Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (6)

5. Пределно време

Фондацията, 21 юни 2024 г., 01:00 ч.

— Предполагам, че по веднъж на седмица не е достатъчно — не за първи път каза Бърт Хил. — Сега трябва да правим специални проверки всяка петък вечер. Няма значение, че съм тук от седем сутринта вчера, никакво значение. Негово величество каза да правим проверка клас „А“ в петък вечер.

— Сега е събота сутрин — отбеляза Съми.

Намираха се в разтърсващ се кран и Бърт бавно го насочваше покрай върха на глобуса. Държеше пред себе си апарат с големината на длан, от който излизаше намотка с жица. Детекторът писукаше на всеки десет секунди.

— Казваш, че вършиш това всяка седмица? — попита тя.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна Бърт и челото му се набразди, докато наблюдаваше екрана на детектора. — В седем часа всеки понеделник всяка седмица. — Той обърна детектора настрани от глобуса и го насочи назад към лабораториите.

— Всеки понеделник?

Мъжът вдигна очи и я погледна през гъсталака на обраслото си лице, реагирайки предпазливо на въпроса. Съми мило му се усмихна, за да успокои подозренията му.

— Вече ми е станало навик — най-после отговори Бърт, — да започвам нещата отначало. Обичам Фондацията да върви гладко като машина, равномерно и предвидимо. Предполагам, че доктор Крейн цени у мен тъкмо това.

— Струва ми се, че той те цени поради много причини, особено заради това, че на теб може да се разчита. — Съми мразеше онова, което щеше да й се наложи да прави всяка неделя вечер — да сваля апаратурата, която сега поставяше. Ръцете й свободно висяха отстрани. За тях бяха залепени десет предавателя, по един на върха на всеки пръст.

— Как така? — Те завършиха обиколката. Хил натисна бутона за спускане и кабината безшумно се залюля надолу.

— Крейн не е тук. Можеше да отложиш проверката до понеделник. Никой нямаше да разбере. — Кабината леко се разтърси, когато се опря в пода. Двамата слязоха и Съми възхитено се загледа в Патагония, отпуснала ръка върху Малвинските острови. Можеше да усети забития в тила й поглед на Хил.

— Не можех да направя такова нещо. Не бих го направил. Да си надзирател при доктор Крейн е най-хубавата работа… най-хубавото време през целия ми живот. Направо ме е срам да ти кажа, Съми, колко ми плаща. По дяволите, дори ми дава безплатно бунгало в планината… и е също толкова хубаво, колкото неговото. Казвам ти, Съми, когато Крейн помогне на някой човек, той завинаги остава при него. Това означава нещо за мен. Доктор Крейн стори същото и за теб. Как мислиш, че си се издигнал до старши съветник по финансирането? Нобеловата награда отваря много врати. Крейн е ходил да разговаря с ръководството за теб.

Думите му накараха ръцете на Съми неволно да се напрегнат. По дяволите! Тя небрежно постави три предавателя върху глобуса, два върху Гран Малвина и един върху Исла Соледад. Големи колкото прашинки, те изобщо не можеха да се забележат, но се активираха от самото прехвърляне. Надяваше се, че Хил няма пак да включи детектора на това място. Съми се изкашля и се обърна към него.

— Това не е ли от полза и за доктор Крейн? — тихо попита тя. — Новият ми пост определено му дава възможност да получава средства, при това бързо.

— И какво, по дяволите, лошо има в това, господин Чан? — поинтересува се Хил, като използва официалното обръщение, защото се почувства обиден.

Съми сведе поглед към пода и въпреки рационализма си, изпита срам.

— Ето — каза Хил и й подаде дорфиран лимонов бонбон. — Успокой се.

— Благодаря — отвърна Съми и го постави в устата си. Мъжът се обърна и тръгна към западното крило, заето от лаборатории и складове. Сега трябваше внимателно да избира къде да поставя предавателите. Необходими й бяха местата, които Крейн посещаваше най-често.

