Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (18)

17. Падината Солтън

Проектът „Импириъл Вали“, Бомбей Бийч, Калифорния, 15 юни 2028 г., 11:00 ч.

Люис Крейн издигна хелоса в облаците, яркобели на фона на тъмносиньото небе, после бързо го спусна надолу. Чарли, който след два дни щеше да стане на година и половина, плесна с ръчички и се изкикоти. Детето седеше в скута на майка си с огромен жълт плюшен слон в ръце.

— Знаеш ли какво са облаците, Чарли? — попита Крейн, докато завиваше на юг и се насочваше към Проекта. — Те са вода.

Чарли издаде клокочещ звук. Изглежда обожаваше родителите си, с удоволствие се вслушваше във всяка тяхна дума, отправена към него, и често отвръщаше с порой от неразбираемо ломотене.

— А колко тежи един облак?

Кафявите като на майка му очи на детето бяха широко отворени. То погледна навън към небето, сякаш можеше да разбере всичко, което казваше баща му. Тъкмо бе започнало да се учи да говори. Чарли посочи с топчестото си пръстче и каза:

— Обак… обак.

— Точно така, приятел. Облак — отвърна Крейн. — Обзалагам се, че според теб онези облаци не тежат изобщо… като паяжини. Но един наистина голям облак тежи много. Може би към четири милиона килограма. Голям. Голям, а?

— Голям — повтори Чарли и широко разпери ръчички. После вдигна играчката си. — Сон.

— Да — развълнуван кимна Крейн. — Може би колкото два слона. — Сияещ, той погледна към Лейни. — Чу ли това? Две нови думи — облак и слон — и има представа за големина!

Лейни се усмихна и погали косата на Чарли, като устоя на изкушението да подразни Крейн. Но, по дяволите, Чарли наистина беше умен. Навярно още не бе готов да изнесе благодарствена реч в Стокхолм, но Крейн с право се гордееше със сина им. Само как обичаше Чарли! И какъв страхотен баща беше той. Най-важно от всичко обаче, помисли си Лейни, бе, че Чарли имаше мил, любознателен и обичлив нрав. Почти сякаш прочело мислите й, детето се обърна и лепна влажна целувка по брадичката й. Тя се засмя. Наближаваха Проекта, който се виждаше на стотици метри под тях.

Както обикновено, около външните порти имаше демонстранти. Бяха дошли веднага след пробиването на земята, само няколко дни след раждането на Чарли. Мохамед Ишмаил беше разширил мащаба на протестите на ИЩ, като в същото време ескалира и свързаното с тях насилие. Открито обявената им цел с демонстрациите около „Северозападни скъпоценни камъни“ бе да попречат на Крейн да осъществи онова, което те наричаха „безумния му план да предизвика ядрен хаос, за да сложи край на земетресенията“. Тази информация, Лейни и Крейн го знаеха, произхождаше от един-единствен източник — Дан Нюкоум. Е, Абу Талиб, както сега наричаше себе си.

Когато Дан подаде оставката си от Фондацията, те се бяха уплашили, че ще разгласи онова, което знаеше за мечтата на Крейн, и само се изненадаха, че е чакал толкова дълго… или че му е трябвало толкова време да разбере за „Северозападни скъпоценни камъни“ и да събере две и две. Засега не бяха лъгали обществеността. Всъщност, изобщо не бяха правили каквито и да било публични изявления. Но не им се бе наложило да лъжат, защото хората не бяха склонни да вярват на ИЩ. След неуспеха на референдума за родината на ИЩ, Мохамед Ишмаил бе станал много по-популярен, често засенчваше Дан в броя и очевидната важност на речите и участието си в телевизионни предавания, а също и в обръщенията към народа си. Нямаше съмнение, че именно Мохамед Ишмаил беше онзи, който върна ИЩ към военния режим на терористични акции.

