Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (12)

Глава XI

Лежах неподвижна в средата на бяла стая. Гласове наблизо — бахрейнско наречие и английски — докосваха съзнанието ми. Стаята беше без прозорци; можеше да бъде както ден, така и нощ. Белезници приковаваха лявата ми ръка към леглото. Тръба с кислород влизаше в ноздрите ми, а друга тръба слизаше надолу през гърлото ми — вероятно, за да промива стомаха ми. Дясната ми ръка бе на система.

Не можех да разсъждавам ясно. Сетивата ми бяха притъпени или от упойката, или просто от изтощение. С невероятни усилия успявах да държа очите си отворени. Спомням си, мислех, че всичко това е сън, и че бялата стая е някаква спирка между този и отвъдния свят. Смътно се досещах, че съм взела отрова и първата ми мисъл бе, че тя е подействала.

Лежах в унес от известно време и не мислех за абсолютно нищо. Ту идвах на себе си, ту ме унасяше, съзнанието ми бе замъглено и раздвоено. Лека-полека обаче нещата започнаха да придобиват неясни очертания. Обърнах глава и видях две сестри в традиционно арабско облекло, които седяха до леглото и ме наблюдаваха. Близо до вратата стояха двама мургави мъже в маскировъчно облекло, със сведени автомати, готови за стрелба. Уплашена, първата ми реакция бе да се ощипя по бедрото.

Нищо не се случи. Това не беше сън.

„Не — помислих си, — жива съм“.

Изпъшках отчаяно. Защо не бях мъртва? Сигурно не съм поела достатъчно отрова. Била съм близо до смъртта, това бе очевидно, но явно недостатъчно.

Не бях щастлива от факта, че съм жива. Веднага разбрах, че агонията едва сега започваше.

Слабостта ми и надигащата се паника предизвикаха у мен някакво бълнуване. Забелязах, че една от сестрите имаше ножица в единия си джоб. Напрегнах се да я достигна, надявайки се, че ще мога да се наръгам, преди да ме спрат, но бях здраво прикована към леглото и не можех да мърдам.

Не след дълго извадиха тръбите от носа и устата ми и аз веднага прехапах езика си с всички сили. Бях чувала през детството си истории, че човек може да се самоубие по този начин. Успях само да си причиня чудовищна болка. Струваше ми се абсурдно, разбира се, че всъщност съм вярвала на тези стари бабини деветини.

След това опитах да се задуша. Задържах дишането си, докато бузите ми се издуха, опитвайки се да издържа колкото се може повече. Още малко, мислех си, още малко. Но в последния момент не издържах и поех въздух. Тогава не можех да осъзная, че в момента, в който загубех съзнание, организмът ми така или иначе щеше да се намеси и щях да започна да дишам отново.

„По дяволите! — бунтувах се аз. — Защо не мога да се самоубия?!“

Тогава се зачудих дали Ким Сеунг Ир също е останал жив. Вероятно не; ако цианидът не го беше убил (при положение че беше поел отровата), то стресът от пленяването щеше да го довърши. Изглеждаше невероятно, че бе оцелял толкова дълго време.

Мисълта за него ме плашеше. Липсваше ми и сега наистина бях съвсем сама.

„Трябва да бъда силна — мислех си аз. — Любимият Вожд беше повярвал в мен. Ще умра за Родината си, за обединението. Не мога да предам страната си.“

Поне едно нещо беше сигурно — самолетът се бе взривил.

В момента не изпитвах гордост от мисията си. Преди да бъдем пленени, както споменах, мислех преди всичко за изпълнението на поръчението и рядко ми се случваше да се боря със съвестта си. Но сега започнах да мисля за унищожения човешки живот и съжалявах.

Сестрите си говореха тихо и аз се напрегнах да чуя какво казват. За щастие говореха на английски и успях да разбера по-голямата част от разговора. Те казваха, че ще оживея. Също така споменаха, че Ким Сеунг Ир е мъртъв.

Бях съсипана и изпитвах противоречиви чувства. Съжалявах, че вече го няма, защото бяхме приятели. Завидях му, че е мъртъв, тъй като нямаше да се изправи лице в лице с моите инквизитори. От друга страна се ядосвах, че не е жив, защото сега бях сама и се чувствах изоставена. Въпреки разклатеното си здраве, с присъствието си Сеунг Ир винаги ми оказваше морална подкрепа поради богатия си опит. Разчитах на него в критичните моменти, които възникваха по време на мисията ни.