Дорфът бързо й подейства и настроението й се оправи, докато настигаше Хил, но имаше неща, които не можеше да излекува дори дорфът. Едно от тях беше отровното жило на чувството за вина.

— Искаш ли да пийнеш нещо, докато свърша тук? — попита Хил, както вървяха и тя разбра, че е заподозрял нещо — Гледката от моята веранда е адски зрелищна. През действително ясните нощи можеш да гледаш късните новини върху лицето на Луната.

— Добра идея, Бърт. Но какво ще кажеш да пийнем заедно от една специална бутилка, която нося в куфара си?

— Така те харесвам — отвърна Хил и Съми се зачуди докъде ли щяха да стигнат във взаимното изпомпване на информация.

Хил докосна интерфейса си.

— РАЗМЪРДАЙТЕ СИ ДЕБЕЛИТЕ ЗАДНИЦИ И СЕ ВРЪЩАЙТЕ НА РАБОТА! — изкънтя гласът му. Заварчиците, програмистите и общите работници от нощната смяна наскачаха и забързаха към работните си места.

— Обикновено Крейн те води със себе си, нали? — попита Съми.

Хил се намръщи и на лицето му се изписа искрена загриженост.

— Да. Не обича да пътува сам. — Той поклати глава. — Надявам се, че ще има кой да му напомня да се храни.

Съми погледна часовника си.

— Предполагам, че вече е стигнал.

Бърт Хил се засмя.

— Вече е стигнал и командва цялото проклето шоу.

Точно в този момент Люис Крейн беше затънал до колене в кошмарната тиня от пепел и кал на онова, което някога представляваше крайбрежният град Ле Прешо на Мартиника и крещеше на отвратителен френски: „Silence, s’il vous plait… silence!^[1]“ към местните жители, които се опитваха да изровят семействата си от калта.

Планината продължаваше да тътне и в небето проблясваха светкавици, докато Лейни монтираше сензорите си в склона на Пели, като сама забиваше колчетата с помощта на чук с полусферичен работен край.

Намираха се на източния склон на Пели — по южния все още клокочеха потоците лава. През плътната завеса от пепел, която висеше над всичко, проникваха светлина и горещина. Още не бе настъпило утрото, но тук нямаше значение дали е ден или нощ. Щеше да остане вечна нощ, докато следващият силен дъжд не измиеше пепелта от небесата. Още по на юг Форт де Франс догаряше в пламъци. Хората от „Лиян Инт.“ взривяваха сградите с динамит, за да се опитат да разчистят свободни участъци, които да спрат огъня.

Макар Крейн да извличаше информация чрез мрежата СИСМА, той знаеше, че ще минат дни, преди международната общност да мобилизира и прати помощ, преди гражданите на Ле Прешо да могат да разчитат на каквото и да е друго, освен на собствените си оскъдни ресурси. Но знаеше също, че местните ресурси са в основата на борбата с природните бедствия — хората трябваше сами да се погрижат за себе си. Пределното време, степента на смъртност при хора, попаднали в капана на разрушените си домове под тонове кал, беше петдесет процента за шест часа. Всяка следваща минута увеличаваше процентите. Ле Прешо бе погребан вече почти осем часа. Напътствията на Крейн бяха изключително важни, ако имаха намерение да измъкнат някоя от жертвите от търбуха на звяра.

— Ecoutez donc! — извика той. Районът приличаше на бунище, пълно с дървени останки, които стърчаха от кално море. — S’il vous plait!^[2]

Цялата верига на Антилските острови имаше вулканичен произход, появила се на бял свят от огъня на земетресение. Някога бяха наричали архипелага Западна Индия, после Европейската общност отне Мартиника от французите и я обяви за продан. „Лиян“ веднага я купи за определен брой години, заедно с населението й.

