Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (6)

6

Момчетата и господин Маунт пресякоха Мейн стрийт и се насочиха на изток към реката. Учителят вървеше на няколко метра зад децата и се забавляваше, докато слушаше оживените им спорове. Те използваха думи и изрази, които току-що бяха чули в съдебната зала.

— Оттук — упъти ги той.

Групата сви в една тясна пряка и влезе в „Папис Дели“ — закусвалня, известна с вкусните си сандвичи с пушена шунка и лучени кръгчета. Часът беше дванайсет без десет и все още нямаше много хора. Те поръчаха набързо, след което заеха места около дългата маса до прозореца.

— Кой ви хареса повече? Прокурорът или адвокатът? — поинтересува се господин Маунт.

Поне десет момчета отговориха едновременно. Мненията се разделяха поравно между Джак Хоугън и Клифърд Нанс. Господин Маунт ги попита на кого от двамата биха се доверили и кой според тях е направил по-добро впечатление на заседателите.

Скоро им сервираха храната и разговорът замря.

— Нека гласуваме — предложи господин Маунт. — Всеки трябва да участва и да изрази мнение. Вдигнете ръка, ако мислите, че Пийт Дъфи е виновен.

Той преброи десет гласа.

— Добре. Кой смята, че е невинен?

Петима вдигнаха ръце.

— Тео, вече споменах, че трябва да гласуваш.

— Съжалявам. Мисля, че е виновен, но не виждам как прокурорът ще го докаже. Може би разполага единствено с мотив за престъплението.

— „Може би“? — попита господин Маунт. — Адвокатът многократно наблегна на тази дума. Неговият подход ми се стори доста ефективен.

— Съгласен съм с Тео — намеси се Арън. — Изглежда, господин Дъфи наистина е виновен, но прокурорът дори не е в състояние да докаже, че подсъдимият е бил на местопрестъплението. Това е проблем, нали?

— И то доста голям — отвърна господин Маунт.

— А откраднатите бижута, часовници и оръжия? — попита Едуард. — Намерили ли са вещите? Никой от двамата не го спомена.

— Не знам. Встъпителните речи обикновено са кратки.

— На мен ми се сториха доста дълги.

— Ще разберем, щом призоват свидетелите — добави Тео.

— Кой е първият? — попита Чейс.

— Не съм виждал списъка — обясни господин Маунт. — Но по принцип се започва с местопрестъплението. Вероятно ще повикат някой от разследващите полицаи.

— Страхотно.

— До колко часа ще останем днес, господин Маунт?

— Трябва да се върнем в училище в три и половина.

— А докога ще продължи заседанието?

— Съдия Гантри работи много — отговори Тео. — Поне до пет.

— Може ли да отидем и утре, господин Маунт?

— Опасявам се, че не. Получихме разрешение само за днес. Все пак имате и други часове. Макар да не са толкова интересни, колкото моя, но това е личното ми мнение.

Изведнъж закусвалнята се напълни и отвън се изви опашка. Господин Маунт подкани учениците да привършват. Собственикът Папи обикновено се караше на клиентите, които оставаха твърде дълго на масите.

Момчетата тръгнаха по Мейн стрийт и се сляха с тълпите хора, излезли в почивка. До един фонтан обядваха облечени в тъмни костюми мъже и се наслаждаваха на слънчевите лъчи. Възрастният пътен полицай господин Пийкок регулираше движението със старата си свирка и жълти ръкавици. Опитваше се да предотврати евентуални катастрофи, въпреки че невинаги му се удаваше. В следващия миг няколко мъже с тъмни костюми излязоха от съседната сграда и също тръгнаха към съда. Господин Маунт прошепна:

— Вижте, господа, Пийт Дъфи и неговите адвокати.

Момчетата забавиха ход. Пийт Дъфи се обърна и ги погледна, но на Тео му се стори, че изобщо не ги вижда. Едва ли му е до нас, каза си наум той.

Виновен. Тео не искаше да повярва, преди да изслуша показанията на свидетелите. А и определено харесваше презумпцията за невинност.

Учениците се разбързаха, за да могат да наблюдават отблизо господин Дъфи и неговите защитници. Дочуха как Клифърд Нанс се смее, докато разказва някаква история.

Виновен е, повтори си Тео. Защо бе склонен да вярва, че Пийт Дъфи е извършил престъплението? Нима беше толкова трудно да се държи като всеки добър адвокат? Тези мисли го измъчваха, докато вървеше зад подсъдимия.

Нещо липсваше в този процес. Като изхождаше от казаното в съдебната зала, Тео се съмняваше, че мистерията ще бъде разкрита някога.

