Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (24)

Граф Сегеди

Колкото и странно да изглежда, факт е, че умните хора са голяма рядкост във всички времена. При монарсите, президентите и канцлерите тяхната малобройност е съвсем очевидна и представлява истински проблем. Но още по-тягостен и неразрешим проблем са ограничените хора. Те са най-голямата беда на човечеството.

Отдавна е забелязано, че за достойни и призвани да управляват държавата се смятат най-вече хора с посредствен интелект и нищи духом. С изумителна енергия и настойчивост се устремяват те нагоре и най-усърдните от тях успяват да достигнат целта, тоест да вземат в свои ръце юздите на властта. Много съм размишлявал за причините на техния успех. Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че първопричината тук е маниакална: когато човек сляпо, фанатично вярва в превъзходството си над другите, тогава всяка негова постъпка е безсрамно смела. Известно е, че нахалството превзема крепости, но то не е достатъчно, за да се задържи завоюваното. Потребен е ум, способност да се анализира и обобщава, необходимо е творчество, което в дадения случай е изключено — нали говорим за ограничени хора. Завоюваните крепости твърде бързо се изплъзват от ръцете на онези, които са ги завоювали, и тъкмо поради това „най-голямата беда на човечеството“ придобива хроничен характер. От оногова, който поне веднъж и макар за кратко време е бил на висока длъжност, се страхуват всички без изключение — той знае прегрешенията на другите, а съгрешилите са принудени да поддържат подхлъзналия се. Малобройността на умните хора е също хронично явление и затова най-често мястото на един ограничен се заема от друг ограничен. Онези пък, които заемат още по-високи длъжности, предпочитат да оставят на старото място познатия им грешник, отколкото да сложат там умен човек, от когото не знаят какво могат да очакват. Загубвайки едно кресло, ограниченият обикновено сяда на друго, още неудобно. И така продължава всичко, докато той не предпочете да се оттегли, за да прекара старините си на село, да отглежда аспержи, или не отиде на оня свят. Неговата продължителна дейност ще остане като тежко бреме върху плещите на народа и държавата. Но лошото е там, че докато удари часът да си отиде един маниак, се появяват и стъпват на краката си други, подобни нему, маниаци. Това е безкрайна верига, не отделни печални случаи, а непрекъснат процес, в който няма междини. Такъв е проблемът със сивите, ограничени хора, именно сивите и ограничените, защото откровените, неудържимите кариеристи, представляват вече друга категория.

Положението, създадено около „Киликия“ и събитията, станали след като Дата Туташхиа повторно стана абраг, могат великолепно да илюстрират както дейността на хората с посредствен интелект, така и поведението на един умен човек, но за мен тези събития са важни преди всичко заради онова влияние, което оказаха върху собствените ми възгледи, дейност и съдба.

Но преди да пристъпя към своя разказ, искам да изложа още едно съображение. В зрялата си възраст хората, както неведнъж ми се е случвало да наблюдавам, строят отношенията си с другите по стереотип, изграждан с години. Формирането на стереотипа започва от момента на раждането и завършва към двайсет — двайсет и петата година. През следващите години формираният вече стереотип само се усъвършенствува, шлифова или се разчленява на подстереотипове и този завършителен процес продължава през целия останал живот. Аз съм усвоил например такъв стереотип: непременно да давам милостиня на някой просяк. Но на какъв просяк, при какви обстоятелства да давам и при какви не? И ако давам, то колко? Всичко това са вече разклонения на първоначалния стереотип. Още в ранна младост в съзнанието ми бе създаден стереотип: да се обличам така, че да не привличам вниманието на околните. По-късно се въоръжих с подстереотипове, отговарящи на вкусовете на различни обществени кръгове, и започнах да варирам облеклото си. Едновременно с разчленяването на различните стереотипове и подстереотипове в съзнанието ми се развиваше моят характер, изменяше се психиката ми. Разчленяването на стереотиповете на моето поведение и постъпки започна през годините на учението ми зад граница и през първите години в секретната служба и продължава и досега. Образно казано, колкото пъти срещах просяци, толкова пъти се обогатяваше с нови разновидности стереотипът на моето отношение към тях. Колкото светски и делови визити е имало в живота ми, толкова пъти съответният стереотип ме е карал да обмислям подробностите на тоалета си и по този начин да създавам нов подстереотип на своето поведение. Но основното — нека го наречем стимул, импулс, потребност — оставаше неизменно: аз трябва да дам милостиня на просяка и не трябва да дразня с облеклото си другите хора. Стереотипът — това е преди всичко плод на взаимодействието между вродените човешки качества и средата. Съвкупността от стереотипове определя отношението на човека както към средата, така и към собствения му духовен свят. По такъв начин, ако стереотипът е предварително изработен метод на взаимоотношения с определено житейско явление, то принципът на общуване с целия свят разкрива както истинското отношение на човека към всичко на света, така и същността на душата му. Говоря донякъде опростено, но моята цел е да разгледам и изясня последиците от една възникнала ситуация, а не самата ситуация в причудливата логика на нейните събития, чиито последици и резултати ми остава само да констатирам. Затова ще се огранича с казаното дотук и ще премина към повествованието.

