Артър Кларк, Майк Маккуей
10-та по Рихтер (13)

12. Континентално движение

Фондацията, 25 февруари 2025 г., 19:30 ч.

Лейни привърши с опаковането на багажа си, после излезе на верандата да погледа заключителните приготовления за пътуването до Тенеси. Кондорът им мигновено се появи и Лейни му подвикна, преди да профучи покрай нея и величествено да се издигне във висините. Слънцето вече беше залязло и всички спокойно можеха да излязат навън. В равнината под нея се виждаха петдесет хелоса — частни дарения, — в които товареха храна, вода и медицински средства.

Хелосите бе измолил Крейн, като смяташе, че могат да им бъдат от полза за евакуиране и спасяване на ранените. Лейни беше удивена колко много хора продължават да му вярват и са готови да съдействат. Освен припасите, с всяка от машините вървеше и първокласен спасителен екип — хора, добри хора, които даряваха времето си. Може би в края на краищата за планетата има надежда, помисли си тя.

Лейни видя Дан да излиза, натоварен с багаж от виличката си, на четири къщи от нейната.

От вечерта на облога двамата се държаха помежду си почти като непознати. Удивително как човек, някога толкова важен за нея, можеше просто да възприеме друга роля в ума и сърцето й. Тя знаеше, че Дан иска да го пусне отново при себе си, но за щастие не упорстваше. Лейни обаче държеше да останат приятели, затова когато мина покрай дома й, нежно го прегърна. Той ентусиазирано й отвърна.

— Съжалявам, че бях толкова сдържана — каза тя и го погледна в очите. — Не исках да храниш погрешни илюзии.

— Погрешни илюзии — повтори той.

Лейни просто го гледаше, докато Дан се успокояваше. Той се облегна на перилата и сведе очи. Бърт Хил ръководеше операцията по товаренето. Един от големите реактивни самолети на Стоуни поемаше основната част от апаратурата и персонала на Фондацията. Нюкоум поклати глава.

— Какво бихме нравили без Бърт?

— Ще гладуваме — отговори тя и се облегна на парапета до него. — Продуктите ни ще свършат. Ще настане хаос.

Той й се усмихна.

— Несъмнено. — После присви устни. — Даже не съм сигурен какво стана помежду ни.

— Истината ли искаш да чуеш?

— Така ми се струва.

— Добре — спокойно заговори тя, макар сърцето й да биеше като лудо. — Разбрах, че не ти вярвам. Разбрах, че откривам помежду ни завист. Разбрах, че съм очаквала да си друг. Веднъж ти каза, че може би най-после ще пораснем. Мисля, че стана тъкмо това. Ние пораснахме и се разделихме. Освен това, сега ти имаш съвсем друг живот.

— Ще се откажа от него на минутата, ако…

— Не — прекъсна го тя и закри устата му с длан. — Ще се чувстваш като хванат в капан и ще бъдеш нещастен. Няма надежда, Дан. Просто продължихме напред.

— Не мога да престана да те обичам — призна той.

Тя кимна и тежко преглътна.

— Това ще ни остане завинаги. Нека да го запомним така.

Дан продължително я изгледа.

— Ще те чакам, ако промениш решението си. Крейн не може да те направи щастлива.

— Това няма нищо общо с Крейн.

— За теб е важно да си желана — каза й той. — Може би Крейн се нуждае от теб повече, отколкото аз, но ми се струва, че не е възможно.

— Не съм склонна да обсъждаме това, Дан.

— Зная.

— Приятели? — попита тя и протегна ръка.

Лейни не разбра усмивката, която негърът й отправи.

— Приятелски настроени противници — отвърна той и стисна дланта й. — Долу ли слизаш? Трябва да проверя списъка на апаратурата си и да видя дали са натоварили всичко.

— Няма ли да летиш заедно с нас?

Дан поклати глава.

— Ще прекарам нощта в Лос Анджелис. Ще се видим утре направо на мястото.

— Тогава ще повървя с теб. — Те тръгнаха надолу по металните стълби. Дан носеше куфарите си. Лейни не беше уверена какво изпитва след току-що завършилия им разговор. Както с повечето неща, свързани с Дан, като че ли нищо не бе окончателно уредено. И какво ли искаше да каже с това „приятелски настроени противници“?

— Изглеждаш ми уморена — отбеляза той. — Пак ли същите сънища?

— Пак ли? Че това никога не е преставало.

