Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (12)

11. Облогът

Фондацията, 8 ноември 2024 г., 16:45 ч.

— Знаете ли — каза Лейни от прага на дневната в къщата на Крейн, почистена и подредена за случая, — всички ще трябва да пием ром, защото Крейн няма друго.

Нюкоум й се усмихна. Очите й блестяха. Лейни беше в приповдигнато настроение, възбудена от успеха си в агитирането на Кейт Мастърс през целия ден. Когато Кейт бе чула от Стоуни, че ще ходи във Фондацията, тя беше решила да се срещне с него там. Но бе пристигнала рано, прекалено рано, и незабавно потърси Лейни. Нюкоум не беше очарован. Той не харесваше Кейт Мастърс. Безпокоеше го нещо в натруфените й дрехи, в нахапаното й поведение, в устата й. И му бе противен фактът, че се е сприятелила с Лейни. Вогелмановата процедура беше по вина на Кейт… а това бе първият пробив във възобновената му връзка с Лейни. Сега тя се приближи към него.

— Радвам се, че се реши да поговориш с мен, Лейни — измърмори Дан.

— Пийнала съм си. Това улеснява нещата. Всъщност, изобщо не съм искала да те избягвам. Просто не се справям много добре с такива взаимоотношения.

Нюкоум копнееше да протегне ръка и да докосне косите й, но не можеше да си го позволи.

— Ако не те притеснява много, това навярно означава, че си допуснала грешка.

— Не, Дан, наистина. Така е по-добре.

Той затвори разстоянието помежду им и я хвана за ръцете. Алкохолът беше подействал и на двама им.

— Не е по-добре и ти го знаеш. — Нюкоум я прегърна, но тя стоеше неподвижна в ръцете му. — По дяволите, Лейни — прошепна Дан, — върни се вкъщи. Ще забравим всичко, което се случи, и ще започнем отначало.

Тя се освободи от прегръдките му.

— И да забравим всичко, което ще се случи ли? Ти избра своя път, Дан, и аз не мога да вървя по него с теб.

— Просто ще видим. Ние…

— Всички! — извика от дневната Кейт Мастърс. — Бързо… съберете се тук. Имам новини за всички ви.

— Чудя се какво ли става? — подхвърли Лейни и бързо се обърна, за да избегне Нюкоум. После се върна в дневната.

Той покорно я последва, неспособен да оцени силата на думите й. Не се безпокоеше, че Лейни му се сърди. Болеше го от това, че си бе тръгнала. Всичко вървеше толкова добре този път. Какво се бе случило, че да я отдалечи толкова от него? Не можеше да повярва, че е заради позицията му към ИЩ. Тя знаеше, че устата му е голяма. Може би публикацията? Но нима това, че беше дал тлъстия чек на Крейн, не показваше добрите му намерения?

Крейн и Уетстоун, който бе пристигнал само преди минути, се присъединиха към групата с чаши в ръце. Бърт Хил лежеше полузаспал на дивана до мястото, където стоеше Кейт Мастърс.

— През последния половин час проведох съвещание с хората си — започна тя. — И взехме общо решение.

— Да го чуем — обади се Уетстоун.

Кейт прокара пръсти през червената си коса.

— Чакам барабаните.

Бърт Хил ритмично забарабани по корема си.

Мастърс се обърна към Крейн.

— Като президент на Политическата асоциация на жените имам честта да заявя, че преразгледахме решението си да прекратим спонсорирането ви и за календарната 2025 година ви предоставяме сума от пет милиона долара за проучвания в областта на земетресенията.

Крейн изрева от радост и всички запляскаха с ръце. Мастърс погледна към Лейни.

— И за това трябва да благодарите на тази жена и на нейните красноречиви молби. Показах на съвета някои кадри от днешния си разговор с Лейни. Гласуването мина единодушно.

Лейни прегърна Кейт, после се насочи към Крейн, който се бе приближил до нея. Преди да се прегърнат силно, двамата си размениха продължителни, многозначителни погледи.

— Най-искрени благодарности на Политическата асоциация на жените — каза Крейн. — Проявявате изключителна далновидност.

Застанали в отворен кръг около Кейт, всички се засмяха. Крейн широко се усмихваше. След няколко минути ликуването утихна. Уетстоун хвърли лукав поглед към Дан и Лейни.

— Крейн ми каза — рече той, — че сте открили саботажа в мемфиското земетресение. Не мога да повярвам, че някой, толкова тясно свързан с проекта, е проявил такава злоба.

Последва неспокойно мълчание. Лейни тежко въздъхна, Нюкоум се мръщеше. Лицето на Крейн беше непроницаемо. През последния ден и половина тримата бяха разговаряли много за значението и вероятните последици от саботажа и това само ги бе изтощило и потиснало. Накрая Кейт се обади:

— Смятате ли, че Съми Чан има нещо общо с проблемите ви? Аз го харесвам, но с този човек става нещо много странно.

— Няма значение — отвърна Крейн. Беше водил тежка битка със самия себе си по въпроса за саботьора, бе надделял над гнева си и искаше просто да продължи напред. — Въпросът сега е как да възстановим щетите и да накараме хората отново да се вслушват в нас.

— Невъзможно — авторитетно възрази Уетстоун. — В момента за хората ти представляваш единствено безумецът, който заблуди всички, Крейн. Няма да успееш да промениш положението.

