Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (16) (Фиеста)

Глава XVI

Сутринта заваля. От морето долетяха мъгли и покриха планините. Върховете се скриха. Платото стана сиво и негостоприемно. Очертанията на дърветата и къщите се промениха. Излязох вън от града, за да видя какво е времето. Дъждовните облаци идваха откъм морето и забулваха планините.

Знамената на площада висяха мокри на белите прътове, по фасадите на къщите лепнеха платнените надписи, дъждът ту ръмеше, ту заваляваше като из ведро, прогонваше всички под аркадите и се стичаше на локви по площада, улиците бяха мокри, тъмни и запустели, но въпреки това фиестата продължаваше. Само че на закрито.

Под навеса на арената беше пълно с хора, които стояха на завет от дъжда и гледаха състезанието между баскийски и наварски танцьори и певци, след това танцьорите от Вал Карлос в национални носии се понесоха по улицата под дъжда, влажните барабани биеха глухо, предвождани от измокрените диригенти, яхнали едри коне с дебели крака и мокри чулове. В пълните кафенета влязоха и танцьорите, кръстосаха под масите краката си, омотани в бяло платно, заизтърсваха водата от шапките с пришити звънчета, съблякоха алените си и пурпурни елечета и ги сложиха на столовете да се сушат. Навън валеше силно. Излязох от претъпканото кафене и отидох в хотела да се избръсна за вечеря. Току-що бях започнал да се бръсна, когато на вратата се почука.

— Влез! — извиках аз.

Влезе Монтоя.

— Как сте? — запита той.

— Добре съм.

— Днес няма корида.

— Не — отвърнах аз, — има само дъжд.

— Къде са приятелите ви?

— Отсреща в „Ируня“.

Монтоя се усмихна малко смутено както винаги.

— Познавате ли американския посланик?

— Да — отвърнах аз. — Всеки го знае.

— Сега е тук, в Памплона.

— Знам. Всички го видяха.

— Аз също го видях — каза Монтоя и млъкна. Аз продължих да се бръсна.

— Седнете — поканих го аз. — Ще поръчам по чаша вино.

— Не, трябва да си вървя.

Избръснах се, наведох се над умивалника и се наплисках със студена вода. Монтоя доби още по-смутен вид.

— Вижте какво — каза той. — Току-що ми съобщила от „Гранд хотел“, че посланикът кани Педро Ромеро и Марсиал Лаланда на кафе след вечеря.

— На Марсиал това няма да навреди.

— Марсиал е в Сан Себастиян. Тази сутрин тръгнаха с кола той и Маркес. Едва ли ще се върнат довечера.

Монтоя стоеше смутен. Очакваше да кажа нещо.

— Не предавайте поканата на Ромеро.

— Така ли мислите?

— Точно така — потвърдих аз.

Монтоя засия.

— Исках да ви попитам, защото сте американец.

— И аз бих постъпил така.

— Веднага ще грабнат момче като него — каза Монтоя. — Те не знаят колко струва той. Не си дават сметка какво представлява. Чужденците могат да му замаят главата с ласкателства. С всички става така, отиват първо в „Гранд хотел“ и след една година — край.

— Както стана с Алгабено — казах аз.

— Да, както стана с Алгабено.

— Такива са те — казах аз. — Сега тук има една американка, която си прави колекция от матадори.

— Знам, избират най-младите.

— Да — казах аз. — Старите затлъстяват.

— Или оглупяват като Гальо.

— Работата е съвсем проста — казах аз. — Няма да му предадете поканата и толкова.

— Той е чудесно момче — каза Монтоя. — Трябва да си остане при своите хора. Няма какво да се заплита с разни такива.

— Ще пиете ли една чаша?

— Не, трябва да си вървя — каза Монтоя и излезе.

Слязох долу и тръгнах под аркадата, която опасваше площада. Още валеше. Погледнах в „Ируня“ дали другите не са там, но ги нямаше. Обиколих площада и се върнах в хотела. Заварих ги да вечерят в трапезарията на първия етаж. Бяха пили толкова, че нямаше смисъл да се опитвам да ги настигна. Бил плащаше на ваксаджийчетата да лъскат обувките на Майк. Те отваряха вратата откъм улицата и едно подир друго, по заповед на Бил, се залавяха с обувките на Майк.