Оцелелите хаотично се щураха навсякъде покрай него — някои ровеха в калта с голи ръце, други използваха земекопни машини. Те крещяха и викаха, докато погребаните им любими същества се бореха за въздух.

Някакъв обезумял мъж си говореше сам и с накуцване мина покрай Крейн, като влачеше останките от легло през покритата с пемза тиня. Беше омърлян със сажди и спечена кал — като всички тях.

Крейн се приближи към човека и го отблъсна настрани от леглото. Мъжът разсеяно продължи нататък без него. Крейн извади от джоба си запалка, щракна я и я хвърли върху леглото, от което незабавно се издигнаха пламъци. Той се обърна и даде знак на камионите с оборудване, които бе докарал от летището на по-северния о-в Доминика.

Пет огромни камиона буквално оряха онова, което някога представляваше градският площад. Крейн извика на шофьорите да надуят работещите с въздух под налягане клаксони. Те се подчиниха и се разнесе пронизителен звук, който накара всички да се обърнат към мъжа, изправил се до горящото легло.

— Ecoutez donc! — повторно извика той. Този път зашеметените и обезумели хора го гледаха. — Аз съм тук, за да ви спася — продължи да крещи на френски Крейн, — но вие трябва да ме слушате. Вдигате прекалено много шум. Не можете да чуете виковете на оцелелите. Престанете да говорите и изключете булдозерите — те само заравят още повече вашите близки. Моите камиони са пълни с кирки и лопати. Вземете ги. Копайте там, където чувате гласове — всичка трябва да пазим тишина и да се вслушваме. Щом чуете глас, потвърдете го с някой друг, уверете се в точното място и после внимателно започнете да копаете. Жертвите, заклещени под отломките, ще загинат, ако не направите каквото ви казвам. Мъжете трябва да копаят. Жените и децата да помагат в отнасянето на останките. Използвайте ръчни колички, дъски, врати, всичко, което успеете да натоварите с кал и камъни. Действайте бързо, но тихо. Довел съм медицински екип, който ще помага на ранените. Ако откриете някой ранен, не го издърпвайте от останките, докато не го прегледа лекар. Вие сте добри хора и ще разберете разумността на думите ми.

Той повтори речта си на английски, после и на китайски. Когато свърши, гласът му беше толкова прегракнал, че едва говореше.

От камионите наизлязоха американци. Очите им бяха разширени. Крейн и обичаше, и мразеше тези хора. Те бяха способни да проявяват едновременно храброст и низост.

— На самолета получихте инструкции — дрезгаво каза той. — Знаете какво да правите. Хващайте се на работа!

Когато шофьорите на камионите включиха дългите светлини, за да осветят района, всичко потъна в зловеща тишина. Лейни застана до Крейн в центъра на тази пантомима.

— Сензорите са по местата си — прошепна тя. — И ти се оказа прав. Информацията, която извличаме от земята, ще е най-добрата подготовка, която аз или твоите компютри можем да получим. Намираме се върху живо, пулсиращо сеизмично сърце.

Той кимна и погледна нагоре.

— Увери се, че данните се прехвърлят в компютрите — прошепна в отговор Крейн, — а после се погрижи за сателитното им излъчване до Фондацията.

— А ти продължавай да се държиш — поръча тя.

Ученият поклати глава.

— Ръката ми — промълви той. — Това копеле още не свършило с нас. Хората ще трябва да бъдат евакуирани оттук колкото е възможно по-скоро. Ще натоварим ранените на камионите и ще ги откараме направо на пристанището.

