Даниел Стийл
Опасни мъже (26)

26.

Чарли не се обади на Каръл, след като тя си тръгна от яхтата в Сен Бартоломю. Тя му изпрати факс, за да му благодари, но й беше неудобно да му се обади след всичко, което й бе казал последната нощ. Нямаше представа какво е решил, знаеше единствено, че има нужда да остане сам, и затова реши да стои настрани. Това бе всичко, което можеше да направи. С всеки следващ ден се чувстваше все по-изплашена. Изминаха цели две седмици, преди той най-после да я потърси. Тя беше в офиса, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се, за да й съобщи, че се е върнал, но звучеше странно. Попита я дали е свободна да се срещнат за обяд на следващия ден.

— Би било чудесно — зарадва се Каръл.

Опитваше се да звучи безгрижно, но не можеше да заблуди дори себе си. Той й се стори много разстроен. Държа се хладно и делово, затова след като се съгласи да се срещнат, Каръл се зачуди дали не беше по-добре да откаже. Знаеше какво се задава. Не я покани на вечеря, нито пък каза, че иска да я види още същата вечер. Искаше да се срещнат за обяд утре. Беше отчужден. Безразличен. Това можеше да означава само едно. Канеше я, за да й съобщи любезно, че иска да се разделят. Виждаше го сякаш беше изписано на стената с огромни крещящи букви. Оставаше й единствено да чака.

На следващата сутрин дори не си направи труд да се гримира. Нямаше смисъл, той и без това не се интересуваше повече от нея. Ако я обичаше и искаше да е с нея, през изминалите две седмици щеше да й се обади от яхтата или щеше да поиска да се видят още снощи. Но той не го бе направил. Може би я обичаше, но не искаше да е с нея. Сега й оставаше само да преживее мъката да го чуе от него самия. Когато Чарли се появи в Центъра, младата жена беше кълбо от нерви.

— Здравей — поздрави я неловко той, застанал на прага на кабинета й. — Как си? Изглеждаш страхотно.

Но той беше този, който изглеждаше страхотно в строгия сив костюм, със загоряло от слънцето лице. След като не бе спала почти през цялата нощ и се бе въртяла в леглото, измъчвана от мисли за него, Каръл изглеждаше и се чувстваше зле.

— Къде да отидем за обяд?

Искаше й се всичко да приключи по-бързо и определено съжаляваше, че не се бе обадила да отложи срещата. Но явно той смяташе, че трябва лично да й каже, че се разделя с нея. Не беше необходимо. Можеше да й се обади и да скъса с нея по телефона.

— Наистина ли си гладен? — унило попита тя. — Не предпочиташ ли да поговорим тук?

Но и двамата знаеха, че ако останат в кабинета й, постоянно ще ги прекъсват. Влизаха деца, възпитатели, доброволци. Офисът й бе капитанският мостик, откъдето се управляваше Центърът.

— По-добре да излезем. — Държанието му бе болезнено учтиво, изглеждаше напрегнат. Каръл грабна палтото си и го последва в коридора. — При Мо или при Сали? — попита Чарли.

Беше й все едно. И без това не можеше да преглътне нито троха.

— Където предпочиташ.

Той избра Мо, защото беше по-близо, и двамата закрачиха мълчаливо по улицата. Мо й махна на влизане, а тя се опита да се усмихне. Чувстваше лицето си като вдървено, краката като циментирани, а стомахът й тежеше, сякаш бе погълнала тухла. Молеше се всичко да приключи час по-скоро, за да се върне в офиса и да се наплаче на воля. Настаниха се на една маса в ъгъла и си поръчаха салати. Той също не изглеждаше особено гладен.

— Как завърши пътуването? — любезно се поинтересува младата жена.

Прекараха следващия половин час в ровичкане из салатите и опити да преглътнат по нещо. Тя имаше чувството, че я карат с двуколка към гилотината.

— Съжалявам, ако съм те разстроил онази нощ на яхтата, преди да си тръгнеш. След като си замина, много мислих за нас — поде Чарли. Тя кимна в очакване неизбежното да се случи. Искаше й се да му каже да побърза, но просто стоеше на стола и се взираше напред, преструвайки се, че слуша. Нямаше сили да чуе какво ще й каже. Седеше и се опитваше да запази самообладание. — Има много причини, поради които между нас нещата могат да се получат, както и още толкова, поради които може да стане обратното. — Тя кимна. Искаше й се да закрещи. — И двамата сме отраснали в една и съща среда. Имаме много общи интереси. И двамата се занимаваме с благотворителност. В същото време ти мразиш моя начин на живот. Предпочиташ да живееш по-скромно — усмихна се той, — въпреки че твоята къща не е по-скромна от моята. Нито един от нас не се стреми към парите на другия. И двамата сме завършили „Принстън“ — продължи да изрежда Чарли, докато тя си мислеше, че повече не може да издържа.

Искаше да сложи край на тази мъка. Беше продължило прекалено дълго.

— Просто го кажи, Чарли. Мога да го понеса. Вече съм голямо момиче. Развеждала съм се. За бога, приключвай най-после.

Лицето му придоби шокирано изражение.

