Още откакто Шерлок Холмс разгада своя пръв случай, към него се посипаха молби и въпроси от цял свят. Ако хора или ценности изчезват при странни обстоятелства, ако полицията е по-объркана от обичайното, ако правосъдието допуска грешки, тогава човечеството сякаш по инстинкт се обръща към Холмс и неговия създател. Пощенската служба вече автоматично връща писмата, адресирани до Бейкър Стрийт 221 Б, с печат ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЕИЗВЕСТЕН; същата съдба очаква и писмата, пратени до Холмс на адреса на сър Артър. През годините Алфред Уд неведнъж се е изненадвал от начина, по който шефът му се гордее, че е създал герой, в чиято реалност читателите да повярват безусловно, и в същото време се дразни, когато тази вяра стига до своя логичен завършек.

Освен това има молби, пратени лично до сър Артър Конан Дойл с твърдото убеждение, че щом някой е надарен с толкова интелигентност и лукавство, та да измисли тъй сложни литературни престъпления, значи ще може да разгадае и истинските. Ако е трогнат и впечатлен, сър Артър понякога отговаря на тия писма, но винаги отрицателно. Обяснява, че за жалост не е нито детектив консултант, нито английски стрелец от четиринайсети век или весел кавалерийски офицер от армията на Наполеон Бонапарт.

По тази причина Уд е отделил посланието на Ейдълджи без особени надежди. Но този път сър Артър дотичва обратно само след час и почва да говори още преди да е прекрачил прага.

— Ясно е като бял ден — заявява той. — Човекът е не по-виновен от тая пишеща машина на бюрото ти. Само си представи, Уди! Смехотворна история. Случаят със затворената стая, само че наопаки — не как е влязъл, а как е излязъл. В живота си не съм чувал по-нелепа история.

Уд не е виждал шефа си тъй възмутен от месеци насам.

— Желаете ли да отговоря?

— Да отговориш ли? Не, тая работа няма да се размине с отговор. Смятам да вдигна шум. Глави ще хвърчат. Има да оплакват деня, когато са допуснали да се случи такова нещо с невинен човек.

Уд още не е наясно към кого е отправен гневът и какво е въпросното „нещо“. Ако не се брои странната фамилия на подателя, не е забелязал в молбата нищо по-различно от десетките други предполагаеми съдебни грешки, чиито жертви очакват сър Артър незабавно да възстанови правдата. Но в този момент Уд изобщо не се интересува от правдата по случая „Ейдълджи“. Просто изпитва облекчение, че за един час неговият работодател сякаш е отхвърлил летаргията и унинието, които го мъчат през последните месеци.

В писмото си Джордж обяснява в колко парадоксално положение е изпаднал. Решението за помилване е взето от предишния вътрешен министър Ейкърс-Дъглас и осъществено от сегашния, мистър Хърбърт Гладстон; но и двамата не дават официално обяснение за своите действия. Присъдата на Джордж не е отменена, не са му поднесени извинения за лишаването от свобода. Един вестник, несъмнено осведомен край богата трапеза от някой лукав бюрократ, безсрамно оповестява, че вътрешното министерство няма съмнения относно вината на затворника, но го е освободило, защото смята излежаните три години за достатъчно наказание. Налагайки седем години лишаване от свобода, сър Реджиналд Харди мъничко е попрекалил с желанието си да защити честта на Стафордшър; а вътрешният министър просто коригира прекомерния му ентусиазъм.

Всичко това оставя Джордж в бездната на моралното отчаяние и практическата безизходица. За виновен ли го смятат или за невинен? Извиняват ли се за присъдата, или я препотвърждават? Докато присъдата не бъде отменена, за него е невъзможно да си възвърне адвокатските права. Може би вътрешното министерство очаква Джордж да изрази облекчението си чрез мълчание, а благодарността си — като избере тихомълком друга професия, за предпочитане в колониите. Ала Джордж е издържал в затвора само благодарение на мисълта, на надеждата да се завърне на работа — някак, някъде — като адвокат; а неговите поддръжници, след като са стигнали тъй далече, също нямат намерение да отстъпват. Един от приятелите на мистър Йелвъртън е наел временно Джордж в кантората си като писар; това обаче не решава въпроса. Истинското решение може да дойде само от вътрешното министерство.

Артър закъснява за срещата си с Джордж Ейдълджи в „Гранд Хотел“ на Чаринг Крос; задържал се е по работа в банката. Сега влиза във фоайето почти тичешком и се оглежда. Не е трудно да забележи кой го чака — единственото смугло лице е на няколко метра от него, извърнато в профил. Артър се кани да пристъпи напред и да поднесе извиненията си, когато нещо го кара да спре. Може би не е много възпитано да оглеждаш хората без разрешение; но неслучайно някога е бил асистент на доктор Джоузеф Бел.

И тъй: предварителният оглед разкрива, че човекът, с когото му предстои да се срещне, е дребен и слаб, с индийска кръв, с късо подстригана коса, сресана на път отляво; носи очила и добре скроен дискретен костюм на провинциален адвокат. Дотук без съмнение всичко е вярно, но не може да се мери с разпознаването от пръв поглед на французин ваксаджия или обущар левичар. Артър обаче продължава да наблюдава и мислено се завръща не към Единбург и доктор Бел, а към годините на собствената си лекарска практика. Както мнозина други във фоайето, Ейдълджи се е барикадирал между вестника и креслото с високи подлакътници. Но не седи като другите: държи вестника неестествено близо и леко настрани, извивайки глава под ъгъл към страницата. Някогашният доктор Дойл от Саутсий и Девъншър Плейс категорично поставя диагноза. Късогледство, по всяка вероятност доста силно. А кой знае, може би и лек астигматизъм.

— Мистър Идалджи.

Младият човек не отхвърля развълнувано вестника настрани, а го сгъва внимателно. Не скача да се хвърли на шията на своя потенциален спасител. Напротив, изправя се бавно, поглежда сър Артър в очите и протяга ръка. Няма опасност да почне да дрънка за Холмс. Мълчи и изчаква любезно и сдържано.

Оттеглят се в един пуст кабинет и сър Артър има възможност да огледа по-добре новия си познат. Широко лице, пълни устни, трапчинка на брадата; гладко избръснат. За човек, който е лежал в „Луис“ и „Портланд“, а преди това вероятно е водил по-спокоен живот от мнозина, той почти не проявява признаци на нервност поради понесените изпитания. Черната му коса е леко прошарена, но това само му придава вид на здравомислеща, културна личност. Спокойно би могъл да мине за действащ адвокат, само че не е.

— Знаете ли точната степен на късогледството си? Шест, седем диоптъра? Моя догадка, разбира се.

Джордж се изненадва от този пръв въпрос. Изважда от горния джоб на сакото си чифт очила и ги подава на посетителя. Артър ги оглежда, после насочва вниманието си към очите, чиито дефекти трябва да коригират. Леко са изпъкнали и придават на адвоката малко разсеян, вторачен вид. Сър Артър преценява човека като бивш офталмолог; той обаче добре познава погрешните морални изводи, които обществото е склонно да прави въз основа на особеностите в зрението.

— Боя се, че нямам представа — казва Джордж. — Едва наскоро се сдобих с очила и не попитах за характеристиките им. А и невинаги се сещам да ги нося.

— Не носехте ли очила като дете?

— Не. Зрението ми винаги е било слабо, но когато ме заведоха на преглед при очен лекар в Бърмингам, той каза, че било неразумно да се предписват очила на дете. А после… е, после бях твърде зает. За жалост вече не толкова, откакто ме освободиха.

— Както обяснявате в писмото си. И тъй, мистър Идалджи…

— Всъщност се произнася Ейдълджи — машинално го поправя Джордж.

— Извинявам се.

— Свикнал съм. Но тъй като става дума за името ми… Разбирате ли, при парсите ударението в имената винаги пада върху първата сричка.

Сър Артър кимва.

— Е, мистър Ейдълджи, бих искал да бъдете професионално прегледан от мистър Кенет Скот на Манчестър Скуеър.

— Щом казвате.

— За моя сметка, разбира се.

— Сър Артър, не мога да…

— Можете и ще приемете. — Думите са изречени тихо и Джордж за пръв път долавя лекия шотландски акцент. — Не ме наемате като детектив, мистър Ейдълджи. Аз ви предлагам… предлагам услугите си. А когато спечелим не само пълното ви оневиняване, но и голяма парична компенсация за неправомерното лишаване от свобода, може да ви пратя сметката на мистър Скот. Но може и да не я пратя.

— Сър Артър, когато ви писах, дори и за миг не предполагах…

— Да, аз също не предполагах, когато получих писмото ви. Но ето ни тук. Това е положението.

— Парите не са важни. Искам да си възвърна доброто име. Искам отново да бъда приет за адвокат. Нищо повече. Да ми се разреши отново да практикувам. Да водя кротък полезен живот. Нормален живот.

— Разбира се. Но не съм съгласен. Парите са много важни. Не само като компенсация за три години от живота ви. Те са и символ. Британецът уважава парите. Ако отменят присъдата, обществото ще знае, че сте невинен. Но ако ви дадат и пари, обществото ще разбере, че сте напълно невинен. Разликата е огромна. Освен това парите ще докажат, че само позорното бездействие на вътрешното министерство ви е държало в затвора толкова дълго.

Джордж кимва бавно и замислено, осъзнавайки доводите. Сър Артър е впечатлен от младежа. Изглежда, той има спокоен и целенасочен ум. Дали го е наследил от майката шотландка или от бащата свещеник? Или пък е благоприятно съчетание от двамата?

— Сър Артър, ще разрешите ли да попитам дали сте християнин?

Сега Артър се изненадва на свой ред. Не желае да засегне този син на викарий, затова отговаря на въпроса с въпрос.

— Защо питате?

— Както знаете, отгледан съм в свещенически дом. Обичам и уважавам родителите си и, естествено, докато бях по-млад, споделях техните възгледи. Как би могло да е другояче? Самият аз никога не бих станал свещеник, но приемах учението на Библията като най-добро ръководство за почтен и достоен живот. — Той се озърта към сър Артър, за да види реакцията му; благ поглед и леко кимване го насърчават да продължи. — Все още смятам така. Както смятам, че английските закони са най-добро ръководство за почтен и достоен живот на обществото като цяло. Но после дойде моето… моето изпитание. Отначало го възприемах като печален пример за злоупотреба със закона. Полицията е допуснала грешка, но съдиите ще я поправят. Съдиите са допуснали грешка, но областният съд ще я поправи. Областният съд е допуснал грешка, но вътрешното министерство ще я поправи. Станалото е много болезнено и, меко казано, неприятно, но в крайна сметка законните процедури ще осигурят тържеството на правдата. В това вярвах и все още вярвам. Нещата обаче се оказаха далеч по-сложни, отколкото си мислех в началото. Целият ми живот е протекъл в рамките на закона — ръководех се всецяло от него, а християнството ми даваше морална опора. За баща ми обаче… — Тук Джордж млъква и Артър подозира, че това не е от липса на думи, а тъкмо напротив, заради тяхната емоционална тежест. — Баща ми живее единствено в рамките на християнската религия. Както можете да предположите. Тъй че за него моето изпитание трябва да бъде разбираемо в тези рамки. За него има — трябва да има — религиозно обяснение на страданията ми. Той смята, че Божията цел е да укрепи вярата ми като пример за останалите. Неудобно ми е да изрека тази дума, но той ме смята за мъченик. Баща ми вече е на преклонна възраст и с крехко здраве. Не бих желал да споря с него. Разбира се, в „Луис“ и „Портланд“ посещавах параклиса и все още ходя на църква всяка неделя. Но не мога да твърдя, че вярата ми е укрепнала след престоя в затвора, нито пък… — Той се усмихва сдържано и горчиво. — Нито пък баща ми би могъл да твърди, че богомолците в „Св. Марко“ и съседните църкви са се увеличили през последните три години.

Сър Артър се замисля над странно официалния тон на тия встъпителни думи — сякаш са репетирани многократно, дори прекомерно. Не, това звучи твърде грубо. Какво друго да прави човек три години в затвора, освен да превръща живота си — своя объркан, недоразвит, недоразбран живот — в нещо като свидетелско изявление.

— Баща ви, предполагам, би казал, че мъчениците не избират съдбата си и може дори да не осъзнават нейната цел.

— Възможно е. Но онова, което ви казах току-що, не е цялата истина. Лишаването от свобода не укрепи вярата ми. Напротив. Мисля, че я унищожи. Моите страдания бяха напълно безсмислени, както за мен, така и като пример за другите. Ала когато казах на баща си за съгласието ви да се срещнем, той заяви, че това е част от очевидния Божи промисъл в този свят. Ето защо ви попитах дали сте християнин, сър Артър.

— Това изобщо не би повлияло върху бащините ви разсъждения. Без съмнение Бог използва всеки подходящ инструмент, бил той християнски или езически.

— Вярно. Но не трябва да ме щадите.

— Така е. И както скоро ще разберете, не обичам увъртанията, мистър Ейдълджи. Лично аз не виждам как престоят ви в „Луис“ и „Портланд“, загубата на професията и общественото ви положение могат да подпомогнат Божия промисъл.

— Разбирате ли, баща ми вярва, че новият век ще донесе по-хармонично взаимодействие между расите, отколкото миналият — че това е Божия цел и аз съм предопределен да послужа като неин глашатай. Или жертва. Или и двете.

— Без да критикувам баща ви по какъвто и да било начин — казва предпазливо Артър, — бих сметнал, че ако такива са Божиите намерения, то за тях би било далеч по-добре да постигнете забележителна кариера като адвокат и тъй да дадете на другите пример за взаимодействие между расите.

— Разсъждавате като мен — отвръща Джордж.

Отговорът допада на Артър. Някой друг би казал: „Съгласен съм с вас“. Но Джордж изрича това без суетност. Просто думите на Артър потвърждават онова, което си мисли.

— Споделям обаче убеждението на баща ви, че новият век вероятно ще донесе изключителен напредък в духовната сфера. Дори вярвам, че когато настъпи третото хилядолетие, утвърдените църкви вече ще бъдат отживелица, а войните и разногласията, породени от разделното им съществуване, също ще са изчезнали. — Джордж се кани да възрази, че баща му изобщо не е имал предвид това, но Артър категорично продължава. — Човечеството е пред прага на нова епоха, когато ще овладее истините на психичното битие както от векове насам овладява физическите закони. Когато тези истини бъдат приети, целият ни начин на живот — и на смърт — ще трябва да бъде преосмислен из основи. Вярата ни не ще намалее, а ще нарасне. Ще разберем по-дълбоко жизнените процеси. Ще осъзнаем, че смъртта не е врата, захлопната под носа ни, а открехната врата. А докато дойде новото хилядолетие, вярвам, че ще се сдобием с далеч по-голяма способност да бъдем щастливи и задружни, отколкото през цялото несретно човешко битие досега. — Сър Артър изведнъж осъзнава, че говори досущ като оратор любител в Хайд Парк. — Извинете, поувлякох се. Това е любимата ми тема. Не, дори много повече от това. Но нали вие ме попитахте.

— Няма за какво да се извинявате.

— Има. Допуснах да се отклоним от темата. И тъй, на въпроса. Мога ли да попитам дали подозирате някого за престъплението?

— Кое по-точно?

— Всички. Тормозът. Подправените писма. Нараняванията — не само на понито при мината, а и на всички останали.

— Откровено казано, сър Артър, през последните три години аз и моите поддръжници се вълнувахме по-скоро да докажем невинността ми, отколкото нечия чужда вина.

— Напълно разбирам. Но връзката неминуемо съществува. Тъй че има ли някой, когото бихте заподозрели?

— Не. Няма. Всичко се вършеше анонимно. А не мога да си представя кой би изпитал удоволствие да осакатява животни.

— Имахте ли врагове в Грейт Уайърли?

— Очевидно. Но врагове в сянка. Имах малко познати там, било то приятели или врагове. Нашето семейство не контактуваше с местното общество.

— Защо?

— Едва напоследък започнах да разбирам причината. Истината е, че родителите ми разполагаха с много малко пари, а колкото имаха, харчеха ги за образованието на децата си. Не ми липсваше гостуването в домовете на други момчета. Мисля, че бях щастливо дете.

— Да. — Отговорът не изглежда изчерпателен. — Но предполагам, имайки предвид произхода на баща ви…

— Сър Артър, искам да подчертая едно. Не смятам, че расовите предразсъдъци имат нещо общо с моя случай.

— Трябва да кажа, че ме изненадвате.

— Баща ми вярва, че не бих страдал така, ако бях, да речем, син на капитан Ансън. Това несъмнено е вярно. Но според мен тая нишка води в задънена улица. Ако не вярвате, идете в Уайърли и разпитайте селяните. Така или иначе, ако съществуват расови предразсъдъци, те се ограничават в много тесен слой от населението. Имало е нападки, но кой ли не страда от тях под една или друга форма?

— Доколкото разбирам, не искате да се правите на мъченик…

— Не е там работата, сър Артър. — Джордж млъква и за миг сякаш се притеснява. — Между другото как точно да ви наричам?

— Както досега. Или Дойл, ако предпочитате.

— Струва ми се, че предпочитам сър Артър. Както се досещате, много съм размишлявал над станалото. Възпитан съм като англичанин. Завърших колеж, учих право, положих изпити, станах адвокат. Опита ли се някой да попречи на този напредък? Напротив. Учителите ме насърчаваха, съдружниците в „Сангстър, Викъри и Спейт“ ми обръщаха внимание, паството на баща ми изрече похвални думи, когато получих адвокатски права. На Нюхол Стрийт нито един клиент не е отказал услугите ми заради моя произход.

— Да, но…

— Позволете да продължа. Както казах, имаше и нападки. Подигравки, шеги. Не съм толкова наивен, та да не усещам, че някои хора ме гледат различно. Но аз съм адвокат, сър Артър. Какво доказателство имам, че някой е действал срещу мен заради расови предразсъдъци? Сержант Ъптън се опита да ме сплаши, но без съмнение той е плашил и други момчета. Капитан Ансън очевидно изпитваше неприязън към мен, без дори да сме се срещали. Много повече ме тревожи явната некомпетентност на полицаите. Например това, че макар да наводниха областта със специални агенти, така и не откриха лично нито едно от осакатените животни. За тия събития винаги научаваха от фермери или хора, отиващи на работа. Не само аз стигнах до извода, че полицаите се боят от така наречената банда, макар да не доказаха нейното съществуване. Затова ако твърдите, че страданията ми са плод на расови предразсъдъци, трябва да ви помоля за доказателства. Не си спомням мистър Дистърнъл някога да е засягал тази тема. Нито пък сър Реджиналд Харди. Дали съдебните заседатели ме сметнаха за виновен заради цвета на кожата ми? Твърде лесно е да отговорим така. А мога да добавя, че през годините ми в затвора към мен се отнасяха доброжелателно както надзирателите, така и останалите затворници.

— Разрешете ми една препоръка — отвърна сър Артър. — Може би си струва поне от време на време да се въздържате да разсъждавате като адвокат. Липсата на доказателства за едно явление не означава, че то не съществува.

— Съгласен съм.

— В такъв случай, когато започнаха нападките срещу вашето семейство, вярвахте ли — и вярвате ли сега, — че сте били случайни жертви?

— Вероятно не. Но имаше и други жертви.

— Само на анонимните писма. Никой друг не е страдал като вас.

— Вярно. Но би било крайно нелепо да вадим от този факт изводи за целта и мотивите на извършителя. Може би баща ми — който понякога става твърде строг — е порицал някое селско момче за кражба на ябълки или богохулство.

— Смятате, че се е почнало от нещо подобно?

— Нямам представа. Но едва ли мога да спра да разсъждавам като адвокат. Такъв съм си. И като адвокат държа да получа доказателства.

— Може би другите виждат онова, което вие не забелязвате.

— Без съмнение. Но нещата опират и до практическата полза. За мен не е полезно да допускам по принцип, че хората, с които общувам, изпитват тайна неприязън. А при сегашното положение би било безсмислено да се надявам, че ако вътрешният министър се убеди в намесата на расови предразсъдъци по моя случай, веднага ще получа пълно оневиняване и обезщетението, за което намеквате. Или може би, сър Артър, вие допускате, че самият мистър Гладстон страда от подобни предразсъдъци?

— Нямам абсолютно никакви… доказателства за това. Дори напротив, силно се съмнявам.

— Тогава да сменим темата, ако обичате.

— Много добре. — Артър е впечатлен от тази проява на твърдост, дори упоритост. — Бих желал да се срещна с родителите ви. И със сестра ви. Но дискретно. Винаги се стремя да действам прямо, но понякога се налага човек да прибегне към тактика и дори към блъф. Както обича да казва Лайънел Еймъри, ако се биеш с носорог, не е задължително да си връзваш рог на носа. — Джордж е озадачен от аналогията, но Артър не забелязва. — Едва ли ще е от полза за нашата кауза, ако ме видят да обикалям из областта с вас или ваш роднина. Трябва ми познат човек в селото. Може би ще препоръчате някого.

— Хари Чарлсуърт — отговаря машинално Джордж, сякаш стои пред старицата Стоунам или Гринуей и Стентсън. — С него седяхме на един чин в училище. Представях си, че ми е приятел. Бяхме двете умни момчета в класа. Баща ми често ме упрекваше, че не съм по-дружелюбен към селските хлапета, но да си призная, контактът просто не беше възможен. Сега Хари Чарлсуърт управлява бащината си мандра. Има репутация на честен човек.

— Значи не сте общували много с местните хора.

— Както и те с мен. Откровено казано, сър Артър, винаги съм възнамерявал, след като завърша, да живея в Бърмингам. Смятах Уайърли — между нас да си остане — за скучно и изостанало място. Отначало продължих да живея у дома, тъй като се боях да не нараня родителите си, а с хората от селото общувах само в краен случай. Например когато трябваше да ми се поправят обувките. И след това постепенно попаднах… не точно в капан, но вече бях живял тъй дълго с близките си, че ставаше все по-трудно и по-трудно дори да си помисля за напускане. А и съм много силно привързан към сестра ми Мод. Ето в такова положение бях, докато… знаете какво ми се случи. След като ме пуснаха от затвора, за мен беше просто невъзможно да се завърна в Стафордшър. Затова сега живея в Лондон. Наел съм квартира при мис Гугъл на Меклънбърг Скуеър. Майка ми беше с мен през първите седмици след освобождаването. Но баща ми се нуждае от нея у дома. Когато намери свободно време, тя и сега идва да види как съм. Животът ми… — Джордж млъква за миг. — Животът ми, както виждате, е в застой.

Артър пак забелязва колко сдържан и точен е Джордж, когато описва важното и незначителното, емоциите и фактите. Първокласен свидетел. Не е негова вината, че не забелязва онова, което виждат другите.

— Мистър Идалджи…

— Джордж, ако обичате.

Сър Артър отново бърка произношението и Джордж предпочита да не притеснява със забележки новия си покровител.

— Ние с вас, Джордж, ние с вас сме… незначителни англичани.

Джордж е смаян от тази забележка. Точно обратното, той смята сър Артър за много значителен англичанин: името, поведението и славата му, усещането, че се чувства съвсем на място в този разкошен лондонски хотел, дори и фактът, че накара Джордж да го чака. Ако не го смяташе за човек от значимите английски кръгове, навярно изобщо нямаше да му пише. Но му се струва невъзпитано да оспорва чуждото мнение.

Вместо това той се замисля над собственото си положение. По какво се различава от пълноправния англичанин? Такъв е по рождение, по гражданство, по образование, религия и професия. Нима сър Артър намеква, че когато му отнеха свободата и го зачеркнаха от адвокатските списъци, са го зачеркнали и от списъка на англичаните? Дори и тъй да е, той няма друга родина. Не може да се върне две поколения назад. Едва ли би могъл да замине за Индия — страна, която никога не е виждал и няма желание да посети.

— Сър Артър, когато започнаха моите… неприятности, баща ми понякога ме викаше в кабинета си, за да ми разказва за постиженията на най-прочутите парси. Как еди-кой си станал преуспяващ търговец, друг — член на парламента. Веднъж — макар че изобщо не се интересувам от спорт — той ми разказа как отборът по крикет на парсите дошъл от Бомбай на турне в Англия. Доколкото разбрах, те били първите индийски състезатели по крикет, стъпили на тази земя.

— През 1886 година, ако не греша. Имаха около трийсет срещи, но за жалост спечелиха само веднъж. Не се учудвайте, в свободното си време редовно чета алманаха за крикет „Уиздън“. Мисля, че след една-две години пак дойдоха, този път с по-добри резултати.

— Виждате ли, сър Артър, вие знаете повече от мен. Не мога да претендирам, че съм нещо, което всъщност не съм. Баща ми ме е възпитал като англичанин и няма начин в тежки минути да ме утеши с факти, които дотогава не е изтъквал.

— А баща ви е родом…

— От Бомбай. Там го покръстили мисионери. Всъщност те били шотландци. Като майка ми.

— Разбирам баща ви — казва сър Артър. Джордж осъзнава, че чува това изречение за пръв път в живота си. — Истините за расата и религията невинаги лежат в една долина. Понякога се налага да прекосиш зимните снегове по висок хребет, за да откриеш по-важната истина.

Джордж се замисля над тия думи, сякаш са част от клетвена декларация.

— Но тогава сърцето ти е раздвоено и губиш завинаги връзка със своя народ, нали?

— Не. Тогава си длъжен да разкажеш на своя народ за долината отвъд хребета. Поглеждаш назад и надолу към селото, откъдето идваш, и виждаш, че са свалили знамената в твоя чест, защото си въобразяват, че достигането на хребета е победа. Затова размахваш щеката и посочваш. Там, долу, казваш им, там е победата, в следващата долина. Последвайте ме отвъд хребета.

Джордж е дошъл в „Гранд Хотел“, очаквайки кръстосан разпит за обстоятелствата по случая му. Разговорът обаче направи няколко ненадейни обрата. Сега той се чувства леко объркан. Артър долавя известно стъписване у своя нов млад приятел. Става му съвестно; всъщност искаше да го насърчи. Стига толкова разсъждения; време е за действие. И за гняв.

— Джордж, тия, които те подкрепяха досега — мистър Йелвъртън и останалите, — са свършили великолепна работа. Проявили са изключително усърдие и коректност. Ако британската държава се ръководеше от логиката, сега щеше пак да седиш зад бюрото си на Нюхол Стрийт. Но за жалост не е така. Затова възнамерявам не да повтарям направеното от мистър Йелвъртън, да изразявам същите обосновани съмнения и да отправям същите справедливи молби. Ще сторя нещо съвсем различно. Смятам да вдигна голям шум. Англичаните — тъй наречените чистокръвни англичани — не обичат шума. Смятат го за вулгарен; притесняват се от него. Но щом тихият разум не върши работа, ще им дам шумен разум. Няма да заобикалям по черното стълбище, а ще нахълтам през парадното. И ще бия големия тъпан. Възнамерявам да разтръскам доста дървета и да видя какви гнили плодове ще изпопадат.

Сър Артър става и понечва да се сбогува. Сега се извисява като планина над дребничкия юрист. Но по време на разговора не създаваше това впечатление. Джордж е изненадан, че един тъй прочут човек може да слуша внимателно и да избухва като гръмотевица, да бъде благ и същевременно яростен. Въпреки последното заявление обаче той изпитва необходимост от още едно потвърждение.

— Сър Артър, ще разрешите ли да попитам… казано съвсем простичко… мислите ли, че съм невинен?

Артър му хвърля отвисоко бистър и проницателен поглед.

— Джордж, прочетох вестникарските изрезки, а сега се срещнахме лично. Затова ще ти отговоря така. Не, не мисля, че си невинен. Не, не вярвам, че си невинен. Знам, че си невинен.

И той протяга едра атлетична десница, загрубяла от множество спортове, за които Джордж дори няма представа.

Артър

Веднага щом се запозна с досието, Уд бе изпратен на разузнаване. Трябваше да проучи областта, да оцени нрава на местните хора, да пие умерено в заведенията и да се свърже с Хари Чарлсуърт. Не биваше обаче да си играе на детектив или да се приближава до дома на викария. Артър още не беше съставил план за кампанията си, но знаеше, че най-сигурният начин да си отреже източниците на информация би бил да обяви на всеослушание, че двамата с Уди идват да докажат невинността на Джордж Ейдълджи. А покрай това и вината на някой от местните. Не искаше да подплашва заинтересованите от сегашното положение.

Сам той се зае с проучвания в домашната библиотека. Установи, че енорията Грейт Уайърли се състои от значителен брой добре построени жилища и ферми; че почвата е глинеста, с каменисти подземни слоеве; че основните селскостопански култури са житото, ечемикът, ряпата и кръмното цвекло. През гарата, разположена на петстотин метра северозападно от селото, минава разклонение на железопътната линия „Лондон — Северозапад“ със спирки в Уолсол, Канок и Руджли. Църквата, към която принадлежи и домът на викария, разполага с годишен бюджет от 265 лири. От 1876 година в дома на викария живее преподобният Шапурджи Ейдълджи, възпитаник на кентърбърийския колеж „Св. Августин“. Институтът на трудещите се в съседното село Ландиуд разполага с двеста и петдесет седящи места за концерти и лекции и е отлично снабден с всекидневни и седмични печатни издания. Общинската прогимназия, построена през 1882 година, в момента се ръководи от Самюъл Джон Мейсън. Пощенската служба се поддържа от Уилям Хенри Брукс, собственик на магазин за хранителни стоки, платове и железария; началник-гара е Албърт Ърнест Мериман, очевидно наследил железничарската фуражка от своя баща, Самюъл Мериман. В селото има трима съдържатели на питейни заведения: Хенри Баджър, мисис Ан Корбет и Томас Йейтс. Управител на въгледобивната компания в Грейт Уайърли е Уилям Брауъл, а секретар — Джон Боулт. Уилям Уин поддържа водопровода, газовите инсталации и търгува с мебели. Всичко звучи съвсем нормално; тъй спретнато, тъй типично английско.

Макар и неохотно, Артър реши да не шофира до Стафордшър — пристигането на еднотонен автомобил „Улзли“ с мощност дванайсет конски сили определено нямаше да остане незабелязано. Жалко, защото само преди две години бе отишъл именно в Бърмингам да получи машината. Е, тогава пътуването имаше далеч по-безобидна цел. Спомни си, че носеше високата капитанска фуражка, станала наскоро особено модна сред автомобилистите. Фактът навярно не беше стигнал до знанието на местното население, защото, докато крачеше напред-назад по перона на гара „Ню Стрийт“, очаквайки представителя на „Улзли“, една напориста млада жена се обърна към него с настоятелния въпрос какви влакове има до Уолсол.

Остави автомобила в конюшнята и хвана от Хейзълмиър влака до гара „Уотърлу“. В Лондон щеше да прекъсне пътуването и да се срещне с Джийн едва за четвърти път като вдовец и свободен мъж. Беше й писал да го очаква днес следобед; писмото завършваше с най-нежни думи, ала докато влакът потегляше от Хейзълмиър, той откри, че в момента най-много му се иска да седи зад волана на своя „Улзли“ с предпазни очила и нахлупена до ушите фуражка и да се носи с рев през Централна Англия към Стафордшър. Не можеше да разбере тази реакция, която го караше да се чувства едновременно виновен и раздразнителен. Знаеше, че обича Джийн, че ще се ожени за нея и ще я направи втора лейди Дойл; и все пак не очакваше срещата тъй възторжено, както би трябвало. Ех, ако човешките същества бяха тъй разбираеми като машините.

В гърдите му неволно се надигна почти страдалчески стон, но той го потисна, за да не смущава другите пътници в първа класа. Там беше цялата работа — в начина, по който те принуждават да живееш. Потискаш стоновете, лъжеш за обичта си, мамиш законната си съпруга и всичко това вършиш в името на честта. Отвратителен парадокс: за да постъпваш добре, трябва да се държиш зле. Защо не можеше просто да качи Джийн на автомобила, да я откара до Стафордшър, да я регистрира в някой хотел като своя съпруга и да смразява с фелдфебелски поглед всеки, който се осмели да повдигне вежди? Защо ли? Защото не можеше, защото нямаше да се получи, защото изглеждаше просто, но не беше, защото, защото… Докато влакът прекосяваше покрайнините на Уокинг, той си припомни с тиха завист за онзи австралийски войник сред африканските пущинаци. Номер 410 от кавалерията на Нов Южен Уелс, проснат неподвижно до празната си манерка с червена шахматна фигура върху гърлото. Честна схватка, простор и велика кауза — няма по-добра смърт. Животът би трябвало по-често да е такъв.

Пристига в апартамента й; тя е облечена със синя копринена рокля; прегръщат се сърдечно. Вече не е длъжен да се отдръпва, а и не му се налага, осъзнава той; докосването не го възбужда. Сядат; Джийн налива чай; той я разпитва за близките й; тя го пита защо заминава за Бърмингам.

Един час по-късно, когато разказът му едва е стигнал до предварителното съдебно заседание в Канок, тя го хваща за ръката и казва:

— Скъпи Артър, чудесно е да те видя отново тъй въодушевен.

— И аз теб, мила моя — отвръща той и продължава повествованието.

Както би могло да се очаква, историята е колоритна и изпълнена с напрежение; Джийн се чувства едновременно трогната и облекчена, че мъжът, когото обича, се отърсва от тревогите на последните месеци. И все пак, когато той приключва историята, обяснява целта си, поглежда часовника и проверява отново железопътното разписание, тя не успява да скрие своето разочарование.

— Как бих искала и аз да дойда, Артър.

— Удивително — отговаря той и очите му сякаш чак сега се съсредоточават върху нея. — Знаеш ли, докато седях във влака, си представях как пътувам с автомобила за Стафордшър и до мен седиш ти. Само двамата, като съпруг и съпруга.

Той поклаща глава пред това съвпадение, което може би е съвсем обяснимо чрез способността за обмяна на мисли между две тъй близки сърца. После става, взима палтото и шапката си и излиза.

Джийн не е наранена от поведението на Артър — прекалено дълбоко го обича, — но докато отпуска длани върху изстиващия чайник, тя осъзнава, че нейното сегашно и бъдещо положение изисква известна доза практичност. През изминалите години бе трудно, тъй трудно; имаше твърде много уговорки, отстъпки и тайни. Защо си мислеше, че смъртта на Туй ще промени всичко и после веднага ще има прегръдки под слънчевите лъчи, сред кръг от ръкопляскащи приятели, докато в далечината оркестър свири английски мелодии? Внезапният преход е невъзможен; а малкото количество допълнителна свобода, която получиха, може да се окаже сериозен риск.

Открива, че е започнала да си мисли за Туй малко по-другояче. Вече не като за недосегаемата съперница, чиято чест трябва да бъде опазена, скромната домакиня, простодушната, нежна, любеща съпруга, която тъй дълго се вкопчваше в живота. Най-ценното качество на Туй, призна й веднъж Артър, е, че тя неизменно се съгласява с всяко негово предложение. Щом трябва веднага да съберат багажа и да потеглят за Австрия, отговорът е „да“; щом ще купуват нова къща, тя казва „да“; щом той се кани да напусне Лондон за няколко дни или да отиде в Африка за няколко месеца, отговорът е „да“. Такава си е по природа; доверява се на Артър изцяло, вярва, че той ще вземе най-правилното решение както за себе си, така и за нея.

Джийн също вярва на Артър; знае, че е мъж на честта. Освен това знае — и то е още една причина да го обича, — че той е непрестанно в движение, независимо дали пише нова книга, подкрепя нечия кауза, обикаля света, или се хвърля с възторг в поредното начинание. Той никога няма да бъде от онези мъже, чиито амбиции се ограничават с извънградска вила, чифт чехли и градинарска лопата, чиито копнежи стигат само до портичката и чакането кога вестникарчето ще им донесе новини от далечни земи.