Тя потръпна. Предишната нощ беше ужасно, започваше да става все по-лошо. Буквално усещаше как огънят се надига от някаква яма и я обгаря, докато Крейн продължава да протяга към нея ръка. И онова момче бе там, онова мъртво момче, само че беше живо и тя се страхуваше за него повече, отколкото за самата себе си. Събуди се ужасена и потънала в пот в 2 ч. сутринта и дори не си помисли отново да заспи.

— Все още ли мислиш, че е свързано с Мартиника?

— Трябва да е така.

Двамата навлязоха сред хаоса на хелосите и поддържащия персонал — навсякъде тичаха хора, които педантично проверяваха списъците на товара.

— Молила ли си някога Крейн да ти помогне? — Нюкоум забеляза Хил и му махна. — Той беше там, заедно с теб.

— Крейн винаги променя темата — поклати глава тя. — И това е много лошо, защото ми се струва, че ако просто си спомня какво стана на Мартиника, кошмарите ще престанат. Всичко е точно пред мен, вика към мен.

— Какво има, доктор Дан? — уморен от усилията попита Хил.

— Довечера трябва да сляза в града — каза Нюкоум. — Възможно ли е?

— Ако искаш да слезеш сега, да. В момента имаме над трийсет пилота, които се мотаят наоколо и се чудят какво да правят. — Той пое багажа на Дан. — След десетина минути нещо ще те чака на централната площадка.

— Благодаря, Бърт.

— Стой на сянка, докторе.

Двамата се насочиха към джамията. Тази вечер Дан изглеждаше добре, облечен в черен костюм и поло изцяло в черно. Приличаше на копие на брат Ишмаил от Атлантик сити. Лейни се зачуди дали ще ходи във Военната зона.

Влязоха вътре и тръгнаха към нейното работно място. Погледнаха към глобуса през класостъклото. Лейни винаги се вълнуваше, когато виждаше творението си живо и пулсиращо от информация. Тази вечер работеха много програмисти, които вкарваха в компютъра данни за времето.

— Мартиника — промърмори тя, впила очи в глобуса. — Отговорът на загубата ми на памет и на кошмарите ми. Трябва да си спомня какво е станало… и ми се струва, че вече съм близо. Сякаш се разпръсва мъгла. — Лейни гледаше как западна Индия се плъзва покрай нея и проследи Мартиника с нейния вулкан.

— Дан — извика Крейн през новия отвор в стената на кабинета си, който гледаше към мястото на програмиста, — трябва ми ЗТ-еко за централната част на Мемфис.

— Ще ти я донеса. — Дан тръгна към лабораторията си.

Лейни пое към кабинета на Крейн. Времето беше толкова странна стока. То имаше своя собствена органична структура, която действаше на хората без тяхно съгласие. Като нея и Дан. Съми Чан например, от ценен съюзник се бе превърнал в предател и после отново в приятел, и това само за няколко месеца. Като вицепрезидент, той пак подкрепяше Крейн зад кулисите и ученият с радост приемаше помощта му.

Тя влезе в кабинета на Крейн и се усмихна при вида на всички стенни екрани, които излъчваха подвизите му. Беше се оказал прав за облога. Като че ли целият свят очакваше развитието на събитията. В момента именно парите — облогът — имаше значение за света. Скоро тяхното място щеше да заеме ужасът.

— Каква ще е преценката им за мен, как мислиш? — прочел мислите й я попита Крейн.

— Някои ще те обвиняват. Точно като на Садо. Други ще те обсипват с хвалби, трети ще те обичат, четвърти ще те мразят. Ще бъдеш магьосник и учен, чудовище и спасител. Но това няма абсолютно никакво значение за теб, нали?

Той се усмихна. Ръкавите на гащеризона му бяха навита нагоре, докато тъпчеше куфар, пълен с пари. Парите за залога.

— Докато имаме средства да продължаваме, аз съм щастлив — отвърна ученият. — Хората не разбират какво е добре за тях, те знаят само какво искат. Много отдавна се научих да не очаквам прекалено. Това е добър съвет за всеки.

— Дан ще слиза тази вечер долу в града.

Той сбърчи лице, но не отговори.

Лейни погледна към глобуса през новия прозорец.

— Изобщо не успях да го изключа — рече тя. — Проклетото нещо още работи.

— И ще продължава — каза Крейн. — Проекцията на Кинг ще се използва хилядолетия след нашата смърт.