— Ще трябва да ни послушат — почти изкрещя Крейн.

Уетстоун високо вдигна гъстите си вежди.

— Да не си преизчислил данните си? Получи ли друга дата?

— 27 февруари — отвърна Крейн.

— Шегуваш се — възкликна Кейт и остро го изгледа.

— За съжаление, не. Ние сме абсолютно — повтарям, абсолютно — сериозно — мрачно заяви ученият.

— Да, но абсолютно ли сте сигурни? — рязко попита Кейт.

— Абсолютно сигурни — отсече Крейн.

— Ето защо си ме повикал — каза Уестстоун. — Добре, какво искаш от мен?

— Напоследък проверявал ли си ликвидността си, Стоуни? — поинтересува се Крейн.

— Не е нужно да проверявам. Ако ми потрябват пари брой, мога да получа около три милиарда долара, плюс-минус двеста милиона.

— Искам ги назаем — заяви Крейн.

Уетстоун се изсмя.

— Сигурен съм, че е така. И какво ще правиш с тях?

— Ще се обзаложа.

— Ще се обзаложиш! Струва ми се, че времето, което прекара в затвора, съвсем те е разстроило. За какъв облог става дума?

— Искам да се обзаложа с американския народ, че на 21 февруари 2025 г. по пукнатината Рийлфут ще стане земетресение. Искам облогът да се извърши чрез независима счетоводна фирма, която да удостовери количеството пари и да осигури безпристрастност. Ще се обзаложим две към едно. Хората могат да получат по петдесет долара от облога, платими в деня след предвидената за земетресението дата, в случаи, че не стане нищо.

— Искаш да заложиш три милиарда мои пари, че си предвидил вярно деня на земетресението, така ли? — попита Уетстоун.

— Ще изглежда като глупашки облог — отвърна Крейн.

— Ще изглежда ли! — високо каза милиардерът. — Че това си е такъв!

— Ние не грешим, Стоуни. Не може да бъркаме. Петдесет кинта паднали отгоре — ще участват много хора. Телевизията с радост ще отрази събитието, защото ще изглежда, че губиш страшно много пари. Пак ще можем да направим съобщението си и навярно даже ще успеем да убедим някои, че сме прави и ще ги накараме да се махнат от опасните зони. Щом спечелим облога, ние ще възстановим авторитета си, без да ни се налага да си играем на политика — Фондацията няма да се нуждае от държавно финансиране, за да продължи работата си.

Уетстоун просто го зяпна.

— Ти си луд.

— Нима? — усмихна се Крейн. — Данните за натиска не лъжат и този път се обзалагам, че ще разполагаме с положителен резултат дори от тестовете Елзуърт-Бероза, когато приближи датата.

— Виж, Крейн. Аз съм толкова алтруист, колкото и всеки друг, но не съм успял да натрупам милиардите си, проявявайки се като идиот. Защо да рискувам почти всичките си пари в предприятие, в което ти вече веднъж се провали?

— Защото така е правилно — отвърна Крейн.

— Няма нищо правилно в това да залагаш моите пари. Ще ме разориш. Не можеш ли да го направиш само с някой и друг милион?

— Не. Цифрата трябва да е огромна, за да можем да направим съобщението си и да поддържаме интереса на хората.

Уетстоун поклати белокосата си глава.

— Аз те уважавам — рече той, — но този път…

— Може ли и аз да кажа нещо? — попита Лейни. Всички се обърнаха да я погледнат. Никой не я прекъсна и тя продължи: — Работя в проекта вече над шест месеца. Приех идеята на Крейн за глобуса и се опитвам да я превърна в реалност. Той расте пред очите ми. Моята работа е да разговарям с него, да го карам да разбира какво искаме да постигне и през цялото време се удивлявам от невероятните му възможности и в други неща, освен в предвиждането на земетресения.

— Какви, например? — попита Мастърс.

— Например, дългосрочни прогнози за времето. Въпреки големите си размери, Земята всъщност е напълно затворена, самоиздържаща се система от огромен мащаб, която функционира по свои собствени твърди принципи. Глобусът може да ги направи разбираеми за нас. Той вероятно е най-важният апарат, създаван някога. Ако сме в състояние да даваме дългосрочни прогнози за времето, това означава, че ще можем да определяме региони на глад и изобилие, при това много години в аванс, да разбираме къде и кога да отглеждаме храни, къде ще бъде нужна помощ, къде ще има урагани, наводнения и торнада. Господин Уетстоун, разбирате ли значението на това, което ви казвам? Ще можете да спомогнете за превръщането на целия свят в животоподдържаща действителност. Ще имате възможност завинаги да промените живота на планетата Земя по най-положителен начин. Навярно никога не ще успеем да установим контрол над Земята, но можем да я разберем, което е също толкова хубаво. Не отнемайте този шанс от хората на света.

— Но вашият глобус още не работи, млада госпожице — възрази Уетстоун. — Може и никога да не проработи.

— В известна степен вече действа — отвърна Лейни. — Постигнах успех с развитието на нещата от едно известно събитие до друго такова. Смятам, че проблемът ни е принципен.

— Пангея — вметна Крейн.

Тя посочи към него.