И тъй, в ума на Джийн започва да се оформя нещо, което все още не може да се нарече решение — то е по-скоро смътно усещане за заплаха. Тя е чакащата приятелка на Артър от петнайсети март 1897 година; след няколко месеца ще се навършат десет години от срещата им. Десет години, десет безценни кокичета. Тя по-скоро би предпочела да чака Артър и занапред, отколкото да се задоми щастливо с когото и да било на този свят. Ала след като тъй дълго е била чакаща приятелка, не възнамерява да стане и чакаща съпруга. Представя си, че са семейни и Артър обявява предстоящото си заминаване — все едно дали за някое английско селце или за Тимбукту, където трябва да се пребори с неправдата; представя си как му отговаря, че ще заръча на Уди да купи билети. След това тихо ще поясни: и за двамата. Тя ще бъде до него. Ще пътуват заедно; ще седи на първия ред, когато той чете лекции; ще му организира пътуванията и ще се грижи за доброто обслужване в хотелите, влаковете и презокеанските кораби. Ще язди с него рамо до рамо… или може би мъничко по-напред, като се има предвид, че в ездата е по-добра. Може дори да се научи на голф, ако той продължава да се увлича от тази игра. Няма да бъде от онези непоносими съпруги, които преследват мъжете си едва ли не до стъпалата на клубовете им, но ще бъде неотлъчно до него и ще доказва с дела и думи, че там ще е нейното място, докато смъртта ги раздели. Такава съпруга смята да бъде тя.

Междувременно Артър седеше във влака за Бърмингам и си припомняше своя единствен предишен опит да играе ролята на детектив. Парапсихологичното дружество го бе помолило да помогне при проучването на обитавана от духове къща в Чармът, графство Дорсетшър. Пристигна там заедно с доктор Скот и някой си мистър Подмор — професионалист с опит в подобни разследвания. Взеха всички обичайни мерки за предотвратяване на измама: залостиха прозорците и вратите, изпънаха нишки прежда по стълбището. После две нощи поред седяха при домакина. През първата той час по час палеше лулата и се бореше с упоритата дрямка; но към средата на втората нощ, точно когато започваха да губят надежда, изведнъж бяха стреснати — и за миг дори ужасени — от звука на яростно размествани мебели нейде наблизо. Шумът сякаш идваше откъм кухнята, но когато изтичаха натам, тя се оказа празна и всичко си беше на мястото. Претърсиха за тайни скривалища цялата къща от мазето до тавана; не откриха нищо. А вратите бяха все тъй залостени, прозорците заковани, нишките непокътнати.

Подмор прояви удивителен скептицизъм; подозираше, че някой съучастник на домакина се е спотайвал зад ламперията. По онова време Артър сподели мнението му. След няколко години обаче къщата изгоря до основи; и нещо още по-знаменателно — в градината изкопаха скелет на дете, едва ли навършило и десет години. За Артър това промени всичко. При случаите, когато насилствено е отнет млад живот, често остава излишък от неизползвана жизненост. В подобни моменти незнайното и удивителното ни атакува от всички страни; явява се под формата на променливи силуети, предупреждавайки за ограниченията на онова, което наричаме материя. Такова изглеждаше за Артър безспорното обяснение; Подмор обаче отказа да промени доклада си със задна дата. Всъщност той през цялото време се държа по-скоро като някакъв проклет материалист и скептик, отколкото като експерт, натоварен да потвърди свръхестественото явление. Ала защо да се тревожим за Подмор и нему подобните, щом имаме хора като Крукс, Майърс, Лодж и Алфред Ръсел Уолас? Артър мислено си повтори формулата: невероятно, но факт. Когато за пръв път чу тези думи, те му прозвучаха като ловък парадокс; сега се превръщаха в желязна увереност.

Артър се срещна с Уд в хотел „Импириъл Фамили“ на Темпъл Стрийт. Там рискът да го разпознаят бе по-малък, отколкото в „Гранд Хотел“, където би отседнал при нормални обстоятелства. Трябваше да сведат до минимум опасността върху светските страници на „Газет“ или „Поуст“ да изникне заглавие от рода на КАКВО ТЪРСИ ШЕРЛОК ХОЛМС В БЪРМИНГАМ?

Първата им експедиция до Грейт Уайърли беше планирана за късния следобед на следващия ден. Под прикритието на декемврийския здрач двамата щяха да отидат колкото се може по-незабелязано до дома на викария и щом си свършат работата, незабавно да се върнат в Бърмингам. Артър много държеше да открие някой театрален костюмиер, за да получи фалшива брада за акцията; Уд обаче го разубеди. Смяташе, че така по-скоро ще привлекат вниманието; и наистина, всяко посещение при костюмиер би гарантирало нежелани бележки в местната преса. Вдигнати яки, шалове и разгърнати вестници във влака щяха да са достатъчни за дискретно пристигане в Уайърли; сетне просто щяха да тръгнат по зле осветения път към дома на викария, сякаш са…

— Сякаш сме какви? — попита Артър.

— Трябва ли да се преструваме?

Уд не разбираше защо неговият работодател толкова настоява за маскировка — както материална, така и психологическа. Според него всеки англичанин имаше изконното право да препоръча на другите да си гледат работата, особено ако проявяват излишна склонност към любопитство.

— Несъмнено. Ако не заради другите, то заради нас самите. Нека си представим, че сме… хммм… пратеници от Църковната комисия, дошли да проверят доклада на викария за състоянието на „Св. Марко“.

— Църквата е стабилна и сравнително нова — възрази Уд. После зърна погледа на шефа си. — Е, щом настоявате, сър Артър.

Късно следобед на следващия ден те отидоха на гара „Ню Стрийт“ и се качиха във вагон, който да спре колкото се може по-далече от чакалнята на гара „Уайърли-Чърчбридж“. Чрез тази стратегия разчитаха да избегнат любопитните погледи на други слизащи пътници. Но в действителност никой друг не слезе от влака и поради това двамата мними църковни пратеници привлякоха интереса на началник-гарата. Придърпвайки шала пред мустаците си, Артър се чувстваше едва ли не като палав студент. Ти не ме познаваш, помисли си той, но аз те познавам: Албърт Ърнест Мериман, син на Самюъл. Какво приключение!

Той последва Уд по притъмнелия селски път; по някое време минаха покрай пивница, но единственият признак за живот бе някакъв мъж, който се олюляваше на предното стъпало и съсредоточено дъвчеше козирката на каскета си. След осем-девет минути, смущавани само от лъчите на редките газови фенери, двамата стигнаха до високия островърх силует на „Св. Марко“. Уд поведе работодателя си покрай южната стена — тъй близо, че Артър забеляза червеникавите лишеи по сивата каменна зидария. Когато минаха през портала, на трийсетина метра отвъд западния край на църквата изникнаха нови две здания: отдясно малка училищна сграда с потъмнели тухлени стени, по които смътно личаха ромбовидни шарки от по-светли тухли; по-внушителното здание отляво беше домът на викария. Няколко секунди по-късно Артър спря поглед върху широкия праг, където преди петнайсет години бе лежал ключът от училището в Уолсол. Докато хващаше чукчето и преценяваше доколко сдържано да почука, той си представи далеч по-бурното пристигане на инспектор Камбъл с неговия отряд от специални агенти и цялата суматоха, която бяха предизвикали в този тих дом.

Викарият ги чакаше със съпругата и дъщеря си. Сър Артър веднага разбра откъде са дошли добрите обноски и кротката сдържаност на Джордж. Семейството се зарадва на пристигането му, но не го обсипа с благодарности; знаеха за славата му, но не го гледаха в захлас. Истинско облекчение беше поне веднъж да попадне сред хора, за които можеше да се обзаложи, че не са чели нито една негова книга.

Викарият беше по-светлокож от сина си, с пооплешивяла отпред едра глава и живо волево изражение. Устните му напомняха тия на Джордж, но според Артър човекът изглеждаше по-красив от своя син и с по-европейски черти.

Изникнаха две дебели папки. Артър извади напосоки едно писмо. Листът бе сгънат, оформяйки четири плътно изписани страници.

Драги ми Шапурджи — зачете той. — С голямо удоволствие ви съобщавам, че сега имаме намерение да преразгледаме преследването на викария!!! (позор за Грейт Уайърли). — Не много красив, но обигран почерк, помисли си Артър. — … в лудница само на сто и петдесет километра от вашия трижди проклет дом… и ще бъдете въдворен насила, ако си позволите каквито и да било гръмки изявления. — Дотук нямаше правописни грешки. — Ще пратя двоен брой от най-адските пощенски картички на ваше име, а на името на Шарлот при първа възможност. — Шарлот вероятно беше съпругата на викария. — Мъст за вас и Брукс… — Това име му беше познато от проучванията. — … пратих от негово име писмо до „Куриер“, че няма да отговаря за дълговете на жена си… Повтарям, че не е нужна безумна проява, за да бъдете въдворен, тъй като тия личности непременно ще ви арестуват. — И накрая подигравателно сбогуване на четири реда:
С пожелания за весела Коледа и щастлива Нова година!
Оставам
        вечно ваш Сатана
                Бог Сатана

— Злостно — промърмори сър Артър.

— Кое писмо беше?

— Онова от Сатаната.

— Да — каза викарият. — Усърден кореспондент.

Артър прегледа още няколко послания. Едно беше да слуша за анонимните писма или дори да чете откъси от тях в пресата. Тогава му звучаха като глупави детски шеги. Но да ги държи в ръка, осъзна той, да седи с техните получатели беше съвсем различно. Онова, първото, бе истинска гадост с просташкото назоваване на съпругата на викария по малко име. Дело на безумец, може би; но безумец с ясен обигран почерк, умеещ да излага съвсем трезво своята извратена ненавист и безумните си планове. Артър не се учудваше, че горките хора са почнали да заключват вратите си всяка нощ.

— Весела Коледа — прочете пак Артър, все още обзет от смайване. — И нямате ли подозрения кой може да е написал някое от тия гнусни словоизлияния?

— Подозрения ли? Не, никакви.

— Онази прислужница, която сте били принудени да уволните?

— Тя напусна областта. Отдавна не е тук.

— Близките й?

— Близките й са почтени хора. Сър Артър, както се досещате, ние размишляваме над това от самото начало. Но нямам подозрения. Не слушам мълви и клюки, а дори да ги слушах, с какво щяха да ни помогнат? Тъкмо те вкараха сина ми в затвора. Не бих желал да причиня другиму онова, което изтърпя той.

— Освен ако не е виновен.

— Да.

— А този Брукс? Той търгува с хранителни стоки и железария, нали?

— Да. За известно време той също получаваше подобни писма. Реагира по-флегматично. Или просто прояви мързел. Така или иначе, не пожела да отиде в полицията. Имаше някакъв инцидент на гарата с неговия син и още едно момче… вече не помня подробностите. Брукс така и не пожела да се обедини с нас. Трябва да ви кажа, че в областта много не уважават полицията. Смешното е, че от цялото тукашно население ние бяхме най-склонни да й се доверим.

— С изключение на полицейския началник.

— Позицията му беше… неотзивчива.

— Мистър Ейдълджи — Артър се постара да произнесе името правилно. — Възнамерявам да разбера защо. Смятам да се върна до самото начало на случая. Кажете ми, ако изключим прекия тормоз, срещали ли сте други прояви на враждебност, откакто пристигнахте тук?

Викарият хвърли към жена си въпросителен поглед.

— Изборите — подсказа тя.

— Да, вярно. Неведнъж съм давал класната стая под наем за политически събрания. Либералите имаха проблеми с намирането на помещения. Аз самият съм либерал… Имаше оплаквания от страна на някои по-консервативни енориаши.

— А нещо повече от оплаквания?

— Вярно, един-двама спряха да посещават „Св. Марко“.

— А вие продължихте да давате помещението под наем?

— Разбира се. Но не искам да преувеличавам. Става дума за възражения — остри, но в рамките на доброто възпитание. Не говоря за заплахи.

Сър Артър се възхити от прецизността на викария; впечатли го и пълната откровеност. Бе забелязал у Джордж същите качества.

— Капитан Ансън имаше ли нещо общо с това?

— Ансън? Не, всичко беше на местна почва. Той се включи по-късно. Добавил съм в папката неговите писма, за да ги видите.

След това Артър разпита семейството за събитията от август до октомври 1903 година, дебнейки за несъответствия, пропуснати подробности или противоречия.

— От сегашна гледна точка изглежда жалко, че не сте отпратили инспектор Камбъл и хората му, докато не получат заповед за обиск, и не сте си осигурили адвокат преди завръщането им.

— Но това би било поведение на виновни хора. Ние нямахме нищо за криене. Знаехме, че Джордж е невинен. Колкото по-рано претърсеха къщата, толкова по-скоро щяха да пренасочат разследването към по-надеждна следа. Така или иначе, инспектор Камбъл и хората му се държаха съвсем коректно.

Не през цялото време, помисли си Артър. Нещо липсваше в представата му за случая — нещо, свързано с онова полицейско посещение.

— Сър Артър — обади се тихичко мисис Ейдълджи, крехка и побеляла старица. — Позволете да ви кажа две неща. Първо, колко ми е приятно да чуя отново шотландски глас по тия места. Наистина ли долавям единбургски акцент?

— Да, така е, госпожо.

— Второто се отнася до сина ми. Вие сте разговаряли с Джордж.

— Бях силно впечатлен. Познавам мнозина, които не биха останали тъй здрави телом и духом след три години в „Луис“ и „Портланд“. Можете да се гордеете с него.

Мисис Ейдълджи леко се усмихна на комплимента.

— Най-силното желание на Джордж е отново да се завърне към адвокатската си професия. Нищо друго не иска. Сегашното положение за него е може би по-лошо, отколкото в затвора. Тогава всичко бе ясно. Сега няма почва под краката си. Адвокатското дружество не може да го приеме пак, докато петното не се отстрани от името му.

Нищо не бе в състояние да амбицира Артър тъй силно, както молбата на кротък старчески женски глас с шотландски акцент.

— Уверявам ви, госпожо, че смятам да вдигна страхотен шум. Всичко ще преобърна. Мнозина ще спят далеч по-неспокойно, когато приключа с тях.

Но това очевидно не бе обещанието, което очакваше мисис Ейдълджи.

— Надявам се, сър Артър, и сме ви благодарни. Имах предвид обаче нещо различно. Както сте видели, Джордж е момче — или по-скоро млад мъж — с учудваща издръжливост. Честно казано, тази издръжливост изненада и двама ни. Смятахме го за по-крехък. Той е решил да се пребори с неправдата. Но не иска нищо друго. Не копнее за слава. Не желае да стане борец за някаква кауза. Не е ничий представител. Иска да се върне към своята работа. Към предишния си обикновен живот.

— Да се ожени — вметна дъщерята, която до този момент пазеше пълно мълчание.

— Мод! — възкликна викарият по-скоро с изненада, отколкото с упрек. — Как е възможно? Откога? Шарлот… ти знаеш ли нещо?

— Не се вълнувай, татко. Имах предвид, че иска просто да се ожени. Нищо конкретно.

— Просто да се ожени — повтори викарият и погледна своя високопоставен гост. — Смятате ли, че е възможно, сър Артър?

— Лично аз — позасмя се Артър — бях женен съвсем конкретно. Доколкото знам, така е общоприето и бих го препоръчал на всекиго.

— В такъв случай — викарият се усмихна за пръв път — ще трябва да забраним на Джордж всякакъв друг брак, освен конкретния.

Когато се върнаха в хотел „Импириъл Фамили“, Артър и секретарят му седнаха на късна вечеря, после се оттеглиха в една свободна пушалня. Артър запали лулата си, а Уд извади кутия евтини цигари.

— Чудесно семейство — каза сър Артър. — Скромно, впечатляващо.

— Така е.

Внезапен страх обзе Артър при спомена за думите на мисис Ейдълджи. Ами ако идването им предизвикаше нови преследвания? В края на краищата Сатаната — или по-точно Бог Сатана — все още бе нейде навън и остреше както перото си, така и извития инструмент с разширяващо се острие. Бог Сатана — до колко гнусни извращения може да стигне една официална религия, щом започне своя необратим упадък. Колкото по-скоро се срути цялото здание, толкова по-добре.

— Уди, ако нямаш нищо против, бих искал да те използвам като учебна мишена. — Той не изчака разрешение; а и секретарят му не сметна за необходимо да отговори. — Засега има три страни на случая, които не мога да разбера. Празнините чакат да бъдат запълнени. И първата е защо Ансън застава срещу Джордж Ейдълджи. Ти видя писмата му до викария. Да заплашва със затвор един ученик.

— Прав сте.

— Той е достойна личност. Проучих го. Втори син на втория граф Личфийлд. Служил в кралската артилерия. Полицейски началник от 1888 година. Защо такъв човек би написал подобно писмо?

Уд само се изкашля.

— Е?

— Не съм следовател, сър Артър. Чувал съм ви да казвате, че елиминираш ли невъзможното, онова, което остава, е истината, колкото и невероятно да звучи.

— Уви, формулировката не е моя. Но я подкрепям изцяло.

— Затова от мен няма да излезе следовател. Зададат ли ми въпрос, търся най-очевидния отговор.

— И какъв ще е твоят очевиден отговор по случая с капитан Ансън и Джордж Ейдълджи?

— Че той не харесва цветнокожите.

— Не, това наистина е твърде очевидно. Толкова очевидно, че не може да бъде истина. Каквито и грехове да има, капитан Ансън е английски джентълмен и полицейски началник.

— Казах ви, че не съм следовател.

— Да не губим надежда толкова бързо. Нека видим как ще се справиш с втората празнина. Ето я. Ако не броим онзи ранен епизод с прислужницата, преследването на семейство Ейдълджи се дели на два отделни етапа. Първият продължава от 1892-ра до началото на 1896 година. Тормозът е свиреп и се засилва. После изведнъж спира. Седем години не се случва нищо. Сетне започва пак и бива наранен първият кон. Февруари 1903 година. Защо прекъсва, това не мога да разбера, защо прекъсва? Следовател Уд, как смятате?

Играта не допадаше на секретаря; струваше му се организирана тъй, че при всяко положение той да загуби.

— Може би защото виновникът не е бил там.

— Къде?

— В Уайърли.

— А къде е бил?

— Заминал е.

— За къде?

— Не знам, сър Артър. Може да е лежал в затвора. Може да е живял в Бърмингам. Или да е станал моряк.

— Не ми се вярва. Пак е твърде очевидно. Хората в областта биха забелязали. Щяха да плъзнат слухове.

— Семейство Ейдълджи не се интересува от слуховете. Сами го казаха.

— Хммм. Да видим дали Хари Чарлсуърт се интересува. А сега третата област, която не разбирам — въпросът с космите по облеклото. Ако успеем да елиминираме очевидния отговор…

— Благодаря, сър Артър.

— За бога, Уди, не се засягай. Прекалено си ми полезен, за да те обиждам.

Уд си помисли, че винаги е изпитвал силна симпатия към образа на доктор Уотсън.

— Какъв е проблемът, сър?

— Проблемът е следният. Полицаите огледали дрехите на Джордж в дома на викария и казали, че по тях има косми. Викарият, съпругата му и дъщеря му огледали дрехите и казали, че по тях няма косми. Медицинският експерт на полицията доктор Бътър — а от личен опит знам, че тези лекари са извънредно добросъвестни — дал показания, че е открил двайсет и девет косъма, „подобни по дължина, цвят и строеж“ с тези на осакатеното пони. Явно има противоречие. Дали роднините на Джордж са излъгали под клетва, за да го защитят? Изглежда, в това са повярвали съдебните заседатели. Обяснението на Джордж било, че може да се е облегнал на оградата около някое пасище за крави. Не ме изненадва, че съдебните заседатели не са му повярвали. Звучи като панически опит за оправдание, а не като описание на реално събитие. Освен това роднините му, така или иначе, пак излизат лъжци. Ако по дрехите е имало косми, трябва да са ги видели, нали?

Уд се замисли. Откакто бе постъпил на служба при сър Артър, придобиваше нови и нови длъжности. Секретар, писар, фалшификатор на подписи, помощник-шофьор, партньор за голф и билярд; а сега учебна мишена и глашатай на очевидното. И евентуален обект на присмех. Е, тъй да бъде.

— Ако космите не са били върху палтото, когато го е огледало семейство Ейдълджи…

— Да…

— Защото Джордж не се е облягал на никаква ограда…

— Да…

— Значи са попаднали там след това.

— След кое?

— След като дрехите са напуснали дома на викария.

— Искаш да кажеш, че ги е сложил доктор Бътър?

— Не. Не знам. Но ако искате очевидния отговор, той е, че са попаднали там впоследствие. По някакъв начин. И щом е тъй, значи лъже само полицията. Или поне част от полицаите.

— Не е изключено. Знаеш ли, Алфред, ще ти призная едно — невинаги грешиш.

Комплимент, с който би се гордял доктор Уотсън, помисли си Уд.

На другия ден се върнаха в Уайърли без излишна потайност и посетиха мандрата на Хари Чарлсуърт. Газейки през веществените свидетелства за минаването на безброй крави, стигнаха до неголям кабинет, пристроен зад селската къща. Вътре имаше три паянтови стола, малко бюро, кално килимче и календар, отгърнат на предния месец и увиснал накриво на стената. Хари се оказа рус млад мъж с откровено лице, който сякаш дори се зарадва на ненадейните посетители.

— Значи идвате заради Джордж?

Артър врътна очи към Уд, който поклати глава в знак на отрицание.

— Защо смятате така?

— Снощи сте били в дома на викария.

— Тъй ли?

— Е, във всеки случай двама непознати са посетили по тъмно дома на викария. Единият бил висок джентълмен и се опитвал да прикрие мустаците си с шал, а другият — по дребен, с бомбе.

Артър изохка. Може би все пак наистина трябваше да потърси театрален костюмиер.

— А сега същите двама джентълмени, макар и не чак толкова очебийно маскирани, идват да ме посетят по въпрос, който бил поверителен, но скоро щял да ми бъде разкрит.

Хари Чарлсуърт очевидно се забавляваше. Оказа се, че обича и да си припомня.

— Да, като хлапета наистина ходехме заедно на училище. Джордж беше много кротък. Не вършеше бели като нас. И умен. По-умен от мен, а аз хич не бях глупав тогава. Не че днес си личи. Като гледаш по цял ден кравешки задници, накрая съвсем оглупяваш, ще знаете.

Артър не обърна внимание на този вулгарен опит за автобиография.

— Но имаше ли Джордж врагове? Проявяваха ли неприязън към него — например заради цвета на кожата му?

Хари се позамисли.

— Не, доколкото си спомням. Но нали знаете как е с момчетата — каквото харесват или не харесват, не е като при възрастните. И се променя от месец на месец. Ако е имало неприязън към Джордж, трябва да е било най-вече защото беше умен. Или защото баща му беше викарий и заклеймяваше всички момчешки пакости. Или пък защото беше късоглед. Учителят го сложи отпред, за да вижда дъската. Може да е изглеждало като фаворизиране. Далеч по-солидна причина за неприязън, отколкото цветът на кожата.

Анализът на Хари за злодеянията в Уайърли се оказа съвсем простичък. Обвинението срещу Джордж било тъпо. Полицаите били тъпи. А идеята, че по мръкнало върлува тайнствена банда под командата на някакъв си тайнствен Капитан, била от тъпа по-тъпа.

— Хари, ще трябва да поговорим със сина на Грийн. Като се има предвид, че той единствен по тия места признава да е осакатил кон.

— Май ви се тръгва на дълъг път, а?

— Докъде?

— Южна Африка. А, не знаете. Хари Грийн си взе билет за Южна Африка само две седмици след края на процеса. Еднопосочен билет.

— Интересно. Имаш ли представа кой го е платил?

— Не и Хари Грийн, това поне е сигурно. Някой заинтересован да го държи по-надалеч.

— Полицията?

— Възможно. Не че бяха първи приятели, преди да си замине. Той отхвърли самопризнанията. Заяви, че не бил сторил нищо, а полицаите го заставили насила да си признае.

— Тъй ли, бога ми? Как ти се струва това, Уди?

Уд най-съвестно изложи очевидния извод.

— Бих казал, че е лъгал или първия път, или втория. Или може би — добави той с леко злорадство — и двата пъти.

— Хари, можеш ли да разбереш дали мистър Грийн знае адреса на сина си в Южна Африка?

— Във всеки случай мога да опитам.

— И още нещо. Имаше ли приказки в Уайърли кой може да е виновникът, ако не Джордж?

— Приказки винаги има. Бих казал само, че трябва да е някой, дето умее да се справя с добитък. Не можеш просто да отидеш при кон, овца или крава и да изкомандваш: кротувай, сладурче, та да те изкормя. Много ми се ще Джордж Ейдълджи да дойде и да се опита да издои някоя от моите крави… — За момент Хари изпадна в бурно веселие при тази мисъл. — Или ще го претрепят с ритник, или ще се стовари в лайната, преди да си нагласи столчето.

Артър се приведе напред.

— Хари, готов ли си да ни помогнеш да изчистим името на твоя приятел и бивш съученик?

Хари Чарлсуърт усети приглушения глас и ласкателния тон, но от това само стана по-предпазлив.

— Не сме били чак приятели. — После лицето му изведнъж грейна. — Разбира се, за тая работа ще ми се наложи да отсъствам от мандрата…

Първоначално Артър бе приписвал на Хари Чарлсуърт по-благороден характер, но реши да не се разочарова. След като се споразумяха за аванса и заплащането, Хари, в новото си качество на помощник консултант детектив, им показа пътя, по който се твърдеше, че бил минал Джордж през онази поройна августовска нощ преди три години и половина. Прекосиха ливадата зад дома на викария, прескочиха една ограда, промушиха се през жив плет, минаха през подлеза на железопътната линия, прескочиха още една ограда, пресякоха още една ливада, храбро преодоляха гъст трънак, минаха трета ограда и се озоваха до нивата край въгледобивната мина. По груба преценка малко повече от километър.

Уд извади джобния си часовник.

— Осемнайсет минути и половина.

— А ние сме атлетични мъже — отбеляза Артър, продължавайки да вади тръни от палтото си и да бърше кал от обувките си. — При това е ден, не вали и имаме отлично зрение.

Когато се върнаха в мандрата и известна сума пари смени своя притежател, Артър попита за картината на престъпността в района. Всичко звучеше съвсем обичайно: кражби на добитък, пиянство на обществени места, палежи на плевници. Имало ли е някакви по-жестоки прояви, освен нападенията срещу добитъка? Хари смътно си припомни един случай, горе-долу от времето, когато осъдиха Джордж. Нападение срещу майка с малко момиченце. Двама души с нож. Произшествието вдигнало доста шум, но така и не стигнало до съд. Да, с удоволствие ще проучи по-подробно.

Стиснаха си ръцете и Хари ги отведе до железарията, която продаваше също тъй бакалски стоки, платове и служеше за поща.

Уилям Брукс беше дребен закръглен човечец с буйни прошарени бакенбарди, компенсиращи липсата на коса по темето; носеше зелена работна престилка, зацапана през годините. Не се държеше нито сърдечно, нито особено недоверчиво. Канеше се да ги въведе в задната стаичка, когато сър Артър сръчка секретаря си и обяви, че спешно се нуждае от стъргалка за обувки. Той прояви изключителен интерес към предложените модели и след като с покупката и опаковането бе приключено, се престори, че останалата част от тяхното посещение е просто случайно хрумване.

В склада Брукс тъй дълго рови из чекмеджетата, като си мърмореше тихичко, че сър Артър се зачуди дали не е трябвало да купи поне една цинкова вана и две-три метли, за да ускори работата. Но най-сетне железарят откри малко пакетче зацапани писма, омотани с канап. Артър веднага разпозна хартията — същите евтини листове от бележник, които бяха използвани и за писмата до дома на викария.

Доколкото можеше, Брукс си припомни неуспешния опит за изнудване преди толкова много години. Неизвестният автор твърдял, че синът му Фредерик заедно с още едно момче плюел по някаква жена на гарата в Уолсол, и му нареждал да прати пари в тамошната поща, ако иска да избегне полицейско разследване.

— Нищо ли не предприехте?

— Нищо, разбира се. Вижте сами писмата. Вижте почерка. Беше просто глупава шега.

— Не ви ли мина през ум да платите?

— Не.

— А да се обърнете към полицията?

Брукс презрително изду бузи.

— Не си и помислих. Нито за миг. Не му обърнах внимание и всичко се размина. Виж, викарият вдигна голяма врява. Тръгна да се оплаква, писа на полицейския началник и прочие. И какво спечели? Само стана по-лошо, нали? За него и за момчето му. Не че го упреквам за станалото, ще знаете. Просто той никога не е разбирал тукашния живот. Прекалено е… спретнат и чистичък, тъй да се каже.

Артър подмина забележката с мълчание.

— А според вас защо изнудвачът е избрал точно сина ви и другото момче?

Брукс пак изду бузи.

— Както казах, сър, беше преди години. Десет? Май са повече. Попитайте сина ми, вече е голям мъж.

— Помните ли кое беше другото момче?

— Не ми се налага да помня такива неща.

— А вашият син още ли живее тук?

— Фред? Не, Фред отдавна си замина. Сега е в Бърмингам. Работи на канала. Не иска да поеме магазина. — Железарят помълча, сетне добави с изненадващ гняв: — Тоя малък негодник!

— Случайно да знаете адреса му?

— Случайно го знам. А вие случайно да имате нужда от още нещо, освен онази стъргалка?

На връщане с влака към Бърмингам Артър беше в отлично настроение. От време на време се озърташе към трите пакета до Уд, опаковани с кафява хартия и канап, и се усмихваше на човешките нрави.

— Е, какво мислиш за днешната работа, Алфред?

Уд се поколеба. Какъв беше очевидният отговор? И какъв всъщност бе верният отговор?

— Откровено казано, мисля, че не напреднахме много.

— Не, положението е по-добро. Не напреднахме много, но затова пък в няколко различни посоки. А и се нуждаехме от стъргалка.

— Тъй ли? Мислех, че си имаме в Ъндършоу.

— Не се формализирай, Уди. Една стъргалка в повече никога не е излишна. След години ще я помним като Стъргалката на Ейдълджи и ще се сещаме за това приключение всеки път когато си стържем обувките върху нея.

— Щом казвате.

Артър остави Уд на мира и се загледа в прелитащите ниви и плетове. Опита се да си представи как Джордж Ейдълджи е пътувал със същия влак до колежа „Мейсън“, после до „Сангстър, Викъри и Спейт“ и накрая до собствената си кантора на Нюхол Стрийт. Въпреки цялата си любезност и елегантното си облекло младият адвокат би изглеждал странна птица дори в Хайндхед и още повече сред пущинаците на Стафордшър. Нямаше съмнение, че е чудесен младеж, с бистър ум и железен характер. Но един повърхностен поглед — особено в очите на някой полуграмотен ратай, тъп селски полицай, плиткоумен английски съдебен заседател или подозрителен съдия — не би стигнал по-далеч от смуглата кожа и изпъкналите очи. Биха го сметнали за странен. И ако почнеха да се случват странни неща, тъпата селска логика охотно би ги приписала тъкмо на този човек.

А щом веднъж разумът — истинският разум — бъде загърбен, хората бързат час по-скоро да се отдалечат от него. Достойнствата на заподозрения се превръщат в негови недостатъци. Самообладанието се представя като потайност, интелигентността като лукавство. И тъй един почтен адвокат, сляп като къртица и с крехко телосложение, се превръща в изрод, който търчи посред нощ из полята под носа на двайсет специални полицейски агенти, за да гази в кръвта на осакатени животни. Толкова е нелепо, че чак изглежда логично. А по преценката на Артър всичко се свеждаше до онзи странен зрителен дефект, който бе забелязал веднага във фоайето на „Гранд Хотел“. Там беше категоричното морално доказателство за невинността на Джордж Ейдълджи, там беше и причината да бъде избран за изкупителна жертва.

В Бърмингам откриха жилището на Фредерик Брукс близо до канала. Той огледа изпитателно двамата джентълмени, които определено му намирисваха на Лондон, разпозна опаковката на трите пакета под мишницата на по-дребния и заяви, че ще даде информация само срещу половин крона. Вече привикнал с местните нрави, сър Артър предложи гъвкаво възнаграждение — от един шилинг и три пенса до два шилинга и шест пенса в зависимост от стойността на отговорите. Брукс се съгласи.

Спътникът му, сподели той, се казвал Фред Уин. Да, бил роднина на майстора по газта и водопровода в Уайърли. Може би племенник или втори братовчед. Уин живеел две спирки по-нататък и двамата ходели на училище в Уолсол. Не, отдавна не поддържали връзка. Колкото до онзи отдавнашен инцидент с писмото и плюенето — по онова време двамата с Уин били твърдо уверени, че е работа на хлапето, което строшило прозореца на вагона, а после се опитало да набеди тях. Те пък обвинили него и железопътните служители разпитали и тримата. Разговаряли също с бащите на Уин и Брукс. Но не успели да разберат кой казва истината, тъй че накрая се задоволили с предупреждение. Така приключило всичко. Онова момче се казвало Дреб. Живеело някъде около Уайърли. Не, Брукс не го бил виждал от години.

Артър записа всичко това със сребърния си автоматичен молив. Оцени информацията на два шилинга и три пенса. Фредерик Брукс не възрази.

В хотел „Импириъл Фамили“ го чакаше писъмце от Джийн.

Скъпи ми Артър,

Пиша ти, за да разбера докъде е стигнало твоето славно разследване. Бих искала да съм до теб, докато събираш доказателства и разпитваш заподозрени. Всичко, което вършиш, е тъй важно за мен, както и собственият ми живот. Липсваш ми, но намирам радост в мисълта, че се бориш за младия си приятел. Напиши ми час по-скоро какво разкри досега.

С обич и обожание,

твоя Джийн

Артър се стъписа. Тонът изглеждаше изненадващо прям за любовно писмо. А дали изобщо беше любовно? Да, разбира се. Но някак различно. Е, самата Джийн беше различна — различна от всички жени, които бе срещал. Успяваше да го изненада дори след десет години познанство. Гордееше се както с нея, така и със собствената си изненада.

По-късно вечерта, докато Артър препрочиташе писъмцето за последен път, Алфред Уд лежеше буден в по-малка стая на горния етаж. В тъмното едва различаваше върху нощното шкафче трите пакета, купени от онзи лукав железар. На всичко отгоре Брукс бе накарал сър Артър да му плати „депозит“ за ползването на анонимните писма. Както тогава, така и по-късно Уд категорично се въздържа от коментари и навярно затова във влака шефът му реши, че се цупи.

Днес бе играл ролята на помощник-следовател — партньор, едва ли не приятел на сър Артър. След вечеря двамата застанаха като равни около билярдната маса в хотела. Утре щеше да се върне към обичайната си роля на секретар и писар, пишейки под диктовка като най-обикновена стенографка. Това разнообразие на функции и изисквания не го смущаваше. Той се бе посветил на своя работодател, служеше му усърдно и ефикасно по всички възможни линии. Щом сър Артър пожелаеше да чуе очевидното, той щеше да се подчини. Ако пък сър Артър му забранеше да говори очевидното, щеше да бъде ням като риба.

А същевременно от него се искаше да не забелязва очевидното. Когато пиколото се втурна насреща им с писмо, той не забеляза как сър Артър го пое с разтреперани ръце, нито как побърза да пъхне плика в джоба си, изчервен като гимназист. Не забеляза как шефът му изгаряше от нетърпение да се прибере в стаята си преди вечеря, нито пък колко весел седна на масата. Това бе важно професионално умение — да наблюдаваш, без да забелязваш — и през последните години ставаше все по-полезно.

Мислеше си, че ще му трябва известно време, за да се нагоди към мис Леки — макар че тя едва ли щеше да запази същата фамилия до края на идната година. Уд щеше да служи на втората лейди Конан Дойл също тъй съвестно, както и на предишната; но може би не чак толкова въодушевено. Не беше наясно доколко харесва Джийн Леки. Знаеше, че това няма значение. Учителят не е длъжен да харесва жената на директора. А и никой не би поискал мнението му. Следователно нямаше значение. Но през тия осем-девет години, откакто тя идваше в Ъндършоу, той неведнъж си бе задавал неволно въпроса дали в нея няма нещо притворно. В един момент тя осъзна неговото значение за всекидневието на сър Артър; оттогава насетне полагаше усилия да бъде любезна с него. И повече от любезна. Докосваше сърдечно ръката му и дори по подобие на сър Артър го наричаше Уди. Той смяташе, че не е заслужила правото на подобна интимност. Самата мисис Дойл — както я наричаше неизменно дори и в мислите си — не би го нарекла така. Мис Леки усърдно демонстрираше колко е естествена, как понякога с усилие обуздава природната си топлота; но за Уд това изглеждаше като своеобразно кокетство. Бе готов да се обзаложи, че сър Артър вижда нещата по различен начин. Работодателят му често наричаше играта на голф „кокетство“; Уд обаче имаше чувството, че спортните игри са далеч по-откровени от повечето жени.