И тогава направих нещо за първи път в живота си, нещо много странно — започнах да се моля.

Спомних си времето малко преди смъртта на Бум Су, когато посетих дома си и видях майка ми да поставя съдове с вода пред импровизиран олтар, който тя беше направила в спалнята си. Това бе проява на изключителна смелост, тъй като в Северна Корея религията е строго забранена. Майка ми в отчаяните си опити да спаси детето си, рискуваше всичко, молейки Бога за милост.

Молех се и аз: „Моля те, Господи, където и да си, помогни ми да умра сега. МОЛЯ ТЕ!“

Дори това усилие беше донякъде болезнено. Молех се на някого, когото не познавах.

Най-много се страхувах, че ако остана жива, едва ли щях да запазя самоличността и мисията си в тайна. И в момента, в който ги разкриех, щях да стана предател в очите на моите ръководители и моята Родина. Фактът, че бях пленена, сам по себе си не означаваше, че мисията се е провалила. Ким Сеунг Ир беше мъртъв и беше отнесъл тайните със себе си в гроба. Ако аз самата успеех да запазя мълчание, щях да стана Спасителката на Северна Корея.

Но не Северна Корея беше в мислите ми, а моето семейство. Забелязах, че когато се молех на Господ за милост, не се молех, както обикновено, на моя Велик Вожд Ким Ир Сен — най-близкото нещо до божество, което някога съм познавала.

Часовете минаваха. Сестра филипинка дойде и освободи двамата пазачи, а на тяхно място дойде жена полицай. Без съмнение им бе заповядано да следят всяко мое движение и да ме опазят жива на всяка цена. Не ме оставяха дори да заспя; мисля, че се страхуваха да не изпадна отново в кома. Ако очите ми останеха по-дълго време затворени, сестрата се втурваше и ме пляскаше по лицето, шепнейки:

— Маюми! Маюми!

Изглежда ме харесваха, но аз подозирах, че те само изпълняват заповедите на своите шефове, за да изтръгнат признания от мен. Първата ми реакция бе да ги напсувам и да им кажа да ме оставят на мира, но после осъзнах, че сестрата и полицайката се ръководеха само от естественото желание да спасят един човешки живот.

Сега съжалявам, че никога не им благодарих за милото отношение. Аз, масовият убиец, не заслужавах да бъда оставена жива. Но въпреки това не ме оставиха да умра и съжалявам, че мога да изразя благодарността си към тях само чрез тази книга.

Когато сетивата ми възстановиха чувствителността си, започнах да усещам болки по цялото тяло. Дясното ми коляно вероятно бе лошо наранено, тъй като не можех да го движа, без да изпитвам мъчителна болка. Устата ми беше пълна с пришки от отровата, а езикът ми бе така подут, че не можех да преглъщам.

Започнаха да ми се явяват кошмари. Сънувах, че семейството ми е на борда на полет №858. Бях поставила бомбата в една от секциите на багажното отделение над седалките и им крещях да напуснат самолета. Ким Сеунг Ир със синя кожа, която се лющеше по черепа му, ме хвана с костеливата си ръка и ме повлече след себе си навън. Опитах да се освободя, но той ме държеше здраво. Крещях неистово на близките си, но те явно не схващаше думите ми. Към края на съня Ким ме довлече до вратата на самолета и ме избута навън. В момента, в който летях към пистата, се събудих с крясъци.

— Маюми!

Сестрите бяха притичали и се опитваха да ме успокоят, но аз продължих да ридая с часове.

В друг сън бях на покрито със сняг планинско било. Близките ми се изкачваха към мен, но ме подминаха, сякаш там стоеше някой непознат, и само ми отправиха враждебни и безразлични погледи. Бум Су, обаче, поизостана малко, хвана ме за ръката и изведнъж се понесохме към небето, като прелитахме над планините като орли. Започнахме да кръжим над кратер на вулкан. Той се изхили, пусна ръката ми и в момента, в който пропаднах в празното пространство, отново се събудих с викове.

Изгубих представа за времето; чувствах се като в чистилище. От време на време се събуждах, а до мен седеше някоя сестра или полицайка. Една чернокожа сестра с красиви кафяви очи изми лицето ми и среса косата ми с такова внимание, че моята подозрителност и гняв постепенно се стопиха. Тя хвана ръката ми и каза:

— Ние сме твои приятели. Искам да повярваш в това.