Момчетата заеха места в дясната част на балкона и зачакаха. Съдия Гантри бе обявил почивка до един часа. Оставаха още петнайсет минути. В този миг възрастният пристав Госет се приближи до тях.

— Тео.

— Да, сър.

— Това ли е твоят клас?

А вие как смятате, господин Госет? Не виждате ли шестнайсет момчета плюс учител?

— Да, сър.

— Съдия Гантри иска да ви види в кабинета си. Побързайте. Той е зает човек.

Тео посочи себе си с въпросително изражение. Чудеше се какво да каже.

— Целият клас — уточни приставът. — Веднага.

Всички се наредиха в колона зад него и слязоха по стълбите.

Съдията се намираше в другия си кабинет, непосредствено до залата. Приставът отвори вратата към дългата стая, облицована с ламперия. На стените висяха портрети на възрастни съдии. Хенри Гантри, който бе свалил черната си тога, се изправи и пристъпи напред, за да се запознае с момчетата.

— Здравей, Тео — каза той.

Тео се смути, а останалите изпитваха твърде голямо страхопочитание, за да проговорят.

— Вие сигурно сте господин Маунт — добави съдията и се здрависа с учителя.

— Да, господин съдия. А това е моят клас от часовете по „Държава и право“.

Тъй като в кабинета нямаше достатъчно места, момчетата останаха прави. Съдията се обърна към тях.

— Благодаря ви, че дойдохте. Важно е учениците да видят как функционира съдебната ни система. Какво мислите за заседанието досега?

Момчетата мълчаха. Как трябваше да отговорят?

Господин Маунт ги измъкна от затруднението.

— Всички са изключително впечатлени от процеса — отвърна той. — Проведохме дискусия по време на обедната почивка. Обсъдихме двете страни по делото и съдебните заседатели, а после поговорихме за вината на подсъдимия.

— Няма да ви разпитвам за подробности. Адвокатите ни са доста добри, нали?

Учениците кимнаха.

— Истина ли е, че Тео Буун дава правни съвети в училище?

Из стаята се разнесе нервен смях. Тео се почувства засрамен и горд едновременно.

— Да, но не вземам пари — отвърна той и предизвика още хихикания.

— Имате ли въпроси, свързани с процеса? — попита съдия Гантри.

— Да, сър — каза Брендън. — Във филмите винаги се появява изневиделица свидетел, който променя хода на делото. Има ли шанс това да се случи тук? Ако не, прокурорът трудно ще докаже вината на подсъдимия.

— Добър въпрос, момчето ми. Отговорът е не. Процедурните правила забраняват появата на неочаквани свидетели. Много от нещата във филмите са измислени. В истинския живот всяка страна по делото е длъжна да представи предварителен списък на своите свидетели.

— Кой ще бъде призован пръв? — попита Джарвис.

— Сестрата на жертвата. Жената, която я е открила мъртва. След нея ще свидетелстват разследващите полицаи от отдел „Убийства“. Докога ще останете днес?

— Трябва да се върнем в училище в три и половина — каза господин Маунт.

— Добре. В три часа ще обявя почивка, за да можете да излезете. Как са местата на балкона?

— Чудесни са. Много сме ви признателни.

— Наредих да ви преместят долу. Вече е по-свободно. Благодаря още веднъж за интереса ви към съдебната система. Той наистина може да помогне за успешното управление на страната.

С тези думи посещението при съдия Гантри приключи. Учениците се сбогуваха учтиво с него, а господин Маунт отново му подаде ръка.

Приставът ги изведе от кабинета. Те се върнаха в съдебната зала, минаха по централната пътека и заеха места на втория ред зад масата на обвинението. Отпред седяха синовете на госпожа Дъфи. Адвокатите се намираха само на няколко метра от тях.

Учениците не можеха да повярват, че са ги преместили на най-добрите места. Чейс, малкото генийче, което седеше вдясно от Тео, му прошепна:

— Ти ли го уреди?

— Не, но със съдия Гантри сме доста гъсти.

— Страхотно.

Точно в един часа съдебният пристав се изправи и съобщи:

— Заседанието започва отново. Моля, останете по местата си.

Съдия Гантри се появи в тогата си и седна. После погледна към Джак Хоугън и обяви:

— Обвинението може да призове първия си свидетел.

В следващия миг се отвори една странична врата и друг пристав въведе в залата добре облечена жена. Тя зае свидетелското място, сложи ръка на Библията и се закле да казва истината. След като тя се настани удобно и микрофонът пред нея бе нагласен, господин Хоугън започна с въпросите.

