. Сега, докато крачеха из концентричните кръгове на този курорт, докато се учеше да я хваща за ръката, докато името й се променяше в устните му от Луиза на Туй, докато гледаше крадешком бедрата й, когато тя се извръщаше настрани, той осъзна, че желае нещо повече от флирт. Освен това смяташе, че тя ще му помогне да се усъвършенства като мъж, което в крайна сметка беше един от принципите на брака.

Най-напред обаче младата кандидатка трябваше да бъде одобрена от мама, която пристигна в Хампшър на оглед. Тя реши, че Луиза е скромно хрисимо момиче от почтено, макар и не видно семейство. Не забеляза вулгарност или очевидни морални недостатъци, които да притеснят скъпото й момче. Нямаше и признаци за спотаена суетност, която би могла в бъдеще да я тласне да оспори авторитета на Артър. Майката, мисис Хокинс, изглеждаше приятна и почтена жена. Давайки своята благословия, мама дори си позволи да допусне, че в Луиза може би има нещо — например когато извръщаше лице към светлината, — напомнящо самата нея на младини. А какво повече би могла да иска една майка в крайна сметка?

Джордж

Откакто започна да учи в колежа „Мейсън“, Джордж си е създал навика да излиза на разходка в полето почти всяка вечер, след като се върне от Бърмингам. Не го прави заради физическото натоварване — в Руджли е намразил гимнастиката за цял живот, — а за да си избистри главата, преди отново да седне над книгите. Често това не помага и той пак затъва в безкрайните подробности на договорното право. През тази студена януарска вечер, когато полумесецът грее в небето, а синорите още лъщят от снощния скреж, Джордж си мърмори в движение казуса за утрешното упражнение — правен спор относно склад със заразено брашно, — но внезапно иззад едно дърво изскача човешка фигура.

— Към Уолсол си тръгнал, а?

Това е сержант Ъптън, изчервен и задъхан.

— Моля?

— Чу какво рекох.

Ъптън стои плътно до него и погледът му предизвиква тревога у Джордж. Той се пита дали сержантът не е малко шантав; в такъв случай би било по-разумно да не го дразни.

— Попитахте дали съм тръгнал към Уолсол.

— Значи все пак имаш уши, мътните да те вземат.

Сержантът хъхри като… като кон, прасе или някое друго животно.

— Просто се учудих на въпроса, защото това не е пътят за Уолсол. Както знаем и двамата.

— Както знаем и двамата. Както знаем и двамата. — Ъптън пристъпва напред и сграбчва Джордж за рамото. — И двамата знаем, да, и двамата знаем, че ти знаеш пътя за Уолсол, аз също го знам, а ти хубави ги забърка в Уолсол, нали?

Вече няма съмнение, че сержантът е шантав; причинява му болка. Има ли смисъл да изтъква, че за последен път е стъпвал в Уолсол преди две години, когато купи коледни подаръци за Хорас и Мод?

— Ти беше в Уолсол, взе ключа от училището, дойде тук и го остави на собствения си праг, нали?

— Боли ме — казва Джордж.

— О, не. Не те боли. Никак даже не те боли. Ако искаш да те заболи, само се обади на сержант Ъптън.

Джордж изпитва същото чувство, както когато се взираше в далечната черна дъска и нямаше ни най-малка представа какъв е верният отговор. Както когато усещаше, че ще се наака. Без сам да знае защо, той изрича:

— Ще стана адвокат.

Сержантът разхлабва пръсти, прави крачка назад и се изсмива в лицето на Джордж. После плюе надолу към обувките му.

— Така ли си мислиш? Ад-во-кат? Ама че голяма дума за краставо пале като теб. Значи си мислиш, че можеш да станеш ад-во-кат, ако сержант Ъптън каже, че тая няма да я бъде?

Джордж прехапва устни, преди да е отговорил, че дали ще стане адвокат, или не, зависи само от колежа „Мейсън“, изпитната комисия и Адвокатското дружество. Струва му се, че трябва час по-скоро да се прибере и да каже на баща си.

— Нека те питам нещо. — Тонът на Ъптън сякаш е поомекнал и Джордж решава да го изтърпи още малко. — Какви са тия неща на ръцете ти?

Джордж повдига ръце и машинално разперва пръсти.

— Тези ли? — пита той. Човекът трябва да е слабоумен.

— Да.

— Ръкавици.

— Добре тогава, като хитра маймунка и кандидат за ад-во-кат сигурно знаеш, че ръкавиците спадат към средствата за извършване на престъпление, нали?

Сержантът плюе отново и с тежка крачка се отдалечава по черния път. Джордж се разплаква.

Когато стига до къщи, започва да се срамува от самия себе си. Вече е на шестнайсет, не му се полага да плаче. Хорас не е плакал от осемгодишен. Мод плаче често, но тя е болнава и при това момиче.

Бащата на Джордж изслушва разказа му и заявява, че ще пише на полицейския началник в Стафордшър. Истински позор е някакъв си прост полицай да тормози сина му на обществен път и да го обвинява в кражба. Такъв служител трябва да бъде уволнен.

— Мисля, че е малко шантав, татко. На два пъти ме заплю.

— Заплю ли те?

Джордж се замисля. Още изпитва страх, но знае, че това не е повод да се отклонява от истината.

— Не съм съвсем сигурен, татко. Той беше на около метър от мен и на два пъти плю много близо до крака ми. Може би просто плюеше, както правят невъзпитаните. Но когато го стори, сякаш ми беше много сърдит.

— Смяташ ли, че това е достатъчно доказателство за умисъл?

Джордж харесва въпроса. Отнасят се с него като с бъдещ адвокат.

— Може би не, татко.

— Съгласен съм с теб. Добре. Няма да споменавам за плюенето.

