Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (16)

15. Край/Начало

Хималаите — Непал, Индия, 23 юли 2026 г., 14:00 ч.

Сама, облечена в дълъг кремав сатенен комбинезон, Лейни стоеше на прозореца с рамка от тиково дърво в старата британска хижа и удивена гледаше към двата върха — Еверест и Канхенджанга. Тя обви ръце около себе си. След по-малко от час щеше да стане съпруга на Люис Крейн, след по-малко от седем месеца щеше да роди тяхното дете. Сърцето й преливаше от емоции.

За сватбата им Крейн я бе довел на покрива на света, толкова нависоко, колкото бе взаимното им щастие — и в работата, и в съвместния им живот. Това съвършено отразяваше чувствата й, както беше обещал Крейн. Тя бе зашеметена и удивена. Върховете, към които гледаше, бяха високи почти девет хиляди метра, а планината, от която се извисяваха, Хималаите, в някои точки беше широка почти триста и двайсет километра и се простираше на повече от две хиляди и четиристотин километра разстояние. Всичко това, разбира се, се бе родило в земетресения. А днес, точно този следобед, щеше да е първото земетресение в този регион от 1255 г. насам.

Нов тътен разтърси хижата и Лейни усети, че по голите й рамене пада прах от мазилка. Тя гласно се засмя. Само Крейн би избрал за сватбата им такъв ден и такова място. Беше съвършено.

Чувстваше се така, сякаш не е живяла съвсем истински преди да разбере, че Крейн е осъзнал, че се обичат. И знаеше, че за него е било същото. Господи, та той й го казваше достатъчно често. Навярно още по-важно беше, че й го показваше… по всеки разбираем начин. Отнасяше се с нея като с равноправен партньор в работата и в ежедневния им живот. Отнасяше се с нея като със своя втора половина във всичко — емоционално, сексуално… Никога не бе мечтала, че ще разбира и ще бъде разбирана до такава степен от друго човешко същество.

Долу на предната морава, под политически правилния слънчев щит на „Лиян Инт“, се събираха гости. За сватбата пристигаше малка, но изтъкната група от учени и държавни ръководители, както и техни колеги от Фондацията, поддръжници и приятели. Моравата преминаваше в гора, която продължаваше нататък по склоновете. Намираха се на височина от три хиляди и шестстотин метра, най-високото място, на което можеха да растат дървета. По-нагоре по планината единствено тревата, лишеите и мъхът издържаха на студения, сух въздух. А още по-нависоко — и на снега. Всички, Лейни го знаеше, бяха повлияни от величествената обстановка.

Тя се извърна от прозореца и видя роклята си, току-що изгладена и окачена в отворения гардероб. Лейни се усмихва и седна на един от двата кожени стола, отделени от малка, изящно резбована масичка, идеално поставена на фона на гледката през прозореца. Прекрасният Еверест величество се издигаше в облаците. Последва поредният вторичен трус. Невероятно усещане, помисли си Лейни, толкова различно от Садо, от Мемфис. Трябваше да се засмее на самата себе си. От факта, че беше толкова щастлива булка и бъдеща майка й се виеше свят.

 

 

Застанал в малката баня до кухнята на първия етаж на хижата, Крейн се чувстваше неудобно в смокинга си. Заедно с учения вътре се бяха натъпкали още трима мъже. Навсякъде из помещението се виждаха сините противоподслушвателни волтови дъги. В момента си предаваха миниклавиатурата и това означаваше край на разговора им. Президентът Гидиън седеше върху затворената тоалетна чиния, вицепрезидентът Съми Чан стоеше в ъгъла пред краката на Гидиън. Крейн и господин Муи бяха един срещу друг, като Муи се бе облегнал на умивалника.

— Скоро ли ще започнете проекта? — попита шефът на „Лиян“ и притисна палец до клавиатурата. Светна зелена лампичка, която показваше, че отпечатъкът му е идентифициран.

— Веднага след сватбата — отвърна Крейн.

— Без меден месец? — попита Гидиън.

Тази идея никога не беше хрумвала на Крейн.

— Имаме прекалено много работа — поклати глава той. — Остават ни само пет години, преди да е станало твърде късно, за да извършим спояването. Нямаме време за губене.

Муи му подаде миниклавиатурата.

— Охраната около обекта ще трябва да се засили.

— Ще работим като компания за дълбоко сондиране под фиктивното име „Северозападни скъпоценни камъни“. Официалната ни цел ще е най-вече търсене на енергийни кристали. — Крейн постави палеца си върху черната метална плочка, която го регистрира за секунда. — Ще построим охраняема сграда, фиктивно за обработка на скъпоценните камъни, и там ще работим по ядрените материали. Ще монтираме апаратурата на място. Вече се свързах с производителите на оръжие, които ще свършат работата.

