Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (19) (Фиеста)

Глава XIX

На сутринта всичко беше свършено. Фиестата беше минала. Събудих се към девет часа, изкъпах се, облякох се и слязох. Площадът беше празен, улиците безлюдни. На площада няколко деца събираха пръчки от ракетите. Току-що бяха отворили кафенетата, келнерите изнасяха удобните бели плетени кресла и ги нареждаха около мраморните маси под сянката на аркадата. Миеха улиците с маркуч.

Седнах на един от плетените столове и се изтегнах удобно. Келнерът не бързаше да дойде. По колоните на аркадата още висяха обявите за пристигането на биковете и дългите разписания за извънредните влакове. Излезе един келнер със синя престилка, кофа вода, парцал и започна да сваля обявите. Той късаше дълги ивици от хартията и с парцала почистваше местата, където беше залепнала за камъка. Фиестата се бе свършила.

Изпих си кафето и след малко дойде Бил. Гледах го как пресича площада. Той седна и поръча кафе.

— Е — каза той, — вече свърши.

— Да. Кога заминаваш?

— Не знам. Мисля, че е най-добре да вземем кола. Няма ли да се върнеш в Париж?

— Не. Имам още една седмица време. Мисля да отида в Сан Себастиян.

— Аз искам да се върна.

— Какво смята да прави Майк?

— Ще отиде в Сен Жан де Лус.

— Хайде да вземем кола до Байон. Оттам ще се качим на вечерния влак.

— Добре. Ще обядваме и ще тръгнем.

— Разбрано, ще се погрижа за кола.

Наобядвахме се и платихме. Монтоя не дойде при нас. Едно от момичетата донесе сметката. Колата ни чакаше пред входа. Шофьорът нареди куфарите на покрива, пристегна ги с въже, сложи останалите на предната седалка до себе си и потеглихме. Колата излезе от площада, тръгна по страничните улички и заслиза по гористия склон. Излязохме от Памплона. Пътят не ни се стори дълъг. Майк беше взел бутилка „Fundador“. Отпих само две глътки. Прехвърлихме планините, оставихме Испания след себе си, спуснахме се по белия път към зелената, влажна Баския и се озовахме в Байон. Оставихме багажа на Бил на гарата и той си купи билет за Париж. Влакът му беше в седем и десет. Излязохме от чакалнята. Колата ни чакаше пред входа.

— Какво ще правим с колата? — запита Бил.

— По дяволите колата — каза Майк. — Предлагам да я задържим още.

— Добре — съгласи се Бил. Къде ще отидем?

— Хайде да отидем в Биариц да пием нещо.

— Майк е с широка ръка както винаги — каза Бил.

Пристигнахме в Биариц и оставихме колата пред най-елегантното заведение. Влязохме в бара, седнахме на високите столчета и пихме уиски със сода.

— Аз плащам — каза Майк.

— Да хвърлим жребий.

Разклатихме покерните зарове в дълбоката кожена чашка. Бил излезе в първия тур. Майк загуби срещу мен и подаде на бармана банкнота от сто франка. Чаша уиски струваше дванадесет франка. Хвърлихме още веднъж и Майк отново загуби. Всеки път той даваше на бармана десетина франка повече. В съседното помещение свиреше добър джазов оркестър. Барът беше приятен. Поръчахме още по една чаша. В първия тур аз излязох с четири риги. Останаха Бил и Майк. Майк спечели с четири валета. Бил спечели в реванша. Във финалния тур Майк хвърли три риги и се отказа от ново хвърляне. Той подаде чашката със заровете на Бил. Бил разклати чашката, пусна заровете и изкара три риги, асо и дама.

— Ти плащаш, Майк — каза Бил. — Майк, старият комарджия.

— Много съжалявам — каза Майк, — но не мога.

— Защо?

— Нямам пари — каза Майк. — Останах съвсем на сухо. Имам само двадесет франка още. Ето, оставям ги.

Лицето на Бил се промени.

— Едва можах да платя на Монтоя. Пак добре, че имах.

— Подпиши ми чек и ще ти дам пари — каза Бил.

— Много мило от твоя страна, но нямам вече чекова книжка.

— Откъде ще намериш пари?

— Ще получа някаква скромна сума. Парите, които ми пращат през седмица. В Сен Жан има една странноприемница, където мога да живея на кредит.

— Какво ще правим с колата? — запита Бил. Ще ни трябва ли още?

— Все едно. Неприятна история.

