Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (6)

VI

В три часа през нощта иззвъня телефонът на бюрото на портиера в хотел „Веселия дракон“. Дремещият портиер със сънливо движение посегна към слушалката.

— Ало — каза той.

— Обаждам се от стая 422 — чу се в слушалката мъжки глас. — В съседната стая нещо ръмжи.

— Ръмжи ли? — смая се портиерът.

— Струва ми се, ясно ви казах, че ръмжи — ядоса се гласът в слушалката. — Моля ви да направите нещо, защото не мога да спя.

В телефона настъпи тишина.

— Какво може да бъде? — замисли се портиерът. — Да е някаква прахосмукачка? Не, невъзможно, по това време в нашия хотел никой нищо не чисти. А може би шуми водата в тръбите? Често се случва някой да не може да заспи и тогава всичко го дразни. Кой знае дали гостът от стая 422 не страда от безсъние…

И портиерът отново задряма.

В три часа и петнадесет минути телефонът иззвъня за втори път. Отново със сънливо движение портиерът посегна към слушалката и отново, както много хиляди пъти, каза с учтив, обигран глас:

— Ало.

— Моля ви се — изскърца в слушалката. — В съседната стая нещо като че ръмжи. Нещо като че ръмжи…

— Мога ли да зная кой се обажда? — учтиво попита портиерът.

— Обажда се Мариана Донауелън… Мариана Донауелън…

— Момент — прекъсна я портиерът, — вие в коя стая сте?

— 424, моля ви се, 424 — проскърца в телефона.

— И вие твърдите, че в съседната стая нещо ръмжи?

— Съвсем ясно, моля ви се, съвсем ясно. До такава степен, че това ме събуди, представете си, до такава степен…

— Сега ще се погрижа да уредя въпроса — отвърна портиерът. — Пожелавам ви да заспите бързо и да сънувате приятни сънища.

— Благодаря ви много, много ви благодаря…

И в телефона настъпи тишина.

— Значи все пак нещо ръмжи — измърмори портиерът и се почеса зад ухото.

За първи път в многогодишната му практика се случваше подобно нещо. Свикнал беше с най-различни, понякога много странни искания и прищевки на гостите, които минаваха през хотела „Веселия дракон“. Беше свикнал с техните основателни и неоснователни претенции, но ръмжене, и то посред нощ, не се беше случвало. Може пък така да им се е сторило? Най-добре да се изчака до сутринта. Сутринта елегантно ще изясним всичко.

Зад гърба му равномерно и сънливо тиктакаше часовникът. Изобщо нощем в хотела, когато всички спят, се възцарява много сънливо настроение. Ако трябва да бъдем искрени, портиерът с удоволствие се поддаде на това настроение. След няколко минути той отново дремеше в служебното си кресло. Дори започна да му се присънва, че той самият ръмжи в съня си, когато телефонът за трети път иззвъня.

— Ало — каза той, както обикновено.

— Ало! — гърмеше в слушалката някакъв бас. — Там, под мене, в долната стая нещо ръмжи. Това е безобразие в такъв хотел да пускате гости с кучета!

— Ако обичате, да ми кажете от коя стая се обаждате? — запита учтиво портиерът.

— От стая 523! Тия кучета само разнасят бълхи по килимите и по леглата.

— Сигурно има някакво недоразумение, уверявам ви — опита се да го успокои портиерът. — Никакъв гост с куче няма в нашия хотел.

— Как така няма — крещеше басът, — като ръмжи?

— Може би само така ви се струва…

— Хубаво ми се струва! — зафуча басът в слушалката. — Елате горе и ще видите дали ми се струва.

— След минута идвам — отвърна портиерът и остави слушалката.

Погледна часовника. Беше почти четири часът. Портиерът не искаше да пуска асансьора, защото шумът можеше да събуди и останалите гости, и се качи на петия етаж пеша. По пътя си мислеше:

„Щом този, който телефонира, е в стая 523, значи под стая 523 е стая 423. Кой живее в стая 423? — замисли се той. — Дали не е прочутият пианист, който днес имаше концерт с филхармонията? Не, прочутият пианист е в стая 241. А може би Лила да Парма, голямата филмова актриса? Също не. Лила да Парма е в стая 118. А може би е световноизвестният индийски факир Мондрапарада? Ами, от къде на къде? Мондрапарада е в стая 303. А да не би да е футболният отбор, който пристигна за утрешния мач? Не, нищо подобно. Футболистите заемат стаи номер 401, 402, 403, 404, 405, 406, 407, 408, 409, 410, 411, а резервният вратар е в стая 412. Интересно, кой спи в стая 423? Да ме убият, не мога да си спомня. Чакай, чакай, дали пък не е този, който дойде късно вечерта, как се казваше? Някак много смешно… Великолепни… Да! — извика тържествуващо. — В стая 423 е Фердинанд Великолепни. Изключено е да има със себе си куче. Аз сам му дадох ключа от стаята. Спомням си отлично: той нямаше дори куфар, та какво остава за куче“.

Уморен от изкачването по стълбите, портиерът спря пред стая 523. Почука. Отвори му дребно човече с розова пижама. Портиерът беше убеден, че е сбъркал.

— Заповядайте, влезте — каза човечето с басов глас, който съвсем не отговаряше на фигурата му. Това беше глас за великан, а трябваше да служи на някакъв хърба. — Затворете добре вратата след себе си и се вслушайте! — продължи човечето.

Портиерът влезе вътре, затвори вратата и застана безпомощно, без да знае какво да прави.

Човечето приближи пръст до устата си и прошепна:

— А сега, шшшшт! Само слушайте!

Портиерът кимна с разбиране, след което двамата мълчаливо започнаха да се ослушват.