После излезе от стаята и вътре влязоха двама добре облечени мъже. Престорих се на заспала.

— Отвори си очите. Знаем, че си будна.

Говореха на корейски. Така се сепнах, че почти отворих очи несъзнателно, но успях да ги задържа затворени. Мислите ми препускаха. В този момент реших, че не мога да си позволя да издам националността си. Двамата повториха нареждането си, но аз не отвърнах.

Всъщност бях радостна да чуя родния си език, особено в чужда страна. Едва се удържах да не проговоря.

После някакъв глас проговори на японски. Отворих очи. Единият от мъжете бе японецът, който ни задържа на летището; другият беше южнокореецът, който разпитваше Сеунг Ир в хотелската ни стая.

От този момент нататък отговарях само на въпроси, зададени на японски. Южнокореецът стана нетърпелив, когато не обърнах внимание на въпросите му, и заснова из стаята, като си мърмореше нещо.

— Виж — каза японецът — искаме да получим някаква информация от теб. Опитваме се да ти помогнем, Маюми-сан, но няма да можем да го направим, ако продължаваш да мълчиш. От теб искаме единствено да се възстановиш бързо.

Кимнах, но знаех, че не ми вярва. Симпатията му очевидно бе престорена и от време на време го улавях, че ме гледа свирепо. Беше ясно, че няма да им сътруднича и не след дълго двамата напуснаха стаята.

Въздъхнах. Бях издържала първия изпит, но това бе само началото.

Реших, че е дошло време да помисля как да се измъкна от ситуацията. Щях да чакам удобен момент да се самоубия, но междувременно трябваше да реша какво да им говоря. Все още бях разстроена от първия си разпит. Използвах техники за самоконтрол, на които бях обучавана, и бавно си възвърнах, поне психически, спокойствието, присъщо на един специален агент.

Най-добре щеше да бъде да се преструвам на няма. После обаче си спомних, че съм говорила или поне стенала в присъствие на сестрите.

Тъй като се налагаше да не се издавам, че говоря корейски, бях изправена пред дилема: да се преструвам или на японка, или на китайка? Онези, които ме заловиха, вече знаеха, че японският ми паспорт е фалшив, а също така стоеше въпросът и за моите взаимоотношения със Сеунг Ир.

Очаквах, че ще бъда екстрадирана в Япония. Бях чувала от севернокорейската пропаганда, че японските полицаи са безмилостни инквизитори, които често прибягват до физическо насилие, за да изтръгнат признания от арестантите. Бях чувала също, че се отнасяли най-лошо с корейците и ги измъчвали с наслада.

Но дори това би било по-добро, отколкото да ме изпратят в Южна Корея. Носеха се слухове, че полицията в Южна Корея вадела очи, избивала зъби, изтръгвала нокти. Може би затова всеки севернокорейски агент, завърнал се невредим от мисия в Сеул, беше обявяван за герой.

Във всеки случай не можех да бъда корейка или японка, оставаше единствено да съм китайка. Ако ми повярваха и ме екстрадираха в Китай, вероятно щях да се върна в Пхенян, тъй като двете правителства бяха близки съюзници. Нямаше пряко доказателство, че съм замесена в атентата, нито — поне за момента — можеше да бъде намерено такова. Докато не направех признания пред тези, които ме задържаха, нещата не изглеждаха толкова безнадеждни.

Опитах се да си измисля подходящо минало. Когато бяхме в Макао, двете със Сук Хи приехме самоличността на реално съществуващи китайски жени. Възможно бе да взема името на едната от тях, например Пай Чуй Хуй, и да използвам биографията на другата, Ву Енг, като мое минало. Не бях застрахована от провал, знаех го, но не можех да измисля нищо по-добро.

Състоянието ми се подобряваше с всеки изминал ден. Облякоха ми синя болнична пижама и ме сложиха в инвалидна количка, за която бяха завързани ръцете ми. Сестрите ме миеха и водеха до тоалетната, което разбира се ме караше да се чувствам неудобно. Нито за момент обаче не ме оставяха сама, а въоръжената охрана стоеше до вратата на стаята непрекъснато. Започнаха да ми дават някаква напитка, подобна на мляко. Дадох си сметка, че скоро ще съм достатъчно здрава, за да бъда разпитана официално.