— Да пием още по чаша — предложи Майк.

— Добре. Аз плащам — каза Бил. — Брет има ли пари? — обърна се той към Майк.

— Едва ли. За да платя на Монтоя, взех и нейните пари.

— Никакви пари ли няма у себе си? — запитах аз.

— Мисля, че не. Тя е винаги без пари. Получава петстотин лири годишно и триста и петдесет от тях отиват да покрият лихвите при евреите.

— Сигурно ги удържат със запор — каза Бил.

— Да. Всъщност не са евреи. Но така ги наричаме. Мисля, че са шотландци.

— Но тя никакви ли пари няма? — запитах аз.

— Мисля, че няма. Преди да отпътува, ми остави всичко.

— И тъй — каза Бил, — можем да пием по още една чаша.

— Добра идея — съгласи се Майк. — Няма смисъл да се говори за пари.

— Няма — съгласи се Бил. Двамата разиграхме заровете. Бил загуби и плати. Излязохме. Колата ни чакаше.

— Ще предложиш ли нещо, Майк? — запита Бил.

— Да се поразходим с колата. Може би ще се отрази добре на кредита ми. Да обиколим малко.

— Добре. Иска ми се да видя крайбрежието. Хайде да отидем до Андай.

— По крайбрежието нямам кредит.

— Човек никога не знае — каза Бил.

Излязохме на крайбрежния път. Виждаха се зелени носове, бели вили с червени покриви, групи дървета и океанът. Той се синееше, имаше отлив и вълните се пенеха далеч от брега. Минахме през Сен Жан де Лус и още няколко крайбрежни градчета. Движехме се по хълмиста равнина; в далечината се виждаха планините, които прехвърлихме, идвайки от Памплона. Пътят вървеше все направо. Бил погледна часовника си. Време беше да се връщаме. Той почука на стъклото и каза на шофьора да обърне. Шофьорът даде заден ход и нагази в тревата, за да завие. Зад гърба ни бяха горите, под нас ивица трева, след това морето.

Спряхме в Сен Жан пред хотела, където щеше да остане Майк. Шофьорът внесе куфарите му, Майк слезе и застана до колата.

— Довиждане, приятели — каза той. — Беше чудесна фиеста.

— Довиждане Майк — отвърна Бил.

— Пак ще се видим — казах аз.

— А за парите е лесно — каза Майк. — Ти, Джейк, ако искаш, плати на шофьора, а аз ще ти изпратя моя дял.

— Довиждане, Майк.

— Довиждане, приятели. Благодаря ви.

Стиснахме си ръцете. Махнахме на Майк от колата.

— Той стоеше на пътя и гледаше. Стигнахме в Байон точно преди влакът да отпътува. Един носач взе куфарите на Бил от гардероба. Изпратих го до вратата към перона.

— Довиждане, приятелю — каза Бил.

— Довиждане!

— Хубаво беше. Прекарахме чудесно.

— Ще останеш ли в Париж?

— Не. На седемнадесети заминавам с парахода. Прощавай.

— Прощавай, Бил.

Той излезе на перона. Носачът с куфарите вървеше пред него. Гледах как влакът потегля. Бил беше на прозореца. Неговият прозорец отмина, отминаха и другите вагони и релсите опустяха. Върнах се при колата.

— Колко ви дължа? — попитах аз шофьора. Бяхме се уговорили сто и петдесет песети до Байон.

— Двеста песети.

— И колко ще ми вземете обратно до Сан Себастиян?

— Петдесет песети.

— Не разправяйте смешни работи.

— Тридесет и пет песети.

— Много е — казах аз. — Закарайте ме до хотел „Пание Фльори“. — Пред хотела платих на шофьора и му дадох бакшиш. Колата беше цяла в прах. Дръпнах калъфа с въдиците и той остави линия върху прашния покрив. Този прах беше последното нещо, което ме свързваше с Испания и с фиестата. Шофьорът включи на скорост и колата потегли. Видях я как завива и поема пътя към Испания. Влязох в хотела и наех стая. Дадоха ми същия номер, в който бях, когато отседнахме в Байон с Бил и с Коен. Струваше ми се, че е било много отдавна. Измих се, смених си ризата и излязох в града.

