Даниел Стийл
Опасни мъже (23)

23.

Спорът между Силвия и Грей дали той да се запознае с децата й продължи почти до Коледа. Сега той преспиваше в ателието си почти всяка нощ, а и тя не настояваше да остава в апартамента й. Беше му твърде ядосана. Разбираше, че той „има проблеми“, но смяташе, че прекалява. Дори не се опитваше да ги разреши. Гилбърт щеше да пристигне два дни преди Коледа, а Емили — ден след него. Грей упорито държеше на своето и отказа да се запознае с тях.

— Щом тази среща толкова те разстройва, трябва да отидеш при психиатър! — изкрещя му Силвия по време на последния им разгорещен спор. Караха се всеки ден. Това беше болна тема и за двамата. — Каква полза да четеш всички тези проклети книги как да си помогнем сами, след като не желаеш да си помогнеш?

— Помагам си. Придържам се към установените граници и ти би трябвало също да го направиш — мрачно отвърна той. — Познавам се. Семействата ме ужасяват.

— Но ти дори не познаваш моето.

— И не желая да го познавам! — тросна се той и изхвърча от стаята.

Силвия беше много потисната от случилото се и от поведението на Грей. Тези разправии продължаваха вече цял месец и се отразяваха пагубно на отношенията им. Радостта, че се бяха открили, се бе изпарила. Когато синът й пристигна, тя не бе виждала Грей от два дни. Опита се да обясни ситуацията на Гилбърт, когато той попита за Грей, но думите прозвучаха налудничаво и неубедително дори в собствените й уши. Както самата тя бе изтъкнала пред Грей, хората на тяхната възраст би трябвало да са по-разумни, но беше очевидно, че той не е, нямаше никакво намерение да се пребори с неврозата си, а сляпо й се подчиняваше. Като агне на заколение.

Единственото хубаво нещо в цялата история, поне за него, беше, че се чувстваше толкова разстроен, че рисуваше с още по-голямо настървение. Не беше спрял да рисува от седмици и след Деня на благодарността бе завършил две картини, което бе голямо постижение за него. Агентът му беше във възторг. Новите творби бяха изключителни. Грей винаги бе твърдял, че най-добре работи, когато е нещастен, и сега го доказа. Чувстваше се много нещастен без Силвия. Не можеше да спи и затова рисуваше. Непрекъснато. Ден и нощ.

Една нощ се бе потопил в работата си след поредната разправия със Силвия, когато входният звънец иззвъня. Помисли, че може да е Силвия, дошла за пореден път да изтъкне аргументите си, и без да пита кой е натисна бутона на интеркома. Остави отворена вратата на апартамента и се подготви за поредната битка, вперил мрачен взор в платното на статива. Тези разправии вече бяха станали ежедневие. Отначало тя го умоляваше да се запознае с децата й. Той отказваше. След това тя избухваше, той не оставаше по-назад. И така се въртяха в мъчителен омагьосан кръг. Тя не желаеше да се предаде, той — да отстъпи.

Чу отварянето на вратата и вдигна глава, очаквайки да я види, когато вместо нея съзря млад мъж, слаб и немощен като привидение.

— Съжалявам… вратата беше отворена… не исках да нахлувам така. Ти си Грей Хок, нали?

— Да, аз съм. — Грей беше изненадан. Който и да беше този млад човек, изглеждаше много болен. Косата му бе рядка, лицето — бледо и изпито, очите — хлътнали, с тъмни кръгове, кожата — пепелява. Приличаше на болен от рак или нещо по-лошо. Грей нямаше представа какво прави тук, нито пък кой е. — Кой сте вие?

Искаше да попита какво прави в дома му, но той сам бе оставил вратата отворена, така че вината този непознат да стои на прага му си беше само негова. Мъжът се поколеба за миг, без да помръдне.

— Аз съм Бой — рече тихо, сякаш нямаше сили да каже нещо повече.

