Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (2)

1. Намазу

Остров Садо, Япония, 14 юни 2024 г., на разсъмване

През отвора на палатката се просмукваха първите проблясъци светлина. Изпънал се върху походното си легло, гол, с изключение на обувките и маншета на китката си, Дан Нюкоум с всички сили се опитваше да спре цифрите. Вихреха се в мозъка му вече четирийсет и осем часа, не му даваха да заспи и с всеки изминал миг го нервираха все повече.

Наблизо някой започна да пробива дупка в земята. Цифрите в главата на Нюкоум се пръскаха от рязкото металическо чукане, отново се събираха преди следващия удар на чука, пак се разпиляваха… докато той вече не можеше да търпи и рязко се изправи в седнало положение, запушил с показалци ушите си. Никаква полза — не можеше да заглуши звука и цифрите продължаваха да се носят из главата му. Още по-лошо, към чукането се присъедини втори човек, който не удряше в такт с първия.

Нюкоум се изправи, отиде до работното си място и включи фенера, който едва освети двете чертожни маси, покрити с електронна апаратура. Той погледна фасетната, напомняща скъпоценен камък топка отгоре. Мътнозелена. Проклетият фенер се нуждаеше от презареждане. А на него му трябваше светлина, много светлина, и то веднага. В този лъжовен свят бе готов да заложи живота си за истината. А истината имаше нужда от светлина. Мразеше лъжата, а това означаваше, че мразеше начина, по който си вършеше работата Люис Крейн. Но на някакво равнище, даже Крейн сигурно оценяваше истината, защото също залагаше живота си, наред с живота на поне още стотина, а може би и хиляди други, според изчисленията на Нюкоум. Крейн винаги мислеше в широк мащаб.

Нюкоум взе фенера, отнесе го до отвора на палатката и го показа навън. После незабавно го дръпна обратно и премигна от ослепителната светлина, която излъчваше. Настрой яркостта му, отново го постави върху чертожната маса и със задоволство забеляза, че сега всички ъгълчета и гънки на палатката бяха напълно осветени, особено непостоянните линии на сеизмограмите. За него те бяха език, който можеше да обяснява като никой друг на земята. Той им вярваше. За разлика от хората, на тях винаги можеше да се разчита. Те се отнасяха с всеки мъж, жена и дете по един същи начин и никога не променяха данните си заради цвета на кожата, пола или възрастта на онзи, който ги разчиташе.

Настрои компютрите на холоизображения, представляващи седемнайсет сеизмограми, увиснали във въздуха пред него в редуващи се сини и червени ивици; малките им бели курсори записваха ритъма на пулсиращото сърце на планетата.

Всичките седемнайсет графики показваха силна сеизмична активност, което означаваше, че цялата тази част от Тихия океан е в движение. Можеше да го усети по носещите се линии. Знаеше, че и Крейн, където и да се намираше, можеше да го почувства — само че Крейн не се нуждаеше от каквито и да е уреди, а просто от тайнствения си инстинкт… и от онази негова увиснала лява ръка.

Можеше да се случи днес.

Със съвсем леко докосване на клавиша Нюкоум задейства паметта и графиките показаха активността от последните осемнайсет часа. Очите му се разшириха при вида на съвършено подредените сеизмични пикове на пет места от всичките седемнайсет екрана. Предземетръсно раздвижване.

Натисна образа на Крейн върху маншета на китката си високо попита:

— Къде си, по дяволите?

— Добро утро, докторе — разнесе се топлият глас на Крейн, през слуховия имплант на Нюкоум. — Чудесен ден земетресение. Навярно би трябвало да дойдеш при нас, за да го наблюдаваме заедно. Долу в мината съм.

— Идвам след малко — отвърна Нюкоум и изключи маншета, отвратен, че Крейн може да е толкова сърдечен, дори щастлив, в такъв момент.

Той погледна към графиките, които отново показваха текущото състояние и все още предупреждаваха за раздвижване.

— Пък аз си мислех, че луната е залязла.

Удивен, Нюкоум се завъртя към източника на насмешливия, сексапилен глас — единствената жена, която някога бе отправяла предизвикателство едновременно към ума, сърцето и тялото му.

— Лейни! — възкликна той.

— От плът и кръв, любими — широко усмихната отвърна Елена Кинг. Покритите й с гланц за слънце устни блестяха.

Макар и увита от глава до пети, за да се защити от слънцето, тя изглеждаше привлекателна и предизвикателна. И въпреки тъмните очила, които скриваха очите й, Нюкоум можеше да види, че наблюдава голото му тяло със смесица от желание и ирония. Едва не му се зави свят и се втурна към нея.

— О, Лейни — каза той и я привлече към себе си за продължителна, силна прегръдка. После нежно я отблъсна на една ръка разстояние, за да я погледне, свали широкополата й шапка и я хвърли през рамо, вдигна очилата и все едно бяха лента за коса, зад която гъстите й къдрици се спускаха като водопад към гърба й. Загледан в кафявите й очи, омаяли го от години насам, той бавно я придърпа отново към себе си и наведе глава за продължителна целувка.

Щом вкуси устните й, Нюкоум осъзна, че не иска нищо друго, освен да се изгуби в тази жена. Ами сеизмограмите? Ами цифрите? Пък и можеше да е днес. Той неохотно се откъсна от целувката и измърмори:

— Отде тоз късмет? Какво те води насам?

— Не знаеш ли? — недоверчиво попита Лейни, освободи се от прегръдката му и отстъпи две крачки назад. — Твоето приятелче Крейн не ти ли каза, че снощи ме нае на работа?

Сега бе ред на Нюкоум да е недоверчив.

— Наел те е?

— Да! Нае ме! И ми нареди незабавно да си сядам на задника.

Стомахът му се сви от страх за Лейни и от гняв към Крейн, заради това, че я излагаше на опасност. Той изръмжа:

— Онова, с което си пристигнала, на острова ли е все още?

— Откъде да знам? — намръщи се тя. — Какво ти стана изведнъж?