Това също нямаше значение. Ако сър Артър и Джийн Леки постигнеха своето, ако бъдеха щастливи заедно, нима имаше нещо лошо? И все пак Алфред Уд неволно изпитваше облекчение, че никога през живота си не е помислял сериозно за женитба. Не виждаше никаква полза от подобен съюз, освен от хигиенична гледна точка. Намериш ли си вярна жена, скоро ти омръзва; ожениш ли се за невярна, скоро почва да те върти на пръста си. Това май бяха единствените възможности за мъжа.

Сър Артър понякога го обвиняваше, че се цупи. Според Уд не беше така — той смяташе, че има право на мълчание и на свои мисли за най-очевидните неща. Например за мисис Дойл, за щастливите дни в Саутсий, за напрегнатото всекидневие в Лондон и за онези дълги печални месеци накрая. А също тъй за бъдещата лейди Конан Дойл и влиянието, което би могла да окаже върху сър Артър и домакинството. За Кингсли и Мери и тяхната реакция спрямо появата на мащеха — или по-точно появата на тази именно мащеха. Без съмнение Кингсли щеше да издържи някак; той вече проявяваше бащината си весела мъжественост. Но Уд малко се боеше за Мери, която беше тъй притеснителна и романтична девойка.

Е, за днес стига толкова. Само още едно: утре сутрин можеше по разсеяност да забрави стъргалката и другите пакети.

В Ъндършоу Артър се оттегли в кабинета си, запали лулата и започна да обмисля бъдещата стратегия. Ясно бе, че ще трябва да предприемат двойна атака. Първият удар щеше да установи веднъж завинаги, че Джордж Ейдълджи е невинен; не просто погрешно осъден заради невярно тълкуване на уликите, а напълно, сто процента невинен. Вторият удар щеше да изобличи истинския виновник, да принуди вътрешното министерство да признае грешките си и да завърши с нов съдебен процес.

Щом се захвана с работа, Артър се почувства в свои води. Беше като започването на книга: разполагаш с историята, но не изцяло, с повечето герои, но не с всички, с някои от връзките между тях, но не развити докрай. Имаш началото и края. Налага се да държиш в главата си едновременно цял куп теми. Някои се развиват, други остават статични; някои препускат напред, други отблъскват напора на цялата ти духовна енергия. Е, беше свикнал с това. И тъй, също както при писането на роман, той отбеляза ключовите въпроси и ги изложи накратко.

1. ПРОЦЕС

Йелвъртън. Да се ползва досието (с разреш.), допълване и изостряне. Внимателно — адвокат. Вейчъл? Не — да не се повтаря тезата на защитата. Жалко че няма официален протокол (да се борят за това?). Надеждни вестникарски източници? (освен „Арбитър“).

Косми/Бътър. У. вероятно е прав!! Не преди (иначе семейство Ейдълджи лъже), следователно после. Несъзнателно, преднамерено? Кой? Кога? Как? Бътър?? Разговор с него. Също: намерени косми, има ли пропуски/неясноти? Или трябва да е пони?

Писма. Да се проучат: хартия/материали, правопис, стил, съдържание, психология. Гърин, мошеник. Случаят „Бек“. Да предложим по-добър експерт (добре или зле като тактика?). Кого? Онзи Драйфус? Освен това: един автор или повече? И още, автор = изкормвач? Или не?

Зрение. Преглед при Скот. Достатъчно ли е? Други? Свидетелство на майката. Влияние на мрак/нощ върху зрението на Дж. Ъ.?

Грийн. Кой го е притискал? Кой е платил? Да се открие — разговор.

Ансън. Разговор. Предразсъдъци? Укрити улики? Натиск върху полицията. Среща с Камбъл. Да се поискат полицейските архиви.

Както сам Артър охотно признаваше, едно от предимствата на известността бе, че името ти отваря врати. Потрябваше ли му специалист по ципокрилите или историята на английския лък, полицейски хирург или опитен следовател, молбата за среща обикновено се приемаше благосклонно. За това трябваше да благодари най-вече на Холмс — макар че никак не му бе лесно да го признае. Когато създаваше образа на детектива, не бе и подозирал, че ще мечтае да се отърве от него.

Той отново запали лулата и премина към втората част на тематичната таблица.

2. ВИНОВНИК

Писма. Вж. по-горе.

Животни. Работници в кланица? Касапи? Сравнение с други случаи. Метод типичен/нетипичен? Експерт — кой? Клюки/подозрения (Хари Ч.).

Инструмент. Не е бръснач (процесът), следователно какво? Бътър? Луис? „извито оръжие с плавно разширяващо се острие“. Нож? Земеделско сечиво? Предназначение? Приспособен инструм.?

Прекъсване. 7 г. Мълчание 1896–1903. Защо? Преднамерено/ неволно/принудително? Кой е отсъствал? Кой може да знае?

Уолсол. Ключ. Училище. Грейторекс. Други момчета. Прозорец/плюене. Брукс. Уин. Дреб. Връзка? Без връзка? Нормално? Всички делови контакти на Дж. Ъ. и връзка със случая (да се попита). Директорът?

Преди/след. Други осакатявания. Фарингтън.

Засега това беше всичко. Артър пухтеше с лулата, плъзгаше поглед нагоре-надолу по списъците и се питаше кои точки са силни, а кои слаби. Фарингтън например. Фарингтън беше миньор от каменовъглената компания в Уайърли, осъден през пролетта на 1904 година — приблизително по времето, когато са преместили Джордж от „Луис“ в „Портланд“ — за осакатяването на един кон, две овце и едно агне. Естествено, полицаите твърдели, че този див и неграмотен тип, редовен клиент на всички кръчми в района, е съучастник на известния престъпник Ейдълджи. Ами да, сродни души, помисли си подигравателно Артър. Щеше ли Фарингтън да се окаже нова следа, или задънена улица? Беше ли престъплението му най-елементарно подражание?

Може би наемникът Брукс щеше да открие нещо по линията на Дреб. Странно име — в момента му напомняше единствено за Южна Африка. Когато беше там, често ядяха „дреп“ — така наричаха традиционното ястие с кълцан бекон. За разлика от британския, той се правеше от всевъзможни животни — спомняше си, че веднъж дори бе опитал „дреп“ от хипопотам. Къде точно? В Блумфонтейн или при пътуването на север?

Мислите му блуждаеха. От опит знаеше, че за да се съсредоточи, трябва първо да си избистри ума. Холмс навярно би посегнал към цигулката или би се отдал на онази своя страст, от която сега създателят му се срамуваше. Артър обаче не си и помисляше за спринцовка с кокаин — доверяваше се изцяло на дългия калъф със стикове за голф от американски орех.

Винаги бе смятал — поне на теория, — че играта е идеална за него. Голфът изискваше съчетание на око, ум и тяло — тъкмо като за един бивш очен лекар, станал писател, но все още запазил добрата си физическа форма. Поне така твърдеше теорията. Ала на практика голфът вечно подмамваше жертвата си, а сетне бягаше от нея. В какви танци го беше водил само по цялото земно кълбо.

Докато пътуваше с автомобила към голф клуба „Ханкли“, той си припомни импровизираното игрище пред хотел „Мена Хаус“. Там, ако удареше по-силно топката, можеше да я прати право в гробницата на Рамзес или Тутмос. Веднъж един случаен минувач оцени енергичната, но хаотична игра на Артър с хапливата забележка, че доколкото знаел, в Египет има специален данък върху разкопките. Но дори и това не можеше да се сравнява с онази щура партия голф край къщата на Киплинг във Вермонт. Беше Денят на благодарността, земята вече бе покрита с дебел сняг и след всеки удар топката мигновено изчезваше от поглед. За щастие на един от тях — и до днес спореха на кого точно — му хрумна да боядисат топките в червено. Щуротията обаче не свърши дотам, защото ледената коричка осигуряваше фантастичен пробег на топката при всеки що-годе приличен удар. По някое време двамата с Ръдиард стигнаха до едно полегато надолнище; нямаше какво да спре шарените топки и те се пързаляха цели три километра чак до река Кънетикът. Три километра — така вярваха и той, и Ръдиард, а клубните скептици да вървят по дяволите.

Днес кокетката бе благосклонна към него и той стигна до осемнайсетия феъруей с шанс да не надхвърли осемдесет точки. Ако само успееше със следващия удар да овладее железния клъб, за да постигне пат удър. Докато я гледаше как лети, той изведнъж осъзна, че няма още дълго да играе на този терен. По простата причина че щеше да му се наложи да напусне Ъндършоу. Да напусне Ъндършоу? Невъзможно, отговори си машинално той. Да, и все пак неизбежно. Беше построил къщата за Туй, нейна първа и единствена господарка. Как да въведе там Джийн като младоженка? Това би било не само безчестно, но и неприлично. Едно бе Туй със своята доброта на светица да му намекне, че може да се ожени повторно; съвсем друго — да доведе втора съпруга в къщата и там да си позволи насладите, които двамата с Туй не бяха изпитали нито веднъж, откакто се заселиха под нейния покрив.

Разбира се, не можеше и дума да става. Но колко тактично, колко умно постъпи Джийн, като не го изтъкна, а остави Артър да стигне сам до този извод. Тя наистина беше изключителна жена. А още повече го трогваше интересът й към случая „Ейдълджи“. Един джентълмен не бива да прави сравнения, но Туй, макар и одобрявайки мисията му, би била еднакво щастлива както при успех, така и при провал. Без съмнение Джийн също; ала нейният интерес променяше всичко. Пораждаше у него твърда решимост да успее заради Джордж, заради правдата, заради — нека вдигне летвата още по-високо — честта на родината; но и заради това прекрасно момиче. Успехът би бил неговият трофей, положен в нозете й.

Дълбоко развълнуван от тия мисли, Артър прати първия си удар на пет метра отвъд дупката, със следващия докара топката на два метра и дори от това разстояние не успя да улучи. Резултат 82 вместо 79; да, наистина не биваше да се допускат жени до голфа. Не само до игрищата, но и до умовете на играчите, инак щеше да настане хаос, както доказваше днешният случай. Веднъж Джийн прояви желание да се научи да играе голф и тогава той реагира със сдържан ентусиазъм. Но идеята явно не беше добра. Имаше и други области, освен избирателните урни, до които прекрасният пол не биваше да се допуска в интерес на обществената хармония.

Когато се върна в Ъндършоу, Артър откри, че със следобедната поща е пристигнала вест от мистър Кенет Скот.

— Ето го! — извика той, отваряйки с ритник вратата на Уд. — Ето го!

Секретарят погледна листа, който шефът му сложи пред него, и прочете:

Дясно око:	8,75 д. сф.
Дясно око:	1,75 д. цил. 90°
Ляво око:	8,25 д. сф.

— Виждаш ли, казах на Скот да парализира очните мускули с атропин, тъй че резултатите да са напълно независими от пациента. Да не би някой да заяви, че Джордж симулира слепота. Точно на това се надявах. Желязно доказателство! Неопровержимо!

— Мога ли да попитам — подхвърли Уд, който днес намираше ролята на доктор Уотсън за по-приемлива, — какво точно означава?

— Означава, означава… през всичките си години на практика като очен лекар не помня да съм коригирал тъй висока степен на късогледство с астигматизъм. Ето, слушай какво пише Скот. — Той отново грабна писмото. — „Както всички страдащи от късогледство, мистър Ейдълджи вероятно среща непрестанни затруднения да вижда ясно на повече от десетина сантиметра, а в тъмнина за него би било практически невъзможно да се ориентира на място, с което не е запознат до съвършенство.“ С други думи, Алфред, с други думи, господа съдебни заседатели, той е сляп, както се казва, като къртица. С тази разлика, че противно на нашия приятел къртицата би могла да се ориентира нощем в полето. Знам какво да направя. Ще хвърля предизвикателство. Ще поръчам да изработят очила по неговата рецепта и ако някой защитник на полицията си ги сложи през нощта, гарантирам, че няма да стигне от дома на викария до нивата и обратно за по-малко от час. Ще заложа репутацията си на това. Защо ме гледате със съмнение, господа съдебни заседатели?

— Просто слушах, сър Артър.

— Не, гледаше ме със съмнение. Разпознавам съмнението от пръв поглед. Хайде, задай ми очевидния въпрос.

Уд въздъхна.

— Просто се чудех дали зрението на Джордж не се е влошило през трите години престой в затвора.

— Аха! Досетих се, че мислиш точно това. Съвършено невярно. Слепотата на Джордж е постоянна. Официално лекарско мнение. През 1903 година е била също тъй тежка, както и днес. А тогава той дори не е имал очила. Други въпроси?

— Не, сър Артър.

В главата му се въртеше една забележка, но Уд сметна за неуместно да я изтъкне. Може би през всичките си години като практикуващ очен лекар неговият работодател наистина не бе срещал тъй висока степен на късогледство с астигматизъм. От друга страна обаче, Уд си спомняше как на вечеря сър Артър неведнъж го забавляваше с разказите си, че е имал най-пустата лекарска чакалня в цял Бърмингам и тъкмо тази феноменална липса на пациенти го подтикнала да се захване с писане.

— Мисля да поискам три хиляди.

— Три хиляди какво?

— Лири, човече, лири. Основавам пресмятанията си на случая „Бек“.

Физиономията на Уд бе по-изразителна от всеки въпрос.

— Случаят „Бек“, не го ли помниш? Нима? — Сър Артър поклати глава с шеговит укор. — Адолф Бек. От норвежки произход, доколкото си спомням. Обвинен в измами на жени. Взели го за бивш затворник на име — представи си само! — Джон Смит, който вече бил излежавал присъда за подобни престъпления. Бек бил осъден на седем години затвор. Освободен условно преди пет години. Три години по-късно пак арестуван. Отново осъден. Съдията обаче се усъмнил, отложил присъдата и междувременно кой изникнал наяве? Истинският измамник мистър Смит. Спомням си една подробност от делото. Как разбрали, че Бек и Смит не са един и същи човек? Единият бил обрязан, а другият не. На такива дреболии понякога се крепи правосъдието… А, изглеждаш още по-озадачен, отколкото в началото. Напълно разбираемо. Къде е основната точка? По-точно двете основни точки. Първо, Бек бил осъден въз основа на погрешно разпознаване от множество свидетелки. Десет или единайсет. Не коментирам. Но бил осъден също така въз основа на категоричните показания на един експерт по подправени и анонимни писма. Нашият стар приятел Томас Гърин. Принуден да се изправи пред анкетната комисия по случая „Бек“ и да признае, че свидетелските му показания на два пъти са осъдили невинен човек. А едва година преди това признание за некомпетентност той е атакувал с пяна на устата Джордж Ейдълджи. Според мен би трябвало да му забранят да влиза в съдебна зала и да преразгледат всяко дело, в което е взел участие… Както и да е, точка втора. След доклада на комисията Бек бил реабилитиран и получил пет хиляди лири от Държавната хазна. Пет хиляди лири за пет години. Можеш сам да пресметнеш тарифата. Ще поискам три хиляди.

Кампанията напредваше. Щеше да прати на доктор Бътър молба за среща; писмо до директора на училището в Уолсол с въпрос относно момчето Дреб; до капитан Ансън с молба за достъп до полицейските архиви по случая; и до Джордж, за да провери дали е имал делови неприятности в Уолсол. Щеше да прегледа доклада по случая „Бек“, за да се увери в пълното унижение на Гърин, и официално да поиска от вътрешния министър ново и окончателно разследване на целия въпрос.

Възнамеряваше да посвети следващите два дни на анонимните писма с цел да ги направи по-малко анонимни, да премине от графологията към психологията и евентуалното разобличаване. После щеше да предаде досието на доктор Линдзи Джонсън за професионално сравнение с образци от почерка на Джордж. Джонсън беше графолог номер едно в Европа, призова го дори адвокатът Лабори по делото „Драйфус“. Да, помисли си Артър, докато приключа, около делото „Ейдълджи“ ще се вдигне също такъв шум, както около делото „Драйфус“ във Франция.

Настани се на бюрото с вързопчетата писма, увеличително стъкло, бележник и любимия си автоматичен молив. Въздъхна дълбоко, после бавно и предпазливо, сякаш очакваше отвътре да изхвръкне някакъв зъл дух, развърза панделките от пакетите на викария и канапа от този на Брукс. Писмата до викария бяха датирани с молив и номерирани по реда на получаване; по тия до железаря не личаха никакви признаци за последователност.

Изчете ги усърдно с цялата им отровна ненавист и злорада фамилиарност, самохвалство и безумни брътвежи, високопарни претенции и тривиалност. Аз съм Бог аз съм Всевишния аз съм глупак и лъжец клеветник и подлец. О ще му се види нагорно на пощальона. Беше смехотворно, нелепо, но струпаните нелепости се превръщаха в сатанинска жестокост, способна да сломи самото съзнание на жертвите. Докато четеше, гневът и отвращението му почнаха да се уталожват и Артър се опита да остави фразите да попиват в него. Вие мръсни доносници заслужавате дванайсет месеца затвор… Аз съм от хитър по-хитър… Ти едър недодялан мерзавец хубавичко те нагласих гадино скапана маймуна такава… Познавам всички тузари а ако имам лице на мошеник то не е по-грозно от твойто… Кой задигна онези яйца в сряда вечер защо го стори ти или твоят човек ама не вярвам да ме обесят…

Четеше и препрочиташе, подреждаше и преподреждаше, сравняваше, водеше записки. Постепенно догадките се превръщаха в подозрения, след това в хипотези. Като начало, независимо дали бе имало банда изкормвачи или не, по всичко личеше, че има банда от автори на анонимни писма. Трима, предположи той — двама млади възрастни и едно момче. От време на време посланията на двамата възрастни се застъпваха, но според Артър между тях имаше разлика. Единият беше само злобен; другият изпадаше в пристъпи на религиозна мания, които се люшкаха от истерично благочестие до потресаващо богохулство. Това бе онзи, който се подписваше Сатана, Бог и дори стигаше до теологическия хибрид Бог Сатана. Колкото до момчето, то имаше изключително неприличен език и Артър му даваше някъде между дванайсет и шестнайсет години. Освен това възрастните се хвалеха с фалшификаторските си умения. „Мислиш ли, че не можем да подправим почерка на хлапето ти?“ — бе писал един от тях на викария през 1892 година. И за доказателство прилагаше цяла страница, плътно покрита със съвсем приемливи подписи на цялото семейство Ейдълджи, семейство Брукс и други съседи.

Голяма част от писмата бяха на една и съща хартия, пуснати с едни и същи пликове. Понякога единият автор започваше, сетне отстъпваше място на другия: след словоизлиянията на Бог Сатана върху същата страница се появяваха неграмотните драскулки и грубите картинки — груби във всеки смисъл на думата — на хлапето. Това категорично подсказваше, че тримата живеят под един покрив. Къде можеше да е този покрив? Тъй като много от писмата бяха доставени на ръка до жертвите в Уайърли, изглеждаше логично да се предположи, че разстоянието е не повече от два-три километра.

Следващ въпрос. Що за покрив е могъл да подслони трима подобни писачи? Някакво заведение, събиращо младежи от мъжки пол на различна възраст? Може би претъпкано училище? Артър прерови образователните справочници, но не откри нищо подходящо на това разстояние. Възможно ли бе злодеите да са трима чиновници или пък делови съдружници? Колкото повече обмисляше въпроса, толкова по-силно клонеше към извода, че са от едно и също семейство, двама по-големи братя и един по-малък. Някои от писмата бяха извънредно дълги, което говореше за лениво семейство с много свободно време.

Нуждаеше се от по-голяма конкретност. Училището в Уолсол например изглеждаше постоянен фактор в историята, ала доколко важен? Ами това писмо, какво да си мисли за него? Религиозният маниак очевидно намекваше за Милтън. „Изгубеният рай“, книга първа — рухването на Сатаната и пламтящото езеро на ада, което самият автор посочваше като своя крайна цел. Ако зависеше от Артър, точно там би го пратил. И тъй, ето още един въпрос до директора: включван ли е някога „Изгубеният рай“ в учебната програма, ако да, то кога точно, колко момчета са го изучавали и проявило ли е някое от тях особен интерес? Дали в момента се хващаше за сламка, или просто проучваше всяха възможност? Трудно му бе да прецени.

Изчете писмата по реда на получаване; изчете ги в обратен ред; изчете ги напосоки; разбърка ги като тесте карти. Сетне зърна нещо и пет минути по-късно вратата на секретарския кабинет отново се разтвори с трясък.

— Алфред, моите поздравления. Улучи право в десетката.

— Тъй ли?

Артър хвърли едно писмо на бюрото пред него.

— Гледай тук. И тук, и тук.

Секретарят проследи с поглед пръста му, без да проумява.

— Каква десетка съм улучил?

— Гледай, човече, ето тук: момчето трябва да бъде пратено по море. И тук: вълната връхлита над вас. Това е първото писмо на Грейторекс, не разбираш ли? И тук също: не вярвам да ме обесят, но ще ме пратят в морето.

Изражението на Уд подсказваше, че не схваща очевидното.

— Прекъсването, Уди, прекъсването. Седемте години. Защо е прекъснал, питах се, защо е прекъснал? А ти отговори: защото не е бил там. Попитах къде е бил и ти отговори: може да е станал моряк. А това тук е първото писмо след седемте години прекъсване. Ще проверя пак, но залагам една твоя заплата, че в предишните писма не се споменава нито веднъж за море.

— Е — каза Уд, позволявайки си леко самодоволство, — обяснението изглеждаше правдоподобно.

— А ако имаш и най-малко съмнение — продължи Артър, макар че след поздравлението за своята проницателност секретарят изобщо не бе склонен да се съмнява, — окончателното потвърждение е в мястото, откъдето идва последната фалшификация.

— Боя се, че ще трябва да ми напомните, сър Артър.

— Декември 1895 година, сещаш ли се? Обявата в един блакпулски вестник, че цялото имущество на викария се разпродава на търг.

— Да?

— Хайде, човече, стегни се. Блакпул. Какво е Блакпул? Курортът на Ливърпул. Оттам е хванал кораб, от Ливърпул. Ясно е като бял ден.

Този ден Алфред Уд имаше много работа. Трябваше да напише писмо до директора на училището в Уолсол с въпроси за изучаването на Милтън; друго до Хари Чарлсуърт със заръка да открие всички местни жители, които са плавали по море между 1896 и 1903 година, а също така да потърси момче на име Дреб; трето до доктор Линдзи Джонсън с молба за спешно сравнение между писмата от приложеното досие и вече доставените му документи, писани от Джордж Ейдълджи. Междувременно Артър пишеше на мама и Джийн, за да сподели напредъка си по случая.

На другата сутрин с пощата пристигна писмо в познат плик. Печатът беше от Канок.

Уважаеми сър,

Пишем тези няколко реда за да ви кажем че сме агенти на детективите и знаем че Ейдълджи уби коня и написа ония писма. Не се мъчете да прехвърляте вината на други. Ейдълджи беше и това ще бъде доказано защото той не е за тук а и…

Артър обърна листа, продължи да чете и нададе рев.

… никакво образование нямаше в Уолсол докато оная свиня Олдис беше шеф на гимназията. Той си тегли куршума след като управляващите получиха писма за него. Ха, ха.

До директора на училището в Уолсол бе отправено допълнително писмо с въпрос относно обстоятелствата около напускането на неговия предшественик; след това новото доказателство бе препратено на доктор Линдзи Джонсън.

В Ъндършоу цареше покой. И двете деца ги нямаше; Кингсли караше първия си семестър в Итън, Мери учеше в пансиона „Прайърс Фийлд“, Годалминг. Времето бе навъсено; Артър обядваше самотен край разпалената камина; вечер играеше билярд с Уди. Виждаше на хоризонта да се задава петдесетият му рожден ден — ако хоризонтът може да бъде само на някакви си две години разстояние. Все още играеше крикет и от време на време отбелязваше хубави удари, които противниковите капитани посрещаха с благосклонни коментари. Но все по-често му се случваше както стои на позицията за батиране, насреща да се появи някой непочтителен младок, размахал ръце като вятърна мелница; сетне усещаше удар върху подплънката на гърдите си, озърташе се свирепо към съдиите и чуваше от двайсет метра извинителната присъда: „Много съжалявам, сър Артър“. Присъда, срещу която не се допускаха възражения.

Време бе да признае, че славните му дни са отминали. Седем на шейсет и едно срещу Кеймбриджшър и изваждане от игра на У. Дж. Грейс през следващия сезон. Вярно, великият играч вече бе отбелязал сто точки, когато Артър излезе като пети поред подаващ и го срази с елементарен удар, по-силен от всякакви трикове. Но въпреки всичко противниковият отбор спечели със 110 точки. В чест на подвига си той написа пародия на героична поема в деветнайсет куплета. Капитан на националния отбор, както предсказваше някога Партридж? Как ли пък не. Повече му подхождаше капитан на писателите срещу актьорите на игрище „Лорде“ миналото лято. През онзи юнски ден той откри играта заедно с Удхаус, който бе изваден от игра най-позорно. Самият Артър направи само два удара, а Хорнънг дори не успя да се вреди. Хорас Блийкли отбеляза петдесет и четири точки. Може би колкото по-добър е един писател, толкова по-зле играе крикет.

Същото беше и с голфа, където пропастта между мечти и реалност се разширяваше с всяка година. Но билярдът… виж, билярдът беше игра, където упадъкът не идва автоматично. Играчите продължаваха без видими затруднения и след петдесет години, след шейсет, дори след седемдесет. Силата не играеше решаваща роля; важни бяха тактиката и опитът. Плъзгане, рикошет, фалцов удар, удар с подскок — каква игра само! Пречеше ли му нещо с малко повече тренировки и може би някой и друг съвет от професионалист да влезе в националния любителски шампионат? Трябваше да усъвършенства далечните удари, разбира се. Трябваше всеки път да си повтаря: засечи най-удобната топка за простичък удар към горния джоб, а после вкарай в страничния колкото можеш повече топки. Уд нямаше проблеми с далечните удари, макар че с рикошетите имаше още много да се учи, както постоянно му изтъкваше Артър.

Наближава петдесет — навлиза във втората половина на живота, макар и със закъснение. Беше загубил Туй, но намери Джийн. Беше загърбил научния материализъм, в който го възпитаваха още от детство, но откри начин да открехне великата врата към отвъдното. Умниците често повтаряха, че тъй като им липсва духовен инстинкт, англичаните са измислили крикета, за да си създадат усещане за вечност. Невежите наблюдатели си въобразяваха, че билярдът е един и същ удар, повтарян отново и отново. И двете идеи бяха пълна глупост. Вярно, англичаните не си падаха по демонстрации — в края на краищата не бяха италианци, — но имаха не по-малко духовна същност от което и да било друго племе. И няма два еднакви билярдни удара, както няма две еднакви човешки души.

Отиде на гроба на Туй в Грейшот. Сложи цветя, поплака и когато се обърна да си върви, неволно се запита кога ли ще дойде пак. Дали другата седмица или след две седмици? А после? В един момент цветята ще изчезнат, посещенията му ще се разредят. Ще започне нов живот с Джийн, може би в Кроубъро, близо до нейните родители. Ще стане… неудобно да посещава Туй. Ще си каже, че е достатъчно да мисли за нея. Джийн — ако е рекъл господ — ще му роди деца. Кой ще идва при Туй тогава? Той тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Безполезно беше да предвкусва бъдещата вина. Важното беше човек да действа според принципите си, а с трудностите да се справя както може.

И все пак, когато се върна в Ъндършоу — в опустялата къща на Туй — той усети неволно привличане към нейната спалня. Не бе наредил да бъде сменена подредбата или мебелировката — как би могъл? Затова там все още си стоеше леглото, на което тя издъхна в три часа след полунощ, отпуснала крехката си десница в неговата голяма тромава лапа, а из въздуха се носеше мирис на виолетки. Мери и Кингсли седят изтощени и уплашени. Почти с последния си дъх Туй се надига и заръчва на Мери да се грижи за Кингсли… Артър въздъхна и пристъпи към прозореца. Преди десет години бе избрал тази стая за нея, защото имаше най-хубавия изглед към градината и потайната долина, където се събираха горите от хребетите. Нейната спалня, нейната болнична стая, стаята на нейната смърт — винаги се бе старал да я направи колкото се може по-приятна и безболезнена.

Това си казваше — казваше го на себе си и на другите тъй често, че накрая сам си повярва. Нима открай време бе живял в заблуда? Защото именно в тази стая само няколко седмици преди смъртта си Туй бе казала на дъщеря си, че баща й може да се ожени повторно. Когато Мери му предаде разговора, той се опита да го обърне на шега — сега осъзнаваше, че е постъпил глупаво. Трябваше да използва възможността да похвали Туй и същевременно да подготви почвата; вместо това той изпадна в паника, понечи да се измъкне с шега и попита нещо от рода на: „Имаше ли конкретна кандидатура предвид?“. На което Мери отвърна: „Татко!“. Недвусмислено се усещаше с какво неодобрение е изречена тази дума.

Той продължи да гледа през прозореца на спалнята надолу, отвъд занемарения тенис корт, към долината, която някога в мигове на капризно настроение му напомняше сцена от немска народна приказка. Сега приличаше на онова, което си беше — част от Съри. Едва ли можеше да подхване отново разговора с Мери. Но в едно нямаше съмнение: ако Туй е знаела, с него бе свършено. Ако и Мери е знаела, с него бе дваж свършено. Ако Туй е знаела, значи Хорнънг бе прав. Ако Туй е знаела, мама грешеше. Ако Туй е знаела, значи той като изпечен двуличник е въртял игри с Кони и безсрамно е манипулирал старата мисис Хокинс. Ако Туй е знаела, значи цялата му представа за чест и почтеност се оказваше пълна заблуда. На каменистото плато над Мейсънгил той бе казал на мама, че честта и безчестието са тъй близки, че е трудно човек да ги различи, а тя му отвърна, че именно затова честта е толкова важна. Ами ако през цялото време е газил в безчестие, заблуждавайки единствено себе си и никой друг? Ами ако светът го е приемал за най-вулгарен прелюбодеец — и макар че не беше, това не променяше нищо. Ами ако Хорнънг бе прав и нямаше разлика между вина и невинност?

Той тежко седна на леглото и се замисли за онези потайни пътувания до Йоркшър — как той и Джийн пристигаха и си тръгваха с различни влакове, за да се преструват на невинни. Ингълтън беше на четиристотин километра от Хайндхед; там бяха в безопасност. Но той смесваше безопасност и чест. През годините навярно бе станало съвършено ясно за всички. Какво е едно английско село, освен инкубатор за клюки? Макар че Джийн винаги си водеше придружителка, макар че двамата никога не отсядаха под един покрив, истината си оставаше истина: знаменитият Артър Конан Дойл, който се бе оженил в енорийската църква, сега обикаляше из възвишенията с друга жена.

Ами Уолър? През цялото това време, заслепен от самодоволната си увереност, той така и не се запита какво мисли Уолър. Мама бе одобрила неговото решение и това му стигаше. Нямаше значение какво мисли Уолър. А кроткият добродушен Уолър нито веднъж не си позволи грубост. Държеше се тъй, сякаш напълно вярваше на всяка история, която му поднасяха. Между семействата Леки и Дойл имало отдавнашно приятелство; мама открай време обичала дъщеря им. Уолър никога не изричаше нито повече, нито по-малко, отколкото повеляваха елементарната учтивост и елементарното благоразумие. На игрището за голф не се опитваше да извади Артър от равновесие с някой коментар за хубостта на младата Джийн Леки. Но Уолър сигурно бе прозрял измамата от самото начало. Може би дори — пази боже — я бе обсъждал с мама зад гърба на Артър. Не, беше непоносимо да си го мисли. Но при всяко положение Уолър бе видял и разбрал. И което беше най-ужасното — осъзнаваше сега Артър, — Уолър сигурно го бе гледал с огромно самодоволство. Докато ходеха заедно на лов за яребици и зайци, той навярно си спомняше онзи гимназист, току-що пристигнал от Австрия, който го гледаше като кукувиче в чуждо гнездо, който стоеше насреща му, без да знае каквото и да било, но изпълнен с най-фантастични догадки и болезнено притеснение. А сетне минаха години и Артър взе да идва в Мейсънгил за няколко откраднати часа насаме с Джийн. И сега Уолър можеше мълчаливо, без дори да прошепне и дума — което, разбира се, само влошаваше нещата и го издигаше още по-нависоко, — Уолър можеше да се наслаждава на моралното си отмъщение. Ти дръзна да ме гледаш неодобрително? Ти дръзна да си мислиш, че разбираш живота? А сега идваш тук и използваш мен, майка си и цялото село като параван за своите срещи. Взимаш майчиния си кабриолет и минаваш покрай „Св. Осуалд“ с възлюбената си. Мислиш, че селото не забелязва? Мислиш, че кумът ти е получил амнезия? Казваш на себе си — и на другите — че поведението ти е почтено?

Не, трябваше да спре. Вече твърде добре познаваше тази спирала, знаеше изкушенията на хлъзгавата й плоскост, както и точно накъде слиза тя — към летаргия, отчаяние и самоненавист. Не, трябваше да се придържа към известните факти. Мама бе одобрила постъпките му. Както и всички други, освен Хорнънг. Уолър не бе казал нищо. Туй просто бе предупредила Мери да не се изненадва, ако той се ожени повторно — думи на любеща и грижовна съпруга и майка. Туй не бе казала нищо повече и следователно не знаеше нищо повече. Мери също не знаеше. Нито живите, нито мъртвите щяха да спечелят, ако той и занапред се измъчваше. А животът трябваше да продължи. Туй знаеше това и го приемаше без горчивина. Животът трябва да продължи.

Доктор Бътър прие да се срещнат в Лондон; другите обаче не бяха толкова обнадеждаващи в отговорите си. Оказа се, че Джордж никога не е имал каквато и да било работа в Уолсол. Мистър Мичъл, директорът на тамошното училище, съобщаваше, че в списъците от последните двайсет години нямало ученик на име Дреб; нещо повече, неговият предшественик напуснал след шестнайсет години достойна служба и идеята, че е уволнен или разобличен за някакви провинения, била чиста глупост. Вътрешният министър Хърбърт Гладстон изразяваше най-искрена почит и уважение към сър Артър и след няколко абзаца, пълни с увъртане и безсмислици, отхвърляше всякаква възможност за преразглеждане на случая „Ейдълджи“, който и бездруго вече бил твърде много раздухван. Последното писмо беше върху бланка на стафордшърската полиция. „Драги сър — започваше то, — би ми било много интересно да узная какво има да каже Шерлок Холмс за един случай от реалния живот…“ Но шеговитият тон не означаваше готовност за съдействие — капитан Ансън нямаше желание да подпомогне сър Артър в каквото и да било отношение. Нямало прецедент полицейските архиви да бъдат предоставяни на частно лице, колкото и известно да е то; нямало и прецедент подобно лице да разпитва полицейски служители, подчинени на капитана. Нещо повече, тъй като сър Артър имал очевидното намерение да дискредитира стафордшърската полиция, нейният началник не смятал сътрудничеството с противника за уместно както от стратегическа, така и от тактическа гледна точка.

Артър предпочиташе войнствената откровеност на бившия артилерийски офицер пред сладкодумните увъртания на политика. Може би имаше шанс да привлече Ансън на своя страна, но военната метафора, използвана в писмото, накара Артър да се запита дали вместо да отговаря на противниците си с изстрел за изстрел — негов експерт срещу всеки техен, — не е по-добре да открие преграден артилерийски огън и да разбие позициите им на пух и прах. Да, защо не? Ако те имат един експерт графолог, той ще извади няколко; не само доктор Линдзи Джонсън, но може би още мистър Гобърт и мистър Дъглас Блакбърн. А за да не се усъмни някой в мистър Кенет Скот от Манчестър Скуеър, щеше да прати Джордж при още няколко очни специалисти. Йелвъртън бе избрал тактиката да изтощава противника, която даваше добри резултати, докато не се стигна до патова ситуация; сега Артър щеше да мобилизира мощна армия и да атакува по всички фронтове.