— А как ще доставите самия ядрен материал? — попита Гидиън.

— Купих няколко камиона, сър — отвърна Крейн и му подаде клавиатурата, — и в момента ги преустройваме за контрабанда на атомно оръжие. От двете им страни ще бъде поставен знакът на „Северозападни скъпоценни камъни“ и ще изглеждат като машини за превоз на апаратура.

Съми взе клавиатурата от президента и натисна палец си, за да затвори кръга. С това договорът беше окончателно сключен.

— Готово — обяви Съми и се усмихна, когато машината регистрира договора като задължителен, макар и частен. — Мечтата ти се осъществява, Крейн. Кога ще закарате материалите?

— След две години — каза Крейн, взе уреда и го свърза с интерфейса си, за да си направи копие. Двете машини запиукаха едновременно, после сигнализираха, че са приключили.

— Крейн! — разнесе се мъжки глас откъм коридора. — По дяволите, Крейн! Навън тече купон, а теб те няма. Къде си?

— Стоуни е — усмихна се ученият, откачи уредите и върна миниклавиатурата на Муи, който я прибра в джоба си.

— Той знае ли? — попита Муи.

Крейн поклати глава.

— Извън присъстващите тук, знае единствено Лейни. Дори хората, които наех, за да копаят тунелите, не подозират. Мислят си, че правим подземен склад, за да съхраняваме документацията си. Пиротехниците, които ще монтират бомбата, смятат, че става дума за секретна американска мисия, водеща до възобновяване на подземните ядрени опити. Избрах ги заради безупречните им досиета.

— Крейн!

— Тук съм, Стоуни — извика Крейн и отвори вратата.

На пет-шест метра нататък по коридора Стоуни се усмихна, когато видя четиримата да излизат.

— Когато бях дете — каза той и закуцука към тях; бастунът беше единственият спомен за разминаването му със смъртта в Мемфис, — едновременното излизане на четирима мъже от банята обикновено се придружаваше от облак дим.

— Къде е Лейни? — попита Крейн.

— При останалите гости — отвърна Стоуни и махна на другите мъже, които бързаха към тях. — Опитва се да не полудее, докато те търси.

— Бъди добро момче — рече Крейн и го потупа по рамото. — Върни се и кажи на Лейни, че ще дойда веднага.

— Няма проблеми — съгласи се Уетстоун и му стисна ръката. — Поздравления, старче. Знаеш ли, през целия си живот търсил, но никога не успях да открия жена като Лейни.

— Благодаря ти, Стоуни — усмихна се Крейн и го прегърна. После милиардерът с накуцване се отдалечи, като тежко се облягаше на бастуна си, направен от тенесийска топола.

Лейни. Крейн си нямаше и представа какво е направил, за да я спечели. Беше управлявал всеки друг аспект от живота си, но тя изведнъж се бе появила и го беше променила изцяло. Това беше най-прекрасното нещо, което някога му се бе случвало. Що се отнасяше до него, Лейни беше единствената жена в целия свят. И тя обичаше да работи колкото самия него! С нея целият му живот бе дошъл на мястото си. Мечти, при това мечти, които надхвърляха мечтите му.

Той се наслаждаваше на момента. Беше преживял прекалено малко такива.

Парализираната му ръка болезнено пулсираше — земетресението бе станало съвсем близо до тях. Предполагаше, че някой би го помислил за луд да празнува сватбата си насред опустошенията на земетресението, но той го възприемаше като предотвратена трагедия, като повод за празник. Много хора щяха да останат без дом и щяха да търпят лишения, но ако не ги бяха предупредили, щеше да бъде далеч по-ужасно.

Крейн излезе на просторната дървена веранда. Стотината разговарящи помежду си гости незабавно млъкнаха. Всички погледи се впериха в него. Над широката морава беше направен навес. Облечена в бяла тафтена рокля и с истински воал, Лейни стоеше на петнайсетина метра и спокойно се усмихваше. В ръцете си държеше букет от бели орхидеи, Покритият с червено наметало свещеник космик бе от лявата й страна, а Кейт Мастърс, също с цветя в ръце, беше отдясно. Стоуни чакаше Крейн на стъпалата на верандата.

— Готов ли си? — попита той.

Над главите им пропука мълния и отскочи между планините и небето. Гостите я погледнаха малко нервно.

— Дами и господа — високо каза Крейн и разпери ръце. — Доверете ми се!

Присъстващите се засмяха и напрежението спадна. Ученият погледна към Стоуни.

— Вече съм готов. Носиш ли пръстена?

— Какъв пръстен? — засмя се Стоуни. — Лоша шега. Извинявай. Разбира се, че нося пръстена.

Под звуците на традиционния сватбен марш на Вагнер от „Лоенгрин“ те тръгнаха по червения килим към Лейни. Крейн с изненада откри, че сега е по-нервен, отколкото когато подписваше договора с „Лиян“.