Нюкоум се наведе към походното легло и грабна широките си китайски панталони.

— Какво ми е станало ли? — Нахлузи панталоните и здраво затегна шнура на кръста си, после намери работната си риза в цвят каки. — Какво ми е станало? — по-високо повтори той, докато провираше ръката си през ръкава. — С мен не е станало нищо. — После посочи към холосите. — Ето това е станало. Този остров скоро ще се пропука… ще се раздроби на малки парченца!

— Не е тайна, приятел. Навсякъде всички говорят за това. — Тя се засмя. — Опитваш се да ми кажеш, че не ме искаш ли? — Нямаше време да премигне, когато отново се озова в прегръдките му, обсипвана от силни и бързи целувки.

— Това би трябвало да отговори на въпроса ти. Искам те навсякъде, където мога да те имам, Лейни… освен тук. — Нюкоум свали очилата над очите й и леко отпусна ръце върху раменете й. — Бързо ще те измъкнем от това проклето място! — Обърна се към лагерната си маса и затършува в хаоса за собствените си очила.

— Изглежда не си чул какво казах. — Лейни улови шапката, която той бе намерил на масата и й бе подхвърлил. — От снощи работя на това забравено от Бога място, точно като теб. Аз съм член на екипа, който се занимава с полеви проучвания, докато не стане време да се върнем във Фондацията и там ще работя заедно с теб, любими. — Тя поклати глава. — Не разбирам. Крейн ми каза, че ти си ме препоръчал за виртуализаторската работа.

— Преди две седмици той ме попита дали познавам някакви добри синоетични виртуализатори. Разбира се, споменах за теб, но Крейн не обели нито дума за това, че ще те наема, още по-малко, че ще те води тук. Ако знаех, че…

— Веднага замълчи. Аз съм професионалист и съм възрастен човек, Дан, в случай че си забравил. Говорим за моите решения, работа, живот…

Нюкоум й се нахвърли:

— Нямаш ни най-малка представа в какво си се забъркала, като си дошла на Садо! Крейн нарича тази операция „Подвижен Едно“. Всички останали й викат „Град на смъртта“. Ръководителят ни е съвсем шантав, ако не знаеш, и се е заобиколил с други откачалки… фанатици, изхвърлени от университетите, всякакви ексцентрици.

— Някои биха казали, че имат творчески дух и че са еклектични и блестящи. Криворазбрани, навярно, но иначе талантливи и умни — като самия Крейн.

Той изсумтя и отново се обърна към масата.

— Да, естествено. — Намери очилата и си ги сложи, после взе шапката от ръцете й и я нахлупи на главата й. Хвана я под ръка и се провря през отвора на палатката. Двамата излязоха сред неподвижния, влажен въздух на лагера с неговата вездесъща студена кал, или, както я наричаха членовете на екипа, „мръсотията на Крейн“.

В самата атмосфера на лагера се носеше възбуда. Беше пълно с хора от екипа за борба с природните бедствия, докторанти, журналисти с каски на глава, височайши гости и местни работници. Всички бяха увити като мумии, за да се предпазят от слънцето. Африканското наследство на Нюкоум му осигуряваше достатъчно меланин, защищаващ го от убийствените ултравиолетови лъчи — доколкото му бе известно, това може би беше единственото преимущество на негъра в този свят.

Като разплискваше кал, покрай тях мина количка, разнасяща кафе и оризови питки. Нюкоум даде знак на водача да спре, взе си една чаша и си сложи пълна лъжица дорф. После жадно отпи и силата на гнева му към Крейн незабавно се притъпи. Той въздъхна, доволен, че е успял да се справи с опасните си емоции. Сега вече бе в състояние да разсъждава, да се помъчи да разбере защо Крейн е решил да доведе Лейни на Садо. Може би по свой собствен начин Крейн се опитваше да повдигне духа му, сериозно пострадал през тази последна година, в която работеха заедно. Тъкмо безпощадно карнавалната атмосфера, която Крейн беше установил в своята Фондация в планините зад Лос Анджелис и по време на работа на терена, безпокояха най-силно Нюкоум, но едва ли можеше да очаква Големия мъж да проумее това. Крейн не разбираше човешката природа и сигурно вярваше, че като докарва любовницата му на най-опасното място на планетата Земя, върши добро на Нюкоум.

— Толкова е… толкова е колоритно — обади се Лейни. — Наистина е жизнерадостно. Тези чисти сини и червени цветове на палатките… — Тя погледна към лазурното небе и добави: — И багрите на всички онези балони с горещ въздух и хелоси там горе.

— Така ли стигна дотук, с хелос? — попита той, като си пробиваше път през група доброволци от Червения кръст, за да види източника на чукането, което го бе раздразнило по-рано — специализанти забиваха дълбоко в земята свързани помежду си титаниеви колчета.

— Репортерски хелос — поправи го тя. Тонът й вече бе толкова рязък, колкото и на Нюкоум. Лагерните кучета започнаха боязливо да лаят и Лейни повиши глас, за да я чува. — Крейн събира хора отвсякъде заради „петте признака“. Какво представляват те?

Нюкоум едва чу въпроса й. Вниманието му беше съсредоточено върху специализантите, които започваха да монтират дълги, подобни на антени устройства върху забитите в земята колчета.

— Твои ли са онези неща?

— Да. Четките представляват електронни ресни, които измерват най-слабите електромагнитни трептения и в най-малките частици. Крейн иска да разбере как се чувства разложената материя на пръстта, водата и скалите.

— Да… Чувал съм всичко това и преди — отбеляза той и се обърна да я погледне, скрита под шапката и очилата. — Виж, Лейни, вече ти казах, че Крейн е работохолик. Има безумната идея да се превърне в част от „житейския опит“ на планетата, каквото и да означава това, по дяволите. — Той махна с ръка към дългата редица от колчета, която водеше към колибата, служеща за компютърен център, изградена върху дебели, поставени на пружини греди. — Всичко това само допълва безумието.

