Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (35)

Шалва Зарандиа

Навярно се учудихте, господине, че се разсмях, когато ми зададохте въпроса си? Стана ми смешно, защото аз самият от много години мисля за това. Право да си кажа, и сега не знам дали съм намерил верен отговор. Така се стекоха обстоятелствата, че когато граф Сегеди излезе в оставка, между нас се установиха много добри отношения. Покойният много обичаше сулгуни и аджик. И аз не пропущах да му занеса армаган от село, когато отивах в Тифлис. Преди революцията той живееше на улица Петър Велики. Живееше там през зимата, а през лятото заминаваше за Армази, дето имаше вила. Беше почтен и твърде скромен човек. Обичаше спокойните, тихи разговори и един господ знае за какво ли само не сме говорили. Веднъж ми каза, че не е срещал през живота си човек толкова естествен и с такъв ясен ум като Мушни. Така беше наистина. Мушни можеше във всичко да вникне, толкова логичен беше, че най-сложната работа изведнъж ставаше ясна дори за един пуяк. А Дата беше другата крайност. Не можеш да го разбереш, не можеш да проникнеш в мислите му, а пък да търсиш логика в поведението му — все едно да гониш вятъра. Можете ли да си представите — през целия му живот нито веднъж не успяха да го хванат, а колко го гониха… Но дойде денят, и той сам отиде в затвора. Какво бе станало? Каква муха му бе влязла в главата?

Вие вече знаете за този случай и само ще уточня някои подробности. Аз не само бях израснал в тяхното семейство. Бях осиновен от старите Зарандиа и, значи, бях брат на Дата и Мушни. Всички го знаеха и отношенията ни бяха роднински. Но по рождение аз не съм Зарандиа, а Гогиашвили. Най-напред ме нарекли Шавлаг, а после променили името ми на Шалва. Как е станало това, и аз самият не зная. Моят баща Пате се бил прочул в Картли като абраг. Само че там не ги наричат абраги, а другояче.

Бях на пет години, когато убиха баща ми. След два месеца умря майка ми. Пришълците, които се заселват в земите на местния помешчик в Картли, се наричат хизани. Нас ни смятаха за хизани, нямахме никакви роднини в тоя край. Дата Туташхиа беше побратим на моя баща и когато него го убиха, дойде да ме вземе от Самурзакано и ме даде на вторите си родители, Тамар и Магали Зарандиа, да ме възпитават. И сега има такива случаи, а по-рано това беше нещо съвсем обикновено — заможните хора вземаха в къщата си не само сираци или деца на безнадеждно болни родители, но и децата на бедните си роднини. При това беше прието да не правят разлика между доведените и родните си деца. Като видят съседите, че гледаш своето по-добре от чуждото, ще те осъждат, ще тръгнат приказки, че си взел слуга или ратай, а не син в къщата си. Толкова грижи и добрина видях в семейството на Зарандиа, колкото някои в родния си дом не виждат. Когато Дата ме доведе при старците, Мушни вече служеше в Тифлис и рядко навестяваше близките си. По-големият брат на Мушни, Константин, живееше отделно, имаше семейство, своя къща и имение. Еле живееше ту на село в бащината си къща, ту при нас, а понякога гостуваше на Мушни, отначало в Кутаиси, а после и в Тифлис. Дата идваше да види вторите си родители веднъж или два пъти в годината, и то нощем. Но за това научих чак когато пораснах. По онова време аз бях единственото дете в семейството. Старите ме гледаха и глезеха, но за Еле бях като син, как ли само не ми угаждаше, когато беше при нас. Не забравяше да се погрижи за мен и Мушни, а Дата — какво можеше да направи той, горкият? — но и той, макар че идваше тайно, все гледаше да ми остави я някоя играчка, я пари… каквото бог дал. По ония времена хората бяха много по-добри, особено пък семейство Зарандиа… „Дом на любов и добродетел“ — така казваше Магали Зарандиа. Той смяташе, че всяко семейство трябва да бъде такъв дом. Макар и обикновен псалт, той беше рядко образован човек. Не говоря за университет или академия. Такава глава имаше, че всичко можеше да проумее. Дето не можеше с ум, с усет успяваше. Не му ли достигнеше усет, книгите му помагаха. Беше прочел планина от книги. Появи ли се нова книга в къщата — за старите да не говорим, — веднага ще я прочете. И децата пристрасти към четенето. Мене, да го благослови господ, на толкова неща ме беше научил, че макар и да бях на десет години, когато тръгнах на училище, но и в подготвителните класове, и после всички учители се чудеха откъде знае толкова този малчуган! Докато учех в гимназията, само дето от пиле мляко не ми осигуряваха. Като завърших гимназия, отидох да учителствувам на село. Така поиска Магали. После ме смени друг учител. Тъкмо през тази година загина нашият Дата. Мушни тогава беше вече в Петербург, извика ме в столицата и ме записа в университета. Заварих го изпаднал в дълбока меланхолия, а после го налегнаха и други болести. Докарваха му прочути доктори от Европа, но никой от тях не можа да му помогне. На четвъртата година от учението си в юридическия факултет заминах да прекарам лятната ваканция в Грузия. Същата година умря и моят брат Мушни Зарандиа. Той беше вече полковник и минаваше за човек с изключителен, велик ум! Това се случи в 1913 година. Когато Мушни почина, аз просто се побърках от мъка и не намерих сили да се върна в университета. От пет деца при старите останахме само двама — Константин и аз. След година и половина загина на война Константин. Трябваше да се грижа за старите, да наглеждам къщата. И аз останах. Мене не ме взеха войник — издържах семейството… През деветстотин и петнайсета пак започнах да учителствувам и оттогава не съм си сменял професията. Гоня вече седемдесетте, а от четиридесет години съм все между децата.