— Лъскат ми обувките за единадесети път — оплака се Майк. — Бил е цяло магаре.

— Изглежда, че ваксаджийчетата бяха разпространили новината. Влезе още едно.

— Limpia botas?^[1] — обърна се то към Бил.

— Не моите — отвърна Бил. — На този сеньор.

Момчето коленичи до своя колега, наведен над едната обувка на Майк, и се залови за другата, която вече блестеше на електрическата светлина.

— С Бил можеш да се пукнеш от смях — каза Майк.

Пиех червено вино, в сравнение с тях бях толкова трезвен, че цялата история с ваксаджийчетата ме караше да се чувствувам малко неудобно. Огледах трапезарията. На съседната маса седеше Педро Ромеро. Кимнах му, той стана и ме покани на тяхната маса — искал да ме запознае с някакъв негов приятел. Масите ни почти се допираха. Запознах се с приятеля му — мадридски репортер за борбите с бикове, — дребен човек с изпито лице. Казах на Ромеро колко много ми харесва неговият стил на арената и той засия. Говорехме на испански, а репортерът знаеше малко френски. Протегнах ръка към нашата маса да си взема бутилката, но репортерът ме спря. Ромеро се засмя.

— Ще пиете с нас — каза той на английски. Той се стесняваше да говори английски, но му беше приятно и не след дълго започна да ме пита за разни думи. Искаше да знае как е на английски точният превод на Corrida de torros. Английското bull-fight^[2] му се струваше не съвсем точно. Обясних му, че този израз означава lidia de torros. А испанската дума corrida е всъщност препускане на бикове. На френски course de taureaux, намеси се репортерът. Така че няма точна испанска дума, която да отговаря_на израза бой с бикове.

Педро Ромеро каза, че научил малко английски в Гибралтар. Бил роден в Ронда — недалеч от Гибралтар. Започнал да изучава бикоборство в школата за тореадори в Малага. Там учил само три години. Репортерът се шегуваше, че той говори като малагеньо^[3]. Бил деветнадесетгодишен. По-големият му брат го придружавал като бандерилиеро^[4], но отседнал в друг, по-малък хотел заедно с още неколцина негови помощници. Запита ме колко пъти съм го виждал на арената. Само три пъти — отвърнах аз. Всъщност бях го виждал два пъти, но сбърках и ми се стори много сложно да му обяснявам.

— Къде сте ме виждали по-рано? В Мадрид?

— Да — излъгах аз. Бях спокоен, защото знаех от спортните вестници за двете му излизания в Мадрид.

— Първия път или втория?

— Първия.

— Тогава бях много слаб — каза той. — Втория път бях по-добър. Помните ли? — обърна се той към репортера.

Той съвсем не се смущаваше. Говореше за работата си тъй, сякаш тя е нещо съвсем отделно от него. В тона му нямаше ни капка тщеславие или самохвалство.

— Много се радвам, че моят стил ви харесва — каза той. — Но още нищо не сте видели. Утре, ако ми падне бик както трябва, ще ви покажа.

Той се усмихна. Боеше се да не би двамата с репортера да приемем това за хвалба.

— Имам голямо желание да видя — каза репортерът. — Бих искал да се убедя.

— Той не е много доволен от мен — обърна се Ромеро към мен. Лицето му беше сериозно.

Репортерът обясни, че много харесва стила на Ромеро, но му се струва все още несъвършен.

— Ще видите утре, ако се случи бик както трябва.

— Видяхте ли биковете, определени за утре? — запита ме репортерът.

— Да. Когато ги докарваха.

Педро Ромеро се наведе напред.

— И как ви се струват?

— Хубави са — казах аз. — Все са около двадесет и шест аробас^[5]. Със съвсем къси рога. Вие не ги ли видяхте?

— Видях ги, разбира се — отвърна Ромеро.

— Нямат двадесет и шест аробас, по-леки са каза репортерът.

— Не е вярно — възрази Ромеро.

— И имат банани вместо рога — продължи репортерът.

— Значи, според вас са банани — каза Ромеро.