Срещна се с доктор Бътър в „Гранд Хотел“ на Чаринг Крос. Този път влезе откъм Нортъмбърланд Авеню точно навреме; не си позволи да наблюдава незабелязано полицейския експерт хирург. Така или иначе, от показанията му можеше да се досети за неговия характер — търпелив, сдържан и без каквато и да било склонност към волности и догадки в съжденията си. Пред съда не бе казал нищо повече от онова, което можеше да подкрепи с наблюдения; това подпомогна защитата по отношение на кървавите петна, но силно я затрудни, що се отнася до космите. Не мнението на онзи шарлатан Гърин, а именно преценката на Бътър бе пратила Джордж в „Луис“ и „Портланд“.

Сега двамата седяха в същия кабинет, където само преди две седмици си бе създал първите впечатления за Джордж Ейдълджи.

— Искрено благодаря, че ми отделихте от времето си, доктор Бътър.

Хирургът се усмихна. Беше красив беловлас мъж, с десетина години по-възрастен от Артър.

— На драго сърце. Радвам се, че имам възможността да благодаря на човека, който написа… — и тук Артър сякаш долови мъничка пауза, освен ако всъщност не беше само в ума му… — „Белият отряд“.

Артър отвърна на усмивката. Винаги бе смятал компанията на полицейските експерти не само за поучителна, но и за приятна.

— Доктор Бътър, питам се дали бихте приели да говорим съвсем откровено. Искам да кажа, че високо ценя вашето мнение, но бих желал да чуете някои мои въпроси и предположения. Каквото и да кажете, ще бъде напълно поверително и няма да повторя нито една ваша дума, без да ви дам възможността да я подкрепите, поправите или отхвърлите. Приемливо ли е това?

Доктор Бътър се съгласи и Артър започна от онези части на неговите показания, които бяха най-малко спорни или поне неопровержими за защитата. Бръсначите, ботушите и различните петна.

— Изненада ли ви, доктор Бътър, че по дрехите е имало толкова малко кръв, след като сте знаели в какво е обвинен Джордж Ейдълджи?

— Не. Или по-точно, задавате въпроса твърде неопределено. Ако Ейдълджи беше казал: да, аз осакатих понито, сторих го с този инструмент, носех тези дрехи и действах съвсем сам, тогава бих могъл да изкажа мнение. И при тези обстоятелства бих казал: Да, много съм изненадан, дори изумен.

— Но?

— Но както винаги дадох показания за онова, което открих: количеството кръв от бозайник върху дрехите и тъй нататък. Нищо повече. Щом не мога да кажа как и кога петната са попаднали там, не мога и да коментирам по-нататък.

— На свидетелската скамейка, разбира се. Но между нас…

— Между нас казано, когато човек разпорва корема на кон, има много кръв и той не би могъл да контролира къде точно ще се пролее, особено ако върши деянието в тъмна нощ.

— Значи сте съгласен с мен? Не може да го е сторил, нали?

— Не, сър Артър, не съм. Много далеч съм от позицията ви. Между вашата и моята има голяма разлика. Така например всеки, който съзнателно възнамерява да нарани кон, би се сетил да си сложи престилка като касапите. Очевидна предпазна мярка. Но няколко пръски кръв може незабелязано да попаднат на други места.

— В съда не е споменато за престилка.

— Не това имам предвид. Просто ви давам различно обяснение. Трето обяснение е, че може да са участвали и други. Ако е действала банда, както се предполагаше, то младежът може да не е извършил осакатяването собственоръчно, а да е стоял отстрани и няколко капки кръв да са изцапали дрехите му.

— За това също не е споменато.

— Но имаше силни съмнения за съществуването на банда, нали?

— Имало е умишлени намеци за банда. Но нито грам доказателство.

— А другият човек, който нападна коня си?

— Грийн. Но дори и Грийн не е твърдял, че има банда.

— Сър Артър, напълно схващам вашата теза. Вие търсите доказателства в нейна подкрепа. Просто ви казвам, че има и други възможности, независимо дали са били изнесени пред съда.

— Напълно сте прав. — Артър реши да не настоява повече. — Може ли да поговорим за космите? В показанията си казвате, че сте събрали от дрехите двайсет и девет косъма и че при огледа под микроскоп те се оказали — ако си спомням добре думите ви — „подобни по дължина, цвят и структура“ на онези по парчето кожа, изрязано от мъртвото пони.

— Точно така.

— „Подобни“. Не казвате „съвършено еднакви“.

— Да.

— Защото не са били съвършено еднакви?

— Не, защото това вече би било извод, а не наблюдение. Но щом са подобни по дължина, цвят и структура, спокойно би могло да се каже, че са съвършено еднакви.

— Изобщо ли не се съмнявате?

— Сър Артър, на свидетелската скамейка винаги предпочитам по-скоро да премълча, отколкото да говоря неща, в които не съм абсолютно уверен. Между нас казано, и при предложените от вас условия, ви уверявам, че космите по дрехите бяха от същото животно, чиято кожа изследвах под микроскоп.

— И точно от същата част ли?

— Не ви разбирам.

— От същото животно, но и от същата част на тялото, тоест от корема?

— Да.

— А космите по различни части от тялото на кон или пони би трябвало да се различават по дължина, може би също по дебелина и структура. Космите от опашката или гривата например трябва да са различни, нали?

— И тук сте прав.

— И все пак всичките двайсет и девет косъма, които изследвахте, бяха съвсем еднакви и идваха от едно и също място?

— Вярно.

— Може ли да си представим заедно нещо, доктор Бътър? Пак при пълна дискретност, между тези четири стени. Нека си представим — колкото и да е противно, — че отиваме да изкормим пони.

— Ако разрешите да ви поправя, понито не беше изкормено.

— Така ли?

— Според свидетелските показания кожата на корема е била разпрана и се наложило да го застрелят заради тежкия кръвоизлив. Но червата не са висели от раната, както би станало при изкормване.

— Благодаря. И тъй, представете си, че отиваме да нараним пони. Трябва да се приближим до него, да го успокоим. Да го галим, може би да му говорим, да го потупаме по хълбока. Представете си как ще го държим, докато извършваме деянието. Ако искаме да разпорим корема, вероятно ще застанем до хълбока му, може би ще преметнем ръка през гърба, за да го удържаме на място, докато посягаме надолу с инструмента, който използваме.

— Не знам. Никога не съм присъствал на подобна чудовищна сцена.

— Но не оспорвате, че вероятно би станало точно така. Аз самият имам коне, те са нервни създания дори и при най-спокойни обстоятелства.

— Ние с вас не сме били там. А и не става дума за кон от конюшните ви, сър Артър. Било е миньорско пони. Нима миньорските понита не се славят с кроткия си нрав? Не са ли свикнали миньорите да ги докосват? Не се ли доверяват на всекиго?

— Прав сте, не сме били там. Но потърпете още малко. Представете си, че сме сторили всичко, както го описах.

— Много добре. Макар че може да е станало другояче. Например ако са участвали повече хора.

— Приемам възражението ви, доктор Бътър. А вие на свой ред приемете, че ако деянието е извършено горе-долу както го описах, би било невъзможно по дрехите на извършителя да останат само косми от едно и също място, а именно от корема, където в никакъв случай не докосваме животното, за да го успокоим. Нещо повече, същите косми са открити по различни части на дрехите — по ръкава и лявата предна част на сакото. Не би ли било редно да има поне няколко косъма от други части на понито?

— Може би. Ако вашето описание на събитията е вярно. Но както и преди, вие предлагате само две възможни обяснения — вашето и на обвинителя. Между тях съществува обширно пространство за догадки. Например върху дрехите може да е имало по-дълги косми, но виновникът да ги е забелязал и отстранил. Това не би било изненадващо, нали? Може да ги е отвял вятърът. Или, повтарям, може да е имало банда…

В този момент Артър безкрайно предпазливо пристъпи към „очевидното“ обяснение, предложено от Уд.

— Ако не греша, вие работите в Канок, нали?

— Да.

— Не изрязахте ли лично парчето кожа?

— Не, направи го мистър Луис, който се грижеше за животното.

— И после ви го доставиха в Канок?

— Да.

— Доставиха ви и дрехите?

— Да.

— Преди или след?

— Какво имате предвид?

— Преди парчето кожа ли пристигнаха дрехите, или след него?

— О, разбирам. Не, бяха доставени заедно.

— По едно и също време?

— Да.

— От един и също полицейски служител?

— Да.

— В един и същ пакет?

— Да.

— Как се казваше полицаят?

— Нямам представа. Срещам се с толкова много. Освен това напоследък всички ми се виждат съвсем млади и си приличат.

— Спомняте ли си какво каза той?

— Сър Артър, беше преди повече от три години. Няма ни най-малка причина да си спомням дори и една от думите му. Най-вероятно просто ми е казал, че носи пратка от инспектор Камбъл. Може да е споменал какво има вътре. Може да е добавил, че трябва да изследвам предметите, макар че едва ли има нужда да ми го казва, нали?

* * *

— И докато предметите се намираха у вас, най-грижливо ги държахте разделени, имам предвид кожата и дрехите. Не искам да говоря като адвокат на защитата, уверявам ви.

— Но много приличате на такъв, ако позволите да кажа. И естествено виждам накъде биете. Гарантирам, че в моята лаборатория не е имало възможност за смесване на уликите.

— Не съм си го и помислял, доктор Бътър. Имах предвид съвсем друго. Можете ли да ми опишете пакета, който получихте?

— Сър Артър, много добре разбирам накъде ме водите. За двайсет години кръстосани адвокатски разпити няма как да не съм опознал този подход. Неведнъж ми се е налагало и да обяснявам полицейските процедури. Вие се надявате да кажа, че некадърните полицаи са омотали дрехите и кожата заедно в парче вехто зебло. С което обиждате не само тях, но и мен.

Сега в любезния глас на доктор Бътър звучаха стоманени нотки. Винаги е по-добре такъв свидетел да бъде на твоя страна.

— Не бих си позволил подобно предположение — побърза да го успокои Артър.

— Току-що си го позволихте, сър Артър. Намекнахте, че може да съм пренебрегнал опасността от замърсяване. Предметите бяха отделно опаковани и запечатани, тъй че никакво тръскане не би могло да прехвърли космите от единия пакет в другия.

— Много съм ви задължен, доктор Бътър, че елиминирахте тази възможност.

И тъй, оставаха само два варианта: полицейска некадърност преди опаковането на уликите или пък преднамерено замърсяване. Е, не биваше повече да притиска Бътър. Освен…

— Може ли да ви задам още един въпрос? Чисто фактически.

— Разбира се. Извинете ме за раздразнението.

— Напълно е разбираемо. Както изтъкнахте, държах се като адвокат на защитата.

— Не е там въпросът. Става дума за съвсем друго. Вече над двайсет години работя с полицията на Стафордшър. Двайсет години ходя в съда и съм принуден да отговарям на въпроси, основани върху предположения, които знам, че са погрешни. Двайсет години гледам как си играят с невежеството на съдебните заседатели. Двайсет години представям най-ясни и недвусмислени улики, основани на научния анализ, а сетне с мен се държат ако не като с шарлатанин, то поне като с човек, който изказва лично мнение, не по-ценно от мнението на всеки друг свидетел. Само че не всеки свидетел има микроскоп, а дори и да има, не би бил способен да го настрои. Съобщавам какво съм видял — какво знам, — а ми отвръщат презрително, че това си е лично мое мнение.

— Искрено ви съчувствам — каза сър Артър.

— Дали? Както и да е, нека чуем въпроса ви.

— По кое време получихте полицейската пратка?

— По кое време ли? Някъде около девет.

Артър бе смаян от подобна експедитивност. Знаеше, че понито е открито към 6:20 ч, Камбъл още е бил на полето, когато Джордж излязъл от къщи, за да хване влака в 7:39 ч., а полицейската група пристигнала в дома на викария малко преди осем. След това е трябвало да претърсят къщата, да спорят със семейство Ейдълджи…

— Извинявайте, доктор Бътър, не го приемайте като адвокатски въпрос, но не може ли да е било по-късно?

— По-късно? В никакъв случай. Знам по кое време пристигна пакетът. Спомням си, че никак не бях доволен. Държаха да ми го връчат същия ден. Казах им, че не мога да остана след девет. Когато пристигна, тъкмо си бях извадил часовника. Беше точно девет.

— Грешката е изцяло моя. Мислех, че имате предвид девет сутринта.

Сега хирургът се изненада на свой ред.

— Сър Артър, от личен опит знам, че полицаите са способни и усърдни. И честни. Но не са чудотворци.

Сър Артър се съгласи и двамата се сбогуваха дружески. Но след като остана сам, той неволно си помисли точно това: полицаите наистина са чудотворци. Могат с усилие на волята да прехвърлят двайсет и девет конски косъма от един запечатан пакет в друг. Може би си струваше да ги запише в Парапсихологичното дружество.

Да, там би могъл да ги сравни с онези медиуми, които уж карали предметите да изчезват и после пак да се появяват, обсипвайки масичката за спиритически сеанси с дъжд от монети, асирийски глинени плочки и полускъпоценни камъни. Артър си оставаше крайно скептичен към този раздел на спиритизма; обикновено и най-елементарното проучване успяваше да установи, че древните монети идват от нумизматичния магазин на съседния ъгъл. Колкото до онези, които работеха със змии, костенурки и живи птици, Артър смяташе, че мястото им е по-скоро в цирка. Или в полицията на Стафордшър.

Не го свърташе на едно място. Но това бе просто от радост. Дванайсет часа — там се криеше отговорът. Полицаите бяха задържали веществените доказателства цели дванайсет часа, преди да ги доставят на доктор Бътър. Къде са били, кой ги е съхранявал и как точно? Имало ли е случайно замърсяване или съзнателно действие, извършено с ясното намерение да бъде обвинен Джордж Ейдълджи? Едва ли някога щяха да узнаят, освен ако някой от участниците се изповядаше на смъртния си одър — а Артър винаги бе изпитвал подозрение към подобни изповеди.

Радостното му вълнение се засили още повече, когато в Ъндършоу пристигна отчетът на доктор Линдзи Джонсън. Придружаваха го два бележника, изпълнени с подробен графологичен анализ. Експерт номер едно на Европа смяташе, че нито едно от дадените му писма — независимо дали е писано от злия мошеник, религиозния маниак или невъзпитаното момче — няма каквато и да било съществена прилика с автентичните документи, написани от Джордж Ейдълджи. В някои образци имало известно подобие; то обаче не надхвърляло онова, което може да се очаква от фалшификатор, признаващ, че се опитва да подправи чужд почерк. Естествено било понякога такъв човек да постигне правдоподобен резултат, но неизбежните характерни признаци категорично доказвали, че Джордж няма нищо общо с писмата.

Първата част от списъка на Артър вече бе отметната наполовина, дори повече: Йелвъртън — Косми — Писма — Зрение. Оставаха Грийн — там имаше още да се работи — и Ансън. С полицейския началник щеше да се заеме лично. Ансън бе реагирал подигравателно: „Би ми било много интересно да узная какво има да каже Шерлок Холмс за един случай от реалния живот…“ Добре тогава, Артър щеше да му предложи точно това; щеше да опише досегашните си разкрития, да ги прати на Ансън и да го помоли за коментар.

Докато сядаше на бюрото си, за да започне черновата, той за пръв път след смъртта на Туй изпита усещането, че всичко е както трябва. След депресията, вината и летаргията, след предизвикателството и призива към действие, най-сетне отново си бе на мястото — зад бюрото, с перо в ръката, бързащ да разкаже нова история и да накара хората да видят нещата по нов начин; а междувременно в Лондон го чакаше — вече не за дълго — жената, която занапред щеше да бъде негов пръв читател и пръв свидетел на всяко събитие от живота му. Чувстваше се изпълнен с енергия; думите кипяха в главата му; целта беше ясна. Започна с изречение, над което бе работил във влакове, хотели и таксита — едновременно драматично и декларативно:

Още първият ми поглед към мистър Джордж Ейдълджи бе достатъчен както да ме убеди, че е крайно невероятно да се окаже виновен в престъплението, за което са го осъдили, така и да ми подскаже поне част от причините, поради които е бил заподозрян.

Оттам нататък разказът тръгна стремително като спускаща се верига на кладенец със здраво изковани брънки. За два дни написа петнайсет хиляди думи. Може би щеше да добави и още нещо, когато пристигнеха допълнителните доклади от очните лекари и графолозите. Относно предполагаемата роля на Ансън в аферата почти не споменаваше — наивно е да очакваш от някого полезни отговори, ако си го нападнал още преди срещата. После Уд преписа всичко на машина и изпрати с препоръчана поща едно копие на полицейския началник.

Два дни по-късно от Грийн Хол, Стафорд, пристигна покана сър Артър да вечеря с капитан Ансън и съпругата му през идната седмица в ден по свой избор. Разбира се, предлагат му и да пренощува у тях. Нямаше никакъв коментар относно досието, освен шеговития послепис: „Ако желаете, можете да доведете и мистър Шерлок Холмс. Мисис Ансън ще бъде очарована да се запознае с него. Известете ме, ако трябва да настаним и него.“

Сър Артър подаде писмото на секретаря си.

— Както изглежда, засега пести боеприпасите.

Уд кимна и благоразумно се въздържа от коментари относно послеписа.

— Е, Уди, сигурно не ти се иска да дойдеш в ролята на Холмс?

— Ако желаете, ще ви придружа, сър Артър, но знаете мнението ми за маскировката. — Покрай всичко друго, Уд смяташе, че след като вече е играл Уотсън, ролята на Холмс определено ще надхвърли актьорските му способности. — Навярно ще съм ви по-полезен, ако остана да потренирам билярд.

— Съвършено вярно, Алфред. Оставаш да пазиш крепостта. И да наблегнеш на двойните удари. Аз ще видя що за човек е Ансън.

Докато Артър планира пътуването до Стафордшър, Джийн наднича по-напред в бъдещето. Време е да се заеме с прехода си от търпелива приятелка към нетърпелива младоженка. Сега е януари. Туй почина през юли; очевидно Артър не може да се ожени, преди да минат дванайсет месеца. Още не са говорили за дата, но една есенна сватба изглежда напълно възможна. Петнайсет месеца — малцина биха се шокирали от подобен интервал. Сантименталните предпочитат пролетна сватба; според Джийн обаче есента е по-подходяща за повторен брак. И после меден месец на континента. В Италия, разбира се, и още… е, Константинопол я привлича отдавна.

Не може сватба без шаферки, но това отдавна е уредено: Лезли Роуз и Лили Лоудър-Саймъндс са набелязани за целта. Но не може и сватба без църква, а църквата означава религия. Мама е възпитала Артър като католик, но и двамата отдавна са обърнали гръб на тази религия: мама е приела англиканското вероизповедание, Артър предпочита неделния голф. Той дори крие средното си име Игнейшъс. Значи едва ли има шанс тя, католичка още от люлката, да се омъжи като такава. Това може да наскърби нейните родители, особено майка й; но ако трябва, Джийн е готова да плати тази цена.

А дали не трябва да плати и друга цена? Щом занапред ще бъде постоянно до Артър, длъжна е да погледне право в очите онова, от което досега се отдръпваше. В редките случаи, когато Артър споменаваше за интереса си към свръхестествените явления, тя бързаше да прекрати разговора. Тайно потръпваше от вулгарността и глупостта на тия хора: смешни старци се преструват, че изпадат в транс, дърти вещици с ужасяващи перуки се взират в кристални топки; наивници се държат за ръце в тъмното и подскачат от най-лекия шум. И това няма нищо общо с религията, тоест с морала. А идеята, че тези… тези безумни брътвежи привличат нейния любим Артър е колкото тревожна, толкова и невъобразима. Как може човек като Артър, надарен с несравнима логика, да си позволи да общува с такива хора?

Вярно, нейната първа приятелка Лили Лоудър-Саймъндс много си пада по въртенето на масички, но Джийн смята това за обикновен каприз. Не насърчава разговорите за спиритически сеанси, макар Лили да я уверява, че ги посещават почтени хора. Може би за да овладее инстинктивната си неприязън към темата, трябва първо да я обсъди с Лили. Не, това би било малодушие. В края на краищата тя се омъжва за Артър, а не за Лили.

И тъй, когато той идва, преди да продължи на север, тя го настанява да седне, слуша усърдно новините за разследването, сетне за негова явна изненада казва:

— Много бих искала да се запозная с онзи твой младеж.

— Наистина ли, скъпа? Той е много свястно момче, попаднало в ужасно положение. За него ще бъде чест и удоволствие.

— Ако не греша, ти каза, че бил парси?

— Е, не съвсем. Баща му…

— В какво вярват парсите, Артър? Индуисти ли са?

— Не, зороастрийци.

Артър обожава подобни въпроси. Мисли си, че първичната женска тайнственост може да бъде насочвана и удържана на разстояние, ако му позволяват да обяснява разни неща. Той описва със спокойна самоувереност историческия произход на парсите, типичния им външен вид, шапките, либералното им отношение към жените, традицията да раждат на партера. Прескача церемонията за пречистване, тъй като тя включва обливане с кравешка урина; обяснява обаче важното място на астрологията в живота на парсите, след това се насочва към висините на науката и посмъртния интерес на лешоядите, когато Джийн внезапно вдига ръка да го прекъсне. Осъзнала е, че така няма да стигне доникъде. Историята на зороастризма не й помага да осъществи плавния преход, на който се е надявала. Освен това увъртането й се струва нечестно, противно на представата й за себе си.

— Артър, скъпи — прекъсва го тя. — Бих искала да поговорим за нещо.

Той изглежда изненадан и леко разтревожен. Макар винаги да е оценявал високо нейната прямота, в душата му все още се таи смътното подозрение, че когато една жена иска да поговори за нещо, то рядко носи на мъжа успокоение или предимство.

— Искам да ми обясниш връзката си със… спиритизъм ли го наричаш или спиритуализъм?

— Предпочитам думата „спиритизъм“, но тя напоследък губи популярност. Мислех обаче, че темата ти е неприятна като цяло.

Всъщност мисли нещо повече: че тя се бои и отвращава от всичко, свързано с тази област — а следователно и от нейните привърженици.

— Артър, не може да ми е неприятно нещо, което те интересува.

Всъщност не е точно така. Тя само се надява, че не може да й е неприятно нещо, което го интересува.

И той започва да й обяснява връзката си — от експериментите за размяна на мисли с бъдещия архитект на Ъндършоу до разговорите в Бъкингамския дворец със сър Оливър Лодж. През цялото време подчертава научния произход и процедурите на медиумните изследвания. Грижливо подбира думите, старае се всичко да изглежда колкото се може по-почтено и безобидно. Не толкова думите, колкото тонът му започва да я успокоява.

— Артър, Лили наистина ми е разказвала това-онова за въртенето на масички, но аз винаги съм смятала, че противоречи на църковното учение. Не е ли ерес?

— Вярно, противоречи на църковните институции. Най-вече защото премахва необходимостта от посредник.

— Артър! Не е редно да се говори така за духовенството.

— Но погледнато исторически, те не са нищо друго. Посредници, глашатаи. Проповедници на истината в началото, но след това все по-често нейни потисници, цензори, политици. Катарите са били на прав път с идеята за пряк достъп до Бога, без препятствието на йерархичните кръгове. Естествено, Рим ги изтребил до крак.

— Значи твоите вярвания — ли да ги наричам? — те правят враг на моята църква?

А следователно, добавя мислено тя, на всички нейни привърженици. И по-специално на една от тях.

— Не, скъпа моя. И никога не бих се опитал да те разубеждавам да посещаваш своята църква. Но днес ние отиваме отвъд всички религии. Скоро — много скоро в исторически мащаб — те ще бъдат само спомен от миналото. Погледни го така. Нима от всички сфери на мисълта само религията не подлежи на прогрес? Не би ли било странно това? Завинаги ли трябва да се подчиняваме на една догма, наложена преди две хиляди години? Не виждат ли хората, че с развитието си човешкият мозък трябва да придобие по-широк кръгозор? Недоразвитият мозък създава недоразвит Бог, а кой би казал дали сме стигнали дори и средата на своето развитие?

Джийн мълчи. Мисли си, че догмата, наложена преди две хиляди години, е онази, на която трябва да се подчиняват; че мозъкът може и да се развива, да постига напредък във всевъзможни научни области, ала душата, божествената искра, е нещо съвсем отделно, вечно и неподвластно на еволюцията.

— Помниш ли как участвах в журито на конкурса „Силен мъж“? В Албърт Хол. Победителят се казваше Мъри. Последвах го, когато излезе в нощта. Носеше под мишница златна статуетка, беше най-силният мъж в Британия. И все пак се загуби в мъглата…

Не, метафората е погрешен подход. Метафорите са за официалните религии. Те заобикалят истината.

— Онова, което вършим, Джийн, е съвсем просто. Ние взимаме същината на великите религии, тоест живота на духа, и я правим по-видима, а следователно и по-разбираема.

Тия думи й звучат като лукаво изкушение, затова тя отговаря рязко:

— Чрез сеанси и въртене на масички?

— Което изглежда странно за външния човек, признавам. Както церемониите на твоята църква биха изглеждали странни за един привърженик на зороастризма. Тялото и кръвта на Христос върху поднос и в чаша — човекът би го помислил за чиста дивотия. Религиите — всички религии — са затънали в блатото на ритуалите и деспотизма. Ние не казваме: елате, молете се в нашата църква, следвайте повелите ни и може би някой ден ще бъдете възнаградени в отвъдното. Това е като пазарлък в дюкян за килими. Не, ние ще ви покажем още сега, приживе, реалността на някои психични явления, които доказват физическото преодоляване на смъртта.

— Значи не вярваш във възкресението на тялото?

— В смисъл че лягаме в земята и гнием, а в някакъв бъдещ момент отново ще се възстановим? Не. Тялото е само куха черупка, вместилище, което захвърляме. Вярно, след смъртта някои души за известно време бродят из мрака, но това е само защото не са подготвени за прехода към отвъдното. Истинският спиритист, който разбира процеса, ще премине лесно и без страх. И ще може много по-бързо да се свърже със света, който е оставил зад себе си.

— Виждал ли си това?

— О, да. И се надявам да става все по-често, когато започна да разбирам повече.

Джийн усеща как я побиват тръпки.

— Надявам се да не станеш медиум, скъпи Артър.

Тя си представя как любимият й съпруг се превръща в застарял мошеник, който изпада в транс и говори с преправен глас. А новата лейди Дойл става известна като съпруга на мошеник.

— О, не, не притежавам подобна сила. Медиумите са много, много редки. Често са обикновени, смирени хора. Като Исус Христос например.

Джийн предпочита да премълчи.

— Ами моралът, Артър?

— Моралът не се променя. Истинският морал, искам да кажа — онзи, който идва от личната съвест и Божията любов.

— Нямам предвид теб, Артър. Разбираш ме. Ако хората — обикновените хора — не разполагат с църквата, която да им казва как да постъпват, тогава ще слязат до нивото на първобитната мизерия и себичност.

— Не виждам подобна алтернатива. Спиритистите, истинските спиритисти, са мъже и жени с високи морални достойнства. Мога да ти посоча неколцина. И техният морал е още по-висок, защото са по-близо до разбирането на духовната истина. Ако обикновените хора, за които намекваш, видят непосредствено доказателство за духовния свят, ако можем да осъзнаем колко близо е той до нас през цялото време, то първобитната мизерия и себичността ще престанат да ни привличат. Покажем ли истината, моралът сам ще се погрижи за себе си.

— Артър, прекалено избързваш.

Джийн усеща първите пристъпи на главоболие; дори се бои, че може да е мигрена.

— Разбира се. Целият живот е пред нас. И след това цялата вечност заедно.

Джийн се усмихва. Пита се какво ли ще прави Туй през цялата вечност, докато тя и Артър са заедно. Но разбира се, този проблем би възникнал при всяко положение, независимо дали истината е на страната на църквата или на онези долнопробни медиуми, които толкова са впечатлили нейния бъдещ съпруг.

Колкото до Артър, той е безкрайно далече от главоболието. Животът отново се раздвижва — първо случаят „Ейдълджи“, а сега и този внезапен интерес на Джийн към истински важните неща. Скоро пак ще бъде в чудесна форма. На прага той прегръща търпеливата си приятелка и за пръв път след смъртта на Туй усеща, че реагира като бъдещ младоженец.

Ансън

Артър каза на кочияша да спре пред стария затвор близо до хотел „Белия лъв“. Странноприемницата се намираше точно срещу портата на Грийн Хол. Инстинктивно бе възприел тактиката да пристигне пеш. С пътна чанта в ръка той тръгна нагоре по отклонението от Личфийлд Роуд, опитвайки се да стъпва без много шум по чакълената алея. Когато пред него изникна къщата, осветена от косо падащите лъчи на бледото следобедно слънце, Артър спря в сянката на едно дърво. Защо пък методите на доктор Джоузеф Бел да не принудят архитектурата да разкрие своите тайни, също като човешката външност? И тъй: построена вероятно през двайсетте години на деветнайсети век; бяла гипсова мазилка; фасада в псевдогръцки стил; внушителен портал с две двойки гладки йонийски колони; по три прозореца от всяка страна. Три етажа — но за наблюдателното око в третия имаше нещо съмнително. Да, беше готов да се обзаложи, че зад тази редица от седем прозореца няма нито една таванска стая — просто архитектурен трик, за да изглежда къщата по-висока и по-внушителна. Не че сегашният обитател носеше вина за измамата. Надничайки вдясно отвъд къщата, Дойл видя градина с рози, тенис корт и лятна къща между два млади габъра.

За какво разказваше всичко това? За пари, изтънченост, добър вкус, история, власт. Родовото име бе прославено през осемнайсети век от околосветския пътешественик Ансън, който положил и началото на родовото богатство — благодарение на плячката от пленен испански галеон. Неговият племенник получил титла виконт през 1806 година; последвало издигане до граф през 1831 година. Ако това беше жилището на втория син, а по-големият брат държеше Шъгбъро, то родът Ансън знаеше как да опазва наследството си.

Застанал на разстояние от един прозорец на втория етаж, капитан Ансън тихо подвикна към жена си:

— Бланш, великият детектив е почти на прага ни. В момента търси по алеята следи от огромно куче. — Мисис Ансън рядко го бе чувала да говори тъй закачливо. — Когато пристигне, недей да се прехласваш по книгите му.

Тя се престори на по-засегната, отколкото беше в действителност.

— Нима се прехласвам?

— Цялата страна се прехласва на шир и длъж. Почитателите му ще го съсипят от хвалби. Нека бъдем гостоприемни, но да запазим достойнство.

Мисис Ансън имаше достатъчно съпружески опит, за да разбере, че това е по-скоро признак на нервност, отколкото истинска тревога за поведението й.

— Поръчах за вечеря бульон, бяла риба и овнешки котлети.

— А за гарнитура?

— Брюкселско зеле и картофени крокети, разбира се. Нямаше смисъл да питаш. След това суфле от грис и яйца с аншоа.

— Идеално.

— Какво ще предпочетеш за закуска, пържен бекон и пача, или херинга и говеждо руло?

— За сегашното време по-подходящо е второто, струва ми се. И не забравяй, Бланш, на вечеря никакво обсъждане на случая.

— Няма да ми е трудно, Джордж.

Така или иначе, Дойл се оказа педантичен гост, побърза да се настани в стаята си и също тъй бързо слезе навреме за обиколка на имението, преди да се стъмни. Като типичен собственик прояви загриженост дали река Соу не приижда твърде често из ливадите, сетне се заинтересува от странната могила, полуприкрита зад лятната къща. Ансън му обясни, че това е някогашен зимник за лед, станал излишен поради появата на хладилниците; колебаел се дали да не го превърне във винарска изба. После обсъдиха как се отразява зимата върху терена на тенис корт и изразиха задружно съжаление за твърде краткия спортен сезон, налаган от английския климат. Ансън прие похвалите на Дойл, изказани с убеждението, че той е собственикът на Грийн Хол; всъщност беше само наемател, но защо да го разкрива на великия детектив?

— Виждам, че габърите ви са пресадени от другаде.

— Не ви убягва нито една подробност, Дойл — отвърна с усмивка полицейският началник.

Това бе съвсем лек намек за предстоящото.

— Аз също съм садил дървета.

На вечеря съпрузите Ансън заеха двата края на масата, а Дойл получи възможността да съзерцава през централния прозорец задрямалата розова градина. Отговаряше усърдно на въпросите на мисис Ансън; понякога дори прекалено.

— Добре ли познавате Стафордшър, сър Артър?

— Не колкото би трябвало. Но бащиното ми потекло е свързано с тия места. Първият Дойл бил един от по-малките синове на едноименния стафордшърски род, който, както навярно знаете, е дал на страната сър Франсис Хейстингс Дойл и други видни мъже. Този Дойл участвал в нахлуването в Ирландия и получил земи в графство Уексфорд.

Мисис Ансън се усмихна насърчително, макар че нямаше нужда.

— А по майчина линия?

— А, това вече е наистина интересно. Майка ми се увлича от археология и с помощта на сър Артър Викърс — хералдичен наместник в Ълстър и наш роднина — успя да установи родословието ни пет века назад. Гордее се — всички се гордеем — че малцина благородници на този свят могат да се похвалят с родословно дърво като нашето. Чичото на баба ми е сър Хенри Пак, който командвал Шотландската бригада в битката при Ватерло.

— Гледай ти.

Мисис Ансън твърдо вярваше както в значението на произхода, така и в налаганите от него задължения. Но джентълменът си личи не по архивите, а по характера и поведението.

— Истинската романтика на рода обаче започва в средата на седемнайсети век, когато преподобният Ричард Пак взима за съпруга Мери Пърси, наследничка на ирландския клон на рода Пърси от Нортъмбърланд. От този момент сме свързани чрез три отделни брака с Плантагенетите. Тъй че в кръвта ни текат изненадващи примеси, благородни не само по произход, но да се надяваме, и по достойнства.

— Да се надяваме — повтори мисис Ансън.

Тя самата бе дъщеря на мистър Дж. Милър от Брентри, Глостър, и не проявяваше любопитство към далечните си предци. Струваше й се, че ако наемеш специалист да проучи родословното ти дърво, в крайна сметка винаги ще откриеш връзка с някой велик род. По принцип подобни изследователи избягваха да пращат сметките си за хонорар заедно с потвърждението, че по майчина линия произхождаш от свинари, а по бащина — от амбулантни търговци.

— Но по времето — продължи сър Артър, — когато Катрин Пак, племенница на сър Денис, останала вдовица в Единбург, богатството на рода се стопило напълно. Тя била принудена да дава стая под наем. Именно така баща ми — наемателят — се запознал с майка ми.

— Очарователно — отбеляза мисис Ансън. — Крайно очарователно. А сега вие имате грижата да възстановите родовото богатство.

— Когато бях малко момче, много се измъчвах заради бедността на майка ми. Чувствах, че това е против самата й същност. Този спомен е част от енергията, която непрестанно ме тласка напред.

— Очарователно — повтори мисис Ансън, но вече не тъй убедено. Благородна кръв, тежки времена, възстановено богатство. Охотно приемаше подобни теми в някой роман, но когато се срещаше с тях на живо, бе склонна да ги смята за неправдоподобни и сантиментални. Питаше се докога ли ще трае сегашният възход на рода. Какво казваха за бързите пари? Едно поколение ги натрупва, второто им се радва, третото ги губи.

Но сър Артър, макар и малко суетен относно потеклото си, беше усърден сътрапезник. Прояви завиден апетит, макар че не коментира нито веднъж онова, което му сервираха. Мисис Ансън се питаше дали смята за вулгарно да хвали храната, или просто му липсват вкусови рецептори. На масата се пазеше пълно мълчание относно случая „Ейдълджи“, състоянието на правосъдието, администрацията на сър Хенри Камбъл-Банърман и подвизите на Шерлок Холмс. Но успяха някак да се справят като тройка гребци без кормчия — сър Артър енергично гребеше от едната страна, а съпрузите Ансън действаха по-кротко с греблата от другата, за да поддържат правия курс.

След яйцата с аншоа Бланш Ансън долови мъжкото нетърпение около масата. Двамата явно копнееха за уединен кабинет, буен огън, запалена пура, чаша бренди и възможността по най-цивилизован начин да се хванат за гушите. Тя долавяше как към аромата на трапезата се примесва още нещо, първично и грубо. Изправи се и пожела лека нощ на противниците.