— Точно така. Основали сме глобуса върху предположение, което може и да е грешно — че Пангея е съществувала така, както учените смятат, че е съществувала. Ако теориите им не са верни, няма начин глобусът ни да стигне до реалностите, които днес със сигурност са ни известни. Много мислих за това и смятам, че трябва да се върнем още по-назад във времето, преди Пангея, за да открием отговорите.

— Назад до кое време? — попита Мастърс.

— До края, предполагам.

— До началото на времената ли? — удивена, възкликна Мастърс.

— Ако се наложи — отвърна Крейн. — Можем да оставим глобуса да ни разкаже за Пангея.

— Звучи великолепно — поклати глава Уетстоун, — освен факта, че ако започнете с напълно неизвестното, вие ще създадете Земя, която не съществува наистина, а просто е измислена от машината.

— Не — възрази Лейни. — Невъзможно. Моята работа на синоетик е да общувам с глобуса, да разговарям с него, да осъществявам тази симбиотична връзка, която прави сбора от частите по-голям от цялото. Ние знаем докъде свършва глобусът ни. Имаме реални събития, с които сме длъжни се съобразяваме. Единственото, което трябва да направя, да му обясня, че трябва да създаде свят, завършващ в съответствие с вече съществуващото. Останалото ще стане само себе си.

— Наистина ли сте в състояние да направите това? — с притихнал глас попита Уетстоун.

— Тя е най-добрата — заяви Крейн. — Разбира се, че може да го направи.

— Господин Уетстоун — каза Лейни, — вие можете да помогнете на човечеството да види зората на нов ден, когато Човекът и Земята ще работят заедно, без да се противопоставят един на друг. Ако сега ни откажете, ще унищожите надеждата на човечеството да се издигне над оковите на безчувствената разрушителност на Природата. Намирате се пред историческо решение, сър. Колко пари наистина ви трябват, за да накарате остатъка от живота си, и какво са те в сравнение със спасението, което можете да ни донесете?

— Наистина ли сте в състояние да направите това? — с изтънял, детински глас повтори Уетстоун.

— Мога — отвърна Лейни. — И с ваша помощ, ще го направя.

Уетстоун беше вперил очи в нея и устните му безмълвно потрепваха. Погледът му се рееше към някакво далечно, само нему известно място. После се обърна към Крейн.

— Кога ще започнем?

— Веднага — без колебание каза Крейн. — Тази вечер. — Благодарение на виртуализаторката си — обяви Стоуни, — ти току-що получи три милиарда долара.

— Само ги взимам назаем — поправи го Крейн. — На 28 февруари ще си ги получиш до последния цент.

— Да си стиснем ръцете — предложи Стоуни и протегна своята.

Бърт отвори малка бутилка от склада с прочутия дорф на Съми и всички, освен Крейн и Нюкоум, започнаха да празнуват.

Нюкоум се чувстваше не на място и се чудеше какво ли прави в момента брат Ишмаил. След посещението си в Зоната бе престанал да пие алкохол и се беше отказал от дорфа. Изживяването бе истинско откровение. За първи път откри, трябва да се справя с депресиите си и с онези дребни раздразнения, които дорфът мигом би ликвидирал. Предполагаше, че изглежда груб за околните, но вътрешно най-после се чувстваше в единение с истинското си аз. Можеше да изпитва незначително емоционално неудобство, но поне онова, което чувстваше, бе истинско.

— Какво чакаме? — попита Стоуни. — Имаме да обмисляме условията на облога, да търсим счетоводна фирма и, предполагам, да планираме предаването, нали?

— Точно така — потвърди Крейн. — Хайде да слезем долу в кабинета ми.

После се заредиха поздравления от Кейт, Бърт и Лейни. Нюкоум не можеше да откъсне очи от Лейни. Двете с Кейт здраво бяха нападнали дорфа и постоянно пълнеха чашите си с ром. Това не му харесваше. На Лейни не й приличаше. Тази мисъл го насърчи. Ужасно му липсваше, искаше я в живота и в леглото си; може би тя също страдаше. Дан се приближи до мястото, където стояха Кейт и Лейни.

— Не мислиш ли, че е по-добре да я караш малко по-спокойно с това? — намеси се той и взе чашата от ръката на Лейни.

— Мисля, че не е твоя работа колко пия — отвърна тя, грабна обратно чашата си и я пресуши.

— Нали нямаш нищо против, Кейт, да ти я открадна за няколко минути? — реторично попита Нюкоум. После хвана Лейни за лакътя и не особено нежно я помъкна към спалнята на Крейн.

— Веднага се връщам! — извика през рамо Лейни. — Не ме изпреварвай!

Той я набута в стаята и затвори вратата.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попитай тя. — Станах за срам пред хората.

— Още не сме довършили разговора си.

— Що се отнася до мен, довършихме го. Не го ли разбра, Дан? Разкъсваме се един друг на парчета вече пет години. Време е да сложим край на болката, да спрем кървенето. Да, всичко свърши.

— Той е, нали?

Лейни тежко се отпусна на леглото.

— За какво говориш?

— За Крейн — отвърна Дан. — Между теб и онзи безумец има нещо.

— Грешиш — рече Лейни. — Но даже да беше прав, това не е твоя работа.

— Съвсем си се продала на безумната му програма — нападна я той. — Преди няколко минути не можах да повярвам, че онези думи излизат от твоята уста. Как успя да ги кажеш с открито лице?

Тя скочи и го изгледа.