— И вие ли смятате, че са банани? — обърна се той към мен.

— Не — отвърнах аз. — Рога като рога.

— Къси са — каза Ромеро. — Много са къси. Но чак пък банани не са.

— Джейк — обади се Брет от съседната маса, — ти ни изостави.

— Само за малко. Говорим за бикове.

— Не се надувай.

— Кажи му, че биковете са безроги — извика Майк. Той беше пиян.

Ромеро ме погледна въпросително.

— Пиян е — казах аз. — Muy borracho!

— Би могъл да ни запознаеш с приятелите си — каза Брет. Тя не откъсваше очи от Педро Ромеро. Поканих двамата на кафе с нас и те станаха. Ромеро беше силно мургав. Той имаше много добри обноски.

Представих всички подред и те започнаха да се настаняват, но се оказа, че няма достатъчно място, затова се преместихме на голямата маса до стената. Майк поръча бутилка „Fundador“ и чаши за всички. Изговориха се много пиянски приказки.

— Кажи му, че писателството е презряна професия — каза Бил. — Хайде, кажи му. Кажи му, че ме е срам, задето съм писател.

Педро Ромеро седеше до Брет и я слушаше.

— Хайде! Кажи му! — настояваше Бил.

Ромеро вдигна глава и се усмихна.

— Този сеньор — казах аз — е писател.

Това направи силно впечатление на Ромеро.

— И този също — посочих аз Коен.

— Той прилича на Вилялта — каза Ромеро, загледан в Бил. — Рафаел, нали прилича на Вилялта?

— Не намирам — отвърна репортерът.

— Наистина — каза Ромеро на испански. — Много прилича на Вилялта.

— А с какво се занимава пияният сеньор?

— С нищо.

— Затова ли пие?

— Не. Той ще се ожени за тази сеньора.

— Кажи му, че биковете са безроги! — изкрещя Майк съвсем пиян от другия край на масата.

— Какво казва?

— Пиян е.

— Джейк! — извика Майк. — Кажи му, че, биковете нямат никакви рога!

— Разбрахте, нали? — запитах аз.

— Да.

Той явно не беше разбрал, така че всичко беше наред.

— Кажи му, че Брет иска да го види как си обува зелените панталони.

— Млъквай, Майк.

— Кажи му, че Брет умира от желание да разбере как успява да надене тези панталони.

— Млъкни.

През това време Ромеро въртеше чашата си и говореше с Брет. Брет говореше на френски, а той на испански като вмъкваше по някоя английска дума и се смееше.

Бил напълни чашите.

— Кажи му, че Брет иска…

— Майк, затваряй си устата!

Ромеро вдигна очи усмихнат.

— Това разбрах — каза той.

В същия момент Монтоя влезе в салона. Тъкмо се готвеше да ми се усмихне и забеляза Педро Ромеро с голяма чаша коняк в ръка, седнал засмян между мен и една жена с разголени рамене, в компания на пияници. Той дори не ми кимна.

Монтоя бързо излезе. Майк стана и се накани да произнесе тост.

— Да пием за…

— Педро Ромеро — допълних аз. Всички станаха. Ромеро прие това съвсем сериозно, чукнахме чаши и пихме. Претупах церемонията набързо, защото Майк правеше опити да обясни, че съвсем не е имал намерение да предлага тост за Ромеро. Но всичко мина благополучно. Педро Ромеро се ръкува с всички и си тръгна заедно с репортера.

— Боже мой! Какво хубаво момче! — възкликна Брет. — Умирам от любопитство да видя как влиза в тези дрехи. Сигурно с обувалка.

— Аз исках да му кажа — започна Майк, — а Джейк през цялото време ме прекъсваше. Защо ме прекъсваше? Да не мислиш, че можеш да говориш испански по-добре от мен.

— Стига, Майк! Никой не те е прекъсвал.

— Не, държа да се изясним. — Той престана да се занимава с мен. — А ти, Коен, за какво се мислиш? Тук при нас ли ти е мястото? При хора, които искат да се веселят? От теб човек думата не може да вземе.

— Стига, Майк — каза Коен.