— J’ai entendu quelqu’un — възбудено извика някой от отсрещния край на площада. После се обади още един:

— J’ai entendu!^[3]

— Копайте! — долепил шепи до устата си, кресна Крейн. — Becher!^[4]

Хората работеха усърдно и тихо. Всички се бяха стегнали. Крейн се движеше пред лицето на катаклизма и се опитваше да спаси животите, които чудовището искаше за себе си. Докато вървеше, той разговаряше с работниците си, обясняваше за колко време ще стигне въздухът в разрушените сгради и къде е най-вероятно да открият оцелели. Помагаше при разтоварването и разполагането на съоръжения за усилване звуците от жертвите, на термозасичащи камери и фиброоптични видеосонди, които забиваха направо в развалините и които помагаха за откриването на повече хора, живи или мъртви. От цялата подслушвателна апаратура понякога действително имаше полза. Това, което вършеше, не му въздействаше емоционално, само му внушаваше чувство за неотложност. Тук го бе довела манията; гневът го подтикваше да бърза.

Скоро от отломките започнаха да изравят хора, мнозина от които — чудо на чудесата — живи. След като свърши компютърната си работа, Лейни се присъедини към другите и започна да помага в определянето на най-тежко пострадалите, в бинтоването на раните, а после и при натоварването на жертвите на камионите. Умората се натрупваше с изтичането на часовете. Веднъж тя вдигна поглед и видя в хаоса Крейн, който издаваше заповеди като генерал. Някаква жена, вървяща след двама мъже с носилка, се откъсна и се затича към него, прегърна го и го целуна от благодарност. По лицето му плъзна ужасено изражение и той се вцепени, след което я отблъсна, сякаш се боеше от докосването до нея.

Лейни работеше, тласкана от най-силния страх, който някога бе изпитвала. Прекалено наивно от нейна страна — да се бои на Садо. Тук тя осъзна срещу какво са се изправили. Чувстваше се така, сякаш балансираше върху острието на нож. Искаше й се да вярва в пророческите сетива на Крейн, но беше започнала да разбира, че той не притежава такива заложби, а само умение. Постоянните му погледи към небето не й помагаха да се почувства по-добре.

После Лейни ги видя и цялото й тяло се напрегна от шока. Светкавици, бледорозови светкавици, проблясваха от монолита на планинския склон към облаците и после се връщаха обратно. Изведнъж те като че ли започнаха да отскачат отвсякъде с висок пукот, напомнящ топовни гърмежи.

Жената се затича през бъркотията от все по-отчаяни и уморени работници и откри Крейн насред частично разчистените останки на голяма къща, чийто горен етаж просто бе изчезнал и стълбището й водеше нагоре към нищото. В основата му лежеше юноша, чиито крака бяха заклещени под дървена греда. Неколцина работници импровизираха крик, с който да я повдигнат, докато Крейн и един студент от Калифорнийското медицинско училище бяха коленичили до момчето.

— Крейн — извика тя. — Небето…

— Не сега — прекъсна я ученият, после се обърна към работниците, които бяха започнали да повдигат гредата с друго дърво. — Не я махайте!

— Защо? — попита студентът. — Нараняванията му не изглеждат сериозни. Можем да го качим на камиона и…

— Това е добър урок за теб, докторе — отвърна Крейн. Чувал ли си изобщо за синдрома на премазване?

Омазаният с кал и сажди младеж просто го погледна.

— В такива случаи — продължи Крейн, — трябва да обработим пациента на място, преди да рискуваме да го преместим. Прекарал е под тази греда почти десет часа и на мястото, където кръвообращението е било прекъснато, са се образували токсини. Сега можеш да го измъкнеш оттук, той ще си тръгне в превъзходно здраве и след час ще умре от инфаркт.

— Какво да правим тогава?

— Ще му влеем интравенозно течности и антитоксини, ще го напомпим догоре. Когато отместим гредата, тялото му ще е готово да се справи с прилива на токсини в кръвоносната система.

— Ще отида да донеса необходимото — скочи младежът и бързо се отдалечи.

— Добре, сега вече можеш да ми кажеш — обърна се към Лейни Крейн, който бе коленичил до момчето и отместваше кичурите коса от лицето му.

— J’ai peur^[5] — промълви то.

