Даниел Стийл
Опасни мъже (1)

1.

Слънцето, блестящо и ярко, обливаше с жарките си лъчи палубата на „Блу Мун“. Тя беше истинска красавица — дълга осемдесет метра, изящна и мощна моторна яхта с изключителен дизайн. Разполагаше с басейн, площадка за хеликоптер, шест елегантни, разкошно обзаведени каюти за гости, огромен апартамент като излязъл от филм и безупречно обучен екипаж от шестнайсет души. „Блу Мун“, както и собственикът й, присъстваха почти неизменно във всички списания за яхти по света. Чарлс Съмнър Харингтън я бе купил преди шест години от един саудитски принц, а с първата си яхта, дълга двайсет и три метра, се бе сдобил, когато беше на двайсет и две години. Казваше се „Мечта“. Сега, двайсет и пет години по-късно, се наслаждаваше на живота на борда на сегашната си яхта също както тогава.

На четирийсет и шест години Чарли Харингтън осъзнаваше, че е щастлив човек. В много отношения животът му изглеждаше лек. На двайсет и две бе наследил огромно състояние, което вече четвърт век управляваше отговорно. Боравеше със собствените си инвестиции и ръководеше семейната фондация. Чарли добре осъзнаваше, че малцина на тази земя са толкова благословени като него, и бе направил доста, за да подобри живота на онези, които не бяха такива късметлии — чрез фондацията си и с лични дарения. Знаеше, че на плещите му лежи огромна отговорност, и дори когато беше млад, винаги първо бе мислил за другите. С особена жар помагаше на млади хора и деца, които живееха в тежки условия. Фондацията му бе постигнала впечатляващи резултати в областта на образованието, осигуряваше медицинска помощ за най-бедните, най-вече в развиващите се страни, а голяма част от дейността й бе посветена на превенцията на детското насилие. Чарлс Харингтън беше водеща фигура в обществото, не парадираше с дейността си като филантроп и вършеше благотворителната си работа чрез фондацията или анонимно, когато бе възможно. Той беше хуманист, много честен и искрено загрижен за благото на другите. Ала в същото време с дяволита усмивка признаваше, че е изключително разглезен, без да се извинява или срамува от живота, който водеше. Можеше да си го позволи — харчеше милиони всяка година, за да подобри живота на хората, но не се скъпеше и за себе си. Никога не се бе женил, нямаше деца, наслаждаваше се на хубавия си охолен живот, а когато беше възможно, го споделяше с приятели.

Всяка година, без изключение, Чарли и двамата му най-близки приятели Адам Уайс и Грей Хок прекарваха месец август на борда на яхтата на Чарли — кръстосваха из Средиземно море и спираха, където им хрумне. През изминалите десет години това се бе превърнало в неизменна традиция. Всички го очакваха с нетърпение и за нищо на света не биха го пропуснали. Всяка година, каквото и да ставаше, на първи август Адам и Грей отлитаха до Ница и се качваха на борда на „Блу Мун“ за един месец — също както преди това всяка година посещаваха предшественичката й. Обикновено Чарли потегляше с яхтата си още през юли и понякога се връщаше в Ню Йорк чак в средата или края на септември. Ръководеше делата на фондацията и разрешаваше възникналите делови проблеми от борда. Но месец август бе изцяло посветен на забавленията. Тази година не беше различно. Сега седеше отзад на палубата и кротко закусваше, докато яхтата се поклащаше леко върху спокойните води на пристанището в Сен Тропе. Миналата нощ тримата приятели се забавляваха до късно и се прибраха чак към четири сутринта.

Независимо от това, Чарли стана рано, макар че голяма част от вечерта му се губеше в мъгляви спомени. Винаги ставаше така, когато беше в компанията на Грей и Адам. Бяха страхотно трио, но забавленията им бяха безобидни. Не даваха отчет никому, тъй като и тримата бяха ергени, а в момента нямаха сериозни приятелки. Много отдавна се бяха разбрали, че независимо дали са ангажирани или не, на борда на яхтата винаги ще бъдат сами, ще прекарват целия месец като ергени и ще се наслаждават на мъжката си компания. На никого не дължаха обяснения или извинения. През останалата част от годината и тримата работеха усърдно — Чарли във фондацията, Адам като адвокат, а Грей беше художник. Чарли обичаше да казва, че са си изработили едномесечната ваканция и са заслужили да се насладят на ежегодното си морско пътешествие.

Двама от тримата бяха свободни мъже по свой избор. Чарли упорито настояваше, че ергенският му статус е стечение на обстоятелствата или просто лош късмет. Твърдеше, че искал да се ожени, но все още не бил открил подходящата жена. Въпреки дългите години на неуспехи продължавал да я търси с добросъвестна решителност. На младини се беше сгодявал четири пъти, но всеки път се бе случвало нещо, което да отмени сватбата — за негово огромно разочарование и съжаление.

Първата му годеница преспа с най-добрия му приятел три седмици преди сватбата, което го разтърси из основи. Разбира се, не му оставаше нищо друго, освен да отмени предстоящата сватба. Тогава беше на трийсет и една. Втората му годеница замина да работи в Лондон наскоро след обявяването на годежа. Той продължи усърдно да я посещава, докато тя работеше за английския „Вог“ и почти нямаше време за него. Чарли я чакаше търпеливо в апартамента, който бе наел само за да може да бъде с нея. Два месеца преди сватбата тя му призна, че иска да гради кариера и не може да се откаже от работата си, след като се оженят, което беше решаващо за него. Той си мислеше, че бъдещата му съпруга ще си остане у дома и ще отглежда децата им. Не искаше да бъде женен за делова дама, отдадена на работата си, и затова решиха да се разделят — приятелски, разбира се, но случилото се беше огромно разочарование за него. По онова време беше на трийсет и две и изпълнен с още по-голяма решителност да открие подходящата си половинка.