Точно за този момент се подготвях.

Няколко дни по-късно — не мога да кажа точно колко — ме сложиха в инвалидната количка и ме качиха в полицейски микробус пред болницата. Беше прекрасен ден, топъл и ясен, а слънцето блестеше толкова ярко, че не можех да отворя очи. За първи път от моето залавяне излизах навън и гледката беше доста потискаща. Тя само затвърди това, за което си мислех в болничното легло — докато моят личен свят се сриваше, останалият свят продължаваше да съществува незасегнат. Лицето ми беше покрито с фередже, според арабските обичаи, и за момент си помислих, че ме водят на разстрел. Но те само ме качиха в микробуса, който се понесе през града.

Бахрейн беше тропически рай. Искаше ми се само да отида до белия бряг, да нагазя във водата и да забравя, че изобщо някога съм ставала специален агент и съм взривявала самолет. Исках да си спомня дните, прекарани в Куба, където играех във водата с близките си и въобще не ме беше грижа за нищо. Но вече не бях дете и родителите ми ги нямаше, за да ме спасят. Трябваше да отговарям за действията си, като всеки възрастен човек — щях да понеса всичко и да умра самотна. Гледах ревниво невинните минувачите по улиците, само на няколко крачки от мен, и в същото време отдалечени на светлинни години. Почувствах, че се изпълвам със завист към тях.

Излязохме от Манама и поехме по едно изоставено шосе. Стигнахме до някакъв полицейски комплекс, заобиколен от ограда с въоръжена охрана пред вратите.

Когато микробусът спря, ме вкараха в малка мрачна стая с легло и бюро със стоманени рамки. Хвърлих поглед на мястото и разбрах, че сериозната част едва сега започваше.

Хвърлиха ме на леглото и ме завързаха с белезници за него. Малко след това влязоха мъж и жена европейци на средна възраст. И двамата бяха руси, със сини очи. Гледаха ме с любопитство, но без злоба. След малко мъжът заговори бавно на английски:

— Името ми е Иън Хендерсън — каза той, — а това е съпругата ми Мария. Шеф съм на бахрейнската полиция.

Попита ме как се чувствам. Мария гледаше към мен с големите си сини очи и не знам защо се разчувствах от този поглед. Когато заплаках, тя извади носна кърпа и изтри сълзите от лицето ми.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — каза тя, целувайки ме по бузата, — не се притеснявай за нищо.

Тя даде знак на две сестри, стоящи наблизо, и след малко те сръчно съблякоха болничните дрехи и ме облякоха в синя китайска пижама.

— Прекрасна е — чух да казва едната от тях и реших, че те просто се опитват да ме измъчват с престорена симпатия. „Още една хитрост да ме накарат да проговоря, — помислих си. — Не трябва да се отпускам нито за момент“.

Хендерсън продължи сякаш четеше мислите ми:

— Съветвам те да ни сътрудничиш — каза той. — Това правителство няма високо мнение за теб, защото досега не си обелила нито дума.

Мисля, че долових заплаха в думите му.

— Какво искате да ви кажа? — попитах аз предизвикателно.

Лицето му помръкна. Беше разочарован от мен.

— Утре пак ще дойдем — каза той и стана. — Помисли за това, което ти казах.

Не си спомням колко дни останах в полицията. Както и в болницата, навсякъде ме придружаваха сестри. Всички проявяваха голям интерес към мен или заради тежкото престъпление, което бях извършила, или защото бях млада жена. Нощем ме пазеха трима офицери и една сестра. И въпреки че китките на ръцете ми бяха подути от белезниците, въпреки че коляното продължаваше да ме боли, аз никога не се оплаках на моите пазачи. Бях решена да запазя последното ми останало късче достойнство.

Подлагаха ме всеки ден на физиотерапия — два часа разходки от единия до другия край на коридора под лекарски контрол. Облягах се на сестрата за опора и влачех левия си крак през повечето време. Мереха ми температурата и пулса на всеки час и ме караха да ям и да взимам лекарства.

Един ден, когато поискаха да ми вземат кръвна проба от ръката, почти изпаднах в истерия. В Северна Корея ми бяха казали, че ако ме заловят, могат да ми инжектират „Серума на истината“, който ще ме принуди да издам всичко. Сестрата беше озадачена от реакцията ми и се опита да ме успокои. Накрая просто заби иглата в ръката ми и взе кръв.

