Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The sun also rises (Fiesta), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
vasko_dikov

Издание:

Автор: Ърнест Хемингуей

Заглавие: И изгрява слънце

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1964

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: юли 1980 г.

Редактор: Красимира Тодорова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Радослава Маринович

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2620

История

  1. — Добавяне

Книга втора

Глава VIII

Видях Брет отново едва когато се завърна от Сан Себастиян. Оттам тя ми изпрати пощенска картичка с изглед от залива Конча. Пишеше ми: „Мили, тук е хубаво и спокойно. Поздрави на всички приятели. Брет“

Престанах да виждам и Роберт Коен. Чух, че Франсис заминала за Англия, а от Коен получих бележка, че ще прекара петнадесетина дни в провинцията, сам не знаел къде точно, но да не забравям, че още от зимата сме се уговорили да ходим на риболов в Испания. Пишеше ми, че винаги мога да узная точния му адрес чрез банката му.

Брет я нямаше. Коен не ми дотягаше с грижите си, не бях задължен да играя тенис и това беше добре дошло, имах много работа, често отивах на конните състезания, вечерях с приятели и оставах в бюрото след работно време, да свърша някои неща предсрочно, за да мога да оставя работата на секретарката си, когато двамата с Бил Гортън заминем за Испания в края на юни. Бил Гортън пристигна, остана няколко дни при мен и тръгна за Виена. Беше много весел и твърдеше, че в Щатите било чудесно. Ню Йорк бил чудесен. Театралният сезон бил блестящ, а на ринга се появили много млади и обещаващи боксьори в полутежка категория. Всеки един от тях имал добри изгледи да израсне, да се развие и да победи Дампси. Бил просто сияеше. Спечелил много пари от последната си книга и бил на път да спечели още. Прекарахме добре с него, докато беше в Париж, а след това той замина за Виена. Щеше да се върне след три седмици, за да отидем на риболов в Испания и да видим фиестата в Памплона. Писа ми, че във Виена било чудесно. След това картичка от Будапеща: „Джейк, в Будапеща е чудесно.“ После получих телеграма: „Пристигам понеделник.“

Той дойде при мен в понеделник вечерта. Чух как таксито спря, приближих се до прозореца и му извиках; той ми махна с ръка и тръгна нагоре с куфарите в ръце. Посрещнах го на стълбите и поех единия куфар.

— Е — казах аз, — както разбирам, прекарал си чудесно.

— Чудесно — потвърди той. — Будапеща е нещо изключително.

— А Виена?

— Не, Джейк. Не може да се мери с Будапеща. Не излезе това, което очаквах.

— Защо така? — Аз извадих чаши и сода.

— Бях пиян, Джейк. Пиян бях.

— Странно! Тогава пий още една чаша.

Бил потри челото си.

— Чудна работа — каза той. — Не разбрах как стана. Просто стана.

— Дълго ли продължи?

— Четири дни, Джейк. Точно четири дни.

— Къде ходи?

— Не помня. Писах ти картичка. Това си спомням съвсем ясно.

— Не прави ли нещо друго?

— Не съм сигурен. Възможно е.

— Хайде. Разказвай.

— Не помня. Казвам ти, каквото помня.

— Разказвай. Изпий това и си спомни.

— Някои работи си спомням — каза Бил. — Спомням си, че имаше боксов мач. Грандиозен мач. Единият беше негър. Спомням си негъра съвсем ясно.

— Продължавай.

— Чудесен негър. Приличаше на Тайгър Флауърс, само че четири пъти колкото него. Изведнъж всички започнаха да го замерят. Аз не. Негърът беше свалил другия — едно момче от Виена. Негърът вдигна ръкавицата. Чудесен негър. Искаше да говори. Започна да говори. Тогава бялото момче го удари. Тогава той нокаутира бялото момче. Тогава всички започнаха да хвърлят столове. Негърът си тръгна с нас, с нашата кола. Не можа да си вземе дрехите. Облече моето сако.