Три дни по-късно преподобният Шапурджи Ейдълджи получава отговор от капитан Джордж А. Ансън, началник на полицията в Стафордшър. Изпратен е на 23 януари 1893 г. и не съдържа очакваното извинение и обещание за незабавни мерки. Вместо това Ансън пише:

Ако обичате, попитайте сина си Джордж от кого е получил ключа, оставен пред вратата Ви на 12 декември. Ключът е откраднат, но ако бъде доказано, че цялата работа се дължи на нелепа приумица или глупава шега, бих предпочел да не се прилагат по-нататъшни полицейски действия. Ако обаче лицата, свързани с открадването на ключа, откажат да дадат обяснения, ще бъда принуден да разгледам случая като сериозна кражба. Държа да изтъкна от самото начало, че не съм склонен да приема никакви претенции на сина Ви за незнание относно въпросния ключ. Моите сведения по въпроса не идват от полицията.

Викарият знае, че синът му е почтен и честен младеж. Трябва да овладее нервността си, наследена вероятно от майка му, но вече подава големи надежди. Дошло е времето да почнат да се отнасят с него като с възрастен. Той показва писмото на Джордж и го пита за мнението му.

Джордж изчита писмото два пъти и изчаква малко, за да обмисли всичко.

— Там, в полето — бавно започва той, — сержант Ъптън ме обвини, че съм ходил в Уолсол да открадна ключа. Полицейският началник от своя страна ме обвинява, че имам един или няколко съучастници. Някой е взел ключа, после аз съм приел крадената вещ и съм я оставил на прага. Може би осъзнават, че не съм стъпвал в Уолсол от две години. Във всеки случай променили са версията.

— Да. Добре. Съгласен съм. И какво друго мислиш?

— Мисля, че и двамата са шантави.

— Джордж, това е детинска дума. А при всяко положение християнският дълг ни повелява да жалим и закриляме слабоумните.

— Съжалявам, татко. Иначе не ми хрумва нищо друго, освен че… освен че ме подозират по някаква непонятна причина.

— А според теб какво има предвид, като пише „Моите сведения по въпроса не идват от полицията“?

— Вероятно, че някой му е пратил писмо с обвинения срещу мен. Освен ако… освен ако казва неистини. Може би се преструва, че знае нещо, което всъщност не знае. Може би само блъфира.

Шапурджи се усмихва на сина си.

— Джордж, с това зрение никога няма да станеш детектив. Но с подобен ум от теб ще излезе чудесен адвокат.

Артър

Артър и Луиза не се ожениха в Саутсий. Не се ожениха и в Минстъруърт, Глостършър — рождената енория на булката. Нито пък в родния град на Артър.

Когато напусна Единбург като току-що дипломиран лекар, Артър остави мама, брат си Инес и трите си по-малки сестри — Кони, Айда и малката Джулия. С тях остана и другият обитател на апартамента — доктор Брайън Уолър, самозван поет, наемател и носител на прекомерно самоуверено отношение към целия свят. Въпреки цялата си благодарност за помощта на този наставник Артър все още му имаше зъб. Така и не успя да прогони докрай подозренията, че помощта на наемателя не е била безкористна, макар да нямаше ясна представа какво точно го е подтиквало.

На тръгване Артър предполагаше, че Уолър скоро ще открие самостоятелна лекарска практика в Единбург, ще се сдобие със съпруга и местна репутация, а сетне ще избледнее като случаен спомен. Тия очаквания не се сбъднаха. Артър пое по света, за да храни беззащитните си роднини, а после внезапно откри, че онзи проклетник Уолър се е нагърбил със закрилата им, което изобщо не беше негова работа. Беше се наместил като кукувиче в чуждо гнездо, макар че Артър старателно избягваше да употребява този израз в писмата до мама. Всеки път, когато се прибираше у дома, той наивно си въобразяваше, че семейното повествование, прекъснато след последната му визита, ще продължи оттам, докъдето е спряло. Но всеки път му даваха да разбере, че историята — неговата любима история — е вървяла напред и без него. Беше принуден да се догажда за смисъла на отделни думи, за неочаквани погледи и намеци, за весели случки, в които не е взел участие. Тук животът вървеше без него и по всичко личеше, че наемателят е душата на този живот.

Брайън Уолър не се захвана да упражнява лекарската професия; любителското му стихоплетство така и не се превърна в професионално занимание. Той наследи имение в Ингълтън, Западен Йоркшър и си избра ленивото живуркане на английски земевладелец. Кукувичето вече притежаваше стотина декара собствени гори, обкръжаващи сиво каменно гнездо с името Мейсънгил Хаус. Е, толкова по-добре. Само че още преди да осмисли докрай приятната вест, Артър получи писмо, в което мама го уведомяваше, че заедно с Айда и Додо също напуска Единбург и също заминава за Мейсънгил, където им е приготвена къщичка в имението. Мама дори не правеше опит да се оправдава — да речем, със здравословния въздух или болнавото си дете, — а просто съобщаваше какво става. Или по-точно какво е станало. А, да, все пак имаше някакво оправдание: наемът бил много нисък.

Артър прие всичко това като нещо средно между предателство и отвличане. Категорично отказваше да повярва, че е рицарски жест от страна на Уолър. Един истински галантен рицар би уредил някакво тайнствено наследство да изникне пред мама и нейните дъщери, а самият той би заминал в далечни страни на дълъг и за предпочитане гибелен поход. Освен това не би зарязал Лоти или Кони — с която от двете бе имал закачка. Артър нямаше доказателства и може би ставаше дума само за невинен флирт, породил измамни надежди, но все пак имаше нещо, ако определени намеци и женски недомлъвки означаваха онова, което предполагаше.