Разказах ви всичко това не за да ви обясня отношението си към семейство Зарандиа и да ви уверя, че наистина съм техен син. Искам да кажа, че ако някой от това семейство знаеше със сигурност защо Дата доброволно влезе в затвора, непременно щях да го зная и аз. Няма да повярвате, но дори и Мушни не знаеше точно. Наистина през последните години на моето следване той беше вече сериозно болен и пред мирската суета, предпочиташе уединението и тишината, но въпреки това често разговаряхме на тази тема. В края на краищата и двамата стигнахме до убеждението, че Дата бе влязъл в затвора заради Мушни, но работата не се изчерпваше само с това — разбирах го и аз, разбираше го и Мушни. Оттогава мина много време. Толкова неща прекипяха в душата ми, толкова изплуваха на повърхността и после се утаиха в паметта ми. Ще ви разкажа няколко случки. Може би те ще хвърлят поне малко светлина върху причините, поради които Дата Туташхиа доброволно влезе в затвора.

Една нощ при най-големия ни брат Константин дойде хобецът Дуча Абрамиа и каза, че Дата Туташхиа е тежко ранен и лежи при един верен човек в Лебарда. Когато Дуча тръгвал оттам, Дата вече от три дни бил в безсъзнание и не се знаело жив ли е сега, или не. Дуча поиска Константин да му даде дума, че няма да каже на Дата откъде е научил за раната му. Това се случи по времето, когато Дата повторно бе станал абраг, тогава бях вече голямо момче. През нощта нищо не можеше да се направи, а на сутринта Константин изпрати сина си Бочиа да доведе дядо си. Лепнах се за Магали и той ме взе със себе си, но не ми разрешиха да слушам за какво си говорят големите. Ала стана така, че аз все пак чух техния разговор и те научиха за това. Константин извика баща ни в къщата си, а не отиде той при него, защото се страхуваше за Тамар как щеше да се почувствува, ако знае, че Дата умира! Пък и Еле тогава ни гостуваше. Ако жените научеха какво бе станало с Дата, без сълзи и вайкане нямаше да мине. Магали и Константин дълго мислиха и кроиха и в края на краищата решиха да отидат и двамата в Лебарда. А какво да правят с мене? Да ме оставят в къщи? Малчуганът може да издрънка нещо… Да ме вземат със себе си? Тогава заминаването на тримата мъже още повече ще разтревожи жените. Решиха да вземат и мене, а на жената на Константин да кажат, че мъжът й отива на едни далечни ливади да види копните. Аз им се заклех да се държа у дома така, че никой нищо да не разбере.