Господата минаха в кабинета на капитан Ансън, където пламтеше камината. Дойл забеляза блясъка на току-що донесени въглища в бронзовата кофа, лъскавите гръбчета на подвързани периодични издания, искрящата стойка за три гарафи, лакирания корем на грамадна препарирана риба в стъклена витрина. Всичко блестеше от чистота; дори чифтът рога от някакъв чуждестранен елен — може би скандинавски — бе привлякъл вниманието на прислугата.

Той взе пура от предложената му кутия и я размачка с пръсти. Ансън му подаде джобно ножче и кутия кибрит за пури.

— Не уважавам резачките за пури — заяви домакинът. — Винаги ще предпочитам приятния разрез на ножчето.

Дойл кимна и се зае с пурата, после метна отрязаното парче в камината.

— Доколкото чух, напредъкът на науката ни е дарил с ново изобретение — електрическа запалка за пури.

— Във всеки случай не е стигнало до Хайндхед — отвърна Дойл.

Той винаги отхвърляше покровителственото отношение на големия град към провинцията. Но сега долавяше у домакина стремеж да се наложи в собствения си кабинет. Е, защо пък да не му помогне?

— Този елен — подхвърли той — не е ли от Южна Канада?

— От Швеция е — отговори полицейският началник малко прибързано. — Вашият детектив не би допуснал подобна грешка.

А, значи оттам ще започне атаката, тъй ли? Дойл загледа как Ансън пали пурата си. В светлината на пламъчето върху вратовръзката му за миг блесна игла с формата на стафордски възел.

— Бланш чете книгите ви — продължи полицейският началник и леко кимна, сякаш това обясняваше всичко. — Тя много харесва и мисис Брадън^[1].

Дойл усети внезапна болка, нещо като литературен вариант на подагра. А Ансън побърза да го бодне още веднъж:

— Лично аз предпочитам Станли Уейман^[2].

— Превъзходно — отвърна Дойл. — Превъзходно.

И си помисли: по-добре да харесваш него, отколкото мен.

— Виждате ли, Дойл… Нали нямате нищо против да говоря откровено? Може и да не съм това, което бихте нарекли начетен човек, но като полицейски началник неизбежно имам по-професионален поглед към тия неща, отколкото повечето ви читатели. Напълно разбирам защо полицейските служители във вашите разкази са некадърници, то се налага от логиката на замисъла. Как другояче да блесне вашият детектив, ако не е обкръжен от тъпи ченгета?

Не си струваше да спори.

— Едва ли можем да наречем „тъпи ченгета“ образи като Лестрейд, Грегсън, Хопкинс и… о, не исках да…

— Не, напълно ви разбирам, Дойл. Но в реалния свят…

От този момент Дойл престана да слуша. Ала умът му бе захапал израза „в реалния свят“. Колко лесно разбираха всички кое е реално и кое не. Светът, където един оклеветен млад адвокат излежава несправедлива присъда в „Портланд“… светът, където Холмс разплита загадки, непосилни за Лестрейд и неговите колеги… или отвъдният свят зад затворената врата, през която тъй лесно се бе промъкнала Туй. Някои вярваха само в един от тези светове, други в два, но малцина — в трите. Защо хората си въобразяваха, че прогресът означава да вярваш по-малко вместо повече, вместо да се отваряш по-широко към вселената?

— … и затова, драги, без заповед от министерството не бих дал на инспекторите си спринцовки с кокаин, нито пък цигулки на сержантите и полицаите.

Дойл леко сведе глава, сякаш се признаваше за победен по въпроса. Но стига толкова игри и любезности.

— Да преминем на въпроса. Прочели сте моя анализ.

— Прочетох вашия… разказ — отвърна Ансън. — Печална история, трябва да кажа. Поредица от грешки. Всичко е могло да се предотврати още в зародиш.

Смирението на Ансън изненада Дойл.

— Радвам се да го чуя. Кои грешки имате предвид?

— На семейството. Там се е объркало всичко. Семейството на съпругата. Какво им е хрумнало? Какви са ги забъркали? Помислете си само, Дойл: вашата племенница настоява да се омъжи за някакъв парси, не можете да я разубедите, и какво правите тогава? Осигурявате му препитание… тук. В Грейт Уайърли. Все едно да назначите ирландски бунтовник за шеф на стафордшърската полиция.

— Склонен съм да се съглася с вас — отвърна Дойл. — Несъмнено неговият покровител е искал да докаже универсалността на англиканската църква. По мое мнение викарият е любезен и набожен човек, служещ на паството, доколкото му позволяват силите. Но назначаването на цветнокож свещеник на едно тъй грубо и недодялано паство неминуемо е предизвикало печални последици. Подобен експеримент в никакъв случай не бива да се повтаря.

Ансън погледна госта си с внезапно уважение и дори пренебрегна думите „грубо и недодялано“. Изглежда, имаха по-близки позиции, отколкото бе очаквал. Трябваше да се досети, че сър Артър не може да е яростен радикал.

— И после да въведат в местното общество три нечистокръвни деца.

— Джордж, Хорас и Мод.

— Три нечистокръвни деца — повтори Ансън.

— Джордж, Хорас и Мод — повтори Дойл.

— Джордж, Хорас и Мод И-дал-джи.

— Прочетохте ли анализа ми?

— Прочетох вашия… анализ — Ансън реши този път да отстъпи за думата — и ви се възхищавам, сър Артър, както за упорството, така и за страстта. Уверявам ви, че ще запазя в тайна вашите аматьорски догадки. Не би било полезно за репутацията ви да станат публично достояние.

— Мисля, че би трябвало да оставите тази преценка на мен.

— Както желаете, както желаете. Онзи ден Бланш ми прочете интервюто за методите ви, което сте дали на „Странд“ преди няколко години. Предполагам, че не са го изопачили сериозно.

— Не си спомням подобно нещо. Но и нямам навика да проверявам дума по дума.

— Вие описвате как при създаването на историите най-напред се заемате със завършека.

— Започване от края. Човек не може да избере пътека, ако не знае целта.

— Именно. А във вашия… анализ описвате как при първата си среща с Ейдълджи — във фоайето на някакъв хотел, ако не греша — сте го наблюдавали известно време и още преди разговора сте повярвали в неговата невинност, нали?

— Да. Поради съвсем ясно изложените съображения.

— Поради съвсем ясно почувстваните съображения, бих казал аз. Всичко, което описвате, произхожда от онова първо чувство. След като сте се убедили в невинността на онзи клетник, всичко си идва на място.

— А за вас всичко си е дошло на място, след като сте се убедили в неговата виновност.

— Моите изводи не се основаваха на интуиция в някакво си фоайе, а върху дългогодишните резултати от полицейски наблюдения и доклади.

— Вие сте набелязали момчето от самото начало. Писмено сте го заплашили със затвор.

— Опитах се да предупредя както момчето, така и баща му какви ще бъдат последиците, ако упорства да продължи по пътя, който явно беше поело. Според мен не греша във възгледите си, че полицейската работа не е само в наказанието, но и в профилактиката.

Дойл кимна, подозирайки, че фразата е била подготвена специално за него.

— Забравяте, че преди да се срещна с Джордж, бях прочел великолепните му статии в „Арбитър“.

— Досега не съм срещал затворник, който да няма най-убедително обяснение за своята невинност.

— Значи по ваше мнение Джордж Ейдълджи е пращал писма с обвинения срещу самия себе си?

— Да, между многото други писма.

— И по ваше мнение той е бил водач на банда, осакатяваща животни?

— Кой знае? „Банда“ е вестникарска дума. Не се съмнявам, че са били замесени и други. Освен това не се съмнявам, че адвокатът е бил най-хитрият между тях.

— Според вас неговият баща, свещеник от англиканската църква, е излъгал под клетва, за да осигури на сина си алиби?

— Дойл, позволете ми един личен въпрос. Имате ли син?

— Да. На четиринайсет години.

— Ако той изпадне в беда, ще му помогнете ли?

— Да. Но ако е извършил престъпление, няма да лъжа под клетва.

— И все пак ще му помогнете по всякакви други начини.

— Да.

— Тогава с вашето богато въображение навярно можете да си представите друг да извърши повече.

— Не мога да си представя как един английски свещеник слага ръка върху Библията и изрича умишлена лъжа.

— Тогава опитайте другояче. Представете си един баща парси, който поставя верността към своето семейство от парси над верността към една чужда страна, макар тя да му е дала подслон и насърчение. Той иска да спаси кожата на сина си, Дойл.

— И по ваше мнение майката и сестрата също са лъгали под клетва?

— Дойл, вие непрестанно говорите за мое мнение. „Моето мнение“, както го наричате, е не само мое, но и мнение на стафордшърската полиция, на обвинителя, на законно избраните съдебни заседатели и на английските съдилища. Не пропуснах нито един ден от процеса и мога да ви уверя в едно, което ще е болезнено за вас, но няма как да го избегнете. Съдебните заседатели не повярваха в показанията на семейство Ейдълджи — особено на бащата и дъщерята. Показанията на майката навярно бяха по-маловажни. Такова решение не се взима с лека ръка. Когато английски съдебни заседатели сядат около масата да определят присъда, това е сериозен момент. Те обмислят доказателствата. Преценяват характера. Не седят да чакат знак свише като… като шарлатани на спиритически сеанс.

Дойл рязко надигна глава. Случаен израз ли бе това или съзнателен опит да бъде засегнат? Е, нямаше да се поддаде толкова лесно.

— Ансън, не говорим за хлапето на някой месар, а за английски адвокат, наближаващ трийсетте, вече известен като автор на книга за железопътния закон.

— В такъв случай и провинението е по-непростимо. Ако си представяте, че съдът се занимава само с нисшите класи, значи сте по-наивен, отколкото предполагах. Както навярно знаете, дори и писатели застават понякога на подсъдимата скамейка. А присъдата несъмнено е отразила тежестта на случая, при който човек, дал клетва да опазва и тълкува закона, го е нарушил тъй грубо.

— Седем години затвор. Дори Уайлд получи само две.

— Именно затова присъдата се предоставя на съда, а не на мен или вас. Аз може би нямаше да дам по-малко на Ейдълджи, но определено щях да дам на Уайлд повече. Той беше напълно виновен — включително и в лъжесвидетелство.

— Веднъж вечерях с него — каза Дойл. Враждебността прииждаше като мощна река и инстинктът му подсказваше да се сдържа. — Трябва да е било през осемдесет и девета година. Прекрасна вечер. Очаквах да слушам безкрайните монолози на един егоист, но открих джентълмен с безупречни маниери. Бяхме четирима и макар че той се извисяваше с две глави над всички ни — в преносен смисъл, разбира се — така и не го показа. Самовлюбеният, колкото и да е умен, не може да бъде джентълмен по душа. Уайлд даваше и взимаше, владееше изкуството да изглежда заинтересуван от всичко, което му казват. Дори беше чел моя роман „Майка Кларк“. Спомням си, че обсъждахме как щастието на приятелите може понякога да породи у нас учудващо недоволство. Уайлд ни разказа историята за дявола в Либийската пустиня. Знаете ли я? Не? Е, дяволът си вършел работата, обикалял своята империя и веднъж се натъкнал на няколко дребни демони, които измъчвали свят отшелник. Използвали обичайните изкушения и провокации, а светият човек устоявал без много труд. „Не се върши така — рекъл техният господар. — Ще ви покажа. Гледайте внимателно.“ След което се приближил до отшелника и със сладък глас прошепнал в ухото му: „Току-що назначиха брат ти за епископ на Александрия.“ И веднага по лицето на отшелника се изписала гримаса на дива завист. „Ето — рекъл дяволът, — така се прави.“

Ансън се присъедини към смеха на Дойл, макар и не твърде охотно. Плиткият цинизъм на столичния содомит не бе по вкуса му.

— Така или иначе — каза той — самият Уайлд определено не е бил трудна плячка за дявола.

— Трябва да добавя — продължи Дойл, — че нито веднъж не долових в речта на Уайлд дори и намек за вулгарни мисли, нито пък можех да го свържа с подобна идея.

— С други думи, професионален джентълмен.

Дойл подмина подигравката.

— Няколко години по-късно отново го срещнах на една лондонска улица, нали разбирате, и той изглеждаше напълно луд. Попита дали съм ходил да гледам някаква негова пиеса. Отговорих, че за съжаление не съм. „О, трябва да идете — каза ми той е най-сериозно изражение. — Тя е чудесна! Гениална!“ Нищо не би могло да е по-далече от предишния му вроден джентълменски дух. Тогава си помислих, и все още го мисля, че чудовищната промяна, която го съсипа, беше патологична и му трябваше болница, а не полицейски съд.

— Вашият либерализъм ще изпразни затворите — отбеляза сухо Ансън.

— Погрешно ме разбирате, сър. Два пъти съм се замесвал в долнопробната сфера на изборите, но не съм партиен привърженик. Гордея се, че съм обикновен англичанин.

Последните думи — според Ансън малко изкуствени — преминаха между тях като облаче тютюнев дим. Полицаят реши, че е време да премине в атака.

— Онзи младеж, чиято кауза тъй благородно подкрепяте, сър Артър… трябва да ви предупредя, че той не е такъв, какъвто си мислите. Някои подробности не излязоха наяве в съда…

— Без съмнение по основателната причина че са били забранени от съдебния правилник. Или са били толкова нескопосани намеци, че защитата би ги разбила.

— Между нас казано, Дойл, имаше слухове…

— Винаги има слухове.

— Слухове за комарджийски дългове, за злоупотреба със средства на клиенти. Попитайте младия си приятел дали през месеците преди процеса не е имал сериозни затруднения.

— Нямам подобно намерение.

Сър Джордж бавно се изправи, отиде до бюрото си, извади ключ от едно чекмедже, отключи друго и измъкна оттам някаква папка.

— Показвам ви го при най-строга поверителност. Адресирано е до сър Бенджамин Стоун. Без съмнение е едно от многото.

Писмото носеше дата 29 декември 1902 година. Най-отгоре вдясно бе адресът на Джордж Ейдълджи — „Грейт Уайърли, Уолсол“. Дойл не се нуждаеше от съветите на онзи шарлатан Гърин, за да разпознае почерка на Джордж.

Драги сър,

От сравнително заможен живот внезапно изпаднах в абсолютна бедност главно защото трябваше да платя значителна сума (почти 220 лири) заради един приятел, на когото съм поръчител. Взех заеми от трима лихвари с надеждата да поправя нещата, но техните убийствени лихви само влошиха положението, а сега двама от тях подадоха срещу мен иск за обявяване на фалит, но са готови да го оттеглят, ако успея веднага да събера 115 лири. Нямам приятели, към които да се обърна, а тъй като обявяването в несъстоятелност ще ме съсипе и ще ми попречи да практикувам за дълго време, през което ще загубя всичките си клиенти, като последна отчаяна мярка се обръщам към неколцина непознати.

Моите приятели могат да ми намерят само 30 лири, аз самият разполагам с 21 и ще бъда безкрайно благодарен за всяка помощ, дори и най-дребната, тъй като това ще ми помогне да се справя с тежките финансови задължения.

Като се извинявам за безпокойството и вярвам, че ще ме подкрепите, доколкото Ви е по силите, оставам

Ваш с искрено уважение

Дж. Ъ. Ейдълджи

Докато Дойл четеше писмото, Ансън го гледаше втренчено. Излишно бе да изтъква, че е написано пет седмици преди първото осакатяване. Сега топката беше в полето на противника. Дойл се върна на началото и прочете отново някои фрази. Накрая каза:

— Без съмнение вие сте разследвали случая.

— Нищо подобно. Това не е полицейска работа. Уличната просия се смята за престъпление, но просията сред професионалните кръгове не ни засяга.

— Не виждам тук да се споменава за комарджийски дългове или злоупотреба със средства на клиенти.

— Това едва ли би бил ключът към сърцето на сър Бенджамин Стоун. Опитайте се да четете между редовете, Дойл!

— Не виждам защо. Това тук ми се струва отчаян зов на почтен млад мъж, подведен от своето великодушие към приятел. Парсите са известни с милосърдието си.

— А, значи изведнъж стана парси.

— Не ви разбирам.

— Не може да е ту английски адвокат, ту парси, в зависимост кое ви е изгодно в момента. Нима е благоразумно един почтен млад мъж да даде поръчителство за толкова голяма сума, а после да се остави в ръцете на трима отделни лихвари? Колко адвокати в подобно положение познавате? Четете между редовете, Дойл. Попитайте приятеля си.

— Нямам намерение да го питам. А и той очевидно не е фалирал.

— Така е. Подозирам, че е получил помощ от майка си.

— Или може би в Бърмингам други хора са му оказали същото доверие, което той е оказал на своя приятел.

Ансън си помисли, че Дойл е колкото наивен, толкова и упорит.

— Възхищавам се… на вашата романтична жилка, сър Артър. Това ви прави чест. Но простете ми, ако смятам представите ви за нереални. Както и цялата ви кампания. Вашият човек бе пуснат от затвора. Свободен е. Какъв смисъл има да нажежавате общественото мнение? Искате вътрешното министерство да преразгледа случая? Преразглеждало го е безброй пъти. Искате комисия? Защо си мислите, че тя ще ви даде каквото желаете?

— Ще има комисия. Ще постигнем пълно оправдание. Ще издействаме обезщетение. Нещо повече, ще установим самоличността на истинския престъпник, вместо когото пострада Джордж Ейдълджи.

— О, и това ли?

Ансън почваше да се дразни не на шега. Вечерта можеше да е толкова приятна: двама мъже, наближаващи петдесет, единият син на граф, другият рицар на кралството, и двамата заместник главни съдии в своите графства. Общото помежду им бе много повече от противоречията… и все пак започваха да се озлобяват.

— Дойл, позволете да ви изтъкна две неща. Вие очевидно си въобразявате, че в течение на години е имало някаква непрестанна линия на преследване — писмата, измамите, осакатените животни, допълнителните заплахи. Смятате още, че полицията обвинява за всичко вашия приятел. Докато вие пък обвинявате някакви престъпници — известни или неизвестни, но едни и същи престъпници. Къде е логиката в двата подхода? Ние повдигнахме срещу Ейдълджи само две обвинения и дори второто бе оттеглено. Предполагам, че в много отношения е невинен. Подобна епидемия от престъпност рядко е дело на един човек. Той може да е водач, може и да е обикновен последовател. Може да е видял ефекта от едно анонимно писмо и да е решил да се пробва. Може да е видял ефекта от някоя измама и да е решил да си поиграе на същото. Чул е за банда, осакатяваща животни, и е решил да се включи… Втората ми мисъл е следната. Виждал съм хора, които навярно са виновни, да бъдат обявявани за виновни, както и хора, които навярно са невинни, да бъдат обявявани за виновни. Не ме гледайте изненадано. Знам случаи на погрешно обвинение и погрешна присъда. Но в такива случаи пострадалият рядко е тъй невинен, както биха желали поддръжниците му. Позволете ми например едно предположение. За пръв път сте се срещнали с Джордж Ейдълджи в хотелско фоайе. Доколкото знам, закъснели сте за срещата. Видели сте го в определена поза, която ви е внушила, че е невинен. Нека да ви изтъкна един прост факт. Джордж Ейдълджи е бил там преди вас. Очаквал ви е. Знаел е, че ще го наблюдавате. И съответно е заел най-изгодната поза.

Дойл не отговори, само вирна брадичка и яростно засмука пурата. Ансън почваше да си мисли, че той е адски упорит, тоя шотландец, ирландец или за какъвто там се представяше.

— Искате той да е напълно невинен, нали? Не просто невинен, а напълно невинен. От опит го знам, Дойл, никой не е напълно невинен. Съдът може да оправдае някого, но това съвсем не означава невинност. Почти никой не е невинен.

— Ами Исус Христос?

О, за бога, помисли си Ансън. Сега ще ме вкарва в ролята на Пилат Понтийски.

— Е, от чисто правна гледна точка — каза той с добродушен тон — може да се твърди, че Спасителят е помогнал обвинението да се насочи срещу Него.

Този път бе ред на Дойл да усети, че се отклоняват от темата.

— Тогава позволете ми един въпрос. Според вас какво се е случило в действителност?

Ансън се разсмя, може би малко по-весело, отколкото се полагаше.

— За жалост това е въпрос от детективската литература. Това искат вашите читатели и вие им го осигурявате тъй успешно. Кажете ни какво се е случило в действителност. Повечето престъпления, Дойл — всъщност почти всички престъпления, стават без свидетели. Крадецът изчаква къщата да опустее. Убиецът изчаква жертвата да остане сама. Човекът, който осакатява коне, изчаква да падне нощ. Ако има свидетел, той най-често е съучастник, тоест още един престъпник. Заловиш ли престъпника, той лъже. Винаги. Разделиш ли двамата съучастници, те разказват различни лъжи. Ако накараш единия да предаде другия, онзи измисля нова лъжа. Можем да впрегнем по един-единствен случай всички служители на стафордшърската полиция и пак няма да разберем какво се е случило в действителност, както се изразихте. Не развивам философска теория, просто съм практичен. Онова, което знаем, което научаваме в крайна сметка, е достатъчно за присъда. Простете, че ви изнасям лекции за реалния свят.

Дойл се запита дали някога ще престанат да го наказват, задето е измислил Шерлок Холмс. Поправки, съвети, лекции, снизходителни думи — нямаше ли да има край? И все пак трябваше да продължи. Трябваше да владее нервите си независимо от провокацията.

— Но да оставим всичко това настрани, Ансън. Нека допуснем — за жалост ни се налага да го допуснем, — че в края на вечерта позициите ни няма да са помръднали и на йота. Ще ви задам един въпрос. Вие вярвате, че един почтен млад адвокат, без никакви предварителни признаци за буйна натура, внезапно излиза в нощта и напада миньорско пони по най-жесток и дивашки начин. Питам ви просто: защо?

Ансън изстена наум. Мотивът. Психологията на престъпника. Хайде пак отначало. Той се изправи и отново напълни чашите.

— На вас ви плащат за въображението, Дойл.

— Но аз вярвам, че е невинен. И не мога да си представя противното като вас. Сега не сте на свидетелската скамейка. Ние сме двама английски джентълмени, седнали да се порадват на чудесно бренди и още по-чудесни пури, ако разрешите да го изтъкна, в една красива къща сред това великолепно графство. Каквото и да кажете, ще си остане между тези четири стени. Давам ви дума. Просто питам: защо според вас?

— Много добре. Да започнем от установените факти. Случаят с прислужницата Елизабет Фостър. Откъдето намеквате, че е започнало всичко. Естествено, ние проучихме случая, но просто нямаше достатъчно улики за разследване.

Дойл погледна полицейския началник с недоумение.

— Не разбирам. Имало е разследване. Тя се е признала за виновна.

— Имаше частно разследване — проведено от викария. И адвокатите принудили момичето да си признае вината. Подобен жест не би му спечелил голяма популярност сред енориашите.

— Значи полицията не е подкрепила семейството дори и тогава?

— Дойл, ние взимаме мерки, когато са налице доказателства. Както постъпихме, когато самият адвокат стана жертва на нападение. А, виждам, че не ви е казал.

— Той не търси съжаление.

— Ето фактите. — Ансън измъкна един лист от папката. — Ноември 1900 година. Нападнат от двама младежи от Уайърли. Блъснали го през жив плет в Ландиуд, единият му счупил чадъра. И двамата си признаха. Осъдени да платят щетите. От съда в Канок. Не знаехте ли, че е бил там и преди?

— Може ли да видя това?

— За жалост не. Полицейски архив.

— Тогава поне ми кажете имената на осъдените. — Тъй като Ансън се колебаеше, Дойл добави: — Винаги мога да пусна моите хрътки по дирята.

За негова изненада Ансън шеговито излая.

— Значи и вие си падате по хрътките? Добре де, казват се Уокър и Гладуин. — Той видя, че имената не говорят нищо на Дойл. — Така или иначе, можем да предположим, че случаят не е изолиран. Вероятно е бил нападан и преди, може би не толкова грубо. Без съмнение е понасял и оскърбления. Стафордшърските младежи не са светци.

— Може би ще ви изненада, че Джордж Ейдълджи категорично отхвърля бедите му да се дължат на расови предразсъдъци.

— Толкова по-добре. Тогава можем спокойно да отхвърлим този мотив.

— Но, разбира се — добави Дойл, — аз съм на друго мнение.

— Е, това си е ваше право — самодоволно отвърна Ансън.

— И защо е толкова важно това нападение?

— Защото, Дойл, не може да разберете края, ако не знаете началото. — Ансън започваше да изпитва удоволствие. Един по един ударите му попадаха право в целта. — Джордж Ейдълджи имаше основания да ненавижда област Уайърли. Или поне така си мислеше.

— Значи си е отмъстил, убивайки добитък. Къде е връзката?

— Виждам, че сте градски човек, Дойл. Конят, кравата, овцата, прасето — те не са просто добитък. Те са прехрана. Наречете го… икономически удар.

— Можете ли да докажете връзка между някой от нападателите на Джордж в Ландиуд и осакатените по-късно животни?

— Не, не мога. Но не бива да очакваме логика от престъпник.

— Дори ако е интелигентен?

— Според моя опит — дори по-малко. Както и да е, имаме един младеж, любимец на родителите си, който все още живее в семейния дом, докато брат му отдавна е отлетял. Младеж, озлобен срещу средата, която смята, че превъзхожда. Затъва в катастрофални дългове. Лихварите го заплашват с фалит, съд, намира се на ръба на професионален провал. Всичко, за което е работил през целия си живот, може да рухне…

— И тогава?

— Тогава… може би е превъртял като вашия приятел мистър Уайлд.

— Според мен Уайлд бе покварен от успеха. Едва ли можем да сравним бурните овации в Уест Енд с критичното приемане на една брошура за железопътния закон.

— Вие казахте, че случаят на Уайлд е патологичен. Защо не и този на Ейдълджи? Мисля, че адвокатът е бил под напрежение месеци наред. Сериозно, може би непоносимо напрежение. Вие сам нарекохте просешкото му писмо „отчаяно“. Може да се е случило нещо патологично, може в кръвта му да е изплувала някаква склонност към зло.

— Половината му кръв е шотландска.

— Вярно.

— А другата половина е парси. Най-образованото и заможно съсловие в Индия.

— Не се съмнявам. Неслучайно ги наричат „евреите на Бомбай“. Също тъй не се съмнявам, че донякъде е виновна тази смес на кръвта.

— Собствената ми кръв също е смес от шотландска и ирландска — каза Дойл. — Кара ли ме това да коля добитък?

— Изпреварихте ме. Кой англичанин, кой шотландец — дори и наполовина шотландец — би вдигнал нож срещу кон, крава, овца?

— Забравяте миньора Фарингтън, който извърши точно това, докато Джордж беше в затвора. Но да ви питам на свой ред: кой индиец би сторил това? Нали там обожествяват животните?

— Вярно. Но когато кръвта е смесена, започват бедите. Възниква непримиримо противоречие. Защо човешкото общество навсякъде се отвращава от мелеза? Защото душата му се разкъсва между стремежа към цивилизация и влечението на варварството.

— И коя кръв смятате отговорна за варварството — шотландската или индийската?

— Не се шегувайте, Дойл. Вие сам вярвате в кръвта. Вярвате в расата. На вечеря ми разказахте как майка ви гордо е проследила родословието си пет века назад. Простете ми, ако цитирам погрешно, но си спомням, че малцина благородници на този свят могат да се похвалят с родословно дърво като вашето.

— Правилно цитирате. Нима казвате, че Джордж Ейдълджи е разрязвал коремите на конете защото така са правели преди пет века неговите прадеди в Персия или откъдето там са дошли?

— Нямам представа дали са имали варварски обичаи или ритуали. Може би да. Може би самият Ейдълджи не е разбирал какво го тласка към тия постъпки. Импулс отпреди векове, изплувал на повърхността поради някакъв внезапен и печален каприз на смесената кръв.

— Наистина ли вярвате, че е било така?

— Да, нещо подобно.

— Ами Хорас?

— Хорас ли?

— Хорас Ейдълджи. Роден от същата смесена кръв. Сега уважаван служител в правителството на Негово величество. В данъчния инспекторат. Да не би да намеквате, че и Хорас е участвал в бандата?

— Не намеквам.

— Защо не? Той има същите основания.

— Пак ви повтарям, не се шегувайте. Първо, Хорас Ейдълджи живее в Манчестър. Освен това аз само казвам, че смесената кръв поражда тенденция, склонност при определени крайни обстоятелства да се изпадне във варварство. Няма спор, че мнозина мелези водят напълно почтен живот.

— Освен ако нещо не задейства тази тенденция…

— Както пълнолунието поражда лудост у някои цигани и ирландци.

— Никога не ми е влияло така.

— Става дума за ирландското простолюдие, драги ми Дойл. Нищо лично.

— Добре, каква е разликата между Джордж и Хорас? Защо според вас единият се е отдал на варварство, а другият не… поне засега?

— Имате ли брат, Дойл?

— Имам. По-малък. Инес. Той е военен.

— Защо не пише детективски разкази?

— Тази вечер не аз съм теоретикът.

— Защото обстоятелствата са различни дори когато става дума за братя.

— Пак повтарям, защо не Хорас?

— Обясненията са под носа ви, Дойл. Всичко бе изнесено пред съда от самото семейство. Изненадан съм, че сте го пропуснали.

Дойл съжали, че на идване не се е регистрирал в хотел „Белия лъв“. Тази вечер май би му се искало да рита мебелите.

— От опит знам, че подобни случаи, изглеждащи за външния наблюдател колкото отвратителни, толкова и озадачаващи, често излизат свързани с неща, за които не се говори в съда по обясними причини. Теми, обикновено разисквани между стените на пушалнята. Но както разбрах от разказа ви за мистър Оскар Уайлд, вие сте светски човек. Имате и медицинско образование, доколкото си спомням. И ако не греша, заминали сте да подкрепите нашата армия в Южноафриканската война.

— Всичко това е вярно.

Накъде го водеше този тип?

— Вашият приятел Ейдълджи е на трийсет години. Неженен.

— Както мнозина на неговата възраст.

— И вероятно ще остане такъв.

— Особено след като е лежал в затвора.

— Не, Дойл, проблемът не е там. Винаги се намират вулгарни жени, привличани от полъха на затвора. Пречката е другаде. Пречката се крие в това, че вашият човек е опулен мелез. Няма много кандидатки за такъв човек, не и в Стафордшър.

— Изводът?

Но Ансън явно не бързаше да стигне до извода.

— Обвиняемият, както бе отбелязано в съда, няма много приятели.

— Мислех си, че е член на знаменитата банда от Уайърли.

Ансън не обърна внимание на заяждането.

— Нито приятели мъже, нито пък приятелки от нежния пол. Никога не са го виждали да върви под ръка с момиче. Та било то обикновена прислужница.

— Не подозирах, че сте го следили толкова внимателно.

— Не спортува. Забелязахте ли? Великите, мъжествени английски игри — крикет, футбол, голф, тенис, бокс — всички те са му чужди. И стрелбата с лък — добави полицейският началник. Позамисли се и завърши: — И гимнастиката.

— Очаквате човек с осем диоптъра късогледство да излезе на боксовия ринг, иначе ще го пратите в затвора?

— А, зрението му, то обяснява всичко. — Ансън усети как раздразнението на Дойл расте и се помъчи да го вбеси още повече. — Да, един нещастен, самотен книжен плъх с изпъкнали очи.

— И какво?

— Мисля, че сте учили за офталмолог?

— За известно време имах кабинет на Девъншър Плейс.

— И срещнахте ли много случаи на екзофталмия^[3]?

— Не. Откровено казано, имах малко пациенти. Пренебрегваха ме до такава степен, че можех да отделя време за литературни съчинения. В крайна сметка отсъствието им се оказа изненадващо благотворно.

Ансън забеляза демонстрацията на самодоволство, но продължи по-нататък:

— И какво болестно състояние свързвате с екзофталмията?

— Понякога тя е следствие от магарешка кашлица. И, разбира се, страничен ефект при удушаване.

— Според широко разпространеното убеждение, екзофталмията е свързана с нездравословно висока степен на сексуално желание.

— Глупости!

— Без съмнение, сър Артър, вашите пациенти на Девъншър Плейс са били твърде изтънчени.

— Това е абсурд.

Нима бяха паднали до нивото на суеверията и народните предания? И да чуе това от един полицейски началник?

— Разбира се, подобно наблюдение не може да се представи като доказателство. Но е често отбелязвано от ония, които работят с определени престъпни кръгове.

— Въпреки всичко си остава пълна глупост.

— Както желаете. Сега трябва да разгледаме и странното разположение на леглата в дома на викария.

— Което категорично доказва невинността на младежа.

— Споразумяхме се тази вечер да не променяме убежденията си. Но все пак нека разгледаме това разположение на леглата. Момчето е… на колко години? на десет?… когато сестра му се разболява. От този момент майка и дъщеря спят в една стая, бащата и по-големият син също делят обща спалня. Късметлията Хорас си има собствена стая.

— Да не би да намеквате… да не би да намеквате, че в онази стая се е случило нещо гнусно?

Какво целеше Ансън, за бога? Съвсем ли се беше побъркал?

— Не, Дойл. Точно обратното. Абсолютно съм сигурен, че в онази стая не се е случило съвършено нищо. Нищо, освен сън и молитви. Нищо не се е случило. Нищо. Кучето не е лаяло, ако ми позволите израза.

— Тогава…?

— Както казах, доказателствата са пред очите ви. От десетгодишна възраст едно момче спи в заключена стая заедно с баща си. Нощ подир нощ, през целия пубертет и през ранните мъжки години. Брат му напуска дома — и какво се случва? Наследява ли той стаята на брат си? Не, странното поведение продължава. Той е самотно момче, сетне самотен младеж с уродлива външност. Никога не е виждан с представителка на нежния пол. И все пак можем да предположим, че изпитва нормални желания и копнежи. А ако въпреки вашия скептицизъм повярваме на разпространеното мнение за екзофталмията, значи е бил измъчван от още по-силни желания и копнежи. Ние сме мъже, Дойл, и разбираме тия неща. Познаваме рисковете на юношеството и ранната мъжка възраст. Знаем, че често изборът трябва да бъде направен между плътското самозадоволяване, което води до морален и физически упадък, та дори и до престъпно поведение, или здравословното отклоняване на тия стремежи чрез активна спортна дейност. По волята на щастливите обстоятелства Ейдълджи е бил възпрепятстван да поеме първия път и сам е избрал да се откаже от втория. И макар да признавам, че едва ли би постигнал нещо в бокса, остават например гимнастиката, физкултурата и онази нова американска дисциплина, наречена културизъм.

— Да не би да намеквате, че в нощта на престъплението е имало… някаква сексуална цел?

— Не, не в прекия смисъл. Но вие ме питате какво вярвам и защо. Нека приемем за миг повечето ви твърдения за младежа. Той е отличен ученик, гордост за своите родители, моли се в бащината църква, не пуши, не пие, упорито работи като адвокат. Но и вие на свой ред трябва да приемете вероятността медалът да има и обратна страна. Как може да няма, като знаем необикновения му произход, пълната му изолация, затворения живот и неудовлетворените желания. Денем той е усърден член на обществото. Ала нощем понякога се поддава на нещо варварско, нещо заровено в черните дълбини на душата му, нещо, което навярно самият той не разбира.

— Това е чиста фантазия — каза Дойл, но Ансън долови нещо в гласа му. Беше по-тих и вече не тъй уверен.

— Вие сам поискахте да предполагам. Ще признаете, че съм виждал повече прояви на престъпно поведение и престъпни намерения. Градя догадките си на тази основа. Упорито изтъквате факта, че Ейдълджи е от средната професионална класа. Колко често, гласеше неизреченият ви въпрос, представителите на тази класа извършват престъпления? Много по-често, отколкото предполагате, отговарям аз. Но ще ви върна въпроса под друга форма, сър Артър. Често ли чуваме за щастливи семейни мъже, чието щастие естествено предполага и редовно сексуално задоволяване, които да са извършили жестоки и извратени престъпления? Ще повярваме ли, че Джак Изкормвача има щастлив семеен живот? Не, няма да повярваме. Бих отишъл и по-далече. Бих допуснал, че ако един нормален здрав мъж бъде постоянно лишаван от сексуален контакт независимо от причината и обстоятелствата, това може — казвам само „може“, без да бъда категоричен — да засегне настройката на съзнанието му. Мисля, че точно това е станало с Ейдълджи. Той се е чувствал затворен в ужасна клетка с железни решетки. Ще успее ли някога да избяга? Ще успее ли някога да изпита сексуално удоволствие? Според мен един дълъг период на сексуални лишения, година след година, може да засегне човешкия ум, Дойл. Може дори да доведе до преклонение пред странни божества и извършване на странни ритуали.