От една будка купих вестник „Ню Йорк Хералд“ и седнах в кафенето да го прегледам. Не можех да свикна с чувството, че отново съм във Франция. Това беше чувство на здрава провинциална сигурност. Съжалявах, че не придружих Бил до Париж, но то би значило да открия нова глава от фиестата. Поне за известно време — никакви фиести. В Сан Себастиян сигурно ще е спокойно. Сезонът се открива през август. Ще си наема хубава стая в хотела, ще чета и ще плувам. Там има хубав плаж. По крайбрежната алея — разкошни дървета. Сезонът още не беше открит, щеше да има предимно деца с бавачки. Привечер военната музика ще свири под дърветата срещу кафене „Маринас“. Ще седя в „Маринас“ и ще слушам.

— Добра ли е кухнята оттатък? — запитах аз келнера. След кафенето имаше втори салон-ресторант.

— О, да. Кухнята е превъзходна.

— Добре.

Влязох и вечерях. Като за Франция вечерята беше богата. Но нямаше го испанското разточителство. По липса на друга компания поръчах си бутилка вино „Шато Марго“. Беше ми приятно: пиех бавно, глътка по глътка и сам. Една бутилка вино е добра компания. След това пих кафе. Келнерът ми препоръча бискайски ликьор, наречен „Исара“. Той донесе бутилката с ликьор и ми наля една чаша. Обясни ми, че „Исара“ се приготвял от цветята на Пиренеите. От истински пиренейски цветя. На вид беше като брилянтин, а на вкус — като италианска стрега. Казах му да си вземе обратно пиренейските цветя и да ми донесе коняк „Vi-eux Магс“. Конякът беше добър. След кафето изпих още една чаша.

Келнерът изглеждаше огорчен заради пиренейските цветя, затова му дадох голям бакшиш. Това го зарадва. Удобно е да живееш в страна, където е тъй лесно да зарадваш хората. В Испания никога не знаеш дали келнерът ще ти благодари, а във Франция всичко е поставено на ясна финансова основа. Няма страна, където животът да е тъй прост. Хората не го усложняват — не стават твои приятели по някакви неясни причини. Ако искаш да те обичат, достатъчно е да дадеш малко пари. Дадох малко пари на келнера и му станах симпатичен. Той оцени моите качества. С удоволствие щеше да ме посрещне отново. Случеше ли се да дойда отново тук — той щеше да се зарадва и да ме настани на някоя от неговите маси. И чувствата му към мен ще бъдат искрени, защото имат здрава основа. Бях отново във Франция.

На другия ден в хотела раздадох щедри бакшиши, за да си спечеля още приятели, и отпътувах с предобедния влак за Сан Себастиян. На гарата не платих на носача повече, отколкото е прието, защото едва ли щях да го видя отново. В Байон ми бяха достатъчни няколко добри френски приятели, за да бъда добре дошъл, в случай че се завърна някога тук. Знаех, че ако ме запомнят, ще бъдат верни в приятелството си.

В Ирун сменихме влака и показахме паспортите си. С нежелание напуснах Франция. Във Франция животът беше тъй прост. Знаех, че е глупаво да се връщам в Испания. В Испания човек никога не знае. Чувствувах, че върша глупост, като се връщам там, но чаках реда си с паспорта, отворих куфарите си в митницата, купих си билет, излязох на перона, качих се на влака и след четиридесет минути и осем тунела бях в Сан Себастиян.

Дори в горещи дни в Сан Себастиян сякаш е утро. Листата на дърветата никога не изглеждат съвсем изсъхнали. Улиците са току-що измити. И в най-голямата горещина някои улици остават сенчести и прохладни. Отидох в хотела, където бях отсядал на времето, и ми дадоха стая с балкон: оттук се виждаха покривите на къщите. Зад тях се издигаха зелени планини.

Отворих куфарите, наредих книгите си на нощната масичка, извадих приборите за бръснене, окачих някои дрехи в големия гардероб и събрах дрехите за пране. Взех душ и слязох да обядвам. В Испания не бяха преминали на лятно време, часовникът ми беше с един час напред, затова бях подранил. Върнах часовника. Идвайки в Сан Себастиян, бях спечелил един час.