Уви, подозренията на Артър не свършваха дотук. Той беше младеж, който обичаше всичко да бъде ясно и сигурно, а се озова в положение, в което липсваше яснота и малкото сигурни неща бяха неприемливи. Че Уолър е нещо повече от наемател беше ясно като бял ден. Често го наричаха семеен приятел, дори част от семейството. Артър не споделяше тия чувства; нямаше никакво желание да му натрапват по-голям брат, особено пък такъв, на когото мама се усмихваше някак особено. Уолър беше с шест години по-голям от Артър и с петнайсет години по-млад от мама. Артър би влязъл и в огъня, за да защити майчината си чест; неговите принципи, чувството за семейство и семеен дълг идваха изцяло от нея. И все пак понякога неволно се питаше как биха стояли нещата при едно полицейско разследване. Какви доказателства и догадки можеха да се изложат пред съда? Ето например само една подробност: баща му беше немощен алкохолик, прибиран от време на време в лечебни заведения, а майка му роди последното си дете, когато Брайън Уолър вече живееше в техния дом, и даде на новороденото четири имена. Последните три имена бяха Мери, Джулия и Джоузефин; галено наричаха бебето Додо. Но първото му име бе Брайън. Покрай всичко друго Артър просто не можеше да го приеме като момичешко име.

Докато Артър ухажваше Луиза, баща му някак успя да се снабди с алкохол в приюта, счупи прозорец при опит за бягство и бе прехвърлен в кралската клиника за душевноболни „Монтроуз“. На 6 август 1885 година Артър и Туй се ожениха в църквата „Св. Осуалд“ в Торнтън-ин-Лонсдейл, графство Йоркшър. Младоженецът беше на двайсет и шест, булката на двайсет и осем. Кумът на Артър не беше нито от боулинг клуба в Саутсий, нито от Портсмътското дружество за наука и литература, нито от ложата „Феникс 257“. Мама бе поела цялата подготовка и кум стана Брайън Уолър, който явно си присвояваше всички бъдещи задължения по осигуряването на кадифени рокли, златни очила и удобни кресла край камината.

Джордж

Когато Джордж дръпва завесите, насред моравата стърчи празен млекарски гюм. Посочва го на баща си. Двамата се обличат и отиват да погледнат отблизо. Гюмът е без капак и когато надниква вътре, Джордж вижда на дъното мъртъв кос. Бързо погребват птицата зад бунището. Споразумяват се да кажат на мама за гюма, който оставят на място, но не и за съдържанието му.

На другия ден Джордж получава пощенска картичка със снимка на гробница в църквата в Бреуд, върху която има изображение на мъж с две жени. Посланието гласи: „Защо не продължиш старата си игра да драскаш разни работи по стените?“

Баща му получава писмо със същия несръчен почерк: „Всеки ден, всеки час расте омразата ми към Джордж Ейдълджи. И проклетата ти жена. И гнусното ти момиченце. Мислиш ли, фарисей такъв, че щом си енорийски свещеник, Бог ще ти опрости злодеянията?“ Той не показва писмото на Джордж.

Баща и син получават послание, насочено към двама им:

Ха-ха, ура за Ъптън! Добрият стар Ъптън!

Благословен да е Ъптън. Добрият стар Ъптън!

Ъптън е благословен!

Скъпият стар Ъптън!

 

Борете се, борете се за Ъптън,

воини на Кръста,

развейте кралското си знаме

е поражения да няма!

Викарият и съпругата му решават занапред лично да отварят всички писма до дома си. Учението на Джордж е по-важно от всичко. Така той не вижда писмото, започващо с думите: „Кълна се пред Бога, че един човек ще пострада. Само мъст ме интересува на тоя свят, сладка мъст, за която копнея, тогава ще бъда щастлив в ада.“ Не вижда и онова, в което пише: „До края на годината твоят хлапак или ще лежи в гроба, или ще бъде опозорен за цял живот.“ Показват му обаче друго, започващо тъй: „Ти, фарисей и фалшив пророк, ти обвини Елизабет Фостър и я прокуди, ти и проклетата ти жена.“

Писмата пристигат все по-често и по-често. Написани са на евтини карирани листове, откъснати от бележник. Идват от Канок, Уолсол, Руджли, Улвърхамптън и дори от Грейт Уайърли. Викарият се чуди какво да прави. Разсъждавайки върху поведението на Ъптън, а след това и на полицейския началник, едва ли има смисъл да се обръща към силите на реда. Докато писмата се трупат, той се мъчи да обобщи основните им белези. А те са: защита на Елизабет Фостър; трескава възхвала на сержант Ъптън и полицията като цяло; безумна ненавист към семейство Ейдълджи и религиозна мания, която може да е истинска или пък само заблуда. Почеркът и стилът се променят — навярно в опит да се прикрие самоличността на автора.

Шапурджи се моли за просветление. Моли се също тъй за търпение, за семейството си и — макар и малко неохотно, по задължение — за автора на писмата.

Сутрин Джордж потегля към колежа „Мейсън“ преди идването на пощата, но на връщане обикновено усеща дали през деня е пристигнало анонимно писмо. В такива дни майка му е изкуствено весела, прехвърля разговора от тема на тема, сякаш мълчанието, също като гравитацията, може да ги дръпне надолу, към земята, покрита с кал и мръсотия. Баща му, лишен от умения за подобно светско двуличие, е мълчалив и седи начело на масата като гранитна статуя. Реакцията на всеки от двамата родители къса нервите на другия; Джордж се мъчи да намери златната среда, като говори повече от баща си, но по-малко от майка си. Междувременно Хорас и Мод бъбрят на воля — единствено те са донякъде облагодетелствани от писмовната кампания.