— Бой? — неразбиращо повтори Грей. Отне му минута, за да осъзнае чутото, сетне се стресна. Лицето му пребледня толкова, че заприлича на това на посетителя. — Бой? О, боже!

Беше мислил за него, но не го бе виждал от дълго време. Младият мъж, застанал насреща му, бе индианското бебе от племето навахо, което родителите му бяха осиновили преди двайсет и пет години и бяха нарекли Бой. Грей пристъпи бавно към него и се спря, докато по лицето му се стичаха сълзи. Двамата не бяха близки. Имаха двайсет и пет години разлика. Това беше призрак от миналото, което го бе преследвало през целия му живот и продължаваше да го измъчва. Тъкмо това минало бе в основата на битката му със Силвия. За миг се зачуди дали не халюцинира. Бой приличаше на Призрака от отминалите Коледи^[1]. Грей го прегърна и двамата останаха така дълго, притиснати един до друг, докато сълзите им се стичаха тихо. Плачеха за това, което би могло да бъде, за това, което бяха преживели, за цялата лудост, която бе изпитал на гърба си всеки един от тях поотделно, докато бе живял с осиновителите си.

— Какво правиш тук? — след няколко минути попита задавено Грей.

Никога не се бе опитвал да го види и навярно никога нямаше да се срещнат, ако Бой не бе дошъл.

— Исках да те видя — просто отвърна гостът. — Болен съм.

Грей и сам виждаше това. Мъжът изглеждаше почти прозрачен, сякаш всеки миг щеше да изчезне.

— От какво си болен? — тъжно попита Грей.

Идването на Бой бе събудило всички мъчителни спомени.

— Имам СПИН. Умирам.

Грей не го попита как се е заразил. Не беше негова работа.

— Съжалявам — рече и беше искрен. Сърцето му се късаше от мъка. — Тук ли живееш? В Ню Йорк? Как ме намери?

— Търсих те. Намерих номера ти в телефонния указател. Аз живея в Лос Анджелис. — Нямаше намерение да си губи времето и да му разказва живота си. — Просто исках да те видя… веднъж… дойдох специално заради теб. Утре се връщам.

— На Коледа?

Не му се струваше подходящо време за пътуване.

— Опитвам едно лечение. Трябва да се върна. Зная, че звучи глупаво, но дойдох да ти кажа „сбогом“.

Най-трагичното беше, че двамата никога не си бяха казали „здравей“. Последния път, когато бе видял Бой, той беше дете. След това го срещна още веднъж на погребението на родителите им. Грей не го видя повече, нито пък имаше желание да се среща с него. През целия си живот се бе старал да държи затворена вратата към миналото, а сега този мъж я бе подпрял с крак, за да я задържи отворена, докато дълбоките му хлътнали очи я разтваряха още повече.

— Имаш ли нужда от нещо?

Може би се нуждаеше от пари. Грей нямаше много, но младият мъж поклати глава.

— Не, справям се.

— Гладен ли си?

Грей усещаше, че трябва да направи нещо за него, после го попита дали иска да отидат някъде заедно.

— Това би било чудесно. Отседнал съм в един хотел наблизо. Можем да хапнем там сандвич или нещо друго?

Грей отиде да си вземе палтото и пет минути по-късно двамата вече крачеха към близкия деликатесен магазин. Грей му купи сандвич с пастърма и кола — това пожела Бой. За себе си взе кафе и геврек. Двамата заговориха за миналото. За Бой беше по-различно. Тогава родителите им бяха по-възрастни и вече не се скитаха толкова много, но си оставаха все така луди. След смъртта им той се бе върнал да живее в резервата при племето си, след това заминал за Албакърки и накрая се озовал в Лос Анджелис. Сподели, че на шестнайсет проституирал. Животът му бил истински ад. Грей беше удивен, че Бой е още жив. Гледаше го и не проумяваше смисъла на случилото се, а спомените го връхлитаха с пълна сила. Двамата почти не се познаваха, но плачеха заедно и се държаха за ръце. Бой целуна пръстите на ръцете му и се взря в очите му.