Когато влязох в столовата, портиерът ми донесе адресна карта, за да я попълня. Подписах я, поисках му две бланки за телеграми и съобщих на Монтоя, ако получи писма и телеграми за мен, да ги препрати на новия ми адрес. Пресметнах колко дни ще остана в Сан Себастиян и телеграфирах до кореспондентското бюро писмата за мен да запазват, но всички телеграми, получени през следващите шест дни, да препращат в Сан Себастиян. След това влязох в столовата и обядвах. Върнах се в стаята си, почетох малко и заспах. Когато се събудих, беше четири и половина. Намерих банския си костюм, завих го в хавлиена кърпа заедно с един гребен, слязох по стълбите и тръгнах по улицата към заливчето Конча. Отливът беше започнал. Жълтият пясък по брега беше гладък и улегнал. Влязох в една кабина, съблякох се, сложих банския си костюм и тръгнах към морето по равния пясък. Чувствувах го топъл под босите си крака. Във водата и на плажа имаше съвсем малко хора. Там, където бреговете се вдаваха като провлаци навътре в морето и почти препречваха входа на закътания залив, се виждаше пенливият прибой и открито море. Въпреки отлива от време на време бавно се приближаваха големи вълни. Появяваха се гладки и без гребен, натежаваха и плавно се разбиваха върху топлия пясък. Нагазих. Водата беше студена. Зададе се вълна, аз се гмурнах, заплувах под вода и когато излязох на повърхността, не чувствувах вече студ. Доплувах до сала, изкачих се и легнах на горещите дъски. На другия край лежаха младеж и момиче. Момичето беше свалило презрамките на банския си костюм и печеше гърба си на слънцето. Младежът лежеше по очи на дъските и говореше. Разказваше й нещо, тя се смееше и излагаше на слънцето кафявия си гръб. Полежах на слънце и се изсуших. След това направих няколко скока. Веднъж се гмурнах дълбоко и достигнах дъното. Плувах с отворени очи и наоколо ми беше зелено и тъмно. Салът се очертаваше като тъмна сянка. Изплувах на повърхността до сала, изкачих се, гмурнах се още веднъж, този път почти хоризонтално, и заплувах към брега. Полежах на пясъка, докато се изсуша, върнах се в кабината, свалих банския си костюм, измих се с чиста вода и се изтрих. Разходих се по пристанището, минах под дърветата на казиното и тръгнах по една от прохладните улици към кафене „Маринас“. Вътре свиреше оркестър, аз седнах на терасата, където беше приятно и прохладно въпреки горещия ден, поръчах си лимонов сок с лед, след това уиски със сода. Останах дълго в „Маринас“, четох, гледах хората и слушах музика.

По-късно, когато започна да се смрачава, обиколих пристанището, минах по крайбрежната алея и накрая тръгнах към хотела да вечерям. Велосипедистите от пробега „Обиколка на Баския“ щяха да преспят в Сан Себастиян. Те седяха на отделна маса и вечеряха заедно с треньорите и организаторите на пробега. Бяха все французи и белгийци и обръщаха голямо внимание на яденето, но това не им пречеше да се веселят. На отсрещния край на масата седяха две хубави французойки с чист монмартърски шик. Не можах да разбера с кого бяха. Всички, седнали на дългата маса, говореха жаргон, разменяха си шеги, непонятни за другите, и когато момичетата настояваха по-далечните им сътрапезници да повторят някоя шега, те не отговаряха. На другата сутрин в пет часа започваше последният етап от обиколката: Сан Себастиян — Билбао. Велосипедистите пиеха много вино и бяха бронзови от слънцето. Не се отнасяха сериозно към състезанието, освен когато говореха помежду си. В толкова много състезания бяха участвували заедно, че нямаше значение кой ще победи. Особено в една чужда страна. А за парите щяха да се споразумеят.

Велосипедистът, който стоеше начело в класирането с две минути аванс, беше получил някакъв изрив от болезнени циреи. Затова седеше на ръба на стола. Вратът му беше зачервен, а светлата коса — изрусяла от слънцето. Останалите колоездачи се шегуваха с циреите му. Той почука с вилица по масата.

— Слушайте — каза той, утре така ще си залепя носа за вилката, че до циреите ми ще се докосва само вятърът.

Едно от момичетата го погледна от другата страна на масата, той се засмя и се изчерви. Общото им мнение беше, че испанците са слаби колоездачи.