— На подобно „безумие“ се гради кариерата ми, докторе — студено отвърна тя. — Фондация „Крейн“ финансира мечтите ти. Може да финансира и моите.

— Но моите мечти са реалистични!

— Я върви по дяволите. — Тя се обърна и понечи да се отдалечи.

— Добре… добре — каза Нюкоум, като зашляпа в калта, за да я настигне. Хвана я за ръката и я обърна към себе си. — Извинявам се. Можем ли да започнем отначало?

— Навярно — измърмори Лейни. На устните й играеше едва доловима усмивка. — Не отговори на въпроса ми. Какви са тези пет признака, които толкова са възбудили всички?

— Ще ти покажа — заяви той, — а после ще те измъкна оттук.

Лейни не си направи труда да възрази. Щеше да остане и толкова. Точно в този момент малък електрически камион безшумно спря в хаоса до компютърния център и спирачките му вдигнаха пръски кал. Върху откритата платформа на каросерията му се виждаше кафез, пълен с пилета. Бърт Хил, един от членовете на екипа на Крейн, според малката табелка, която носеше високо на рамото на ярката си риза, показа обраслото си с гъста брада лице през прозореца.

— Хей, доктор Дан! — извика той и посочи с палец към каросерията. — Ела да си получиш стоката.

Наоколо незабавно се събра тълпа. Камерите започнаха да снимат, напрежението ясно се долавяше. Нюкоум си проби път до Бърт, който беше слязъл от камиона. Кремът срещу слънце блестеше по бузите му — единственото място по тялото му, нескрито от косми или дрехи. Пилетата се блъскаха в кафеза и отчаяно се опитваха да избягат. Пляскаха криле и сред яростното крякане хвърчеше перушина.

— Животните знаят, нали? — попита Лейни, застанала до Нюкоум.

— Да, знаят. — Той отново погледна към Бърт. — Трябва ми твоя камион.

— Имаш го. Нещо друго?

— Пусни пилетата — отвърна Нюкоум и се качи на шофьорската седалка. Лейни побърза да заобиколи машината, за да седне до него.

Хил се приближи до кафеза и го отвори. С взрив от перушина и крякане птиците налетяха на сепнатите зяпачи, които бързо се пръснаха.

— А, Бърт — извика през прозореца Нюкоум, — вземи нещата тук под контрол. Не позволявай на никого да излиза от обозначените безопасни зони. Само да изгубим някой репортер и целият ни труд отива по дяволите.

— Ясно, докторе — каза Хил, когато Нюкоум включи двигателя и обърна камиона. — Бъди спокоен!

— Какво прави тук Бърт Хил? — поинтересува се Лейни, ядосана, че Дан не ги запозна.

— Отговаря за дисциплината, сигурността, снабдяването… за всичко. Крейн и Фондацията не са в състояние да се справят без него.

— И къде е намерил тази скъпоценност Крейн?

Нюкоум се засмя.

— Няма да повярваш. Крейн открил Бърт в една психиатрична болница. Казал на главния лекар, че за организацията му трябва истински параноичен шизофреник. Нали знаеш, те са много педантични и изключително стриктни по отношение на безопасността.

— Измисляш си.

Нюкоум се усмихна.

— Питай Крейн. Повтарям ти онова, което ми разказа той. Каквато и да е истината, Крейн е по-близък с Бърт, отколкото с всеки друг от екипа си.

Нюкоум пренастрои програмирането по посока на мините и като пръскаше кал, камионът бързо излезе от „Подвижен Едно“. Въпреки дорфа, ученият беше пренапрегнат — и се мразеше заради това, че се вълнува от предстоящото природно бедствие. По дяволите, та той не бе ни на йота по-добър от Крейн, от възхитителния стар Крейн. Камионът излезе на черен път, прорязващ покритото със златник огромно поле, чиято красота накара Нюкоум да изпита още по-силно отвращение от себе си. Ако изчисленията му бяха верни, а той беше дяволски сигурен, че е така, всичко това — шумолящата зелена растителност и трепкащите жълти цветя, старите полюшващи се дървета в далечината, хората на този остров — след часове щеше да се превърне в първична материя. Той се отпусна на седалката, сведе брадичка на гърдите си и му се прииска да бе сложил в кафето си още една препълнена лъжица дорф.

— Предполага ли се, че трябва да си държа устата затворена — внезапно се обади Лейни, — или ми е позволено да попитам как я караш през последните шест месеца?

Той се изправи и стеснително я погледна.

— Извинявай, че не ти се обаждах. Положението в Лос Анджелис беше… толкова напрегнато.

— Предполагам, това означава, че си се опитвал да ме изхвърлиш от системата си.

— Обичам те прекалено силно — призна той. — Не мога да понасям у себе си такива слабости.

— Добре. Струва ми се, това означава също, че си ме избягвал, защото не си в състояние да ме контролираш.

Нюкоум се намръщи. Това бе самата истина.

— Ти не би дошла с мен в планината. И недей пак да ми се оправдаваш с „кариерата си“.

— Прав си — въздъхна тя, отпусна се на седалката и се загледа навън. — Как е на този остров? Изглежда ми необитаем.

— В никакъв случай — бавно отвърна Нюкоум, — макар че хората тук не са чак толкова много. — Той посочи към един далечен връх. — Това е връх Кимпоку, където е била колибата на будисткия свещеник Ничирен, предсказал „Камикадзе“ „божественият вятър“, унищожил флотата на хан Кубла. Там някъде има и изгнанически дворец, но не съм го виждал. Бях прекалено зает. По-голямата част от населението на острова живее в едно рибарско село на изток от палатковия ни град. Казва се Айкауа и до него има туристическо селище с театрална трупа, оркестър с барабани за танца на демоните, обичайните неща. Отначало жителите на Айкауа ни харесваха, главно защото откривахме работни места. Сега ни мразят.

— Мразят ли ви?