Тогава реших, че не мога да мълча повече. Трябваше да им кажа нещо или щях да остана в тази стая завинаги. Започнах да си искам вода и споменах, че ме боли китката. Сестрата, както и полицаят, които ме пазеха, изпаднаха във възторг и само след няколко минути цялата сграда знаеше, че Маюми е проговорила.

Хендерсън и жена му — не знаех какви функции изпълняваше тя, освен може би да ме предразполага — продължаваха да ме посещават всеки следобед. Носеха ми дрехи и бисквити и правеха всичко възможно, за да се чувствам удобно. Имаха навика да говорят за незначителни неща и неочаквано започваха да питат за атентата. Аз често не отговарях или им казвах, че не знам нищо.

Най-накрая, загубили търпение, те ми дадоха списък с въпроси на китайски, на които отговорих.

В: Как се казваш?

О: Пай Чуй Хуй.

В: Националност?

О: Китайка.

В: Дата на раждане?

О: 27 януари 1964 година.

В: Месторождение?

О: Провинция Хейлонг Чанг, град Вучанг, Китай.

В: Последен адрес?

О: 4-10-6 Шибая, Токио, Япония.

В: Родителите ти живи ли са?

О: Не.

В: Имената на братята и сестрите ти?

О: Нямам.

 

Казах им, че съм сираче и че нямам нищо общо с катастрофата на Корейските авиолинии.

— Не разбирам защо ме разпитвате за инцидента? — казах аз, надявайки се да ги надхитря. — Престъпление ли е, че съм била в самолета?

Изглежда, че колкото повече им говорех, толкова по-малко ми вярваха. Винаги обаче се отнасяха учтиво към мен и бяха загрижени за физическото ми състояние.

Една сутрин ме заведоха в банята, без да ме питат дали искам, и ме накараха да си измия лицето. Направих го с една ръка като котка. След това сестрата изстиска малко паста за зъби върху четката и ме накара да си измия зъбите. Почувствах се неочаквано освежена, а когато се върнах в стаята си, ме попитаха дали искам чай или кафе. Избрах чай, изнервена, че не разгадавам играта им.

Хендерсънови влязоха, когато привършвах чая си, като ме поздравиха бодро с добро утро. Тъкмо щях да отговоря на поздрава им, когато забелязах група от хора зад тях. Затворих очи, а стомахът ми се сви от страх. Бяха журналисти.

Фотоапаратите засвяткаха още с влизането им. Беше ми наредено да следвам указанията им и аз заставах така, както искаха. Сега лицето ми ще се появи по първите страници на всички вестници по света, помислих си аз. Всички ще говорят за злата жена-убиец, отнела 115 невинни човешки живота. Семейството ми, разбира се, нямаше как да узнае, въпреки че в последното си писмо майка ми споменаваше, че баща ми ще прекара близо месец в Ангола по работа. Представях си го как минава през фоайето на хотела, купува си сутрешен вестник и вижда лицето на дъщеря си на първа страница под заглавие „УБИЕЦ“.

Щом репортерите напуснаха стаята, влязоха двама южнокорейски агенти, които започнаха да оглеждат всеки сантиметър от тялото ми, като че ли бях животно в зоологическа градина, изложено на показ. Заплаках и закрих лицето си с ръце. Когато корейците си отидоха, Хендерсън се приближи до леглото и седна.

— Защо се страхуваше от южнокорейците, Маюми?

— Не е вярно — озъбих се аз, — просто ме вбеси начинът, по който се отнасяха с мен, това е всичко.

— Значи не се изненада от появата им?

— Защо трябваше да се изненадам? Вие ме обвинявате във взривяването на южнокорейски самолет, така че е нормално южнокорейци да се интересуват от мен.

На следващия ден бях посетена от японци, които също се опитаха да ме накарат да говоря. Имах чувството, че не са абсолютно убедени, че съм корейка, затова когато заговорих, се опитах да звуча перфектно на японски. Вероятно успях отчасти, защото на излизане те очевидно не бяха сигурни каква съм.

Както бях изтощена, въздъхнах с облекчение. По-леко нямаше да стане. Но дори тогава нямах представа колко тежко щеше да бъде.