Знаменитият гост не отговори. Лицето му бе придобило тухлен цвят. Може би от брендито. Може би, макар да се правеше на светски лъв, всъщност бе пуритан. Или пък — и това изглеждаше най-вероятно — виждаше непреодолимата сила на представения аргумент. Така или иначе, той не откъсна очи от пепелника, докато смачкваше в него недопушената чудесна пура. Ансън чакаше, но гостът отмести поглед към огъня. Не искаше или не можеше да отговори. Е, темата изглеждаше приключена. Време бе да минат към по-практични въпроси.

— Предполагам, че тази нощ ще спите тук, Дойл. Но ви предупреждавам, някои хора смятат, че в Грийн Хол има призраци.

— Нима? — отвърна Дойл. Но си личеше, че мислите му са другаде.

— Разправят легенди за конник без глава. За колела на невидима карета, скърцащи по алеята. За тайнствен звън на камбани, а тук никога не е имало камбани. Суеверия, разбира се, чисти суеверия. — Ансън се чувстваше във великолепно настроение. — Но вие едва ли се плашите от фантоми, зомбита и полтъргайсти.

— Духовете на мъртвите не ме тревожат — изрече Дойл с безизразен, уморен глас. — Дори ги приветствам.

— Закуска в осем, става ли?

Докато Дойл се оттегляше — безславно, помисли си Ансън, — полицейският началник изхвърли угарките от пури в камината и ги погледа как припламват за миг. Когато отиде да си легне, Бланш още не беше заспала и препрочиташе мисис Брадън. В гардеробната отстрани съпругът й метна сакото си върху стойката за дрехи и се провикна:

— Шерлок Холмс озадачен! Скотланд Ярд разплита загадката!

— Джордж, недей да крещиш така.

Широко усмихнат и вече по нощна риза, капитан Ансън се приближи на пръсти.

— Пет пари не давам, ако ще великият детектив да е лепнал ухо на ключалката. Тази вечер му дадох един-два урока за реалния свят.

Бланш Ансън рядко бе виждала съпруга си тъй въодушевен и реши да конфискува ключа за бюфета с напитки до края на седмицата.

Артър

Яростта на Артър се трупаше още от мига, когато вратата на Грийн Хол се затвори зад него. Първата част от пътуването обратно към Хайндхед не я облекчи особено. Разклонението за Уолсол, Канок и Руджли на линията „Лондон — Северозапад“ му поднасяше непрестанни провокации: от Стафорд, където бяха осъдили Джордж, през Руджли, където бе учил, Хеднесфорд, където уж заплашил да застреля сержант Робинсън в главата, Канок, където ония глупави магистрати бяха дали ход на обвинението, Уайърли и Чърчбридж, където бе започнало всичко, сетне покрай ливади, където навярно пасеше добитъкът на Блуит, през Уолсол, където навярно се спотайваше центърът на конспирацията, и накрая до Бърмингам, където бяха арестували Джордж. Всяка гара по линията имаше свое послание и то повтаряше посланието на Ансън: аз и другите като мен сме господари на тая земя, на хората и на правосъдието.

Джийн никога не е виждала Артър тъй разгневен. Все още е ранен следобед, а той яростно блъска сервиза за чай настрани, докато разказва историята си.

— И знаеш ли какво още каза? Дръзна да намекне, че няма да е добре за репутацията ми, ако моите… аматьорски догадки бъдат направени публично достояние. Не съм срещал тъй снизходително отношение, откакто бях беден лекар в Саутсий и се мъчех да убедя един богат пациент, че е напълно здрав, докато той настояваше, че е на смъртно легло.

— И какво направи? В Саутсий имам предвид.

— Какво направих ли? Повторих му, че е в цветущо здраве, той отвърна, че не плаща на лекар, за да му казват такива неща, тогава го пратих да си търси друг лекар, който ще му открие каквато болест си пожелае.

Джийн се разсмива на описанието, но към веселието й се примесва лека тъга, че не е била там, не е могла да бъде там. Вярно, бъдещето е тяхно, но изведнъж й се иска да можеше да има поне късче от миналото.

— Какво ще правиш сега?

— Знам точно какво да направя. Ансън си мисли, че съм подготвил този доклад с намерението да го пратя на вътрешното министерство, където ще събира прах и ще бъде споменато мимоходом в някой вътрешен отчет, който може накрая да види бял свят, когато всички сме мъртви. Нямам намерение да играя тази игра. Ще публикувам разкритията си колкото се може по-нашироко. Във влака го обмислих. Ще предложа доклада си на „Дейли Телеграф“, където, смея да вярвам, ще го отпечатат с радост. Но ще направя и нещо повече. Ще ги помоля да сложат надпис „Без авторски права“, тъй че другите вестници — особено в Мидланд — да могат да го публикуват безплатно и в пълен размер.

— Великолепно. И толкова щедро.

— Това между другото. Въпрос на ефективност. Освен това ще се погрижа да изложа с пределна яснота позицията на капитан Ансън по случая, предубедената му намеса от самото начало. Щом иска моите любителски догадки за дейността му, ще ги има. И когато приключа с него, може да открие, че професионалното му бъдеще не е толкова светло, колкото предполага.

— Артър, ако ми разрешиш…

— Да, скъпа.

— Може би е за предпочитане да не превръщаш това в лична вендета срещу капитан Ансън.

— Не виждам защо не. До голяма степен злото се корени именно в него.

— Имам предвид, скъпи Артър, че не бива да позволяваш капитан Ансън да те отклонява от първоначалната цел. Защото ако допуснеш това, той ще е най-доволен.

Артър я поглежда с гордост и радост. Препоръката е не само полезна, но и много интелигентна.

— Напълно си права. Няма да мачкам Ансън повече, отколкото се налага в полза на Джордж. Но няма и да му се размине. Ще опозоря и него, и цялата полиция с втората част на разследването си. Мъглата около виновника започва да се разсейва и ако успея да докажа, че е бил под носа на Ансън от самото начало, а той не си е мръднал пръста, какво му остава, освен да напусне поста? Когато приключа с тази история, ще се погрижа стафордшърската полиция да бъде реорганизирана от горе до долу. Пълен напред!

Той забелязва усмивката на Джийн, която изглежда изпълнена едновременно с възхита и умиление. Неустоима комбинация.

— И като стана дума, скъпа, мисля, че е крайно време да набележим дата за сватбата. Иначе хората може да те помислят за безсъвестна флиртаджийка.

— Мен ли, Артър? Мен ли?

Артър се разсмива и посяга към ръката й. Пълен напред, мисли си той, инак парният котел може да гръмне.

След завръщането си в Ъндършоу Артър взе перото и седна да си разчисти сметките с Ансън. Онова писмо до викария — „вярвам, че ще мога да постигна сурова присъда за злодея“ — имало ли е някога по-ярък пример на грубо предубеждение от страна на полицейски служител? Артър усети как гневът му се разпалва, докато преписваше думите; усещаше и как го отрезвява съветът на Джийн. Трябваше да свърши онова, което ще е най-полезно за Джордж; да избягва безпочвените обвинения; и моралната му присъда срещу Ансън трябваше да е непоклатима. Отдавна не се бяха отнасяли към него тъй снизходително. Е, сега и Ансън щеше да узнае какво е.

Сега [започна той] не се съмнявам, че капитан Ансън е бил напълно искрен в своята неприязън към Джордж Ейдълджи, без да осъзнава собствените си предразсъдъци. Би било глупаво да мисля другояче. Но хора с неговото положение нямат право на подобни чувства. Те са прекалено могъщи, другите са прекалено слаби, а последиците са твърде ужасни. Сега, докато проследявам хода на събитията, виждам как тази неприязън на полицейския началник е попивала все по-дълбоко, докато е наситила цялата служба, и когато Джордж Ейдълджи е попаднал в ръцете на полицаите, те не са му въздали и най-елементарното правосъдие.

Преди случая, в хода на следствието и след него високомерието на Ансън беше също тъй безгранично, както и предразсъдъците му.

Не знам какви доклади на Ансън са попречили на вътрешното министерство да възстанови правдата, но със сигурност знам, че вместо да оставят поваления човек на мира, са били хвърлени неимоверни усилия да бъде опетнен както той, така и баща му, за да се вдъхне страх на всеки, който би проявил желание да разследва случая.

Когато за пръв път се е заел с тази задача, мистър Йелвъртън е получил писмо от 8 ноември 1903 година с личния подпис на капитан Ансън, което гласи: „Редно е да ви уведомя, че само ще си загубите времето в безплодни опити да докажете, че поради своето обществено положение и «добър характер» Джордж Ейдълджи не би могъл да пише оскърбителни и гнусни писма. Баща му не по-зле от мен познава неговата склонност към анонимни писания, а и неколцина други са осведомени по въпроса.“

Ейдълджи и баща му са заявили под клетва, че първият никога през живота си не е писал анонимни писма, а когато мистър Йелвъртън е помолил за имената на тия „неколцина други осведомени“, така и не получил отговор. Струва си да изтъкнем, че горното писмо е било изпратено веднага след присъдата и е целяло да пресече в зародиш борбата за милосърдие. Определено прилича на ритник срещу повален враг.

Ако това не разтърси Ансън, помисли си Артър, значи има железни нерви. Представи си вестникарските уводни статии, питанията в парламента, сладкодумните изявления на вътрешното министерство и може би дългото търсене из чужбина, докато намерят някое затънтено кътче, където да назначат бившия полицейски началник. Може би на Антилските острови. Жалко за мисис Ансън, която беше приятна събеседничка. Но тя без съмнение щеше да изтърпи заслуженото унижение на съпруга си по-леко, отколкото майката на Джордж бе понесла незаслуженото унижение на сина си.

„Дейли Телеграф“ публикува разкритията на Артър в два последователни броя — от 11 и 12 февруари. Материалите бяха разположени добре и си личеше, че метранпажът се е постарал. Артър изчете отново собствените си думи до гръмотевичното им заключение:

Вратата е затръшната пред лицата ни. Сега се обръщаме към най-висшия съд, който никога не греши, ако фактите са изложени правилно, и питаме обществеността на Великобритания дали това трябва да продължава и занапред.

Читателската реакция бе страхотна. Скоро момчето, което доставяше телеграми, научи наизуст пътя до Ъндършоу. Бари Мередит и други професионални литератори изказаха своята подкрепа. Читателската страница на „Телеграф“ бе пълна със спорове относно зрението на Джордж и грешката на защитата, че не го е изтъкнала. Майката на Джордж добавяше своите свидетелски впечатления:

Непрестанно говорех на адвоката за изключително слабото зрение на сина ми, който е късоглед още от дете. Според мен това само по себе си беше достатъчно доказателство, че не би могъл да излезе в полето по тъй наречения „път“, непроходим нощем дори за хора с добро зрение. Изпитвах тъй силна увереност, че изпаднах в отчаяние, когато по време на показанията не ми дадоха възможност да говоря за слабото му зрение. Отделиха ми съвсем кратко време, а и навярно мнозина вече се отегчаваха от процеса… Зрението на сина ми винаги е било толкова слабо, че когато пишеше, той се привеждаше съвсем близо до листа, вестниците и книгите повдигаше плътно пред очите си, а когато излизаше на разходка, трудно разпознаваше хората. Когато имахме среща някъде, винаги чувствах, че трябва аз да го търся, а не той мен.

Други писма настояваха за издирване на Елизабет Фостър, анализираха характера на полковник Ансън и се разпростираха върху темата за наличието на банди в Стафордшър. Един читател обясняваше колко лесно могат да се измъкнат конски косми от канавацата, използвана за подплънка на всяко сако.

Имаше писма от спътници на Джордж във влака, от някой си „Хампстедски наблюдател“ и от „Приятел на парсите“. Доктор Арун Чандер Дат от Кеймбридж държеше да изтъкне, че осакатяването на добитък е престъпление, абсолютно неприсъщо за източната натура. Доктор Чаури Муту от Ню Кавъндиш Стрийт напомняше на читателите, че цяла Индия следи случая и от него зависят името и честта на Англия.

Три дни след отпечатването на втората статия в „Телеграф“ Артър и мистър Йелвъртън бяха приети във вътрешното министерство от мистър Гладстон, сър Макензи Чеймбърс и мистър Блакуел. Беше уговорено да не се разгласяват подробности от разговора. Срещата продължи час. След нея сър А. Конан Дойл заяви, че двамата с мистър Йелвъртън са били приети с любезност и разбиране, и той твърдо вярва, че вътрешното министерство ще стори всичко възможно, за да изясни случая.

Отказът от авторски права помогна историята да се разпространи не само в Централна Англия, но и по целия свят. Агенцията за вестникарски изрезки едва смогваше да предостави всичко на Артър, а самият той бързо свикна с дежурното заглавие, повтарящо един и същ глагол на различни езици: ШЕРЛОК ХОЛМС РАЗСЛЕДВА.

Декларации на подкрепа — а понякога и възражения — пристигаха с всяко идване на пощальона. Предлагаха се фантастични обяснения — например че преследването на семейство Ейдълджи е организирано от други парси като наказание за отстъпничеството на Шапурджи. И, разбира се, имаше ново писмо с вече отлично познатия почерк:

Знам от един детектив в Скотланд Ярд че ако пишете на Гладстон и в крайна сметка потвардите вината на Ейдълджи догодина ще ви направят лорд. Нима не е по-добре да станете лорд отколкото да рискувате да останете без бърбеци и черен дроб? Помислете си какви злокобни убийства стават защо точно на вас да ви се размине?

Артър мислено отбеляза правописните грешки, реши, че здравата е стреснал виновника, и обърна листа.

Доказателството за това дето го казвам е в работите дето ги писа по вестниците като го пуснаха от затвора където трябваше да остане заедно с татко си и сичките черни и жълти евреи. Никой не може да имитира почерка му така, сляп глупако.

Примитивната провокация само потвърждаваше необходимостта от атака по всички фронтове. Не биваше да пестят усилията. Мистър Мичъл потвърди с писмо, че Милтън е бил в учебната програма на училището в Уолсол през периода, от който се интересуваше Артър; веднага обаче бързаше да добави, че великият поет отдавна заема място в програмите на всички училища в Стафордшър. Хари Чарлсуърт съобщи, че е открил Фред Уин, някогашен съученик на Брукс, а сега бояджия в Чеслин Бей, и ще го попита за Дреб. Три дни по-късно пристигна телеграма с уговорената парола: КАНИМ ВИ НА ВЕЧЕРЯ ХЕДНЕСФОРД ВТОРНИК ЧАРЛСУЪРТ ТОЧКА.

Хари Чарлсуърт посрещна сър Артър и мистър Уд на гарата в Хеднесфорд и ги отведе до кръчмата „Изгряващо слънце“. Вътре им представи мършав младеж с целулоидна жичка и протрити маншети. По ръкава на сакото му имаше белезникави петна, които според Артър едва ли бяха от конска слюнка или хляб и мляко.

— Разкажи им каквото разказа на мен — рече Хари.

Уин бавно вдигна очи към новодошлите и почука с пръст по чашата си. Артър прати Хари да достави необходимите стимуланти за гърлото на информатора.

— Ходех на училище заедно с Дреб — започна Уин. — Той винаги беше последен в класа. Вечно имаше неприятности. Едно лято подпали купа сено. Обичаше да дъвче тютюн. Една вечер аз и Брукс пътувахме с влака, когато Дреб дотърча в нашето купе, то беше последното във вагона, заби глава в стъклото и го строши на парчета. Като видя какво е сторил, само се разсмя. После всички минахме в друг вагон. Няколко дни по-късно дойдоха железопътни полицаи и казаха, че трябва да платим счупеното стъкло. Ние казахме, че Дреб го е счупил и трябва да плати, а го бяха хванали да реже ремъците на прозорците, та и тях трябваше да плаща. После таткото на Брукс взе да получава писма, че уж аз и Брукс сме плюли по някаква бабичка на гарата в Уолсол. Такъв си беше Дреб, вечно правеше пакости. После го изпъдиха от училище. Не помня точно дали го изключиха, но всъщност няма значение.

— И какво стана с него? — попита Артър.

— Една-две години по-късно чух, че са го пратили моряк.

— Моряк? Сигурен ли сте? Абсолютно сигурен?

— Е, поне така разправяха. Във всеки случай изчезна.

— Кога е било това?

— Както казах, една-две години по-късно. Трябва да беше деветдесет и втора, когато запали сеното.

— Значи е заминал по море в края на деветдесет и пета или началото на деветдесет и шеста?

— Не мога да кажа.

— Поне приблизително?

— Казах каквото казах, по-точен не мога да бъда.

— Помните ли от кое пристанище е заминал?

Уин поклати глава.

— А кога се завърна? Ако изобщо се е завърнал.

Уин пак поклати глава.

— Чарлсуърт каза, че ще ви е интересно.

Той отново почука чашата си. Този път Артър пренебрегна сигнала.

— Интересно ми е, мистър Уин, но за жалост трябва да кажа, че във вашия разказ има един пропуск.

— Тъй ли?

— Учили сте в Уолсол, нали?

— Да.

— И Брукс също?

— Да.

— И Дреб?

— Да.

— Тогава как ще ми обясните факта, че според сегашния директор, мистър Мичъл, през последните двайсет години в училището не е имало момче с такова име?

— О, разбирам — каза Уин. — Просто така му викахме, Дреб. Беше съвсем дребничък. Сигурно затова. Не, истинското му име беше Шарп.

— Шарп?

— Ройдън Шарп.

Артър взе чашата на мистър Уин и я подаде на секретаря си.

— Ще желаете ли още нещо, мистър Уин? Може би глътка уиски?

— Би било много великодушно от ваша страна, сър Артър. Много великодушно. Чудех се дали не мога и аз да ви помоля за услуга.

Той посегна към чантата до краката си и когато след малко напусна „Изгряващото слънце“, сър Артър носеше под мишница пет-шест кратки очерка за местния живот (Мислех си да ги озаглавя „Винетки“), за чиито литературни достойнства бе обещал да даде преценка.

— Ройдън Шарп. Това е ново име в разследването. Как да го издирим? Имаш ли идея, Хари?

— О, да — каза Хари. — Не исках да го споменавам пред Уин в случай че пийне повечко и се раздрънка. Той беше подопечен на мистър Грейторекс.

— Грейторекс!

— Имаше двама братя Шарп, Уоли и Ройдън. Единият ходеше на училище заедно с мен и Джордж, макар че след толкова време вече не си го спомням. Но мистър Грейторекс може да ви разкаже за тях.

Върнаха се с влака две спирки назад по линията до гара „Уайърли-Чърчбридж“, а оттам тръгнаха пеш към фермата Литълуърт.

Мистър и мисис Грейторекс се оказаха добродушно семейство в напреднала възраст, гостоприемни и откровени. Артър почувства, че поне този път няма да има стъргалки, бира и пресмятания дали точната цена на информацията е два шилинга и три пенса или два шилинга и четири пенса.

— Уоли и Ройдън Шарп бяха синове на моя изполичар Питър Шарп — започна мистър Грейторекс. — Доста диви момчета. Не, може би не съм прав. Ройдън беше див. Спомням си как веднъж подпали купа сено и баща му трябваше да я плати. Уоли беше не толкова див, колкото странен. Изгониха го от училище… от Уолсол. И двамата учеха там. Доколкото чух, Ройдън бил мързелив и буен, макар че така и не узнах подробности. Тогава Питър го прати в училище „Уисбич“, но и там не излезе нищо добро. Затова го даде да чиракува при един месар в Канок, мисля, че се казваше Мелдън. После, към края на деветдесет и трета година, работата опря и до мен. Бащата на двете момчета умираше и ме помоли да стана попечител на Ройдън. Човешко е, обещах на Питър да сторя каквото мога. Постарах се, но Ройдън беше просто неуправляем. Крадеше, чупеше, лъжеше непрестанно… на нито една работа не се задържаше. Накрая му казах, че има две възможности. Или му спирам издръжката и го предавам на полицията, или отива моряк.

— Знаем кое е избрал.

— Уредих го за юнга на „Генерал Робъртс“, собственост на „Луис Дейвис & Ко“.

— Кога беше това?

— В края на 1895 година. Последните дни. Мисля, че отплава на 30 декември.

— И от кое пристанище, мистър Грейторекс? — Артър вече знаеше отговора, но нетърпеливо се приведе напред.

— От Ливърпул.

— И колко време остана на „Генерал Робъртс“?

— Е, поне веднъж се задържа на едно място. Около четири години по-късно завърши моряшкото си обучение и получи свидетелство за трети помощник. След това се завърна.

— През 1903 година ли?

— Не, не. По-рано. През 1901-ва, сигурен съм. Но не остана дълго. Хвана се с един кораб, който превозваше добитък от Ливърпул до Америка. Десет месеца служи на него. А после се прибра за постоянно. Това вече трябва да е било през 1903 година.

— Превозвал е добитък, значи. А къде е сега?

— В бащината си къща. Но се е променил много. Ожени се.

— Подозирахте ли, че може той или братята му да пишат писмата от името на сина ви?

— Не.

— Защо?

— Нямаше причини. Освен това според мен той беше твърде мързелив и му липсваше въображение.

— Позволете ми една догадка. Имаха ли и по-малък брат… да речем, хлапе с доста необуздан език?

— Не, не. Бяха само двамата.

— Или по-малък приятел, който да е бил постоянно с тях?

— Не. Нищо подобно.

— Ясно. А негодуваше ли Ройдън Шарп от вашето попечителство?

— Да, често. Не разбираше защо отказвам да му дам всички пари, които остави баща му. Не че бяха много. Тъкмо затова бях решил още по-твърдо да не му давам да ги пропилее.

— Другият брат… Уоли… той ли беше по-големият?

— Да, сега трябва да е на около трийсет.

— Значи той е ходил на училище заедно с Хари? — Чарлсуърт кимна. — Казахте, че бил странен. В какъв смисъл?

— Странен. Сякаш не беше от тоя свят. По-точно не мога да се изразя.

— Някакви признаци за религиозна мания?

— Не, доколкото знам. Умно момче беше Уоли. Имаше мозък в главата.

— Дали в Уолсол е изучавал Милтън?

— Не, доколкото знам.

— А след училището?

— За известно време беше чирак на един електротехник.

— Което му е давало възможност да пътува из близките градове?

Мистър Грейторекс се озадачи от въпроса.

— Разбира се. Както мнозина други.

— А… братята още ли живеят заедно?

— Не, Уоли напусна страната преди година-две.

— Закъде замина?

— За Южна Африка.

Артър се обърна към секретаря си.

— Защо всички внезапно хукват към Южна Африка? Случайно да имате адреса му там, мистър Грейторекс?

— Може и да го имам. Но доколкото чух, той е умрял. Неотдавна. Миналия ноември.

— Ааа, жалко. А къщата, където живееха заедно, където все още живее Ройдън…

— Мога да ви заведа.

— Не още. Интересува ме… дали е уединена?

— Доста уединена е. Както много други къщи.

— Дотолкова, че може да се влезе или излезе, без да забележат съседите?

— О, да.

— И лесно се стига до полето?

— Да. Отзад има открити пасища. Но така е и с много други къщи.

— Сър Артър. — Мисис Грейторекс за пръв път взимаше думата. Когато се обърна към нея, той забеляза, че е изчервена и по-развълнувана, отколкото при тяхното идване. — Подозирате го, нали? Или и двамата?

— Меко казано, уликите се трупат, госпожо.

Артър се приготви да чуе от мисис Грейторекс усърдни възражения, отказ да подкрепи неговите подозрения и клевети.

— Тогава по-добре да ви кажа каквото знам. Преди около три години и половина — беше през юли, спомням си, точно преди да арестуват Джордж Ейдълджи — минавах един ден край къщата на братя Шарп и влязох да ги навестя. Уоли го нямаше, но Ройдън беше там. Заприказвахме се за осакатените животни — по онова време всички говореха за тях. След малко Ройдън отиде до кухненския бюфет и ми показа… един инструмент. Вдигна го пред очите ми и рече: „С това убиват добитъка.“ Прилоша ми само като го гледах, затова помолих Ройдън да го прибере. Рекох му: „Не искаш да си помислят, че е твое дело, нали?“ Тогава той го върна в бюфета.

— Защо не ми каза? — попита съпругът й.

— Мислех си, че и бездруго са плъзнали толкова слухове, та не е редно и аз да добавям нови. Просто исках да забравя цялата случка.

Сдържайки вълнението си, Артър небрежно попита:

— Не ви ли мина през ум да се обадите на полицията?

— Не. След като се опомних от потреса, излязох на разходка и обмислих нещата. И реших, че Ройдън просто се хвали. Уж знае нещо. Едва ли щеше да ми го покаже, ако беше виновен, нали? А освен това го познавам още от невръстно хлапе. Малко див беше, както каза мъжът ми, но откак си дойде от морето, се усмири. Сгоди се и смяташе да се жени. Е, вече е женен. Но в полицията го знаеха и си помислих, че ако ида да им кажа, ще му предявят обвинение, независимо дали има доказателства, или не.

Да, помисли си Артър; и заради вашето мълчание обвиниха Джордж.

— Все още не разбирам защо не каза на мен — обади се мистър Грейторекс.

— Защото… защото ти винаги си бил по-строг към момчето. И знаех, че ще избързаш с изводите.

— Които вероятно щяха да бъдат съвсем основателни — отговори язвително той.

Артър побърза да върне разговора към темата. По-късно можеха да изясняват съпружеските си противоречия.

— Мисис Грейторекс, що за… инструмент беше това?

— Острието беше дълго приблизително толкова. — Тя показа с пръсти около трийсет сантиметра. — И се сгъваше в калъф като грамадно джобно ножче. Не е фермерски инструмент. Но най-страшно беше самото острие. Имаше извивка.

— Като ятаган, искате да кажете? Или като сърп?

— Не, не, самото то беше право и съвсем тъпо по ръба. Но към края една част изпъкваше напред и изглеждаше извънредно остра.

— Можете ли да го нарисувате?

— Разбира се.

Мисис Грейторекс извади от едно чекмедже кариран лист и с уверена ръка изрисува очертанията на предмета.

— Тъпо е тук и тук, по правата част. А тук, където се извива, е ужасно остро.

Артър погледна останалите. Мистър Грейторекс и Хари поклатиха глави. Алфред Уд извъртя рисунката към себе си и каза:

— Залагам две към едно, че е конски ланцет. От най-големите. Сигурно го е откраднал от кораба за добитък.

— Виждате ли — каза мисис Грейторекс. — Вашият приятел вече си прави изводи. Също както щяха да сторят и полицаите.

Този път Артър не успя да се удържи.

— И те си направиха изводите за Джордж Ейдълджи. — При тази забележка лицето на мисис Грейторекс отново пламна. — Извинете ме за въпроса, госпожо, но не ви ли хрумна да кажете на полицаите за инструмента по-късно — когато обвиниха Джордж?

— Да, мислих си за това.

— Но не направихте нищо.

— Сър Артър — отговори мисис Грейторекс, — не си спомням да сте били в нашата област по време на престъпленията. Тогава бе пламнала масова истерия. Слухове за този, слухове за онзи. Слухове за бандата от Грейт Уайърли. Слухове, че щели да се заемат с млади жени. Приказки за езически жертвоприношения. Някои казваха, че всичко било свързано с новата луна. Всъщност сега си спомням, жената на Ройдън веднъж ми каза, че той реагирал странно при новолуние.

— Вярно — потвърди замислено нейният съпруг. — И аз съм го забелязвал. Той се смееше като луд при новолуние. Отначало си мислех, че се преструва, но веднъж го засякох да се хили съвсем сам.

— Но не разбирате ли… — започна сър Артър.

— Да се смееш не е престъпление — прекъсна го мисис Грейторекс. — Дори да се смееш като луд.

— Но не си ли помислихте…

— Сър Артър, нямам високо мнение за ума и способностите на стафордшърските полицаи. Мисля, че за това сме единодушни. А ако се тревожите за несправедливото обвинение срещу вашия млад приятел, то аз се тревожех да не би същото да сполети Ройдън Шарп. В крайна сметка можеше да излезе тъй, че вместо вашият приятел да се отърве, и двамата да отидат зад решетките като участници в една и съща банда, независимо дали тя съществува, или не.

Артър реши да приеме упрека.

— Ами оръжието? Казахте ли му да го унищожи?

— Не. Просто до ден-днешен не съм споменавала никому за това.

— Тогава може ли да ви помоля, мисис Грейторекс, да продължите мълчанието си още няколко дни? И един последен въпрос. Напомнят ли ви нещо имената Уокър и Гладуин — във връзка с братята Шарп?

Мистър и мисис Грейторекс поклатиха глави.

— Хари?

— Мисля, че си спомням Гладуин. Работеше с един каруцар. Не съм го виждал от години.

След като заръчаха на Хари да чака нови инструкции, Артър и секретарят му се върнаха да пренощуват в Бърмингам. Бяха им предложили по-удобен хотел в Канок, но Артър искаше да е сигурен, че ще намери чаша свястно бургундско след края на тежкия ден. На вечеря в хотел „Импириъл Фамили“ той изведнъж си припомни израза в едно от писмата. Рязко хвърли настрани ножа и вилицата.

— Когато се хвали, че никой не може да го хване, злосторникът пише: „Аз съм от хитър по-хитър“.

— Шарп!^[4] — възкликна Уд.

— Именно.

— Но кое е хлапето с нецензурния език?

— Не знам. — Артър се чувстваше доста потиснат от провала на тази своя догадка. — Може би някое съседско момче. Или някой от двамата братя го е измислил.

— И какво ще правим сега?

— Продължаваме.

— Но аз си мислех, че ние… че вие разгадахте всичко. Ройдън Шарп е злодеят. Двамата с Уоли Шарп са автори на писмата.

— Съгласен съм, Уди. Кажи ми сега защо злодеят е Ройдън Шарп.

Уд отговори, като броеше на пръсти.

— Защото е показал конския ланцет на мисис Грейторекс. Защото раните на животните — срязани мускули, без острието да стига до вътрешностите — може да са нанесени само с такъв необичаен инструмент. Защото е работил в месарница и на кораб за добитък, следователно знае как да се държи с животните и как да ги наранява. Защото може да е откраднал ланцета от кораба. Защото по време писмата и нападенията срещу животни съвпадат с неговото присъствие в Уайърли. Защото в писмата откриваме прозрачни намеци за неговите пътувания и занимания. Защото е известен с пакостите си. Защото младата луна му влияе.

— Превъзходно, Уди, превъзходно. Добре представено обвинение, основано на обстоятелства и косвени улики.

— О — промърмори разочаровано секретарят. — Пропуснах ли нещо?

— Не, нищо. Ройдън Шарп е нашият човек, няма ни най-малко съмнение. Но се нуждаем от още конкретни доказателства. Най-вече от конския ланцет. Трябва да го открием. Шарп знае, че сме в областта, и ако има поне капка здрав разум, вече ще го е изхвърлил в най-дълбокото езеро.

— А ако не е?

— Ако не е, тогава ти и Хари Чарлсуърт случайно ще се натъкнете на ланцета и ще го конфискувате.

— Значи случайно ще се натъкнем?

— Съвсем случайно.

— И ще го конфискуваме?

— Именно.

— Имате ли някакви препоръки за начина ни на действие?

— Откровено казано, мисля, че ще е по-добре да не знам твърде много. Но по тия места хората навярно все още имат навика да оставят къщите си отключени. Ако се стигне до пазарлък, предлагам използваната сума да бъде вписана в домакинските сметки на Ъндършоу, а точното перо оставям на твоя избор.

Уд бе силно раздразнен от лекомислието на шефа си.

— Шарп едва ли ще ни се зарадва, ако почукаме на вратата и кажем: „Извинете, бихте ли ни дали ланцета, с който изкормвахте животните, за да го покажем на полицията?“

— Много си прав — разсмя се Артър. — Така няма да стане. Ще трябва да бъдете по-изобретателни. Да проявите малко повече хитрост. Или пък да действате по-решително. Например един от вас може да го задържи някъде, да речем, в кръчма, докато другият… Тя спомена кухненския бюфет, нали? Но всъщност оставям всичко на вас.

— Ще ми платите ли гаранцията, ако се наложи?

— И дори ще ти дам отлична характеристика.

Уд бавно поклати глава.

— Още не мога да се опомня. Снощи по това време не знаехме почти нищо. Или по-точно имахме само някакви смътни подозрения. Сега знаем всичко. За един-единствен ден. Уин, Грейторекс, мисис Грейторекс — и готово. Може и да не го докажем, но поне знаем. И всичко това само за един-единствен ден.

— Не е редно да става така — каза Артър. — Знам. Много пъти съм го описвал. Не трябва да става стъпка по стъпка. Полага се тайната да остане неразгадаема чак до края. После разплиташ възела с една гениална дедукция — нещо напълно логично, но същевременно изумително — и тогава изпитваш мощното чувство на възторг и ликуване.

— Не го ли изпитвате?

— Сега ли? Не, чувствам се почти разочарован. Всъщност направо съм разочарован.

— Е — каза Уд, — тогава поне позволете на една по-проста душа да ликува.

— На драго сърце.

По-късно, след като изпуши последната лула и си легна, Артър дълго размишлява за случая. Беше си поставил предизвикателство и днес го преодоля, ала не изпитваше възторг. Гордост може би. Гордост и онази топлина, която изпитваш, когато сядаш да си отдъхнеш след тежък труд. Но нямаше радост, а още по-малко триумф.

Спомни си онзи ден, когато се ожени за Туй. Обичаше я, разбира се. В ония ранни години копнееше безумно за нея и чакаше с нетърпение първата брачна нощ. Но когато дойде сватбата в Торнтън-ин-Лонсдейл и онзи Уолър стоеше до него, той изпита… как да го изрази, без да засегне паметта на покойната? Беше щастлив само доколкото тя изглеждаше щастлива. Такава бе истината. Разбира се, след ден-два взе да изпитва щастието, на което се надяваше. Но в онзи момент чувстваше много по-малко от очакваното.

Може би именно затова на всеки етап от живота си неизменно търсеше ново предизвикателство. Нова кауза, нова кампания — защото беше способен да изпита само мимолетна радост след успеха на предишната. В подобни моменти завиждаше на простичкия Уди; завиждаше на хората, способни да почиват върху лаврите си. Но това не беше за него.

И тъй, какво оставаше? Трябваше да открият ланцета. Да се снабдят с образец от почерка на Ройдън Шарп — може би чрез мистър и мисис Грейторекс. Трябваше да провери дали Уокър и Гладуин са замесени. Да научи подробности за нападнатата жена с дете. Да се разрови из миналото на Шарп като ученик в Уолсол. Да сравни по-точно придвижването на Уоли Шарп с местата, откъдето са пускани писмата. След осигуряването на конския ланцет да го покаже на ветеринарните лекари, които са се грижили за наранените животни, и да ги помоли за професионална преценка. Да попита Джордж какво си спомня за братята Шарп… ако изобщо ги помни.

Трябваше да пише на мама. Да пише на Джийн.

И след като главата му се препълни със задачи, той потъна в безгрижен сън.

След завръщането в Ъндършоу Артър се почувства както когато наближаваше края на поредната книга: почти всичко е вече на място, творческото вълнение е отминало, остава само упорит труд, за да се отстранят всички случайни пропуски. През следващите дни почнаха да пристигат резултатите от неговите инструкции, молби и запитвания. Най-напред се появи пакетче, опаковано в кафява хартия и омотано с канап, досущ като покупка от железарския магазин на Брукс. Но още преди да го отвори, той знаеше какво има вътре; разбра по физиономията на Уд.

Разопакова пакетчето и бавно разтвори конския ланцет в пълната му дължина. Инструментът беше зловещ и още по-страшен го правеше контрастът между тъпата права част и убийствено острата извивка — наистина от остра по-остра.

