Владимир Мегре
Обредите на Любовта (30)

Брачни събирания

— Дошло време, когато хората започнали да разбират необходимостта от търсене на своите любими. Преди им се внушавало, че сами, по волята на съдбата, влюбените трябва да се срещнат. Разбира се, това е така, но човек също може сам да управлява съдбата си. Или поне да даде знак на съдбата какво желае от нея той самият.

И започнали да организират в различни градове специални мероприятия, които подпомагали срещата на двете половинки. И даже започнали част от обредите от ведруския период да използват, като малко ги преобразявали, за да ги приспособят.

А през есента, когато приключвали летните работи, правели в различни градове големи събирания. На тях пристигали млади и възрастни хора, които още нямали щастливо семейство.

Основно това са твоите читатели, Владимире. Онази част от тях, които са се устремили да създават имения, в които ще започне техният щастлив род.

Два, а понякога и три месеца, продължавали тези събирания в различни градове. Твоите читатели предварително се осведомявали за тях. И пристигали от различни места и страни. Кой за седмица, кой за месец пристигал. И читателите имали големи преимущества пред всички други, които също се стремели да създадат щастливо семейство. Всички пристигащи имали еднаква цел — осъзнатост и представата как да създадеш щастлив живот за своето бъдещо семейство.

— Анастасия, почакай, а защо именно читателите са имали големи предимства? Голяма част от семейните двойки, които не са от читателите, имат единна цел. Например, артистите често създават семейни двойки. Но повечето от тях се развеждат и то не по веднъж. Целта е една и съща, стремежите са едни и същи, а животът им не е щастлив.

— Говорим за различни цели, Владимире. Професията не може, не трябва да бъде цел на човешкия живот. Ако нещо подобно се случи, човекът сам се унижава. Прецени, има такава професия — продавач. Нима е присъщо на сина Божи или на Неговата дъщеря — да смятат за цел на живота си продаването? Или карането на кола, прането, ходенето в завода, във фабриката, едно и също — всеки път?

— Ти, Анастасия, назова, макар и необходими, но непрестижни професии. А има и престижни, или по-точно, почитани от всички хора. Например, известен хирург или космонавт, военачалник, маршал или президент на страната.

— Тяхната значимост е само в това, че създават по-голяма илюзия за важност или значимост, отколкото другите. Кой знае, може би човекът, който е станал военачалник или президент, специално е бил съблазнен от илюзорността на значимостта на тези професии, длъжности, за да не позволи да се развие духът, способен да извършва Вселенски деяния. Такива деяния не са интересни на Бог. Когато човекът сам лично райско пространство е направил на Земята и е станал родоначалник на най-щастливия род, деянията му се уподобявали на Божиите и сам той ставал такъв.

И читателите, които пристигали на събиранията, имали благородна цел, еднаква и за жените, и за мъжете. Тяхното преимущество било в това, че начинът на живот — техният и на бъдещото семейство — мъжете и жените творили в мечтите си. Когато се срещали заедно, темата за разговор и на двамата била интересна.

Нали ти е известно, Владимире, колко често в съвременните семейства между съпрузите няма обща, интересна тема за разговор. Нямат общи цели, занимания и общи стремежи. Двама души, след като се оженят, живеят заедно в един дом, а всеки си мисли и мечтае за нещо свое. Такива хора си стават чужди, а съвместният живот само ги дразни.

На събиранията пристигали неженени хора, но дори и непознати помежду си, те си били по-близки, отколкото тези, които живеят в брак.

Те ходели на екскурзии, устройвали модни дефилета, в които вземали участие жени от всички възрасти, след това — мъжете. На тези ревюта се демонстрирали дрехи, ушити от самите жени или купени от магазините.

Вечер в градините или някъде на поляните, играели брачни игри, „Ручей“, например, за който ти разказах.

И не се притеснявали, не скривали, че си търсят спътник в живота. Жените, останали с деца без мъж, на брачните събирания вземали своите деца. И им разяснявали целта на пътуването. Участието на децата, тяхната мисъл също помагала в търсенето. Виж, ще ти покажа на картинка какво са правели хората на тези събирания:

Ето, летният театър под открито небе, залата е пълна с хора на различна възраст, с деца.

Тук те се представят от сцената един на друг. Който бил по-смел, излизал на сцената, полагали му се пет минути или десет, за да разкаже за себе си, да отговори на въпроси. Понякога хората говорели за себе си с хумор. Могли да изпеят частушка-говорушка и да танцуват. Свободата в представянето била пълна. Ето виж:

На сцената излиза девойка на около двадесет и пет години. Модерна прическа, облечена в прилепнал тоалет, прави само две крачки към микрофона, изведнъж прави салто и се засмива. След това се разхожда по сцената като професионален модел, завърта се. Поправя прическата си, приближава до микрофона, игриво казва:

— Е, красива ли съм, мъже?

В залата се раздават смях, аплодисменти и девойката продължава в шеговита форма да разказва за себе си.