Всички Военни зони едновременно се бяха вдигнали на бунт, после проникнаха още по-навътре в самите градове — терористи-камикадзе, коли, пълни с въоръжени мъже, стрелящи по всеки, който е имал нещастието да се случи на Улицата, истинска градска война.

И всяка нова стрелба, всяка нова хвърлена бомба Мохамед Ишмаил обявяваше за успех, като заявяваше, че терорът ще престане в мига, в който ИЩ получи родина… и Крейн бъде спрян.

„Лиян Инт.“ продължаваше да поддържа проекта, главно защото не можеха да си позволят да загубят престиж пред „Йо-Ю“, чийто нов символ, кървавочервените букви „ТИ“^[1]изглежда говореха директно на средния човек. „Йо-Ю“ беше явление. Чиповете им бяха станали забележително сложни и можеха да предизвикват ефекти, при които мозъкът не бе в състояние да направи разлика между действителност и илюзия. Всъщност, бяха станали толкова добри, че опитите на господин Тан да ги конкурира с подобен продукт тотално се проваляха заради лошото му качество. „Йо-Ю“ просто бяха много, много напред в техническо отношение и изключително внимателно пазеха тайните си.

После идваше долината на Мисисипи. Разполагащ с огромно количество свободни капитали от продажбата на чипове, които наистина започваха да изместват дорфа на пазара, Синдикатът направи предложение за целия район, което „Лиян“ прие. Това ощастливи господин Муи, тъй като позволяваше на американския клон на „Лиян“ да излезе на печалба за календарната 2027-а. Тогава „Йо-Ю“ инвестира пари в целия Среден запад, което го съживи. Той се превърна в бързо развиващ се граничен район, в който прииждаха хора отвсякъде и заемаха мястото на избягалите след земетресението и постоянните му вторични трусове.

Буйни и неподвластни на закона, жителите на долината на Мисисипи я бяха превърнали в гореща точка за бързо спечелване на пари и лесно сключване на сделки — и това бе дало на „Йо-Ю“ опората, от която се нуждаеше, за да направи действителна крачка към победата над „Лиян“: земя, дървен материал, химически заводи, селско стопанство.

И бяха спечелили хората. Най-успешният пропаганден проект на света беше програмата за възстановяване на озоновия слой, идея, която бяха откраднали от „Лиян“. „Йо-Ю“ бяха успели да възстановят двайсет и седем процента от атмосферния озон и така безвъзмездно помагаха на всички. Хората отново излизаха на слънце, без да се страхуват от рак на кожата. Възраждаха се дървета, отдавна смятани за мъртви. На изборите през 2026-та „Йо-Ю“ спечелиха осемдесет и девет места в парламента, което доведе до изравняване на политическото влияние, и в Конгреса отново започнаха да се водят истински дебати по реални проблеми.

Крейн даде сигнал на демонстрантите, като включи външния високоговорител. Малкото море от лица започна проклина и да размахва юмруци нагоре към него.

— Вие нарушавате частна собственост — каза той. Щом чу кънтящия глас на баща си, Чарли се засмя и запляска с ръце. — Незабавно напуснете района. Ще използваме срещу вас смъртоносно химическо вещество. Незабавно напуснете.

Крейн издигна хелоса и видя, че хората долу се разпръскват. Той се свърза с контролната зала на Проекта.

— Включете пръскачките — нареди ученият и тримата се засмяха, когато обикновени маркучи започнаха да обливат хората с вода. Демонстрантите се разбягаха, като се препъваха и давеха, мъчейки се да си поемат въздух — и падаха на колене под силата на внушението. Крейн променяше шегата на всеки няколко дни, така че вестта да не може да се разпространи.

Прелетяха над триметровата ограда и хората от малкия ФПС контингент им помахаха, докато минаваха над тях. Въпреки врявата, която вдигаше, брат Ишмаил никога не бе атакувал Проекта директно. Навярно се страхуваше да действа толкова далеч от основната Военна зона. Или пък се боеше, че е прав за нестабилния ядрен материал, обработван в лагера.