Камионът излезе на друг черен път, който водеше оттатък равнината към гора от кипариси и бамбук. Разминаха се със стар модел джип, чийто шофьор натискаше клаксона и махаше с ръка, докато пътниците, всички репортери, ги зяпаха.

— По-добре да започнеш да осмисляш онова, което вече знаеш — каза Нюкоум. — Крейн е пророк на унищожението, любов моя. В продължение на четири седмици той непрекъснато съобщава на света, че остров Садо ще бъде погубен от земетресение. След известно време хората, които живеят тук, започнаха да смятат, че им носи лош късмет и че съсипва и малкото туристически бизнес, който имат. Вече от дни ни молят да си тръгнем. Започва да става гадно.

Лейни се замисли над думите му и поклати глава.

— Не разбирам. Защо не се радват, че ги предупреждава?

— Можеш ли наистина да очакваш хората да се вдигнат и да оставят домовете и работата си? И къде се предполага, че трябва да отидат, за да изчакат — ако след като всичко свърши, е останало нещо, което да си заслужава чакането? — Той насочи камиона към обширен открит участък, пълен с хелоси и наземни коли. — Проклетото правителство не е убедено, че такова природно бедствие наистина ще има, тъй че няма да ги евакуира. Тези прости хорица не могат да направят кой знае какво… освен да намразят вестителя. След като предвиждането на земетръси не е точна наука…

— Но Крейн се опитва да го превърне в такава.

Нюкоум отново докосна контролния пулт. Колата спря до японски репортерски хелос и изключи двигателя си. Небето над тях беше пълно с хеликоптери, които търсеха по-удобно място за кацане.

— Крейн е маниак… алчен за пари, за власт…

— Дан — извика Лейни, — какво е станало с теб? Не можеш да си отвориш устата, без да нападнеш Крейн. — Тя се намръщи, спомни си съобщенията, които й бе оставял, продължителните диалози по електронната поща, които бяха водили, когато Дан отначало беше постъпил на работа при Крейн. Тогава го уважаваше и се възхищаваше от него, ценеше дадената му от Крейн пълна свобода за научни проучвания. Да не би близостта помежду им да бе довела до презрение? Или двамата бяха започнали толкова да се конкурират…

— Това е мината, в която можем да открием Крейн. — Нюкоум посочи към голяма пещера на петнайсетина метра от тях. Тълпата хора наоколо почти скриваше входа й.

Развълнувана, Лейни бързо слезе от камиона и припряно се насочи нататък.

Нямам търпение да видя новината на деня — през рамо подхвърли тя към Нюкоум, който мрачно се влачеше след нея. После спря и го погледна право в очите. — Трябва да ти задам още един въпрос. Защо всъщност толкова силно мразиш Крейн?

По всяко друго време или на друго място, помисли си Нюкоум, навярно не би бил склонен да даде искрен отговор на Лейни. Но днес, като имаше предвид какво знаеше, че предстои, не можеше да й отвърне иначе, освен искрено.

— Когато в последно време хвърля поглед в огледалото — каза той, — оттам ме гледа лицето на Крейн.

 

 

Люис Крейн беше сам. Той стоеше с ръце зад гърба си и разглеждаше релефите по каменните стени на изчерпаната златна мина. Създадени преди век от осъдени да работят тук каторжници, те изобразяваха мъките на затворническия живот в мините на Айкауа — мъже, които се бъхтеха, бореха и страдаха, без друг избор, освен да продължат или да умрат. Не бе много по-различно от собствения му живот, помисли си Крейн, само дето той сам си беше наложил това наказание.

— Прощавай, че те прекъсвам — разнесе се в слушалката му ниският, силен глас на Съми Чан, — но наистина трябва да престанеш да съзерцаваш нещата от миналото.

— О, време ли е? — сепна се Крейн. — Вече си организирал пъстрата сбирщина, нали?

— Съвсем не, но успях да ги събера и вече горят от нетърпение да те чуят.

— Да ме чуят… или да ме сдъвчат?

— Крейн, говоря сериозно. Днес ще се случи, нали? — тревожно попита Съми.

— Не е моментът да си изпускаш нервите. Не сега. Това е шоу, нали така каза, шоу; целящо да съберем пари за Фондацията, за работата. — Съми Чан бе един от най-големите съюзници на Крейн. Като директор на американския клон на Световния съвет за геологични проучвания, дребният мъж защитаваше предложенията му и събираше средства за Фондацията, често с изненадваща бързина и при възможно най-неблагоприятни условия. — Това е шоу, което ще срути къщата.

Съми простена.

— Но дали ще стане днес?

— Имай вяра и се успокой. Вече сме само на стъпка от осъществяването на една мечта. Скоро никой няма да е в състояние да мисли за земетресенията, без да се сети за мен.

— Не като ирония на историята, надявам се.

— Всички ние сме ирония на историята — измърмори Крейн. — От земята ли ще гледаш?

— Ще остана в собствения си хелос — отвърна Съми, като прочисти гърло.

Крейн се засмя.

— Ти ме обичаш. Смяташ ме за гений, но не ми вярваш. — Той се обърна и пое по тясната шахта на мината към дневната светлина. — Някой ден ще ти се наложи докрай да се ангажираш с нещо.

— Посъветвах се с предците си, д-р Крейн, и те ми препоръчаха обратното. Ще наблюдавам от въздуха. — На Крейн му се стори, че чува Съми да се подсмива. — Освен това съм те застраховал за голяма сума.

Когато стигна до изхода на пещерата, Крейн спря в скриващия го мрак и погледна навън към морето от увити с дрехи тела.

— Готов ли си да станеш известен?

— Аз ще съм първият, възхитил се на успеха ти. — Този път Съми наистина се засмя на глас и спря точно преди ученият да излезе навън.

Крейн зае обичайната си за пред журналисти поза на великодушен диктатор, излезе на утринната светлина, сложи си очилата и си вдигна качулката. После пъхна лявата си ръка в джоба на белия си гащеризон — бяха запазени едва трийсет процента от двигателната й способност и ако я оставеше да виси отстрани, можеше да придаде на вида му нотка на слабост.