След ключа и млекарския гюм в дома на викария се появяват още предмети. Калаен черпак върху перваза; мъртъв заек, забучен с вила на моравата; три счупени яйца пред прага. Всяка сутрин Джордж и баща му претърсват двора, преди да пуснат навън мама и двете по-малки деца. Един ден намират двайсет монети от половин и едно пени, подредени на равни разстояния по тревата; викарият решава да ги приеме като дарение за църквата. Появяват се и умрели птици, най-често удушени; веднъж заварват на видно място човешки екскременти. Понякога в неясните утринни лъчи Джордж усеща едва доловимо присъствие, може би наблюдател; всъщност чувството напомня по-скоро празнота, сякаш някой току-що си е тръгнал. Но така и не успяват да хванат, нито дори да зърнат някого.

Сетне започват мистификациите. Един неделен ден след църковната служба мистър Бекуърт от фермата Хангувър се ръкува с викария, после му намига и прошепва:

— Както виждам, подхващате нов бизнес.

Забелязвайки озадачения поглед на Шапурджи, Бекуърт му подава изрезка от „Канок Чейс Куриер“. Това е обява, оградена с винетки:

Неомъжени млади дами с добри маниери и безукорно възпитание са свободни да встъпят в брак със заможни джентълмени с добър характер.

За запознанства търсете достопочтения Ш. Ейдълджи, викарий в Грейт Уайърли.

Сведения срещу заплащане.

Викарият посещава редакцията на вестника, където му казват, че вече са поръчани още три подобни обяви. Никой обаче не е виждал техния автор — поръчката е направена чрез препоръчано писмо и приложен пощенски запис. Търговският управител изказва съжаление и, естествено, предлага да спрат останалите обяви. Ако виновникът се опита да протестира или да си поиска парите обратно, полицията непременно ще бъде повикана. Според него обаче редакторите едва ли ще проявят интерес към историята. Не че имат нещо против църквата, но вестникът трябва да се грижи за репутацията си, а ако признаят на всеослушание, че са били измамени, върху останалите им публикации също ще падне сянката на съмнението.

Когато Шапурджи се връща в дома си, заварва там млад червенокос енорийски помощник-свещеник от Норфък, който с усилие запазва християнското си смирение. Посетителят настоява да узнае защо неговият събрат го е призовал чак в Стафордшър по неотложен духовен въпрос, може би свързан дори с екзорсизъм, а съпругата на викария очевидно е в неведение. Ето, вижте писмото, вижте подписа си. Шапурджи обяснява и поднася своите извинения. Гостът настоява да му се възстановят направените разноски.

Не след дълго домашната прислужница е повикана в Улвърхамптън да огледа трупа на някаква своя несъществуваща сестра, която уж лежала в обществен приют. Пристигат редица доставки — петдесет ленени салфетки, дванайсет крушови фиданки, солидно количество говеждо филе, шест каси шампанско, шейсет литра черна боя — и семейството трябва да ги отпраща обратно. Във вестниците излизат обяви за даване на дома им под наем на толкова ниска цена, че предизвикват огромен наплив от кандидати. Предлагат се конюшни и продажба на конски тор. От името на викария се изпращат писма до частни детективи с искане да предоставят услугите си срещу съответно заплащане.

След няколко месеца тормоз Шапурджи решава да отвърне на удара. Той подготвя своя обява, в която излага неотдавнашните събития, описва анонимните писма, техния почерк, стил и съдържание; уточнява кога и откъде са изпратени. Моли вестниците да отказват поръчки от негово име, читателите да споделят евентуалните си подозрения, а извършителите да се допитат до съвестта си.

Два дни по-късно върху стъпалата пред кухнята се появява счупен супник с мъртъв кос. След още един ден пристига съдия-изпълнител да опише имуществото заради някакъв въображаем дълг. По-късно от Стафорд идва шивач да вземе на Мод мерки за сватбена рокля. Когато безмълвно довеждат момиченцето пред него, той пита любезно дали не става дума за една от онези индийски церемонии, когато женят децата съвсем невръстни. Насред цялата разправия пристигат пет мушамени якета за Джордж.

А една седмица по-късно три вестника публикуват отговор на призива на викария. Текстът е ограден с черна рамка, носи заглавие ИЗВИНЕНИЕ и гласи:

Ние, долуподписаните, живеещи в енория Грейт Уайърли, заявяваме с настоящото, че сме единствени автори и податели на някои обидни и анонимни писма, получени от различни лица през последните дванайсет месеца. Дълбоко съжаляваме за тези нередни деяния, както и за деянията си срещу полицейския сержант в Канок, мистър Ъптън, и срещу Елизабет Фостър. Както бяхме посъветвани, ние се допитахме до съвестта си и молим за прошка всички засегнати, а също тъй духовните и светските власти.

Подпис: Дж. Ъ. Т. Ейдълджи и Фредерик Брукс

Артър

Артър обичаше да се взира — в изцъкленото око на умиращ кит, в стомашното съдържание на простреляна птица, в безметежното лице на мъртвеца, който така и не стана негов шурей. Към подобно взиране трябваше да се подхожда без предразсъдъци: това бе практическа необходимост за лекаря и морален императив за всяко човешко същество.

Той обичаше да разказва как в Единбургската болница са го учили колко важен е острият поглед. Тамошният хирург Джоузеф Бел от самото начало хареса едрия ентусиазиран младеж и го направи свой асистент. Задачата на Артър беше да приема пациентите, да води предварителни записки и после да ги въвежда в кабинета на мистър Бел, където хирургът седеше сред своите инструменти. Бел поздравяваше всеки пациент и чрез мълчалив, но извънредно проницателен оглед се опитваше да отгатне колкото се може повече за живота и заниманията му. После заявяваше, че този е занаятчия, който лакира мебели, онзи — обущар левичар, с което смайваше всички присъстващи, най-вече самия пациент. Артър си спомняше следния разговор:

— Е, драги, ти си служил в армията.

— Тъй вярно, сър.

— И се уволни наскоро?

— Точно така, сър.