— Какво си мислиш, че ти казвам?

— Че всичко свърши. Разбрах го. Не е нужно да го украсяваш или да се опитваш да смекчиш удара. Дори не беше нужно да ме каниш на обяд. Всъщност предпочитам да не го беше правил. Можеше да ми се обадиш или да ми изпратиш имейл „Майната ти“, „Не ме търси повече“. Или нещо подобно. Мога и сама да си направя заключенията. Намеците ти са достатъчно ясни. След като си решил да ме разкараш, просто го направи.

Изпита облекчение, щом го изрече на глас. Той се взираше в нея със странно и объркано изражение, сякаш не знаеше как да продължи.

— За теб свършило ли е?

Имаше много нещастен вид, докато чакаше отговора. Тя се поколеба, но реши да му каже истината. Вече нямаше какво да губи.

— Не, не е. Обичам те. Харесвам те. Приятно ми е да съм с теб. Мисля, че си прекрасен човек. С теб се забавлявам. Обичам да разговаряме, да споделям проблемите си. Прекарах чудесно на яхтата с теб. Харесвам приятелите ти. Дори ми харесва димът на пурите ти. Обожавам да се любя с теб. Но така се чувствам аз. Очевидно не и ти. Така да бъде. Нямам намерение да седя тук и да те убеждавам да направиш нещо, което не желаеш.

Той остана мълчалив дълго време, взрян в нея. Накрая устните му бавно се извиха в усмивка.

— Това ли си помисли? Че днес поисках да се срещнем, за да ти кажа, че всичко е приключило?

— Да. Че какво друго да си помисля? Преди да си тръгна от яхтата, ти надълго и нашироко ми обясни колко много си разтревожен за нас. След това заминах и две седмици от теб ни вест, ни кост. А пък вчера ми се обади, и то с гробовен глас, за да ме поканиш на обяд, не на вечеря. Така че не ми беше трудно да се досетя какво предстои. Действай, Чарли. След като си решил, направи го.

Вече не изпитваше страх. Можеше да го преживее. Бе оцелявала и след по-лоши неща. От снощи все това повтаряше.

— Точно до това заключение стигнах на борда. След като си решил да го направиш, казах си, действай. Престани да го въртиш и усукваш. Престани да очакваш най-лошото. По дяволите фаталните недостатъци, страха да не пострадаш и ужаса да не бъдеш наранен. Спри да се тревожиш, че с човека, когото обичаш, може да се случи нещастие, да умре или да се окаже непоносим. След като си решил, направи го. А ако нещо се обърка, ще събирате разбитите парчета. Заедно. Каръл, ще се омъжиш ли за мен? — изрече го, загледан право в очите й.

Челюстта й увисна, докато се взираше слисано в него.

— Какво? — едва успя да промълви.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Той й се усмихваше, а тя усети как очите й се наливат със сълзи.

— Предлагаш ми брак в ресторанта на Мо? Сега? Тук? Защо?

— Защото те обичам. Може би в крайна сметка само това има значение. Останалото са подробности.

— Имам предвид защо ми предлагаш при Мо? Защо не ме покани на вечеря или защо не дойде снощи у дома? Как можеш да ме питаш такова нещо тук?

Смееше се през сълзи, а той се пресегна през масата и взе ръцете й в своите.

— Снощи се наложи да се срещна с адвокатите на фондацията, за да приключа с финансовата година. Нямах възможност да те видя, а не исках да чакам чак до вечеря. Всичко това няма значение. Ще го направиш ли?

Младата жена го гледа дълго, без да продума, със светнало от щастие лице. Той беше малко луд. Приятно луд, но луд. Поведението му през последните три седмици я бе подготвило за най-лошото — че всичко между тях е приключило. А вместо това Чарли искаше да се ожени за нея. Всъщност беше напълно луд. Тя се наведе през масата и го целуна.

— Едва не получих инфаркт заради теб. И да, ще се омъжа за теб. Обичам те. Кога? — попита без заобикалки с разцъфнало в широка усмивка лице.

— Какво ще кажеш за юни? Можем да изкараме медения месец на яхтата. Или когато ти искаш. Бях толкова изплашен. Страхувах се, че ще ми откажеш.

— Разбира се, че не. Юни е идеално.

Каръл все още не можеше да повярва, че й бе предложил да се оженят. Беше като прекрасен сън и за двамата.

— Няма да имаш много време да подготвиш сватбата — извинително рече Чарли, но сега, след като бе решено, нямаше търпение да чака по-дълго; подходящият момент бе настъпил.

— Ще се справя — успокои го бъдещата му съпруга. Той плати обяда, а после поеха бавно към Центъра. Когато преди няколко часа идваше насам, Каръл изобщо не си бе представяла, че ще се случи нещо подобно.

— Обичам те — прошепна Чарли и я целуна, застанал пред вратата на Центъра. Минувачите им се усмихваха. Тайги, който се връщаше от обяд, ги подкачи:

— Хубав ден и за двамата, а?

— Много — отвърна Каръл, усмихна му се, после целуна отново бъдещия си съпруг, преди той да се запъти към офиса си в центъра на града. Мисията бе изпълнена.