— Каза ти, че машините няма да копаят, така ли? — попита Лейни, когато прелетяха над оградата, за да изминат последните осем километра до лагера.

— Господин Панатополус е силно разтревожен и иска да промени крайния срок.

— Нищо ново. Той се оплаква повече от десет души, взети заедно.

— В това е силата му, любов моя. Творческият принос на нашия Пани за света. Като че ли ще ми липсва, ако се промени.

— Какво му каза?

— Казах му, че ще накарам жена ми да се занимае с въпроса — усмихна се Крейн и вдигна вежди. — Ще го направиш, нали?

Тя кимна.

— Прилича ми пак на проблем с калибрирането. След известно време копачките излизат от строя и никой не го забелязва, докато не спрат да работят.

Те заобиколиха двуетажната постройка, която представляваше защитна обвивка на ядрения реактор — куполовидна сграда без прозорци, напомняща на бетонна брадавица върху равната пустиня на Бомбей Бийч. Обектът се намираше на източния бряг на езерото Солтън, на няколко километра от голяма пенсионерска общност. Още по на изток беше планината Сан Бернардино. Солтън блестеше като диамант под яркото утринно слънце. Четирийсет километра дълго и шестнайсет широко, езерото се бе появило през 1905 г., когато р. Колорадо разрушила шлюзовете и наводнила района. Макар да го наричаха море, Солтън всъщност представляваше плитко солено езеро. Проектът използваше водите му за реакторите си.

Но не това беше причината, поради която бяха избрали мястото. Солтън бе на малко повече от седемдесет метра под морското равнище, така че можеха да започнат да копаят от по-ниска точка. Нещо по-важно, падината Солтън се намираше точно върху основното разломно сливане в Калифорния. Разломите Сан Андреас и Импириъл се сливаха под езерото и под името Импириъл стигаха заедно чак до Калифорнийския залив. Оттам продължаваха на север и се пресичаха с други разломи и недействащи в момента вулкани. Солтън не само се намираше върху Сан Андреас, но и върху поне още три разлома едновременно. Глобусът показваше колко важно е да се стигне до тези други разломи, защото бе демонстрирал, че до 2070 г., тринайсет години след превръщането на Южна Калифорния в остров Байя, останалата част от щата щеше да се пропука точно през езерото от мексиканската граница до Орегон и да направи Калифорния стърчащ полуостров, а Тихият океан щеше да стигне до Аризона и Невада.

Крейн възнамеряваше да предотврати всичко това с една смела операция, която трябваше да се проведе след две седмици.

Той приземи хелоса до сградата. В момента работници я миеха след снощното преминаване на облака „Масада“. Облакът най-после започваше да се разпръсва и през следващите няколко години щеше да изчезне. Край и начало. Трите месеца преди това група от четирийсет еврейски учени бяха предизвикали все още силната радиация в Израел, за да основат върху руините на сравнения със земята Йерусалим херметично затворено селище. Куполът им граничеше с останките от западната стена, единственото, останало от построения три хилядолетия по-рано Соломонов храм. Ислямският свят беше отправил мощни протести и заплахи. Евреите останаха в Йерусалим. В земите на предците им вече се бяха родили две бебета.

„Колелото се върти — беше си помислил тогава Крейн. — Трябва да приемеш това, брат Ишмаил.“

Излязоха от машината и се насочиха към многобройните, пръснати из солената равнина малки постройки. Това бяха казарми за постоянните военни подразделения, кафене и сграда за развлечения, складове и паркинг, където „живееха“ всички странни човекоподобни земекопни машини на господин Панатополус. В далечината се издигаше шейсетметров хълм от изкопана скала и пръст, който бе най-високата точка в непосредствено заобикалящия ги район.