— Вярвах във всяка дума, която изрекох. Как смееш да подценяваш живота и работата ми!

— Виж, ти си добра с компютрите — каза Дан. — Поздравления. Но проектът на Крейн е фантазия. Как е възможно да вярваш, че онзи глобус изобщо ще проработи?

— Ще проработи. Аз ще си свърша работата.

— Значи си точно толкова луда, колкото и той.

Лейни го изгледа и той за първи път видя в очите й отвращение, концентрирана ярост.

— Свърши ли? — тихо попита тя.

— Не, не съм свършил. Тъкмо започвам.

— Е, чух достатъчно, д-р Нюкоум. Трябва да ме извиниш. В другата стая има двама души, които не ме мислят за луда. Предпочитам да отида при тях.

— Няма да те пусна толкова лесно — заяви Дан. — Крейн някак си те е заразил с безумието си. Аз мога да чакам, Лейни. Обичам те и винаги ще те чакам.

— Направи си една услуга, Дан — каза тя. — Не се надявай.

Вътрешностите на Нюкоум горяха, душата му се изпълни с несмекчени от дорф ярост и отчаяние, докато гледаше как Лейни си тръгва.

 

 

Съми седеше на новото си бюро в Националната академия на науките и се опитваше да се съсредоточи върху натрупаните пред нея молби за субсидии. Трудно й бе да концентрира мислите си върху работата. Бяха вкарали Крейн в затвора — в затвора! — и всичко беше по нейна вина. Той винаги се бе отнасял към нея с уважение и приятелство. А как му се бе отплатила тя? С най-низка измама. Чудеше се до каква степен може да се откаже от себе си и пак да остане човек.

— Изглеждаш дълбоко замислена — разнесе се мъжки глас, който я върна в действителността.

Пред бюрото й стоеше господин Ли и весело се усмихваше.

— Сър — изправи се тя. — Вие ли сте или е прожекция?

Той се пресегна през бюрото и продължително докосна ръката й.

— От плът и кръв съм и съм тук. Онова, което ще ти кажа, е много лично.

— Сър?

— Седни, Съми. — Тя се подчини.

Със забавени змиевидни движения Ли заобиколи бюрото и седна на ръба до нея.

— Понякога — каза той, — животът е в състояние да променя… условията ни по най-удивителен начин, без да се налага да правим каквото и да е, за да ускорим промените, разбираш ли какво искам да кажа?

— Предполагам, че новият ми пост тук е пример за това — отвърна тя. Погледът му не й харесваше.

— В малък мащаб, да. Ще възразиш ли да ти задам един личен въпрос?

— Да, ще възразя.

Господин Ли се засмя.

— Твоят начин на живот ме интересува. Какво е да се преструваш двайсет и осем години на човек от другия пол?

Заела отбранителна позиция, тя предпазливо отвърна:

— Всъщност, не е нищо особено. Винаги съм го правила и за мен е толкова… естествено.

— Като мъж или като жена се чувстваш?

— Чувствам се такава, каквато съм.

Господин Ли се изправи и застана зад Съми. Ръцете му стиснаха раменете й и започнаха да я масажират.

— Знаеш какво искам да кажа — тихо изрече той. — Сексуално. Каква си ти в сексуално отношение?

— Сър. Не желая да отговарям на такива въпроси. Дланите му се спуснаха по ръцете й, като лекичко я масажираха. Съми се бореше с повдигналото се в стомаха гадене.

— Ще правиш онова, което ти кажа аз — прошепна Ли. — Отговори на въпроса ми.

Тя дълбоко въздъхна. Тялото й се бе вцепенило, докато той я галеше.

— За да може измамата ми да действа — отвърна Съми, — аз се отказах от всички мисли за секс още преди много години. Не можех да рискувам да ме разкрият. Просто контролирам тези си чувства.

— Никога ли не си правила секс?

— Не, сър.

— Боже мой. — Той се наведе и я целуна по главата, после се отдалечи от нея. Съми незабавно се отпусна. Застанал отново пред бюрото й, Ли я погледна с вдигнати вежди.

— Струва ми се, че ще имаме много интересни взаимоотношения.

— Какво искате да кажете, сър? — Надяваше се, че той няма да забележи треперещите й ръце.

— Имам нова работа за теб, Съми. Какво ще кажеш да станеш вицепрезидент на Съединените щати?

Съми Чан гласно се изсмя.

— Шегувате се.

— Съвсем сериозен съм. Скоро ще дойде време Габлър да подаде оставка — и тогава лицето на Китай ще заблести в американската политика. Това ще свърже още повече двете култури.

— Сигурно съзнавате, господин Ли, че според американската конституция, вицепрезидентът трябва да е роден като гражданин на Съединените щати.

— А — каза господин Ли, бръкна в джоба си и извади малък диск. — Но ти си такъв гражданин, Съми. Всичко е тук. — Той го остави върху бюрото. — Ти си син на американски морски пехотинец, охрана на посолство, женен за китайка. Роден си на военноморски кораб на път за САЩ. За съжаление, преди няколко години родителите ти са починали от грипната епидемия — поне това е вярно, а? Имаш всички документи. Свърших отлична работа по тях.

