Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Buse Cinayeti, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Мехмет Мурат Сомер

Заглавие: Убийството на Бусе

Преводач: Тимур Халилов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: турски

Издание: Първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: С

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Печатница: Мултипринт ООД

Редактор: Грета Петрова

Редактор на издателството: Соня Славчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-8657-91-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3045

История

  1. — Добавяне

32

От отворения заден прозорец се подаде София:

— Скачай бързо.

Качих се, без да се замисля. Потеглихме.

— Проследихте ли ме?

— О, скъпа, не се опитвай да играеш наивна, моля те. Не е ли очевидно, че не може да е случайност?

Караше мъж с нервна физиономия, когото виждах за пръв път. А моят Хасан седеше отпред до него, без дори да си отвори устата. Ако му изпадне възможност от София, щеше да се обади, за да ме поздрави.

— Слушай сега, скъпа — продължи тя. — Нещата се объркаха толкова, колкото не можеш да си представиш. Имам нужда от теб.

— Нали дадох касетата…

— Не започвай, моля те. Току-що слезе от колата на човека. По пътя вероятно не сте си играли на „чичо Доктор“. Трябва да знам всичко, което ти разказа. Преди да си забравила, докато ти е прясно, без да пропуснеш дори и дума. Иначе моите обяснения няма да означават нищо без твоите думи — превъзмогвайки себе си, каза всичко това на един дъх.

— Моля те, говори бавно, едно по едно, тази скорост ми се отрази шокиращо.

Бандата изнудвачи с пипала на октопод беше на сцената с цялата си мощ. София, може би Ферух, дори и важната личност Рефик Алтън имаха по някакъв начин взаимоотношения с тях. Дори аз се намесих отнякъде и присъствах в записите им.

Противникът с мощни и много на брой пипала беше Сюрея Еронат. При необходимост бяха в сътрудничество, но търсеха възможност да се издерат. Войната за надмощие беше точно такова нещо. Сега господин Еронат искаше да приключат с този въпрос и с мен.

— Вероятно не е само молба от негова страна — казах аз.

— Ами сигурно — съгласи се София.

Надявах се да продължи. Не, не продължи.

— Е? — попитах отново.

— Какво „е“? Човекът директно ме заплаши. Искаше да каже, че ако ние човъркаме, те също имат какво да човъркат.

За любопитния Хасан толкова мълчание си беше прекалено. Не издържа:

— Каза ли поне какво е?

— Глупаци сте! И двамата… Би ли ни казал въобще? Дори на мен… не каза.

Помълчахме известно време.

— Сега — започна отново София — идваш с мен и обясняваш!

— На кого бе? — попитах аз.

— На човека, който не ме слуша, човекът, който при всяка възможност ми показва, че не ми вярва, скъпият ти приятел господин Мехмет Себил.

Преглътнах. Мехмет Себил е бизнесмен, когото познавам от години. Търгуваше със страните от бившата „желязна завеса“. От време на време се обаждаше за помощ, когато искаше да посрещне по различен начин гостите си. И аз изпращах подходящите момичета в който хотел кажеше той. Работата беше печеливша за всяка една страна. Дори не е идвал в клуба. Връзката ми с него от години беше само по телефона.

— Той ли е в дъното на тази работа?

— Не, ти пък… Той отговаря за мен, толкова. Дори и той не знае кой е в дъното. Дори не се знае има ли някой в дъното въобще. Толкова объркани взаимоотношения.

— Добре, от къде на къде ми е приятел? — учудих се аз. — Дори не съм го виждала от години.

— Не знам, скъпа. Така твърди…

— Виж го ти копелето!

София пусна един изкуствен смях.

— Нали? Хем казва, че ми е приятел, хем отгоре на всичко направи това! Както разбираш, скъпа, не всеки е наивен като теб. Въпрос на интереси. Може вече и ти да поумнееш.

София много бързо се сдоби със старото си самочувствие. Беше се върнала обратно същата острота на езика й, същото перчене.

— Добре, какво ще му обяснявам аз на него?

— Това, което си говорила със Сюрея Еронат. Първо аз ще му разкажа, след това ти… Една на друга ще потвърдим думите си. Ако се наложи и този обратният…

Споменатият „обратен“ беше Хасан, естествено.

— Викаш, ще се защитаваме една друга, така ли?

— Лично аз предпочитам да не гледам така на нещата — запази дистанция тя. — Това е възможност и за двете ни. Единствената възможност да се отдалечим за малко от тази работа, да ни оставят на мира, докато не се сетят пак за нас. Разбираш какво ти говоря, нали?

— Че защо да не разбирам?

— Не знам… гледаш ме с празно изражение, затова…

— Мисля…

Погледна подценяващо. Едно икономично движение с устни, вместо с очи, беше достатъчно да го покаже. Ако я видеше Мерил Стрийп, щеше да се пукне от завист.

— Ако не дойда? — попитах.

— Вече не остана място за шеги в тази работа. Няма нужда дори да го обсъждаме. Събери си мислите и се дръж както трябва. Аматьорската игра на детектив приключи, скъпа. Тук вече става въпрос и за твоя задник! Тоест за живота ти… Ако искаш да го опазиш, направи избора си според това. Е?

Междувременно обърнахме посоката по Е-5 и напредвахме, отминавайки поред Мертер, Бакъркьой, Атакьой. Завихме от разклона за Икителли. Тук за мен не е Истанбул и затова винаги, когато минавам, се учудвам. Откривам панорамата всеки път изцяло променена. Замислих се и се сетих, че често съм пътувала насам и всеки период между две идвания можеше да бъде изразен с години.

Някога медийните гиганти смятаха за голямо постижение да се прехвърлят тук един след друг, но сега отново се връщаха лека-полека към центъра на града. Отбихме в един от страничните пътища и напредвахме по междинни улици, чийто асфалт се влошаваше от време на време.

След медийните кули със съвременните конструкции гледката изведнъж се смесваше. Непосредствено до новите, поддържани и модерни сгради имаше полуразрушени сервизи за ремонт, ателиета за железни изделия и складове за строителни материали. Дори сградите оредяваха все повече. Ако стане нещо, беше невъзможно да се избяга оттук, особено в този вид. Със собствените си крака приближавах като агънце към капана.

Все повече губех доверието си в Хасан, за когото вярвах, че ще запази съществуването си въпреки София и въпреки всичко останало.

— Ето, дойдохме!

Мястото, което посочи София, бе обградено с високи стени, а желязната порта за коли беше затворена. При приближаването ни вратата се отвори сама. Продължихме към вътрешен двор, покрит с чакъл. Нито обичам да вървя върху такава настилка, нито успявам.

Сградата, пред която пристигнахме беше нова. Двуетажна. Но вътре, дори около нея, нямаше никакви признаци на живот.

София показа в последния момент, че са й останали някои човешки чувства, като каза на понечилия да слезе от колата Хасан:

— Ти стой! Ако има нужда, ще те извикаме. Да не те намесваме сега и теб.

Изкачихме стълбище с три стъпала и влязохме в сградата. София напредваше ентусиазирано и решително.

Стъпките ни издаваха звуци на токове върху повърхността от имитация на гранит, тези звуци се отразяваха и се увеличаваха в празното и широко пространство. Накратко, с всяка допълнителна подробност положението ставаше все по-страховито.

Притеснявах се от ехото на гласа си и прошепнах:

— Май няма никой друг освен нас.

София дори не се обърна.

Отпред се отвори широка двойна врата, от нея излезе пълничък човек с кръгло лице и очила и се насочи към нас. Доколкото си спомнях, Мехмет Себил не изглеждаше така. Не можеше да се е променил толкова, откакто не сме се виждали.

Прескочи частта с поздравите и ни показа пътя с думите: „Минете, очакват ви.“ Лицето му бе невероятно сериозно, а погледът му беше жив и игрив, като на непослушните деца.

Личеше, че мястото, в което влязохме, беше проектирано и обзаведено като кабинет на шеф. Бе снабдено с всякакъв вид детайли, които се очакват на такова място. Намираше се в ъгъла на сградата и затова имаше изглед и към зелената градина, и към чакъления двор с вид на паркинг, откъдето дойдохме ние. Бяха наблюдавали пристигането ни стъпка по стъпка.

Във фотьойлите, подредени като за среща, седяха Мехмет Себил — моят приятел! — и още един човек, когото не познавах. И двамата излъчваха напрежение. Старият ми приятел не даваше никакъв признак, че ме познава. Освен че не стана от мястото си, той дори не ни поздрави.

София отправи странен поздрав, приличащ на реверанс, като леко присви коленете си и придвижи единия си крак назад, досущ като Лоте Леня в „От Русия с любов“. Наблюдавах я с учудване и съжаление.

Пълничкият, който ни отвори вратата, също влезе след нас и седна на един от неудобните столове покрай стената. Личеше си, че не е от същата класа.

Гласът на непознатия за мен човек беше почти механичен:

— Седнете, моля…

Това „моля“ не беше от онова гостоприемно „моля“, което ви подканва и черпи. Отидохме и седнахме. Ако съдим по поведението му, личеше, че е по-важен от всички, които се намират тук. Показваше го открито. Може би заради това старият ми приятел Мехмет Себил се притесняваше от него и не ми обръщаше внимание.

— Здравейте, господин Мехмет, отдавна не сме се виждали — поздравих аз и доближавайки се до него, подадох ръката си.

— Да… така е… — измрънка той, докато се ръкувахме.

Обърнах се към другия.

— С вас не се запознахме. Здравейте…

— Аз ви познавам достатъчно — отвърна той нагло. Ръката ми увисна във въздуха.

София, която следеше с очи всяко мое движение, ми отправи изпълнен със светкавици поглед, нареждащ да седна. Накрая показа, че одобрява сядането ми.

— Говорих със Сюрея Еронат — започна тя. Звучеше така, сякаш сама е планирала и осъществила срещата.

Човекът директно я беше заплашил и предупредил какво може да се случи, ако не внимават. Посочи ме с ръка и каза.

— Тя е свидетел на всичко.

Задоволих се само с глуповато поклащане на глава.

— Е, и? — попита намръщеното асоциално същество.

— Вие го познавате по-добре, господине. Аз само предавам какво ми е казано. Пратеникът не може да бъде съден.

— Какво сега, ще пием една студена вода и ще си седим ли? Тази работа не може да приключи така.

— Двама души умряха… — намесих се аз. — Не е ли достатъчно? Освен това единият беше напълно невинен.

Направи се, че не ме чува. Все едно ме нямаше. Бях станала невидима и никой не ме чуваше. Веждите му бяха смръщени и гледаше в пространството. Настръхнах. Това май беше позата му за мислене. Всички го наблюдавахме.

— Всъщност и Бусе бе невинна… — добавих аз. Не можах да разбера защо гласът ми преминава в мрънкане. Отново не бях чута. — Сигурна съм, че вие сте поръчали убийството й. — Не съм убедена дали казах това на висок глас, или само си го помислих. Леденият поглед се заби в мен, с което ми даде да разбера, че този път ме чу.

София ме гледаше с тревога. Леко стискаше прекрасните си устни и присвиваше очи, казвайки „млъкни“. Продължавах все повече да настръхвам. А всъщност стаята, в която се намирахме, не беше хладна.

Погледът ми се премести върху Мехмет Себил. И той повтори същото движение по малко по-мъжки начин. Тоест когато сви устните си, не ми се стори, че ще ми изпрати целувка. Бе станал доста немарлив, откакто не съм го виждала. Или може би и преди си е бил такъв, но аз не помнех.

Стана това, което искаха. Млъкнах. Вероятно доминиращата атмосфера на страх се беше отразила и на мен.

Необщителният продължаваше да гледа в пространството и да мисли. Докато той мислеше и аз се замислих. Кой знае за какви шантажи бяха използвани момичетата, които изпращах на Себил. Слава богу, повечето от тях дори не подозираха. Иначе все нещо щях да чуя. Но вече никога…

Май приключи с мисленето, защото проговори:

— В такъв случай нека да анализираме ситуацията…

София се изправи и по това разбрах, че тези думи означаваха „тръгвайте си“. Естествено, и аз си тръгнах.

— А вие вече внимавайте какво правите. Престанете да си врете носа навсякъде. И да знаете, че този път ви се размина леко. Досието ви става все по-дебело. Решете вече от чия страна сте. Ако се наложи, ще се обадим и на вас — каза той.

Днес за втори път ме караха да се откажа от работата си. Първо Сюрея Еронат ми го каза учтиво, сега пък и този вол ме заплашваше открито.

— София ще ви обясни — допълни той.

Придобих опит и затова въобще не понечих да се ръкувам, не подадох ръка и на Мехмет. Последвах София, която се отправи към вратата с бързи крачки.

Закръгленият с лукав поглед се надигна да ни отвори, когато асоциалното същество се обади със заповедническия си глас:

— Кой е човекът в колата?

И двете замръзнахме. Вероятно беше видял Хасан.

— Защо го доведохте тук?

— Идваме от погребение. Освен това на него може да се разчита — каза София. — Мой близък е…

Тишина.

— Да не се повтаря — добави той ледено.

Замислих се, че в бъдеще, когато се сетя за този момент, ще помня само свалените платна на София и ще се смея, подсещайки се какво нещо е смазващото господство.

Веднага след като излязохме през вратата, попитах:

— Кой е този вол?

— Тихоооо… — просъска София.

Мълчахме, докато стигнем до колата.