Върнахме се в къщи, седнахме да обядваме и Магали рече: пригответе ни за път, утре заедно с Шавлаг ще идем в Зугдиди. Тази хитрост успя, жените не заподозряха нищо. Рано сутринта се срещнахме с Константин на уреченото място и тръгнахме. От нас до Лебарда има ден и половина път с кон. На третия ден, откакто Дуча Абрамиа се бе появил в дома на Константин, престъпихме прага на къщата, дето беше Дата. „С мъка ли ни срещаш или с радост?“ — попита Магали стопанина. Андро Салакаиа се разсмя и каза, че безкрайно се радва на посещението ни, защото Дата тази нощ се готвел да си върви, а пък едва се държал на крака и трябва да го склоним да изчака още три-четири дни. Олекна ни на душите, дружно въздъхнахме и Салакаиа ни поведе при Дата.

Брат ми седеше блед като мъртвец и чистеше оръжието си. Разглобяваше го, търкаше, лъскаше, а аз го гледах с широко отворени очи и мислех колко ли кръв е загубил. Дата беше здрав като бик. Кой ли друг би могъл да понесе всичко, което му поднасяше неговата участ — гонения, предателства, страдания, кърви? Един господ знае какви изпитания и мъки е трябвало да изживее човек с неговия ум и душа.

Като ни видя, Дата бе поразен и обиден, но пред него стоеше баща ни и той не посмя да ни укори. Само наведе виновно глава. Посипаха се въпроси — какво и как, жалехме го, мъчно ни беше за него. Няма да изреждам всичко, което говорихме, ще разкажа само за най-важното.

Баща ни попита Дата кой е стрелял по него и как е успял да го улучи.

— Улучи ме онзи, чието око е по-вярно и ръката му — по-твърда, татко — отвърна Дата.

— Ще излъжа, ако кажа, че си остарял — намеси се в разговора Константин. — Но за тази работа, по която си тръгнал, вече не си млад. На младини ти можеше да стреляш секунда по-рано от противника и беше бърз като хрътка. Всеки в Грузия го знае. Но това време мина. Нозете ти не са така пъргави, както преди, ръката ти не е толкова твърда и очите ти толкова зорки. В теб вече го няма онова, без което абрагът не е абраг и без което не може да надвие преследвача си. Днес си отървал кожата, но колко куршуми още те чакат… И един ден някой кучи син ще те изпрати на оня свят. Помисли за това, Дата. Добре си помисли, братко!

— Какво ще го посъветваш, да те пита човек? — обърна се Магали към Константин. — Може би да се роди отново или да пие жива вода?

— Не сме дошли да се шегуваме, татко — избухна Константин. — Не знам дали сте чували за този случай, или не. Било преди пет години. Дата гостувал на Татархан Анчабадзе. Една вечер двамата с Татархан седели на балкона, на третия етаж, и вечеряли. Помните ли Хитаришвили? Отначало беше разбойник, а после стана копой на полицията. Та, подушил той, че Дата е при Татархан, промъкнал се на третия етаж… на балкона насочил към Дата два маузера и казал: „Не мърдай, горе ръцете!“ Дата, както си седял до перилата, рипнал от третия етаж, преди онези да успеят да мигнат. Пред къщата на Татархан има грамаден орех. Дата увиснал на върха му. Хитаришвили се прицелил. Но докато се целел и натискал спусъка, Дата пуснал клона, на който се държал, хванал се за по-долния и се смъкнал малко. Куршумът изсвирил там, дето вече го нямало, Хитаришвили се прицелил малко по-надолу, но и Дата успял да се хване за по-долния клон. Три или четири пъти стрелял Хитаришвили и всеки път куршумът му пронизвал въздуха — Дата вече не бил там. Най-после скочил на земята.