— Животът ми се изпълва с още по-големи лъжи — въздъхна Съми. — Господин Ли, не мога да направя това. Наследствените ми земи…

— Те са мои. След банкрута на родителите ти те бяха загубени за теб. Но аз знаех, че ще се опитваш да си ги върнеш, така че ги купих. Когато сключим сделката, всичко ще бъде твое. Ако откажеш, няма да получиш нищо.

— Защо сте направил това?

— Вече ти казах. Харесва ми идеята азиатец да е на една ръка разстояние от президентския пост. Това също ще ни даде възможност да работим… рамо до рамо. Но няма да предприемаме тази промяна още месец-два. Искам да се подготвиш.

Интерфейсът на господин Ли настоятелно изпиука.

— Да? — ядосано отговори той. Известно време навъсено слушаше. — Благодаря ви, господин Муи — най-после каза китаецът и изключи връзката, след което отново натисна интерфейса и стенният екран на Съми светна с изображенията на Крейн и Уетстоун. Жената неволно се усмихна. Бяха пуснали Крейн от затвора.

— Хората ме наричат измамник — говореше ученият. — Е, сега имате възможност да спечелите от моя така наречен измамен характер.

— Депозирали сме три милиарда долара в брой в сметка под запор — включи се и Уетстоун. — Тези пари казват следното: на 27 февруари в долината на Мисисипи ще има земетресение, което ще нанесе огромни опустошения. Ние залагаме на страната на огромните познания и научен гений на господин Крейн. Залагаме две към едно. Ако някой иска да участва…

— Какво правят? — попита Ли.

Съми поклати глава.

— Никога не сте го вярвал, нали?

— Че Крейн може да предвижда земетресения ли? Естествено, че не.

— И сте грешал, господин Ли. Опитах се да ви го кажа, когато ме накарахте да саботирам програмата им, но вие не ме изслушахте.

— Но какво става сега?

Тя се смееше — от облекчение и на иронията на всичко това.

— Не разбирате ли? Открили са измамата ми и са коригирали изчисленията си. Ще има земетресение, господин Ли. Сега ще разберете колко е ужасно да получите онова, което искахте.

— Но това… това променя всичко!

— Да. Всичко. — Тя се засмя. — Животът, сър, е постоянна промяна.

Проекцията на Кинг, Фондацията, 23 февруари 2025 г., 14:00 ч.

Крейн тичешком заобиколи програмистите в новопостроената стационарна орбита около глобуса.

— Боклук! — извика към сферата той. — Ти си безполезен. Ще те дам за вторични суровини.

— Изключи атмосферните индуктори, иди при онзи глобус и бий на проклетото нещо един шут от мен — уморено му извика отпусналата се пред пулта си Лейни.

Когато я видя, Крейн спря да тича. Тя беше обезсърчена, докато той бе само ядосан. Ученият се приближи до нея. Лейни гледаше към клавиатурата си. Когато утихнаха и последните сигнализиращи за изключването звънци, той тихо каза:

— Това е просто някакъв глупав пропуск. Недей се предава.

Тя дори не вдигна очи.

— Най-добре да е така, защото се изчерпахме откъм хитри идеи.

Крейн се обърна и погледна през дебелото класостъкло към огромния глобус. Този път се беше изключил някъде преди появата на Пангея, по време на водния период от земната история. Все пак имаше някакъв прогрес. Преди това, през първите две седмици след облога, го бяха пренастройвали двайсет пъти. Двайсет пъти бяха преизчислявали данните, допълвайки малки промени в огненото рождение на Майката Земя. И двайсет пъти се бяха провалили. После глобусът се бе обърнал с искане направо към Крейн — и ученият незабавно реагира. Глобусът се самотрансформираше… Крейн го знаеше, Лейни също, макар че никой от двамата не можеше да предвиди в какво.

Глобусът беше поискал от Крейн да променят магнитните му полюси и да приведат околната му среда в съответствие със земното гравитационно поле през и извън озоновия слой. В отговор на искането Крейн нареди да бъдат херметично затворени всички отвори, прозорци и врати на залата с глобуса. После във Фондацията докараха безброй машини. В купола и основата бяха поставени огромни вакуумни тръби и центрофуги за силово поле, управлявани от най-добрите физици, които можеше да наеме Крейн. Залата се превърна в камера, представляваща част от вселената, в която глобусът Земя се въртеше около оста си.

А сега, този следобед, те най-после бяха успели отново да извършат опита. И въпреки всички промени — въпреки вложените време, пари и усилена работа — ги очакваше само провал… за кой ли път. Беше влудяващо…

— Знаеш ли — въздъхна Лейни и глътна таблетка дорф, — важното е, че проклетият глобус не дава каквато и да е надежда да се довърши. Не може да открие начин да стигне от точка А до точка Б.

— Явно не правим нещо както трябва.

— А е толкова просто. — Тя се изправи и застана до него. Имаме известните фактори — тегло от около шест и половина секстилиона тона въртящ се огън, съдържащ елементи, които сме в състояние да определим. В началото се вървеше по-бързо, но ние го допускахме.

— Известни фактори. Известни фактори, казваш. — Нещо гризеше Крейн, нещо блуждаеше точно пред очите му и почти можеше да го види.

— Може би Дан е прав — каза Лейни. — Може би и двамата сме луди, а това е просто фантазия.

— Дан говори много неща, с които не съм съгласен. — Нюкоум отново публично се беше обявил в подкрепа на Ислямския щат. Верен на думата си, и двата пъти, когато се бе появявал по телевизията, той изобщо не спомена името на Фондацията. Вместо това се обявяваше за „създател на ЗТ-еко“.