— Moi aussi, mais pas trop^[6] — отвърна ученият, после погледна към Лейни.

— Светкавиците — рече тя. — От острова. Излитат светкавици.

С безизразно лице и без да отрони дума, Крейн се изправи, излезе от останките и погледна нагоре, докато студентът се връщаше в разрушената къща, за да започне интравенозното вливане.

Навсякъде около тях пращяха светкавици и обсипваха тътнещата планина като огнен дъжд.

— Всички трябва да се евакуират — заяви той.

— Какво е това? — попита Лейни, докато ученият се отдалечаваше.

— Огньове на св. Елм — подхвърли през рамо Крейн. После започна да вика на хората си да съберат всички останали и да ги отведат до пристанището.

Лейни се затича и го настигна.

— Цялата атмосфера е заредена със статично електричество — отбеляза той. — Нещо ще се случи.

Изведнъж Ле Прешо се изпълни с движение — хората се качваха по камионите или просто панически бягаха. Тътнежите станаха по-силни и по-мощни, а от небето заваля дъжд от пепел. Лейни съсредоточи вниманието си върху Крейн, за да не мисли за опасността, и се затича да го настигне. Той бързо се връщаше към къщата, от която току-що бяха дошли.

Двамата навлязоха сред развалините.

— Изчезвай оттук, докторе — каза Крейн и взе системата от ръката му.

— Но пациентът ми…

— Разкарай се веднага! — Когато студентът си тръгна, той се обърна към работниците. Хората поставяха лоста върху камък, за да му осигурят опора.

— Sauvre qui peut!^[7] — извика Крейн и вече уплашени, те побързаха да се измъкнат навън.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита той Лейни, впил очи в пластмасовата торбичка за течности, която държеше. — Бягай… бягай!

— Не и без теб.

— Заповядвам ти, жено.

— Сигурно вече си разбрал как реагирам на заповеди — отвърна тя. — Виж, спокойно можеш да си спестиш думите.

Мускулите на челюстите му се напрегнаха.

— Хвани онзи лост. Когато ти кажа, натисни с всички сили и аз ще издърпам момчето, разбираш ли?

Лейни отиде при лоста и зачака, заслушана в шума на камионите, които отпрашваха към пристанището, и в ръмженето на планината.

— И защо остана тук? — попита Крейн, като хвана ръката на момчето.

— Не зная — честно отвърна Лейни. — Може би ми се е искало да видиш колко сериозно подхождам към работата.

Той се засмя силно и искрено.

— Убеди ме. Но ми се струва, че не съм аз човека във фондация „Крейн“, когото трябва да убеждаваш.

Тя не обърна внимание на намека за Нюкоум.

— Имаш намерение да умреш ли? — вместо това попита Лейни.

— Да… навярно. Става ли?

— Ти си шефът.

Двамата загледаха бавния процес на интравенозното вливане. Крейн тихо заговори на момчето, когато земята под тях заплашително затътна, и веднага щом торбичката изпразни, извади иглата и я захвърли настрани.

— Давай! Давай! — извика ученият.

Лейни натисна гредата. Силно миришеше на сяра. Тя не изпитваше паника, само професионално без пристрастие. Имаше работа. Тъкмо затова беше дошла тук. Хладнокръвието й изненада самата нея. Направо я удиви.

Докато напрягаше мишци на лоста, задушена от пепелта, от която й се повдигаше, тя чуваше пъшкането на Крейн.

— Измъкнах го — обяви той и със здравата си ръка вдигна слабичкото момче на рамо, а после с препъване се заизмъква от развалините. Лейни пусна лоста и го последва. Площадът бе пуст и те заджапаха през лепкавата, дълбока до коленете кал.

— Сега какво? — попита тя.

— Сега… о, Господи. — Крейн отново гледаше към небе с широко отворени от почуда очи.