Мина минута, минаха две, три и нищо. Наоколо беше абсолютна тишина. Не я нарушаваше дори и най-слаб шум.

— Чувате ли нещо? — попита басът.

— Нищо не чувам — отвърна портиерът.

— Съвсем нищо ли? — настояваше басът.

— Съвсем нищо — повтори портиерът.

— Знаете ли, че и аз нищо не чувам — призна басът.

— Изглежда, само ви се е сторило, че нещо ръмжи.

— Кълна ви се, че ръмжеше! — извика басът.

— Нали виждате, че не ръмжи.

— Сега не ръмжи, но преди ръмжеше.

Човечето явно беше смутено.

— Е, аз ще си тръгвам — каза портиерът. — Надявам се, че повече нищо няма да прекъсне съня ви.

— Много ми е неприятно — изръмжа басът, — дето ви създадох излишни главоболия…

— Няма нищо, моля ви се. Това е мое задължение.

Портиерът затвори след себе си вратата на стая 523 и бавно заслиза по стълбите. Когато беше на първия етаж, чу, че телефонът на бюрото му звъни за четвърти път. Изтича бързо надолу, вдигна слушалката и каза:

— Ало?

— Обаждам се от стая 323 — запищя изплашено женско гласче. — В стаята над мен нещо ръмжи. Страх ме е. Много ме е страх.

— Моля ви да запазите хладнокръвие. Не ви заплашва никаква опасност.

— Нямате представа как се боя от ръмжене. Когато бях на шест години, едно куче щеше да ме ухапе…

— Но не ви е ухапало — зарадва се портиерът.

— Наистина не ме ухапа, но вие не можете да си представите как ръмжеше по мене. Оттогава панически се боя от ръмжене.

— Сигурна ли сте, че в стаята над вас нещо е ръмжало?

— Абсолютно сигурна.

— Сега ще уведомя директора. Ще се постараем да оправим работата. А дотогава лежете си спокойно и се опитайте да заспите.

— Само да не забравите — проплака гласчето. — Аз наистина се страхувам.

Портиерът остави слушалката, погледна часовника и реши да позвъни на директора. Наближаваше пет часът. Да се буди директорът по това време, беше крайно рисковано, но портиерът не виждаше друг изход. Набра номера на директора и след миг чу сънливия директорски глас:

— Кой е, да му се не види?

— Аз съм, дежурният портиер.

— Защо ме будиш, да му се не види?

— Осмелих се да ви събудя, защото в стая 423 нещо ръмжи.

— Ами нека си ръмжи, да му се не види.

— Но гостите се оплакват.

— Какви гости, да му се не види.

— Гостите от стаи 422, 424, 323 и 523.

— А как мислиш, какво ръмжи, да му се не види?

— Щом ръмжи, мисля, че е куче.

— Нали знаеш, че не даваме стаи на гости с кучета, да му се не види.

— Зная.

— А кой е в стая 423, да му се не види?

— Фердинанд Великолепни.

— Без куче ли е?

— Без куче е.

— Тогава какво ръмжи, да му се не види?

— Отде да знам, може той да си носи сгъваемо куче.

— Много е възможно, да му се не види! — изкряска директорът. — Непременно трябва да проверим това. Ей сега идвам.

Директорът се облече светкавично и след четвърт час беше в хотела.

— Да вървим! — каза той с решителен глас.

— Да вървим! — повтори като ехо портиерът.

Изкачиха се на четвъртия етаж, спряха пред вратата с номер 423 и затаиха дъх.

— Нищо ли не ръмжи!

— Нищо не ръмжи.

— Да доближим ухо до вратата. Нищо ли не ръмжи?

— Нищо не ръмжи.

— Да легнем на пода. Нищо ли не ръмжи?

— Нищо не ръмжи. Макар че нещо като че…

— А, не, червата ми куркат.

— И какво ще правим сега?

— Ще трябва да почукаме, да му се не види. Наше задължение е да изясним този тайнствен въпрос.

Почукаха. Фердинанд, сепнат от дълбокия сън, в първия момент не разбра какво става. Скочи обаче на крака и веднага се опомни.

— Кой е? — попита той.

— Директорът на хотела — отвърна директорът.

— Една минутка, само да си облека нещо…

Бързо разрушка завивките на леглото, за да изглежда като използвано, после скочи в панталоните, метна си ризата, върху ризата сакото, бързо върза връзката, погледна се в огледалото и усмихвайки се сам на себе си, отиде да отвори вратата.

Директорът проникна пръв.

— Вие имате куче! — извика той.

— Нямам! — отвърна спокойно Фердинанд. — Но ако не вярвате, можете да претърсите стаята ми.

Директорът и портиерът започнаха трескаво да търсят под леглото, в шкафа, зад завесите, в банята и навсякъде, където можеше. Куче, то се знае, нямаше.

— Много ми е неприятно, че ви събудих — каза директорът. — Наистина не зная как да ви се извиня. Но, видите ли, от вашата стая се е чувало ръмжене. Мислехме, че някакво куче…

— Не е куче — прекъсна го Фердинанд. — Аз бях. Това ръмжене не приличаше ли на бръмчене на мотор?

— Възможно да е приличало — съгласиха се директорът и портиерът.

— Представете си, това съм бил аз — повтори Фердинанд с нескривана гордост. — Постоянно сънувам, че съм самолет. Така ли звучеше: Брр-ррррррррррррррррррррр?

— Точно така. Едно такова: Бррррррррррррррр-рррррррр! — забръмчаха едновременно портиерът и директорът.

— Колко хубаво го правите! — извика зарадван Фердинанд. — Да забръмчим още веднъж заедно.

Тримата поеха въздух и се чу едно мощно:

— Бррррррррррррррррррррррр!

Толкова мощно, че събуди целия хотел.