Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (15)

Глава XIV

Бях победена.

Съпротивлявах им се през двете седмици безмилостни разпити в Бахрейн и през осемте дни на още по-интензивни разпити в Сеул. Впрегнах цялата си изобретателност в измислянето на лъжи, за да остана вярна на Нашия Велик Вожд. След това заблуждавах пак, за да прикрия тези лъжи. Но най-вече мамих, за да спася семейството си от сигурна смърт, която знаех, че го очаква.

Всичко това приключи. Съпротивителните ми сили се изчерпаха. Южнокорейците ме победиха. За това не бе необходимо никакво насилие от тяхна страна, както очаквах, а само безкрайно, разумно търпение. Бях им казала, че съм китайско сираче, че съм била неофициално осиновена от добрия Шиничи Хачия, с когото съм заминала на почивка в Европа. Но не можех да ги измамя. Те знаеха много добре, че съм севернокорейска шпионка, преди да призная това. Те също така знаеха, че аз съм тази, която бе причинила смъртта на 115 невинни хора, за което не можех никога да очаквам прошка.

Да, бях победена. А накрая град Сеул стопи и последните ми съпротивителни сили. Бях възпитавана, че южнокорейците са бедни марионетки на безмилостен капиталистически режим. И когато за пръв път пристигнах в Сеул, отчаяно вярвах на всичко, на което ме бяха учили.

Но се бях преродила. Детето, което бе израснало като ученик на Ким Ир Сен, умря на летището в Бахрейн. Постепенно и бавно неговото място заемаше един нов човек. А Сеул бе неговият родител.

Това се случи в деня, преди да си призная окончателно всичко. Моите надзиратели ми казаха, че този ден ще си отдъхнем от разпитите и ще излезем на разходка из града.

Дадоха ми да облека черен костюм. В тези дрехи се чувствах като малко момиче през първия учебен ден и се чудех защо ли се държат толкова мило с мен.

Напуснахме полицейския комплекс и се заизкачвахме по един хълм. Дърветата бяха познати, гранитните скали и червената пръст също… сякаш всичко си беше на място. Небето над мен — наситено синьо с едно-единствено плаващо бяло пухче — това бе същото небе, което виждах в Пхенян. Но веднага след това стигнахме хребета на хълма и в краката си видях да се разстила централната част на Сеул, като едно малко бижу. Измамната представа, че съм в тази Корея, която познавам, бе разбита.

Под мен течеше река от коли. Дори в Западна Европа не бях виждала толкова много коли да се борят за надмощие по широките улици. Шашната, започнах да се взирам в шофьорите. Те бяха корейци, а не чужденци.

За миг загубих ума и дума. Гледката бе толкова различна от това, което очаквах, че не знаех какво да кажа.

— Не мога да повярвам на очите си — успях да прошепна накрая.

Един от специалните агенти, който пътуваше с нас, посочи движението:

— Всичките тези автомобили са правени в Корея — ми каза той. — Повечето семейства вече имат своя собствена кола. Твърди се, че дори просяците използват коли, за да се местят от ъгъл на ъгъл. Всичко това води до задръстване на движението и до голям недостиг на места за паркиране. Сериозен проблем пред обществото ни.

Колата ни ту потегляше, ту спираше заедно с останалите. Разбрах значението на последните му думи, но не забравях и казаното от него преди. В Северна Корея само висшестоящите партийни функционери или министри караха коли, а ние, учениците, се кланяхме, когато минаваха покрай нас. Да станеш шофьор бе една от най-мечтаните професии сред младите мъже. Жените не можеха и да мечтаят да шофират коли — понякога им се позволяваше да управляват тролеи, но това бе таванът на допустимото за тях.

А ето тук, в Сеул, забелязах, че много от шофьорите са жени. Бях толкова зашеметена, че можах само да облегна глава на прозореца и да ги гледам вторачено.

Минахме покрай Южната врата, кметството, Парламента, Олимпийското селце и Търговския център в Джамсил. Бях впечатлена от свободните обноски на всички, от оживените им лица и пъстрите дрехи. Но най-много се изненадах от уличните търговци, които забелязвах на всеки ъгъл. В Северна Корея ми бяха казвали, че крайпътните търговци са най-низшите хора в Юга. Ала стоките, които продаваха, бяха всичко друго, но не е вехтории — скъпи часовници, висококачествена апаратура, елегантни дрехи и обувки. Подобно нещо би било невъзможно в Северна Корея, където с цената на един-единствен часовник можеше да се изхрани петчленно семейство в продължение на седем месеца. Тукашните търговци имаха вид на хора, които печелят цяло състояние от търговията си. Как можеха да бъдат наречени бедни?