— Шотландски полк?

— Тъй вярно, сър.

— От гарнизона на остров Барбадос?

— Тъй вярно, сър.

Това беше фокус, но истински; тайнствен в началото и съвсем прост, след като бъде обяснен.

— Виждате ли, господа, човекът се държеше почтително, но не си свали шапката. В армията не го правят, но ако беше уволнен по-отдавна, щеше да свикне с цивилните порядки. Изглежда горделив и явно е шотландец. Колкото до Барбадос, човекът страда от елефантиазис, а това заболяване не се среща в Англия, но е разпространено на Антилските острови.

През тези свои най-податливи години Артър бе възпитан в духа на медицинския материализъм. Всички остатъци от религиозни формалности отпаднаха окончателно; и все пак той продължи да почита вярата от метафизична гледна точка. Допускаше възможността за съществуване на една разумна движеща сила, макар че не можеше да я конкретизира, нито пък да разбере защо нейните планове трябва да се осъществяват по тъй заобиколни и често ужасяващи пътища. Що се отнася до разума и душата, Артър приемаше съвременното научно обяснение. Разумът е производно на мозъка също както жлъчката е секреция на черния дроб — нещо съвсем материално по своята същност; що се отнася до душата, доколкото можеше да бъде приет този термин, тя бе сборен ефект от всички наследствени и лични функции на мозъка. Но същевременно той признаваше, че знанието не стои на едно място и днешните истини могат да се превърнат в утрешни суеверия. Оттам и вечният интелектуален дълг да продължаваш да търсиш.

В Портсмътското дружество за наука и литература, което провеждаше сбирките си всеки втори вторник, Артър се запозна с най-неуморните умове на града. Тъй като по това време се водеха остри спорове около телепатията, един ден Артър се озова в затъмнена стая без огледала заедно с местния архитект Станли Бол. Седяха с гръб един към друг, на няколко метра разстояние; Артър надраска рисунка в скицника върху коленете си и се опита да съсредоточи ума си до максимум, за да предаде образа на Бол. След това архитектът нарисува първата картинка, която изникна в съзнанието му. После размениха ролите — архитектът подаваше образа, а лекарят го приемаше. За тяхно учудване съвпаденията в резултатите излязоха извън рамките на случайното. Повториха експеримента още няколко пъти, за да могат да стигнат до научен извод: а именно че при естествена близост между предаващия и приемащия може да се осъществи безмълвна размяна на мисли.

Какво означаваше това? Ако мисълта можеше да се предава на разстояние без видим посредник, то чистият материализъм на учителите на Артър беше, меко казано, догматичен. Съвпадението на рисунките, което бе постигнал със Станли Бол, не беше доказателство за съществуването на ангели с огнени мечове. Но все пак възникваше въпрос, който не можеше да се отмине с лека ръка.

По същото време мнозина други блъскаха бронираните стени на материалистичния възглед за Вселената. Хипнотизаторът професор Де Майер, прославен — според портсмътските вестници — из целия европейски континент, дойде в града и застави мнозина съвсем здрави младежи да се подчиняват на волята му. Някои стояха зяпнали, неспособни да затворят уста въпреки смеха в залата; други падаха на колене и не можеха да се изправят без разрешение от професора. Артър се вмъкна в опашката от кандидати за сцената, но техниките на Де Майер не успяха нито да го хипнотизират, нито да го впечатлят. Цялата работа намирисваше по-скоро на водевил, отколкото на научна демонстрация.

Двамата с Туй започнаха да посещават сеанси. Станли Бол често ги придружаваше, както и астрономът от Саутсий генерал Дрейсън. В седмичния вестник за парапсихология „Лайт“ откриха инструкции за създаването на медиумен кръг. Трябваше да се започне с четене на първата глава от Книга на пророка Иезекиил: „Където духът искаше да отиде, там и те отиваха…“ Видението на пророка — бурният вятър, големият облак, сиянието, огънят на кълба и четирите херувими, всеки с по четири лица и четири крила — подготвяше присъстващите да станат по-възприемчиви. След това идваше ред на примигващата свещ, кадифения сумрак, духовното съсредоточаване, изпразването на съзнанието и съвместното чакане. Веднъж зад Артър се появи дух, извикан с името на прадядо му от Ватерло; друг път изникна черен мъж с копие. След няколко месеца дори и той почна от време на време да забелязва тайнствени светлинки.

Артър не беше сигурен каква доказателствена тежест имат тия любителски кръгове. По-убедителен му се стори един стар медиум, с когото се запозна в дома на генерал Дрейсън. След старателна подготовка с твърде драматичен характер старецът се задъхваше, изпадаше в транс и започваше да раздава съвети и послания от духовете на своята малобройна смълчана публика. Артър бе дошъл, въоръжен до зъби със скептицизъм… но ето че замъглените очи се насочиха право към него и крехкият далечен глас произнесе думите:

— Недей да четеш книгата на Лий Хънт.

Това беше наистина свръхестествено. От няколко дни Артър тайно се чудеше дали да прочете книгата на Хънт „Комедийните драматурзи на Реставрацията“. Не беше обсъждал въпроса с никого; не би досаждал и на Туй с подобна дилема. Но да получи отговор на неизречения си въпрос… Едва ли бе фокуснически трик; това можеше да се случи само чрез способността на един човешки ум да проникне по необясним начин в друг ум.

Преживяното тъй силно убеди Артър, че той го описа в „Лайт“. Това беше поредното доказателство, че телепатията съществува; засега нищо повече. Бе го видял с очите си; какви минимални — не максимални, а минимални изводи можеше да направи от факта? А от друга страна, ако продължаваха да се трупат достоверни данни, навярно можеше да се мисли и за нещо повече. Ами ако всичките му предишни вярвания се окажеха не чак толкова непоклатими? И в този ред на мисли какъв ли можеше да се окаже максимумът?