Пих кафе на терасата с водача на отбора, организиран от една голяма велосипедна фирма. Той каза, че пробегът бил много приятен и щял да бъде интересен, ако Богечия не се бил отказал в Памплона. Прахът бил много неприятен, но испанските пътища били по-добри от френските. За него не съществуваше друг спорт, освен колоезденето. Следил ли съм някога обиколките на Франция? Само във вестниците. Обиколката на Франция била най-голямото спортно събитие в света. Можел да опознае Франция, защото придружавал велосипедистите и организирал шосейните състезания. Малцина познавали Франция. Цялата пролет, цялото лято и цялата есен той бил по шосетата заедно със състезателите. Вижте колко коли съпровождат сега състезателите от град на град, когато има пробег. Франция била богата страна и от година на година ставала все по-sportive. След време нямало да има страна по-sportive от нея. Благодарение на колоезденето. И на футбола. Той познавал спортна Франция. La France sportive. Познавал и велосипедния спорт. Пихме по един коняк. Разбира се, не било лошо да се върне човек в Париж. А ходил ли съм в Chope de Nègre? И още как! Тогава някой път ще се видим там. Непременно. Ще изпием по един коняк. Непременно ще изпием. Потегляли сутринта в шест без петнадесет. Ще стана ли да видя старта? Ще се постарая — непременно. Ако искам, той ще ме събуди. Било много интересно. Не, ще поръчам на портиера. Но на него нямало да му струва никакъв труд да ме събуди. Да, но аз не искам да го задължавам. Ще поръчам на портиера. Сбогувахме се до сутринта.

Когато се събудих, разбрах, че велосипедистите и придружаващите ги коли са отпътували преди три часа. Пих кафе и прегледах вестниците в леглото, след това се облякох, взех банския си костюм и тръгнах към плажа. Беше още сутрин и всичко беше прохладно и свежо. Под дърветата се разхождаха деца с бавачките си, облечени в униформи или в национални носии. Испанските деца бяха красиви. Под едно дърво бяха насядали няколко ваксаджийчета и разговаряха с един войник. Войникът имаше само една ръка. Приливът беше започнал, духаше вятър и вълните се разбиваха на брега.

Съблякох се в една от кабините, прекосих тясната пясъчна ивица и влязох във водата. Заплувах, опитвайки се да преодолявам вълните, но от време на време те ме заливаха. Навътре в морето беше по-спокойно, обърнах се по гръб и се отпуснах. Вълните ме носеха, виждах само небето и чувствувах как морето ме люлее. Доплувах обратно до брега, една голяма вълна ме изхвърли на плиткото, аз се извърнах и се опитах да плувам между вълните. Стараех се да ги избягвам, но се изморих, завих и заплувах към сала. Морето беше неспокойно и студено. Струваше ми се, че е невъзможно да потъна. Плувах бавно, поради прилива салът беше далече, изкачих се на него и седнах. От мен се стичаше вода, а дъските се нагряваха от слънцето. Погледнах залива, стария градец, казиното, дърветата по крайбрежната алея и големите хотели с бели преддверия и златни надписи. Отдясно, сякаш препречил пътя към пристанището, се издигаше зелен хълм със замък на върха. Вълните люлееха сала. От другата страна на тесния проток към откритото море имаше втори висок нос. Искаше ми се да преплувам залива, но се боях да не ми се схване кракът.

Седях на слънце и гледах хората на плажа. Изглеждаха много дребни. След малко се изправих, опрях пръстите на краката си в ръба на сала, който се наклони под тежестта ми, гмурнах се право надолу, потънах дълбоко, след това започнах да се изкачвам, водата около мен ставаше по-светла, отърсих солената вода от главата си и заплувах бавно и равномерно към брега. Облякох се, платих за кабината и тръгнах обратно към хотела. Велосипедистите бяха оставили няколко броя „L’Auto“, взех ги от читалнята и седнах в едно кресло на слънце, за да се осведомя за спортните събития въз Франция. Както седях, портиерът се приближи със синя сгъната бланка в, ръка.

— Имате телеграма, сър.

Пъхнах пръст под залепения край, разтворих я и я прочетох. Бяха я препратили от Париж:

АКО МОЖЕШ ЕЛА ХОТЕЛ МОНТАНА МАДРИД СЪМ В НЕПРИЯТНО ПОЛОЖЕНИЕ БРЕТ

Дадох бакшиш на портиера и прочетох телеграмата отново. По тротоара минаваше раздавач. Той влезе в хотела. Имаше големи мустаци и приличаше на военен. След това излезе. Зад него идваше портиерът.

— Още една телеграма за вас, сър.

— Благодаря.

Отворих я. Бяха я препратили от Памплона:

АКО МОЖЕШ ЕЛА ХОТЕЛ МОНТАНА МАДРИД СЪМ В НЕПРИЯТНО ПОЛОЖЕНИЕ БРЕТ

Портиерът не си отиваше, вероятно чакаше нов бакшиш.