На здрачаване се изкачихме по планината Намсан, за да видя светлините на града, разстлан в краката ми. Гледката бе прекрасна и аз разбрах, че съм се влюбила в него.

Като се съгласих на тази разходка из Сеул, допуснах последната си грешка, но и спечелих свободата си. Моите пазачи явно бяха предвидили последствията от подобна разходка. Не можех да се отърся от чувството, че първите двадесет и шест години от живота ми са преминали в лъжа.

Почувствах прилив на омраза към Ким Ир Сен, когато изведнъж осъзнах, че цялата ми работа, планове и обучение, всъщност целият ми живот, са били изградени върху измами.

Следващата сутрин отново седях на масата срещу специалния агент, който бе разговарял с мен преди две нощи. Той учтиво попита дали ми е харесал излетът от предишния ден и се усмихна, когато не можах да кажа нищо адекватно.

— Ще изброя лъжите ти една по една. Слушай внимателно, мисли трезво и не лъжи. Има само една истина, и ние вече я знаем. Разбираш ли ме?

Той спря за миг, запали цигара и продължи:

— Ти въобще не си китайка. Защо? Каза, че си живяла в град Вучанг в продължение на петнайсет години. Но всъщност не съществува никакъв град Вучанг, а само околия Вучанг-хсиен. А ако наистина си израснала на север, както твърдиш, щеше да знаеш, че думата „тунгсу“ (да достигнеш зрялост), се използва само в Южен Китай. Ти самата използва тази дума много пъти. Също така нарече царевичната каша „вуймей“, а това е още една южняшка дума. Северняците използват термина „паомей“, който ти не спомена нито веднъж.

Също така твърдиш, че си израснала като бездомно, скитащо се сираче и че основната ти храна е бил хлябът „хопанг“. Този хляб е храна само за богати хора. А когато каза, че една твоя леля продавала вестници и понички на улицата, явно не си знаела, че по улиците на околията Вучанг не се продават никакви вестници.

Той отново спря, давайки ми възможност да асимилирам всичко казано дотук.

— Има и много други противоречия — продължи той. — Всички те сочат едно — ти не си китайка и е безсмислено да продължаваш да се правиш на такава.

Запали си нова цигара, без да сваля поглед от мен. След като издуха дима, продължи да говори:

— Твърдиш, че си живяла една година в Япония с г-н Хачия. Въпреки това, когато ти поднесоха ястие от печени водорасли, което е японски специалитет, ти саркастично попита дали не е горена хартия. — Той сякаш се забавляваше от спомена за това и останалите в стаята се изхилиха. — Помниш ли скицата, която нарисува, за да покажеш жилището на Шиничи в Япония? Тази скица по никакъв начин не прилича на японска къща, а и улиците, които нарисува, никак не приличат на японски улици.

— Твърдиш, че често си гледала телевизия, — продължи той, — но когато те попитахме за марката на телевизора на Шиничи, ти каза, че той бил „Джиндалрае“, а това е корейската дума за азалия. „Джиндалрае“ е севернокорейска марка телевизори, както впрочем мисля, че самата ти знаеш. Междувременно в периода, за който твърдиш, че си била в Япония, там по телевизията всеки ден показваха Азиатските игри от Сеул, а ти даже не знаеше коя държава е излязла победител.

Заяви, че в японските таксита мястото на шофьора е отляво, а то всъщност е отдясно. И на последно място, ако беше напуснала Япония на 14 ноември, както твърдиш, щеше да знаеш, че премиерът беше сменен. Но ти отговори, че се казва Накасоне, а не Такешита, и това бе решаваща грешка.

— Е — завърши той и загаси цигарата си, — след всички тези противоречиви твърдения, а мога да те уверя, че има още много такива, как можеш да твърдиш, че си живяла в Япония?