— Сега си спомням всичко. Голям мач беше.

— Какво стана после?

— Заех на негъра мои дрехи и отидохме с него да вземем парите. Казаха, че негърът им дължал пари за повредите в залата. Кой ли е превеждал? Дали не бях аз?

— Сигурно не си бил ти.

— Прав си. Не бях аз. Друг беше. Мисля, че му казвахме професора. Сега си го спомням. Той следва музика.

— И какво стана накрая?

— Нищо не стана, Джейк. Няма справедливост. Импресариото разправяше, че негърът обещал да не сваля местния шампион. Разправяше, че негърът нарушил договора. Не можело виенският шампион да бъде свален във Виена. „Боже мой, мистър Гортън — каза негърът, — цели четиридесет минути стоя аз на ринга като вързан само и само да не го сваля. Бялото момче сигурно си е, счупило нещо, като замахваше срещу мен. Дори не съм го докоснал.“

— Взехте ли някакви пари?

— Никакви пари, Джейк. Успяхме да вземем само дрехите на негъра. На всичко отгоре някой му беше откраднал часовника. Чудесен негър. Сбърках, че отидох във Виена, Джейк. Не излезе, както очаквах.

— Какво стана с негъра?

— Върна се в Кьолн. Там живеел. Женен. Със семейство. Ще ми пише и ще ми върне парите, които му заех. Чудесен негър. Дано не съм сбъркал адреса, като му го давах.

— Сигурно не си.

— А сега да ядем — каза Бил. — Освен ако не искаш да ти разказвам още истории от пътуването.

— Разказвай.

— Хайде да ядем.

Слязохме и тръпнахме по булевард Сен Мишел. Беше топла юнска вечер.

— Къде отиваме?

— Да вечеряме на острова?

— Добре.

Запътихме се надолу по булеварда. Там, където улица Данфер Рошеро се пресича с булеварда, има статуя на две мъжки фигури с развети плащове.

— Знам ги кои са. — Бил огледа паметника. Джентълмените, които са измислили фармацията. Познавам Париж — не можеш да ме надхитриш.

Продължихме.

— Ето магазин за препарирани животни. Искаш ли да си купиш нещо? Препарирано куче например?

— Хайде — казах аз. — Плете ти се езикът.

— Не са лоши тези препарирани кучета — продължаваше Бил. — Жилището ти безспорно ще стане по-приветливо.

— Хайде.

— Само едно препарирано куче. Всъщност за мен е все едно. Все пак слушай, Джейк, поне едно куче.

— Хайде.

— Купиш ли го, става ти най-скъпото нещо на света. Просто размяна на ценности. Даваш пари — дават ти препарирано куче.

— Ще си купим на връщане.

— Добре. Както искаш. Днес няма да си купиш препарирано куче, утре няма — така се проваля човек. Да не кажеш после, че аз съм виновен.

Продължихме.

— Кучетата ти станаха изведнъж много симпатични.

— Винаги са ми били симпатични. Винаги съм обичал препарирани животни.

Спряхме пред един павилион да пием по чаша.

— Много обичам да пия — каза Бил. — Трябва някой път и ти да опиташ, Джейк.

— Доста си напред — нямам шанс да те настигна.

— Не падай духом. Никога не падай духом. Тайната на успеха ми: никога не падай духом. Никога не падам духом на публично място.

— Къде си пил?

— Отбих се в „Крийон“. Жорж ми направи няколко коктейла. Жорж е велик човек. Знаеш ли тайната на успеха му? Никога не пада духом.

— Още три чаши перно и ще паднеш духом.

— Но не пред хората. Почувствувам ли, че падам духом, отивам си. И то сам. Аз съм като котките.

— Къде сте се видели с Харви Стоун?

— В Крийон. Харви беше малко паднал духом. Три дни не беше ял. Той вече не яде. Ей така, отива си човекът като котка. Тъжна история.