Навън го очакваше огромен брой репортери — бяха представени навярно четирийсет различни информационни агенции. Четирийсет достъпа до света… и светът щеше да се удиви и смае още преди края на този ден. Готвеше се да застане пред тях, когато забеляза Нюкоум с някаква непозната му жена — навярно виртуализаторката, която бе назначил — да си пробиват път през тълпата. Жената първа стигна при него.

— Госпожица Кинг, нали? — попита Крейн и протегна ръка, за да стисне скритата й в ръкавица длан.

— Наистина ли ще се случи днес? — отвърна с въпрос тя, като прескочи обичайните любезности и с това показа силното си вълнение.

Той вдигна очилата си и намигна.

— Ако не се случи, ще си имаме много неприятности. Радвам се да ви посрещна на борда.

Нюкоум застана помежду им, лице в лице с шефа си.

— Защо си я довел тук?

— За да работи за мен — отвърна Крейн. — Виж…

— Намери й място в някой репортерски хелос. Не искам да е долу, когато земята се раздвижи.

Отново свалил очилата си, Крейн заяви:

— Тя е член на екипа и споделя неговия живот.

Лейни дръпна Нюкоум за ръката.

— Дан…

— В такъв случай тя напуска. Вече не е член на екипа.

Крейн се усмихна.

— Не вярваш ли на собствените си изчисления, Дан? — Без да изчака отговора на Нюкоум, той попита: — Напускате ли, госпожице Кинг?

— Решително не.

— Браво — одобри Крейн. — Край на обсъждането. — Обърна се към Нюкоум. — Знаеш, че нямаме време да спорим. Усещаш ли го?

Нюкоум кимна със стиснати челюсти.

— Това е възможно най-лошото място — измърмори той.

— Точно така — каза Крейн с тон, показващ, че разговорът е завършил, после бързо пристъпи напред и застана с лице към тълпата. — Древните японци — без предисловие заговори на многобройните репортери той, — наричали земетресенията намазу. Намазу… гигантска морска котка. С помощта на божествени сили бог Кашима я държал под огромна скала, наречена ключов камък. Когато богът си почивал за миг или поради някаква друга причина, отпускал хватката си и намазу започвала яростно да удря наоколо. Земетресение. — Той замълча, грабнал вниманието на смълчалата се публика. — Разбира се, имало много хора, които нямали намерение да останат бездейни в лицето на бедствието, затова започнали да се бият с рибата. За съжаление, намазу не само била могъща сама за себе си, но имала и съюзници. Много добри съюзници, както се оказва, които се втурвали в нейна защита. Ще се изненадате ли да узнаете, че съюзниците на намазу били местните дърводелци и занаятчии — всички онези, които имали изгода от земетръсите? — Крейн вдигна изразителните си вежди над тесните си очила. — А това само доказва, че през последните няколко хиляди години не се е променило много нещо.

Смехът на репортерите се смеси с бръмченето на десетките камери. Крейн просто се усмихваше, докато публиката му отново не се успокои и не запази съсредоточено мълчание.

— Предполагам, че опити за предвиждане на земетресенията са правени още откакто човек за първи път е почувствал разтърсване на земята под краката си. Някога във властта на шамана и оракула, в наше време предвиждането на земетръсите беше второстепенен приоритет на научните умове… до този съдбовен, до този преломен момент в историята ни.

Още преди Крейн да успее да назове името на това ужасно събитие, тълпата даде вече ритуалния отклик при споменаването му: продължителен, нисък стон, страстна мантра с преглътнати думи. Ех, хора.

— Да — осмели се да продължи Крейн, — решението „Масада“^[1] направи проучванията по предвиждането на земетръси, както и толкова много други неща, жизненоважни и отчаяно неотложни. И все пак досега точното предвиждане не беше възможно. Говоря за това вече от четири дълги седмици: преди да изтече днешният ден, земетресение между седма и осма степен по скалата на Рихтер ще разруши значителна част от този остров и цялото село Айкауа.

Репортерите закрякаха като пуйки. Крейн ги остави да реагират няколко секунди, после им махна да запазят тишина.

— Въпросът как успях да направя това точно предвиждане е дълга и сложна история, от която сега имам време да споделя с вас само няколко момента. Моят главен асистент и ценен колега доктор Даниъл Нюкоум ми напомня да ви кажа, че не сме на безопасно място… — Отново последва смях, но сега той бе нервен, а при някои от присъстващите граничеше с истерия. — Разполагаме обаче с няколко минути, преди на всички нас да ни се наложи да се насочим към безопасната позиция, определена от д-р Нюкоум. Ще използваме това време, за да обърнем внимание на някои неща. — Крейн можеше да усети едва доловимите потрепервания, но знаеше, че тази способност притежава единствено той. — Първо нека погледнем към кладенеца, от който преди повече от век са черпили водата си затворниците, разработвали тази златна мина. Докато се приближаваме към него, доктор Нюкоум ще ви даде някои разяснения за това какво ни предстои днес.

— Науката се състои в проучване — заговори Нюкоум и Крейн забеляза винаги промъкващия се в тона му авторитет, когато установяваше контрол над някоя тълпа. — Като изучаваме миналото, ние узнаваме бъдещето. С познанията си за геологията на дадена област и изследванията на някогашни земетресения в подобни зони, аз съм разработил система, която наричам сеизмична екология или ЗТ-еко — начинът, по който земетръсът променя която и да е екосистема. Математически съм изчислил резултатите от земетресение от седма степен по скалата на Рихтер с епицентър Курилския разлом на двайсет километра от този остров и съм определил участък от равнината над нас, който според мен няма да бъде поразен от природното бедствие. Когато всичко започне, всички ние трябва да сме там, а не тук, в долината.

— Някои от методите ни могат да ви приличат на магия — намеси се Крейн; опростяваше нещата, винаги ги опростяваше, — но много от тях са стари колкото самата цивилизация. Съществуват пет предсказуеми признака за земетресение, които се проявяват във всеки кладенец. Един по един погледнете вътре, докато ви ги описвам.