Полковник Сахнов, като мнозинството свои колеги в борбата за преуспяване и власт, се бе разположил в крепост, превзета от друг. Този друг бе негово височество великият княз. Сахнов седеше непоклатимо на подареното му кресло и комичността на положението се състоеше в това, че на всичко отгоре той бе член на извънредния съвет на министрите. Всяка стъпка против Сахнов се разглеждаше като действие против августейшото семейство и неприкосновеността на полковника се смяташе за гарантирана, въпреки че и министерството на вътрешните работи, и шефът на жандармерията се отнасяха към своя подчинен твърде сдържано. Сахнов прекрасно разбираше с какво удоволствие биха се отървали от него и отговаряше на началството си с открита неприязън. И тъй като най-добрата отбрана е нападението, то Сахнов не само мечтаеше за портфейла на началника на жандармския корпус, но и полагаше енергични усилия да го получи.

До момента, когато Дата Туташхиа отново стана абраг, ние бяхме успели да умирим пет банди от по двама или повече души; четири банди бяха останали с по един човек; четиринадесет души от умирените бяхме завербували и с техни ръце унищожихме осем абраги, които не поискаха, да се покорят; останалите абраги — четирима-петима на брой — се намираха пред прага на гибелта; бяха разкрити около двеста укриватели на разбойници и абраги, не по-малко от една четвърт от тях се съгласиха тайно да ни сътрудничат. Освен това разполагахме с прекрасно разклонена и добре законспирирана мрежа за разпространяване и събиране на слухове. Разходите за осъществяването на тази операция не превишаваха осем-десет хиляди — една нищожно малка сума, в която влизаха както пътните, пощенските и телеграфните разноски, така и издръжката на агентурата, с една дума, всичко. Благодарение на настойчивостта и влиянието на полковник Сахнов нашият опит скоро започна да се практикува в цялата империя. Според замисъла той трябваше да обслужва най-разнообразни интереси на държавата и престола. За времето си това беше грандиозна новост. Доколкото ми е известно, тайните полиции на европейските държави тогава не разполагаха с подобни служби със специално предназначение. За единствен създател на „Киликия“ — на теоретичните й основи и практическото им претворяване — и в министерството, и в дворцовите среди, се смяташе Сахнов. Той се чувствуваше като победител; излишно е да говоря за възможностите, които се откриваха пред честолюбието му.

Макар че самоволният му опит да привлече Дата Туташхиа завърши плачевно, Сахнов остана ръководител на „Киликия“ и неизменно получаваше от нас редовни рапорти за хода на работата. В отговор ние също така редовно получавахме от него инструкции, които без изключение дублираха вече осъществени от нас операции. Дори най-незначителна нова идея не можеше да се открие в тях. Веднъж, когато бях в Петербург, успях да си изясня как се съставяха тези инструкции. Получавайки поредния рапорт за успешното завършване на някоя операция, Сахнов веднага написваше писмо до нас, в което нареждаше незабавно да решим същата тази операция, за чието завършване току-що бяхме доложили. Това писмо той показваше на помощник-министъра или на самия министър и запечатаното писмо се изпращаше в Тифлис. Убедих се също, че полковникът според силите си петнеше служебната ми репутация, както и тази на Зарандиа. Докато бях в Петербург, не споделих с никого това откритие, но като се върнах в Тифлис, разказах всичко на Мушни.

— Какво мислите по този въпрос, Мушни?

— Това трябваше да се очаква, ваше сиятелство.

— Докато ние с вас заемаме своите места, Сахнов ще живее със страха, че може да протестираме. Ако предявим претенции за авторство на „Киликия“, той ще бъде принуден да спори, да доказва, да се оправдава. Ще възникне съмнение относно неговите заслуги. Той няма намерение да се откаже от честта да бъде автор на „Киликия“ и ще направи всичко възможно, за да използува нейния успех за своя изгода. Няма да се спре пред нищо, това не подлежи на съмнение.

И досега не смятам, че борбата на полковника с нас беше обмислена и планомерна. По-скоро го ръководеше инстинктът за самосъхранение — той си бе присвоил плодовете на чужд труд и страхът да бъде разобличен и осмян не го напускаше нито за миг. Хрумна ми, че не би било лошо да го уверим, че нямаме никакво намерение да установяваме кой е истинският автор на „Киликия“. Казах това на Зарандиа.