Асансьорът до пещерата приличаше просто на една от сградите. Беше триетажен и също нямаше прозорци. Горещият пустинен вятър навяваше върху лагера жълт прах. Те бързо тръгнаха към входа. Лейни носеше Чарли. Тя свали широкополата шапка над лицето му, за да скрие устата му от праха, но детето отново я вдигна. Бе свикнало с пустинята.

Вратата се задейства автоматично от гласа на Крейн и тримата влязоха вътре, след което изминаха петте метра в мрака до също толкова голямата вътрешна врата, пригодена за вкарване и изкарване на тежкото оборудване. Тук бяха подложени на оптично сканиране и проверка на отпечатъците от пръстите им.

Вратите на асансьора се отвориха с хидравлично свистене. Тримата се качиха в простия метален цилиндър с височина шест и радиус девет метра. Той можеше да издържи стотина души или шейсет тона техника. Представляваше гигантски електромагнит, който използваше за енергия магнитното поле на самата Земя. Устройството висеше над трийсеткилометровата пропаст, без да го задържа външна сила. Нямаше и спирачки. Точно зад вратата бяха инсталирани два бутона, означени със стрелки нагоре и надолу.

По средата на асансьора имаше килим; удобни седалки и развлечения очакваха гостите за двайсетминутното слизане надолу. Лейни тежко се отпусна на кушетката. Чарли се нахвърли направо на холостроителя, управляема прожекция на машина за кубчета, които можеха да се подреждат в почти всякаква форма. Чарлз Крейн обичаше да ги реди чак до тавана на помещението и после да ги рита в основата, за да види как се събарят.

Крейн наблюдаваше сина си и му се радваше така, както бяха способни единствено по-възрастните бащи. Четирийсет и една годишен, той не се чувстваше особено стар, но бе водил бурен живот, достатъчен за десет души взети заедно, в съзряването му в последните години го караше да се радва, че вижда реализирането на мечтата му. Страхуваше се, че ще загуби маниакалната енергия, която го бе тласкала досега. Сегашната му работа беше прекалено важна за хората, че да отслабва напрежението. Ставаше твърде цивилизован; скоро, подозираше той, щеше да дойде примирението… После самодоволството… а най-сетне краят на творчеството.

— Ще се наложи ли да отложиш датата? — попита Лейни, когато кулата на Чарли се събори сред тях за огромна радост на детето.

— Ще се оправим — отвърна Крейн от сгъваемия си стол. Чарли енергично разчистваше кубчетата и отново започваше да строи, този път с пирамиди. — Радвам се само, че ще свършим с това преди следващите избори.

— Може би тогава ще престане и цялото това ужасно насилие. — Тя се изтегна на кушетката. Асансьорът се движеше безшумно, освен тихото контактно изщракване на всеки десет секунди.

— Добре ли си? — попита Крейн.

— Няма ми нищо… малко съм уморена. Снощи не спах добре.

— Лоши сънища ли?

— Казах ти, че ми няма нищо.

— Лейни…

Тя напрегнато седна на ръба на кушетката.

— Спомняш ли си кошмара, който някога сънувах?

— Кошмарът от Мартиника ли? Естествено. Той изчезна, когато възвърна паметта си.

— Пак се появи — въздъхна тя. — Снощи го сънувах… — Лейни поклати глава. — Толкова… истински. Можех да усетя как огънят изгаря краката ми и писъците, и…

— Това е просто сън, Лейни — каза Крейн и се приближи до кушетката, за да седне до жена си. Той я прегърна и силно я притисна до себе си.

Тя се разтопи в обятията му.

— Най-невероятното е… мястото, мястото, където се развива сънят, много прилича на това тук.

Крейн я целуна по бузата.

— Мозъкът ти просто поставя в съня онова, което знаеш, това е всичко.

— Не — възрази Лейни и замръзна в ръцете му. — Нищо не се е променило. В сънищата ми то винаги е изглеждало така.

Крейн я обърна, за да я погледне.

— Какво представляват сънищата? — попита той.