Разследващите ме вероятно стигнаха до границата на търпението си и доведоха преводачка от Хонгконг. Тя беше англичанка, приятелка на Мария, и владееше свободно кантонското наречие. Представи се като Камила, каза че е на 34 години, дошла в Бахрейн преди две години със съпруга си китаец и двамата притежавали китайски ресторант. Беше привлекателна жена и аз ѝ завидях за обикновения семеен живот. Всъщност тя като че ли беше най-щастливата жена, която някога съм срещала.

Заплаках, преди още да започне разпита, затова първите им въпроси бяха несъществени и изпълнени със съчувствие.

— А сега, Маюми, предлагам ти да започнем от началото — каза Камила, когато се успокоих. — Къде си родена?

— Родена съм в град Вучанг. Баща ми беше ръководител в строителна фирма. Обявиха го за изменник по време на Културната революция. Измъчваха го, после го освободиха, но той скоро след това се самоуби. Майка ми ме изостави и избяга в Пекин с друг мъж. Оттогава съм сама. — Заплаках отново, защото беше ужасно да говоря за родителите си по този начин, пък били те и въображаеми. Двете жени мислеха, че скърбя за самотното си детство и търпеливо чакаха да се успокоя.

— Нямаше къде да отида — продължих аз, — накрая ме прибра баба ми, която продаваше вестници по улиците на Гуангджоу и успях да си намеря работа като сервитьорка. Тогава се запознах с другарката Ву Енг, момиче на моята възраст и двете избягахме в Макао с няколко младежи, които бяха откраднали лодка отнякъде.

Те като че ли повярваха на тази история. Дори и аз започнах да си вярвам.

— Намерих си работа в едно казино в Макао. Там се запознах с по-възрастен японец на име Шиничи Хачия, който се отнасяше много мило с мен. Когато му казах в какво положение се намирам, той ми предложи да ме осинови, ако се върна с него в Япония и му стана икономка. По това време животът ми беше много труден и това предложение за мен бе дар божи. И без това не можех да се върна в Китай, така че приех предложението му.

Къщата му в Токио беше в квартала Шинбуячу Ебишу. Нарече ме Маюми. Грижеше се за мен като за своя дъщеря, но не ми разрешаваше да напускам къщата. Предупреди ме, че могат да ме арестуват, тъй като нямах разрешително за пребиваване, така че рядко си подавах носа навън. Обеща ми да ме взима със себе си в Европа два или три пъти в годината, а може би и в Америка. До Европа пътувахме преди няколко седмици. Той пое грижата за паспортите и билетите. Сега съм в това затруднено положение. Единственият човек, който може да потвърди това, което ви разказах, е мъртъв, и сега вероятно ще трябва да нося последствията за престъпление, което не съм извършила. Ще ме заведат в Южна Корея и ще ме измъчват, а после ще ме убият!

Избухнах в ридания и за моя изненада другите две жени също се разплакаха. Камила ме попита дали може да направи нещо, с което да ми помогне. Изглеждаше загрижена, че наистина мога да бъда екзекутирана несправедливо.

— Чуй Хуй — каза тя, като използва „истинското“ ми име за първи път, — трябва да настояваш да не те изпращат в Южна Корея. Те ще изтръгнат от теб признания независимо дали си виновна или не.

— Зная — изхлипах аз, с угризение, че я мамя — но вие няма да ме пуснете! — Тогава осъзнах, че макар да бях твърдо решена да не им казвам нищо, естествената им човещина ме победи.

В този момент разпитът свърши и аз останах сама с охраната. Налегна ме тежък сън. Сънувах толкова много кошмари, че се страхувах да не кажа нещо на корейски, докато спя. Онази нощ сънувах, че съм отново във военната академия в Кеумсунг и тренирам двукилометрово плуване. Плувах в езеро, а треньорът Парк Джи Уон гребеше в лодка точно пред мен. Плувах с всички сили, без да се отлепя дори на сантиметър, и започнах да потъвам. Нагълтах вода, махах отчаяно с ръце и виках към Джи Уон. Той извърна глава и това се оказа баща ми, а не Джи Уон. Той ме погледна с безразличие и продължи напред, оставяйки ме да потъна. „Татко! — изкрещях с последни сили. — Татко, потъвам!“

Събудих се разридана и обляна в студена пот. Сестрата се стресна и се опита да ме успокои. Продължих да плача. Никога нямаше да видя баща си отново. Никога вече нямаше да бъда неговата малка принцеса.