— Чудовищно — каза Артър. — Може ли да попитам…

Но секретарят му отривисто тръсна глава. Не можеше сър Артър да иска и едното, и другото — ту да не знае нищо, ту да научи подробностите.

Джордж Ейдълджи съобщи с писмо, че нямал никакви спомени за братята Шарп, нито от училище, нито от по-късно; не се сещал и за никаква причина да изпитват неприязън към него или баща му.

По-задоволително беше писмото от мистър Мичъл с подробности за успеха на Ройдън Шарп:

Коледа 1890	Първи прогимназиален клас.
Коледа 1890	Последен по дисциплина от 23 ученици. Много изостанал и слаб. Никакви познания по френски и латински.
Великден 1891	Първи прогимназиален клас.
Великден 1891	Последен по дисциплина от 23 ученици. Глупав, пренебрегва домашните работи, известен напредък по рисуване.
Лято 1891	Първи прогимназиален клас.
	Последен по дисциплина от 18 ученици.
	Има известен напредък, бит с пръчка за лошо поведение в час, дъвчене на тютюн, лъжи и измисляне на прякори.
Коледа 1891	Първи прогимназиален клас.
	Последен по дисциплина от 16 ученици.
	Незадоволително, често неискрено поведение. Вечно се оплаква или други се оплакват от него. Заловен в преписване, често отсъства без причина. Напредък по рисуване.
Великден 1892	Втори прогимназиален клас.
	Последен по дисциплина от 8 ученици.
	Ленив и непослушен, всеки ден е наказван с пръчка, оплакал се на баща си, подправил бележките на свой ученик и съзнателно излъгал за това.
	Бит с пръчка общо 20 пъти за срока.
Лято 1892	Бяга от часове, подправя писма и подписи, отстранен по желание на бащата.

Ето го, помисли си Артър: фалшификации, измами, лъжи, измисляне на прякори, пакости, неискрено поведение. А ето и датата на изключването или отстраняването — лято 1892 година. Точно тогава беше започнала кампанията срещу семейство Ейдълджи, семейство Брукс и училището в Уолсол. Артър усети как раздразнението му се засилва — той, един обикновен гражданин, бе стигнал до всичко това чрез елементарни логически разсъждения, докато онези идиоти… Искаше му се да изправи до стената всички стафордшърски полицаи, от началника Ансън и груповия началник Барет, инспектор Камбъл, сержанти Парсънс и Ъптън, та до последния новобранец, и да им зададе един простичък въпрос. През декември 1892 година големият ключ на училището в Уолсол е откраднат и пренесен до Грейт Уайърли. Кой е най-вероятният заподозрян: едно момче, което само преди няколко месеца е било изключено с репутацията на пакостник и глупак, или усърдният и многообещаващ син на викария, който никога не е учил в Уолсол, никога не е стъпвал в тамошното училище и няма ни най-малко основание за враждебност към въпросното заведение? Отговаряйте, началници, инспектори, сержанти, отговорете и вие, полицай Купър. Отговорете ми, достопочтени съдебни заседатели.

Хари Чарлсуърт прати описание на едно произшествие, станало в Грейт Уайърли в късната есен или началото на зимата на 1903 година. Една вечер мисис Джариъс Хандли се връщала от гара Уайърли, където била отишла да вземе вестници за продан. Придружавала я младата й дъщеря. На пътя ги пресрещнали двама мъже. Единият хванал момичето за гърлото и размахал нещо лъскаво. Майката и детето се разпищели, след което мъжът избягал, подвиквайки на спътника си, който бил отминал напред: Добре де, Джак, идвам. Девойката заявила, че майка й е била спирана и друг път от същия мъж. Според описанието им бил кръглолик, без мустаци, висок около метър и седемдесет, с тъмен костюм и островръха шапка. Това напълно съвпадало с облика на Ройдън Шарп, който по онова време носел дрехи в моряшки стил, а по-късно ги изоставил. Предполагали още, че другият е месар на име Джак Харт — известен нехранимайко и приятел на Шарп. Полицията била уведомена, но не последвал арест.

В послепис Хари добавяше, че Фред Уин отново се свързал с него и срещу халба бира си припомнил още нещо. Когато учел в Уолсол заедно с Брукс и Дреб, всички знаели за Ройдън Шарп, че останел ли сам в железопътно купе, веднага обръщал възглавниците на седалките, разпорвал ги и изсипвал пълнежа от конски косъм. После с див смях връщал възглавниците на място.

На първи март, петък, след шест седмици закъснение, целящо може би да докаже, че вътрешното министерство не се поддава на натиск от когото и да било, бе обявено създаването на анкетна комисия. Тя имала за цел да проучи някои подробности по случая „Ейдълджи“, предизвикали обществено безпокойство. Министерството обаче държеше да подчертае, че дейността на комисията в никакъв случай не означава преразглеждане на съдебното решение. Нямало да бъдат призовавани свидетели, нито пък се предвиждало да поканят мистър Ейдълджи. Комисията щяла да проучи вече съществуващите материали и да даде мнение по някои процедурни въпроси. Сър Артър Уилсън, кавалер на Ордена на Индийската империя, негова светлост Джон Лойд Уортън, главен съдия на графство Дърам и сър Албърт де Рутцен, върховен съдия в Лондон, обещаваха да докладват на мистър Гладстон колкото е възможно по-скоро.

Артър реши, че тия джентълмени не бива да бъдат оставяни да разсъждават самодоволно за „някои процедурни въпроси“. Към преработените си статии от „Телеграф“ — които сами по себе си доказваха невинността на Джордж — щеше да добави лично писмо, излагащо уликите срещу Ройдън Шарп. Щеше да опише разследването, да обобщи доказателствата и да приложи списък на хората, от които могат да бъдат получени допълнителни свидетелски показания — по-конкретно месарят Джак Харт от Бриджтаун и Хари Грийн, понастоящем в Южна Африка. А също и мисис Ройдън Шарп, която да потвърди влиянието на новата луна върху съпруга й.

Щеше да прати на Джордж екземпляр от писмото и да го помоли за коментар. Освен това щеше да държи в течение Ансън. От време на време си припомняше онази безкрайна препирня на пура и чаша бренди, и в гърлото му се надигаше глухо ръмжене. Спорът им беше шумен, но твърде полезен — като сблъсък на скандинавски елени, преплели рога сред гората. И все пак той се чувстваше потресен от самодоволството и предразсъдъците на един привидно разумен човек. А накрая Ансън дори се опита да го сплаши с истории за призраци. Колко зле познаваше госта си!

В кабинета Артър извади конския ланцет, разгъна го и сне очертанията му върху лист хартия. Щеше да прати на полицейския началник тази рисунка — с надпис „в естествена големина“ — и да го помоли за мнение.

— Е, получихте си комисията — каза Уд вечерта, докато взимаха от стойката билярдните стикове.

— По-скоро бих казал, че те си получиха тяхната комисия.

— С което намеквате, че не сте твърде доволен?

— Имам известна надежда, че дори тези господа няма как да си затворят очите пред очевидното.

— Но?

— Но… знаеш ли кой е Албърт де Рутцен?

— Върховен съдия в Лондон, както разбрах от вестника.

— Вярно, вярно. Освен това е братовчед на капитан Ансън.

Джордж & Артър

Джордж изчете няколко пъти статиите в „Телеграф“, преди да прати благодарствено писмо на сър Артър; пак ги изчете преди втората им среща в „Гранд Хотел“ на Чаринг Крос. Беше много странно да се види описан не от някакъв евтин провинциален драскач, а от най-знаменития съвременен писател. Това го караше да се чувства като няколко личности едновременно — жертва, търсеща правдата; адвокат, изправен пред най-висшия съд в страната; герой от роман.

Ето как сър Артър обясняваше защо той, Джордж, не може да има нищо общо с предполагаемата банда злодеи от Уайърли: „Първо, той е пълен въздържател, което само по себе си едва ли го прави желан за такава банда. Не пуши. Има много плах и нервен характер. Извънредно добър в учението“. Всичко това бе вярно, но в същото време невярно; ласкателно, но в същото време обидно; правдоподобно, но в същото време невероятно. Той не беше извънредно добър в учението, само старателен и усърден. Завърши училище с непълно отличие, получи бронзов, а не сребърен или златен медал от Бърмингамското адвокатско дружество. Нямаше съмнение, че е добър адвокат, Гринуей и Стентсън едва ли някога щяха да се мерят с него, но никога нямаше да излезе начело в професията. И доколкото можеше да прецени, не беше много плах. А ако сър Артър го преценяваше като нервен въз основа на предишната им среща в хотела, то за това имаше смекчаващи обстоятелства. Тогава седеше във фоайето, четеше вестника и почваше да се тревожи дали не е сбъркал часа или дори датата, когато изведнъж осъзна, че някакъв грамаден мъж с дебело палто стои само на няколко метра и го наблюдава втренчено. Как другояче да реагира човек, освен да се стресне? Джордж смяташе, че репутацията му на плах и нервен младеж вероятно е потвърдена, ако не и направо наложена от неговите родители. Не знаеше как е в другите семейства, но в дома на викария родителските представи за децата се развиваха далеч по-бавно от самите деца. Нямаше предвид само себе си; родителите му сякаш не забелязваха, че Мод е израснала, че става по-силна и по-способна. И като се замисли на тази тема, всъщност не му се вярваше да е бил чак толкова нервен при срещата със сър Артър. В ситуация, когато би било далеч по-вероятно да прояви нервност, той се обърна към препълнената съдебна зала със съвършено хладнокръвие — нали така писаха в Бърмингамския „Дейли Поуст“?

Вярно, не пушеше. Смяташе го за безсмислен, неприятен и скъп навик. Но и не виждаше никаква връзка с престъпното поведение. Шерлок Холмс се славеше като пушач на лула — и сър Артър също, доколкото бе чувал, — но това не ги правеше кандидати за престъпна банда. Вярно бе също, че е пълен въздържател: последица от възпитанието, а не някакъв принципен отказ. Но без съмнение всеки съдебен заседател, всеки участник в комисия можеше да тълкува факта по различни начини. Въздържанието можеше да се изтъкне като признак на умереност, но и на крайности в характера. Можеше да е качество на човек, умеещ да контролира човешките си влечения; или пък качество на такъв, който устоява на порока, за да съсредоточи мислите си върху други, по-важни неща — тоест необикновен човек, може би дори фанатик.

Джордж в никакъв случай не подценяваше стойността и качеството на статиите. Те с изключително майсторство описваха поредица от обстоятелства, която изглежда тъй необичайна, че далеч надхвърля писателската фантазия. Джордж с гордост и благодарност препрочиташе слова като: докато не бъде изяснен всеки един от тези въпроси, върху административните анали на тази страна ще продължава да тегне черно петно. Сър Артър бе обещал да вдигне шум и този шум отекна далеч извън Стафордшър, далеч извън Лондон, далеч извън самата Англия. Ако сър Артър не бе разтръскал дървото, както се изразяваше сам той, вътрешното министерство едва ли би създало комисия; съвсем друг бе обаче въпросът как ще реагира сега комисията на шума и тръскането. Джордж имаше чувството, че сър Артър прекали с нападките срещу отношението на министерството към меморандума на мистър Йелвъртън, когато писа, че не може да си представи нещо по-абсурдно и несправедливо дори при ориенталския деспотизъм. Да обвиниш някого в деспотизъм навярно не бе най-добрият начин да го насърчиш за по-малко деспотизъм в бъдеще. А после и Изявлението за уликите срещу Ройдън Шарп…

— Джордж! Много се извинявам. Забавиха ни.

Сър Артър не е сам. До него стои красива млада жена; тя изглежда самоуверена и великолепна с роклята си в зелен оттенък, чието название Джордж не знае. Жените разбират от подобни цветове. Тя се усмихва леко и протяга ръка.

— Това е мис Джийн Леки. — Сър Артър изглежда смутен. — Ходихме да… пазаруваме.

— Не, Артър, ти разговаряше — отсича жената сърдечно, но твърдо.

— Е, разговарях с продавача. Той е служил в Южна Африка и беше чиста любезност да го попитам…

— Все пак това е разговор, а не пазаруване.

Джордж е съвсем объркан от спора им.

— Както виждаш, Джордж, готвим се за сватба.

— Приятно ми е да се запознаем — казва мис Джийн Леки и се усмихва по-широко, тъй че Джордж забелязва сравнително едрите й предни зъби. — А сега трябва да тръгвам.

Тя закачливо тръсва глава към Артър и се отдалечава.

— Сватба — казва Артър, докато се отпуска на едно кресло в празния кабинет.

Думата не звучи въпросително, но Джордж все пак отговаря — и то с удивително точни думи:

— Това е положение, към което се стремя.

— Да, но то може да бъде много объркано положение, предупреждавам те. Щастие, разбира се. Но повечето време е дяволски объркано щастие.

Джордж кимва. Не е съгласен, макар да признава, че не разполага с много аргументи. Определено не би описал брака на родителите си като дяволски объркано щастие. Нито една от тия три думи не може да се приложи към живота в дома на викария.

— Както и да е, да се захващаме за работа.

Обсъждат статиите в „Телеграф“, предизвикания от тях отзвук, комисията на Гладстон и нейните членове. Артър се колебае дали лично да оповести кой е братовчед на сър Албърт де Рутцен, да подхвърли намек на някой вестникар в клуба си, или просто да не се занимава. Поглежда Джордж, очаквайки незабавна преценка. Но Джордж не разполага с незабавна преценка. Може би защото има много плах и нервен характер; или защото е адвокат; или защото му е трудно да се превърне тъй бързо от кауза на сър Артър в негов тактически съветник.

— Мисля, че може би мистър Йелвъртън ще даде най-подходящ съвет по въпроса.

— Но аз питам теб — отвръща Артър, сякаш Джордж опитва да се измъкне.

Мнението на Джордж — ако инстинктивното чувство изобщо може да се нарече мнение — е, че първият вариант би бил твърде предизвикателен, а третият твърде пасивен, затова в общи линии клони към средния. Освен ако… и докато отново се впуска в обмисляне, той усеща нетърпението на сър Артър. Трябва да си признае, че сега вече наистина се чувства малко нервен.

— Искам да направя едно предсказание, Джордж. Те няма да постъпят честно с доклада на комисията.

Джордж се пита дали сър Артър още чака от него мнение по предишния въпрос. Вероятно не.

— Но нали трябва да го публикуват.

— О, трябва и ще го публикуват. Но аз знам как действат правителствата, особено когато са притеснени или засрамени. Все някак ще го скрият. Ако могат, направо ще го заровят.

— Как е възможно?

— Е, първо могат да го отпечатат в петък следобед, когато хората напускат за почивните дни. Или през ваканцията. Има всякакви трикове.

— Но ако докладът е добър, това ще е в тяхна полза.

— Не може да бъде добър — твърдо заявява Артър. — Не и от тяхна гледна точка. Ако потвърдят невинността ти, както ще се наложи, това означава, че през последните три години вътрешното министерство съзнателно е възпрепятствало правосъдието въпреки изнесената информация. А при крайно невероятния — бих казал невъзможен — случай отново да те обявят за виновен — което е единственият друг вариант — ще се вдигне тъй страховита врява, че някои хора ще се разделят с постовете си.

— Да, разбирам.

Разговарят вече около половин час и Артър е озадачен, че Джордж не споменава неговото Изявление за уликите срещу Ройдън Шарп. Не, повече от озадачен; раздразнен, едва ли не оскърбен. Дори му минава през ум да попита Джордж за онова умолително писмо, което видя в Грийн Хол. Но не, така би налял вода в мелницата на Ансън. Може би Джордж просто предполага, че домакинът определя дневния ред. Така трябва да е.

— И тъй — казва той. — Ройдън Шарп.

— Да — отговаря Джордж. — Както ви писах, изобщо не го познавам. Като малък сигурно съм учил заедно с брат му. Но и него не помня.

Артър кимва. Хайде, човече, мисли си той, аз не просто те оправдах, а извадих наяве престъпника, напълно готов за арест и съд. Това поне не е ли новост за теб? Въпреки буйния си темперамент, той чака търпеливо.

— Изненадан съм — казва накрая Джордж. — Защо му е да ми причинява зло?

Артър не отговаря. Вече е поднесъл своите отговори. Мисли си, че е време Джордж да поработи самостоятелно.

— Осъзнавам, че вие приемате расовите предразсъдъци за важен фактор по случая, сър Артър. Не мога да се съглася. С Шарп не се познаваме. За да мразиш някого, трябва да го познаваш. И после намираш основание за омраза. Или ако не намериш задоволително основание, оправдаваш омразата си с някоя негова странност, например с цвета на кожата. Но както казах, Шарп не ме познава. Мъчих се да открия някакво свое действие, което той би приел за обида или оскърбление. Може би има роднина, на когото съм дал професионален съвет… — Артър не коментира; мисли си, че очевидното се изтъква само веднъж. — И не разбирам защо му е трябвало да осакатява добитъка по такъв начин. Не само той, който и да било. Вие разбирате ли, сър Артър?

— Както казах в Изявлението — отвръща сър Артър, чието недоволство расте с всяка минута, — подозирам, че новолунието оказва странно влияние върху него.

— Може би — отговаря Джордж. — Макар че не всички нападения станаха в един и същ момент от лунния цикъл.

— Вярно, не всички. Но повечето.

— Да.

— В такъв случай не е ли логично да предположим, че тези изключения от правилото са направени съзнателно, за да заблудят следствието?

— Да, възможно е.

— Мистър Ейдълджи, аз май не ви убедих.

— Извинете ме, сър Артър, не искам да ви се стори, че изпитвам друго, освен огромна благодарност към вас. Може би цялата работа е там, че съм адвокат.

— Вярно.

Може би прекалява с натиска върху момчето. И все пак странно: сякаш му е донесъл торба злато от другия край на света, а получава отговор: „Благодаря, но, честно казано, бих предпочел сребро“.

— Инструментът — казва Джордж. — Конският ланцет.

— Да?

— Може ли да попитам откъде знаете как изглежда?

— Разбира се. Научих по два начина. Първо, помолих мисис Грейторекс да ми го нарисува. Тогава мистър Уд го разпозна като конски ланцет. И второ… — Артър прави театрална пауза. — Ланцетът е у мен.

— У вас?

Артър кимва.

— Ако искаш, мога да ти го покажа. — По лицето на Джордж се изписва тревога. — Не бой се. Не е у мен. Пазя го в Ъндършоу.

— Може ли да попитам как се сдобихте с него?

Артър потрива носа си с пръст. После се смилява.

— Уд и Хари Чарлсуърт случайно се натъкнаха на него.

— Случайно?

— Ясно беше, че трябва да осигурим инструмента, преди Шарп да се отърве от него. Той знаеше, че съм в областта и вървя по дирите му. Дори почна да ми праща същите писма като на теб. Заплашваше ме с премахване на вътрешни органи. Ако имаше капка мозък в главата, щеше да зарови инструмента някъде, където няма да го открият и след сто години. Затова наредих на Уд и Хари да се натъкнат случайно на ланцета.

— Ясно. — Джордж се чувства също като в ония моменти, когато негов клиент споделя неща, каквито никой не бива да казва пред адвокат, дори и пред своя. Особено пред своя. — И разговаряхте ли с Шарп?

— Не. Мисля, че е ясно от Изявлението.

— Да, разбира се. Извинете.

— И тъй, ако не възразяваш, ще добавя Изявлението към другите документи, които връчих на министерството.

— Сър Артър, просто не мога да изразя каква благодарност…

— Не искам да я изразяваш. Не съм го направил заради твоята благодарност, която и бездруго изказваш непрестанно. Направих го, защото си невинен и се срамувам от начина, по който работят съдебните и бюрократичните механизми на тази страна.

— И все пак никой друг не би могъл да постигне толкова много. При това за тъй кратко време.

Все едно казва, че съм оплескал работата, мисли си Артър. Не, не ставай глупав — просто момчето много повече се интересува от собственото си оправдаване, отколкото от обвиненията срещу Шарп. Напълно разбираемо. Пристъпвай към точка втора чак след като приключиш с първата — какво друго да очакваш от един предпазлив адвокат? А аз атакувам по всички фронтове едновременно. Той просто се бои да не изпусна топката от очи.

Но по-късно, когато се разделиха и Артър потегли с файтон към апартамента на Джийн, започнаха да го обземат съмнения. Как беше онази поговорка? Хората всичко ще ти простят, само не и ако им сториш добро. Нещо от сорта. Може би подобна реакция бе прекалена в случай като този. Когато четеше за аферата „Драйфус“, направи му впечатление, че мнозина от онези, които се вдигнаха да помогнат на французина, които работеха страстно за него, които виждаха случая не просто като велика битка между Истина и Лъжа, между Правда и Неправда, а като процес, обясняващ и дори определящ родната им страна — мнозина от тях не останаха с особено добро мнение за Драйфус. Намираха го за суховат, студен и коректен, струваше им се, че не е изпълнен с благодарност и човешка солидарност. Някой бе писал, че както винаги жертвата е далеч под мистичната висота на собственото си дело. Типично френски израз, но доста точен.

А може и да не беше прав. Когато за пръв път се срещна с Джордж Ейдълджи, бе поразен от това, как този крехък и деликатен младеж е изтърпял трите години затвор. В изненадата навярно бе пропуснал да оцени какво му е струвало наказанието. Може би единственият начин за оцеляване беше от сутрин до вечер да се съсредоточаваш изцяло върху подробностите на собственото си дело, да не допускаш в главата си нищо друго, да подготвяш фактите и аргументите за момента, когато ще бъдат потребни. Само така можеш да издържиш чудовищната неправда и ужасяващата промяна в начина си на живот. Следователно би било прекалено да очаква от Джордж Ейдълджи реакциите на свободен човек. Докато не бъдеше напълно оправдан и обезщетен, той не можеше да бъде същият както преди.

Запази си раздразнението за други, помисли Артър. Джордж е добър и невинен човек, но е наивно да искаш от него да бъде светец. Да искаш повече благодарност, отколкото може да предложи, е като да очакваш рецензентите да обявяват всяка твоя нова книга за гениална. Да, запази си раздразнението за други. Най-напред за капитан Ансън, чието писмо от тази сутрин поднасяше нова доза нахалство — категоричен отказ да признае, че раните по животните може да са нанесени с конски ланцет. И отгоре на всичко добавяше снизходително: „Онова, което сте нарисували, е най-обикновен скалпел“. Тъй значи! Артър не си направи труда да запознае Джордж с поредната провокация.

Освен Ансън, почваше да го дразни и Уили Хорнънг. Зет му бе пуснал нова шега, която Кони сподели с него на трапезата. „Какво общо има между Артър Конан Дойл и Джордж Ейдълджи? Не знаете? Предавате ли се? Пробутват ни своите съчинения.“ Артър изръмжа. Пробутват ни своите съчинения — и това се смята за остроумно? Обективно погледнато, Артър разбираше, че за някои хора може наистина да е смешно. Но все пак… Освен ако почваше да губи чувството си за хумор. Казваха, че се случвало с хората на средна възраст. Не, глупости! Сега почваше да се дразни и от себе си. Сигурно още един белег на средната възраст.

Междувременно Джордж все още седеше в пустия кабинет. Чувстваше се потиснат. Бе проявил ужасяваща грубост и неблагодарност към сър Артър. И то след толкова месеци труд по разследването. Срамуваше се от себе си. Трябваше да се извини писмено. И все пак… и все пак… би било нечестно да каже нещо повече. Или по-точно, ако бе казал нещо повече, би бил принуден да говори откровено.

Беше прочел Изявлението за уликите срещу Ройдън Шарп, което Артър се канеше да изпрати до вътрешното министерство. Прочете го няколко пъти, разбира се. И всеки път впечатлението му ставаше все по-категорично. Изводът — неизбежният му професионален извод — бе, че то няма да му помогне. Нещо повече, неговата преценка — която за нищо на света не би дръзнал да изрече в разговора — беше, че обвиненията на сър Артър срещу Шарп удивително напомнят обвиненията на стафордшърската полиция срещу самия него.

Първо, точно по същия начин се градяха върху писмата. В заключителната си реч в Стафорд сър Реджиналд Харди бе казал, че авторът на писмата неминуемо е и извършител на нападенията срещу животните. Връзката бе преднамерено търсена и предизвика заслужената критика на мистър Йелвъртън и другите му поддръжници. Но ето че сър Артър прибягваше към съвършено същия похват. Писмата му даваха отправна точка, а чрез тях бе проследил Ройдън Шарп и всичките му движения. Писмата обвиняваха Шарп, също както преди бяха обвинили Джордж. И макар сега да се смяташе, че писмата са съчинени нарочно от Шарп и брат му, за да хвърлят вината върху Джордж, не можеше ли да са съчинени от трети човек, за да хвърлят вината върху Шарп? Щом бяха фалшиви първия път, защо трябваше да са истински днес?

Пак по същия начин всички улики на сър Артър бяха косвени и често основани на слухове. Жена и дете били нападнати от човек, който приличал на Шарп, но името му останало неизяснено, а полицията не взела мерки. Преди три-четири години пред мисис Грейторекс било направено изявление, което тя не сметнала за необходимо да сподели с някого, но сега си го спомнила, след като станало дума за Ройдън Шарп. Освен това си спомнила нечии думи — или просто женски клюки — какво била казала жената на Шарп. Ройдън Шарп имал изключително нисък успех в училище — но ако това беше доказателство за престъпни наклонности, затворите щяха да са препълнени. Ройдън Шарп изпитвал странното влияние на луната — освен в случаите, когато не го изпитвал. И още, Шарп живеел в къща, от която лесно можело да се излезе нощем — също като дома на викария и много други къщи в областта.

А ако това не бе достатъчно да стресне един адвокат, имаше и по-лошо, много по-лошо. Единственото веществено доказателство на сър Артър беше конският ланцет. И каква правна стойност имаше една улика, придобита по такъв начин? Трето лице, тоест сър Артър, подстрекава четвърто лице, тоест мистър Уд, да влезе незаконно в имота на пето лице, тоест Ройдън Шарп, и да открадне предмет, който сетне бива пренесен едва ли не в другия край на кралството. Беше разбираемо, че не го е предал на стафордшърската полиция, но можеше поне да го остави при законен служител на реда. Например при адвокат по криминални дела. А сега действията на сър Артър бяха опорочили уликата. Дори и полицаите знаеха, че трябва да издействат заповед за обиск, или да получат ясно и недвусмислено съгласие от собственика на къщата, преди да влязат. Джордж признаваше, че наказателното право не е негова област, но му се струваше, че сър Артър е подтикнал свой съучастник да извърши обир и при това е обезсмислил най-важното доказателство. Може би дори щеше да има късмет, ако не го обвинят в заговор за кражба.

Ето докъде го доведе прекомерният ентусиазъм. И всичко е по вина на Шерлок Холмс, реши Джордж. Сър Артър бе твърде силно повлиян от собственото си творение. Холмс правеше гениални догадки и после предаваше престъпниците на властите с необорими доказателства за вината им. Но на Холмс никога не му се бе налагало да застава на свидетелската скамейка и да гледа как всичките му догадки, предположения и безупречни теории само за няколко часа се разпадат на пух и прах под ударите на хора като мистър Дистърнъл. Стореното от сър Артър беше като да влезе в нива, където може да има следи от престъпника, и да я утъпче, сменяйки няколко чифта ботуши. В увлечението си той бе унищожил обвинението срещу Ройдън Шарп още докато се мъчеше да го изгради. И вината за всичко това носеше Шерлок Холмс.

Артър & Джордж

Артър стиска в ръката си екземпляр от доклада на комисията Гладстон и изпитва облекчение, че на два пъти не е успял да влезе в парламента. Така срамът не пада върху него. Ето как вършат нещата, ето как укриват лошите новини. Без никакво предупреждение публикуваха доклада в петък преди Петдесетница. На кого му трябва да чете за някаква си съдебна грешка, докато пътува с влака към морето? Кой ще е на разположение, за да осигури задълбочен коментар? И кой ще се интересува от цялата тази история, когато отминат празничните неделя и понеделник, и хората отново се върнат на работа? Делото „Ейдълджи“ — не го ли приключиха преди няколко месеца?

Джордж също държи екземпляр. Гледа титулната страница:

ДОКУМЕНТИ

по делото

ДЖОРДЖ ЕЙДЪЛДЖИ

представени на двете парламентарни камари

по заповед на Негово величество

И най-отдолу:

Лондон, отпечатано за канцеларията на Негово величество от „Еър и Спотисуд“ печатница на Негово кралско величество

[Cd. 3503.] Цена 1,5 пени

1907

Изглежда внушително, но цената сякаш издава измамата. Пени и половина — толкова струва истината за неговия случай, за неговия живот… Той предпазливо разгръща брошурата. Четири страници доклад, после две кратки приложения. Пени и половина. Дъхът му спира. Отново други обобщават живота му. И този път не за читателите на „Канок Чейс Куриер“, бърмингамския „Дейли Газет“ или „Дейли Поуст“, „Дейли Телеграф“ или „Таймс“, а за двете парламентарни камари и Негово кралско величество…

Артър отнася доклада в апартамента на Джийн, без да го е прочел. Така е справедливо. Също както самият доклад бе поднесен на парламента, така и той трябва да поднесе пред нея последиците от начинанието си. Нейният интерес към случая надхвърли очакванията му. Откровено казано, той дори нямаше очаквания. Но тя винаги бе до него, ако не буквално, то поне в преносен смисъл. Затова трябва да присъства и на развръзката.

Джордж взима чаша вода и сяда в креслото. Майка му се завърна в Уайърли и сега той е сам в пансиона на мис Гуд, чийто адрес е регистриран в Скотланд Ярд. Слага бележник върху подлакътника на креслото, тъй като не иска да драска забележки в самата брошура. Може би още не се е излекувал от строгите правила на библиотеките в „Луис“ и „Портланд“.

Артър стои с гръб към камината, а Джийн шие, леко привела глава, за да чуе откъсите, които ще й прочете. Тя се пита дали днес не биваше да направят нещо повече за Джордж Ейдълджи, например да го поканят на чаша шампанско, само че той не пие; а и едва тази сутрин узнаха, че докладът ще бъде обнародван…

Джордж Ейдълджи бе съден по обвинение в предумишлено нараняване…

— Ха! — възкликва Артър още в средата на първия абзац. — Чуй това. Когато бе попитан за присъдата, заместник-председателят на областния съд, който водеше делото, заяви, че той и колегите му споделят категоричното мнение, че присъдата е правилна. Аматьори. Пълни аматьори. Между тях няма нито един юрист. Понякога имам чувството, скъпа ми Джийн, че цялата страна се управлява от аматьори. Тези обстоятелства ни карат много сериозно да се колебаем, преди да изразим несъгласие с една толкова единодушна присъда.

Джордж не е толкова разтревожен от встъплението; като опитен адвокат той усеща кога зад ъгъла дебне едно голямо „обаче“. И ето го наистина — не едно, а цели три. Обаче по онова време в околностите на Уайърли имало значително обществено вълнение; обаче след дългите си неуспехи полицаите естествено били крайно нетърпеливи да арестуват някого; обаче полицаите започнали и водили следствието с цел да открият доказателства срещу Ейдълджи. Ето, казано е съвсем открито и съвсем официално. Полицаите са били предубедени от самото начало.

Артър и Джордж четат: Освен това случаят по начало е извънредно затруднителен, тъй като всяка една гледна точка налага крайно неправдоподобни предположения. Глупости, мисли си Артър. Кое му е крайно неправдоподобното на предположението, че Джордж е невинен? А Джордж си мисли: това просто е канцеларско многословие; всъщност те казват, че няма средна позиция; което е вярно, защото аз съм или напълно невинен, или напълно виновен, и тъй като в обвинението има крайно неправдоподобни предположения, то трябва да бъде отхвърлено.

Грешките на съдебния процес… в хода на делото обвинението е променено по две основни точки. Първо по въпроса кога е извършено престъплението. Полицейските доказателства са несъстоятелни и дори противоречиви. Подобни несъответствия относно бръснача… Отпечатъците от стъпки. Смятаме, че доказателствената стойност на отпечатъците е практически нулева. Бръсначът като оръжие. Не е твърде лесно това да се съчетае с показанията на ветеринарния хирург. Кръвта не е прясна. Космите. Доктор Бътър, който като свидетел е извън всяко подозрение…

Доктор Бътър винаги е бил препъникамък, мисли си Джордж. Но дотук всичко е съвсем справедливо. Следват писмата. Писмата до Грейторекс играят ключова роля и съдебните заседатели са ги проучили много внимателно. Те отделиха значително време за обсъждане на присъдата си и според нас несъмнено са сметнали Ейдълджи за автор на тия писма. Ние също проучихме внимателно писмата, сравнихме ги с образци от почерка на Ейдълджи и не сме склонни да оспорим изводите на съдебните заседатели.

Джордж усеща, че му призлява. Изпитва облекчение, че родителите му не са при него. Отново чете думите: не сме склонни да оспорим. Те смятат, че той е писал писмата! Комисията казва на целия свят, че той е автор на писмата до Грейторекс! Джордж жадно отпива глътка вода. Отпуска доклада върху коленете си, докато се опомни.

Междувременно Артър продължава да чете и гневът му се разпалва. Но фактът, че Ейдълджи е написал писмата, не означава, че е извършил и престъпленията.

— Колко великодушно от тяхна страна! — възкликва той.

Това не са писма на виновен човек, опитващ да прехвърли отговорността върху другите. В името на всичко свято и несвято, как да не са, изръмжава Артър, след като най-силно хвърлят вината върху самия Джордж? Според нас е твърде вероятно това да са писма на невинен, но озлобен особняк, който се наслаждава на дребнави пакости, като твърди, че знае онова, което няма как да знае, за да озадачава полицаите и да възпрепятства работата им по едно извънредно трудно разследване.

— Глупости! — провиква се Артър. — Глу-по-сти!

— Артър.

— Глупости, глупости — повтаря той. — През целия си живот не съм срещал по-здравомислещ и откровен човек от Джордж Ейдълджи. Дребнави пакости — тия глупаци не са ли чели всички свидетелства за неговия характер, осигурени от Йелвъртън? Озлобен особняк. Това… това писание — той удря с брошурата по лавицата над камината — защитено ли е от парламентарния имунитет? Защото ако не е, ще ги дам под съд за клевета. Имам всичко черно на бяло. Сам ще платя.

Джордж има чувството, че халюцинира. Сякаш целият свят е полудял. Отново е в „Портланд“, подложен на „суха баня“. Заповядват му да се съблече по долна риза, карат го да повдига крака и да отваря уста. Издърпват езика му напред и… Какво е това, Г 462? Какво криеш под езика? Май е железен лост. Как мислите, полицай, не е ли железен лост това под езика на затворника? По-добре да докладваме на директора. Здравата си загазил, Г 462, предупреждавам те. Дето уж приказваш, че си бил последният затворник, който ще помисли за бягство. И все се правиш на светец с разните му там книги от библиотеката. Знаем ти номера, Ейдълджи, и той е Г 462.

Джордж отново спира да чете. Артър продължава. Втората грешка на обвинението е по въпроса дали Ейдълджи е действал сам или не; обвинителят променя тезата си в зависимост от доказателствата. Е, официално назначените тъпаци не са пропуснали поне това. Сетне ключовият въпрос за зрението. Голямо значение бе придадено на този въпрос в някои от посланията до вътрешното министерство. Да, така е — голямо значение му придават най-видните фигури от Харли Стрийт и Манчестър Скуеър. Ние грижливо обсъдихме докладите на изтъкнатите специалисти, които са преглеждали Ейдълджи в затвора, както и предложените ни мнения на очни лекари; събраните досега материали ни се струват крайно недостатъчни, за да се докаже предполагаемата неспособност за извършване на деянието.

— Малоумници! Крайно недостатъчни. Тъпаци и малоумници!

Джийн не повдига глава. Спомня си, че точно оттам тръгна кампанията на Артър — причината, по която не просто смяташе, а знаеше, че Джордж Ейдълджи е невинен. Как могат да бъдат тъй нахални, да се отнасят толкова лекомислено към труда и преценката на Артър?

Но той чете по-нататък, сякаш бърза да забрави предишното.