„Няма да те убия, за да не оскърбя стопанина!“ — извикал Дата и единственият му куршум отнесъл папахата от главата на Хитаришвили. После прескочил оградата и изчезнал. Преди пет години Дата още го биваше за такива фокуси. Днес май вече няма да успее, а след пет години — още по-малко. Старостта тропа на вратата. Ще дойде ден да го надвие я Хитаришвили, я някой друг чакал като него или пък ще се намери мераклия доброволно да стреля в гърба му. Сега мераклиите да му пръснат черепа са десет пъти повече, отколкото по-рано бяха другарите и приятелите му. Народът кой не го знае, — ако му направиш сто пъти добро и веднъж зло, ще забрави добрината, ще я стъпче в калта, а лошото все ще му е в ума. На абрага му трябват младост, здраве и зрял ум! Само това исках да кажа, татко. Нищо повече!

— Не мога да разбера на кого си се метнал такъв! — каза Магали. — Какво си го заусуквал като лисица, Коста? Искаш Дата да захвърли оръжието и да хване мотиката, натам ли биеш? Ама нали на времето Мушни го помирява с властта… Знаеш много добре какво излезе…

— Ако беше мирувал, никой нямаше да го закача — прекъсна го Константин. — При какво условие му простиха? Да не нарушава закона и да се държи прилично. А той? Ту с Чантуриа вземане-даване, ту бог знае с кого още си имаше работа…

— Когато един честен човек изпадне в беда и в нужда, законът престава да съществува, Коста! — каза Дата.

— Че тебе каква нужда те беше патила?

— Мене никаква. Но те бяха в нужда и аз изпълних дълга си…

— А законът изпълни своя… И ти пак си абраг!

— Дата леко помръдна рамене, усмихнато щракна затвора на карабината и дръпна спусъка.

— Всеки си има своя съдба, Коста. Така е, откак свят светува — каза Магали. — Човек живее, както му е писано. Ние сме свикнали с нашата съдба, Дата — със своята, не можеш тепърва да го промениш.

— Не, тук ще прощаваш, татко — още повече се ядоса Константин. — Човек не трябва да е като триона, да реже само откъм себе си, а като бичкията, която реже и от двете страни: Дата казва, че ще живее, както му харесва. И ще сече, и ще реже откъм себе си. А към нас ще хвърчат треските и талаша, така ли?… Не искам да го засегна, но вече осемнайсет години е абраг и тия години бяха за Еле жива мъка, заприличала е на бабичка, а е млада жена. Ами вие с мама? Очите си изплакахте. Освен неприятности, какво сте видели от него? Спомни си, колко пъти са ни казвали, че нашият Дата е убит и колко пъти мъка е попарвала семействата ни? Или да вземем Мушни. Четиринайсет години му виси на главата… всичките началници в Тифлис и Петербург му имат зъб… Мушни все спасява брат си — ако не беше той, отдавна Туташхиа да е увиснал на бесилото. Кой знае какъв голям човек щеше да стане Мушни, ако Дата не му пречеше. Шалва порасна, завършва гимназия, и той ще тръгне по своя път. Съдбата на Дата тепърва ще почне да пресича пътя му… И не само за тия двайсетина години, откакто е абраг, но още от детинство — кой от нас не му е бил добър брат, сестра, баща, майка? Кой от нас се е отрекъл някога от своя дълг? Някой чул ли е поне една жалба, един упрек? Или да сме се карали някога? Не е имало и помен от такива неща, на никого и през ум не му е минавало. Но вече дойде времето, Дата трябва да разбере, че сте вече стари и ви трябва спокойствие, на Еле също, Шалва тепърва ще изгражда бъдещето си, най-после и аз имам семейство, не съм ли заслужил и аз да съм спокоен? И за Мушни да не забравяме, той върви по свой път. Дата също трябва да помни това.

Когато Константин заговори за триона и бичкията, Дата остави оръжието и заслуша брат си, без да откъсва очи от лицето му. Просто удивително умееше да слуша… Мускул не трепва на лицето му, окото му не мига, цял час ще те слуша и се вижда, че не само слуша, но попива всяка дума и я обмисля.

