Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (3) (Фиеста)

Глава III

Беше топла пролетна вечер, Роберт си отиде, а аз останах на терасата на „Наполитен“; здрачаваше се, неоновите реклами светеха, проблясваха червените и зелени сигнали на светофара, тълпата пъплеше по тротоара, край плътната върволица таксита се движеха файтони и копитата на конете потропваха по паважа, по една или на двойки минаваха des poules^[1], в очакване някой да им плати вечерята. Забелязах една хубава жена, която мина край масата ми, продължи нагоре по улицата и се загуби, после проследих с очи друга и видях, че първата се връща. Тя мина още веднъж, погледите ни се срещнаха, приближи се и седна при мен. Дойде келнерът.

— Какво ще пиеш? — запитах я аз.

— Перно.

— Вредно е за малки момичета.

— Малък си ти. Гарсон, чаша перно.

— И за мен перно.

— Е? — запита тя: — Тръгнал си да се веселиш?

— Да. А ти?

— Не знам. В този град човек никога не знае.

— Не ти ли харесва Париж?

— Не.

— Защо не отидеш другаде?

— Няма къде.

— Добре си се наредила.

— И още как!

Перно — това е една зеленикава имитация на абсент. Сипеш ли му вода, побелява като мляко. Има вкус на сладниче и повишава настроението, но после настъпва обратна реакция. Седяхме, пиехме перно, а тя изглеждаше недоволна.

— Е, няма ли да ме поканиш на вечеря? — казах аз.

Тя се усмихна и тогава разбрах защо внимава да не се засмее. Със затворена уста беше сравнително хубава. Платих двете чаши и излязохме на улицата. Направих знак на един файтон и кочияшът спря до тротоара. Наместихме се удобно и файтонът потегли плавно по Авеню де л’Опера. Магазините бяха затворени, витрините им светеха, улицата се разстилаше широка, заляна от светлина и почти безлюдна. Минахме покрай редакцията на „Ню Йорк Хералд“ и витрината с многото часовници.

— За какво са всичките тия часовници? — попита тя.

— Показват колко е часът в различните части на Америка.

— Я не се шегувай!

Свърнахме по Рю де Пирамид, прекосихме оживената Рю де Риволи и през тъмната врата влязохме в Тюйлери. Тя се сгуши до мен и аз я прегърнах. Извърна глава в очакване да я целуна. Докосна ме, но аз отстраних ръката й.

— Недей!

— Какво ти е? Болен ли си?

— Да.

— Всички сме болни. И аз съм болна.

Излязохме от Тюйлери пак на светло, минахме над Сена и завихме по Рю де Сен Пер.

— Не трябва да пиеш перно, щом си болен.

— Ти също.

— За мен няма значение. За жените няма значение.

— Как се казваш?

— Жоржет. А ти?

— Джейкъб.

— Това е фламандско име.

— И американско.

— Значи, не си фламандец?

— Не, американец съм.

— Добре, защото не мога да понасям фламандците.

Стигнахме до ресторанта. Извиках на кочияша да спре. Слязохме, но на Жоржет не й хареса.

— Тук не е особено елегантно.

— Не е — съгласих се аз. — Може би предпочиташ „Фойо“? Защо не задържиш кочияша и не продължиш?

Бях я взел със себе си поради смътното сантиментално желание да не вечерям сам. Отдавна не бях вечерял с някоя като нея й бях забравил колко скучно може да бъде. Влязохме, минахме покрай мадам Лавин, седнала на касата, и се настанихме в една стаичка. Когато започна да се храни, Жоржет малко се оживи.

— Тук не е лошо — каза тя. — Не е шик, но можеш да се нахраниш добре.

— По-добре, отколкото у вас в Лиеж.

— Искаш да кажеш Брюксел.

Изпихме още една бутилка вино и Жоржет започна да се шегува. Усмихна се, показа всичките си лоши зъби и чукнахме чаши.

— Ти си добро момче — каза тя. — Жалко, че си болен. Добре се разбираме. Всъщност, какво ти е?

— Раниха ме през войната.

— Ах, тази мръсна война.

Вероятно щяхме да се впуснем в разсъждения за войната, да се съгласим, че тя е наистина бедствие за цивилизацията и без нея би било може би по-добре. Скучаех. Точно тогава някой от другата стая се провикна:

— Барнс! Ей, Барнс! Джейкъб Барнс!