 

 

Жена от охраната няколко пъти на ден подрънкваше с молитвени звънчета, след което постилаше на пода ШИРАТАРСАЛАЗА, персийски килим, използван за молитва. Тя се обръщаше на югозапад и коленичеше към Мекка. За мен беше странно да се молиш на някого, когото дори не можеш да видиш. Севернокорейците още с раждането ги учат, че религията е нещо отвратително, неестествено и преди всичко контрареволюционно. Казваха ни, че вярващите са лицемери, а аз реагирах с пренебрежение винаги, когато чувах някой да използва думата ВЯРА. Смятах, че е много по-възвишено и по-смислено нашият герой и извор на вдъхновение да бъде Великият Вожд, който можеше да се види по всяко време. Забелязах обаче спокойното изражение върху лицето на жената, благочестивия ѝ поглед, и се замислих дали севернокорейците благоговеят така пред портретите на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир.

За децата беше естествено, защото бяха насърчавани да боготворят двамата Ким още преди да проговорят. За възрастните обаче не беше толкова лесно. Те боготворяха двамата Ким само от приличие. Техният ентусиазъм бе до голяма степен престорен. Те не искаха да рискуват да бъдат заточени или още по-лошо, да бъдат пребити от бой. В Северна Корея съществува закон, според който всеки, оскърбил семейството на Вожда, се наказва с пребиване до смърт с железен прът.

Жената завърши ритуала си и нави килима. После се приближи до мен и постави ръката си до моята.

— Трябва да си японка, Маюми, защото кожата ти е много светла. Виж колко тъмна изглежда моята ръка, сравнена с твоята!

Усмихнах се, но бях предпазлива по отношение на скритите ѝ намерения. Държеше се приятелски, но аз знаех, че ме смята за терористка.

За Хендерсън беше ясно, че разпитът не върви така, както се е надявал. Следващата му тактическа стъпка бе да използва за разпита японка и аз я разпознах от хотела, в който бяхме отседнали със Сеунг Ир в Манама. Спомних си, че няколко пъти я бях забелязала как ни наблюдава във фоайето или следи по улиците. Ядосах се на себе си, задето не бях разбрала още тогава, че е шпионка.

Жената, чието име бе Окубо, започна да ме разпитва за „Шиничи“ и за престоя ми в Япония, и аз ѝ казах същото, което наприказвах на Камила. Тя превеждаше моите отговори на Хендерсън и въпросите му към мен.

Появиха се някои противоречия във версията ми, тъй като не си спомнях какво точно си бях измислила. Накараха ме да опиша къщата на Шиничи и получиха импровизиран отговор. Питаха ме за училището, какво обичам да ям, как съм прекарвала свободното си време. Мисля, че в този момент трябваше да млъкна, но продължих да се лутам сред измислиците.

В един момент Хендерсън направи знак на Окубо да спре и ме погледна замислено.

— Чуй Хуй — каза той бавно, — трябва да знаеш, че в момента в Бахрейн има доста южнокорейски агенти, които искат да бъдеш предадена под тяхна опека. Правим всичко, което можем, за да ти помогнем. Ако ни сътрудничиш, ще ти позволим да се върнеш в Китай. Но ако продължаваш да ни лъжеш, няма да имаме друга алтернатива, освен да те предадем на Сеул. Помисли върху това. — Той спря за малко, докато се увери, че съм го разбрала и след това даде знак на Окубо да продължи. Когато стана въпрос за пътуването ми до Европа, бе по-лесно. С Хендерсън започнахме психологически двубой, който постепенно взех да губя. Когато попита за качването ми на борда на полет №858, отговорих, че е имало изключителни мерки за сигурност и че са ме претърсили заедно с багажа ми.

Най-напред Хендерсън не повярва, че съм сираче, тъй като всеки път, когато се споменаваше думата семейство, аз обикновено започвах да плача. Мисля обаче, че най-лошият момент настъпи, когато ме попитаха защо съм взела отрова. Като глупава и наивна ученичка аз отговорих:

— Защото Шиничи ме накара.