— Освен ако не измислят нещо по-добро. Слушай, защо не я накарахме да продължи след 27 февруари? Сигурна съм, че могат да се предвидят още земетресения. Но не го направихме. Защо?

— Ще ти кажа защо — обади се от вратата Нюкоум. — Сега, след като властта е негова, той се страхува от нея.

— Не си далеч от истината — отвърна Крейн и протегна ръка да вземе от Нюкоум разпечатките. — Но всъщност мислех, че е време за малко размисъл, преди да продължим напред. Освен това, Мемфис…

Той взе картата, която му подаде негърът, и се вгледа в нея.

— Ето го мемфиският затвор — рече Крейн. — Сигурен съм, че ще ме арестуват и ще ме отведат там.

— Ще бъде близо — поклати глава Нюкоум.

— Да. Струва ми се, че източната част на сградата няма да издържи, но килиите са откъм западната.

— Това е тесен участък безопасна територия. Прекалено тесен.

— Доверявам се на твоите изчисления.

— Не съм сигурен за реката — отвърна Нюкоум. — Знам какво ще стане със сушата около нея, но положението ще се промени и течението й ще се измести. Нямам истинска еко-карта за водата.

— Ще поемем този риск.

— Ще имаш ли достъп до телевизията?

— Да — кимна Крейн. Лейни откри, че следи на екрана сцени от земетресението на Мартиника. Докато гледаше, в главата й започнаха да припламват светлинните на спомени. Господи, можеше да почувства калта, която се просмукваше в дрехите й. Тя настръхна.

Крейн продължаваше да говори, но гласът му долиташе до Лейни сякаш отнякъде много далеч. Тя стисна главата си в ръце, за да спре проблясналата болка. Усети раната под косата си, после топлината, мрака, ужасния страх от задушаване, къщата падаше навсякъде около тях, всичко останало избледняваше…

Разтърсваха я ръце, в ухото й шепнеше далечен глас.

— Да? Добре ли е Дан? — каза тя, но нещо не беше наред. По страните й се търкаляха сълзи.

— Лейни! Ела на себе си… Лейни?

Пред нея стоеше Дан. Намираха се в кабинета на Крейн във Фондацията. Тя се мъчеше да си поеме дъх и цялата потънала в скръб, отново заплака.

— Какво има? — нежно попита Крейн.

— Онова момче — изхълца Лейни. — Онова клето момче. Ние така и не… така и не н-научихме името му.

Дан се приближи да я утеши, но тя инстинктивно се дръпна към Крейн, който я прегърна със здравата си ръка.

В този момент потокът се отприщи и спомените лениво нахлуха в главата й — страхът, безкрайните въпроси, ромът. И Крейн. По лицето й бавно плъзна усмивка.

— Спомних си — погледна го в очите тя. — Всичко си спомних.

— Какво си си спомнила? — обади се Нюкоум.

— Бутилката ром… вкарването на въздушната тръба. Точно тогава ти ми разказваше за плана си да сложиш край на земетресенията.

— Да сложи край на земетресенията ли? — подскочи Дан.

Тя погледна към Крейн, инстинктивно разбрала, че е казала нещо излишно, нещо, което е трябвало да остане негова тайна.

— Ако имаш план да сложиш край на земетресенията — рече Нюкоум, — определено бих искал да го чуя.

Крейн само го изгледа. Негърът се обърна към Лейни.

— Добре, тогава ти ми кажи.

— Още съм объркана — отвърна тя. — Просто не съм сигурна какво… какво…

— Може да си всичко друго — каза Нюкоум, — но не и объркана. Какво криеш? Защо го криеш?

— Дан — тихо се намеси Крейн. — Питай мен, не Лейни. Тайните са мои.

Нюкоум ядосано го погледна.

— Ти целият си изкован от тайни. От самото начало имаш някаква стратегия, която криеш от всички нас. Трябва сами да си пробиваме път през наложения от самия теб мрак. Какво ще кажеш да се разнообразим с малко истина, а?

— Ела — кимна Крейн. — Ще ти покажа. Струва ми се няма никаква полза да те карам да се закълнеш, че ще го пазиш в тайна, нали?

— Досега имаше прекалено много тайни — заяви Нюкоум и последва Крейн през вратата на кабинета.