Една година по-късно беше сигурен, че е намерил жената на мечтите си — тя беше страхотно момиче и бе готова да се откаже от медицинското училище заради него. Двамата ходиха заедно в Южна Америка по дела на фондацията — да посетят деца в развиващите се страни. Имаха много общи неща и шест месеца след като се бяха запознали, се сгодиха. Всичко вървеше чудесно, докато Чарли не осъзна, че годеницата му е неразделна с близначката си и смята да я води навсякъде с тях. Той и близначката се бяха възненавидели от пръв поглед и при всяка следващата среща помежду им избухваха разгорещени спорове и безкрайни пререкания. Той беше сигурен, че взаимната им неприязън ще продължи да се задълбочава и затова реши, че ще е най-добре да прекратят годежа. Бъдещата му съпруга се съгласи. Сестра й беше твърде важна за нея и не би могла да се омъжи за човек, който я мразеше. След една година се омъжи и когато сестра й се премести да живее с тях, Чарли бе напълно сигурен, че е постъпил правилно, като е сложил край на тази връзка.

Последният му годеж се беше провалил с гръм и трясък преди пет години. Този път избраницата му го обичаше искрено, но след няколко задушевни разговора тя му заяви, че не желае да има деца. Въпреки голямата си любов към него не бе съгласна да направи компромис. Първоначално той реши, че ще може да я убеди да промени решението си, но не успя и двамата се разделиха като добри приятели. Винаги беше така. С всичките си бивши гаджета, без изключение, Чарли си оставаше в приятелски отношения. По Коледа винаги го заливаше цял потоп от поздравителни картички от жени, с които някога е бил близък, но не се е оженил за тях, а те впоследствие се бяха омъжили за другиго. Всеки, който погледнеше семейните им снимки, можеше да види, че те всички си приличаха. Красиви, руси, добре възпитани жени от аристократични семейства, които бяха завършили подходящи училища и се бяха омъжили за подходящи съпрузи. Те му се усмихваха от коледните картички, на които позираха с елегантните си съпрузи, заобиколени от щастливи деца. Чарли продължаваше да поддържа връзка с голяма част от тях, всички го обичаха и си го спомняха с хубави чувства.

Приятелите му Адам и Грей не спираха да го убеждават да се откаже от дебютантките и момичетата от добри семейства и да започне да излиза с „истински жени“ — определение, което за двамата имаше доста различен смисъл. Но Чарли знаеше точно какво иска. Жена от добро семейство, богата, добре образована, интелигентна, с която споделят едни и същи ценности и идеали, както и подобен аристократичен произход. Това беше много важно за него. Историята на собственото му семейство можеше да се проследи до петнайсети век в Англия, богатството му беше старо, от няколко поколения, а баща му и дядо му бяха завършили „Принстън“. Майка му беше посещавала училището на госпожа Портър^[1], а след това бе продължила образованието си в Европа, както и сестра му. Чарли искаше да се ожени за жена като тях. Това беше твърде остаряло виждане и може би снобско в доста отношения, но той знаеше какво иска, от какво се нуждае и кое би го задоволило. Самият той беше старомоден и изповядваше традиционните ценности. Политическите му възгледи бяха консервативни, беше изключително морален, а в любовните си отношения — винаги дискретен и внимателен. Чарли беше джентълмен, елегантен и изтънчен до дъното на душата си. Той беше винаги учтив, щедър и безкрайно очарователен. Маниерите му бяха безупречни и жените го обичаха. Отдавна се бе превърнал в предизвикателство за всяка жена в Ню Йорк и имаше приятели по цял свят. Всички го харесваха и наистина беше трудно да му се устои.

Да се омъжи за Чарлс Харингтън, за всяка жена щеше да бъде като да спечели шестица от тотото. Но той, като прекрасния принц от приказките, бродеше по света и търсеше идеалната жена. И при все че бе срещнал много прелестни жени, от които в началото беше очарован и силно привлечен, впоследствие се оказваше, че всяка има някакъв фатален недостатък, който го спираше малко преди да стигне до олтара. А това беше доста разочароващо за тях и твърде обезсърчително за него. Плановете му да се ожени и да има деца всеки път претърпяваха провал. И така на четирийсет и шест той все още беше ерген, макар и не по своя вина, както твърдеше. Където и да се криеше подходящата за него жена, Чарли беше сигурен, че един ден ще я открие. Само не знаеше кога. И въпреки че много бяха успявали да се маскират като идеалната жена, той всеки път успяваше да прозре истината. Утешаваше се с мисълта, че все пак не се е оженил за неподходяща жена. Беше решен, че това никога няма да се случи, и бе благодарен на съдбата, че го е избавила от подобна фатална грешка. Винаги беше нащрек и безкомпромисен по отношение на фаталните недостатъци. Вярваше, че идеалната за него жена съществува някъде, просто още не бе попаднал на нея, ала един ден щеше непременно да го стори.

Чарли седеше със затворени очи, изложил лице на слънчевите лъчи, докато двете стюардеси му сервираха закуската и му наливаха втората чаша кафе. Предишната вечер бе изпил доста маргарити, предшествани от няколко чаши шампанско, но след като преплува няколко дължини преди закуска, вече се чувстваше значително по-добре. Беше отличен плувец и умел сърфист. В „Принстън“ беше капитан на отбора по плуване и въпреки възрастта си беше в отлична физическа форма. Освен това беше запален скиор, при всяка възможност играеше скуош през зимата и тенис през лятото. Това не само бе добре за здравето, но и поддържаше фигурата му, която беше като на два пъти по-млад мъж. Чарли беше невероятно красив — висок, строен, с пясъчноруса коса, в която сивите косми почти не се забелязваха. Имаше сини очи, а след един месец на борда на яхтата бе придобил златист тен. Наистина беше забележително хубав мъж, който харесваше високи и слаби блондинки с аристократично излъчване. Не се бе замислял конкретно, но и майка му, и сестра му бяха високи блондинки.