Туй се отнасяше към неговото увлечение по телепатията и спиритизма със същия добродушен и бдителен интерес, както и към спортните му увлечения. Законите на свръхестествените явления й се струваха също тъй неразбираеми, както и правилата на крикета; тя обаче усещаше, че и в двете области е желателен някакъв резултат, и простодушно предполагаше, че Артър ще я осведоми, ако подобен резултат бъде постигнат. Освен това нейното внимание вече бе насочено почти изцяло към дъщеря й Мери Луиз, чиято поява се дължеше на съвсем други закони, безкрайно далечни от областта на телепатията и свръхестественото.

Джордж

„Извинението“ на Джордж във вестниците дава на викария възможност за разследване по нова линия. Той посещава селския железар Уилям Брукс, баща на Фредерик Брукс, който уж е подписал посланието заедно с Джордж. Железарят, дребничък възпълен мъж със зелена престилка, въвежда Шапурджи в склад, пълен с метли, кофи и цинкови вани. Сваля престилката, отваря едно чекмедже и вади половин дузина обвинителни писма, получени от семейството му. Написани са върху познатата карирана хартия от бележник; почерците обаче са по-разнообразни.

Най-горното писмо сякаш е надраскано от неопитна детска ръка. „Ако не избягате от черния аз ще убия вас и мисис Брукс. Знам имената ви и ще кажа, че вие писахте.“ Почеркът на други, макар и подправен, изглежда по-уверен. „Вашето хлапе и хлапето на Уин плюеха в лицето на една старица на гара Уолсол.“ Авторът настоява да му бъде изпратено парично обезщетение до пощата в Уолсол. Още едно писмо, прикрепено за предното, заплашва със съдебно преследване, ако искането не бъде изпълнено.

— Предполагам, че не сте пратили пари.

— Не, разбира се.

— Но показахте писмата на полицията, нали?

— Полиция ли? Само ще губя и тяхното, и моето време. Та това са просто хлапета, нали? А както е писано в Библията, дума дупка не прави.

Викарият премълчава по въпроса дали в Библията наистина има подобен стих. Долавя известно нехайство в отношението на събеседника си.

— Нима просто прибрахте писмата в това чекмедже?

— Е, поразпитах тук-там. Попитах и Фред какво знае.

— Кой е този мистър Уин?

Оказва се, че Уин държи кинкалерия и живее в Блоксуич. Има син, който учи в Уолсол заедно с момчето на Брукс. Всяка сутрин се срещат във влака и обикновено се връщат заедно. Преди известно време — железарят не уточнява кога — синът на Уин и младият Фред били обвинени, че са счупили прозореца на едно купе. Двамата се заклели, че го е сторило друго хлапе на име Дреб, и в крайна сметка железопътните служители решили да не повдигат обвинения. Това се случило няколко седмици преди идването на първото писмо. Може би има връзка. Може би не.

Сега викарият разбира подчертаната пасивност на Брукс. Не, железарят не знае кой е Дреб. Не, мистър Уин не е получавал лично подобни писма. Не, момчето на Уин и момчето на Брукс не са приятели с Джордж. Последното не го изненадва.

Преди вечеря Шапурджи преразказва на Джордж целия разговор и заявява, че е обнадежден.

— Защо си обнадежден, татко?

— Колкото повече хора са замесени, толкова по-голяма е вероятността да бъде заловен негодникът. Колкото повече хора тормози, толкова повече нараства вероятността да допусне грешка. Познаваш ли момче на име Дреб?

Джордж поклаща глава.

— Дреб ли? Не.

— Освен това донякъде съм насърчен и от нападките срещу семейство Брукс. Те доказват, че не става дума за расови предразсъдъци.

— Това добре ли е, татко? Да те мразят по няколко различни причини?

Шапурджи се усмихва унесено. Винаги го радват тези проблясъци на интелигентност у едно кротко момче, което твърде често е прекалено затворено в себе си.

— Пак го казвам, от теб ще излезе чудесен адвокат, Джордж.

Но още преди да довърши, той си припомня думите от писмото, което не е показал на сина си. „До края на годината твоят хлапак или ще лежи в гроба, или ще бъде опозорен за цял живот.“

— Джордж — казва той, — има една дата, която бих искал да запомниш. Шести юли 1892 година. Само преди две години. На тази дата мистър Дадабхой Наороджи бе избран в парламента като представител на лондонския избирателен район Финсбъри.

— Да, татко.

— Мистър Наороджи дълги години преподаваше гуджарати[3] в Лондонския университет. Имах с него кратка кореспонденция и гордо мога да заявя, че той се изказа ласкаво за моята „Гуджаратска граматика“.

— Да, татко. — Джордж неведнъж е виждал професорското писмо да се вади на показ.

— Избирането му беше достоен завършек на една крайно недостойна епоха. Премиерът лорд Солсбъри каза, че черните не бива и няма да бъдат избирани в парламента. Лично кралицата го упрекна за това. А само четири години по-късно избирателите от район Финсбъри решиха да се съгласят с кралица Виктория, а не с лорд Солсбъри.

— Но аз не съм парси[4], татко.

Думите отново изплуват в главата на Джордж: Централна Англия, пулсиращото сърце на Британската империя, кръвната връзка, създавана от англиканската църква. Той е англичанин, студент по английско право и някой ден, ако е рекъл Бог, ще се ожени и церемонията ще бъде извършена според обичаите на англиканската църква. На това са го учили неговите родители от самото начало.

— Да, Джордж, ти си англичанин. Но някои хора може и да не се съгласят с това. А там, където живеем…

— Централна Англия — бързо уточнява Джордж, сякаш отново повтарят уроците от спалнята.