— Не зная защо, но исках да те видя. Исках да съм сигурен, че поне един човек на земята ще си спомня за мен, когато си отида.

— Винаги съм те помнил, макар че беше още дете, когато те видях за последен път. — Досега той беше само едно име за него, а сега вече бе лице, душа и сърце, още един човек, когото щеше да изгуби и когото щеше да оплаква. Този мъж бе изминал близо пет хиляди километра, за да се сбогува с него. — Винаги ще те помня — промълви Грей, запечатвайки завинаги лицето му в паметта си.

Знаеше, че един ден ще го нарисува, и сподели това с Бой.

— Това би ми харесало — рече мъжът. — Така ще остана завинаги сред хората. Не се боя да умра — добави. — Не искам, но съм се примирил. Вярваш ли в отвъдния живот?

— Не знам в какво вярвам — честно отвърна Грей. — Може би в нищо. Нито в Бог. Но мисля, че всеки има право да вярва в каквото иска.

— Аз пък вярвам, че всички отиваме на небето и един ден отново ще се срещнем.

— Надявам се — засмя се Грей. — Макар че има доста хора, с които не бих желал да се срещна отново, като например нашите родители. Ако изобщо могат да се нарекат така.

— Щастлив ли си? — попита го Бой.

Всичко около младия мъж изглеждаше нереално и призрачно. Дори това, че седеше с него, му приличаше на сън. Грей не знаеше как да отговори на въпроса му. Доскоро беше щастлив, но през последния месец се чувстваше много нещастен заради караниците със Силвия. Реши да сподели с Бой.

— Защо се боиш да се запознаеш с децата й?

— Ами ако не ме харесат? Ако аз не ги харесам? Тогава тя ще ме намрази. А какво ще стане, ако се харесаме и се привържем един към друг, а впоследствие се разделим със Силвия? Ами ако се окажат разглезени хлапета и повлияят зле на връзката ни? Всичко е толкова сложно, а аз не се нуждая от допълнителни главоболия.

— Но какво ще бъде животът ти без нея? Ако не се запознаеш с децата й, ще я загубиш. Тя ги обича. А доколкото разбрах, ти обичаш нея.

— Обичам я, но не и децата й и не желая да ги обиквам.

— А мен обичаш ли ме? — попита Бой и Грей внезапно си спомни за Малкия принц от книгата на Екзюпери, който умира накрая.

Отговорът дойде от само себе си. Беше искрен, сякаш двамата бяха приятели и братя от години.

— Да, обичам те. Макар че до тази вечер не го осъзнавах. Не те познавам, не исках да те познавам — честно каза Грей. — Страхувах се. Но сега зная, че те обичам.

Не бе пожелал да го срещне през всички тези години. Боеше се от болката да обичаш или да имаш семейство. За Грей семейството бе символ на страдание и разочарование. Но Бой не беше разочарован, той беше дошъл да се сбогуват, а това беше жест на истинска обич. Това беше подарък, който никой друг от семейството му не му бе правил. Беше едновременно болезнено и красиво, каквато бе и самата любов.

— Защо ме обичаш? Защото умирам ли?

В очите на младия мъж бе стаена цялата мъка на света и те не се откъсваха от тези на Грей.

— Не, защото ти си моето семейство — задавено промълви по-големият брат, докато сълзите се стичаха по страните му. Сърцето му най-сетне се бе отключило и чувствата го заливаха. — Ти си всичко, което ми е останало.

Почувства се по-добре, след като го изрече. Продължаваха да си държат ръцете през масата.

— Аз скоро ще си отида — спокойно изрече Бой. — И тогава тя ще бъде всичко, което ще ти остане. И децата й. Те са всичко, което имаш. И мен.