Майка му беше удивително красива жена, а сестра му — шампионка по тенис в колежа, преди да го напусне, за да се грижи за него. И двамата му родители бяха загинали в автомобилна катастрофа по време на ваканция в Италия, когато той беше на шестнайсет години. По онова време сестра му беше на двайсет и една и напусна „Васар“^[2] в последната година, за да се върне у дома и да поеме отговорността като глава на семейството след смъртта на родителите им. Очите му все още се навлажняваха, когато си спомнеше за нея. Елън бе заявила, че ще се върне, за да се дипломира, когато той след две години постъпи в колеж. Това беше жертва, която тя с радост бе направила за него. Беше изключителна жена и Чарли я обожаваше. Когато е заминавал за колежа, макар че не го знаеше, тъй като тя не му бе казала нищо, сестра му е била болна. Беше успяла три години да запази болестта си в тайна. Твърдеше, че е прекалено заета с работата във фондацията, за да се върне в колежа, и той й беше повярвал. А всъщност е имала тумор в мозъка и бе водила храбра битка с болестта. Още в началото лекарите й бяха казали, че заради местоположението си туморът не може да се оперира. Елън почина на двайсет и шест години, само два месеца преди Чарли да се дипломира в „Принстън“. Никой не присъства на този толкова важен за него ден. След смъртта на родителите и сестра си той беше останал сам на света, притежател на огромно състояние, а на плещите му се бе стоварила огромна отговорност. Купи си първата лодка малко след като се дипломира и две години плава с нея по света. Не минаваше и ден, през който да не мисли за сестра си и за всичко, което бе направила за него. Дори се бе отказала от колежа заради него и беше с него всеки ден до смъртта си, както родителите му преди това. Семейството му винаги е било хармонично и в него винаги бяха царствали любовта и разбирателството. Единственото лошо нещо, което му се бе случило на младини, беше, че всички, които го обичаха и които той обичаше, бяха починали, оставяйки го сам. Най-големият му страх беше, че ще обикне някой човек и той също ще умре.

Когато се завърна от околосветското пътешествие с яхта, беше на двайсет и четири години. Постъпи в Колумбийския колеж по бизнес, получи магистърска степен и се научи как да управлява инвестициите и семейната фондация. Сякаш порасна само за една нощ и пое отговорностите си. Никога досега в живота си Чарли не бе подвеждал друг човек. Знаеше, че нито родителите му, нито Елън го бяха изоставили нарочно, но съвсем млад се бе оказал сам на света и без семейство. Беше постигнал значителни материални успехи, но имаше малко истински приятели. Осъзнаваше, че докато намери подходящата жена, ще бъде до голяма степен самотен. Ала нямаше да се примири с по-малко от това, което заслужаваше — жена като майка му и Елън, която да остане с него до самия край. Не обичаше да признава факта, поне не често, че и двете го бяха изоставили сам, объркан и изплашен. Вината не беше тяхна, а просто злочест ход на съдбата. А това правеше още по-важна необходимостта да открие подходящата жена — тази, на която щеше да може да разчита, която щеше да бъде добра майка на децата му и идеална съпруга за него. Тази жена беше жизненоважна за Чарли и си струваше чакането.

— О, господи! — чу се въздишка зад него, която го накара да се засмее. Отвори очи и видя Адам, облечен в бели шорти и светлосиня тениска, да се отпуска на стола срещу него. Стюардесата му наля чаша кафе и Адам го изгълта до половината, преди отново да заговори. — Какво, по дяволите, съм пил снощи? Мисля, че някой ме е отровил.

Имаше тъмна коса, маслиненочерни очи и не си бе дал труда да се избръсне. Беше среден на ръст, с грубо изсечени черти на лицето и широки рамене. Не притежаваше красотата на Чарли, но беше умен, забавен, привлекателен и жените го харесваха. Нямаше неотразимата хубост на филмова звезда, но я компенсираше с остър ум, сила и пари, натрупани доста през годините.

— Мисля, че пи най-вече ром и текила, но това беше след бутилката вино, която пресушихме на вечеря. — Бяха пили на борда „Шато о Брион“, преди да слязат в Сен Тропе и да обиколят няколко бара и дискотеки. Това не бяха места, където Чарли би открил подходящата жена, но имаше достатъчно други, които да го забавляват междувременно. — Струва ми се, че когато те видях за последен път в дискотеката, пиеше бренди.

— Спомням си. Мисля, че ромът ме довърши. Всяка година на борда на тази яхта се превръщам в алкохолик. — Адам Уайс се намръщи на струящите слънчеви лъчи, сложи си тъмни очила и се ухили. — Влияеш ми много зле, Чарли, но си страхотен домакин. По кое време се прибрах?

— Доколкото си спомням, минаваше пет сутринта — равнодушно отвърна Чарли.

В гласа му нямаше нито възхищение, нито възмущение. Не си позволяваше да съди приятелите си. Искаше тримата само да се забавляват, както винаги го бяха правили. Адам и Грей бяха най-добрите му приятели и помежду им съществуваше силна връзка, която беше нещо повече от обикновено приятелство. Тримата мъже бяха по-скоро като братя и през последните десет години бяха почти неразделни.

Адам се бе срещнал с Чарли малко след развода си с Рейчъл. С Рейчъл се запознаха в „Харвард“ като второкурсници, а след това заедно продължиха в юридическия факултет. Тя се дипломира с пълно отличие и веднага получи разрешение за адвокатска практика, но така и не работи като юрист. Адам си взе изпитите от втория път, но при все това стана страхотен адвокат и изгради изключително успешна кариера. Постъпи на работа във фирма, която се бе специализирала в адвокатските услуги на филмови звезди и големи спортисти, и обичаше работата си. С Рейчъл се ожениха на следващия ден след като се дипломираха. Бракът им бе приет с радост и благословен от двете семейства, които се познаваха от Лонг Айланд. Странно, но Адам и Рейчъл не се бяха срещали, преди да постъпят в колежа, въпреки че родителите им бяха приятели. Той никога не бе изгарял от желание да се запознае с дъщерите на приятелите на родителите си, така че я бе срещнал по друг повод. Разбира се, съвсем скоро узна коя е. Изглеждаше идеалното момиче за него.

Когато се ожениха се разбираха прекрасно и вярваха, че ги очаква щастлив живот. Рейчъл забременя още по време на медения им месец и за две години им се родиха две деца — Аманда и Джейкъб, които сега бяха съответно на четиринайсет и тринайсет години. Бракът им продължи пет години. Адам постоянно беше зает да гради кариера и се прибираше у дома в три сутринта след посещения на концерти и спортни състезания на клиентите си и приятелите им. Въпреки изкушенията, които го заобикаляха — а такива имаше много, — той беше верен съпруг. Но Рейчъл явно се бе уморила почти винаги да е сама, влюби се в педиатъра на децата им, с когото се познаваше от гимназията, и се впусна във връзка с него, докато Адам печелеше купища пари, за да им осигури охолен и спокоен живот. Беше станал съдружник във фирмата три месеца преди тя да го напусне, като му заяви, че ще му бъде много добре без нея. Взе със себе си децата, мебелите, половината от спестяванията им и се омъжи за лекаря още преди мастилото да изсъхне върху документите за развода. Десет години по-късно той все още я мразеше и му струваше огромни усилия да се държи цивилизовано с нея. Последното, което искаше, бе да се ожени отново и да му се случи същото. Едва не умря от мъка, когато тя го напусна и отведе децата.

