Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (19)

19

След като приключиха с голфа, Тео и баща му се отбиха при Хулио, Хектор и Рита в приюта на Хайленд стрийт. Всяка събота майка им Карола Пеня миеше чинии в кухнята на един хотел в центъра. Тогава тримата оставаха сами. Възпитателите организираха различни занимания, но Тео знаеше, че тези дни не са особено приятни за децата. Обикновено те гледаха телевизия или играеха бейзбол в малкия двор. Ако имаха късмет и някой от възпитателите намереше пари, се качваха на църковния автобус и отиваха на кино.

Докато бяха на голф игрището, Тео и господин Буун обсъдиха една идея. Колежът „Стратън“ беше частно учебно заведение, основано преди сто години. Футболният и баскетболният му отбор не можеха да се съревновават с тези от по-престижните университети, но състезателите по бейзбол бяха най-добрите в Трета дивизия. В два часа следобед там щеше да се играе бейзболен мач.

Господин Буун поиска разрешение от главния възпитател. Хулио, който се грижеше за близнаците този ден, посрещна с ентусиазъм възможността да излезе от приюта. Тримата изтичаха нетърпеливо към джипа и се качиха на задната седалка. Минути по-късно Уудс Буун спря пред хотела, паркира до тротоара и заяви:

— Ще кажа на майка ви къде отиваме.

След малко се върна с широка усмивка.

— Идеята й хареса.

— Благодаря, господин Буун.

Хектор и Рита бяха твърде развълнувани, за да кажат каквото и да било.

Отборът на „Стратън“ играеше мачовете си на „Ротари Парк“ — стар стадион недалеч от центъра на града. Съществуваше почти толкова отдавна, колкото и самото учебно заведение. През последните години бе служил като домашна арена на няколко второразредни отбора, но никой от тях не се бе задържал за дълго. Известният бейзболист Дъки Медуик бе играл там цял сезон през 1920 г., преди да подпише със „Сейнт Луис Кардиналс“. До главния вход на стадиона висеше табела, която напомняше за краткия му престой в Стратънбърг, но Тео не бе виждал феновете да спират често пред нея.

Бащата на Тео купи билети от единственото гише. Възрастният мъж зад стъклото навярно още помнеше времето, когато Дъки бе играл на стадиона. Господин Буун плати три долара за себе си и по един за децата.

— Искате ли пуканки? — попита той и лицата на Хектор и Рита засияха.

Адвокатът добави още двайсет долара за пет пакета пуканки и пет соди. После групата се отправи към трибуните зад резервната скамейка на домакините. Имаше много свободни места и разпоредителите не следяха къде сядат феновете. Стадионът събираше две хиляди души и възрастните жители на града се хвалеха с огромните тълпи, които се бяха стичали там в миналото. Тео гледаше по пет-шест колежански мача на сезон, но никога не беше видял да се събират много фенове. Въпреки това обичаше стадиона — старомодните трибуни, огромната козирка, дървените пейки за зрителите, мястото, където загряваха питчърите, и високата ограда на аутфилда. Тя бе покрита с ярки реклами на всякакви продукти и услуги — пестициди, местната бира и дори адвокатски кантори, търсещи нови клиенти. Истински бейзболен стадион.

Някои хора искаха да го съборят. След края на сезона мястото почти не се използваше. Ето защо постъпваха оплаквания, че общината харчи твърде много пари за неговата поддръжка. Последното учудваше Тео. Като се огледаше наоколо, му беше трудно да си представи в какво точно се влагат отпуснатите средства.

Всички се изправиха, за да чуят националния химн, и отборът на „Стратън“ излезе на игралното поле. Четирите деца седяха плътно едно до друго, а господин Буун ги наблюдаваше от задния ред.

— Добре — каза Тео, ръководителят на групата. — Ще говорим само на английски. Ясно ли е? Трябва да се упражнявате.

Близнаците и Хулио общуваха на испански помежду си, но веднага послушаха Тео и превключиха на английски. Хектор и Рита бяха само на осем години и не знаеха много за бейзбола. Тео им обясни правилата.

Госпожа Буун и Айк пристигнаха по време на третия ининг и се настаниха до господин Буун, който се бе отдалечил от децата. Тео се опитваше да чуе какво си шепнат. Айк бе намерил апартамент за петстотин долара на месец. Майка му още не бе обсъдила въпроса с Карола Пеня, тъй като тя не бе свършила работа. Тримата говориха и на други теми, но Тео не успя да долови всичко.

