Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ferdinand Wspanialy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Людвик Йежи Керн

Заглавие: Фердинанд Великолепни

Преводач: Лилия Рачева

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: повести

Националност: Полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30.05.1981

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Художник: Киро Мавров

Коректор: Ани Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1599

История

  1. — Добавяне

I

Във вторник, веднага след обяда, Фердинанд легна на канапето, както правеше всеки ден. Канапето беше старо — имаше едно хлътнало място, голямо колкото Фердинанд. Той много обичаше това място и за него беше истинско удоволствие да лежи там.

По това време в къщата ставаха най-различни интересни неща. В кухнята тенджерите и чиниите се къпеха и разговаряха помежду си, а от време на време в разговора се намесваха и лъжиците, ножовете и вилиците. Това на пръв поглед като че ли беше обикновено дрънчене и тракане, но Фердинанд разбираше почти всичко от разговора. Той чуваше как чинията за салата казва на вилицата:

— Ей ти, престани да ме бодеш!

Или как отчаяната тенджера вика:

— Къде е мъжът ми, капакът?

В другата стая господарят му допиваше обедния си чай, а господарката разказваше на господаря за него, за Фердинанд. Фердинанд така, Фердинанд инак, такива, нали знаете, лични работи. Понякога дори е приятно да ги послушаш. Но не винаги.

След това вестникът прошумоля, изскърца стол и Фердинанд долови стъпките на господаря, които се чуваха все по-ясно. Когато вече станаха застрашително ясни, това означаваше, че трябва да се отмести, за да направи място на господаря си. Защото господарят също обичаше старото канапе, само че се изтягаше на него в целия си ръст, вместо елегантно да се свие на кълбо.

— Мръдни малко, Фердинанд — казваше господарят и го побутваше с вестника. — Хайде, мръдни още малко, иначе ще легна на пода под канапето и ще ти бъде мъчно.

Фердинанд никога не би позволил такова нещо, тъй че се поотместваше, а господарят му лягаше до него. Тозчас от канапето се обаждаха пружините:

„Дрън!“

„Дзън!“

„Дрън!“

И само след миг отново, щом господарят се размърдаше:

„Дрън!“

„Дзън!“

„Дрън!“

Струва ми се, не трябва да добавям, че Фердинанд разбираше чудесно и езика на пружините. Понякога дори разговаряше с тях. Това бяха едни от най-странните разговори, които човек може да си представи.

Господарят обикновено заспиваше бързо, вестникът се изхлузваше от ръцете му и много често се озоваваше внезапно под носа на Фердинанд. И Фердинанд, без да иска, започваше да го чете. Знаете как става това: нямаш никакво желание да четеш, а някой току ти пъхне под носа вестник, пък било и в трамвая, и без да искаш, започваш да го четеш. Същото беше и с Фердинанд.

Понеже беше вторник, вестникът следователно беше вторничен. Вестниците, както е известно, се делят на:

понеделнични,

вторнични,

средни,

четвъртъчни,

петъчни,

съботни и

неделни.

Неделните са най-дебели. „Може би защото в неделя господарят най-дълго лежи на канапето“ — мислеше си Фердинанд.

И тъй, както вече ви казах, вестникът беше вторничен и Фердинанд неволно го зачете. Най-напред видя какво дават в кината, защото господарят така беше сгънал вестника, че под носа на Фердинанд се падна точно последната страница, а на последната страница всеки уважаващ се вестник помества програмата на кината. После прочете дежурните аптеки. След това репертоара на театрите и прогнозите за времето. Научи в колко часа изгрява и в колко залязва слънцето и коя болница тази нощ ще приема ония, които преядат или пък глътнат копче. Като прочете всичко това, Фердинанд въздъхна и дълбоко се замисли…

И както си мислеше, изведнъж от устата на господаря му изхвръкна първото още нежно и едва доловимо „Хър-р-р-р!“. Фердинанд наостри уши и след миг чу следващото „Хър-р-р“, вече малко по-силно. Нямаше никакво съмнение — господарят искаше да поприказва с Фердинанд. И Фердинанд незабавно му отговори (колкото можеше по-учтиво): „Вър-р-р!“. Господарят отново: „Хър-р-р!“, а Фердинанд отново: „Вър-р-р!“. Господарят „Хър-р-р!“, Фердинанд: „Вър-р-р!“. Така започнаха да си приказват.