Напрегната, Лейни се повлече след тях. Не бе имала намерение да издава каквото и да е. Господи, защо й трябваше да отваря голямата си уста? Сега с изненада разбра, че Крейн ги води към нейния контролен пулт.

— Дами и господа — каза той на програмистите, които работеха по местата си, — давам ви трийсет минутна почивка. Искам всички да напуснете сградата. Вървете.

Лейни застана при тях до пулта. Пръстите на Крейн вече работеха по клавиатурата. Очевидно имаше нещо около глобуса, което не беше известно дори и на нея.

— Проучвам земетресенията през целия си живот — заговори Крейн, като изключи глобуса и препрограмира компютъра. — Още от самото начало реших да открия лекарството, а не просто принципа. Точно затова започнах да се занимавам с въздействието на ядрените опити върху околните пластове.

— Всички ние знаем това, Крейн — прекъсна го Нюкоум. — Все още се смяташ за човека, чиято работа накара политиците да видят светлината и да спрат ядрените опити.

— Затова ми дадоха Нобеловата награда — засмя се Крейн. — Но никога не съм заслужавал, нито пък съм искал тази награда. И определено никога не съм настоявал за прекратяването на ядрените опити.

— Не разбирам — каза Лейни. Крейн натисна „ентър“ и глобусът замръзна на място. По цялата му повърхност запремигваха червени светлинни.

— Топлина — поясни Крейн и се приближи до сферата, — достатъчно топлина, за да стопи скалата… за да спои скалата.

— Искаш да съединиш плочите в едно, така ли? — подозрително присвил очи, тихо попита Нюкоум.

— Попитах машината — продължи Крейн. — Предварително определих температура от пет хиляди градуса по Целзий и попитах дали е възможно чрез точково спояване отново да се съединят плочите. — Той посочи към глобуса. — Ето какво ми даде. Извършени правилно, петдесет и три точкови споявания ще съединят континенталните плочи и завинаги е сложат край на движението.

— Ето за какво е бил глобусът! — възкликна Лейни. — Искал си доказателство за теориите си.

— Точно така — потвърди Крейн. — Можем да сложим край на разрушителното царство на земетресенията.

— Искаш да взривиш петдесет и три ядрени бомби? — недоверчиво попита Нюкоум.

— Петдесет и три гигатонови бомби — уточни Крейн.

— Ти си по-луд, отколкото смятах.

— Нима? — каза Крейн. — Помисли. Светът е разположен върху камари ядрени материали, стари бойни глави, радиоактивни отпадъци. Ако всичко се направи както трябва, моите бомби са в състояние да унищожат тези камари чрез взривове, насочени надолу, към ядрото, в което така или иначе тече процес на радиоактивно разпадане. Можем да сложим край на земетресенията и вулканите и в същото време да се избавим от ядрените си боклуци.

Лейни изправи глава. В думите му имаше смисъл. Дълбоки подземни експлозии точно върху пукнатините — ако се извършеше правилно, това можеше да ликвидира натиска от движението на плочите. А поставеха ли се бомбите достатъчно дълбоко, за живота на повърхността нямаше да има каквато и да е опасност.

— Няма ли граници за егото ти? — попита Нюкоум. — Идвало ли ти е наум, че земетресенията са естествен елемент от нашия свят? Че планетата може би съществува благодарение на тях? На Земята изобщо нямаше да има живот ако вулканите не бяха изхвърляли в атмосферата животоподдържаща материя. Твоето предложение не е нищо друго, освен унищожаване на процесите, които са ни направили такива, каквито сме. Те са естествени, Крейн. Остави ги на мира!

— Какво естествено има в земетресенията? — попита Крейн! — Хората са склонни винаги да правят прибързани заключения. Фактът, че винаги е било така, не означава, че трябва така и да си остане. Глобусът смята, че ще се получи чудесно, а той знае много повече от нас.

— Не е вярно! — високо заяви Нюкоум. — Глобусът не знае нищо за човечеството, за етиката или за здравия разум. Ти говориш за намеса в основния процес на Земята. Един Бог знае каква катастрофа можеш да предизвикаш, като се опитваш да превърнеш безумието си в реалност!

— Странни думи от устата на учен — каза Крейн. — Язовирите променят теченията на реките. Лекарствата се намесват в естествените болестотворни процеси. Генната манипулация променя всичко — от храната, която ядем, до децата които раждаме — и отново върви срещу природата на живота. Това не е по-различно.

Нюкоум включи интерфейса си, за да види колко е часът.