Не беше много и Грей го знаеше. За своите петдесет години на тази земя не беше имал много близки хора. Колкото и да бяха луди родителите му, имаха повече. Бяха осиновили три деца и макар да бяха объркали живота им, все пак се бяха опитали да създадат семейство, доколкото им е било по силите. Имаха себе си, както и всички хора, до които се бяха докоснали, скитайки по света. Дори картините на Грей и страданията, които ги бяха родили, донякъде бяха вдъхновени от онези двама души, осиновили него и Бой. В крайна сметка те бяха направили много. Много повече, отколкото Грей някога бе осъзнавал или признавал. Сега го осъзнаваше. Родителите му бяха луди и може би ограничени, но поне се бяха опитали, колкото и объркани и неуравновесени да са били като личности. Бой също се бе опитал. Достатъчно, за да дойде да го види. В сравнение с всички тях Грей бе постигнал много по-малко в емоционално отношение, докато не бе срещнал Силвия. А сега проявяваше същата ограниченост и я нараняваше, защото беше изплашен. По-точно ужасен.

— Обичам те, Бой — прошепна той, докато продължаваше да стиска ръката му. Не му пукаше кой ги гледа или какво ще си помисли. Внезапно почувства, че всички страхове, преследвали го през годините, си бяха отишли. Бой беше последният жив символ на семейството, от което толкова упорито бе бягал.

— Аз също те обичам — промълви младият мъж.

Изглеждаше безкрайно уморен и потрепери, когато стана. Грей му даде палтото си. Беше скъпа дреха, но тя бе първата, попаднала пред очите му. Един последен жест на обич към умиращия, когото така и не бе опознал. Искаше му се да го бе потърсил по-рано, но не го бе сторил. Никога не му бе хрумвало да го издири или по-скоро от време на време идеята изплуваше в главата му, но той бързаше да я пропъди. Чак сега разбираше, че бягайки от семейството, бе бягал от живота от страх да не го заболи отново. Семейството му бе символ на всичко, от което се боеше. Бой най-после бе разсеял завинаги този страх.

— Защо не останеш при мен тази нощ? — предложи Грей. — Аз ще спя на дивана.

— Мога да остана в хотела — отвърна Бой, но Грей не искаше.

Отидоха да приберат багажа му и се върнаха в ателието на Грей. Бой каза, че трябва да тръгне в девет сутринта, за да се качи на самолета.

— Аз ще те събудя — обеща Грей, докато го завиваше нежно.

После го целуна по челото. Чувстваше го като свой син. Бой му благодари и заспа още преди Грей да затвори вратата.

Грей рисува цяла нощ. Направи стотици скици на Бой, за да не забрави и най-малката подробност от чертите му. Имаше чувството, че се надбягва със смъртта. Изобщо не мигна, а в осем го събуди и му направи бъркани яйца. Бой изяде половината, пийна малко сок и каза, че трябва да тръгва. Искаше да извика такси до летището, но Грей заяви, че ще го изпрати. Бой се усмихна и скоро двамата излязоха. Трябваше да е на летището в десет за полета в единайсет.

След като провериха багажа на Бой, двамата останаха заедно, а малко след това извикаха пътниците за самолета. Бой се паникьоса за миг, но Грей протегна ръце и го привлече в прегръдките си. Задържа го до гърдите си. И двамата плачеха. Това бяха сълзи не само за настоящето, но и за изгубеното минало, за пропуснатите възможности, които се бяха опитали да наваксат за една-единствена нощ. И бяха успели.

— Всичко ще бъде наред — каза Грей, но и двамата знаеха, че няма да е така. — Обичам те, Бой. Обади ми се.

— Ще се обадя — обеща младият мъж, но Грей предчувстваше, че може би няма да успее.