Чувствах се така, сякаш около врата ми затягат примка. Не бях в състояние да измисля нови лъжи, които да им пробутам и сведох глава. Но следователят не беше приключил:

— Внимателно те наблюдаваме от самото ти пристигане. Следяхме буквално всяко твое движение. И забелязахме, например, как ловко оправяш леглото си, сякаш си преминала през дълга и системна военна подготовка.

Твърдиш, че не знаеш корейски. Затова, когато забелязахме как системно потропваш с пръсти по време на разпитите, казахме на корейски, че „тропането с пръсти е признак на нервност“. Ти веднага спря да барабаниш по масата. Когато си говорехме помежду си на корейски и казахме: „Ама, чуйте я, тя лъже“, ти се опита още по-настоятелно да ни убедиш, че казваш истината. А когато си разменяхме вицове на корейски, ти тичаше до банята, за да не се изсмееш.

— А ето и последния тест. — Лицето му придоби твърдо изражение и той се наведе напред с пронизващ поглед.

— Когато ти подадох писмена декларация, на която пишеше: „Аз съм севернокорейски шпионин“, видях в очите ти мигновено изражение на смущение и страх. Да продължавам ли?

Стана ми тясно в дрехите. Не, нямаше нужда да продължава — не можех да понеса повече. Бях засрамена, ядосана, унижена, нещастна… накратко казано, бях напълно победена и знаех, че повече не мога да се съпротивлявам. А с мълчание вече нямаше да отърва кожата си.

Но какво щеше да стане ако издадях тайната си? Смърт, със сигурност, защото бях убийца. А какво щеше да стане с близките ми? Спомних си за една приятелка от гимназията, Ку Джахиянг, чието семейство имаше черно-бял телевизор и като че ли винаги се намираха бонбони в къщата. Често ходех вечер у тях, защото можехме да гледаме телевизия и да ядем дъвчащи бонбони. Малките ѝ братчета бяха отлични ученици и ръководеха Младежката организация в училищата си.

Един ден, през 1974 г., Ку Джахиянг не се появи на училище. Плъзнаха слухове, че един от по-малките ѝ братя докладвал на Службата за обществена сигурност, че майка им е шпионка. Проведено бе разследване и след него родителите ѝ и един чичо бяха обвинени в шпионаж. Скоро след това цялото семейство бе изпратено в концентрационен лагер в Янганг-до, и съседите им започнаха да се притесняват, че може и те да бъдат депортирани заради контактите си с тях.

Бях чувала какво представляват тези лагери — робски труд, ден след ден, година след година. Не исках брат ми, сестра ми или родителите ми да преживеят това.

В Северна Корея жените се притесняват, че мъжете им пият твърде много, но не за здравето им, както навсякъде другаде по света. Те се страхуват, че като се напият, ще кажат нещо глупаво и ще ги натопят. Една погрешна дума може да унищожи цяло семейство.

Такъв бе животът в севернокорейското общество и ми беше ясно като бял ден какво ще се случи със семейството ми, щом призная. Представях си съвсем живо как тайните служби арестуват баща ми и майка ми, Хюн Су и Хюн Ок, и ги отвеждат.

Мъчеха ме съмнения. Струваше ли си наистина моята мисия? Наистина ли спомагаха за обединението на Корея моите ужасни дела и смъртта, която причиниха? Ще продължи ли да бъде разединена страната, ако Сеул не бъде домакин на Олимпийските игри? А унищожаването на един-единствен самолет наистина ли щеше да спре провеждането им в Сеул?

Постепенно започнах да осъзнавам, че ако не си идиот, очевидно ще разбереш коя позиция е по-разумна.

И така между мен и пълното признание в този момент остана само една пречка — моите близки. Ако запазех мълчание докато умра, те щяха да изживеят живота си с чест. И все пак…

И все пак, дали щеше да стане така? Южнокорейците вече знаеха много и бе напълно възможно да успеят сами да сглобят останалото. С тях не вървяха пазарлъци — те не биха приели да ме убият тихомълком, за да запазят семейството ми, а щяха да разгласят за мен, когато пожелаят.

Хрумна ми и още нещо. Не бях ли длъжна да кажа истината пред семействата на жертвите? Не трябваше ли поне да призная, честно и с разкаяние, колко жестока съм била, за да не гледат на мен съвсем като на звяр? Да, тези хора заслужаваха поне това.

Погледнах следователя в очите. Постепенно си наложих да изрека:

— Простете ми. Съжалявам. Ще ви кажа всичко.