Той застана до Лейни и незабавно попадна под блестящия поглед на кафявите й, пълни с обич и любопитство очи.

— Господи, колко си красива — промълви Крейн. Разнесе се силен тътен и ученият хвана ръцете й.

— Това няма значение — прошепна тя. — Какво стана?

— Готово е — прошепна в отговор той. Лейни обви ръце около шията му.

— Може би е по-добре да продължим — обади се свещеникът, като оглеждаше подозрително разтърсващите се градински мебели и люлеещите се растения и цветя.

Крейн включи часовника на интерфейса си — 14:36:30. Той се усмихна на мъжа.

— Ваш ред е, отче.

— Казвам се Ал — отвърна свещеникът. — Просто Ал.

— Бързо, Ал — подкани го Крейн. Земята буквално трепереше под краката им.

— Братя во Единността! — започна свещеникът. — Както целият живот се състои от еднакви молекули, така и тези същества, които стоят пред нас, желаят да станат Едно чрез обвързващия обичай на…

Останалата част от речта му милостиво бе заглушена от тътнещите трусове, които идваха от хипоцентър на четирийсет километра дълбочина близо до Дангари, когато Индийската плоча най-после започна да се приплъзва. Природното бедствие беше чудовищно — подобни не бе имало почти от шейсет години след голямото земетресение в Аляска през 1967-а.

Докато свещеникът ги обявяваше за „съ-същества во Единността“, земята беше започнала да се люлее като морски вълни, а скалният перваз над тях се пропукваше. Крейн целуна булката си и се надяваше, че язовирите ще издържат въпреки предвижданията му, макар да знаеше, че ще излезе прав.

Сега небето бе потъмняло и по средата на върховете, които се извисяваха над всичко, играеха като фойерверки мълнии. Гостите излязоха изпод навеса, за да наблюдават как голяма колкото град част от Еверест се откъсва от върха и пада в долините далеч под него.

— Какъв прекрасен сватбен подарък — възкликна Лейни, прегърнала мъжа си, докато наблюдаваха спектакъла. — Удивително е.

— Първото земетресение на детето ни — каза Крейн.

— Какво ще правиш, Крейн — попита Лейни, — когато най-после постигнеш мечтата си и сложиш край на всичко това?

— Не зная — ухили се той. — Може би ще се заема със счетоводство?

Долините навсякъде около тях ревяха и виеха — сякаш усилен милиарди пъти звук от стържене на нокти по черна дъска. Крейн почти долавяше гласове сред хаоса. Стенания. Викове на страх и отчаяние.

Гостите се превиваха надве и запушваха ушите си, за да не чуват воя на надигналия се вятър, който яростно духаше в лицата им и отвяваше във вихъра си дрехи и коси. Долнокачественият слънчев щит на „Лиян“ се стовари сам върху себе си, но за щастие никой не се намираше под него.

И тогава се случи, точно пред очите им. Насред виещия вятър и писъка на загиваща скала, Еверест се разтърси като старец, какъвто всъщност беше. Огромни парчета от него започнаха да се пропукват и шумът им се смеси с този на падащите в гората дървета. А после върхът започна да расте. Сякаш се изправяше да тръгне нанякъде, деветкилометровата планина рязко се надигна, извиси се над облаците, пое приплъзването и нарасна — отново млада, нова планина.

Целият процес отне само три минути. Три минути, които бяха променили топографията на планетата. Три минути, които бяха направили най-високия връх на света още по-висок с петнайсет метра. Следващият човек, който се изкачеше на него, щеше да стигне по-високо от сър Едмънд Хилъри на същото място.

От разрушението — ново раждане.

 

 

Съми Чан стоеше заедно с Бърт Хил, който беше облечен в прекалено тесен смокинг. Докато наблюдаваше бъркотията на приема навсякъде около тях, той приличаше на маймунка без уличния си музикант. Главната зала на хижата бе пълна с огромни сватбени подаръци, наредени покрай стените и запълващи малката съседна заседателна стая. Професионални оратори ораторстваха наоколо и пиеха синтетично шампанско пред толкова голяма камина, че поглъщаше в себе си цели дънери.

— Девета степен по Рихтер — каза Хил. — По-висока, отколкото са в състояние да измерят точно. — Той поклати глава и отново отпи от чашата си с дорфирана напитка. — Момчетата го наричат чудо. Жертвите са по-малко от петстотин. А щяха да са стотици хиляди. Четирите разрушени язовира са наводнили петдесет града.

Тя поклати глава.

— Страхотни опустошения.

— Да. Но сега „Лиян“ ще даде пари. Борят се с мюсюлманите за контрола над всичко това. Става дума за много потребители.

Съми отпи от собствения си дорфен коктейл, в последно време единственото нещо, което й помагаше да издържа на такива събирания.