— По наше мнение съдебният процес е незадоволителен и… ние не можем да се съгласим с присъдата на съдебните заседатели. Ха!

— Това означава, че си спечелил, Артър. Те изчистват петното от името му.

— Ха! — Артър дори не дава знак, че е чул забележката. — А сега чуй това. Нашето мнение по случая е, че една по-ранна намеса на вътрешното министерство не би била оправдана. Лицемери. Лъжци. Доставчици на вар за замазване очите на публиката.

— Какво означава това, Артър?

— Означава, скъпа ми Джийн, че никой не е направил нищо нередно. Означава, че е приложено великото британско решение за всички проблеми. Станало е нещо ужасно, но никой не е сбъркал. Би трябвало да го включат със задна дата в Хартата за правата. Никой за нищо не е виновен и най-вече ние.

— Но те признават, че присъдата е погрешна.

— Казват, че Джордж е невинен, но никой не носи вина за трите години затворнически удоволствия, стоварени на гърба му. Отново и отново изтъквахме пред вътрешното министерство грешките на процеса, а то отново и отново отказваше да го преразгледа. Никой не е сторил нищо лошо. Ура, ура!

— Артър, моля те, успокой се. Налей си малко бренди със сода или нещо друго. Можеш дори да запалиш лулата, ако искаш.

— Пред дама? Никога!

— Е, с радост бих ти направила изключение. Само се успокой. А после ще видим как оправдават това изявление.

Но Джордж стига пръв до тази част. Препоръки… правото на помилване… пълна амнистия… От една страна ние смятаме, че присъдата не е трябвало да бъде издавана по гореизложените причини… пълно съсипване на неговите професионални позиции и перспективи… полицейски надзор… трудно, дори невъзможно да си възвърне, макар и частично, загубеното обществено положение. Джордж спира за миг и отпива глътка вода. Знае, че след от една страна винаги идва от друга страна и не е сигурен дали би издържал да разбере какво означава тази друга страна.

— От друга страна — надава яростен рев Артър. — Боже мой, тия чиновници от министерството ще намерят хиляда страни, само и само да обяснят защо не са виновни за нищо. От друга страна, тъй като не сме в състояние да отхвърлим мнението на съдебните заседатели, че Ейдълджи е авторът на писмата от 1903 година, можем единствено да заемем позицията, според която, макар да го приемаме за невинен, той до известна степен сам е станал причина за своите неприятности. Не, не, не, НЕ!

— Артър, моля те. Хората ще помислят, че се караме.

— Извинявай. Просто… ааа, Приложение Първо, да, да, петиции, обяснения защо министерството не може да стори нищо. Приложение Второ, дай да видим как соломоновците от вътрешното министерство благодарят на комисията. Задълбочен и изчерпателен доклад. Изчерпателен! Цели четири страници без нито едно споменаване за Ансън или Ройдън Шарп! Дрън-дрън-дрън… сам е станал причина за своите неприятности… дрън-дрън-дрън… приема изводите… обаче… изключителен случай… Бих казал така… дисквалифициран завинаги… О, виждам, че най-много ги тревожи адвокатското съсловие, където всички знаят, че това е най-голямата съдебна грешка, откакто… да, значи, ако разрешат да му бъдат възстановени правата… дрън-дрън-дрън… сериозни и дълбоко обмислени съображения… пълна амнистия.

— Пълна амнистия — повтаря Джийн и най-сетне вдига глава. Значи победата е тяхна.

— Пълна амнистия — чете Джордж, осъзнавайки, че остава още едно изречение от доклада.

— Пълна амнистия — повтаря Артър.

Двамата с Джордж четат едновременно последното изречение. Но също така стигнах до извода, че случаят не е от онези, при които се полага обезщетение или компенсация.

Джордж оставя доклада и се хваща за главата. Артър чете с подигравателно тържествен тон последните думи:

— Оставам искрено ваш Х. Дж. Гладстон.

— Артър, скъпи, ти доста прибърза към края.

Никога не го е виждала в подобно настроение и изпитва тревога. Не би искала някога подобни чувства да се насочат срещу нея.

— В министерството би трябвало да сложат нови табелки. Вместо „Вход“ и „Изход“ на тях да пише „От една страна“ и „От друга страна“.

— Артър, би ли се опитал да говориш малко по-простичко и да ми обясниш какво точно означава това?

— Означава… означава, скъпа ми Джийн, че това вътрешно министерство, това правителство, тази страна, тази наша Англия е открила ново правно понятие. В стари времена човек беше или виновен, или невинен. Ако не си невинен, значи си виновен, а ако не си виновен, значи си невинен. Простичка система, изпитана и утвърдена през вековете, възприета от съдиите, съдебните заседатели и гражданите. От днес нататък в английското право имаме ново понятие — виновен и в същото време невинен. Джордж Ейдълджи е пионер в новото направление. Единственият човек, получил пълна амнистия за престъпление, което не е извършил, като в същото време му казват, че съвсем заслужено е излежал три години затвор.

— Значи компромис?

— Компромис! Не, лицемерие. Това най-добре го можем в тази страна. Бюрократи и политици усъвършенстват изкуството от векове. Нарича се „правителствен доклад“. Нарича се „врели-некипели“, нарича се…

— Артър, запали си лулата.

— Никога. Веднъж хванах един тип да пуши пред дама. Грабнах лулата от устата му, строших я на две и хвърлих парчетата в краката му.

— Но мистър Ейдълджи ще може да се върне към работата си като адвокат.

— Ще може. И всеки негов потенциален клиент, който чете вестници, ще си мисли, че има работа с луд човек, способен да пише анонимни писма и сам да се обвинява в гнусно престъпление, за което дори вътрешният министър и братовчедът на свети Ансън признават, че няма нищо общо с него.

— Но навярно това ще се забрави. Ти сам каза, че те крият лошите новини, като ги публикуват на Петдесетница. Може би хората ще си спомнят само това, че мистър Ейдълджи е получил пълна амнистия.

— Не и ако зависи от мен.

— Искаш да кажеш, че смяташ да продължиш?

— Още нищо не са видели. Няма да позволя това да им се размине. Дадох дума на Джордж. Дадох дума на теб.

— Не, Артър. Ти заяви какво ще направиш и го направи, постигна пълна амнистия и Джордж може да се върне на работа, а майка му каза, че това е единственото, което искал. Беше голям успех, Артър.

— Моля те, Джийн, престани да се държиш толкова благоразумно.

— Значи искаш да се държа неблагоразумно?

— Кръв бих пролял, за да го предотвратя.

— А от друга страна? — подкача го Джийн.

— С теб — казва Артър — няма друга страна. Има само една. Всичко е съвсем просто. Единственото нещо в живота ми, което изглежда просто. Най-сетне. След толкова чакане.

Джордж няма кой да го утеши, кой да го подкача и да попречи на думите да се мятат насам-натам из главата му. Невинен, но озлобен особняк, който се наслаждава на дребнави пакости, като твърди, че знае онова, което няма как да знае, за да озадачава полицаите и да възпрепятства работата им по едно извънредно трудно разследване. Преценка, представена в двете парламентарни камари и на негово кралско величество.

Вечерта един представител на пресата пита Джордж какво е мнението му за доклада. Той обявява, че е крайно неудовлетворен от резултата. Нарича го само стъпка в правилната насока, но намекът, че писмата до Грейторекс са негово дело е клевета — оскърбление… неоснователна инсинуация и аз няма да намеря покой, докато това твърдение не бъде оттеглено с публично извинение. И по-нататък, не бе предложено обезщетение. Те признават, че е бил осъден погрешно, следователно би било проява на елементарна справедливост да бъда обезщетен за трите години затвор, които изтърпях. Няма да оставя нещата така. Искам обезщетение за неправдата.

Артър писа до „Дейли Телеграф“, наричайки позицията на комисията абсолютно нелогична и неоснователна. Попита дали може да има нещо по-злобно и неанглийско от пълна амнистия без обезщетение. Предложи за половин час да докаже, че Джордж Ейдълджи не може да е писал анонимните писма. Освен това предложи, тъй като би било непочтено компенсацията на Джордж Ейдълджи да се вземе от джоба на данъкоплатеца, сумата да бъде разпределена поравно между стафордшърската полиция, съда и вътрешното министерство, защото именно тези институции носят обща вина за това фиаско.

Викарият на Грейт Уайърли също писа до „Дейли Телеграф“, изтъквайки, че самите съдебни заседатели не са направили изявление относно авторството на писмата и всички фалшиви изводи са дело на сър Реджиналд Харди, проявил нелогичната прибързаност да заяви на съдебните заседатели, че авторът на анонимните писма е и автор на престъплението. Един виден адвокат, присъствал на процеса, нарекъл заключителната реч на съдията „жалко изпълнение“. Викарият описа поведението на полицията и вътрешното министерство към сина му като потресаващо и безсърдечно. Колкото до поведението и изводите на вътрешния министър и неговата комисия: Това може да е дипломация, може да е държавническо изкуство, но нямаше да постъпят така, ако той беше син на английски граф или благородник.

Също тъй недоволен от доклада бе и капитан Ансън. В интервю за стафордшърския вестник „Сентинел“ той отговори на критиките, засягащи честта на полицията. Посочвайки така наречените противоречия на уликите, комисията просто не била разбрала полицейското обвинение. Освен това не било вярно, че полицията тръгнала от пълна увереност във вината на Ейдълджи и после потърсила доказателства в полза на това убеждение. Напротив, Ейдълджи бил заподозрян едва няколко месеца след началото на престъпленията. Различни лица бяха посочени като възможни участници в злодеянията, но те постепенно бяха елиминирани. Едва накрая се породи подозрението срещу Ейдълджи заради общоизвестните му навици да скита късно нощем из полето.

Това интервю бе цитирано в „Дейли Телеграф“ и Джордж прати до вестника възмутено писмо. Сега бяха напълно ясни паянтовите основи, върху които се градеше обвинението срещу него. Доказан факт е, че той никога не е „скитал късно нощем из полето“ и ако не се броят някои закъснения от работа в Бърмингам или след местни забавления, неизменно се е прибирал преди девет и половина вечерта. Няма друг човек в областта, за когото да е по-невероятно твърдението, че излиза нощем, и очевидно полицаите са приели сериозно нещо, подхвърлено на шега. И което е по-важно, ако бе имал навика да излиза по тъмно, този факт щеше да бъде известен на големия брой полицаи, патрулиращи из околностите.

Празникът Петдесетница се оказа необичайно студен за сезона. Вестниците съобщаваха: Милионерски син загина при трагедия по време на състезание, докато караше автомобила си с мощност 200 конски сили. Чуждестранни принцове пристигнаха в Мадрид за кръщаването на престолонаследника. Винарски бунтове в Безие, където кметството беше разграбено и опожарено от селяните. Но нямаше нищо — вече от години нямаше нищо — за лекарката мис Хикман.

Сър Артър предложи на Джордж да поеме разноските по всяко дело за клевета срещу капитан Ансън, вътрешния министър и участниците в комисията Гладстон, било то заедно или поотделно. Макар че отново изрази най-дълбока благодарност, Джордж любезно отказа. Всичко постигнато досега се дължеше изцяло на сър Артър, на неговата упоритост, работливост, логика и най-вече на способността му да вдига шум. Но според Джордж шумът невинаги бе най-доброто решение. Топлината невинаги дава светлина, а шумът невинаги поражда движение. „Дейли Телеграф“ настояваше за обществено разследване по всички аспекти на случая; Джордж смяташе, че именно натам трябва да се насочат в момента. Освен това вестникът бе обявил парична подписка в негова полза.

Междувременно Артър продължаваше кампанията си. Никой не прие предизвикателството му да докаже за половин час, че Джордж Ейдълджи не може да е написал писмата — дори и Гладстон, който публично бе заявил обратното. Добре тогава, Артър щеше да го докаже на Гладстон, комисията, Ансън, Гърин и всички читатели на „Дейли Телеграф“. Той посвети на темата три дълги статии с множество илюстрации. Доказа, че буквите очевидно са писани от човек със съвсем различно обществено положение в сравнение с Ейдълджи, сквернословен мръсник, мерзавец, човек, който не знае нито що е граматика, нито що е приличие. Сетне се обяви за лично засегнат от комисията Гладстон, тъй като в доклада й нито една дума не ме навежда на мисълта, че моите доказателства са били разгледани. Относно зрението на Ейдълджи комисията цитираше мнението на някакъв неназован затворнически лекар, пренебрегвайки мненията на петнайсет експерти, някои от водещите офталмолози в страната, които лично той беше събрал. Членовете на комисията просто се бяха присъединили към дългия списък от полицаи, чиновници и политици, които дължаха смирено извинение на този измъчен човек. Но докато това извинение не бъдеше поднесено заедно с материално обезщетение, никакво взаимно потулване, никакво замазване и никакви комплименти няма да ги очистят от позорното петно.

През целия май и юни имаше непрестанни питания в парламента. Сър Гилбърт Паркър попита дали има прецедент, при който да не е изплатено обезщетение на човек, осъден погрешно и получил след това пълна реабилитация. Мистър Гладстон: „Не познавам подобен случай.“ Мистър Ашли попита дали вътрешният министър смята Джордж Ейдълджи за невинен. Мистър Гладстон: „Не смятам за уместно подобен въпрос да се отправя към мен. Става дума за лична преценка.“ Мистър Пайк Пийс попита каква е била характеристиката на мистър Ейдълджи като затворник. Мистър Гладстон: „Характеристиката му е добра.“ Мистър Мичъл-Томпсън помоли вътрешния министър да проведе ново разследване за изясняване на въпроса с почерка. Мистър Гладстон отказа. Мистър Ф. Е. Смит попита дали мистър Ейдълджи би получил обезщетение, ако не го подозираха, че е автор на писмата? Мистър Гладстон: „Боя се, че не мога да отговоря на този въпрос.“ Мистър Ашли попита защо този човек е освободен, ако невинността му не е безусловно установена. Мистър Гладстон: „Този въпрос всъщност не се отнася до мен. Освобождаването стана по решение на моя предшественик, с когото обаче съм напълно съгласен.“ Мистър Хармуд-Банър поиска подробности за извършването на подобни престъпления срещу добитък докато Джордж Ейдълджи е лежал в затвора. Мистър Гладстон отговори, че в околностите на Грейт Уайърли е имало три подобни случая: през септември 1903, ноември 1903 и март 1904 година. Мистър Ф. Е. Смит попита колко пъти са платени компенсации за неоснователни присъди през последните двайсет години и за какви суми става дума. Мистър Гладстон отговори, че през последните двайсет години е имало дванайсет подобни случая, при два от които става дума за значителни суми: „При единия случай бе изплатена сумата от 5000 лири, а в другия 1600 лири бяха разделени между двама души. В останалите десет случая изплатените обезщетения са от една до четирийсет лири“. Мистър Пайк Пийс попита дали при всички тези случаи е имало пълна амнистия. Мистър Гладстон: „Не съм сигурен“. Капитан Фейбър поиска да бъдат отпечатани всички полицейски рапорти и съобщения до вътрешното министерство по случая Ейдълджи. Мистър Гладстон отказа. И най-сетне на 27 юни мистър Винсънт Кенеди попита: „Дължи ли се това отношение към Ейдълджи на факта, че той не е англичанин?“. Според стенографския протокол: „Не бе даден отговор“.

Артър продължи да получава злобни пощенски картички и анонимни писма в груби жълти пликове, залепени с книжни лепенки. Носеха лондонски печат, но гънките по листовете подсказваха, че навярно са пренасяни тайно, или може би в нечий джоб — например джобът на железопътен пазач — от Мидландс до Лондон, където да бъдат пуснати. Той предложи награда от 20 лири за откриването на автора им.

Артър поиска нови срещи с вътрешния министър и неговия заместник мистър Блакуел. Пред „Дейли Телеграф“ той описа как се е сблъскал с любезно, но и абсолютно несъчувствено отношение. Нещо повече, домакините проявили очевидно пристрастие към опорочената официална позиция и го накарали да почувства враждебна атмосфера около себе си. Вече нямаше да има повишаване на температурата, промяна на атмосферата; за жалост отсега нататък държавните служители щели да бъдат твърде заети с правителствени дела, за да отделят от ценното си време на сър Артър Конан Дойл.

Адвокатското дружество гласува да се възстановят адвокатските права на Джордж Ейдълджи.

„Дейли Телеграф“ изплати сумата от подписката, която възлезе на около 300 лири.

След това нямаше нови събития, нямаше спорове, правителствени действия, парламентарни питания, обществени дебати, извинения и компенсации, тъй че и пресата нямаше какво да съобщи.

Джийн казва на Артър:

— Има още нещо, което можем да направим за твоя приятел.

— Какво, скъпа?

— Можем да го поканим на нашата сватба.

Артър е объркан от предложението.

— Но нали бяхме решили да присъстват само роднини и най-близки приятели?

— На самата венчавка, Артър. След това ще има прием.

Обикновеният англичанин гледа своята обикновена годеница.

— Казвал ли ти е някой, че си не само най-прекрасната от жените, но също тъй изключително мъдра и далеч по-способна да разбереш кое е правилно и необходимо, отколкото клетият глупак, когото взимаш за съпруг?

— Ще бъда до теб, Артър, винаги до теб. И следователно ще гледаме в една посока. Каквато и да се окаже тя.

Джордж & Артър

Лятото отминаваше, разговорите се насочиха към крикета и индийската криза, Скотланд Ярд вече не изискваше Джордж ежемесечно да потвърждава адреса си с препоръчано писмо, вътрешното министерство мълчеше, неуморният мистър Йелвъртън не успя да изобрети нова стратегия, Джордж получи известие, че на Мекленбърг Стрийт номер 2 го очаква кабинет, докато открие своя собствена кантора, кореспонденцията на сър Артър постепенно спадна до епизодични кратки послания с думи на насърчение или омраза, Шапурджи Ейдълджи взе да отделя повече сили и време за енорийските си задължения, а съпругата му сметна за безопасно да остави сина и дъщеря си да се грижат взаимно един за друг, капитан Джордж Ансън не обяви началото на ново разследване по престъпленията в Грейт Уайърли, макар че вече не разполагаше с официален извършител, Джордж привикна отново да чете вестници, без автоматично да търси с очи собственото си име, в Уайърли бе осакатено още едно животно, ала въпреки това общественият интерес бързо пресъхваше и дори авторът на анонимни писма явно се умори от издевателствата — след всичко това Джордж осъзна, че последната, официална присъда по делото му е произнесена и едва ли някога ще се промени.

Невинен, но виновен: тъй казваше комисията Гладстон, тъй казваше и британското правителство чрез своя вътрешен министър. Невинен, но виновен. Невинен, но озлобен и своенравен. Невинен, но търсещ наслада в дребнави пакости. Невинен, но полагащ съзнателни усилия да се намеси в полицейско разследване. Невинен, но причинил сам собствените си неприятности. Невинен, но недостоен за обезщетение. Невинен, но недостоен за извинение. Невинен, но напълно заслужил три години тежък затворнически живот.

Но това не беше единствената присъда. До голяма степен пресата беше на негова страна: „Дейли Телеграф“ нарече позицията на комисията и вътрешния министър слаба, нелогична и неубедителна. Общественото мнение, доколкото можеше да го прецени, бе, че срещу него нито веднъж не е водена честна игра. Огромното мнозинство от адвокатското съсловие го подкрепи. И накрая, един от най-великите писатели на епохата гръмогласно и неуморно утвърждаваше неговата невинност. Нима тия присъди на времето нямаше да надделеят над официалната?

Същевременно Джордж се мъчеше да погледне по-обективно на своя случай и поуките от него. Ако нямаш надежда полицията да бъде по-ефективна или свидетелите по-честни, то поне трябва да усъвършенстваш съдилищата, където се проверяват техните думи. Случай като неговия никога не биваше да се разглежда от съдия без юридическо образование; нужно бе да се подобри квалификацията на хората, раздаващи правосъдие. И дори ако функциите на съдилищата не можеха да се усъвършенстват, трябваше поне да има достъп до по-мъдри и опитни техни служители — тоест до апелативен съд. Беше абсурдно, че единственият начин за отмяна на грешна присъда като неговата бе да се подаде петиция до вътрешния министър, тази петиция да пристигне в кабинета му заедно с още стотици — не, хиляди — всяка година, пратени предимно от явно виновни обитатели на затворите, които си нямаха друга работа, освен да съчиняват прошения до министерството. Очевидно безпочвените и неоснователни молби до един нов съд трябваше да се отсеят; но там, където имаше сериозни правни или фактически спорове, или където решението на нисшестоящата инстанция бе предубедено или некомпетентно — там висшата инстанция трябваше да преразгледа случая.

Бащата на Джордж неведнъж бе намеквал, че страданията му имат по-висша цел. Джордж не желаеше да бъде мъченик и все още не виждаше християнско обяснение за станалото. Но случаят „Бек“ и случаят „Ейдълджи“ бяха предизвикали силно брожение в неговата професия, тъй че не би имало нищо чудно, ако все пак се превърнеше в мъченик от по-простичък, по-практичен вид — мъченик на правораздаването, чиито страдания да доведат до напредък в съдебната система. Според Джордж нищо не можеше да компенсира отнетите му години в затвора, както и едната година изчистване на името след освобождаването; и все пак нямаше ли да е известна утеха, ако този страшен прелом в неговия живот донесеше добро за професията му?

Предпазливо, сякаш се боеше да не изпадне в греховна гордост, Джордж започна да си представя учебник по право, написан след сто години: „Първоначално апелативният съд бе създаден в резултат на многобройни съдебни грешки, които предизвикват обществено недоволство. Важно място сред тях заема делото «Ейдълджи», чиито подробности днес не са важни за нас, но жертвата — между другото, автор на «Железопътен закон за Пътника от влака», едно от първите произведения по тази доста комплицирана тема, все още използвано като наръчник при…“ Има и по-лоши съдби, отколкото да се превърнеш в бележка под линия от историята на правото, реши Джордж.

Една сутрин по пощата пристигна тясна, издължена картичка. Върху нея със сребристи букви бе отпечатано:

Мистър и мисис Леки

се надяват да имат удоволствието

мистър Джордж Ейдълджи

да ги удостои с присъствието си

в зала „Уайтхол“,

хотел „Метропол“

в 14,45 ч.

на 18 септември, сряда,

по случай

сватбата на дъщеря им

Джийн

и сър Артър Конан Дойл

Глиб Хаус

Блакхийт R.S.V.P.

Джордж бе неописуемо трогнат. Сложи поканата върху лавицата над камината и незабавно написа отговор. Адвокатското дружество бе възстановило членството му, а сега сър Артър отново го въвеждаше в обществото. Не че имаше някакви светски амбиции — във всеки случай не и до толкова високи кръгове; но той осъзнаваше, че поканата е колкото доблестен, толкова и символичен жест към човек, който само преди година се е опитвал да запази разсъдъка си в затвора с четене на романите на Тобаяс Смолет. Джордж дълго размишлява кой ще е най-уместният сватбен подарък и накрая избра красиво подвързани еднотомни издания на Шекспир и Тенисън.

Артър е решил твърдо да укрие следите си от проклетите журналисти. Няма обява къде ще бъде сватбената церемония; ергенската му вечеря минава съвсем дискретно; а раираният навес пред църквата „Св. Маргарет“ е разпънат в последния момент. Само неколцина случайни минувачи спират в това сънливо, слънчево кътче край Уестминстърското абатство да видят кой ли е предпочел за сватба дискретната сряда вместо пищната събота.

Артър е с фрак и бяла жилетка, с голяма бяла гардения на ревера. Брат му Инес, взел специален отпуск от есенните маневри, нервно изпълнява ролята на кум. Сирил Ейнджъл, съпругът на най-малката им сестра Додо, ще ръководи церемонията. Мама, чийто седемдесети рожден ден отпразнуваха неотдавна, е облечена в рокля от сив брокат; присъстват Кони и Уили, Лота и Айда, Кингсли и Мери. Мечтата на Артър да събере цялото си семейство под един покрив няма да се сбъдне; но тук поне за малко са се събрали всички. И поне веднъж липсва мистър Уолър.

Олтарът е украсен с високи палми; около тях са подредени букети бели цветя. Цялата служба ще бъде в съпровода на хор и Артър, който в неделя предпочита голфа пред църквата, е оставил Джийн да избере химните: „О, небеса, славете Господа“ и „О, прекрасна обич“. Той стои на първия ред и си спомня последните й думи: „Няма да те карам да чакаш, Артър. Казах го на баща си съвсем ясно.“ Знае, че тя ще удържи на думата си. Някой би рекъл, че след като са се чакали десет години, десет или двайсет минути в повече няма да им навредят, а току-виж дори придали на събитието мъничко драматизъм. Но за негово удоволствие Джийн е напълно лишена от онова уж изкусително булчинско кокетство. Ще се оженят в два без четвърт; следователно тя ще влезе в църквата точно тогава. Това е стабилна основа за брак, мисли си Артър. Докато стои и гледа олтара, минава му мисълта, че невинаги разбира жените, но разпознава кои играят честно и кои не.

Точно в два без петнайсет Джийн пристига, хванала под ръка баща си. На входа я посрещат шаферките — спиритистката Лили Луодър-Саймъндс и Лезли Роуз. Шафер е малкият Брансфорд Ейнджъл, син на Сирил и Додо, облечен в синьо-кремав копринен костюм. Роклята на Джийн в стил полуампир е модел „принцеса“ — от испанска копринена дантела в кремаво с изящна перлена бродерия. Под нея прозира подплата от сребриста материя; шлейфът, поръбен с бял крепдешин, се спуска от голяма шифонена панделка на кръста, пристегната с подкова от бял пирен; воалът е закрепен върху венче от портокалови цветчета.

Артър забелязва само малка част от тези подробности, докато Джийн се приближава към него. Никога не си е падал по официалното облекло и затова няма нищо против суеверието, че младоженецът не бива да вижда предварително булчинската рокля. Мисли си, че Джийн изглежда дяволски красива, а в главата му остава само смътното впечатление за нещо кремаво, перли и дълъг шлейф. Истината е, че би бил не по-малко щастлив да я види с костюм за езда. Той изрича обета високо и весело; нейният глас едва се чува.

Към зала „Уайтхол“ в хотел „Метропол“ води парадно стълбище. Шлейфът се оказва ужасна пречка; шаферките и малкият Брансфорд се суетят около него, докато накрая Артър губи търпение. Той грабва булката на ръце и без усилие я понася нагоре. Вдъхва аромата на портокалови цветчета, усеща как перлите притискат бузата му и за пръв път през този ден чува тихия смях на съпругата си. Присъствалите на венчавката надават възторжени възгласи, а отгоре им отговарят по-мощните радостни викове на гостите на приема.

Джордж болезнено осъзнава, че не познава никого тук, освен сър Артър, с когото се е срещал само два пъти, и лейди Джийн, с която се е ръкувал набързо в „Гранд Хотел“. Силно се съмнява да са поканили мистър Йелвъртън, камо ли Хари Чарлсуърт. Връчва своя подарък и любезно отказва да вземе чаша алкохол, за разлика от всички наоколо. Оглежда залата — готвачи в бяло се суетят около дългата шведска маса, навсякъде има високи палми с подредени в основата им папрати и букети бели цветя. Още бели цветя украсяват малките масички, подредени покрай стените.

За изненада и значително облекчение на Джордж хората идват да разговарят с него; те сякаш знаят кой е и го поздравяват като стар познат. Алфред Уд се представя и разказва как посетил дома на викария в Уайърли и имал удоволствието да се запознае с близките на Джордж. Хумористът мистър Джеръм го поздравява за успешната борба с неправдата и посочва други знаменитости: ето там Джеймс Матю Бари, ето ги Брам Стоукър и Макс Пембъртън; сър Гилбърт Паркър, който на няколко пъти сериозно затрудни вътрешния министър в Камарата на общините, идва да стисне ръката на Джордж. Джордж усеща, че всички те го приемат като жестоко онеправдан човек; никой не вижда в него автор на поредица от безумни и неприлични писма. Не го казват пряко, просто създават усещането, че той е от хората, които виждат нещата по същия начин като тях.

Докато оркестърът свири тиха музика, донасят три кошници с телеграми; братът на сър Артър ги отваря и прочита една по една. После храна, после още шампанско — повече, отколкото Джордж е виждал през целия си живот, — речи, тостове, а когато младоженецът подхваща традиционното си слово, думите в него сякаш са нов вид шампанско, което кипва в главата на Джордж и го замайва с неудържимо вълнение.

— … и днес имам удоволствието да приветствам сред нас младия си приятел Джордж Ейдълджи. Гордея се с неговото присъствие както с ничие друго…

И хората извръщат лица към Джордж, усмихват се, леко надигат чаши и той се чуди накъде да гледа, но осъзнава, че всъщност няма значение.

Под радостните приветствия на тълпата двамата младоженци откриват танците, после тръгват да обикалят сред гостите, отначало заедно, сетне поотделно. Джордж се озовава до мистър Уд, който се е подпрял на една палма и папратите закриват краката му до коленете.

— Сър Артър съветва винаги да се прикриваш — намига му мистър Уд.

Двамата се заглеждат в навалицата.

— Щастлив ден — отбелязва Джордж.

— И краят на един много дълъг път — отвръща мистър Уд.

Джордж не знае как да коментира забележката, затова се задоволява с кимване.

— Отдавна ли работите за сър Артър?

— Саутсий, Норуд, Хайндхед. Няма да се учудя, ако утре попаднем в Тимбукту.

— Нима? — казва Джордж. — Там ли ще е меденият месец?

Мистър Уд се навъсва, сякаш не схваща въпроса. Отпива още една глътка шампанско.

— Доколкото чух, имал си принципно желание да се ожениш. Сър Артър смята, че трябва да го сториш кон-крет-но. — Той произнася последната дума накъсано и кой знае защо това го развеселява. — Или ти давам излишни съвети?

Джордж изпитва тревога и леко притеснение от тази насока на разговора. Мистър Уд плъзга пръст нагоре-надолу по носа си.

— Сестра ти те издаде — добавя той. — Не успя да устои на двама любители детективи.

— Мод?

— Да, тъй се казваше. Приятна млада дама. Успокой се, няма нищо лошо. Не че аз възнамерявам да се женя, било то принципно или кон-крет-но. — Уд се усмихва многозначително. Джордж решава, че човекът просто се опитва да бъде любезен. Но май вече си е подпийнал. — Само главоболия, мен ако питаш. А и разноските…

Мистър Уд размахва чаша към цветята и сервитьорите. Един от тях приема жеста като покана и дотичва да му налее.

Джордж тъкмо се чуди докъде може да стигне разговорът, когато през рамото на мистър Уд вижда лейди Конан Дойл да се задава към тях.

— Уди — казва тя.

Джордж има чувството, че лицето на събеседника му става някак странно. Но преди да прецени изражението, секретарят изчезва като по магия.

— Мистър Ейдълджи — Лейди Конан Дойл произнася името му съвършено правилно и го докосва по рамото с бялата си ръкавица. — Толкова се радвам, че успяхте да дойдете.

Джордж се стъписва — не е имал някакви други неотложни ангажименти.

— Желая ви щастие — отговаря той.

Вглежда се в роклята й. Никога не е виждал такава. Роклите на младоженките от стафордшърските села в бащината му църква изобщо не могат да се сравняват с тази. Мисли си, че би трябвало да я похвали, но просто не знае как. Всъщност няма значение, защото тя отново взима думата.

— Мистър Ейдълджи, бих искала да ви благодаря.

Той пак се стъписва. Нима вече са отворили сватбените подаръци? Едва ли. Но за какво става дума тогава?

— Е, не бях сигурен от какво може да имате нужда…

— Не — казва тя. — Не това имах предвид, каквото и да е то. — Усмихва се. Очите й са сиво-зелени, мисли си Джордж, косата златна. Дали не се е вторачил в нея? — Имам предвид, че отчасти благодарение и на вас този щастлив ден е точно днес и точно такъв.

Сега Джордж е напълно озадачен. Колкото по-втренчено я гледа, толкова по-силно се смущава от това.

— Сигурно всеки момент ще ни прекъснат, а така или иначе нямам намерение да обяснявам. Може би никога няма да разберете какво имам предвид. Но съм ви неописуемо благодарна. И затова беше редно да бъдете тук.

Джордж все още разсъждава над тези думи, когато празничната глъчка пак откъсва от него новата лейди Конан Дойл. Но съм ви неописуемо благодарна. След минута-две сър Артър се ръкува с него, казва, че всяка дума от словото е била искрена, потупва го по рамото и преминава към следващия гост. Младоженката изчезва, сетне се появява с ново облекло. Вдигат последен тост, пресушават чашите, звучат весели възгласи и двойката напуска залата. На Джордж не му остава нищо друго, освен да се сбогува с временните си приятели.

На другата сутрин той купи „Таймс“ и „Дейли Телеграф“. Единият вестник бе отпечатал името му между мистър Франк Булън и мистър Хорнънг, другият между мистър Булън и мистър Хънтър. Откри, че белите цветя, които не успя да разпознае, се наричат lilium Harrisii. Узна още, че сър Артър и лейди Конан Дойл са заминали за Париж, Дрезден и Венеция. „Младоженката — прочете той — пътуваше с рокля в цвят слонова кост, поръбена с бял плетен ширит, с дантелено бюстие и дантелени ръкави, покрити с бели буфани на лактите. Наметалото й бе пристегнато отзад на кръста с копчета от златна сърма. Гънките се спускаха меко от двете страни на дантеленото бюстие. Тоалетите й са изработени от «Мезон Дюпре», Лий, Б. М.“

Не разбираше и половината от всичко това. Думите звучаха също тъй тайнствено, както онези, които изрече предния ден собственичката на тоалетите.

Запита се дали някога ще се ожени и той. Преди време, когато си фантазираше на тази тема, церемонията винаги протичаше в „Св. Марко“ под ръководството на баща му, а майка му го гледаше с гордост. Нито веднъж не успя да си представи лицето на булката, но това не го притесняваше. След премеждието обаче мястото на церемонията вече не изглеждаше правдоподобно, и това сякаш подкопаваше вероятността на всичко останало. А дали Мод някога щеше да се омъжи? Ами Хорас? Не знаеше почти нищо за сегашния живот на брат си. Хорас не пожела да присъства на делото и нито веднъж не го посети в затвора. От време на време смогваше да прати по някоя случайно избрана пощенска картичка. От няколко години не си бе идвал у дома. Може и да се беше оженил вече.

Джордж се запита дали някога пак ще види сър Артър и новата лейди Конан Дойл. През следващите месеци и години щеше да се опитва да възстанови в Лондон онзи живот, който някога бе водил в Бърмингам; а те заминаваха към незнайния и прекрасен живот на знаменитите автори и техните млади съпруги. Нямаше представа как ще потръгнат отношенията им, след като вече липсваше общата кауза. Може би проявяваше прекалена чувствителност или прекалена свенливост. Но се опита да си представи как ги посещава в Съсекс, как вечеря със сър Артър в неговия лондонски клуб, или пък ги посреща в скромното жилище, което би могъл да си позволи. Не, това бе поредната неправдоподобна сцена от живот, какъвто никога нямаше да има. Най-вероятно нямаше да се срещнат повече. Все пак пътищата им се кръстосаха за три четвърти от годината и ако вчерашният ден бележеше началото на разминаването, то навярно не си струваше чак толкова да съжалява. Всъщност донякъде предпочиташе да е така.

Бележки

[1] Мери Елизабет Брадън (1835–1915) — популярна английска авторка на сензационни и детективски романи. Създала първия литературен образ на жена детектив. — Б.пр. ↑

[2] Станли Джон Уейман (1855–1928) — популярен английски писател, автор на исторически приключенски романи. — Б.пр. ↑

[3] Екзофталмия — ненормална изпъкналост на очната ябълка. — Б.пр. ↑

[4] Sharp — остър, хитър (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джулиан Барнс Артър & Джордж (3)

Метаданни

Данни

Артър & Джордж

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част третаКрай с начало

Артър & Джордж

Артър

Ансън

Артър

Джордж & Артър

Артър & Джордж

ДОКУМЕНТИ

по делото

ДЖОРДЖ ЕЙДЪЛДЖИ

представени на двете парламентарни камари

по заповед на Негово величество

Джордж & Артър

Джулиан Барнс
Артър & Джордж (3)

Част трета
Край с начало