— Един приятел ме вика — казах аз и излязох.

На една голяма маса седеше Брадокс с цяла компания: Коен, Франсис Клайн, мисис Брадокс и неколцина други, които не познавах.

— Идваш да танцуваме, нали? — запита Брадокс.

— Къде?

— На танцовата вечер, разбира се. Не знаете ли, че ги подновихме? — намеси се мисис Брадокс.

— Идваш с нас, Джейк. Отиваме всички — обади се Франсис от другия край на масата. Седеше изправена и се усмихваше.

— Ще дойде, разбира се — каза Брадокс. — Ела да пиеш кафе с нас, Барнс.

— Добре.

— И доведете дамата си — добави засмяна мисис Брадокс. Тя беше канадка и притежаваше типичната за канадците светска непринуденост.

— Благодаря, идваме ей сега — съгласих се аз и се върнах в стаичката.

— Какви са тези твои приятели? — запита Жоржет.

— Писатели и художници.

— Има ги колкото щеш из тия квартали.

— Твърде много.

— Наистина. Все пак някои от тях печелят добре.

— Е, да.

Довършихме вечерята си и допихме виното.

— Хайде — казах аз. — Ще пием кафе с тях.

Жоржет отвори чантата си, огледа се в огледалцето на пудриерата, прекара пухчето по лицето си, начерви си устните и нагласи шапката си.

— Добре — съгласи се тя.

Минахме в другото помещение, което бе пълно с хора. Брадокс и останалите мъже станаха.

— Позволете ми да ви представя годеницата си, госпожица Жоржет Льоблан — заявих аз. Жоржет се усмихна с чаровната си усмивка и ние се ръкувахме с всички наред.

— Да не сте роднина на певицата Жоржет Льоблан?

— Connais pas — отвърна Жоржет.

— Но името ви е същото — настояваше мисис Брадокс със сърдечна непринуденост.

— Не — каза Жоржет. — Нищо подобно. Презимето ми е Хобин.

— Но мистър Барнс ви представи като госпожица Жоржет Льоблан. Не беше ли така? — настояваше мисис Брадокс, която, възбудена от това, че говори френски, не мислеше какво казва.

— Той е глупчо — каза Жоржет.

— А, значи, е било шега — отвърна мисис Брадокс.

— Да — потвърди Жоржет. — Каза го на смях.

— Чу ли, Хенри? — извика мисис Брадокс на мъжа си, седнал на другия край на масата. — Мистър Барнс представи годеницата си като госпожица Льоблан, а всъщност тя се казва Хобин.

— Разбира се, мила. Госпожица Хобин — знам я отдавна.

— Кажете, госпожице Хобин — обърна се към нея на бърз френски Франсис Клайн, която за разлика от мисис Брадокс не изглеждаше нито горда, нито изненадана от това, че от устата й излизат истински френски думи. — Отдавна ли сте в Париж? Харесва ли ви тук? Обичате Париж, нали?

— Коя е тая? — обърна се Жоржет към мен. — Трябва ли непременно да говоря с нея?

Тя се обърна към Франсис, която седеше и се усмихваше, скръстила ръце, изпънала изящно дългата си шия, устните полуотворени, готова да заговори отново.

— Не, не обичам Париж. Тук е скъпо и мръсно.

— Така ли? Аз пък го намирам за необикновено чист. Един от най-чистите градове в Европа.

— А аз го намирам мръсен.

— Колко странно! Може би сте тук отскоро?

— Не съм отскоро.

— Все пак тук има приятни хора. Това не може да се отрече.

— Мили, приятели имаш — обърна се Жоржет към мен.

Франсис не беше съвсем трезва, искаше й се да продължи, но поднесоха кафето, Лавин се приближи с ликьорите, а след това всички станахме и тръгнахме за танцувалния клуб на съпрузите Брадокс.

Танцувалният клуб се оказа — „bal musette“^[2]. Пет вечери в седмицата в него танцуваха работниците от квартала при Пантеона, а веднъж седмично беше танцувален клуб. В понеделник вечер беше затворено. Когато пристигнахме, нямаше никого, освен един полицай, седнал до вратата, жената на съдържателя зад бара и той самият. Когато влизахме, дъщеря му слизаше по стълбата. В салона бяха наредени дълги пейки и маси, а в дъното беше дансингът.