— Случайни електрически импулси в мозъчната кора. Мозъкът ги интерпретира, както реши. — Тя издържа на погледа му. — Как е станало така, че преди четири години съм видяла това място насън?

— Съвпадение — отвърна той. — Всички пещери си приличат.

Проектът предизвикваше напрежение у всички и ученият щеше да е щастлив, като го завършеха. Когато съобщаваше за него на света, някои друг щеше да координира нещата. Крейн бе готов за почивка, копнееше да прекара известно време със семейството си.

— Може би.

Приближаваха се. Крейн усещаше намаляването на скоростта в стомаха си. Асансьорът ги остави в огромно, добре осветено фоайе с бетонни стени и стоманени подпори. От него излизаха няколко коридора, които водеха към различни части на Проекта. Те тръгнаха по административния коридор покрай рецепцията и се насочиха към компютърната зала.

Тримата спряха на прага и Лейни подаде Чарли на Крейн.

— Хайде, върви с татко си при господин Панатополус, докато мама отново вкара в действие големия проект.

— Ела, приятел — каза Крейн. — Ще идем да погледаме копачките.

— Коп-пачки! — развълнуван повтори Чарли.

Коридорът свършваше в основата на метално стълбище, на което стоеше надпис „Само за упълномощени лица“.

Пещерата беше огромна, повече от четиристотин и петдесет метра широка. Естественият й таван се издигаше на трийсет метра височина. От двете й страни се разклоняваха пещерите на господин Панатополус. Достатъчно просторни за камиони и други машини, те се простираха почти на пет километра във всяка посока. Яркото осветление караше мястото да блести, макар че оставаше студено при естествената подземна температура от 6 градуса по Целзий. Огромната и остъклена компютърна зала гледаше надолу към пещерата.

— Махни на майка си, приятел. Тя те чака.

Крейн и Чарли помахаха през прозореца. Лейни топло им се усмихна и им отвърна. Между Крейн и Лейни съществуваше симбиотична връзка и те съвършено си подхождаха във всеки аспект от живота си. Поделяха си задълженията по грижите за Чарли, работеха, когато искаха или когато се налагаше. Повече от всичко разбираха и уважаваха онова, което движеше другия. Нито един от двама им не играеше второстепенна роля. За първи път в живота си Крейн проумяваше поговорката „Човек не е роден, за да живее сам“.

Ученият остави Чарли на пода. Момчето веднага се насоки към триколесните колички, които използваха в пещерите Крейн побърза след него и двамата се качиха на една от тях.

— Обади се на мами — предложи той, като протегна интерфейса си към детето. Чарли незабавно го грабна и натисна нишката „П“. По слушалката на Крейн се разнесе гласът на жена му.

— Хей, ние работим тук горе.

— Да, да. Ще ми кажеш ли къде е Панатополус?

— В коридор „А“ — отвърна тя. — Най-долу.

— Благодаря, обич моя. Чао.

Ученият прекрати връзката и включи двигателя. Колата подскочи и с мъркане потегли по бетонния под. Докато пътуваха през пещерата към коридор „А“, Крейн видя резултатите от извършената работа. Право надолу в скалата бяха изсечени дупки с размерите на плувен басейн и разположени на разстояние от девет метра. Изкопите бяха заградени с парапети. Всяка дупка продължаваше шест и половина километра надолу. В центъра й минаваше тръба с диаметър трийсет сантиметра, натъпкана с ядрен материал. Общо тръбите бяха сто.

Колата зави наляво и пое по коридор „А“, който се виеше покрай дупките и техните тръби, предназначени да споят раздалечените разломи, които се пресичаха из района. Намираха се толкова дълбоко под Солтън, а езерото беше толкова плитко, че експлозиите щяха да предизвикат съвсем малки вълнички.

