Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Buse Cinayeti, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Мехмет Мурат Сомер

Заглавие: Убийството на Бусе

Преводач: Тимур Халилов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: турски

Издание: Първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: С

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Печатница: Мултипринт ООД

Редактор: Грета Петрова

Редактор на издателството: Соня Славчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-8657-91-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3045

История

  1. — Добавяне

7

Веднага щом се качихме в колата, разказах на Гьонюл онази част от историята, която тя трябваше да знае. Хюсеин, който по един ненатрапчив начин слушаше много внимателно, също се информира допълнително. Дори накрая се намеси и сам разказа как сутринта срещнал Бусе пред клуба, докато тя панически търсела мен, и я докарал у нас. Освен това с най-емоционалния си мъжки глас добави, че не съм го пуснала у дома и съм отказала неговата помощ, и зачака одобрение. Кака Гьонюл веднага му го даде:

— Готин като лъв. Може ли да не помогне. Със сигурност би бил полезен. Нали?

Хюсеин се размекна от комплиментите. Сякаш смяташе, че със съгласието на Гьонюл е получил и моето.

— Не е ли така? — каза той и ми намигна неуместно.

Този Хюсеин си търсеше боя, след като приключим. В центъра на квартала от бордюр на бордюр, със салта във въздуха.

Гьонюл беше забравила какво търсим и се бе концентрирала върху Хюсеин.

— Откъде си?

— Истанбул — рече Хюсеин. — Цялата рода сме от Истанбул. И по майчина линия, и по бащина.

— Истанбулците са вежливи хора. Обичат игрите в леглото.

Стана ми интересно с кой метод на сравнение и оценка стигна до това обобщение.

— Той си е мъжкар. Топлината му би стигнала за всяко момиче. Истинските мъже нямат време за свенливост. Те не преследват, тях ги преследват.

Ако се съди по начина, по който въртеше очите си, Гьонюл много беше харесала Хюсеин, обявяваше намерението си да го „грабне“, ако аз продължа да кокетнича.

— Летните нощи са достатъчно горещи — казах. — Понякога трудно понасям даже собственото си тяло.

Хюсеин не пропусна възможността.

— Можем да те охладим при необходимост — намеси се той и веднага върна онази мазна усмивка.

Нагъл тип. Това вече беше прекалено. Без да се съобразявам, че се движим доста бързо по булевард „Ватан“, го пернах силно по врата, под лявото ухо, така че да го заболи здраво. Естествено, привидяха му се светкавици от удара. Издаде странен звук. Но, браво, продължи по пътя, без да се разсейва.

— Е, обиждаш ме сега. От снощи насам зарязах всякаква работа и ти служа като частен шофьор. А виж ти какво правиш. Пошегувахме се, нали. Разбрах, каза ми „не си мой тип“. Добре. От три часа сме заедно в колата, един път не се случи да си отвориш устата и да кажеш нещо. И това добре. Но поне не ме наранявай де! Какво сега, лошо ли е, че те харесвам.

— Прав е. — Само това оставаше — Гьонюл да го подкрепи. — Мъж с вежди и очи е. Млад. Красив. Точно като мистър от конкурс за красота е.

— Извинявай, но както разбираш, в момента съм достатъчно напрегната. Трябва да побързаме. А твоята свалка отгоре на това ме изкара извън релси.

Гьонюл ме ощипа в смисъл на „браво“ с тутакси придобита близост. Въобще не обичам такива неща. Усмихнах се насила. Продължи да ме подбутва в смисъл на „продължавай“.

— Хайде, поне кажи къде отиваме, за да може Хюсеин да се насочи натам — добавих аз.

Гьонюл се намръщи, че въпросът с игривите шегички приключи, и ме погледна с най-неразбиращия си и наивно-глуповат поглед:

— Ти ни покани, майче, да пийнем някъде по нещо. Да не излезе сега, че аз се правя на интересна.

Хюсеин скочи:

— Како, майката на госпожа Бусе, как се казваше, нали искаме да отидем у тях.

Гьонюл се приготви да се заяжда:

— Майка ти е кака.

— Сабиха — намесих се аз.

— Но е много далеч. Чак там, където дяволът сере мед. Поне да хапнем нещо и после да отидем, дори още не съм вечеряла. От тъга усещам ли се какво правя въобще. Ей тъй набързо излязох сутринта. — Погледна се как изглежда, като че ли за първи път се виждаше. — Много неподходящо съм се облякла. А тези обувки колко старомодно изглеждат.

Хюсеин продължаваше да ни върти в кръг между булевард „Ватан“ и булевард „Миллет“.

Хванах я за ръката, без да й причинявам болка, леко я стиснах и й казах:

— Виж, трябва да побързаме, в противен случай на възрастната жена може да й се случи нещо. След това ще отидем на някое хубаво място и ще вечеряме.

— Няма ли да стане късно?

Някои мозъчни клетки на Гьонюл със сигурност бяха загубили функциите си.

— Защо да стане късно… Дори в Етап сервират до два часа след полунощ.

— Мен няма да ме пуснат там.