— Главното ми достойнство не е във външността ми — завършила съм с „отличен“ Академията за родови имения.

Мога да приготвям храна за „отличен“, мога да прогоня всяка болест от тялото с отвари, мога постеля необикновена да застеля. Деца-богатири мога да раждам… Не предлагам себе си никому, обявявам конкурс сред мъжете. И този конкурс не е лесен. Претендентът може да прави всичко, каквото иска, показвайки себе си. Победител ще е онзи, в когото се влюбя.

След девойката на сцената излиза момченце, казва:

— Здравейте, аз съм Дима. Така се казвам. На единадесет години съм. Е, не са точно единадесет, но скоро ще станат, през декември. Моята майка се казва Светлана, Светлана Николаевна. Тя работи като много добър готвач в ресторанта. Преди работеше, а сега не работи в ресторанта. В началото плачеше, когато спря да работи, но сега тя подготвя много вкусни менюта за празниците на различни богати хора. Тя пусна обява във вестника и те й се обаждат по телефона.

Аз уча в училище. Мама казва, че не се уча много добре, а аз зная, че е добре. Просто не ми трябват шестици, стига ми и тройка.

Ние с мама пристигнахме тук, за да срещнем бъдещия й мъж, а за мен — баща. Тогава ще имаме хубаво, сплотено семейство. Моята майка е много добър човек. Тя е красива, макар да не може да отслабне. Все едно, тя е красива. Ние с мама много вечери разсъждаваме как ще живеем цялото семейство. А сега живеем в едностаен апартамент, за който трябва да се плаща. А когато заживеем като семейство ще построим къща и градина ще посадим. На мама вече й дадоха земя, ние там в палатка прекарахме цял месец през лятото. Беше хубаво.

Моята майка не излезе с мен на сцената, тя се притеснява. А аз й казвам: „Трябва да излезеш, ако не излезеш, защо тогава дойдохме тук? И пари похарчихме много, които събирахме за къща.“

— Излез, мамо, на сцената — обърнало се момчето към залата. — Но никой не се качил на сцената и тогава хората, седящи в залата, започнали да аплодират, за да поканят майката на момчето да се качи на сцената.

Към сцената се отправила ниска, леко пълничка жена на около тридесет години. Тя застанала до момчето, почервеняла от смущение. Прегърнала сина си през раменете, но нищо не казала. Тогава момчето делово извадило от джоба на панталоните си хартийка, разтворило я и започнало да чете текста:

— Ние с мама живеем в Брянска област, в град Новозибков. Там преди имаше радиация, но сега е намаляла, а ще намалее още повече. Тук, на събора, ние сме под номер 2015, ако някой поиска, може да ни пише. Това е.

Майката хванала момчето за ръка и те тръгнали към изхода на сцената под аплодисментите на залата. А в края на сцената момчето изведнъж освободило ръката си и бързо, почти тичешком, отново се върнало на микрофона:

— Забравих още да ви кажа, не го написах, затова и забравих. Моята майка може да свири на китара и песни красиви да пее, макар и тъжни. И още, майка ми може да рисува. Тя нарисува къщата и градината. Аз също ще помагам да създадем семейство. Също ще помагам да строим и къщата. Когато имаше избори за депутати в нашия град, лепях листовки на оградите за пари. А скоро пак ще има избори…

Залата отново заръкопляскала и момчето се върнало при майка си. Хванати за ръка, те тръгнали към изхода на сцената и седнали на местата си. От залата се качили веднага четирима мъже и се насочили към микрофона. Първият, мъж на около четиридесет години, леко накуцвал. Но от другата страна го изпреварили и той се оказал последен на опашката пред микрофона. Мъжете един след друг разказвали за себе си, не се предлагали за любими, съпрузи или бащи, тъй като не било прието на събиранията това да се предлага публично. Трябвало да се напише. Но фактът, че те са излезли на сцената, вече показвал тяхното желание отблизо да се запознаят с жената и нейния син. Когато дошъл ред на леко куцукащия мъж, той казал на микрофона:

— Казвам се Иван. Живея в Москва в собствен апартамент. Скоро ще навърша четиридесет години. Бивш офицер-десантчик. Инвалидизиран съм преди три години. Допълнително работя в система за мрежов маркетинг, омръзна ми. Запазил съм походната си палатка, брадва, канче. Принадлежностите на десантчика ми подариха колегите. Мечтая да поставя тази палатка в Брянска област, град Новозибков. До вашата, Дима. За предоставянето на територия за дислокация на палатката ще платя, като работя. Обучен съм да строя блиндажи, мисля, че ще мога да построя къща от сечени дървета, само с градината не зная как да се справям.

— Аз знам, ще Ви покажа — викнал от залата скочилият от мястото си Дима.

След един ден Светлана Николаевна, нейният син Дима и бившият офицер-десантчик Иван напуснали събирането.

— Анастасия, разкажи ми, моля те, каква е по-нататъшната съдба на тези трима души?