— Кога има влак за Мадрид?

— Вече отпътува, в девет тази сутрин. В единадесет има пътнически влак, а довечера в десет тръгва Сюд Експрес.

— Запазете ми място за спален вагон в Сюд Експрес. Да ви предплатя ли?

— Както искате. Мога да го впиша в сметката.

— Ако обичате.

И тъй, Сан Себастиян отиваше по дяволите. Бях имал смътното предчувствие, че ще се случи нещо подобно. Видях, че портиерът е още в преддверието.

— Донесете ми бланка за телеграма, моля.

Той донесе бланката, извадих писалката си и написах с печатни букви:

ЛЕЙДИ АШЛИ ХОТЕЛ МОНТАНА МАДРИД ПРИСТИГАМ СЮД ЕКСПРЕС УТРЕ ЦЕЛУВКИ

ДЖЕЙК

Всичко беше наред. Точно така. Отстъпваш една жена на друг мъж. Запознаваш я с втори, за да избяга с него. Сега заминаваш, за да я доведеш. И подписваш телеграмата с „целувки“. Нищо. Отидох да обядвам.

През нощта не можах да спя във влака. На сутринта закусих във вагон-ресторанта и гледах скалите и боровете между Авила и Ескориал. Видях през прозореца двореца Ескориал — сив, дълъг и хладен под слънцето — пет пари не давах за него. На ниско плато сред изсушената от слънцето равнина на хоризонта изникваха белите очертания на Мадрид. Северната гара е краят на линията. Всички влакове спират тук. По-нататък не продължават. Пред гарата има файтони, таксита и хотелиерски агенти. Прилича на провинциален град. Взех такси и поехме нагоре през парка, минахме покрай празния дворец и недовършената черква на края на платото, след това продължихме да се изкачваме и се намерихме в горещата нова част на града. Колата тръгна по една равна улица надолу към Пуерта дел Сол, прекоси оживения площад и се насочи към Карера Сан Херонимо. Платнените навеси над магазините бяха опънати, за да пазят сянка. Всички прозорци откъм слънчевата страна на улицата бяха със спуснати щори. Таксито спря до тротоара. На втория етаж видях надпис: „Хотел Монтана“. Шофьорът внесе куфарите и ги остави до асансьора. Не можах да задвижа асансьора, затова се изкачих по стълбите. На втория етаж видях месингова табелка: „ХОТЕЛ МОНТАНА“. Позвъних, но никой не отвори. Позвъних отново и на вратата се показа намръщена прислужница.

— Тук ли е лейди Ашли?

Тя ме погледна тъпо.

— Има ли тук една англичанка?

Тя се обърна и извика на някого вътре. На вратата се появи една много дебела жена. Косата й беше сива, слепнала от брилянтин и завита на къдрици около лицето. Беше ниска и с властна осанка.

— Muy buenos — поздравих аз. — Има ли при вас една англичанка? Искам да я видя.

— Muy buenos. Да, има една англичанка. Разбира се, че можете да я видите, ако тя иска да ви види.

— Да, тя иска да ме види.

— La chica^[1] ще я попита.

— Много е горещо.

— Лятно време в Мадрид е много горещо.

— А колко е студено през зимата!

— Да, през зимата е много студено.

А дали аз самият ще отседна в хотел „Монтана“?

Това още не съм решил, но ще ми бъде приятно, ако ми донесат куфарите от партера, за да не изчезнат. Никога нищо не изчезвало от хотел „Монтана“. В други fondas^[2] — да. Но тук — не. Никога. Персоналът бил най-щателно подбран. Радвам се, че е така. Все пак бих приветствувал евентуалното донасяне на куфарите ми горе.

Прислужницата се приближи и каза, че англичанката желаела да види англичанина незабавно.

— Ето, видяхте ли? Нали ви казах.

— Да.

Тръгнах след прислужницата по един дълъг тъмен коридор. Тя стигна до края и почука на вратата.

— Хелоу — обади се Брет. — Ти ли си, Джейк?

— Аз съм.

— Влизай, влизай.

Отворих вратата. Камериерката я затвори след мен. Брет беше в леглото. Току-що се беше сресала и още държеше четката за коса. В стаята цареше оня безпорядък, който създават хората, привикнали да имат прислужници.

— Дарлинг! — каза Брет.

Приближих се до леглото и я прегърнах. Тя ме целуна и почувствувах, че докато ме целуваше, мислеше за нещо друго. Тя трепереше в ръцете ми. Чувствуваше се много унизена.