— Едно е науката, Крейн, съвсем друго е егоистичната арогантност. За кого, по дяволите, се мислиш?

— Знаеш кой съм, докторе — отвърна Крейн. — Сам би трябвало да си зададеш този въпрос.

— Направих го — рече Нюкоум, — и ето отговора: аз съм човекът, който ще ти попречи да унищожиш Земята.

С тези думи той се обърна и бързо излезе от джамията.

Лейни се приближи до Крейн и докосна здравата му ръка.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Не трябваше да се изпуснем.

— Не се тревожи за това — успокои я Крейн, като продължаваше да наблюдава излизащия от сградата Нюкоум. — Така или иначе, съвсем скоро щеше да разбере. Имам намерение да го обявя публично.

Той разсеяно протегна ръка и потупа дланта й. Лейни се страхуваше, че това може би е последният спокоен миг в живота им.

 

 

Гледайки надолу към Зоната от покрива на двуетажния склад, който брат Ишмаил беше превърнал в свой дом, Нюкоум се чувстваше така, сякаш бе попаднал в миналото. Вътрешният град беше чист, но претъпкан, улиците бяха пълни с хора. По сградите нямаше екрани, липсваха прожектирани динозаври, както и екраномани, отчаяно търсещи гледката, която ще промени живота им.

По улиците обаче маршируваха малки деца, нарамили оръжие, докато зяпачите ги аплодираха. Оръжията изпълниха Нюкоум с безпокойство.

Над него синя светкавица разцепи черния покрив на Зоната, защитна електронна преграда за един град в града. Хората живееха в електронен пашкул, напълно откъснати от света на белия човек. Като гледаше огромния брой деца и младежи, той реши, че повече от половината население на Военната зона навярно изобщо не е виждало външния свят.

Седеше заедно с Ишмаил, Хадиджа и Мартин Азиз. Четиримата наблюдаваха малък телевизор, показващ картината точно отвъд портите, изравненият участък, в който се стреляше без предупреждение. Неколкостотин мюсюлмански деца атакуваха позициите на ФПС, хвърляха камъни и парчета бетон. ФПС отговаряха с прекъсващ мисловните процеси нискочестотен инфразвук и с газ, предизвикващ гадене. Децата падаха, гърчеха се и плачеха — гледка, предназначена за целия свят.

— Защо не ги върнете обратно — попита Нюкоум, — преди да са ги отвели… или да се е случило най-лошото? Те са просто деца.

— Те са мъченици на исляма — тихо отвърна Ишмаил. — Страданията им ще отворят сърцата на хората за нашата кауза. Те са първата вълна на нашия джихад.

— А каква е втората вълна?

— Брат ми говори за бомби, тероризъм и убийства — поясни Мартин Азиз.

— Брат ми няма сърце за революция — каза Ишмаил.

— Грешиш — възрази Азиз. — Нямам желание за революция. Смятам, че порочният кръг от убийства, отмъщения и нови убийства ще удължи борбата ни с години.

— А какво ще ни донесе пасивността? — попита Хадиджа.

— Не говоря за пасивност — вдигна рамене Азиз. Нюкоум слушаше разговор между братя и сестри, толкова естествен за това семейство, колкото дишането. — По-обмисленият подход на брат Даниъл в медиите вече ни донесе подкрепата на видни граждани.

— Подкрепа — изсумтя Ишмаил и се изправи да погледне през парапета улиците долу. Щом забелязаха духовния си и политически водач, демонстрантите избухнаха в гръмовно ура — хиляди гласове викаха неговото име.

Усмихнат, Ишмаил се обърна към Азиз.

— А какво донесе моят подход? — попита той. — През последния месец нашите духовни братя из целия свят се надигнаха на демонстрации срещу „Лиян Инт.“, в трийсет страни продължават бойкотите, а земите, които живеят според ислямския закон, вече отказаха да въртят бизнес с „Лиян“, докато не ни бъде дадена родина. Очевидните страдания на децата ни трогнаха милиарди сърца и което е по-важно, ние удряме „Лиян“ в портфейла, единственото място, където усещат болка.

Азиз само поклати глава и се загледа в екрана.

— Виж плодовете на исляма — тъжно рече той.

Многоброен отряд на ФПС се бе появил иззад барикадите и напредваше с електрически палки сред морето от повръщащи деца, — като безразборно запращаха по петдесет хиляди волта към всеки, който не беше достатъчно бърз, за да изпълзи от пътя им.