След като Константин спря да говори, настана продължителна тишина.

— Такъв разговор между мъже на ваша възраст е възможен само при едно условие: ако единият осъжда постъпките на другия, тогава веднага трябва да каже как би трябвало да постъпи в такъв случай, за да бъде честно и справедливо.

След тези думи на Магали всички пак замълчаха.

— И аз не знам — отвърна Константин на баща си. — Другата неделя ще ходя в Тифлис и ако видя Мушни, ще поговоря с него. Ще видя какво ще каже той.

— Ако знаеше, братко, колко пъти аз самият съм мислил и премислял всичко това! — заговори Дата. — Не мога да върша няколко работи наведнъж, не ме бива за това. А щом е така, трябва да избереш път, който най-много подобава на достойнството ти. — Дата говореше много спокойно. — Как е мама? — попита той Магали. Как е със сърцето?

Останахме до сутринта. Повече не говорихме за Дата. Андро Салакаиа ни нагости щедро и ни остави да си починем. На сутринта поехме на път и благополучно стигнахме у дома. Така завърши тази история.

Ще ви кажа, господине, и самият Дата страдаше от това, че обърканият му живот носи на близките му толкова неприятности и главоболия, но Константин измъкна на бял свят всичко, което изглеждаше сигурно и завинаги укрито в душите ни. Казвам укрито, защото през всичките тези години никой в нашето семейство нито веднъж не се оплака, не упрекна Дата заради бедите и сълзите, които ни носеше неговият живот. Напротив, всеки от нас вземаше присърце нещастията, които се струпваха върху главата му, без да отделя съдбата му от своята. Поне така беше ни изглеждало винаги. Спомням си, веднъж Дата дойде късно след полунощ. Всички ни прегърна, целуна, погали. Седнахме да вечеряме, говорим си едно, друго. Изведнъж мама Тамар му казва със сълзи в очите:

— Всичките ти връстници, синко, имат семейства, деца. А ти все не се спираш на едно място, късно е вече дом да градиш…

— Нито коренът му е такъв, че тихо и кротко да плува по течението, — нито пък ние сме го отгледали за спокоен живот — застъпи се за него Магали. — Не мога да разбера защо си заронила тия сълзи?

Колко пъти съм чувал Магали да казва: ние сме виновни за участта на Дата, няма кого друг да виним, неговата беда е преди всичко наша беда и чак тогава негова.

Дата знаеше как се отнасяме към злочестата му съдба, но това, разбира се, не намаляваше страданията и съмненията му. Душата го болеше, че трябва толкова да търпим заради него. А на нас като камък на сърцето ни тежеше, че Дата хем не е щастлив, хем се измъчва заради нас. Тъй или иначе, винаги чувствуваше вината си пред семейството, тя го мъчеше неотстъпно и кой знае, може би това го е накарало доброволно да влезе в затвора.

Имаше и други причини. Не знам как да ги обясня… Още две причини… Или по-точно по онова време станаха два разговора, които също биха могли да го тласнат към тази крачка. Единият беше между игуменката Ефимия, баща ни Магали и Дата. Аз присъствувах на този разговор. Но там беше и още една монахиня, млада послушница, която живееше при игуменката. След смъртта на Ефимия тя напусна манастира. Тази жена е жива и до днес и живее съвсем наблизо. Нарича се Саломе Базиерашвили-Одишариа. През време на този разговор непрекъснато ме отпращаха за нещо си ту на двора, ту на горния етаж. Макар и откъслечно, чух за какво се говореше, а госпожа Саломе помни всичко с най-малките подробности и прекрасно го помни… Много по-добре от мене. Ще ви запозная с нея и с общи сили ще си припомним всичко… А другият разговор беше между баща ни, Мушни и Дата. Присъствувах и на него и го запомних. Ако искате, ще ви разкажа за това сега, а може и после, след като поговорим с госпожа Саломе. Както искате…