Бяха изминали десет години оттогава и той избягваше всякакъв риск от сериозно обвързване, като излизаше с жени наполовина на годините си, необременени от умствен багаж. А в средите, където работеше, не му беше никак трудно да ги открие. На четирийсет и една Адам се срещаше с жени между двайсет и една и двайсет и пет — модели, звезди от шоубизнеса, техни запалени фенки — жени, които се въртяха в обкръжението на спортисти и рок звезди. Дори едва си спомняше имената им. Беше честен с тях, не им даваше напразни обещания и винаги бе щедър. Още при запознанството им казваше, че никога няма да се ожени отново и връзката им ще се основава единствено на забавлението. В резултат тези връзки не траеха повече от месец, ако изобщо продължаха толкова дълго. Интересът му се ограничаваше до това да изведе момичетата няколко пъти на вечеря, да преспи с тях и да продължи напред. Когато си тръгна, Рейчъл отнесе и сърцето му, за да го захвърли в някое кошче за боклук. Разговаряше с нея само в краен случай, което с порастването на децата се налагаше все по-рядко и по-рядко. Обикновено й изпращаше имейли, за да се уговорят за децата, или секретарката му й се обаждаше. Не искаше да има нищо общо с нея, нито пък да се обвързва сериозно с която и да било жена. Адам обичаше свободата си и нищо на този свят не бе в състояние да го накара да я застраши отново.

Майка му най-после почти престана да му мърмори, че е ерген, и да се опитва да го запознава с „мили“ момичета. Адам знаеше точно какво иска — постоянен калейдоскоп от сексапилни партньорки, с които да се забавлява. Ако искаше някого, с когото да си поговори, се обаждаше на приятелите си. Що се отнасяше до него, жените бяха за секс и развлечения, но да стоят по-надалеч. Нямаше намерение да се сближава твърде много с която и да е, защото не желаеше да бъде отново наранен. За разлика от Чарли, Адам не търсеше идеалната жена. Искаше единствено идеална партньорка в леглото, докато траеше поредната му връзка, най-много две седмици, и твърдо се придържаше към това правило. Не желаеше никакви сериозни обвързвания. Единствените сериозни неща в живота му бяха децата, работата и приятелите. Според него жените не можеха да му бъдат приятели. Рейчъл му беше заклет враг, майка му — тежък кръст, който трябваше да носи, а сестра му — досада, която бе длъжен да понася. Жените, с които излизаше, си оставаха почти непознати. През повечето време се чувстваше много по-щастлив, по-спокоен и по-уверен в мъжка компания. А най-вече с Чарли и Грей.

— Струва ми се, че снощи доста се позабавлявах — смутено се усмихна Адам. — За последно си спомням, че танцувах с цяла тайфа бразилки, които не говореха английски, обаче за сметка на това — как се движеха! Танцувах самба до забрава и сигурно съм изпил поне шестстотин питиета. Момичетата бяха невероятни!

— Както и ти — засмя се гръмко Чарли и двамата мъже извърнаха лица към слънцето.

Действаше им добре въпреки главоболието на Адам. Той се забавляваше със същата страст, с която работеше. През последните години бе станал най-добрият адвокат в своята област, винаги беше изнервен и под напрежение, носеше три мобилни телефона и един пейджър, прекарваше по-голямата част от времето си или в срещи, или летеше със самолета си по дела на клиентите. Защитаваше куп големи звезди, които с обезпокоително постоянство се забъркваха в най-различни неприятности, но обичаше работата си и проявяваше много по-голямо търпение към клиентите си, отколкото към когото и да било другиго, с изключение на децата, които бяха всичко за него. Аманда и Джейкъб — най-хубавото в живота му.

— Мисля, че си определих среща с две от тях за тази вечер — промърмори Адам и се усмихна при спомена за бразилските красавици. — Обаче не биха могли да разберат и дума от това, което им казах. Тази вечер ще трябва да отидем да проверим дали пак ще са там.

Беше започнал да живва след втората чаша кафе, когато се появи Грей, с черни очила и разрошена бяла коса, стърчаща във всички посоки. Често забравяше да сресва буйната си грива, която хармонираше с банския му костюм и тениската, която бе изпрана, но с петна от най-различни бои. Отпусна се с въздишка на стола.

— Вече съм твърде стар за подобни изпълнения — рече той, прие с благодарност чашата димящо кафе и отвори малка бутилка „Ундерберг“^[3].

Горчивият вкус подейства като балсам на стомаха му, разбунен от алкохолните излишества през изминалата нощ. За разлика от Адам и Чарли, Грей не се намираше във върховна спортна форма. Беше висок и мършав и имаше вид на недохранен. Като момче приличаше на образ от плакат за гладуващи деца от някоя бедна държава. Сега просто изглеждаше много слаб. Беше художник и живееше в Уест Вилидж, където по цели месеци твореше сложни и красиви картини. Успяваше да оцелява, макар и едва-едва, ако продадеше две картини в годината. Беше уважаван в артистичния свят, макар че никога не бе постигал търговски успех, но не му пукаше. Парите не означаваха нищо за него. Както постоянно повтаряше на приятелите си, интересуваше се единствено от целостта и завършеността на работите си. Предложи на Адам и Чарли да пийнат от бутилката, но и двамата се намръщиха и поклатиха глави.

— Не разбирам как можеш да пиеш това нещо — заяви Адам, отвратен от миризмата на напитката. — Наистина действа, но предпочитам да имам махмурлук, отколкото да изпия тази гадост.