Ишмаил сбърчи лице и се извърна от телевизора.

— Достатъчно — реши той. — Извикайте ги вътре.

Азиз включи интерфейса си.

— Отворете портите — нареди мъжът. — Веднага!

На екрана Нюкоум видя как двете огромни порти към тайния град се отварят и децата с писъци и плач се втурват в Зоната. ФПС ги последваха с размахани палки и спряха едва на десетина метра от стената. Никой дори не се опита да влезе вътре.

Полицаите отново заеха позициите си зад почти двуметровата стена на стотина метра от Зоната. На връщане те влачеха телата на мъртвите или изпаднали в безсъзнание деца със себе си.

— Изключи го — каза Ишмаил.

— Това е ужасно — поклати глава Нюкоум. Стомахът му се бе свил. — Не бива да допуснем да продължава така.

— Прав си — отвърна Ишмаил и го потупа по рамото, — но всички войни носят загуби. Разбери го. Можем да се караме помежду си, ала трябва с готовност да платим в кръв цената на свободата си.

Нюкоум чувстваше, че няма какво повече да каже. Той вдигна поглед към пращящите сини огньове и разбра, че тук небето винаги изглежда еднакво.

— Как захранвате с енергия всичко това? — попита ученият, докато Рийна, жената на брат Ишмаил, поднасяше кардамоново кафе и бисквити. — Толкова голяма мрежа изисква генератор, колкото малка къща.

— Знаеш ли сградата на Лигата за панарабска дружба в центъра на града? — погледна го Ишмаил.

— Разбира се, че я знам — отговори Нюкоум. — Онази във форма на скъпоценен камък. Хората идват…

— Цялата сграда е гигантски генератор — поясни Хадиджа. — Използваме съвсем малка част от енергията му.

— Никой изобщо не подозира — добави Ишмаил. — Кабелите, които ни свързват, са в канализацията. Ще откриеш нещо подобно във всички градове с Военни зони.

Аплодирането се усилваше и всички се изправиха да погледнат. Наведен над парапета, Нюкоум видя завръщащи се от битката шестгодишни деца, окървавени и пребити, някои дори на носилки. Процесията спря под тях. Тълпата започна да реве. Ишмаил вдигна за поздрав два пръста в знака на победата. Нюкоум стреснато осъзна, че повечето от тези хора навярно нямат слушалки. Самата примитивност на това го развълнува.

— Герои на Революцията — започна Ишмаил, — ние ви поздравяваме! Вие сте бъдещето! Вие ще доживеете да отглеждате децата си на своя собствена земя и по закона на Аллах! Сега си вървете вкъщи… при родителите си, които ви обичат!

Под гръмките аплодисменти Ишмаил се върна на мястото си, изящно взе чашката си и отпи от кафето. После се отпусна назад и каза:

— Скоро и други градове, други Военни зони ще се присъединят към детската революция. Ще насрочим бунтовете един след друг, така че по всяко време някъде да има вълнения. — Той погледна към Нюкоум. — Ще ходиш ли с другите от Фондацията в Мемфис?

— Заминавам утре.

— Там има малка Военна зона — каза Азиз.

— Да, зная — кимна Нюкоум. — Това е едно от нещата, за които исках да разговаряме. — Ученият извади ЗТ-еко картата, която беше начертал за Мемфис. Военната зона там бе заградена с черно. — Виждате ли този район? Това е центърът на Мемфис.

Хадиджа и Мартин се приближиха и заедно с Ишмаил се вгледаха в схемата, която държеше Нюкоум.

— Тази насечена линия показва мястото, където земята ще потъне с четири и половина метра. Тук, от другата страна на линията, се намира участък, който ще се издигне и това ще разцепи града на две.

— Минава точно през Военната зона — отбеляза Хадиджа.

Нюкоум вдигна очи към нея и погледите им се срещнаха.

— Да — отвърна той, после обърна глава към Ишмаил. — Имат ли начин да излязат оттам?

— Под земята… като тук.

— Ще ме послушат ли, ако ги предупредя?

— Ако аз им кажа.

— Кажи им тогава.

— И къде ще отидат? — попита Мартин Азиз.

Всички се спогледаха. Лицето на Ишмаил бавно се разтегли в широка усмивка.

— Ще отидат на юг — каза той. — В щата Мисисипи.