Хората се подредиха на опашка, за да погледнат в кладенеца. Слънцето тъкмо се бе издигнало достатъчно високо, за да освети водата. Нюкоум се приближи до Крейн.

— Трябва веднага да разкараме тези хора оттук — дрезгаво каза той и сграбчи здравата ръка на шефа си. — Струва ми се, че току-що усетих още един предварителен трус.

— Наистина си усетил — усмихнат отвърна Крейн. — Но нашата голяма риба все още чака, все още се напъва. Още няколко минути тук и ще ги отведем. — Опита се да надвика заобикалящия го ропот. — Признак първи… по-голяма замъгленост на водата. После вълнение… след това клокочене…

— Виждам го! — с дрезгав, висок от тревога глас каза някаква жена.

Добре. Вече бяха негови, помисли си Крейн. Продължи:

— Промени във водното равнище. А сега равнището е с 4 сантиметра по-ниско от вчера. Накрая — завърши той и вдигна дебелото въже, за което бе завързана чаша, — горчив вкус на водата.

Ученият подаде чашата на един от мъжете, който носеше шлем с вградена триизмерна камера, и му даде знак да отпие. Човекът колебливо се подчини, после се задави и изплю водата.

— Горчивина. — Крейн снижи глас и добави: — Има една поговорка за живота и земетресенията: колелото мели бавно, но изключително фино. Днес гигантското колело на Майката Земя и неговите силни движения ще смелят този остров. И с цялата си мощ, Човек не е в състояние да му попречи.

— Крейн! — рязко извика Нюкоум. — Небето!

Всички погледнаха нагоре. Утринното небе придобиваш червено-оранжев оттенък и електрическата активност на земята беше повишена. Започваше се. Крейн можеше да усети пулсирането му в себе си, чувстваше го да свири на него като на музикален инструмент. Целият свят се променяш за тях.

— Приятели — каза той, — трябва бързо да ни последвате в базовия лагер. Това е единственото място, където ще сте безопасност. Онези от вас, които имат хелоси, може би ще искат да наблюдават от въздуха. Ще бъде… зрелищно. Да вървим!

Заедно с Нюкоум и Кинг той се затича към камиона. Лейни се тръшна на малката седалка между двамата мъже.

— Господи, движим се на ръба — изпъшка Нюкоум. После докосна контролното табло и камионът бързо потегли. Зад тях хаотично се щураха други машини и навсякъде хвърчеше кал. Той погледна към Лейни. — Все още можем да те качим на някой хелос.

— Не се притеснявай, докторе — без да се обръща към него отвърна тя. — Имам пълно доверие в изчисленията ти.

— Наистина е драматично — отбеляза Крейн. — Хората бягат, за да си спасят кожата, бягат към единственото безопасно място, което съществува за тях и което сме им осигурили ние. Ще бъде страхотно.

— Ами селяните? — попита Лейни. — Не можем ли да предупредим и тях?

— Непрекъснато ги предупреждавам — обърна лице към нея Крейн и се усмихна, когато видя, че жената се е зачервила от вълнение. — Преди три дни те ме изхвърлиха от Айкауа и ме заплашиха, че ще ме арестуват, ако се върна. Никой не е в състояние да предотврати участта им.

— Сигурно можем да направим нещо.

Крейн погледна часовника си.

— Разполагаме с около сто и двайсет секунди — отвърна той. — Готов съм да приема предложения. Да имаш някаква идея?

Мислите й препускаха, но не можеше да намери нито едно практично решение. Лейни постави длан върху рамото на Нюкоум.

— Дан?

Камионът буксуваше нагоре по склона и поглъщаше вниманието на Нюкоум. Накрая обаче той успя да отвърне:

— Ние сме тук, за да наблюдаваме как загиват хора — отбеляза студено, — за да може фондация „Крейн“ да събере още пари за проучвания.

Лейни ахна, сякаш я бяха ударили и хвърли бърз поглед към Крейн, за да види реакцията му. Изглеждаше напълно спокоен и незасегнат от забележката.

— Той е прав — каза Крейн. Но онова, което не каза, макар в този миг да го съзнаваше, бе силата на фатализма в характера му, разкрита от липсата на фатализъм у Нюкоум. И все пак Крейн знаеше, че помежду им съществуват огромни сходства. Макар и двамата да изпитваха ужас, те бяха изпълнени с ликуване от предстоящото. А това беше колкото парадоксално, толкова и грозно.

Камионът бързо пресече лагера и се насочи към Японско море. Лявата ръка на Крейн пулсираше като живо сърце — в мислите му се вихреха образи на рухващи сгради, хванати в капан хора, пожари. Болката и вълнението заплашваха да го погълнат и той призова на помощ цялата си енергия, за да се пребори с демоните си, да ги успокои и да преглътне острието на самосъмненията.

Нюкоум спря колата на около шест метра от отвесното спускане на равнината към морето под тях. Крейн можеше да чуе далечния тътен и знаеше, че не остава много време. Излезе навън. Когато другите машини с поднасяне спряха близо до тях, мислите му вече бяха напълно съсредоточени и овладени. Равнината се изпълни с хора.

Тримата с Нюкоум и Кинг отидоха до ръба на скалата и погледнаха надолу. На стотина метра под тях, разположено между скалата и морето, се намираше селото Айкауа. Неколкостотин дървени къщи с яркочервени покриви в живописно спокойствие обточваха подковообразния бряг. Малката флотилия от рибарски лодки вече беше излязла в морето и моряците несъмнено се дивяха на оранжевото небе. Селяните изживяваха последния ден от живота си така, както бяха изживявали всеки изтекъл ден досега. До тях долетя детски смях, може би истински, а може би и въображаем.

— Крейн-сан.

Крейн се обърна към източника на гневния глас. Матсу Мотиба, кметът на Айкауа, безупречно облечен в черен костюм и солидна сребриста вратовръзка, стоеше между двама униформени мъже.