Тогава Окубо ме заразпитва какви чувства съм изпитвала към Шиничи. Знаех, че това все някога щеше да стане. Вече споменах, че Ким Сеунг Ир бе съвършен джентълмен, но в края на краищата бях зряла млада жена и можех да разбера естествените им подозрения, че между нас може да е имало някаква романтична връзка. Всъщност бях поставила този въпрос пред шефа на отдела ми в Пхенян преди първото ми пътуване до Европа. Бях нервна във връзка с пътуването като цяло и прекалено скромна, за да не догледам такава подробност. Когато обаче обърнах внимание на шефа си за това, той се разкрещя:

— Откъде ще вземем пари, за да си позволим две стаи?

Гледаше ме, сякаш съм осквернила чистотата на идеологията. Бях специален агент и трябваше сама да се оправям със съмненията си.

— Били сте в една стая с него по време на пътуването. Предполагам, че между вас не се е случило нищо? — попита ме Окубо.

— Разбира се, че не — отговорих възмутено. — Той ми беше като баща.

— Стаи с обща спалня ли ползвахте или с единични легла?

— С единични легла.

— Къде се преобличаше?

— В банята.

— Когато се къпеше, заключваше ли вратата на банята?

— Да, по дяволите!

— Виждала ли си Шиничи гол?

Зяпнах.

— Какво?

— Например — продължи Окубо, без да ѝ мигне окото, — забелязвала ли си белег от хирургическа операция по корема на Шиничи?

— Не, но знаех, че му е правена операция на стомаха.

— Кажи ми — очите ѝ ме пронизваха, докато Хендерсън ме следеше, — правила ли си любов с други мъже, освен с Шиничи?

Бях толкова шокирана, че не можах да пророня нито дума. Тя прие това за признание и продължи.

— С колко мъже си спала?

Никакъв отговор.

— Достигала ли си някога до оргазъм?

Никакъв отговор.

— Прелъстявала ли си някога мъже като част от професията ти на шпионин?

Никакъв отговор.

— Шиничи ли е най-добрият сексуален партньор, който някога си имала?

— Майната ти! — изкрещях ѝ аз на английски, решена да я победя в собствената ѝ игра. — Той беше възрастен човек, за Бога.

— А-ха — намеси се и Хендерсън, — значи искаш да кажеш, че е опитал, но не е успял?

Втренчих се в него, кръвта ми кипеше. Опитах се да отвърна, но бях толкова разярена, че между хриповете успях само да избоботя нещо неразбираемо.

— Много жалко — каза Окубо. — Разбрах от аутопсията, че е бил доста надарен.

Това преля чашата. Скочих през масата, преди някой да успее да реагира, и ѝ нанесох класически удар от бойните изкуства — в носа с долната част на дланта. Чух как се счупи хрущялът, кръв опръска всичко наоколо. Окубо изпищя и падна по гръб на пода. Хендерсън нададе вик и се опита да ме спре, извивайки ръцете ми на гърба. Настъпих го с пета по пръстите на крака, което отслаби хватката и му нанесох юмручен удар в слабините, последван от удар с лакът в главата. Той се стъписа за момент. Пребърках го, решена на всяка цена да се застрелям. Охраната обаче, вече се бе втурнала към мен. Почти бях взела пистолета на Хендерсън, когато някой ме хвана през шията и ме издърпа назад.

— Не стреляйте по нея! — простена Хендерсън. Видях го с крайчеца на окото си, че се свлича покрай стената, прегънат на две. — Тя това иска! Трябва ни жива!

Знаех как да се освободя от хватката. Ударих този, който ме държеше, в слабините и едновременно с това, след като ме пусна, го хванах с другата си ръка за косата и рязко дръпнах главата му назад, за да му нанеса смъртоносен удар по врата. Изтеглих ръката си назад за саблен удар и в този момент, сякаш ме удари гръм. Свлякох се на пода, цялото ми тяло се вцепени. Паднах на една страна и като погледнах нагоре, видях втория мъж от охраната, надвесен над мен с електрошокова палка в ръка. Преди да успея да се помръдна, третият от охраната вече ми бе извил ръцете зад гърба и ми беше сложил белезниците. Бях безпомощна.

Хендерсън се изправи. Лицето му беше почервеняло и дишаше тежко. Погледна ме, заслепен от омраза.

— Край, Маюми — изхриптя той. — Пропусна шанса си. — Той се извърна, говорейки на някого, когото не можех да видя. — Изведете я оттук. Сега принадлежи на южнокорейците.