— Харви не е лош.

— Чудесен е. Само да не си отиваше като котка. Действува ми зле.

— Какво ще правим тази вечер?

— Няма значение. Само да не падаме духом. Дали тук има твърдо сварени яйца? Ако има твърдо сварени яйца, няма защо да вечеряме чак на острова.

— И дума да не става — възразих аз. — Ще се нахраним както трябва.

— Аз само предложих. Тръгваме ли?

— Да вървим.

Отново поехме надолу по булеварда. Един файтон ни задмина. Бил погледна след него.

— Виждаш ли този файтон? Ще поръчам да го препарират и ще ти го подаря за Коледа. На всичките си приятели ще подаря препарирани животни. Аз съм писател-натурист.

Покрай нас мина такси, някой отвътре ни махна с ръка, след това почука на шофьора да спре. Колата спря до тротоара. Вътре беше Брет.

— Прекрасната непозната, която иска да ни отвлече — каза Бил.

— Хелоу! — поздрави Брет.

— Бил Гортън, лейди Ашли — представих ги аз.

Брет се усмихна на Бил.

— Току-що се върнах. Даже не съм се изкъпала. Майкъл пристига довечера.

— Добре. Ела да вечеряш с нас, а после ще го посрещнем заедно.

— Трябва да се измия.

— Глупости! Да вървим.

— Трябва да се изкъпя. Той няма да пристигне преди девет.

— Тогава ела да пием нещо, а после ще се къпеш.

— Може. Умна идея.

Влязохме в таксито. Шофьорът обърна глава към нас.

— Спрете при първото бистро — казах аз.

— По-добре да отидем в „Клозери“ — предложи Брет. — Не мога да пия тези лоши коняци.

— „Клозери де Лила“.

— Отдавна ли сте в този пагубен град?

— Днес пристигнах от Будапеща.

— И как беше в Будапеща?

— Чудесно. В Будапеща е чудесно.

— Попитай го за Виена.

— Виена — заяви Бил — е особен град.

— Твърде много прилича на Париж — усмихна се Брет и в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици.

— Именно — потвърди Бил. — Много прилича на Париж в този момент.

— Добре сте започнали вечерта.

Седнахме на терасата на „Клозери де Лила“. Брет си поръча уиски със сода, аз също, а Бил пак перно.

— Как си, Джейк?

— Отлично — отвърнах аз. — Прекарах добре.

Брет ме изгледа.

— Направих глупост, че заминах каза тя. — Трябва да си глупак, за да напуснеш Париж.

— Добре ли прекара?

— Не лошо. Беше интересно. Но не много весело.

— Срещна ли приятели?

— Почти никого. Изобщо не излизах.

— Не ходи ли да плуваш?

— Не. Нищо не правих.

— Звучи като Виена — намеси се Бил.

Брет се обърна към него със засмени очи.

— Значи, така беше във Виена.

— Във Виена беше всякак.

Брет отново му се усмихна.

— Имаш симпатичен приятел, Джейк.

— Не е лош — казах аз. — Занимава се с препарирани животни.

— Но това не беше във Франция — каза Бил. — Освен това всички животни бяха мъртви.

— Още една глътка — каза Брет — и трябва да бягам. Би ли изпратил келнера за такси?

— Има цяла върволица таксита. Точно отсреща.

— Добре.

Допихме чашите си и настанихме Брет в колата.

— Не забравяй — в „Селект“ около десет! Доведи и него. Ще бъде и Майкъл.

— Ще дойдем — каза Бил. Колата тръгна и Брет ни махна с ръка.

— Хубаво момиче — отсъди Бил — Много е мила. А кой е тоя Майкъл?

— Тя ще се омъжи за него.

— О, срещна ли някого, все ще се жени. Какво да им подаря? Дали ще им се харесат един-два препарирани коня за надбягване?

— Да бяхме хапнали.