— Полковникът очаква да бъде разобличен, графе — усмихна се Зарандиа. — За него това се е превърнало в натрапчива идея, дори психиатър с нищо не би могъл да му помогне. В какъвто и вид да му поднесете вашата мисъл, той ще ви заподозре в коварство.

— Какво да правим?

— В момента не виждам такъв ход, който той да не приеме като покушение върху реномето си!… Но не трябва да забравяме, че имаме работа със Сахнов, а от него, както благоволихте веднъж да забележите, може да се очаква всичко — и някоя глупост между другото.

— Остава ми пасивността, такъв ли е съветът ви?

— Да, ваше сиятелство.

— Така да бъде — казах аз, разбирайки, че Зарандиа е решил да изчака, докато ябълката падне сама. Друг изход наистина не се виждаше. — Върху това трябва да се помисли. И ви моля да не предприемате нищо без моето съгласие.

— Честна дума!

Разговорът ни завърши, но Мушни Зарандиа не си отиваше и изглеждаше потънал в размишления. Мина доста време, докато той вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Вие благоволихте да кажете, че трябва още да се помисли. Бих искал да уточните в какво направление трябва да се мисли — само как да не позволим на Сахнов да предприеме нещо сериозно против нас или и как на полковника да му поверят, да речем, надзора върху държавните мелници или публичните домове?

— Значи, имаме и избор? — аз се разсмях, тъй като въпросът на Зарандиа излизаше далеч извън границите на нашите възможности и компетентност.

— Зависи как ще се стекат обстоятелствата, ваше сиятелство.

— Но на какво се базираме?

— Единствено на интересите на империята и престола! Както винаги. Да дадем възможност на Сахнов да стане шеф на жандармерията, ще бъде грешка, която може да се превърне в трагедия за империята. Това би било акция, насочена към подриване на държавните интереси. Убеден съм, че е така, и отговарям за думите си единствено аз.

Мушни Зарандиа се сбогува и напусна кабинета, без да дочака отговора ми.

Внезапно открих, че за пръв път през дългогодишната си служба — съвсем неволно и незабелязано за самия себе си — бях встъпил във взаимоотношения, които засягаха служебното ми достойнство. И с кого? Със свой подчинен! И за мен, и за Зарандиа полковник Сахнов беше преди всичко висшестоящо лице и чак след това човек с определени достойнства и недостатъци. Всяка тайна постъпка или помисъл, насочени срещу него, можеха да бъдат таксувани като нарушаване на професионалната етика, което беше почти равносилно на нарушаване на клетвата. Безспорно действията на Сахнов заслужаваха порицание и осъждане, но за това бе необходим моят или нечий друг писмен рапорт, изпратен според съответните правила до съответните инстанции, които да го изучат и да благоволят или да не благоволят да решат въпроса. Почувствувах, че Мушни Зарандиа има намерение да се бори против Сахнов с непозволени от субординацията средства… Мое пряко — и при това неотложно — задължение беше да искам от него писмено обяснение, да му наложа наказание, ако бъде необходимо, и да доложа на началника си за всичко, което се бе случило. Такъв беше редът и не можех нито да си представя, нито да допусна нещо друго. Така и смятах да постъпя, но нещо ме възпираше. Навярно това — размишлявах аз, — че вече бях се поддал на влиянието на своя подчинен и се страхувах да призная собствената си вина. Възстанових мислено цялата верига на взаимоотношенията между Сахнов и Зарандиа, припомнях си всички свои беседи с Мушни — не, не бях го подстрекавал към действия против Сахнов, не бях го тласкал, дори прикрито, към това, бях го помолил само да помисли не ни ли заплашва нещо… Това беше всичко, но нямах желание да накажа Зарандиа.

… А не би ли могъл той (мисълта ми изведнъж потече в друга посока) да използува нашата последна беседа против мене? Можеше! Достатъчно бе да подаде рапорт до министъра или до самия Сахнов — и би трябвало да доказвам, че не съм въвлечен в някоя мръсна история. Посегнах към перото, но не можах да напиша нито ред, нещо повече — едва сега, с перото в ръка и листа пред себе си, окончателно разбрах, че няма да предприема нито крачка против Зарандиа, защото не искам! И това беше вече компромис. Един от най-важните стереотипове на разбирането ми за служебен дълг се пукна като сапунен мехур пред очите ми, и то без ни най-малка съпротива от моя страна. Очевидно тогава се появи първата пукнатина в моето съзнание и в представите ми за духовните ценности.

Защо?

Дълго размишлявах над това. Никога не бях се страхувал от Сахнов. Моето влияние и моите заслуги ми бяха сигурна защита. Освен това бях заможен и една оставка не ме изхвърляше от живота на висшето общество. Бях ли попаднал под влиянието на Зарандиа? Казвам със сигурност: много почитах този човек, но предпазливостта към него никога не ме е напускала. Нямаше съмнение — стереотипът, за който говорих, бе престанал да действува…