— Мили, беше просто ужасно.

— Разкажи ми.

— Няма нищо за разказване. Замина едва вчера. Аз го накарах.

— Защо не остана с него?

— Не знам. Обикновено хората не постъпват така. Във всеки случай мисля, че не съм го похабила.

— Вероятно си била много добра с него.

— Той не трябва да се свързва с никого. Разбрах това достатъчно бързо.

— Нима?

— О, по дяволите! Хайде да не говорим за това. Никога да не говорим за това.

— Добре.

— Все пак неприятно ми беше, че се срамуваше от мен. Знаеш ли, известно време се срамуваше от мен.

— Така ли?

— Да, да. Сигурно в кафенето са му се присмивали, че е тръгнал с мен. Искаше да си пусна дълги коси. Аз и дълга коса! Представяш ли си как бих изглеждала? Казваше, че ще стана по-женствена. Бих изглеждала ужасно.

— И после?

— Мина му. Престана да се срамува от мен.

— Писа ми, че си в неприятно положение.

— Не знаех дали ще го склоня да си отиде, а нямах пукната пара, за да го оставя. Искаше да ми даде някаква голяма сума. Казах му, че имам купища пари. Той знаеше, че е лъжа. Но не можех да приема пари от него, нали разбираш?

— Естествено.

— Да не говорим повече за това. Все пак имаше забавни моменти. Дай ми една цигара.

Запалих й цигарата.

— Научил е английски като келнер в Гибралтар.

— Така ли?

— Накрая поиска да се ожени за мен.

— Сериозно?

— Да. А сега дори и за Майк не мога да се омъжа.

— Може би е смятал, че ще стане лорд Ашли.

— Не. Не за това. Той наистина искаше да се ожени за мен. За да не мога да избягам от него — така разправяше. Искал да бъде сигурен, че никога няма да избягам от него. Разбира се, след като стана по-женствена.

— Сигурно чувствуваш облекчение.

— Да. Сега съм пак добре. Той заличи оня нещастник Коен.

— Това е добре.

— Знаеш ли, бих живяла с него, но виждах, че ще му навреди. Чудесно се разбирахме.

— Като изключим външния ти вид.

— О, щеше да свикне.

Тя изгаси цигарата си.

— Всъщност вече съм на тридесет и четири години. Не искам да бъда от ония кучки, които развращават деца.

— Разбира се.

— Не искам да бъда такава. Знаеш ли, сега се чувствувам добре. Спокойна съм.

— Това е добре.

Тя извърна глава. Помислих, че се оглежда за втора цигара. След това разбрах, че плаче. Чувствувах, че тя плаче. Трепери и плаче. Не искаше да вдигне очи. Прегърнах я.

— Не трябва да говорим за това. Моля те, нека никога не говорим за това.

— Брет, мила моя.

— Ще се върна при Майк. — Прегърнах я по-здраво и усещах, че тя плаче. — Той е тъй мил и тъй невъзможен. Човек тъкмо за мен.

Тя не вдигаше очи. Погалих я по косата. Усещах, че още трепери.

— Не искам да бъда като ония кучки — каза тя. — Не, моля ти се, Джейк, нека никога не говорим за това.

Напуснахме хотел „Монтана“. Съдържателката отказа да приеме пари. Сметката била уредена.

— Добре, все едно — каза Брет. — Вече няма значение.

Взехме такси до хотел „Палас“, оставихме куфарите, поръчахме да запазят места в спалния вагон на Сюд Експрес и минахме в бара на хотела да пием по един коктейл. Седнахме на високите столчета, а барманът разбърка мартини в голям никелиран шейкър.

— Колко е изискана атмосферата в бара на един голям хотел — забелязах аз.

— В тия години единствено барманите и жокеите все още се държат учтиво.

— Колкото и долнопробен да е хотелът, в бара винаги е хубаво.

— Странно.

— Барманите винаги са чудесни.

— Знаеш ли — каза Брет, — това е съвсем вярно. Той е едва на деветнадесет години. Поразително, нали?

Чукнахме чаши, както стояха една до друга на бара. Бяха леденостудени и покрити с капчици. Зад витрината със спусната завеса беше летният зной на Мадрид.

— Моля, една маслина за коктейла — казах на бармана.

— Разбира се, сър. Заповядайте.

— Благодаря.

— Извинете, че не ви предложих.