Бейзболът бързо доскучава на осемгодишни хлапета, които не разбират правилата. В петия ининг Хектор и Рита започнаха да се замерват с пуканки и да се крият под пейките. Госпожа Буун ги попита дали искат сладолед и близнаците приеха ентусиазирано предложението. Когато се отдалечиха, Тео реши да се възползва от ситуацията и предложи на Хулио да се преместят в средната част на трибуната. Хулио се съгласи и двамата се отправиха натам. Седнаха в стария сектор точно над оградата на централния филд. Бяха сами.

— Гледката ми харесва — каза Тео. — А и малко хора идват тук.

— И на мен ми харесва — усмихна се Хулио.

Те обсъдиха играта, след което Тео смени темата.

— Слушай, Хулио. Трябва да поговорим за братовчед ти. Не си спомням как се казваше. Всъщност ти изобщо не спомена името му.

— Боби.

— Боби?

— Роберто, но обича да му викат Боби.

— Добре. И неговата фамилия ли е Пеня?

— Не. Майките ни са сестри. Второто му име е Ескобар.

— Боби Ескобар.

— Да.

— Все още ли работи в голф клуба?

— Да.

— И продължава да живее до каменоломната?

— Да. Защо питаш?

— В момента много неща зависят от него, Хулио. Необходимо е да излезе от скривалището си и да разкаже на полицията какво е видял в деня на убийството.

Хулио се обърна и погледна учудено Тео.

— Не може да го направи.

— Напротив, има начин да разрешим проблема. А ако му обещаят закрила? Без да го арестуват или хвърлят в затвора? Чувал ли си думата „имунитет“?

— Не.

— Означава, че може да постигне споразумение с полицията. Ако реши да свидетелства, те няма да го безпокоят. Вероятно ще успее дори да получи и легални документи.

— Да не си говорил с полицията?

— Не, Хулио.

— Казал ли си на някого?

— Не съм издавал самоличността му. Той е в безопасност. Но трябва да се срещна с него.

Един играч от противниковия отбор удари топката и тя отскочи от оградата на десния филд. Двамата го наблюдаваха как тича до трета база. Тео обясни на Хулио разликата между отскачането на топката от оградата и прелитането й над нея. Хулио заяви, че бейзболът не е популярен в Ел Салвадор. Там хората играеха предимно футбол.

— Кога ще се видиш отново с Боби? — попита Тео.

— Сигурно утре. Всяка неделя се отбива в приюта и заедно отиваме на църква.

— Удобно ли е да се срещна с него още тази вечер?

— Не знам. Нямам представа къде е в момента.

— Хулио, не ни остава много време. Процесът ще приключи в понеделник. Изключително важно е Боби да даде показания.

— Не мисля, че това ще се случи.

— Хулио, и двамата ми родители са адвокати. Познаваш ги добре. Може да им имаш доверие. Какво ще кажеш, ако намерят апартамент за теб, семейството ти и Боби? Ще заживеете на хубаво място, а мама и татко ще станат настойници на братовчед ти. Така той ще получи право на законен престой тук. Помисли си. Край на постоянния страх от полицията и имиграционните служби. Ще бъдете заедно, а Боби ще се сдобие с необходимите документи. Не е ли страхотно?

Хулио гледаше с недоумение и се опитваше да осмисли думите му.

— Звучи чудесно, Тео.

— Тогава ти предлагам следното. Първо трябва да позволиш на родителите ми да се намесят. Те са на ваша страна. Не забравяй, че са адвокати.

— Добре.

— Налага се да убедиш Боби, че споразумението е в негов интерес. Убеди го, че може да ни се довери. Ще го направиш ли?

— Не съм сигурен.

— Той разказа ли на майка ти какво е видял?

— Да. Двамата са много близки.

— Чудесно. Нека и тя поговори с него.

— Обещаваш ли, че няма да го хвърлят в затвора?

— Обещавам.

— Но все пак е нужно да се срещне с представители на полицията?

— Може би не с тях, а с човек, свързан с процеса. Най-вероятно със съдията. Не знам. Но Боби трябва спешно да даде показания. Той е най-важният свидетел по делото.

Хулио отпусна глава и обмисли плана на Тео. Настъпи дълго мълчание. Тео наблюдаваше Хектор и Рита в далечината. Близнаците седяха при майка му и ближеха с наслаждение сладоледа. Уудс и Айк водеха оживен разговор — нещо, което се случваше рядко. Мачът продължаваше.

— Какво да направя? — попита Хулио.

— Говори с майка ти. После обсъдете въпроса с Боби. Предлагам всички да се съберем утре.

— Добре.