— Добро утро, кмете Мотиба — поздрави Крейн, като гледаше към стотината или повече души, насъбрани зад него. Той натисна иконката за усилване на гласа на интерфейса си и се обърна към множеството: — Дами и господа! Както виждате, върху равнината са нарисувани жълти линии. За ваша сигурност, моля ви, не излизайте извън тях. В противен случай не мога да гарантирам безопасността ви.

— Време е да сложим край на тази игра — каза Мотиба.

— Напълно съм съгласен с вас, сър. Време е.

— Какво? — с нетипичен за него сарказъм продължи кметът. — Никакви отчаяни молби за евакуация, никакви ужасни истории, с които да ни плашите?

— Прекалено късно е — тържествено отвърна Крейн. — Вече не мога да направя нищо за вас, освен да помогна за спасяване на оцелелите.

Кметът дълбоко въздъхна и пое лист хартия от ръката на лейтенант в бяла парадна униформа, на чиито рамене имаше пагони с надпис „Лиян Инт“.

— Това е спешно официално комюнике от правителството на континента. — Той го подаде на Крейн. — Трябва да разтурите лагера си и незабавно да напуснете този остров. Акредитивите и разрешенията ви са анулирани.

Крейн поклати глава и вдигна поглед. Балони с горещ въздух изпълваха небето. Хелосите жужаха покрай тях и се спускаха надолу като птици към плячка, за да заснемат по-отблизо селото. Той определено разбираше чувствата на кмета.

— Чувате ли ме, Крейн-сан? Трябва веднага да си тръгнете.

Листът изхвърча от безчувствените пръсти на Крейн, чиито очи бяха отправени към морето. Летящите риби, една от най-големите забележителности на Садо, скачаха като обезумели и се хвърляха на брега.

Той отново насочи вниманието си към кмета.

— Съжалявам, сър — промърмори ученият. — Гомен асай. Съдбата е повелила днес вие да оцелеете. Повярвайте ми, това не е милост. — После погледна зад Мотиба и заговори към тълпата: — Може би сте в състояние вече да чуете тътена. Съберете се колкото можете по-близо един до друг, за да останете в границите, очертани от жълтите линии.

След това върна очи към Айкауа. Тялото му се напрегна и остана неподвижно, сякаш беше изпаднал в транс. Шумът и вълнението около него отстъпиха място на пустота от мрачно мълчание. Той отново и отново стигаше до ръба на собствената си нормалност, предизвикваше страховете и гнева си и се чудеше кога ще го погълне чудовището на Земята. Мразеше онова, което ставаше, мразеше го със страст, която би разкъсала повечето хора на парчета.

На стотици метри от брега се появиха водни циклони, океанът се надигна и изхвърли двайсетина гейзера на петнайсет метра в небето. Стиснал Крейн за ръкава, Мотиба замръзна и впери поглед като парализиран. Циклоните се приближаваха към брега и избухваха от морето, докато жителите на Айкауа най-после осъзнаваха, че Люис Крейн не е безумец, не е зложелателен измамник, а пророк съвременен оракул, на чиито предупреждения глупаво, сляпо и трагично са отказали да обърнат внимание.

Корабите в пристанището се мятаха и се откъсваха от стълбовете си, преобръщаха се и вълните ги запращаха по селските улици. Още една ръка се вкопчи в Крейн и той бързо хвърли поглед наляво. Елена Кинг стискаше болната му ръка със замръзнало в шокирана изненада лице. Не можеше да усети докосването й, макар пръстите й да се бяха впили в плата и кокалчетата й да бяха побелели от напрежението. Циклоните стигнаха до брега, а тътенът се усилваше все повече, докато не се превърна в кънтящо земно бучене. Морето представляваше въртоп, който запращаше пясък високо в оранжевото небе. И тогава земетресението започна.

Морското легло се всмука в зоната на субдукция^[2] под Евразийската плоча, после разтърси с нея земната повърхност и откъсна парче от Тихоокеанската плоча, което потъна в пещта на земното ядро. Смляна на прах, основната скала се срути сама в себе си. Огромните пукнатини и цепнатини в повърхността на земята се разшириха и се превърнаха в паст, която поглъщаше камъни, хора, дървета, сгради и лодки.

Равнината под краката им яростно се разтърсваше и Крейн се надяваше, че не е допуснал грешка, като е поверил на Нюкоум да определи пътеките на разрушението — а следователно и малкия безопасен участък, в който се намираха. Долу селяните, които не бяха смазани и хванати в капан в домовете си, бяха избягали на улицата и писъците им се надигаха, за да се слеят с тези на хората, наблюдаващи ужасени заедно с Крейн. Кметът крещеше. А отзад връх Кимпоку бързо се издигаше с още двайсет метра в небето, докато старата мина, която Крейн току-що бе посетил, се срина и завинаги изличи изображенията в камъка, оставени от някога страдали там хора. Листове вулканична скала се плъзгаха в морето, грохот изпълваше утрото. Остров Садо се разпадаше навсякъде около тях.

Движението на пластовете се превърна в бясно въртене и запрати хората около Крейн на земята, а селото долу изчезна в отломки и фина мъгла от океански пръски. Разцепването на острова, шести по големина в Япония, ставаше с гръм и трясък, като умиращо животно, ревящо от ярост и мъка, които накараха Крейн да се просълзи. Той си спомняше… спомняше си. И знаеше, че най-лошото все още предстои.

До него продължаваше да е права само Лейни и стискането на ръката й беше единственият признак за ужасния страх, който идва с разбирането за истинското безсилие на човечеството.

— Смелост — прошепна й той.

И тогава гибелното разрушение спря. Деветдесет секунди след началото на всичко това Земята завърши с преподреждането си и се възцари смъртна тишина. Хората бавно започнаха да се отърсват, да се изправят, да се оглеждат наоколо с благоговение и ужас. Сега островът бе станал два пъти по-малък от онова, което представляваше само допреди минута и половина. Синорите бяха изчезнали или се бяха изместили. Нищо не беше същото. Нищо нямаше да е същото.

