Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)
Набиране
Вера Бучкова
Източник
Словото

Издание: Чудомир. „Съчинения в три тома“, Подбор и редакция: Петър Пондев и Серафим Северняк. 2 том. Разкази и фейлетони. „Български писател“, С. 1969.


От старост ли пуста, от грижа ли, от що ли, уж късно си легнаха снощи, а още първи петли непропели, баба Ната отвори очи и повече не можа да ги затвори. Въртя се из чергите, обръща се, пъшка, па стана, разрови жаравата, сложи сухи съчки и приклекна до огнището. След малко, усетила топлото, и котката пристигна, отърка се около кръста й, попротегна се и се сви на кълбо в краката й. Стояха тъй двете, унесени в своите мисли, стояха и мълчаха, котката се напече и замърка отново, а баба Ната не ще и не ще.

— То се е видяло, че тъй ще си осъмна — си рече старата, — ами я да взема да закърпя калцуна на дядото, че гледах го вчера, съвсем беше зяпнал на петата.

Надигна се баба Ната, намери игла и конец, хвърли още малко съчки на огъня, обеси очилата на носа си и почна да вдява. Наплюнчи конеца, усука му края, за да се изостри и влезе по-лесно, мъчи се, пухтя — не ще да се вдене и не ще!

— То, аслъ нито очите му очи, нито очилата му очила. Колкото видя с тях, толкова и без тях. Откога му викам на стария: заведи ме в града да си премеря и си купя очила, дето виждат, че голи и боси ще тръгнем, а той:

— Лесна работа, вика. И това ще бъде.

— Лесна, лесна, ама ето, че не е лесна вече. Перде ли пусто се е спуснало, от слабост ли е, ама само ми се мержелее нещо отпредя, а какво е, нито го виждам, нито го познавам. Да имаше поне газ, щях да пална лампата, а то — не стига старотията, а и сиромашия отгоре.

Откъсна малко от върха на конеца старата, наплюнчи го пак, пак го усука с костеливите си пръсти и го насочи наново към иглата. И уж право мери към ухото, ама пустите ръце нали и те треперят! Тъкмо да го мушне, гдето трябва, мръднат, конецът се подкриви и не ще да влезе.

— Опустяла пуста — тросна й се баба Ната. — То игла като игла ли е? Едно време ги продаваха с уши, хе, като пенджери големи, а сега ги свили, свили, че сякаш са залепнали.

— Не е крива иглата, не е — обади се зад нея събудилият се вече дядо Стоил, — а годините, годините! Одъртяла си вече, одъртяла! Не се ли видиш!

— Одъртяла е баба ти! Ти, като си млад, защо не станеш да я вденеш?

— Ще стана, ще стана и завчас ще я направя. Хем без очила ще я вдяна.

— Ще я вденеш зер. То ако с приказки се вдяваше, и Гочо Слепият щеше да я вдене. Недей мърмори там из чергите само, а ако можеш, стани и я направи, та да те закърпя.

Дядо Стоил се попочеса, прибра си разхлабените потури, привлече се до огнището при бабата, взе иглата и конеца, мъчи се, пънкави се и той и не можа да я вдене.

— Видиш ли? Аз ти казвам, че ухото й е тясно и таквози, а ти…

— Не е тясно, не е, ами очите ми сълзят от прозявката, види се, затова.

— И да сълзят, и да не сълзят, все толкова ще я свършиш и ти като мене, ами я опитай с очилата.

Подаде му очилата баба Ната, надяна ги старият, опита веднъж, още веднъж и още веднъж — петлите потретиха, почна да се съмва, а конецът не влиза.

Въртя се дядо Стоил, надига се, опъва шия, подклажда баба Ната огъня да светне повече, за да види по-добре, и пак нищо не излезе.

Най-после старецът се ядоса, ритна котката, тръсна иглата и конеца на бабата в полата и стана да си търси шапката. Бърка из долапите, рови из чергите и все мърмори сърдито:

— Игли! Конци! Това най-напред не е мъжка работа, а женска! Кога аз през живота си съм папал такива дивотии? Все да измислиш нещо!

— Женска ли е, мъжка ли е, не зная, ама и двама сме ослепели. Това зная аз.

— Ослепели! Вятър работа! Взела една иглица като косъмче тънка и един конец като въже и… ослепели.

— Аз пък ще реча: не е до иглицата, Стоилее, не е, а не виждаме вече, не виждаме.

— Е, хубаво де, хубаво — поомекна дядо Стоил, — щом пък сме толкова ослепели, не се мъчи и не карай мене, а дай на Лилка да ти я вдене и толкова.

— Тя, Лилка, че ще я свърши, ще я свърши, ами спи си детето, защо да го будим?

— Спи ами. Я се извий да я видиш. Ококорило е очи като лисиче в дупка.

Лалка, малкото внуче на дядови Стоилови, като закъснееше вечер, често оставаше да спи у тях. Щом видя, че се е събудила, и баба Ната я завика:

— Стани, Лилке, стани, бабиното, да ни вденеш тая пуста игла, че цяла нощ с дяда ти се мъчим и не можем. Стани да ни помогнеш.

Детето се попротегна, потърка очи, измъкна се по ризка от леглото и седна при огъня между двамата. Баба Ната притегли чергата, зави му гръбчето, подаде му иглата и конеца и двамата се вторачиха в ръцете му да го гледат какво ще прави.

Лилка хвана конеца, дигна иглата, погледа, погледа, па извика ухилено:

— Ами че тая игла няма ухо ма, бабоо! Тя е счупена.

Старците не можаха да рекат нищо.

Тъй си останаха като заковани.

Край
Читателите на „Иглата“ са прочели и: