Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (13)

13

След продължително сбогуване Тео се върна обратно на земята. Изтича по стълбите до втория етаж и се качи на балкона в съдебната зала. Откри Айк на задния ред и седна до него. Наближаваше пет часът.

В момента свидетелстваше застрахователният агент, който преди повече от две години бе продал на семейство Дъфи полицата на стойност един милион долара. Клифърд Нанс го разпитваше обстойно за неговите отношения с господин и госпожа Дъфи. Агентът изтъкна, че съпрузите са закупили две застраховки живот. Те възлизали на един милион и заместили предишните полици, според които всеки би получил петстотин хиляди долара след смъртта на другия. В сделката нямало нищо необичайно. Агентът потвърди, че много брачни двойки увеличават застраховките си, за да се подсигурят взаимно в случай на внезапна смърт. Господин и госпожа Дъфи знаели какво искат и не се поколебали да предприемат подобна стъпка.

След като адвокат Клифърд Нанс приключи, застрахователната сделка вече далеч не изглеждаше толкова подозрителна, колкото в началото. Джак Хоугън се опита да притисне свидетеля по време на кръстосания разпит, но без особен резултат. Щом прокурорът привърши с въпросите, съдията обяви края на заседанието.

Тео наблюдаваше как заседателите напускат залата. После погледна към адвокатите на Пийт Дъфи, които се бяха скупчили около подсъдимия. Смееха се самодоволно и се поздравяваха за поредния успешен ден в съда. Очевидно не се съмняваха в победата.

— Не искам да говорим тук — прошепна Айк. — Ще се отбиеш ли в офиса ми?

— Разбира се.

— Сега ли?

— Ще тръгна след теб.

Десет минути по-късно те седяха в кабинета на Айк. Той отвори малкия хладилник зад бюрото си.

— Имам „Бъдуайзър“ и спрайт.

— „Бъдуайзър“ — каза Тео.

Айк му подаде кутийка спрайт и взе бирата за себе си.

— Вариантите са ограничени — заяви той и отпи една глътка.

— Така и предположих.

— Първо, може да не предприемаш нищо. Утре е петък и защитата вероятно ще приключи рано следобед. Носят се слухове, че Пийт Дъфи ще свидетелства последен. След това съдията ще предаде случая на заседателите. Ако не се осмелиш да действаш, те ще се оттеглят, за да обмислят решението си. Ще го осъдят, оправдаят или пък няма да стигнат до споразумение.

Тео познаваше процедурата. През последните пет години бе присъствал на много повече дела от Айк.

Чичо му продължи:

— Второ, може да се срещнеш с тайнствения свидетел и да го убедиш веднага да излезе от скривалището си. Не съм сигурен как ще реагира съдия Гантри, ако изведнъж разбере за него. Досега не е попадал в такава ситуация, но си разбира от работата и ще постъпи правилно.

— Свидетелят не би напуснал скривалището си. Прекалено е уплашен.

— Добре. Тогава стигаме до третия вариант. Може да говориш със съдията, без да разкриваш името на очевидеца.

— И бездруго не знам как се казва.

— Но знаеш кой е, нали?

— Да.

— Имаш ли представа къде живее?

— В общи линии. Не разполагам с точния адрес.

— Знаеш ли къде работи?

— Може би.

Айк го изгледа и отпи още една глътка от бирата, след което изтри с ръка устните си.

— Както споменах, може да обясниш на съдията, че изведнъж се е появил важен свидетел. Не е необходимо да разкриваш самоличността му. Ще изтъкнеш, че без неговите показания заседателите рискуват да вземат погрешно решение. Съдията, разбира се, ще попита как се казва свидетелят, къде работи, какво точно е видял и тъй нататък. Предполагам, че ще те обсипе с хиляди въпроси. Ако не му отговориш, ще се ядоса.

— Не харесвам никой от трите варианта — заяви Тео.

— Нито пък аз.

— Какво да правя, Айк?

— Забрави за случилото се, Тео. Не си пъхай носа в тази бъркотия. Твърде сложно е за едно дете. Дори възрастен човек не би се справил. Заседателите са на път да допуснат грешка, но нямат друг избор, тъй като не са им представени никакви доказателства. Системата невинаги функционира добре. Помисли само за всички невинни хора, които са получили смъртни присъди. Истинските престъпници често остават на свобода. Постоянно стават грешки, Тео. Просто забрави всичко.

— Но тази грешка може да бъде предотвратена.

— Не съм убеден. Съдия Гантри едва ли ще спре важен процес малко преди края само защото е чул, че има потенциален свидетел. Звучи доста нереално.

Тео неохотно се съгласи.

— Вероятно си прав.

— Разбира се, че съм прав, Тео. Ти си още дете. Не се занимавай със случая.

— Добре, Айк.

Двамата млъкнаха, но продължиха да се взират един в друг. Накрая Айк каза:

— Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост.

— Като например?

— Не отивай при съдия Гантри. Знам, че сте приятели.

Отново мълчание.

— Обещай ми, Тео.

— Ако реша да предприема нещо, първо ще го обсъдя с теб.

— Става.

Тео скочи от стола.

— Трябва да тръгвам. Имам много домашни.

— Как върви по химия?

— Чудесно.

— Писаха ли ти шестица?

— Още не. Благодаря, Айк.

— Мисля и утре да отида в съдебната зала. Днес доста се забавлявах. Прати ми есемес по някое време.

— Добре, Айк.

* * *

Когато Тео се появи в кантората на „Буун и Буун“ малко след шест вечерта, там цареше тишина. Елза, Винс и Дороти отдавна си бяха тръгнали. Госпожа Буун се бе прибрала вкъщи и вероятно прелистваше поредния безинтересен роман. Срещата на читателския й клуб щеше да започне в седем часа в дома на Естер Гътридж. Членовете му се събираха там на вечеря и чаша вино и обсъждаха почти всичко, освен книгата на месеца. Клубът се състоеше от десет жени, редуващи се в избора на четиво. Тео не помнеше кога за последно майка му бе харесала някой роман. Тя не одобряваше дори онези, които сама предлагаше. Всеки месец госпожа Буун се оплакваше, че трябва да чете нещо, което не й допада. Според Тео това напълно обезсмисляше идеята за подобен клуб.

Уудс Буун подреждаше куфарчето си, когато Тео влезе в кабинета на втория етаж. Тео често се чудеше защо баща му взема със себе си документи и книги на тръгване от кантората. Човек можеше да си помисли, че възнамерява да работи вкъщи чак до полунощ. Но той не го правеше. Никога не работеше у дома и дори не докосваше куфарчето си, след като го оставеше под масата в антрето. На сутринта баща му излизаше от къщи, закусваше навън и отиваше в кантората. Едва тогава отваряше куфарчето и изсипваше съдържанието му върху разхвърляното бюро. Тео предполагаше, че носи със себе си все едни и същи книги, папки и документи.

Правеше му впечатление, че адвокатите рядко излизат без куфарче. Може би, само по време на обяд. Майка му също носеше своето вкъщи, но понякога го отваряше и преглеждаше документите.

— Как мина в училище? — попита баща му.

— Страхотно — отвърна Тео.

— Радвам се. Слушай, Тео. Тази вечер майка ти има среща на читателския клуб. Аз смятам да се отбия при съдия Планкмор. Положението на стареца се влошава и ми се иска да постоя при него няколко часа. Май скоро ще си отиде.

— Разбира се, татко. Няма проблем.

Съдия Планкмор бе надхвърлил деветдесет и страдаше от множество болести. Беше истинска легенда в правните среди на Стратънбърг и повечето юристи му се възхищаваха.

— Стопли спагетите от вчера.

— Ще се оправя, татко. Не се тревожи. Вероятно ще поостана тук, за да си напиша домашните.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Тео отиде в своя кабинет, извади учебниците от раницата и опита да се съсредоточи върху домашното по химия. Изведнъж някой почука леко по вратата. Беше Хулио, който идваше за втори пореден ден тази седмица.

— Може ли да излезем навън? — попита разтревожено той.

— Заповядай вътре — покани го Тео. — Всички си отидоха. Безопасно е.

— Наистина ли?

— Да. Какво се е случило?

Хулио седна и Тео затвори вратата.

— Преди час се видях с братовчед ми. Беше много притеснен. Днес на голф игрището се е появила полиция. Той предполага, че си го издал.

— Стига, Хулио. Не съм казвал на никой. Заклевам се.

— Защо тогава полицаите душат наоколо?