На всеки осемстотин метра огромни екрани следяха равнището на радиация. От време на време се случваха незначителни утечки, лесно запушвани в система, която по-следващата седмица вече нямаше да съществува. С огромните количества ядрен материал, които използваха през последната година и половина, бе удивително, че не са имали истински проблем. Тъкмо това им позволи да завършат преди определения краен срок и преди изборите, които — как очакваха всички — щяха да свършат с пълна победа на „Йо-Ю“. А това от своя страна можеше да доведе до прекратяване на Проекта, след като се разпространеше вестта за него.

Коридорът продължаваше да се извива. Навсякъде по стените му ясно се виждаха пукнатини от разломния натиск, геологическо съкровище от възможности на Природата. Когато задействаха устройствата, всичко това щеше да се превърне в стопена скала.

Стигнаха до права отсечка и видяха скалопробивачката на господин Панатополус на трийсетина метра нататък и края на коридора. Както винаги, дребният мъж ядосано се разхождаше напред-назад. Верен на думата си, щом настъпило време за изкопната работа, Крейн си спомни за човека, който им помогна да прокопаят алувиалната тиня в Рийлфут, и възложи цялата работа на Панатополус, като му предложи петдесет процента отгоре, ако свърши до края на март.

— Вече беше крайно време да дойдете — каза Пани, когато спряха до него. Мъжът се отпусна и на лицето му се изписа усмивка в мига, в който видя Чарли.

— Хей, та това е голямото ми момче — продължи Панатополус и извади детето от колата, за да го вдигне във въздуха. Чарли се засмя, но ръцете му бяха впити в триметровата копачка, която приличаше на богомолка. — Ти растеш с всеки изминал ден.

Чарли беше неофициалният талисман на Проекта, буквално израснал под внимателните погледи на шейсетте служители.

Крейн се приближи до машината, чиято муцуна бе потънала в полуизкопаната дупка. Дъното й беше прекалено дълбоко, за да може да го види. Точно в отвора й висеше клетка с размерите на човек. Тези устройства бяха предназначени за спускане на работници долу, които проверяваха за утечки в ядрото и накрая щяха да задействат хилядите килограми пластичен взрив в тръбите. Това щеше да постави началото на ядрената реакция.

Копачката имаше мощен свредел, който буквално кълцаше скалата. Надробеният камък се изсмукваше по тръбата и потъваше във вътрешността на машината, дълга цилиндрична камера, която използваше ултразвук, за да превърне скалата в прах. После го изхвърляше в каросерията на чакащия самосвал, който го откарваше до изкуствената планина на повърхността.

Панатополус отнесе Чарли при баща му.

— Щях да съм свършил с това, ако не бях вързан за проклетите ви компютри. Дупката си е дупка. Защо трябва да проверявате дупките ми?

— Вие знаете много за дупките — отвърна Крейн. — Аз пък знам какво има в тях.

— Няма нищо. Празни са.

Крейн му се усмихна.

— Колко тежи един облак? — попита той.

— Какво?

Интерфейсът на учения изпиука на канала на Лейни. Той го включи.

— В момента гледам към една бездействаща копачка — обяви той. — Казвай.

— Да не си посмял да оставиш Чарли на земята близо до онази открита дупка — нареди по слушалката му тя.

— Слушам.

— Кажи на нещастния ни приятел, че трябва да преизчисли центъра на копачката си с 0.095 см под ъгъл от 23 градуса…

— 0.095 см под ъгъл от 23 градуса — повтори Крейн. Панатополус изруга, после се извини на Чарли.

— … в момента е стигнал до разломната част от тунела. Компютрите няма да се справят с присъщото несъответствие на движещ се тунел.

— Ясно. Нещо друго?

Тя помълча в продължение на няколко секунди.

— Лейни?

— Пристигнаха две групи за предвидената обиколка.

— И?

— Едната от тях е малка група от Ислямския щат.

— Какво? Изобщо не съм упълном…

— Съжалявам, Крейн — тихо го прекъсна тя. — Вчера ми се обади Съми и ме попита дали бихме направили това като лична услуга, навярно като начин за ограничаване на насилието. Теб те нямаше, аз бях затънала до уши… Съгласих се и после забравих да ти кажа.