Барманът се отдалечи към другия край, за да не чува разговора ни. Брет отпи от чашата си, както беше на бара, без да я вдигне. След това я взе. Беше отпила една глътка, така че ръката й можеше спокойно да държи чашата.

— Добър е. И барът е хубав.

— Всички барове са хубави.

— Знаеш ли, отначало не можех да повярвам. Роден е през деветстотин и пета година. По това време аз бях в пансиона в Париж. Помисли си!

— Ще си помисля. Кажи какво.

— Не се прави на глупак. Ще предложиш ли на дамата си още една чаша?

— Още две мартини, моля.

— Както първите ли, сър?

— Бяха много сполучливи — усмихна му се Брет.

— Благодаря ви, мадам.

— Е, наздраве — каза тя.

— Наздраве!

— Имал е само две жени досега — поде отново Брет. — От нищо друго не се интересувал, освен от боя с бикове.

— Има много време пред себе си.

— Възможно е. Но той мисли, че главното съм била аз. А не цялата показност и тъй нататък.

— Така да е.

— Да. Така е.

— Доколкото си спомням, каза, че няма да говориш повече за това.

— Без да искам.

— Ако не говориш за това, то ще изчезне.

— Но все то ми се върти в главата. Знаеш ли, Джейк, чувствувам се добре.

— Имаш основание.

— Хубаво е да решиш, че не трябва да бъдеш кучка.

— Да.

— Това е, което ни заменя бога.

— Някои хора имат бог — казах аз. — И то мнозина.

— На мен никога не ми се е удавало.

— Още един коктейл?

Барманът разбърка коктейлите и ги наля в чисти чаши.

— Къде ще обядваме? — запитах Брет. В бара беше прохладно. Чувствуваше се, че навън зад витрината е горещо.

— Тук? — предложи Брет.

— В хотела не е приятно. Знаете ли къде е ресторант „Ботин“? — запитах бармана.

— Да, сър. Да ви напиша ли адреса?

— Да, благодаря.

Обядвахме в „Ботин“, на горния етаж. „Ботин“ е един от най-добрите ресторанти в света. Ядохме печено прасенце-сукалче и пихме „Rioha alta“. Брет яде малко. Тя винаги ядеше малко. Аз се нахраних богато и изпих три бутилки „Rioha alta“.

— Как се чувствуваш, Джейк? Боже мой! Колко много яде!

— Чувствувам се много добре. Искаш ли десерт?

— Изключено.

Брет запали цигара.

— Обичаш да ядеш, нали?

— Да — отвърнах аз. — И още много други неща.

— Какво например?

— О, много неща. Искаш ли десерт?

— Вече ме попита.

— Да — съгласих се аз. — Вярно. Да вземем още една бутилка „Rioha alta“.

— Хубаво вино.

— Ти почти не пи.

— Пих. Не си забелязал.

— Да поръчаме две бутилки — казах аз. Бутилките пристигнаха. Сипах малко в своята чаша, напълних чашата на Брет, след това долях моята. Чукнахме се.

— Наздраве! — каза Брет.

Изпих чашата си и отново я напълних. Брет ме хвана за ръката.

— Не се напивай, Джейк. Няма смисъл.

— Откъде знаеш?

— Недей. Всичко ще се оправи.

— Нямам намерение да се напивам. Виното ми хареса. Обичам да пия вино.

— Не се напивай Джейк. Недей.

— Искаш ли да се разходим с кола? Ще обиколим града.

— Добре. Още не съм видяла Мадрид. Трябва да го видя.

— Да си допия чашата.

Минахме през салона на първия етаж и излязохме на улицата. Един от келнерите отиде за такси. Слънцето беше горещо и ослепително. Улицата излизаше на малък площад с трева и дървета. Там беше пиацата. Приближи се едно такси с келнера на стъпалото. Платих му за услугата, казах на шофьора къде да кара и седнах до Брет. Тръгнахме. Отпуснах се назад. Брет се премести по-близо до мен. Седяхме един до друг. Прегърнах я с една ръка и тя се сгуши удобно до мен. Слънцето грееше силно и се отразяваше ослепително в белотата на къщите. Завихме към Гран Виа.

— Джейк, Джейк — каза Брет, — бихме могли да бъдем тъй добре заедно.

Пред нас конен полицай в лятна униформа регулираше движението. Той вдигна палката. Колата рязко намали скоростта и Брет политна към мен.

— Да — казах аз. — Добре, че поне можем да мислим така.