След нощта, в която Крейн и Стоуни се появиха заедно на екрана, за да обявят облога, бе изминал странен месец и половина. Правителството яростно нападаше учения и неговия облог, наричаше го игра с доверието на хората, целяща да измъкне парите на американските граждани. Въпреки всичко залагането приключи само за три дни, всъщност — за два и половина. Вече не го предаваха по новините, но това нямаше значение. Колкото повече наближаваше датата, толкова повече щеше да се раздува въпросът. Щеше да расте от само себе си.

За хората Фондацията беше обречена, наричаха Крейн безумец, готов на всичко, за да стане прочут, независимо „цената“. Всъщност, той се радваше да го чуе. Това означаваше, че ще стоят настрани от Рийлфут и ще го оставят на него.

— Спокойно, хора — провикна се Нюкоум и се приближи до пулта на Лейни с разпечатка в ръка. — Не може да е чак толкова зле.

— Земята продължава да пази тайните си — дружелюбно отвърна Крейн. — Точно както очакваше ти.

Нюкоум сви рамене.

— Бих искал да успеете. Но ние говорим за пет милиарда години земна история, за по-голямата част от която не знаем нищо. Наистина не е възможно да очакваме…

— Грешиш в страшно много отношения — прекъсна го Лейни и посочи към програмистите си, които работеха бързо, вкарваха данни и увеличаваха познанията на глобуса. — Настоящата информация просто отразява древното минало. Във всички случаи, в които съм работила върху положението преди определен известен ни момент, аз съм успяла да го свържа с неизвестно събитие, което стои в началото веригата. Отнема време, но става.

— Тогава защо не приложиш тази тактика към целия глобус?

— Не може — поклати глава Крейн. — Да се връщаме назад събитие по събитие би погълнало остатъка от живота ни, че и отгоре. Всяко събитие трябва да се преценява самостоятелно, защото не са ни известни присъщите му връзки. А когато го направим, глобусът пак ще се основава само на онова, което знаем. Ами геологичните особености, които изобщо не сме открили?

— Освен това — добави Лейни, — даже в случаите на отделните събития, които успях да проследя, мога да стигна само дотам. В определен момент преди стотици милиони години, машината се изключва и съобщава: „Оттук не може да стигне дотам“.

— С други думи — рече Нюкоум и също седна, — не може да се стигне дотам и по двата пътя. Глобусът ти казва, че днешният свят не е тогавашният свят.

Думите му привлякоха вниманието на Крейн.

— Тъкмо това ни казва — потвърди той, като гледаше през класостъклото към високия три етажа глобус. — Не е същото. С тази планета се е случило нещо, което я е променило драстично, променило я е завинаги. Така че онова, което може да се е случило, какво… о, Господи. Какъв глупак съм бил. — Крейн се обърна към Лейни. — Включи го. Почваме отначало веднага.

— Какво?

— Просто го направи. Дойде ми една идея и сега ще я проверим.

Докато компютрите се пренастройваха, глобусът потъмня. След минута Крейн гледаше към огнена топка, която бясно се въртеше в детската си възраст.

— Добре — кимна той. — Искам да увеличиш твоята шест и половина секстилионна маса с една осемдесет и първа.

— С една осемдесет и първа — повтори Лейни. — С една осемдесет и първа ли?

— Направи го — нареди той.

Нюкоум се изсмя.

— Крейн, ти си смахнат.

— Само ако греша.

— Машината отказва да приеме допълнителното тегло — съобщи Лейни. — Твърди, че увеличението е нестабилно по самата си природа. Глобусът не е в състояние да поддържа увеличението и в същото време да запази целостта си.

— Прекрасно — грейна Крейн. — Говори му, Лейни. Обясни му, че няма проблем да стигне до нестабилно състояние.

— Просто няма да поиска да ме чуе — възрази тя.

— Кажи на глобуса, че нестабилността ще се оправи от само себе си.

— Нима?

— Така ми се струва — рече той. Лейни се обърна към компютъра и започна дискусия с най-висшите му мисловни функции.

Крейн се приближи до Нюкоум.

— Каква е тази разпечатка? — попита той.

— А — усмихна се Дан и му подаде няколко сеизмограми. — Едва не забравих. Започнахме да регистрираме трусове Елзуърт-Бероза по грабените Рийлфут, които съответстват на началните фази на силно земетресение. Освен това равнищата на радон, радонов монооксид и метан продължават да се покачват, успоредно с електромагнитната активност.

Крейн кимна, без да се изненада. Беше заложил своите и три милиарда долара, но сега цената щеше да надхвърли всякакво въображение. Започваше се — абсолютният ужас започваше безмилостната си жътва на човешки животи и имущество. И никой нямаше да се вслуша в предупрежденията му.

— Готово — обяви Лейни и завъртя стола си. — Глобусът обаче ще го направи, само ако ти му кажеш, Крейн. Би ли дошъл тук?

Крейн застана до пулта й, докато Лейни изписваше командата за начало.

— Машината отказва да поеме отговорността за онова, което ще стане — поясни жената. — Търси по-голям авторитет.

Той погледна екрана. На него пишеше:

Задействане на глобуса (Да/Не)

Ученият натисна „Да“. Екранът избледня, после се появи надпис:

Потвърждение от ръководителя на проекта.