— Не пускай никой да мине покрай рецепцията. Веднага идвам — каза Крейн, вече протегнал ръце да поеме Чарли от Панатополус. Ученият беше толкова известен, че привличаше огромно внимание. В началото на работата им хората бяха вдигнали страшна врява да дойдат на обекта, за да видят Крейн. Най-добрата пропаганда, решиха те, бе да приемат няколко групи за ограничена обиколка, съсредоточена върху геологията на пещерата. Всичко това като част от маскировката, която целеше да запази проекта в тайна.

— Крейн — обади се Лейни. — Дан е заедно с тях.

В гърдите му избухна ярост.

— Не мога да повярвам, че има нахалството да дойде тук.

— Гледам право към него — отвърна тя.

 

 

Абу Талиб неспокойно стоеше в препълнената гардеробна, заедно с Мартин Азиз и Хадиджа, която беше бременна с второто им дете. Изпълваше го омраза към Крейн и сега вече знаеше, че я бе изпитвал още от самото начало, но че в онези дни я беше потискал.

Тук, в пещерите на лудостта на Крейн, той познаваше структурата на Злото. Из стаята се разнасяше крякането на петокласниците от тайландската прогимназия, преследвани от учителя им, който се опитваше да ги успокои. Талиб не забелязваше нищо. Той се вслушваше в звуците: механични шумове, гласове на работници, бръмченето на вентилационната инсталация. Това бяха звуците на функционираща система, Крейновата игра на Господ. Дори преди да изпитваше известни съмнения в подозренията си, сега вече бе уверен. Нямаше нужда да се оглежда. Знаеше, че долу има шахти, много шахти и че всички те са пълни с ядрени експлозиви.

Макар самият той да беше безбожник, Талиб бе изключително чувствителен към идеите за природния закон. Земята беше добра, резултат от всичко онова, което бе станало преди. Процесите й бяха свещени. Да ги изучават, естествено, да се опитват да живеят в хармония с тях, абсолютно. Но да ги контролират? Богохулство. Той се замисли за Нютоновите закони за движението — всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. Какво ли щеше да е противодействието на Земята спрямо насилието на Крейн?

Абу Талиб усети как в него се надига гняв. Той носеше на плещите си бремето на справедливостта. Трябваше да направи онова, което не можеше да стори никой друг — да спре безумеца, преди да е унищожил планетата.

— Не мога да повярвам, че наистина си дошъл тук.

Талиб рязко обърна глава в посоката, откъдето идваше гласът на Крейн. Придружаваха го двама полицаи, малко назад стоеше Лейни с детето им на ръце, нейното бяло дете.

— А аз не мога да повярвам, че наистина ще направиш това — отвърна той.

Лейни си проби път през полицаите и влезе в стаята.

— Здравейте, деца — обърна се тя към петокласниците, престанали да си играят, когато чуха размяната на реплики между двамата мъже. — Ще помоля всички ви да си изберете шкафчета и да свалите комуникационните уреди, които може би носите. Изключете слушалките си. Свалете интерфейсите си и ги приберете в шкафчетата.

Децата се подчиниха.

— Благодаря ви — каза Лейни. — А сега, моля ви, тръгнете с полицая, който ще ви разведе край скалите и ще ви покаже залата със скъпоценните камъни.

Учениците се струпаха зад един от безизразните охранили. Крейн и другите полицаи влязоха в стаята и заобиколиха тримата.

— И колко души си убил днес, Дан? — попита Крейн. — Успяхме ли вече да надхвърлим трите хиляди?

— Остави го на мира — обади се Хадиджа. — Ние се борим за свобода. Във войните загиват хора.

— Вие трябва да сте жена му — предположи Крейн и се приближи до нея.