— Обетованата земя — с блеснали очи прошепна Хадиджа и плесна с ръце.

— Те ще са първите поклонници в новата ни родина — продължи Ишмаил. — В Мисисипи има стотици градчета, в които по традиция преобладаващото население е от африкани. Нашите хора ще се съберат в едно от тях и ще го завземат. То ще стане нашият плацдарм.

— Ако ни позволи да се заселим — разсъждаваше на глас Ишмаил, който се бе изправил и се разхождаше напред-назад, — нашите, хора незабавно ще поискат отделяне от Съединените щати.

— А ако реши да не допусне поклонничеството? — попита Азиз.

Ишмаил поклати глава.

— Нови мъченици. Но съм забелязала нещо в бизнесмените. Те не обичат да убиват потребители.

Брат му кимна, леко усмихнат.

— Брат Даниъл ни даде стимул, за да активираме нашата революция. Одобрявам това.

— Отлично! — възкликна Ишмаил и прегърна всички поред. След като целуна Нюкоум и по двете бузи, той се засмя.

— Какво ще си помисли за всичко това твоят шеф?

— Прекалено е зает с опитите си да взриви света, за да забележи нещо — отвърна Нюкоум, изненадан колко силен гняв изразява гласът му.

— Какво? — попита Ишмаил.

— Спомняш ли си, първия път, когато се срещнахме, ти ми каза, че Крейн има скрити намерения? — Ишмаил кимна. — Ами, наистина се оказа така. Той иска да спои континенталните плочи, като взриви петдесет и три гигатонови бомби на ключовите места, където се допират плочите. Иска окончателно да сложи край на земетресенията.

— Крейн размахва юмрук към Аллах — поклати глава Ишмаил. — Поставя се над всичко. Направо удивително.

— Удивително е дори само това, че иска да го направи — въздъхна Нюкоум. — Не мога да си представя, че което и да е правителство на света би се съгласило с толкова очевидно безумен план.

— Трудно ми е да повярвам, братко, че толкова много подценяваш Крейн — каза Ишмаил и прегърна с една ръка сестра си. Двамата отправиха огнен поглед към учения. — Той вече възкръсна и се връща на местопрестъплението. Не, навярно е повече от способен да убеди хората да тръгнат след него.

Нюкоум бе озадачен.

— Изглежда това почти те радва.

— Отдавна чаках връзката — заяви Ишмаил, — точката на сблъсък между Крейн и Ислямския щат. — Той сви рамене. — И сега най-после се стигна дотам. Нашето величие ще бъде подложено на изпитание. Това е планината, на която двамата с д-р Крейн ще пием чай.

— Искам да приема вярата — реши Нюкоум и видя, че думите му развеселяват Ишмаил. Всички останали се засмяха.

— Ти си безбожник — рече Ишмаил. — Защо ти е да ставаш мюсюлманин?

— Какво те интересува? Струва ми се, че с готовност би ме направил такъв, даже да вярвах в мастилени петна. Прав ли съм?

— Съвсем прав, братко — бързо отвърна Азиз, за да не остави Ишмаил да му отговори. — Публичното ти приемане на вярата ще ни бъде извънредно полезно — интелигентен и преуспял човек, избрал ИЩ, защото вярва в него. Умерената страна на исляма надделява над непременно насилствената му революционна страна.

— Но също го прави вътрешен човек — предупреди Ишмаил. — Бързо ще се превърне в нашия официален глас, без да го иска. — Той посочи към Нюкоум. — Още не си ми казал защо искаш да приемеш правата вяра.

— Не е тайна — вдигна рамене ученият. — Правя го заради Каузата. Правя го също, защото това ще ме постави в пряка опозиция на Люис Крейн, когато публично съобщи за онази работа с бомбите. Той е луд. Искам да застана срещу него като един от вас.

— Лъжец — каза Хадиджа. — Това е свързано с онази бяла жена.

— Не — възрази Нюкоум и наведе глава. — Двамата с Лейни… вече не сме заедно. Така е от известно време.

Жената се засмя и се приближи една стъпка към него.

— И може би искаш да й дадеш урок, а?

— Господи, надявам се, че става дума за нещо много повече от това.

 

 

Стиснал между краката си бутилка ром, Крейн гледаше сателитните снимки от решението „Масада“. Изпитваше срамна веселост от чудовищната красота на трийсетте мултимегатонови бомби, които избухнаха едновременно. Облакът се издигна удивително високо от гледната точка във външния космос, короната му се раздели, подравни се отгоре и започна да се разширява.