— Страхотно е и има ефект. Ако продължаваме да се наливаме като снощи, май ще трябва да ме включиш към система с „Ундерберг“. Винаги забравям колко зле се чувствам, след като пия. Дали вече не сме кандидати за някоя група на „Анонимни алкохолици“? — поклати замислено глава Грей, пресуши бутилката, след това гаврътна чашата с кафе и се зае ентусиазирано с бърканите яйца.

— Можем да се тревожим за това чак през втората седмица, а не още през първата — щастливо го успокои Чарли.

Обичаше да бъде с приятелите си. Въпреки първоначалните излишества обикновено след няколко дни страстите се уталожваха и се установяваше по-спокоен ритъм. А и нещата не бяха толкова зле, както можеше да се стори някому на пръв поглед, макар че предишната нощ всички пиха доста, забавляваха се, танцуваха с непознати, наблюдаваха хората наоколо и се радваха на компанията си. Чарли очакваше с нетърпение месеца с тях. За него, а и за останалите, това беше най-хубавият момент в годината. Месеци по-рано предвкусваха пътешествието, а още месеци след това хубавите спомени от преживяното сгряваха душите им. През годините бяха натрупали безброй спомени от тези приключения и винаги когато се срещнеха, се смееха на историите за собствените си лудории.

— Мисля, че тази година сме подранили, особено след изминалата нощ. Черният ми дроб вече протестира. Усещам го — оплака се Грей със загрижена физиономия, докато довършваше яйцата си, придружени с препечена филийка, за да успокои стомаха. Главата му все още пулсираше, но бутилката „Ундерберг“ му бе помогнала. Адам не можеше да погледне закуската на Грей, камо ли да я опита. Поне никой от тримата не страдаше от морска болест. — Аз съм по-възрастен от вас двамата. Ако не намалим темпото, няма да оживея. Само танците са достатъчни да ме довършат. По дяволите, изобщо не съм във форма.

Грей наскоро бе навършил петдесет, но изглеждаше доста по-възрастен от приятелите си. На четирийсет и шест Чарли имаше младежки вид и никой не можеше да му даде повече от трийсет и шест, а Адам беше само на четирийсет и една, при това в отлична физическа форма. В която и точка на света да се намираше и независимо колко бе зает, той всеки ден посещаваше гимнастически салон. Твърдеше, че само така може да се справи със стреса. Грей никога не полагаше грижи за себе си — спеше малко, хранеше се още по-малко и живееше за работата си, както и Адам. Прекарваше дълги часове пред статива, без да прави нищо друго, освен да мисли и мечтае в търсене на вдъхновението. Не беше много по-голям от двамата си приятели, но не младееше и то най-вече заради бялата си, гъста и вечно разрошена коса. Жените го намираха за красив и нежен, поне за известно време, след което го напускаха.

За разлика от Чарли и Адам, Грей никога не преследваше жените и правеше малки усилия, да не кажем почти никакви, да спечели някоя. Движеше се без цел из артистичния свят, а жените сами го намираха. Както казваше Адам, той беше магнит за всевъзможни откачалки и Грей не му възразяваше. Жените, с които излизаше, почти винаги наскоро бяха спрели да вземат успокоителни лекарства или го правеха малко след като се запознаеха с него. Те винаги бяха физически малтретирани от предишно гадже или съпруг, които продължаваха да ги търсят и след като ги бяха изхвърлили на улицата. Грей винаги ги спасяваше, дори и когато не бяха особено привлекателни или му създаваха доста главоболия. Още преди да е спал с тях, им предлагаше дома си, където да се „приютят само за седмица или две“, докато си стъпят на краката. А в крайна сметка настъпеният се оказваше той. Готвеше им, грижеше се за тях, осигуряваше им лекари и терапевти, настаняваше ги в рехабилитационни заведения или самият се опитваше да им помогне да се откажат от вредните си навици. Даваше им пари, въпреки че се налагаше той самият да се подлага на лишения. Предлагаше им безопасно убежище, топлина и уют. Осигуряваше им всичко, от което се нуждаеха, само при условие че нямаха деца. Децата бяха единственото, с което Грей не можеше да се справи. Те го ужасяваха и открай време беше така. Напомняха му собственото му объркано детство, за което пазеше неприятни спомени. Присъствието на деца или семейства засилваше болезненото усещане за трудното му детство.

Жените, с които Грей се забъркваше, отначало не изглеждаха лоши и твърдяха, че не искат да го наранят. Те бяха дезорганизирани, донякъде истерични, а животът им бе пълна каша. Връзките му с тях продължаваха от един месец до година. Грей им намираше работа, запознаваше ги с хора, които можеха да им помогнат и ако не се озовяха в някоя клиника за душевноболни или друго здравно заведение, обикновено след време го напускаха заради някой мъж. Той никога не бе изпитвал желание да се ожени за която и да е от тях, но свикваше с присъствието им и за кратко се разочароваше, след като си тръгнеха, макар че го очакваше. Грей беше роден да се грижи за слабите и безпомощните и като всички любящи родители знаеше, че питомците му рано или късно ще напуснат гнездото. Но почти всеки път, за негово учудване, разделите бяха неловки и травмиращи. Жените рядко го напускаха, изпълнени с добри чувства. Крадяха вещите му, вдигаха шумни скандали, които принуждаваха съседите да се обаждат в полицията, на няколко пъти бяха рязали гумите на колата му или бяха изхвърляли дрехите му през прозореца, често правеха срамни и болезнени сцени. Рядко му благодаряха за отделеното време, усилия и пари, както и за обичта и грижите, с които ги бе дарил. Всъщност изпитваше огромно облекчение, когато накрая си тръгнеха. За разлика от Адам и Чарли, Грей никога не се влюбваше в млади момичета. Жените, които го привличаха, обикновено бяха прехвърлили четирийсетте и винаги страдаха от някакво психическо разстройство. Твърдеше, че именно тяхната уязвимост и безпомощност му харесвали и изпитвал жал към тях. Адам му предложи да работи за Червения кръст или за някоя благотворителна организация, което ще му позволи да задоволява вътрешната си нужда да помага на страдащите, без да превръща любовния си живот в гореща линия за самоубийци или умствено разстроени жени на средна възраст.

— Не зависи от мен — смутено обясняваше Грей. — Винаги имам чувството, че ако аз не се погрижа за тях, няма кой друг да го стори.