— За съжаление посетителите закъсняват — забеляза Брадокс. Дъщерята на съдържателя се приближи и ни запита какво ще пием. Баща й седна на висока табуретка до дансинга и засвири на акордеон. Около единия му глезен имаше низ звънчета и свирейки, той отмерваше такта с крак. Всички започнаха да танцуват. Беше горещо и се върнахме на масата запотени.

— Господи! — възкликна Жоржет. — Тук човек може да стане вир-вода!

— Горещо е.

— Просто ужас!

— Свали си шапката.

— Това е добра идея.

Някой покани Жоржет на танц и аз се отправих към бара. Беше наистина много горещо и акордеонът звучеше приятно в топлата вечер. Изпих една бира до самата врата, където полъхваше хладина от улицата. От горната страна на стръмната улица се зададоха две таксита. И двете спряха пред вратата. От тях слязоха група младежи — някои с блузи, други по ризи. От вратата излизаше сноп светлина и аз различавах ръцете им и току-що измитите им къдрави коси. Полицаят до вратата погледна към мен и се усмихна. Те влязоха. Жестикулираха, разговаряха, правеха гримаси и в светлото преддверие се виждаха белите им ръце, къдравите коси и бледите им лица. С тях беше и Брет. Изглеждаше чудесно и напълно в средата си.

Един от тях забеляза Жоржет и каза:

— Гарантирам, че тая е професионална проститутка. Ще танцувам с нея, Лет, можеш да ми се полюбуваш.

— Не прекалявай — отвърна високият тъмнокос Лет.

— Бъди спокоен, драги — отвърна русият с косата на вълни. И на всичко отгоре с тях беше Брет.

Ядосах се много. Не знам защо, те винаги ме ядосват. Знаех, че минават за забавни и човек трябва да ги приема с известно снизхождение, но изпитвах желание да замахна и да ударя някого от тях, който и да е, само за да стресна тези надменни позьори. Вместо това излязох на улицата и изпих една бира в съседния бар. Бирата беше лоша и за да променя вкуса в устата си, изпих чаша коняк, който беше още по-лош. Когато се върнах, дансингът беше претъпкан и Жоржет танцуваше с високия русокос младеж, който се кълчеше, наклонил глава на една страна, вперил очи нагоре. Щом музиката спря, покани я друг, пак от тяхната компания. Бяха я монополизирали. Разбрах, че всички ще танцуват с нея. Такива си бяха винаги.

Седнах на една маса. Там беше и Коен. Франсис танцуваше. Мисис Брадокс доведе някого и го представи — Роберт Прентис. Изгряващ млад романист, живеел в Ню Йорк, а идвал от Чикаго. Говореше с лек британски акцент. Предложих му да пием нещо.

— Благодаря ви — каза той. — Току-що допих чашата си.

— Пийте още една.

— Добре, тогава ще пия.

Дадохме знак на дъщерята на собственика и поръчахме два коняка.

— Чух, че сте от Канзас сити — каза той.

— Да.

— Намирате ли Париж забавен?

— Да.

— Наистина?

Бях малко пиян. Не пиян в истинския смисъл на думата, но достатъчно, за да не се церемоня.

— Да, дявол го взел — казах аз. — Нима вие не?

— О, колко ви отива да сте ядосан — каза той. — Бих искал й аз да имам това качество.

Станах и се отправих към дансинга. Мисис Брадокс ме последва.

— Не се сърдете на Роберт — каза тя. — Той е още съвсем дете.

— Не се сърдя. Само се боя да не повърна.

— Годеницата ви има голям успех — каза мисис Брадокс, обърнала глава към танцуващите, където беше Жоржет, прегърната от високия с тъмната коса, когото наричаха Лет.

— Нали? — казах аз. — Наистина.

Приближи се Коен.

— Хайде да пием, Джейк — подкани ме той. Отидохме до бара. — Какво ти е? Изглеждаш ми нещо угрижен.

— Нищо. Просто всичко това ми е противно.

Към бара се приближи Брет.

— Здравейте, приятели.

— Хелоу, Брет — отвърнах аз. — Защо не си пияна?

— Никога вече няма да се напивам. А сега, човек може ли да получи от вас едно бренди със сода?