— Да, Централна Англия, където се намираме и където служа като свещеник почти двайсет години. Но макар Бог да е благословил поравно всички свои създания, Централна Англия все още е малко примитивна, Джордж. И тепърва ще откриваш примитивни хора там, където най-малко очакваш. В обществени кръгове, където би трябвало да са най-достойните. Но щом мистър Наороджи може да стане университетски преподавател и член на парламента, значи и ти, Джордж, можеш да станеш адвокат и уважаван гражданин. А ако се сблъскаш с несправедливост или дори злонамереност, спомняй си датата 6 юли 1892 година.

Джордж се замисля над това, сетне повтаря тихо, но твърдо:

— Но аз не съм парси, татко. Така сте ме учили с мама.

— Помни датата, Джордж, помни датата.

Артър

Артър започна да пише по-професионално. Докато трупаше литературни сили и опит, разказите му прераснаха в романи, най-добрите от които, естествено, се развиваха през героичния четиринайсети век. След вечеря четеше на Туй всяка написана страница, а готовите текстове пращаше на мама за редакторски коментар. Освен това Артър си взе помощник и секретар на име Алфред Уд — преподавател от портсмътското училище, дискретен и работлив младеж със сериозния поглед на аптекар; отгоре на всичко и запален спортист с доста добри изяви в крикета.

Но засега Артър си изкарваше хляба с медицината. И знаеше, че ако иска да напредне в професията, дошло е време за специализация. Винаги се бе гордял с внимателното отношение към всеки един аспект от живота си; затова не му трябваше нито призрачен глас, нито подскачаща масичка, за да определи новото си призвание — офталмологията. А тъй като не обичаше да протака или отлага, веднага реши къде ще е най-добре да се обучава.

— Виена? — повтори смаяно Туй, която никога не бе напускала Англия. Беше ноември; зимата наближаваше; малката Мери тъкмо прохождаше, стига да имаше кой да я държи за престилчицата. — Кога заминаваме?

— Веднага — отсече Артър.

А Туй — Господ да я благослови — просто стана, остави ръкоделието и прошепна:

— Тогава ще трябва да побързам.

Продадоха къщата, оставиха Мери при мисис Хокинс и отидоха във Виена за шест месеца. Артър се записа на курс по очни болести, ала бързо установи, че немският, научен в компанията на две австрийски момчета, чийто речник често не бе твърде изискан, не е най-добрата подготовка за ускорено обучение, изпъстрено с професионална терминология. Все пак австрийската зима предлагаше чудесни възможности за пързаляне с кънки, а в града правеха превъзходни сладкиши. Артър дори успя да продаде един кратък роман със заглавие „Приключенията на Рафълс Хоу“, който покри изцяло виенските им разноски. След два месеца обаче той си призна, че в Лондон би имал по-голям успех с ученето. Туй реагира на промяната в плановете с обичайната си невъзмутимост и деловитост. Върнаха се през Париж, където Артър успя да посети няколко лекции на Ландолт.

След като вече можеше да твърди, че е учил в две чужди държави, той се настани в Девъншър Плейс, беше избран за член на Офталмологичното дружество и зачака пациенти. Надяваше се част от тях да му бъдат прехвърлени от по-видните фигури в професията, които често бяха твърде заети, за да измерват лично диоптрите. Някои смятаха това за черна работа; Артър обаче се чувстваше компетентен в тази област и очакваше наплив от пациенти.

Кабинетът му в Девъншър Плейс се състоеше от чакалня и приемна. Но след няколко седмици Артър почна да се шегува, че и двете стаички са чакални, от които единствено той се възползва. Тъй като ненавиждаше леността, младият доктор седеше зад бюрото и пишеше. Вече имаше богат опит в литературната игра и мислите му се насочиха към една от новите модни измислици — четивата в периодичната преса. Артър обичаше логическите задачи, а в момента трябваше да направи избор. Списанията публикуваха два вида четива: или дълги поредици, които подмамваха читателя седмица подир седмица и месец след месец, или единични, отделни разкази. Лошото с разказите беше, че те често само разпалваха апетита. Лошото на поредиците пък беше, че ако човек пропуснеше един брой, губеше нишката на сюжета. Като приложи практичния си ум към проблема, Артър реши да комбинира достойнствата на двете форми: поредица от разкази, всеки завършен сам по себе си, но с постоянни герои, които да разпалват отново и отново симпатията или неодобрението на читателите.

И тъй, трябваше му герой, от когото да се очакват редовни и разнообразни приключения. Очевидно повечето професии не подхождаха. Докато обмисляше този въпрос в Девъншър Плейс, той почна да се пита дали пък вече не е измислил подходящата кандидатура. В два от не твърде успешните му романи се подвизаваше детектив консултант, чийто образ с голяма точност копираше единбургския лекар Джоузеф Бел: острата наблюдателност, комбинирана с педантични заключения, водеше до успех както в криминалното разследване, така и в медицинската диагноза. Първоначално Артър бе нарекъл детектива Шеридан Хоуп. Но името му се струваше неудовлетворително и в процеса на писане Шеридан Хоуп бе прекръстен на Шерингфорд Холмс, а сетне — неизбежно, както изглеждаше по-късно — на Шерлок Холмс.

Джордж

Писмата и измамите продължават; молбата на Шапурджи към злосторника да се допита до съвестта си сякаш е подействала като нова провокация. Вестниците съобщават, че домът на викария дава стаи под наем при извънредно изгодни условия; че е превърнат в кланица; че праща по поръчка безплатни мостри на дамски корсети. Джордж е обявен за очен лекар; освен това предлага безплатни правни съвети и урежда билети и настаняване за пътници до Индия и Далечния изток. Доставят им въглища колкото за цял крайцер; пристигат енциклопедии и живи гъски.