Това навярно беше последният им миг заедно. Сега, след като Грей бе отворил сърцето си за него, щеше да го боли още по-силно от загубата. Но този път болката беше оздравителна. Все едно да отрежеш гангренясалия крак, вместо да оставиш тялото си бавно да се разложи.

— Обичам те! — извика след него Грей, докато Бой крачеше към самолета.

Извика го отново и отново, за да го чува Бой, а когато стигна до вратата на самолета, брат му се обърна и се усмихна. Махна с ръка и в следващия миг вече го нямаше. Малкият принц бе изчезнал и докато Грей гледаше как самолетът се издига и набира височина, сълзите мокреха страните му.

Дълго се разхожда из летището. Имаше нужда да помисли, да се съвземе. В главата му отекваха думите на Бой. Ами ако той никога не бе съществувал, ако Грей никога не го бе видял отново? Ако не бе изминал целия този път, за да се сбогува с него? Приличаше на Божи пратеник.

Наближаваше обяд, когато най-после се обади на мобилния телефон на Силвия. От два дни не бе говорил с нея и цяла нощ не бе спал.

— Аз съм на летището — изрече с прегракнал глас.

— Аз също — изненадано отвърна тя. — Къде си? — Той й съобщи номера на терминала, а тя го осведоми, че е пред международния терминал, за да посрещне дъщеря си. Беше Бъдни вечер. — Нещо не е наред ли? — Да. Не. Беше, но вече всичко бе съвсем наред. За пръв път през живота си се чувстваше цялостен. — Какво правиш на летището? — Силвия внезапно се разтревожи, че Грей заминава нанякъде. Всичко между тях се рушеше.

— Изпратих брат си.

— Брат си? Но ти нямаш брат.

После си спомни, но й се стори налудничаво, както може би и беше.

— Бой. Говорил съм ти за него. Къде си?

Тя отново го упъти и той затвори.

Силвия го видя да крачи към нея. Изглеждаше ужасно, облечен в стар раздърпан пуловер и протрити джинси, със сако, което би трябвало отдавна да изхвърли.

Бой си бе заминал с палтото му. Грей настоя да го задържи. Приличаше на луд. Изведнъж силните му ръце я обгърнаха и двамата се разплакаха, докато Грей й шепнеше колко много я обича. Все още я държеше, когато се появи Емили. Щом видя майка си, лицето й светна в усмивка.

Силвия ги запозна. Грей изглеждаше нервен, но стисна ръката й с несигурна усмивка. Попита я как е минал полетът, а сетне пое чантата й. Всички се отправиха към изхода — Грей прегръщаше Силвия през рамото, а Емили стискаше ръката на майка си. Отидоха в апартамента, където Грей се запозна с Гилбърт, а Силвия им приготви обяд. Вечерта Грей й помогна да сготви вечерята, а когато си легнаха същата нощ, й разказа за Бой. Говориха с часове, а на следващата сутрин с децата си размениха подаръци. Той не й бе купил нищо, но Силвия не я бе грижа. Емили и Гилбърт го намериха за ексцентричен, но мил и приятен. За своя огромна изненада Грей ги хареса. Бой беше прав.

В коледната нощ потърсиха Грей по телефона. Бой беше починал. Приятелят му, който се обади, каза, че изпраща дневника му и малко вещи. На следващата сутрин Силвия и децата й заминаваха за Върмонт. Грей тръгна с тях. Един следобед, докато слънцето бавно залязваше, той излезе да се разходи в снега. Остана дълго загледан в планинските върхове. Имаше чувството, че Бой е близо до него, сякаш чуваше гласа му. После се върна в хижата, където го чакаше Силвия. Беше застанала на верандата, гледаше го и се усмихваше. По-късно вечерта двамата излязоха отново на верандата и докато гледаше небето и звездите, Грей си мислеше за Бой и за Малкия принц.

— Той е там някъде горе — тъжно рече, а тя кимна.

Двамата се прегърнаха и влязоха вътре.