Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (3)

III

По най-хубавата улица на града вървеше елегантен мъж и спираше от време на време пред витрините. Съвършено новите дрехи му стояха чудесно. Минувачите го гледаха с възхищение, а той им се усмихваше насреща с вроден чар. При това откриваше белите си зъби, но само малко, толкова, колкото трябва. Когато стигна до края на улицата, мина на другия тротоар и тръгна в обратна посока. Лек, възбуден, щастлив. Това беше Фердинанд.

Вече за пети или шести път той минаваше по улицата. Няма какво да се чудите. Ако някой за първи път в живота си е облечен с нови дрехи, той ще иска да ходи с тях само по най-хубавата улица на града. Но всяка най-хубава улица, дори и най-дългата, някъде свършва. Когато забеляза това, Фердинанд трябваше да избира: или да свие в някоя пресечка, или да се обърне и да мине още веднъж по същия път. Избра второто. Така стигна до другия край на най-хубавата улица. Отново не искаше да свива настрани и пак се върна. А после още веднъж. И още веднъж. И сега тъкмо минаваше по улицата за пети или шести път.

Някои от вас може да си мислят, че няма нищо трудно в това да се разхождаш напред-назад. Но аз не мисля така. В случая с Фердинанд това беше голям подвиг. Помислете си само колко изкушения го дебнеха на всяка крачка. Първо, по улицата бяха насадени дървета, и то от двете страни; второ, на всеки петдесетина метра имаше електрически стълбове, трето, и това беше най-лошото: неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, през улицата претичваха котки. Когато първата котка изскочи от една врата право в нозете на Фердинанд, с него стана нещо. Искаше да се хвърли веднага след котката и само с най-голямо усилие на волята се въздържа. За да се успокои, той спря пред една кръгла будка с афиши.

Цветарката, която продаваше цветя до будката, видя това и каза на жената, която седеше вътре в будката и продаваше вестници:

— Виж, моля ти се, какви са суеверни днес хората! Котка ще му пресече пътя и той няма да мръдне по-нататък, ами се прави, че чете афиш за операта.

„За мен говори — помисли си Фердинанд. — Ах, ако не бяха дрехите, щях да й дам да разбере аз на тази котка!“

Но му стана малко неприятно, че го помислиха за суеверен.

— Искам да ви уверя — обърна се той към цветарката, — че ще се отнася до котките, съвсем не съм суеверен…

— Всички така говорят, уважаеми — отвърна цветарката, — а щом им се случи такова нещо, спират, връщат се три крачки назад или се завъртат наляво само и само да се махне магията.

— Виждам, че не ми вярвате, но това, което казах, е истина. Не само че не отстъпвам пред котките, но ще ви кажа под секрет, страшно обичам да ги преследвам.

— Ами! Какво говорите? — възкликна недоверчиво цветарката. — Не приличате на такъв бегач.

— А на какво приличам? — попита Фердинанд.

— Приличате на конте, което от скука се шляе по улиците. Бискупска — обърна се тя към жената, която продаваше вестници, — кажи, не е ли великолепен?

Бискупска се надигна и като се показа почти до кръста през прозорчето на будката, загледа се във Фердинанд, кимна с глава и рече:

— Ама знаеш ли, Трибулска, миличка, че е! Действително е великолепен, както рядко бива!

Фердинанд бързо свали шапката си и тържествено каза:

— Благодаря ви, мили дами, за тия приятни думи. От цялото си сърце ви благодаря. Довиждане!

— Почакайте! — извика цветарката. — Обичам, когато се държат учтиво. Вземете това за спомен. — Тя извади от пълната с вода тенекия розов карамфил и го пъхна в петлицата на Фердинанд.

С карамфила на ревера Фердинанд продължи нататък, а Трибулска и Бискупска гледаха след него и повтаряха:

— Великолепен е! Честна дума, великолепен!

После още няколко котки минаха път на Фердинанд, но всяка следваща му правеше все по-малко впечатление. Фердинанд усещаше, че вече има имунитет срещу котките. Дори ако на пътя му внезапно се появеше цяла банда котки или пък се срещнеше очи в очи с най-прочутата котка на света, с легендарната Златна Котка, за която майка му в детинството му разказваше, когато не слушаше — той щеше да мине и замине край тях безразлично и нямаше дори да изръмжи.

„Ако продължава така — помисли си Фердинанд, — ще се стигне дотам, че най-напред ще обикна котките, после няма да мога да живея без тях, а най-сетне ще започна и сам да ги отглеждам. Кой знае, може пък и да е приятно да имаш в къщата си собствена котка? — размишляваше Фердинанд, минавайки за кой ли път вече по най-хубавата улица. — Когато искаш, можеш да я погалиш. А когато галиш котката, тя мърка. Трябва да е много приятно едно такова: Мъррррррррррррррррррр — И изобщо няма какво толкова да се приказва, котката е много порядъчно животно. Седи си в къщи, не скита насам-натам, а що се отнася до чистотата — може да бъде пример за много други създания.“

— Струва ми се, че непременно трябва да имам собствена котка — произнесе Фердинанд полугласно.