Невъзможно е човек да живее непрестанно с обтегнати нерви; след известно време тормозът се превръща във всекидневие за семейството. Още в ранни зори излизат да проверят двора; отказват или връщат обратно пратки; дават обяснения на разочаровани посетители, търсещи духовно просветление. Шарлот майсторски укротява свещеници, призовани от далечни графства с настоятелни молби за съдействие.

Джордж е напуснал колежа „Мейсън“ и сега стажува в една бърмингамска адвокатска фирма. Всяка сутрин, докато потегля с влака, той се чувства виновен, че изоставя семейството си; ала и вечерите вместо облекчение носят само друг вид тревога. Баща му е избрал да реагира на кризата по необичаен за Джордж начин — като му изнася кратки лекции колко благосклонно са се отнасяли британците открай време към парсите. Така Джордж научава, че първият индийски пътешественик в Британия е бил парси; че първият индиец, изучавал християнска теология в британски университет, е бил парси; пак от тази народност бил първият индийски студент в Оксфорд, а по-късно и първата студентка; парси бил първият индийски мъж, приет в двореца, а по-късно и първата индийска жена. Първият местен жител, назначен на административна служба в Индия, пак бил парси. Шапурджи разказва на Джордж за хирурзи и адвокати, обучени в Британия; за благотворителните акции на парсите по време на големия ирландски глад и тяхната помощ за промишлените работници от Ланкашър. Разказва му дори за първия индийски отбор по крикет, обиколил Англия — всички играчи до един били парси. Но Джордж изобщо не се интересува от крикета и намира бащината стратегия по-скоро за отчаяна, отколкото за полезна. Когато семейството трябва да вдигне тост за избирането на втория парси в парламента, Мунчерджи Бховангри, Джордж усеща как в него се надига позорен сарказъм. Защо не вземат да пишат на новия депутат с молба да спре тия доставки на въглища, енциклопедии и живи гъски?

Шапурджи се тревожи не толкова от доставките, колкото от писмата. Те все повече заприличват на дело на религиозен маниак. Подписани са от Бог, Велзевул, Дявола; авторът твърди, че е запратен завинаги в ада или че искрено желае да иде там. Когато тази мания започва да придобива оттенъци на насилие, викарият е обзет от страх за близките си. „Кълна се пред Бог, че скоро ще убия сина на Джордж Ейдълджи.“ „Нека Всевишният ме порази с гръм, ако не последват беди и кръвопролития.“ „Ще сляза в ада, обсипвайки с проклятия всички вас, и ще ви срещна там, когато е рекъл Господ.“ „Иде краят ви на тая земя и Бог е избрал мен за свое оръдие.“

След повече от две години тормоз Шапурджи решава отново да се обърне към полицейския началник. Той пише изложение за събитията, прилага образци от писмата, изтъква почтително, че е налице недвусмислено намерение за убийство, и моли полицията да защити невинното застрашено семейство. В отговора си капитан Ансън пренебрегва молбата. Вместо това той пише:

Не казвам, че знам името на виновника, макар да имам конкретни подозрения. Предпочитам да ги запазя за себе си, докато не бъда в състояние да ги докажа, и вярвам, че ще мога да постигна сурова присъда за злодея; макар че очевидно полага големи усилия да избегне всичко, което би представлявало сериозно нарушение на закона, в два-три случая авторът на тези писма се е увлякъл дотолкова, че подлежи на най-сериозно наказание. Не се съмнявам, че нарушителят ще бъде изобличен.

Шапурджи показва писмото на сина си и го пита за мнението му.

— От една страна — казва Джордж, — началникът на полицията твърди, че мистификаторът умело използва познанията си за закона, за да избегне по-сериозни нарушения. От друга страна, той явно смята, че вече са извършени конкретни простъпки, подлежащи на наказание с лишаване от свобода. Значи в крайна сметка измамникът не е чак толкова хитър. — Той млъква за миг и поглежда баща си. — Има предвид мен, разбира се. Вярва, че аз съм откраднал ключа, а сега смята, че пак аз пиша писмата. Знае, че уча право — намекът е съвсем ясен. Откровено казано, татко, струва ми се, че полицейският началник е по-голяма заплаха за мен, отколкото авторът на писмата.

Шапурджи не е толкова сигурен. Единият заплашва със затвор, другият със смърт. Трудно му е да прогони от мислите си негодуванието срещу полицейския началник. Все още не е показал на Джордж най-грозните писма. Нима Ансън наистина вярва, че Джордж ги е писал? И в такъв случай би ли обяснил що за престъпление е сам да си пишеш анонимни писма и да се заплашваш с убийство? Денем и нощем го мъчи тревога за първородния му син. Спи неспокойно и често скача трескаво от леглото да провери дали външната врата е заключена.

През декември 1895 година един вестник в Блакпул публикува обява, че цялото имущество на викария се разпродава на търг. Няма да се определят минимални цени, тъй като викарият и съпругата му бързат да продадат всичко преди скорошното си заминаване за Бомбай.

До Блакпул има поне сто и петдесет километра по права линия. Шапурджи си представя как тормозът се разпростира из цялата страна. Може би Блакпул е само началото; ще последват Единбург, Нюкасъл, Лондон. А нищо чудно и Париж, Москва, Тимбукту — защо не?

И ето че изведнъж всичко свършва тъй внезапно, както е започнало. Няма вече писма, няма нежелани доставки, няма фалшиви обяви и посещения на подмамени братя по църква. Минава ден, седмица, месец, два месеца. Тормозът спира. Край.

Бележки

[1] Иоан, 14:6. — Б.пр.

[2] „Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“ — Матей, 5:5. — Б.пр.

[3] Език, спадащ към индийската езикова група и говорен от около 45 милиона души, предимно в индийския щат Гуджарат. — Б.пр.

[4] Парси — народност от персийски произход в Индия, изповядваща зороастризма. — Б.пр.