— Хър-р-р!

— Вър-р-р!

— Хър-р-р!

— Вър-р-р!

— Хър-р-р!

Докато най-сетне господарят му се обърна настрана и прекъсна този интересен разговор.

Фердинанд пак започна да чете вестника от началото, но понеже вече знаеше всичко, това бързо му омръзна и като присви очи, взе да разглежда краката на господаря си, защото лежеше точно до тях.

„Къде ли не са били вече тия крака! — помисли си той. — Добре им е на тях. Ходят, където си искат. Колкото и далече да отидат, никой не им вика — «Тук!». Всичко им е позволено!“

Фердинанд още повече присви очи.

„Ами ако изведнъж… — хрумна му внезапно. — Ако изведнъж стана от канапето, отида до външната врата, изляза на стълбите и се опитам да застана на собствените си крака! На двата си собствени крака!“

— Фердинанд! — извика той. — Великолепен си!

Бавно се смъкна от канапето, така че да не събуди господаря, нито дремещите пружини, и тихо, тихичко отиде в коридора. Уви, вратата беше затворена.

Но случаят, който е съюзник на всички големи начинания, който на пътешествениците помага да откриват непознати земи, а на пълководците — да печелят загубени битки, случаят — тази звезда на смелите — помогна и на Фердинанд.

Както стоеше до вратата, навел тъжно глава, убеден, че нищо няма да излезе, той чу по стълбите познати стъпки. Беше раздавачът.

— Ох, дано има писмо за господаря или за господарката — въздъхна Фердинанд.

След миг се чу леко почукване с молив по вратата. Господарката се появи много бързо, отвори и тогава Фердинанд крадешком се промуши между краката на раздавача, които по този начин станаха за него триумфална арка към широкия свят.

Раздавачът и господарката бяха толкова заети, че нищо не забелязаха. Господарката затвори вратата, раздавачът се качи един етаж по-нагоре, а Фердинанд остана на стълбите сам. Наближаваше най-важният момент.

„За първи път в живота си — мислеше Фердинанд — ще сляза по стълбите така, както трябва. Развълнуван съм — добави той, — искрено съм развълнуван.“

Изправи се на двете си задни лапи, дясната предна лапа опря на парапета и бавно, стъпка по стъпка, заслиза надолу.

Мина неочаквано добре. Наистина от втория етаж до първия слезе с онази мъничка несигурност, присъща на всички дебютанти. Но затова пък от първия етаж към партера слизаше вече не дебютант, а опитен, уверен в себе си посетител на най-блестящите стълбища.

На партера дори започна да си подсвирква. И така, подсвирквайки си, с което сякаш добавяше лекота към вродения си чар, той излезе на осветената от следобедното слънце и пълна с хора улица.

Знаеше я не от вчера. Но за първи път я гледаше така, както днес. Досега винаги тичаше с нос, забит в земята, и неизвестно защо, изпускаше най-хубавите гледки. Сега пристъпваше величествено, с високо вдигната глава и изведнъж видя всичко онова, което положително гледаха господарят и господарката, когато излизаха от къщи. Високи сгради, дървета, които се състояха не само от дънери, но имаха отгоре и корони от листа, стълбове, които завършваха с млечни лампи, и лазурно небе, по което плуваха перести облачета. По улицата се движеха трамваи, автобуси и коли, а по тротоарите — минувачи. Едно нещо малко учудваше Фердинанд — някои хора като че ли се пообръщаха след него. Спря пред една цветарница, до която висеше голямо огледало. Погледна се от едната страна, погледна се от другата.

— Да-а-а! — рече той. — Разбирам. Трябва незабавно да отида на шивач.