— Където кажеш, там ще отидем. Дай адреса. Хайде.

Стиснах здраво ръката й. Този път я заболя. Очите й се уголемиха, беше разбрала, че работата е сериозна.

— Ох! Заболя ме. Каква е тази сила, како, като истински лъв си, кълна се… да завием оттук. Към Коджа Мустафа Паша.

В последния момент с едно добро измъкване преминахме от лявото платно в най-дясното и оттам влязохме в улицата. След като се поклатихме около десетина минути из преките, стигнахме „чак там, където дяволът сере мед“. Във въздуха се носеше гъста миризма на пушек. Палещите барбекю на балкона през лятото бяха умирисали цялата улица.

Беше четириетажна стара сграда с рушаща се външна мозайка. Входът й миришеше на пране и пикоч. Гьонюл, докато правеше знак, че вони, се изкиска, сякаш бе нещо много смешно. Научно доказано е, че всяка секунда се увеличава броят на смъртните случаи в мозъчните ни клетки. Но увеличаването на тези случаи при Гьонюл беше в пъти по-бързо от онова при останалите хора. Това беше сигурно.

На всеки етаж имаше по три апартамента. Млечнокафявата боя по стените, която стигаше до рамото, се беше олющила.

Качихме се един етаж нагоре. Хюсеин дойде с нас, първо, заради вниманието, което получаваше от Гьонюл, и второ, понеже вече се чувстваше част от всичко това. Ако искам, мога да вървя и без да се връткам. Нямах намерение да му устройвам пир за очите. Вървях си направо, съвсем нормално. Освен това е доста трудно да се връткам със спортните обувки, които бях обула.

Звъннахме на единствената врата, пред която не бяха подредени безброй обувки с различни номера и избледнели цветове. Очевидно в дома на Сабиха не се събуваха. Засега нямаше дошли за съболезнования. Изчакахме. След малко пак звъннахме. Отново изчакахме. Междувременно вратата на апартамента, пред който имаше колекция от обувки, се отвори леко и се подаде къдрокосата глава на едно петгодишно момиченце с разчорлена подстрижка. Огледа ни внимателно. И ние него.

От притворената врата до мястото, където се намирахме, се разнесе миризма на ядене.

Хюсеин се усмихна насила. Аз се протегнах и ударих с юмрук вратата. Сляпата жена може би беше и глуха. Или си беше легнала. Или беше увеличила прекалено звука на телевизора и не чуваше. Изведнъж се замислих, слепите гледат ли телевизия?

Момиченцето прие пресилената усмивка на Хюсеин за проява на сърдечност и ни уведоми:

— Няма я вкъщи.

След това се засрами и веднага си прибра главата вътре. Затвори вратата. Ако детето знаеше, че Сабиха не е вкъщи, родителите му щяха да знаят къде е. Отидох пред апартамента им и натиснах звънеца. Вратата се отвори веднага. На прага се появи пълна жена, най-много на трийсет, с червендалести бузи и усмихнато лице — малкото момиче със сигурност не приличаше на нея. Погледна първо към мен, а после към Хюсеин и Гьонюл.

— Заповя’йте?

— Търсим госпожа Сабиха. Преди малко дъщеря ви каза „няма я вкъщи“. Исках да попитам вас, ако евентуално знаете.

— Не знам. — И продължи да гледа със същата усмивка.

— Аз, тоест ние сме приятели на сина й Февзи. Трябва задължително да я видим.

— На Февзи момата ли? — На лицето й се изписа подигравателна усмивка. — Той стана жена. И се нарече Бусе. Когато бяхме малки, не си играехме много.

— Приятелка на Бусе от детските години ли сте? Колко хубаво.

Дали знаеше, че е убита, ако не знае, трябваше ли да й кажа?

— Госпожа Сабиха не излиза често, ако излезе, идва у нас или се качва горе. Толкова. Останалите са нови наематели. Старите сме ние. Това е на майка ми. Моят съпруг дойде като заврян зет. — Боже опази, колко минути минаха, откакто се запознахме, и вече потъвах в толкова излишни подробности. — Вие вижте горе, в седми апартамент, ако ли пък не, заповядайте у нас. Току-що сварих чай. Имаме ледена диня. Мъжът ми е купил. Ще я изядем заедно.

Благодарихме и се качихме на горния етаж. Когато стигнахме някъде по средата на стълбите, тя подвикна след нас:

— Непременно ще ви чакам. Елате.

Вратата на апартамент номер седем беше притворена и все пак позвъних. Отвътре се чуваше веселият глас на телевизора, но никой не се появи. Казах: „Добър вечер“, бутнах вратата и влязох. Останалите след мен. По принцип предчувствам неприятностите. И точно там, на входа, я предусетих. В апартамента беше тъмно. Нямаше друга светлина освен тази, която излъчваше екранът. Някои гледат телевизия на тъмно, за да икономисат и да не се увеличава сметката за електричество. Проследих звука на телевизора. Видях жена да седи срещу екрана в стая, пълна догоре със стари фотьойли и възглавници. По средата на челото й имаше дупка от куршум. Главата й беше паднала назад.