Над тях върхът на Пели се бе обагрил в мътночервен блясък, който ставаше все по-ярък. Пълният мрак се превръщаше в силна дневна светлина. Без каквото и да е предупреждение, блясъкът се откъсна от върха и потече надолу по склона на стотици метри от тях. Това не беше лава, а нажежена до червено каменна лавина с развълнувана повърхност. Сред нея с пулсираща разрушителност се мятаха канари и останки от дървета, огромни скали, които изпъкваха като червени петна и се търкаляха надолу, хвърляйки порой от искри.

Скоростта на лавината бе ужасяваща и тя профуча надолу по целия склон, за да се влее в морето само след секунди като едва не мина през тях.

— Чувал съм за това, но никога не го бях виждал — тихо каза Крейн. Гласът му се бе снижил от благоговение, а навярно и от умора, защото продължаваше да носи момчето на рамо.

— Свърши ли всичко?

— Не.

Точно когато тъмночервеният блясък на лавината избледня, на негово място се появи чудовищен облак, оформил се на фона на вече виждащото се небе над мястото на свличането. Облакът се издигна от пътя на лавината и тръгна по нейните следи, като набираше инерция, сякаш по-леките частици вулканичен материал постепенно бяха започнали да се надигат и да продължават напред, а по-тежките бяха останали на земята.

Облакът имаше сферична форма. Повърхността му се издуваше от маси, които се разширяваха и увеличаваха с ужасна енергия. Лейни бе хипнотизирана от гледката и едва усещаше болната ръка на Крейн, която я буташе. Облакът се носеше напред, право към тях, като кипеше и всеки миг променяше формата си. Притиснал се към земята, той устремно напредваше и изхвърляше мълнии.

— Назад към развалините! — изкрещя към нея Крейн, като надвика ужасния горещ вихър, който тласкаше облака. — Хайде! Бягай!

Тя се подчини.

Двамата бяха обсипани с дъжд от камъни с големината на орех. Горещият рев идваше все по-близо и по-близо. Крейн знаеше, че има двайсетина секунди, за да измисли как да ги предпази от две хиляди градусовата температура, която щеше да изсмуче кислорода от дробовете им.

Работниците бяха разчистили триметрова дупка, за да спасят момчето, но сега тя се затваряше сама в себе си. Някаква греда силно проскърца, изпука и после изхрущя.

Крейн видя като в ужасяващ забавен кадър как гредата се завърта към тях, удря с пълна сила Лейни отстрани по главата и я поваля на колене. Застанала в това положение, тя започна шумно да повръща.

— Хайде! — Той я хвана, но болната му ръка не притежаваше достатъчно сила да я повдигне. Ученият остави товара си на земята; момчето с мъка се закрепи на четири крака и запълзя в срутилия се мрак на собствения си дом.

Крейн прегърна Лейни през кръста и я повлече до бедрото си, като пое по-голямата част от тежестта й. Зад тях, навън, площадът потъна в пламъци. Ученият едва успяваше да диша.

— Salle de bain^[8] — извика на момчето той. — Ваната! Ваната!

— Ici^[9] — слабо се провикна то и продължи да пълзи.

— Добре — каза Крейн, като влачеше стенещата Лейни през руините и непоносимата топлина. — Още ли си с мен?

Момчето бе изпълзяло зад стълбите, които водеха към нищото, и с мъка натискаше разцепена врата, смачкана от собствената си каса. Крейн с усилие си пое въздух, остави Лейни и натисна останките от вратата. Тя поддаде и мъжът се претърколи в банята, наполовина хлътнала откъм страната на планината, но иначе забележително непокътната.

Той се върна и издърпа юношата вътре. По средата на покрития с пепел под величествено чакаше подвижна вана. Крейн изпълзя обратно през треските и хвана Лейни за яката, за да я изтегли в помещението.

— Стой будна! — извика й той, когато жената се препъна в парчетата хоросан и дърво. — Чуваш ли ме? Недей да заспиваш!

— Да, да, капитане — дрезгаво отвърна тя. По шията й потече кръв, която се просмука в косата и ризата й.

Ученият я домъкна до ваната и я пусна до нея.

— Не мърдай — нареди той и издърпа момчето до Лейни. После легна върху двамата и преобърна ваната отгоре. Надяваше се, че в нея ще остане достатъчно въздух, за да не се задушат, и че е достатъчно здрава, за да ги предпази от сипещите се останки.

Тътенът се усилваше и обгърна всичко в душния мрак под ваната.

— Retenir votre respiration^[10] — каза на момчето Крейн, после се обърна към Лейни: — Поеми си дълбоко дъх и го задръж.

Така и направиха. Ревът на облака ги обгърна, останките от къщата поддадоха под натиска на топлината и калта и се стовариха отгоре им. Докато загиваше, къщата надаваше писък, същия, както някога бащиният му дом.

Тялото му изсъхна от горещината, не можеше да диша да преглъща. Чуваше Лейни и момчето, които се бореха за въздух. По дяволите, Пели нямаше да отнеме живота му, нито пък живота на двамата с него! За Бога, чудовището вече беше взело достатъчно жертви.

— Спокойно — прошепна през изсъхналите си устни той и откри, че гали косата на Лейни в мрака, след като ужасният рев вече се бе отдалечил. Крейн усети, че тя се отпуска под дланта му. — Всичко свърши.

Лейни силно простена.

— Значи… м-можеш да… свалиш… коляното си от гърба ми. Направо ме… уб-биваш.

— Извинявай — отвърна той, най-после в състояние дълбоко да си поеме дъх, когато през пролуката под ваната нахлу свеж въздух и запълни създадения от облака вакуум. Въздухът означаваше някакъв изход към външния свят. Начало.

Крейн замахна със здравата си ръка и ваната помръдна, но не се обърна. Беше затисната под нещо тежко. Момчето протегна ръце за помощ и двамата повдигнаха ваната достатъчно, така че мъжът успя да се претърколи навън, да я освободи и да я преобърне.

Бе тъмно като в рог. Крейн докосна наклонената долна страна на стълбата. Беше паднала над тях под формата на буквата „Л“ и това навярно бе спасило живота им. За съжаление, сега се беше превърнала в техен затвор.

Бяха в капан.

Момчето простена. Когато го чу да се строполява на осеяния с останки под, ученият се хвърли към него и потърси сънната му артерия. Нямаше пулс.

— Не! — изкрещя Крейн. Мракът погълна вика му. — Ти не можеш да го отнемеш!

Започна да му прави сърдечен масаж — инстинктивно знаеше, че момчето се е обезводнило прекалено скоро и че напрежението на страха е пренатоварило сърцето му.

— Хайде — умолително каза той, после продължи да натиска гърдите на момчето. — Хайде!

Не знаеше колко време е минало. Знаеше само, че в определен момент дори Люис Крейн ще трябва да се предаде. Когато се отпусна назад върху купчината мазилка, откри, не се е задъхал. Миришеше му на газ, но не беше сигурен дали е наистина или мракът го връщаше към спомена. Чувстваше горещината на пламъци, но не можеше да ги види. После тихо заплака и както през всеки ден от живота си след нортриджското земетресение, му се прииска да бе останал в къщата, заедно с родителите си. Покоят на смъртта му беше убегнал, но агонията й бе негов постоянен спътник.

— Мъртъв е, Лейни — най-после промълви в мрака Крейн. Не получи отговор. Той се вцепени. — Лейни… Лейни!

Ученият допълзя до нея. Жената лежеше отпусната. Той я притисна до гърдите си и нежно я залюля в този мавзолей от кал и камък. И докато умът му се носеше във вцепенен въртоп от падащи сгради и яркооранжеви пламъци, всяка частица от него, рационална или ирационална, копнееше да вдъхне живот в тялото на Елена Кинг.