— Хубаво. Имаш късмет, че някоя от тези откачалки не се е опитала да те убие, докато спиш — заключаваха приятелите му.

Всъщност през годините една или две се бяха опитвали, но за щастие безуспешно. Грей изпитваше неутолимата жажда да спаси света и всички жени, изпаднали в отчаяние. Обаче в крайна сметка тези жени винаги намираха удовлетворение на нуждите си при някой друг. Почти всички го напускаха заради друг мъж. И след като поредната заблудена овца си тръгнеше, мигом се появяваше друга нещастница, която отново да преобърне живота му с краката нагоре. Това беше като влакче на ужасите, в което той се возеше от години и не познаваше друг живот.

В отличие от Чарли и Адам, израснали в традиционни семейства, уважавани и консервативни — Адам в Лонг Айланд, а Чарли на Пето авеню в Ню Йорк — Грей като малък бе живял по всички краища на света. Родителите му, които го бяха осиновили веднага след раждането му, бяха членове на една от най-успешните рок групи в историята на музиката. Той бе възпитаван, ако изобщо можеше да се нарече така, сред най-големите рок звезди на времето, които му даваха да пуши трева и да пие бира още на осем години. Родителите му бяха осиновили и едно малко момиченце. Него бяха кръстили Грей, а нея — Спероу^[4], а когато Грей беше на десет, те заявиха, че са се „преродили“, и се оттеглиха от шоубизнеса. Първо се преместиха в Индия, след това в Непал, а накрая се спряха на Карибите и прекараха четири години в Амазония, като живееха на борда на една лодка. Грей си спомняше единствено бедността, местните жители, с които се срещаха, но спомените му бяха доста по-ярки, отколкото тези от ранните му години, замъглени от наркотиците и алкохола. Сестра му се върна в Индия, за да стане монахиня в будистки манастир и да работи за гладуващото население на Калкута. На осемнайсет години Грей напусна лодката на родителите си и в преносния, и в буквалния смисъл на думата, за да замине за Ню Йорк и да се занимава с живопис. По онова време семейството му все още разполагаше с пари, но той беше решил да се опита да се издържа сам и прекара двайсетте си години в изучаване на изобразителното изкуство в Париж, преди да се установи в Ню Йорк.

Родителите му вече се бяха преместили в Санта Фе, а когато Грей беше на двайсет и пет, те осиновиха бебе от племето навахо и го нарекоха Бой. Процесът на осиновяване беше доста сложен, но накрая племето се съгласи да го пусне. Грей го намираше за мило дете, но разликата в годините им беше прекалено голяма, така че докато Бой растеше, двамата почти не се виждаха. Осиновителите му починаха, когато Бой навърши осемнайсет, и той се върна да живее при племето си. Това се бе случило няколко години по-рано и макар че Грей знаеше къде се намира, двамата не поддържаха връзка. През няколко години получаваше по едно писмо от сестра си от Индия. Двамата никога не се бяха харесвали особено, а ранните им години се характеризираха най-вече с усилията им да оцелеят на капризите и ексцентричността на осиновителите си. Той знаеше, че Спероу бе прекарала доста години в опити да открие истинските си родители, навярно с намерение да внесе някаква нормалност в живота си. Беше ги открила в едно градче в Кентъки, беше установила, че нищо не я свързва с тях, и повече никога не ги видя. Грей никога не бе изпитвал желание да намери своите биологични родители, понякога може би го измъчваше любопитство, но му беше достатъчно трудно да приеме осиновителите си, за да товари живота си с допълнителен стрес и объркване. Ексцентрични рокаджии. Жените, с които излизаше, бяха почти същите. Проблемите, които споделяше с тях и които се опитваше да разреши, бяха в голямата си част същите, с които бе израснал, и му бяха до болка познати. Странно, но се чувстваше удобно при този начин на живот. Едно нещо обаче знаеше със сигурност — никога не искаше да има деца, нито да им причини това, което бяха сторили нему. Децата оставяше на други хора, например като Адам, който можеше да ги възпита както трябва. Грей знаеше, че той самият не би могъл, нямаше родителски пример, който да следва, не можеше да им осигури истинско семейство или поне така чувстваше. Искаше единствено да рисува и го правеше добре.

Каквито и да бяха гените му, които и да бяха биологичните му родители, Грей притежаваше огромен талант и въпреки че не бе забогатял, си бе спечелил уважение като художник и творец. Дори критиците признаваха, че е наистина много, много добър. Просто не можеше да организира живота си правилно достатъчно дълго, за да спечели пари с творчеството си. Състоянието, което бяха спечелили родителите му на младини, го бяха пропилели за наркотици и пътешествия по света. Грей беше свикнал с безпаричието и нямаше нищо против. А малкото, което имаше, раздаваше на тези, които смяташе, че имат повече нужда от него. Дали се намираше на борда на яхтата на Чарли, заобиколен от лукс, или в студеното си ателие в Мийтпакинг Дистрикт в Ню Йорк, за него беше все едно. Както не беше от особено значение и дали имаше жена или не в живота му. Това, което имаше значение, бяха работата и приятелите му.

Доста отдавна бе стигнал до заключението, че макар понякога жените да са доста привлекателни и да му е приятно да усеща топло тяло до себе си в леглото, което да му доставя радост в студените нощи, всички те бяха луди или поне тези, които се озоваваха в леглото му. Никой не се съмняваше, че ако една жена е с Грей, то най-вероятно е луда. Това бе проклятие, с което се бе примирил, неустоимо изкушение след детството, което бе преживял. Имаше чувството, че единственият начин да развали магията или проклятието, което тегнеше над него заради обърканите му осиновители, беше всячески да се постарае да не предаде това ненормално наследство на собственото си дете. Затова, както често обичаше да казва, подаръкът му към света беше обещанието никога да няма деца. Обещание, което досега не бе нарушил и знаеше, че никога няма да го стори. Твърдеше, че е алергичен към деца, както и те към него. За разлика от Чарли, Грей не търсеше идеалната жена, просто искаше един ден да открие някоя, която да е напълно нормална. А междувременно тези, които попадаха на пътя му, внасяха вълнение и оживление в живота му.