— Кажи си името по канал „С“ на интерфейса си — рече Лейни.

Крейн го направи и светлините на глобуса незабавно се включиха. Последователността бе задействана.

Глобусът бързо се завъртя, но не пазеше равновесие. Всички светлини избледняха. Програмистите на Лейни престанаха да работят, за да наблюдават спектакъла. Земята не беше съвършено кръгла — екваторът й силно изпъкваше и се движеше, което постоянно променяше орбитата на планетата.

— Така ще счупиш играчката си — подхвърли Нюкоум.

Навсякъде по пултовете мигаха предупредителни лампички, екраните сигнализираха за предстояща повреда.

Върху глобуса се появи огромна огнена маса, която заплашваше да го унищожи, докато центробежната сила бавно я теглеше навън.

— Ще трябва да го изключим, Крейн! — извика Лейни.

— Само го направи и си уволнена! — надвика предупредителните сигнали Крейн.

— Компютърът иска да премине в режим на самоизключване.

— Но не предприема нищо, нали? — отвърна той. — По-умен е от нас. Остави го да продължи!

Глобусът ужасно се клатеше. Скърцане придружаваше разпадането му на парчета, но Крейн го наблюдаваше с доволна усмивка.

И тогава се случи. Превърнал се в разкривени гири, глобусът вече не можеше да запази целостта си. Изпъкналата му част се откъсна и с яростно въртене започна да се отдалечава, само за да бъде уловена от гравитационното привличане на по-голямата маса. Онова, което беше останало, възстанови нормалното си въртене, след което всички предупредителни звънци и светлини се изключиха.

Гледаха към планета и нейната луна, истинско парче от глобуса, което се движеше в синхронна орбита, а самият той продължаваше да е толкова нормален, колкото изобщо можеше да е.

Зяпнал с широко отворена уста, Нюкоум седна.

— Луната ли е това? — попита Лейни.

— Е — сви рамене Крейн, — сега вече знаем откъде се е появила. Чудесно. Да продължим да гледаме.

— Като че ли орбитира прекалено близо — отбеляза Лейни.

— Според мен ще открием — погледна я Крейн, — че със забавянето на въртенето на Земята, Луната ще се отдалечи повече. Сега си представете не само какво ще е въздействието на Луната върху морските приливи и отливи от това разстояние, но и върху движенията на сушата.

— Не мога да повярвам, че продължава да работи — каза Лейни, докато планетата изстиваше и започваха да валят холодъждове. Сега Луната малко се бе поотдалечила.

— Много странно — обади се Нюкоум. — Не е някакъв номер, нали, Крейн?

— Това е история, добри ми приятелю — отвърна Крейн. — Земна история, която никой досега не е виждал. И ако нашето чудо продължи да работи, всички ние може да влезем в нея.

А глобусът наистина работеше, наполовина в холоизображение, наполовина в действителност. От изпаряващите се води се появи суша. Близостта на Луната предизвикваше страшни опустошения и по суша, и по море — земетресения, цунами и приливни вълни, които разтърсваха глобуса така, както никой от тях не би могъл да си представи. Дори Пангея да бе съществувала, те изобщо нея видяха. В продължение на час, съответстващ на стотици милиони години, континенталните масиви като че ли се оформяха и променяха в постоянен танц с Луната, която съвсем бавно се отдалечавате.

През тези ранни периоди глобусът многократно спираше и допълваше картината с холокомети, астероиди и метеорити, за да съобрази положението с известния по-късен живот, но не спря — просто продължаваше да работи. Колкото повече напредваше, толкова повече се вълнуваха програмистите, докато не започнаха да викат и аплодират всеки път, когато машината откриваше грешка и се пренастройваше, за да продължи нататък.

Накрая Луната се отдалечи на достатъчно разстояние, за да загуби силното си въздействие върху морето и сушата. И тогава видяха началото на един стабилен свят, поне по-стабилен от хаоса на предишните години. Моретата се успокоиха. Континентите придобиха като цяло съвременната си форма.

За Крейн времето беше изгубило смисъл. Всичко бе преминало сякаш само за миг. Той си мислеше за безбройните хора на науката, още от самата й поява, които бяха измервали, бяха изчислявали времето и бяха размишлявали за природата на своята Земя. Без техните наблюдения създаването на глобуса нямаше да е възможно. В продължение на хиляди години учените педантично бяха записвали откритията си, без ни най-малка представа докъде ще доведат те. Това беше едно от местата. Щеше да има и други.

Пет часа по-късно мощни аплодисменти го накараха да изплува от мислите си. Глобусът гордо се въртеше, вече в съвременния си вид.

Всички все още бяха там, включително Нюкоум, бяха дошли и останалите членове на екипа. Наблюдаваха спектакъл, от който никой не можеше да се откъсне. Допълването на нови данни щеше да продължи, но това представляваше ядрото, от което щяха да потекат все повече и повече познания.

— Съзнавате ли какво направихме току-що? — извика към аплодиращите хора Крейн. — Колкото и нова информация да вкарваме в тази система, тя ще е само песъчинка в сравнение с онова, което глобусът откри сам, за да направи данните ни съвместими. Сега вече можем да открием и най-тънката пукнатина, всеки грабен, всеки подземен поток или непотвърдена ядрена експлозия в цялата история на планетата Земя. Познанието дава власт, дами и господа. И тази власт е наша.