— Тя наистина ли е лейди — как я каза? — запита Бил в колата, която ни носеше към острова Сен Луи.

— О, да. Записана е в родословната книга и въобще всичко останало.

Вечеряхме в ресторанта на мадам Леконт на другия бряг на острова. Беше пълно с американци и трябваше да чакаме прави. В пътеводителя на Американския женски клуб заведението фигурираше като оригинален ресторант на парижките кейове, неизвестен още на американците, така че трябваше да чакаме четиридесет и пет минути, докато се освободи маса. Бил бе идвал тук през 1918 година, непосредствено след примирието, и мадам Леконт го посрещна с големи излияния.

— И въпреки това не ни намери маса — каза Бил. — Все пак е великолепна жена.

Вечерята беше хубава: печено пиле с гарнитура от зелен грах и картофено пюре, салата, ябълков сладкиш и сирене.

— При вас гъмжи от посетители — обърна се Бил към мадам Леконт.

— Боже мой! — вдигна тя ръка.

— Ще забогатеете.

— Надявам се.

След кафето и коняка поискахме сметката, написана както винаги с тебешир върху плоча — вероятно това беше една от „оригиналностите“ на заведението — платихме, ръкувахме се с мадам Леконт и излязохме.

— Не идвате вече тук, monsieur Барнс! — забеляза мадам Леконт.

— Твърде много съотечественици.

— Идвайте по обяд. Тогава няма много хора.

— Добре. Ще дойда непременно.

Тръгнахме под дърветата, които покриват островния бряг откъм Орлеанския кей. Отвъд реката се виждаха полуразрушените стени на стари къщи, които събаряха.

— Ще прокарат улица.

— Да — отвърна Бил.

Обходихме острова. По тъмната река, блеснал в светлини, бързо и плавно се носеше катер. Той вървеше срещу течението, мина под моста и изчезна от погледа ни. В нощното небе, надолу по течението, се открояваше внушителният силует на Нотр Дам. От кея Бетюн тръгнахме по дървения мост за пешеходци към левия бряг на Сена. Спряхме се на моста да погледаме Нотр Дам. Островът се тъмнееше, къщите се извисяваха на небесния фон, а дърветата се губеха в сянка.

— Хубаво е — каза Бил. — Колко се радвам, че пак съм тук.

Облегнахме се на дървения парапет на моста и се загледахме нагоре по течението към светлините на големите мостове. Под нас водната повърхност беше гладка и тъмна. Водата безшумно се плъзгаше покрай пилоните на моста. Край нас минаха младеж и момиче. Вървяха прегърнати.

Минахме по моста и тръгнахме по улица Кардинал Лемоан. Пътят беше стръмен и продължихме да се изкачваме до площад Контрескарп. Електрическите лампи светеха през листата на дърветата по площада; под дърветата, готов да потегли, чакаше един автобус. От вратата на „Веселият негър“ долиташе музика. През витрината на кафене „О-з-аматьор“ видях дългия бар. Отвън на терасата седяха работници и пиеха. В откритата кухня на заведението едно момиче пържеше картофи. Имаше и тенджера с ядене. Момичето извади в една чинийка малко картофи за един старец, който стоеше с бутилка червено вино в ръка.

— Ще пием ли нещо?

— Не — отвърна Бил. — Стига ми толкова.

Свърнахме надясно от площада Контрескарп и тръгнахме по равни тесни улички с високи стари къщи от двете страни. Някои къщи бяха издадени напред към улицата. Други бяха построени по-навътре. Стигнахме до улица По д’фер и продължихме по нея, докато ни изведе на улица Сен Жак, която върви право на север, след това тръгнахме на юг, подминахме желязната ограда на болницата „Вал де Грас“ и излязохме на булевард Пор Роаял.

— Какво предпочиташ? — запитах аз. — Да отидем в „Селект“ и да се видим с Брет и Майкъл?

— Защо не?