Това беше едно от онези зашеметяващи събития в световната история, които караха всеки човек да запомни къде се е намирал, когато са се случили. Крейн помнеше, че в онзи момент имплантираха първата му слушалка. Новината за „Масада“ беше първият звук, който чу по устройството. Отначало бе ужасен, изпадна в шок, заедно с останалата част от света. Но веднъж станали, нещата не можеха да се променят и той беше възприел „Масада“ като изключителни важно теренно проучване в заниманията му върху връзката между ядрените опити и земетресенията.

Следващия следобед, облечен в противорадиационен костюм, той се намираше в Судан с цял камион сеизмографи. Още един ден по-късно беше в Саудитска Арабия и именно там му дойде идеята за спояването на плочите. Пустинята Руб Ал Кали представляваше твърда стъклена плоскост, която се простираше чак до хоризонта. Ужасната топлина бе стопила пясъка. Под търкалящите се сиви облаци и силни дъждове радиоактивна пепел той се бе пързалял по пустинята.

— Крейн! — извика Лейни. — Вътре ли си?

— Върви си — отвърна той и отпи от бутилката, докато гледаше как облакът „Масада“ се понася на изток и Китай и Руската корпорация постепенно изчезват в сива мъгла.

— Направо не беше за вярване — тихо каза точно зад него Лейни. — Бях на двайсет и две, започвах университета. Спомням си как се чувствах измамена, че няма да имам шанса да наследя света. Говореше се, че всичко ще загине. Освен това на много места убиваха евреи. Беше ужасно.

— Тогава ли си станала космик?

— Не — засмя се Лейни и го заобиколи, за да седне до него на кушетката. — Баща ми беше евреин по рождение, но не и майка ми, и това ме поставяше във вакуум в една матрилинейна култура^[1]. Винаги съм помнила баща си като космик. Покръстил се е, когато съм била съвсем малка. Предполагам, че затова тръгнах по този път. Космиците са много добродушни типове, като унитарианците. Това обаче не им попречи да ме лишат от специализация, защото казаха, че съм била еврейка.

— Известно време гневът беше ужасно силен — каза Крейн. — Спомням си реакцията. Тъкмо затова повечето от членовете на екипа ми са евреи. Мога ли да те питам нещо?

— Давай.

— Мислиш ли ме за луд?

— Ти си пророк — незабавно отвърна тя. — Всички пророци са смятани за луди от хората, на които искат да служат.

— Не отговори на въпроса ми.

Тя наведе лицето му към своето и го погледна. Крейн бе напрегнат, допирът й го бе наелектризирал.

— Да, луд си — промълви Лейни. — Луд си точно толкова, колкото да оцелееш в лудостта, в която живеем.

— Планът ми може да успее. Може.

— Не е нужно да ме убеждаваш.

Той мрачно кимна.

— Благодаря. — После извърна очи и отново ги насочи към екрана.

— Защо — попита Лейни, — толкова рядко срещаш погледа ми.

Крейн я изгледа за миг, после се извърна.

— Трудно ми е да… мисля, когато те гледам. Не знам какво ми стана. Никога преди не ми се е случвало. Не зная… загубвам се в очите ти или… или нещо друго. Глупаво, нали?

Тя застана така, че Крейн да може да я види.

— Това е най-милото нещо, което изобщо някой ми е казвал — отвърна Лейни и този път ученият се насили да издържи на погледа й. — Знаеш ли — продължи тя, — когато бяхме затворени в онази къща на Мартиника, ти каза много неща. Спомняш ли си?

Той понечи да извърне очи, после се сдържа.

— Да, помня.

— Наистина ли ги мислеше?

— Смятах, че изобщо няма да си ги спомниш.

— Наистина ли ги мислеше?

— Наистина — отвърна Крейн и сведе глава. Пръстите й отново вдигнаха лицето му към нейното. — Съжалявам, аз… не исках да излагам професионалните ни…

— О, да вървят по дяволите. — Тя се приближи до него и прехвърли ръце около врата му. — В теб има някакво величие. Това ме възбужда.

— Но аз съм сакат, аз съм…

— Просто млъкни и ме целуни.

През следващите няколко минути Люис Крейн за първи път през живота си откри, че общуването не трябва непременно да е словесно, за да бъда разбираемо и значимо.