— И така какво ще правим днес? — попита Чарли, докато тримата се припичаха, изтегнати на шезлонгите след закуска.

Слънцето се бе вдигнало високо, наближаваше обяд и времето беше прекрасно. Очертаваше се един наистина великолепен ден. Адам каза, че иска да купи подаръци за децата в Сен Тропе. Аманда и Джейкъб винаги се радваха на нещата, които им носеше. И двамата обожаваха баща си, макар че обичаха и майка си, и втория си баща. Рейчъл и педиатърът имаха още две деца, за които Адам се преструваше, че не съществуват, но знаеше, че Аманда и Джейкъб ги харесват и обичат. Той така и не прости на бившата си жена предателството и никога нямаше да го направи. Още преди години бе достигнал до заключението, че всички жени са кучки. Майка му постоянно тормозеше баща му и се държеше неуважително с него. Той, от своя страна, отвръщаше на безбройните словесни нападки и обиди с мълчание. Сестра му беше по-прикрита от майка му и получаваше всичко, което желаеше, с хленчене. А в редките случи, когато не й се удаваше, показваше ноктите си и даваше воля на злия си език. Според Адам единственият начин един мъж да се справи с жена беше да си намери някоя по-глупава, да не я допуска близо до себе си и да не се задържа дълго с нея. Всичко е чудесно, ако не се обвързваш сериозно. Единствените случаи, когато си позволяваше да се отпусне и да покаже чувствата си, бяха, когато общуваше с Чарли и Грей или с децата си.

— Магазините затварят в един за обедна почивка — изтъкна Чарли. — Можем да отидем следобед, когато вече ще са отворени.

Адам си спомни, че отварят в три и половина или четири, а беше още твърде рано за обяд.

Тримата току-що бяха закусили, макар че след алкохолните си изстъпления от предишната нощ Адам се бе задоволил само с препечена филийка и кафе. Имаше нервен стомах, а преди няколко години му бяха открили язва и ядеше малко. Това беше цената, която доброволно плащаше заради напрегнатата си професия. Уреждането на договори за спортисти и големи звезди бе изпълнено с вълнение и предизвикателства и той обичаше работата си. Освобождаваше ги под гаранция от затвора, осигуряваше им ангажимент в желаните отбори, подписваше изгодни договори за турнетата им, споразумяваше се с половинките им при разводите, плащаше издръжка на любовниците им, оформяше официална издръжка за незаконните им деца. Клиентите му ангажираха почти цялото му време, държаха го под постоянно напрежение, но той се чувстваше щастлив. А сега най-после можеше да си почине. През годината имаше две ваканции — един месец на борда на яхтата на Чарли през август, което за него беше свещена традиция, и една седмица пак на борда на яхтата през зимата, когато плаваха из Карибите. Тогава Грей не идваше с тях, защото имаше лоши спомени от Карибите, където бе живял с родителите си. Твърдо бе заявил, че нищо на света не може да го накара да се върне отново там. А в края на август всяка година Адам прекарваше една седмица, пътувайки из Европа с децата си. Както винаги, и тази година щеше да се срещне с тях след морското пътешествие. Самолетът му щеше да ги вземе от Ню Йорк, след това щеше да кацне в Ница за него и накрая тримата щяха да отлетят за една седмица в Лондон.

— Какво ще кажете да влезем малко навътре в морето и да пуснем котва за известно време? По-късно можем да отидем до брега с малка лодка и да обядваме в „Клуб 55“ — предложи Чарли, а приятелите му дружно кимнаха в знак на съгласие.

По време на пребиваването си в Сен Тропе не пропускаха да посетят някой от приятните ресторанти край морския бряг. На борда на яхтата Чарли предлагаше различни забавления на гостите си — водни ски, джетове, малки лодки, дъски за уиндсърфинг и пълно оборудване за гмуркане. Но повечето от времето си приятелите предпочитаха да прекарват в мързелуване — приятни обеди и вечери, срещи с жени, пиене и малко плуване. И много спане. Особено Адам, който винаги пристигаше изтощен и заявяваше, че единственото място, където може да се наспи както трябва, е на борда на яхтата на Чарли. Само тук нямаше никакви тревоги и задължения, при все че продължаваше да получава всеки ден факсове от офиса и имейли, които редовно проверяваше. Но секретарките, помощничките и съдружниците му знаеха, че през целия август не бива да го безпокоят, освен в краен случай. А ако го стореха, Господ да им е на помощ. Това беше единственото време, когато Адам се опитваше да забрави за работата и клиентите си. Всички, които го познаваха и знаеха колко здраво работи, много добре осъзнаваха, че се нуждае от кратък отдих. Така през септември с него беше значително по-лесно да се работи. Плаваше със седмици, а понякога и месеци, както в добрите времена, които бе имал с Чарли и Грей.

Склонността им към благотворителна дейност ги бе събрала заедно. Фондацията на Чарли организираше представление, за да събере средства за построяването в Ъпър Уест Сайд на дом за жени и деца, жертви на домашно насилие. Председателят на организационния комитет се опитваше да намери една голяма рок звезда, която да пее благотворително, и се бе свързал с Адам, който представляваше въпросния певец. В крайна сметка Адам и Чарли трябваше да се срещнат, за да обсъдят подробностите, и установиха, че много се харесват и изпитват искрено възхищение един към друг. Още преди събитието да се състои, те вече бяха приятели.