Ако съществуваха магазини за котки, Фердинанд щеше веднага да влезе в един такъв магазин и да поиска да му завият котката, която най-много му хареса. Не беше изключено да купи наведнъж и две котки, защото известно е, че една котка трудно се възпитава. Освен това две котки в къщи е къде-къде по-сериозно, да не говорим, че на самите котки им е по-весело, когато са две.

— Естествено, ще трябва някак да ги нарека. Когато ми остане време, ще измисля две хубави имена за моите котки — каза си Фердинанд. — Трябва да се наричат съвсем различно от всички останали котки. Но засега ми се иска да ям.

Така беше. От закуска Фердинанд не беше слагал нищо в устата си. Пък и това непрекъснато разхождане ужасно го умори. Новият начин на ходене, с който впрочем той вече бе успял напълно да свикне, се оказа на практика много по-уморителен от стария. По-рано можеше по такава най-хубава улица да прелети по двадесетина пъти от едната и от другата страна и пак нямаше да се измори кой знае колко. Най-много да изплези език и толкова. А днес? О, съвсем не беше същото! Оказа се, че бавната, елегантна походка изтощава много повече от бягането на четири крака. Това звучи невероятно, но е така и нищо не може да се направи.

На най-хубавата улица имаше много ресторанти и гостилници, в които изгладнелите хора можеха да се нахранят и съберат сили. Всеки избираше ресторанта, който най му допадаше. Но Фердинанд отново беше затруднен. В кой ресторант да влезе? Нямаше никаква представа. При това положение реши да постъпи по стария изпитан начин, тоест да се довери на обонянието си.

Спираше до някой ресторант и вдишваше дълбоко, след това изведнъж издишваше целия въздух и още веднъж дълбоко го вдишваше в дробовете си. Заедно с въздуха до носа му стигаха характерните за всеки ресторант миризми.

— О, не, тук няма да влезем — мърмореше той. — За нищо на света няма да влезем тук! Усещам зелева чорба. От малък не понасям зелевата чорба. Благодаря ти, мили мой носе, че ме предупреди!

И продължаваше нататък. При следващия ресторант отново поспираше, вдишваше няколко пъти дълбоко, замисляше се за миг и казваше:

— И тук няма да влезем! Сигурен съм, че готвачът в този ресторант смята загорялата каша за най-големия деликатес на всички времена. Изобщо ненавиждам каша, а още повече ненавиждам загоряла каша. Носе мой чудесен, свалям ти шапка.

И като че ли нищо не е било, с безразлична крачка на случаен минувач, той отминаваше ресторанта, за който носът му бе дал такава лоша оценка, и търсеше друг.

Пред един ресторант му се стори, че най-после е улучил. Приятната миризма на говеждо печено така го привличаше, че още малко и той щеше да натисне дръжката на вратата и да влезе, но след като подуши по-продължително, разбра, че освен на говеждо печено мирише и на супа от краставички.

Супата от краставички беше един от най-лошите му спомени. Веднъж, без да иска, изля цяла чиния супа от краставички на килима. Истина е, че се качи с лапи на масата. Но съвсем не заради супата от краставички, а за кренвирша, който стоеше до нея. Но за беда, докато придърпваше кренвирша, бутна тази проклета чиния. Кренвиршът остана на масата, а чинията със супа се намери на килима. Чинията умря на място. Преди смъртта си успя само да каже: „Прас!“, и предаде богу дух. Супата от мъка по нея се разля по целия килим. Господарят не искаше да слуша никакви извинения от Фердинанд и се оказа безмилостен човек. Не че го болеше кой знае колко, но оттогава при спомена за супа от краставички на Фердинанд му настръхваше козината.

— Говеждото си е говеждо — каза той, — но супата от краставички си е супа от краставички. Никой не може да ме подмами с това. Хвала ти, носе мой, че откри опасността. С удоволствие бих те целунал, стига да можех да се целуна по собствения нос.

Носът на Фердинанд несъмнено заслужаваше това. Впрочем той го доказа след малко, когато сред многото миризми, изпълващи улицата, внезапно долови прелестния, все още едва-едва осезаем замайващ мирис на мръвка. Това беше любимото му лакомство. Фердинанд се съсредоточи, определи със сигурност откъде идва миризмата и каза:

— Носе, води ме!

Не беше нужно да повтаря това на носа си. Той също беше много гладен. Тръгнаха напред. Миризмата с всяка измината секунда ставаше по-силна. Носът мина на другата страна на улицата, а веднага след него и Фердинанд, защото се оказа, че миризмата идва оттам. Спряха пред голяма стъклена врата. Нямаше никакво съмнение, че именно от нея се промъкваше навън замайващата миризма. Да, бяха на самото място. Фердинанд неволно вирна нагоре глава. Над вратата с големи неонови букви беше изписано „КАКТО ПРИ МАМА“.

— Какво по-добро от това, носе мой! — каза Фердинанд.

— Какво пише там? — попита носът.

— Вярно — извика Фердинанд, — забравих, че ти не можеш да четеш. „Както при мама“.

Носът чак кихна от задоволство.

— Много хубава фирма, Фердинанд. Влизаме.

Фердинанд поправи карамфила на ревера си, изпъчи гордо гърди и влезе в ресторанта през голямата стъклена врата, като пусна носа си напред.