Жената се казваше Емили Грийн и бе сестра на Майра Дъфи. Беше на четирийсет и четири години, живееше в Стратънбърг и работеше като фитнес инструктор. В деня на убийството бе действала по начина, описан от господин Хоугън във встъпителната му реч. Когато сестра й не се появила на срещата за обяд и не се обадила, тя се притеснила и постепенно изпаднала в паника. Звъняла й напразно на мобилния телефон, след което отишла в дома на семейство Дъфи в „Уейвърли Крийк“ и намерила мъртвото тяло на сестра си на килима в дневната.

Беше очевидно, поне за Тео, че Джак Хоугън и Емили Грийн са подготвили внимателно показанията. Думите й имаха за цел да насочат вниманието към смъртта на госпожа Дъфи и да събудят съчувствие. Когато прокурорът приключи, Клифърд Нанс се изправи и обяви, че няма да провежда кръстосан разпит. Сестрата се оттегли и седна до племенниците си на първия ред, точно пред учениците на господин Маунт.

Следващият свидетел беше инспектор Кроун от отдел „Убийства“. С помощта на големия екран и мултимедийния проектор двамата с Джак Хоугън представиха квартала, дома на семейство Дъфи и местопрестъплението. Установиха някои важни факти, въпреки че заседателите вече бяха запознати с тях. Предната врата на къщата била отворена, а задната и страничната — отключени. Алармената система не работела.

Появиха се нови факти. Из цялата къща бяха намерени пръстовите отпечатъци на господин Дъфи, госпожа Дъфи и тяхната икономка, но това не бе изненадващо. Липсваха други отпечатъци върху бравите, прозорците, телефоните, чекмеджетата, куфарчето с бижута и старинната махагонова кутия, в която Пийт Дъфи съхраняваше скъпите си часовници. Следователно можеха да се предположат две неща: 1) крадецът/убиецът е носил ръкавици или старателно е заличил следите си; 2) крадецът/убиецът е Пийт Дъфи или икономката. В деня на убийството тя не дошла на работа, тъй като била със съпруга си извън града.

Човекът, взел бижутата, оръжията и часовниците, беше отворил няколко други чекмеджета и шкафове и бе разпилял множество предмети на пода. Инспектор Кроун, който не говореше особено увлекателно, показа снимки на дома, разхвърлян от крадеца/убиеца.

Започваше да става скучно. Господин Маунт забеляза как няколко от момчетата нетърпеливо се въртят на местата си. Част от съдебните заседатели изглеждаха полузаспали.

В три часа съдия Гантри удари с чукчето и обяви петнайсетминутна пауза. Залата бързо се опразни. Всички се нуждаеха от почивка. Тео и приятелите му излязоха от съда, качиха се в малък жълт автобус и след десет минути пристигнаха в училище точно за края на часовете.

След още трийсет минути Тео се върна в залата и зае място на първия ред, този път зад масата на защитата. Подсъдимият Пийт Дъфи седеше на по-малко от три метра от него. Тео чуваше как адвокатите му си шепнат разни неща.

Следващият свидетел беше съдебният патолог, който бе извършил аутопсията на жертвата. Той показа голяма цветна диаграма, представяща горната част на човешко тяло, като наблегна на областта около врата. Тео се интересуваше повече от Клифърд Нанс, отколкото от лекаря. Защитникът слушаше внимателно показанията на свидетеля и си водеше бележки. От време на време поглеждаше към съдебните заседатели. Като че ли не изпускаше нищо от случващото се в залата. Излъчваше спокойствие и самоувереност и определено беше готов да атакува при необходимост.

Кръстосаният разпит на патолога завърши бързо и не разкри нови факти. До този момент адвокат Нанс беше склонен да се съгласява с повечето свидетели на обвинението. Истинската битка тепърва предстоеше.

Съдия Гантри закри заседанието малко след пет часа. Преди да освободи заседателите, той отново им напомни да не обсъждат процеса с никого. Те се разотидоха и залата постепенно се опразни. Тео гледаше как адвокатите прибират папките си и тихо разговарят. Конкурентите си размениха няколко реплики. Джак Хоугън каза нещо на Клифърд Нанс и двамата се засмяха. Скоро се включиха и техните помощници, а някой предложи:

— Какво ще кажете за едно питие?

В единия миг бяха врагове, а в следващия — стари приятели. Тео неведнъж бе присъствал на подобни сцени. Майка му се бе опитала да му обясни, че юристите получават пари, за да си вършат работата. Те не могат да изпълняват добре своите задължения, ако се оставят да бъдат водени от лични чувства. Истинските професионалисти, казваше тя, не губят хладнокръвие и не са злопаметни.

Айк твърдеше, че това са глупости. Той ненавиждаше повечето адвокати в града.