Адам бе убедил рок звездата да дари всички средства от представлението на стойност един милион долара, което бе нечувано постижение. Една от картините на Грей, която той бе дарил за събитието, бе изложена на търг. Това бе голяма жертва от негова страна, тъй като представляваше прихода му за шест месеца. След събитието той предложи да нарисува фреска в приюта, чието изграждане се финансираше от фондацията на Чарли. Тогава се запозна с Чарли, а по-късно и с Адам, когато Чарли покани и двамата на вечеря в апартамента си, за да им благодари. Тримата мъже бяха съвсем различни, но въпреки това откриха много общи неща помежду си — каузите, за които работеха, както и факта, че са ергени и по онова време нямаха сериозни връзки с жени. Адам току-що се бе развел. Чарли се намираше между два годежа и ги покани на яхтата, за да му правят компания през август, когато бе планирал медения си месец. Смяташе, че пътешествието може да бъде приятно развлечение и за тримата, а резултатът надмина очакванията му. Прекараха страхотно. Момичето, с което Грей излизаше по онова време, бе направило опит за самоубийство през юни, а през юли го бе напуснало заради един от студентите му по живопис. Затова за него бе огромно облекчение да се махне от града през август и той бе безкрайно благодарен на Чарли за предоставената му възможност. Освен това финансовото му състояние беше повече от плачевно. Адам бе преживял трудна пролет — двама големи спортисти бяха получили сериозни травми, а една световноизвестна рок група бе прекратила турнето си, което бе предизвикало лавина от съдебни дела. Пътешествието до Европа на борда на яхтата на Чарли беше идеално. И оттогава се превърна в ежегодна традиционна ваканция за тримата. И тази година се очертаваше да си прекарат страхотно. Щяха да отскочат до Сен Тропе и Монте Карло, за да поиграят малко в казината, а след това смятаха да посетят Портофино, Сардиния и Капри или които други места им скимнеше. След три дни на борда на яхтата бяха очаровани от престоя си. Чарли искрено се наслаждаваше на компанията им, както и те на неговата. А „Блу Мун“ беше идеалното място, където да лудуват и да се забавляват.

— И така, момчета, какво да бъде? Обяд в „Клуб 55“, а преди това малко плуване? — поднови въпроса си Чарли, защото трябваше да уведоми капитана за плановете им.

— Да, каквото кажеш — лениво измърмори Адам и завъртя очи, когато френският му мобилен телефон иззвъня. Не отговори. По-късно щеше да чуе съобщението. Докато беше в Европа, носеше само един телефон, което беше нещо нечувано в Ню Йорк, където имаше няколко. — Очаква ни тежка работа, но все някой трябва да я свърши — ухили се той.

— По едно „Блъди Мери“ за всички? — предложи Чарли с невинна физиономия, докато даваше знак на стюарда, че тръгват.

Домакинът на яхтата, застанал наблизо — красив млад мъж от Нова Зеландия, — кимна и изчезна, за да съобщи на капитана и да направи резервации. Нямаше нужда от повече указания. Знаеше, че Чарли ще иска да обядва в два и половина. През по-голямата част от времето предпочиташе да се храни на борда, но Сен Тропе беше твърде голямо изкушение. А всички известни и богати личности обядваха в „Клуб 55“, както напоследък беше модерно да се вечеря в „Спун“^[5].

— Аз ще пия „Върджин Блъди Мери“^[6] — каза Грей и се усмихна на стюарда. — Реших да отложа с няколко дни посещението си в клиниката за лечение на алкохолици.

— Нека моят да е с повече люти подправки. Като се замисля, нека е с текила — заяви Адам с широка усмивка, а Чарли се засмя.

— За мен „Белини“^[7] — обяви Чарли.

Напитката беше достойно начало на един разгулен ден. Чарли имаше слабост към кубинските пури и хубавото шампанско. На борда имаше значителни запаси и от двете.

Тримата мъже се излежаваха на палубата и отпиваха кротко от питиетата си, докато яхтата се отдалечаваше плавно от пристанището, умело маневрирайки, за да избегне по-малките лодки, пълни с туристи, които щракаха енергично с фотоапаратите си, когато минаваха покрай тях. Обичайната тълпа папараци се бе спотаила на вълнолома в очакване големите яхти да пуснат котва в пристанището, за да могат да видят кой е на борда. Преследваха знаменитостите на мотори, дебнеха всяка тяхна стъпка. Снимаха и „Блу Мун“, докато бавно се отдалечаваше навътре в морето, предполагайки съвсем правилно, че красивата яхта ще се върне вечерта. През по-голямата част от времето снимаха Чарли, докато се разхождаше из града, но той много рядко даваше храна на таблоидите. Въпреки голямата и разкошна яхта Чарли водеше тих и спокоен живот и се стараеше на всяка цена да избягва скандалите. Той беше просто един много богат мъж, който пътуваше с двама свои приятели, за когото читателите на таблоидите никога не бяха чували. Независимо от звездите и знаменитостите, които Адам представляваше, личността му винаги оставаше в сянка. А Грей Хок беше само един гладуващ художник. Те бяха трима заклети ергени и верни приятели, решили да се позабавляват добре през август.

Поплуваха половин час преди обяд. След това Адам се качи на един джет и обиколи околните лодки, за да изразходва част от енергията си, докато Грей подремна на палубата в компанията на Чарли, който пушеше с наслада кубинска пура. Животът наистина можеше да бъде прекрасен. В два и половина се качиха на малката моторница, за да обядват в „Клуб 55“. Както често се случваше, там беше Ален Делон в компанията на Жерар Депардийо и Катрин Деньов. Тримата приятели бяха единодушни, че въпреки възрастта си актрисата все още е изключително красива жена. Тя беше по-скоро от типа жени, които харесваше Чарли, макар и доста по-възрастна от тези, с които той обикновено излизаше — около трийсетте или малко по-млади. Рядко имаше връзка с жена на своята възраст. Оставяше четирийсетгодишните дами на шейсетгодишните мъже или по-възрастните. А Адам харесваше много, много по-млади жени.

Грей заяви, че би се чувствал щастлив с Катрин Деньов, независимо от възрастта й. Харесваше жени, които му бяха връстнички или дори малко по-възрастни, макар че мадам Деньов не отговаряше на изискванията му, тъй като изглеждаше напълно нормална и спокойна, докато се смееше и разговаряше със събеседниците си. Жената, която Грей търсеше или която щеше да забележи навсякъде, щеше да хлипа тихо в някой ъгъл или да говори през сълзи по мобилния си телефон. А момичето, което би привлякло погледа на Адам, щеше да е десет години по-голямо от дъщеря му. И щеше на всяка цена да й плати уголемяването на бюста или пластичната операция на носа. Момичето от мечтите на Чарли щеше да е с ангелско лице и да носи кристални пантофки. Но този път в неговата вълшебна приказка, когато удари полунощ, тя няма да избяга или да изчезне, а ще остане на бала, ще му обещае, че никога няма да го напусне, и ще танцува завинаги в прегръдките му. Надяваше се един ден мечтата му да се сбъдне и да открие идеалната жена.