Последва нов взрив от аплодисменти. Крейн се обърна към Нюкоум.

— Все още ли ме смяташ за луд?

— Луд си, че се опита — отвърна той. — И си блестящ, че успя.

Лейни се приближи до двамата мъже.

— Още съм в шок — прегърна с една ръка Крейн тя. Нюкоум се вцепени.

— Ти успя — каза Крейн, силно я притисна до себе си, после се откъсна от нея, усетил, че започва да се чувства прекалено добре. — Ще наречем глобуса ти „Проекцията на Кинг“.

— Наричаш го на мое име, така ли?

— Ти си негова майка — заяви Крейн, после повиши глас и се обърна към всички присъстващи: — Ние постигнахме невъзможното. А сега да опитаме да направим немислимото. Доктор Кинг, бъди така любезна да програмираш компютъра по данните за Рийлфут, за да видим какво ще ни даде. Покажи ни бъдещото земетресение, силно земетресение.

Лейни бързо отиде при клавиатурата си. Сякаш беше чудовищно кристално кълбо, те използваха глобуса, за да надзърнат в бъдещето. То ги опияняваше и плашеше. Сега бе различно от предвиждането, което бяха направили въз основа на данните за натиска. Земята просто уверено разкриеше собствената си история. При звука на силен зумер, глобусът престана да се върти и избледня. Остана осветена единствено долината на Мисисипи, разсечена от познатите червени линии на земетресението.

— Време — с изсъхнали устни каза Крейн.

Лейни натисна бутона и кървавочервените цифри отново се появиха. Този път те гласяха:

27 февруари 2025 г., около 17:37 ч.

Двайсет и три минути по-рано отколкото в предишното им изчисление.

— Успяхме — възкликна Крейн. — Завладяхме бъдещето. — Погледна към Нюкоум. — Това е научният ни източник. Всичките ни отговори се крият тук.

Нюкоум твърдо отвърна на погледа.

— Единственото, което ни е нужно сега, е смелостта да го използваме. Наистина ли сме готови да понесем отговорността да знаем бъдещето?

— Това няма значение — обади се Лейни от пулта си. — Готови или не, бъдещето е тук.

Негърът се изправи и се приближи към Крейн.

— Сега, след като успя — промълви той, — какво всъщност ще правиш с това проклето нещо?

— Всичко, каквото си поискам, докторе.

 

 

Тази нощ облакът „Масада“ донесе дъжд, който означаваше силна радиоактивност по улиците и във водоизточниците. Това щеше да предизвика заболявания и смърт; най-голямата тежест се падаше на външния живот. Но някога беше по-зле и опасността все повече щеше да отслабва, докато не изчезнеше към средата на 2030-те години, за да бъде запомнена като бич, попадащ някъде между Черната чума и Испанската инквизиция по скалата на страданията на човечеството.

Точно тази нощ за Крейн дъждът бе като пратен от Бога. Беше отпразнувал с хората си успеха с глобуса, а после, когато алармените сигнали бяха накарали всички да потърсят подслон, отиде в кабинета си. Сега, когато дъждът се сипеше навън, той щеше да разполага с глобуса за известно време.

Ученият седеше пред пулта на Лейни и обясняваше какво точно иска да постигне. Когато свърши с вкарването на данни, в слушалката му се разнесе гласът на Бърт Хил.

— По дяволите, къде сте, Крейн?

— Тази вечер ще остана в кабинета си — отвърна по канал „П“ той. — Не се тревожи за мен.

— Искате само да си играете с онзи глобус.

— Можеш ли да ме виниш?

— В никакъв случай. Обаче трябва да ви кажа нещо. Току-що по всички телевизионни станции излъчиха съобщение — вицепрезидентът Габлър е подал оставка. Според общото мнение, това се дължи на факта, че го обвиняват за всички проблеми с Военната зона.

— Интересно — промърмори Крейн, без изобщо да го намира за интересно.

— Това не е най-любопитното, шефе — продължи Хил. — Гидиън е назначил на негово място Съми Чан.

— Съми ли? — вече силно заинтригуван, възкликна ученият. — Чудя се как са се справили с изискванията за гражданство.

— Това няма значение — каза Хил. — Съми е само един гаден предател…

— Искам да ми осигуриш обезопасен канал за връзка със Съми — прекъсна го Крейн. — Трябва да говоря с него. И когато се свържеш, погрижи се да му изразиш най-искрените си поздравления.

— Но той е…

— Могъщ човек, който може да ни помогне — отново го прекъсна ученият. — Обади ми се по същия канал.

Той затвори и погледна към пулта. През последната година беше вкарал и най-дребната информация, която бе научил за ефектите на подземните и наземните ядрени опити върху разломите. Глобусът вече знаеше много повече от самия него.

Крейн набра въпроса си и натисна „ентър“.

Глобусът се поколеба само за миг преди по цялата Земя да заблести поредица от червени светлини. Крейн се втурна към него, за да определи местоположението им. Всичките бяха съсредоточени върху или близо до пукнатини. Сърцето му силно биеше, докато ги броеше — петдесет и три.

Това беше то — причината за неговото съществуване.

Тогава не издържа и започна да вика. Спря, едва когато се свърза със Съми и трябваше отново да се хваща на работа.