— Нямам представа. Искали ли са да говорят с него?

— Мисля, че не. Братовчед ми избягал, щом видял колата.

— С униформи ли са били?

— Май да.

— И колата е била полицейска?

— Доколкото разбрах.

— Виж, Хулио. Вече се заклех, че няма да издам тайната. Ако искаха да разпитат братовчед ти относно убийството, полицаите едва ли щяха да носят униформи и да карат патрулна кола. В никакъв случай. По-скоро биха изпратили цивилни инспектори, облечени в костюми и с вратовръзки.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Добре.

— Братовчед ти май се страхува от присъствието на полицията.

— Повечето нелегални имигранти реагират така.

— Знам. Не съм издал тайната. Кажи му да не се тревожи.

— Шегуваш ли се? Трудно е да си спокоен, когато всеки момент може да те арестуват.

— Прав си.

Хулио продължаваше да изглежда притеснен. Очите му зашариха из малката стая, сякаш се чудеше дали някой не подслушва разговора. Настъпи дълго тягостно мълчание. Всеки чакаше другия да го наруши пръв. Накрая Хулио заяви:

— Има и още нещо.

— Какво?

С треперещи ръце Хулио разкопча ризата си и извади прозрачен найлонов плик. Сложи го внимателно на бюрото на Тео, все едно му връчваше подарък, от който искаше да се отърве. Вътре имаше две бели ръкавици. Бяха леко захабени и измачкани.

И бяха за голф.

— Братовчед ми ги праща — обясни Хулио. — Ръкавиците, носени от мъжа, влязъл в къщата. По една за всяка ръка. Дясната е нова, а лявата е използвана.

Тео се втренчи в плика, но не успя да помръдне. Беше му трудно да говори.

— Къде е намерил…

— Когато излязъл от къщата, мъжът свалил ръкавиците и ги сложил в сака за голф. По-късно, на четиринайсетата площадка, ги пуснал в кошчето до хладилника за вода. Братовчед ми изпразва боклука два пъти дневно. Той видял мъжа и му се сторило странно, че хвърля почти нови ръкавици.

— Онзи забелязал ли го е?

— Не мисля. В противен случай нямаше да ги остави в кошчето.

— И това е същият човек, който сега е подсъдим по делото за убийство?

— Да. Братовчед ми е почти убеден. Гледал го е по телевизията.

— А защо е запазил ръкавиците?

— Момчетата, които работят в голф клуба, често претърсват боклука за ценни вещи. Братовчед ми взел ръкавиците, но след няколко дни се усъмнил. Предполагам, че е чул слуховете за убитата жена. Затова решил да ги скрие. Сега е уплашен и си мисли, че полицията го следи. Ако намерят ръкавиците у него, кой знае какво ще стане? Страхува се, че ще загази.

— Полицията не го следи.

— Ще се опитам да му го обясня.

След дълго мълчание Тео кимна към плика. Внимаваше да не докосва нищо.

— Какво ще правим с тях?

— Не смятам да ги задържа.

— Опасявах се, че ще го кажеш.

— Ти знаеш как да действаш. Нали, Тео?

— Нямам представа. В момента се чудя как изобщо се забърках в тази каша.

— Защо просто не ги занесеш в полицията?

Тео прехапа език, за да потисне саркастичния си коментар. Едва ли можеше да очаква, че Хулио е наясно как функционира системата. Естествено, Хулио. Ще се отбия в полицията и ще дам на жената в приемната плика с ръкавиците. Ще й обясня, че принадлежат на симпатичния мъж, обвинен в убийството на съпругата си. Между другото той наистина е виновен. А аз, Тео Буун, знам истината, защото говорих с анонимен очевидец на престъплението. Затова оставете ръкавиците в отдел „Убийства“, но, моля, не казвайте на инспектора откъде сте ги взели.

Горкият Хулио.

— Няма да стане така. Полицаите ще започнат да задават въпроси и братовчед ти ще загази. Най-добре е да прибереш ръкавиците. А аз ще се престоря, че изобщо не съм ги виждал.

— Не, Тео. Вече са твои.

С тези думи Хулио скочи от стола, хукна към вратата и извика през рамо:

— И не забравяй да пазиш тайната.

— Разбира се — отвърна Тео.

— Вече ми обеща.

— Така е.

Хулио изчезна в мрака.