Като по чудо, долу имаше оцелели. Те също се отърсваха и се изправяха. Започна организиране на спасителни групи, които да се спуснат до онова, което някога беше Айкауа, с прясна вода и медицински средства. С изражение на тъп ужас Мотиба наблюдаваше останките от живота си. Очилата му бяха застанали накриво, нефокусираният му поглед се рееше някъде далеч.

— Трябва… да отида — тихо рече той. — При моите хора… Трябва…

— Не — каза Крейн. — Все още не можете да слезете долу.

Мъжът не му обърна внимание и се затича назад през тълпата.

— Спрете го! — извика ученият. — Върнете го! Всички стойте по местата си. Погледнете към брега!

Хората се подчиниха. Японско море се беше отдръпнало на стотици метри от острова, оставяйки го сух и нависоко. Морското легло бе пълно с гърчеща се риба и затънали в тиня лодки.

Двама служители от Червения кръст довлякоха съпротивляващия се Мотиба обратно при Крейн.

— Пуснете ме! — вече изпаднал в истерия извика той. — Защо ме държите?

Крейн леко го потупа по тресящото се рамо, после посочи към морето.

— Държим ви, защото ако слезете долу, ще загинете. Вижте!

От няколко километра разстояние към острова се носеше планина от вода… втурнала се да запълни празнотата, която се бе получила, когато надигането на земята я бе отблъснало назад.

— Цунами, дами и господа — спокойно съобщи Крейн. Ясно съзнаваше, че камерите го снимат и извънредно внимаваше да не издаде сграбчилия душата му ужас. Сега беше време — навярно оставаха само още няколко минути — да говори така, сякаш всичко е нормално. — След като водата се успокои, ще се спуснем долу и ще потърсим оцелелите. Вярвам, че вие, представителите на медиите, също ще се включите и ще подадете ръка за помощ.

Той се обърна и видя Нюкоум, който прегръщаше Елена Кинг. Крейн свали дланта й от безчувствената си ръка и я предаде изцяло на асистента си.

— Свърши добра работа с определянето на безопасната зона, Дан. Сега ни остава само да се надяваме, че сме достатъчно нависоко.

— Как можеш да си толкова спокоен? — Нюкоум беше изпуснал нервите си и гласът му напомняше ръмжене на ранен звяр. — Там долу има хора… които загиват.

— Все някой трябва да запази разсъдък.

— Що за проклети оракули сме ние?

— Трябва да свикваш, докторе — отвърна Крейн. — Това е само началото.

— Но защо?

Крейн остави въпроса без отговор и се обърна към Мотиба, който бе напълно смазан и беззвучно плачеше. Той прегърна кмета и силно го притисна към себе си.

— Трябва да бъдете силен, Мотиба-сан — прошепна ученият.

— Оставете ме да умра заедно с тях — умолително каза кметът, докато ревящите води ги заливаха.

— Не — просто отвърна Крейн. — Някой трябва да оцелее… за да запомни.

Заглушавайки писъците на оцелелите в равнината, първо ги достигна цунамито… а после и водата, която напредваше отвсякъде със съкрушителна сила. Тя се стовари върху о-в Садо и започна да се покачва. Водната стена удари брега като чудовищната ръка на някой бог. Хората в равнината се обърнаха и затичаха, подобно на стадо, колкото могат по-назад, а водата стигна до върха и до тях и ги събори на земята. Вълните носеха парчета от разрушени къщи и трупове, смачкани коли и изкоренени дървета. Кипнала, изпълнена с останки от живот, водата заля Крейн и блъсна в него някакви дъски. След първия пристъп, тя се оказа плитка. Крейн се сви върху калната, осеяна с локви пръст, покрил главата си с ръце, точно както бе направил на седемгодишна възраст.

Разтреперан от страх, той остана там, докато водата не се отдръпна съвсем и после се изправи на крака, за да погледне ужасен към мъртвите, осеяли равнината. Мнозина от собствената му група бяха ранени от връхлетелия острова въртоп. И забеляза, че служителите от Червения кръст първо се грижат за самите себе си.

Докато повечето хора все още лежаха замаяни, мнозина от телевизионните репортери вече бяха станали и бясно снимаха. И тогава го осени, че всичко се дължи на него. Той беше дал на света това шоу. Всичко, което Съми Чан го бе посъветвал, че им трябва, за да получи гласността, средствата и аурата на авторитет, за да е в състояние да върши работата на своя живот. И в този момент на огромна трагедия той позна огромен триумф. О, да, цинично си помисли Крейн, ужасът само правеше сензацията още по-голяма. А какво по-хубаво от това?

После забеляза Бърт Хил и се провикна към него:

— Погрижи се спасителните групи да слязат долу при онова, което е останало от селото — нареди той. — Организирай всичко.

— Да, сър.

Крейн се обърна и погледна към ръба на скалата. Там стоеше Мотиба и ученият отиде при него. Морето беше гладко като огледало, необичайно красиво в тъмнозеленикавите си сини багри. Но на мястото, където се бе намирала Айкауа, сега се виждаше само пуст бряг. Нито една лодка или колиба не скриваха девствения пясък, който блестеше под убийствените слънчеви лъчи.

— Съжалявам — тихо и дрезгаво отрони Крейн.

Мотиба вдигна поглед към него. По бузите му се стичаха сълзи.

— Зная, че не би трябвало да обвинявам вас за това — отвърна той, — но въпреки всичко го правя.

С тези думи кметът се обърна и се отдалечи, като остави Крейн съвсем сам с демоните му. Никой не се приближаваше към него. Никой не му протегна ръка, нито го попита дали самият той е добре. За хората, останали в равнината, ученият беше толкова далечен и недосегаем, колкото мъртвите, които ги заобикаляха. Но грешаха, Мъртвите поне бяха намерили покой.