— Няма да обърна внимание на това, Крейн, тъй като не става дума за ИЩ — рече Талиб. — Тук съм, за да ти дам последна възможност да дойдеш на себе си. Моля те, спри това безумие още сега. Сложи край на всичко.

— Познаваш ме отлично и знаеш, че няма да го направя — отвърна Крейн.

— Но аз изобщо не ви познавам, доктор Крейн — намеси се Мартин Азиз.

Крейн погледна към облечения в бяла роба мъж.

— Вие пък кой сте?

— Някой, който мрази насилието, колкото и вие самия — отговори Азиз.

— Тогава сте попаднал в лоша компания.

Лейни пристъпи напред с детето. Стомахът на Талиб се сви.

— Здравей, Дан — тихо каза тя и скръсти ръце, за да спре треперенето им.

— Значи ти си Лейни — обади се Хадиджа и застана между жената и Абу. — Аз съм Хадиджа, съпругата на Абу Талиб. Имаш красив син.

— Благодаря ти — отвърна Лейни, все още без да откъсва поглед от Талиб. — Чувам, че имаш дъщеря?

— И скоро ще има син — заяви Хадиджа, като потупа корема си. — Синът ти наследил ли е безумието на баща си?

— Надявам се — студено каза Лейни, като продължаваше да гледа Талиб. — Защо не ни оставиш на мира, Дан? Какво сме ти направили?

Почувствал, че решимостта му се пропуква, той откъсна очи от нея.

— Ти не разбираш — рече Талиб. — Лейни, този човек може да унищожи планетата!

— Добре — намеси се Крейн. — Искам да се махнете.

Талиб не знаеше Крейн да е мразил някого, но сега можеше да усети омразата, излъчвана на пулсиращи вълни от учения. Врагът. Той не възрази срещу заповедта му.

Върнаха се от компютърната зала в помещението за обработка на скъпоценни камъни, точно пред което метеше чистач. Когато Талиб минаваше покрай него, в джоба на якето му се плъзна диск.

Влязоха вътре и Талиб извади диска от джоба си, пъхва го в процепа на интерфейса си и го изкопира. После се закашля, за да заглуши пиукането, което съобщаваше за края на копирането, извади диска и го пусна в кофата за боклук до вратата, докато чистачът влизаше в стаята.

Крейн и ФПС ги отведоха обратно при асансьорите, а след няколко минути по коридора се появиха петокласниците, за да се присъединят към тях. Докато влизаха в огромния асансьор, Крейн хвана Талиб за ръката и яростно го изгледа.

— Не знам какво правиш тук след цялото това време — каза той, — но ти е за последен път. Даже не искам, нито пък възнамерявам да виждам пак лицето ти.

— Махни си ръката — отвърна Талиб и рязко се освободи. Вратата се затвори зад него.

Последното нещо, което Крейн видя, бяха очите му, огнени като лава от омраза.

— Крейн! — извика Лейни, която тичаше по коридора към него. Чарли весело я беше възседнал. — Крейн!

Останала без дъх, тя стигна до мъжа си и се намръщи към затворените врати на асансьора. — Тръгнали са си — каза Лейни.

— Незабавно. Разбира се. Случи ли се нещо?

— Липсва ни един диск.

— Кой?

— Основни строителни схеми, модели, структурен анализ.

— Покажи ми — каза той, вече запътил се нататък по коридора. — Ако са взели нещо, имаме време да ги спрем на повърхността.

Втурнаха се в мрачната и студена компютърна зала, изселена в голата скала.

— Извадих го — поясни Лейни, — за да проверя проблемите на Пани с центрирането, после го сложих точно…

— Тук ли? — попита Крейн, като посегна към малък диск от другата страна на клавиатурата и го вдигна, за да й го покаже.

— Той е! — отвърна тя и го взе, за да го прибере в секретната кутия. После се обърна и твърдо го погледна. — Не го оставих там.

— Сигурна ли си?

Тя кимна и Крейн погледна нагоре към тавана, сякаш през здравата скала можеше да види Талиб.