— Крейн знае ли за резултатите от земетресението?

— Не — отвърна Хил и посочи към учения, който танцуваше с булката си. — Поне веднъж в живота си човекът мисли за нещо друго, освен земетресения. Чудесна гледка, нали?

— Струва ми се, че никога не съм го виждал по-щастлив.

— Приятел — въздъхна Хил, — туй е ’щото никога преди не е бил щастлив. Плашеща мисъл.

— Плашеща ли… Защо?

Хил се замисли.

— Когато си щастлив — с притихнал глас каза той, — забравяш да поглеждаш назад. Започваш да вярваш на хората. И правиш грешки.

— В такъв случай, предполагам — наведе глава Съми, — повече няма да допускам никакви грешки.

Бърт твърдо я погледна.

— Говоря за Крейн — уточни той, пресуши чашата си и махна с ръка. — Отивам за още освежителни.

Жената го гледаше как се отдалечава и съзнаваше, че не й вярва. Разбира се, че не, защо трябваше да го прави? Така или иначе нямаше значение. Скоро щяха да разберат, че е извършила по-голяма измама, отколкото си мислеше който и да е от тях. Надяваше се, че това по никакъв начин няма да попречи за осъществяването на мечтата на Крейн. Искаше да му даде това, за да компенсира всичко, което му бе причинила.

— Мразя да пия сама — заяви застаналата до нея Кейт Мастърс. — Ами ти?

Съми уморено се усмихна.

— Твоята компания много ми харесва.

— Добре. Какво стана с рецептата ти за дорф?

— Тя е моя тайна.

От убежището си беше излязла група от непалски шерпи, които сега изнасяха невероятно акробатично представление, като се преобръщаха и скачаха един върху друг за радост на публиката.

— Струва ми се, че имаш много тайни.

Съми неволно потрепера.

— Как така?

— Наистина ли искаш да говорим за това?

— Да.

— Ами, на първо място, ти не си такъв, за какъвто се представяш.

Сърцето на Съми силно туптеше. Можеше да го почувства в гърлото си. Лицето й се изчерви.

— Грешиш, аз…

— Познавах майка ти — прекъсна я Мастърс. — Политическата асоциация на жените поддържаше ограничено бизнес партньорство с родителите ти за една сделка. Всички ние загубихме много в нея и най-вече родителите ти. Майка ти постоянно говореше за теб. Винаги ми е било неприятно, че обезчести името й, като преправи миналото си.

— Ако не го бях направил, щеше да е още по-голямо безчестие — със сведени очи отвърна Съми. — Ти си знаела и въпреки това не си казала нищо?

— Надявах се, че сме приятели. Така ли е?

— Освен Крейн, никога не съм имал приятели.

— А виж какво му причини.

Съми отново се изненада.

— Откъде…

— Сама стигнах до извода. Аз съм умно момиче.

— Да — въздъхна Съми. — И аз.

Мастърс само я погледна, но вече с други очи. Те я изучаваха и преценяваха.

— Имаш предвид буквално?

Съми кимна.

— Господин Ли го знаеше и ме принуди да променя биографията си. Послушах го, за да попреча на света да научи за измамата на родителите ми.

— Някой друг…

— Само ти.

— И защо ми го казваш?

Съми дълбоко си пое дъх.

— Имам проблем. Н-не съм сигурна какво да правя. Трябва ми… помощ.

Мастърс политна напред, сякаш се беше спънала, размаха ръце и докосна чатала на Съми. После незабавно се отдръпна.

— Извинявай, миличка — промърмори тя. — Аз съм от Мисури и все още се ръководя от девиза „ръка да пипне“. Какъв е проблемът ти?

— По закон — отвърна Съми, — президентът и вицепрезидентът веднъж годишно трябва да се подлагат на медицински преглед. Успявах да го отлагам достатъчно дълго. Лекарите на Белия дом започват да нервничат. Хората се чудят защо се дърпам. Повярвай ми, това ще доведе до ужасен проблем за мен.

— А защо ми се доверяваш?

— Някак си винаги съм чувствала, че заслужаваш доверие. Не зная дали ти вярвам напълно, но изобщо не вярвам на лекарите в Белия дом.

— Непременно ли трябва да те прегледат те?

Съми поклати глава.

— Мога да поискам свой собствен лекар.

— Добре — усмихна се Мастърс. — Ще започнем оттук.

— Ще ми помогнеш ли?

— Хей, аз представлявам Политическата асоциация на жените, спомни си го. Добре дошла при нас, сестричке. — Тя прегърна Съми.

— Благодаря ти — каза Съми. По страните й потекоха сълзи.

Очите на Кейт Мастърс проблеснаха.

— Ще ми благодариш тогава, когато станеш президент — отвърна тя.