Тя стоеше с чаша в ръка и аз забелязах, че Роберт Коен я гледа. Предполагам, че така е гледал и неговият съотечественик, когато е видял обетованата земя. Разбира се, Коен беше доста по-млад. Но в очите му се четеше същото очакване на човек, видял онова, което му се полага.

Брет беше дяволски хубава. Носеше тънък плетен пуловер и пола от спортен плат, а косата си бе сресала назад по момчешки. Оттук започна всичко. Тялото й беше изваяно във форми — изящни като корпуса на състезателна яхта, и вълненият пуловер не скриваше ни една от тях.

— В чудесна компания си, Брет — казах аз.

— Знаменити са, нали? А ти, драги-, къде я намери?

— В „Наполитен“.

— И прекара чудесна вечер, така ли?

— Божествена.

Брет се засмя.

— Не правиш хубаво, Джейк. Това е обида за всички нас. Погледни, там са Франсис и Джо.

— Това е специално за Коен.

— Имаме нелоялна конкуренция — засмя се Брет отново.

— Ти си необикновено трезва.

— Да, нали? Въпреки че в компания като тази човек може да пие съвсем безнаказано.

Започна нова мелодия и Роберт Коен се поклони:

— Бихте ли танцували с мен, лейди Брет?

Брет му се усмихна.

— Обещах този танц на Джейкъб — засмя се тя. — Името ти звучи съвсем библейски, Джейк.

— А следния? — запита Коен.

— Тръгваме си — каза Брет. Ще ме чакат в Монмартр.

Танцувайки, погледнах през рамото на Брет и видях Коен до бара. Той продължаваше да я гледа.

— Още една твоя жертва — обърнах се аз към Брет.

— Не ми говори за това. Бедният. Едва сега забелязах.

— Защо не — продължих аз. — Предполагам, че ти е приятно да увеличаваш списъка.

— Не говори глупости.

— Така е.

— Дори и така да е. Какво от това?

— Нищо — казах аз. Танцувахме под звуците на акордеона, а някой свиреше на банджо. Беше горещо и аз се чувствувах щастлив. Минахме покрай Жоржет, която танцуваше с друг от същата компания.

— Какво те е прихванало да я доведеш?

— Не знам, ей така.

— Ставаш глупаво романтичен.

— Не, скучно ми е.

— И сега ли?

— Сега не.

— Хайде да се махнем оттук. Нея има кой да я забавлява.

— Искаш ли?

— Щях ли да ти предложа, ако не исках?

Напуснахме дансинга, свалих сакото си от закачалката и го облякох. Брет стоеше до бара, Коен говореше с нея. Отидох до бара и поисках плик. Жената на собственика намери един. Извадих от джоба си банкнота от петдесет франка, сложих я в плика, залепих го и го подадох на жената.

— Ако момичето, с което дойдох, пита за мен, ще й предадете това. Ако излезе с някого от тези господа, ще го задържите, за да ми го върнете — поръчах аз.

— C’est entendu, monsieur^[3] — каза жената. — Вече си тръгвате? Толкова рано?

— Да.

Запътихме се към вратата, Коен продължаваше да говори на Брет. Тя се сбогува и ме хвана под ръка.

— Лека нощ, Коен — казах аз. Застанахме пред вратата и се огледахме за такси.

— Ще трябва да се простиш с тези петдесет франка — каза Брет.

— О, да.

— Няма таксита.

— Можем да отидем пеша до Пантеона, а там ще намерим.

— Хайде да влезем в съседния бар, ще пием нещо и ще изпратим да ни извикат такси.

— И до отсрещния тротоар не би отишла пеша.

— Стига да можеше.

Влязохме в бара и аз изпратих келнера за такси.

— Готово — казах аз, — избягахме от тях.

Стояхме облегнати на бара, мълчахме и се гледахме. Келнерът се приближи и каза, че колата ни чака навън. Брет стисна здраво ръката ми. Дадох на келнера един франк и излязохме.

— Къде отиваме? — запитах аз.

— О, кажи му да ни поразходи.

Казах на шофьора да кара към парк Монсури, влязох и затворих вратата. Брет се отпусна в ъгъла и затвори очи. Седнах до нея. Колата рязко потегли.

— О, мили, колко съм нещастна! — каза Брет.