Продължихме по булеварда, стигнахме до Моннарнас, минахме покрай „Клозери де Лила“, ресторанта „Лавин“, „Дамоа“ и другите малки кафенета, прекосихме улицата, подминахме светлините и масите на „Ротонд“ и стигнахме до „Селект“.

Майкъл тръгна между масите да ни посрещне. Имаше здрав вид и беше обгорял от слънцето.

— Здравей, Джейк — поздрави той. — Как си, стари приятелю?

— Изглеждаш много добре, Майк.

— О, да. Чувствувам се чудесно. Но цял ден нищо не правех — само ходех. От сутрин до вечер ходене. И само по една чаша, когато сядахме с майка ми на чай.

Бил беше вече в бара. Стоеше прав и говореше с Брет, седнала на едно от високите столчета и преметнала крак връз крак. Тя беше без чорапи.

— Радвам се, че те виждам, Джейк — каза Майкъл. — Знаеш ли, малко ми се върти главата от алкохола. Странно, нали? Виж ми носа.

На носа му имаше засъхнала кръв.

— От куфара на една стара дама — поясни той. — Исках да й сваля куфарите, за да й помогна, и те паднаха отгоре ми.

От бара Брет му направи знак с цигарето си и се усмихна.

— Една възрастна дама — повтори Майк. — Куфарите й паднаха отгоре ми. Да влезем при Брет. Тя е прелестна, нали? Брет, ти си чудесна. Откъде намери тази шапка?

— Подари ми я един приятел. Не ти ли харесва?

— Ужасна е. Защо не си купиш по-хубава?

— Е, да, сега имаме толкова много пари — възрази тя. — Още ли не сте се запознали с Бил? Джейк, ти си прекрасен домакин.

Тя се обърна към Майк.

— Това е Бил Гортън. А този пияница е Майк Кембъл. Мистър Кембъл фалира и не може да си изплати дълговете.

— Съвсем вярно. Вчера в Лондон срещнах бившия си партньор. Същият, който ме доведе де банкрут.

— Какво ти каза?

— Предложи ми чаша уиски. Реших, че няма смисъл да отказвам.

— Брет, ти си наистина прелестна. Кажете, нали е хубава?

— Хубава? С такъв нос?

— Нослето й е очарователно. Хайде, обърни го към мен. Нали е сладка?

— По-добре да си беше стоял в Шотландия.

— Слушай, Брет, хайде да се приберем по-рано.

— Дръж се прилично, Майкъл. Не забравяй, че в бара има дами.

— Нали е сладка? Кажи, Джейк?

— Довечера има боксов мач. Искате ли да отидем? — предложи Бил.

— Боксов мач? Кои участвуват?

— Леду и още един.

— Леду е много добър — каза Майк. — Иска ми се да го видя, но не мога — добави той с видимо усилие да говори свързано. — Имам среща с това същество тук.

— Слушай, Брет, купи си нова шапка.

Брет накриви филцовата шапка над едното си око и се усмихна.

— Вие двамата тичайте на боксовия мач. Аз трябва да отведа мистър Кембъл право в къщи.

— Не съм пиян — каза Майк. — Може би съвсем малко. Брет, много си апетитна.

— Вървете на мача — каза Брет. — Мистър Кембъл започва да прекалява. Какви са тези изблици на нежност, Майкъл?

— Честна дума, хубава си като кукличка.

Сбогувахме се.

— Съжалявам, че не мога да дойда, — каза Майк. Брет се засмя. На вратата обърнах глава. Майк се държеше за бара, наведен над Брет.

Тя го гледаше спокойно, но в ъгълчетата на очите й играеше усмивка.

— Е, искаш ли да отидем на мача? — обърнах се към Бил, когато излязохме на улицата.

— Разбира се — каза Бил. — Стига да не вървим пеша.

— Майк бе твърде развълнуван от срещата с приятелката си — казах аз в таксито.

— Какво от това — отвърна Бил… — Човек — може да му се сърди.