— Смяташ ли, че на Брет й е приятно да те гледа тук? Смяташ ли, че присъствието ти е приятно? Защо все мълчиш?

— Всичко, каквото имах да кажа, казах го снощи, Майк.

— Аз може да не съм писател. — Майк се олюляваше и се държеше за масата. — Може да не съм талант. Но чувствувам, когато съм излишен. А ти, Коен, не можеш ли да почувствуваш кога си излишен? Махай се! Махай се, за бога. Не мога да понасям тъжната ти еврейска мутра. Не съм ли прав?

Той се обърна, към нас.

— Разбира се — казах аз. — Да вървим в „Ируня“.

— Не, кажете, не съм ли прав? Аз обичам тази жена.

— О, не започвай отново. Сложи точка на това, Майкъл — каза Брет.

— Не съм ли прав, Джейк?

Коен продължаваше да седи. Беше бледен и с измъчен вид както винаги, когато го оскърбяваха, и въпреки това изглежда, че му беше приятно. Чувствуваше се герой по детински и пиянски начин: бе имал любовно приключение с дама, носеща благородническа титла.

— Джейк — каза Майк. Малко му оставаше да заплаче. — Знаеш, че съм прав. Чуваш ли? — обърна се той към Коен. — Махай се! Махай се веднага!

— Няма да се махна — каза Коен.

— Тогава ще те накарам да се махнеш! — Майк обиколи масата и тръгна към него. Коен стана и свали очилата си. Той стоеше, готов, пребледнял, с леко присвити ръце, горд и безстрашен, готов да посрещне нападението и да се сражава за дамата на сърцето си.

Сграбчих Майк.

— Хайде в кафенето казах аз. Не можеш да го биеш тук, в хотела.

— Да — каза Майк. Добра идея.

Тръгнахме. На стълбата Майкъл се спъна, аз се обърнах и забелязах, че Коен отново си слага очилата. Бил седеше на масата и си наливаше нова чаша „Fundador“. Брет седеше и гледаше безучастно пред себе си.

Когато излязохме на площада, дъждът беше престанал и луната се опитваше да пробие облаците. Духаше вятър. Свиреше военната музика, а на отсрещния край на площада, хората се тълпяха около пиротехника и сина му, които се мъчеха да пуснат светещите балони. Балоните се издигаха на тласъци, косо и падаха разкъсани от вятъра или се блъсваха в стените на къщите около площада. Някои падаха върху, тълпата. Магнезият лумваше, фойерверките се запалваха и хората побягнаха. Танци нямаше — плочникът беше още мокър.

Брет и Бил излязоха и ни настигнаха. Стояхме сред тълпата и гледахме дон Мануел Оркито, царя на фойерверките, който стоеше на малка платформа над главите на множеството и внимателно тласваше балоните с пръчки, а вятърът ги подемаше и ги сваляше един подир друг. Лицето на дон Мануел Оркито лъщеше от пот, осветено от сложните фойерверки, които падаха сред тълпата, запалваха се, разгонваха хората и се пръскаха в пламък и искри между краката им. Тълпата надаваше вик при всеки нов светещ книжен балон, който загубваше равновесие, запалваше се и падаше.

— Те дразнят дон Мануел — каза Бил.

— Откъде знаеш, че се казва дон Мануел? — запита Брет.

— Така пише в програмата. Дон Мануел Оркито el pirotecnicode esta ciudad^[6].

— Globos iluminados — каза Майк. — Серия от светещи балони. Така пише вестникът.

Вятърът отнасяше звуците на духовия оркестър.

— Поне един да се бе вдигнал каза Брет. — Дон Мануел ще излезе от кожата си.

— Сигурно ги е работил седмици наред, за да литнат в чест на свети Фермин — каза Бил.

— Globos iluminados — каза Майк. — Купчина идиотски Globos iluminados.

— Да вървим — каза Брет. — Докога ще стоим тук?

— На милейди й се пие заяви Майк.

— Колко си досетлив каза Брет.

В кафенето беше претъпкано и шумно. Когато влязохме, никой не ни обърна внимание. Не можахме да намерим маса. Шумът беше оглушителен.

— Да се махаме оттук — каза Бил.

Разходките под аркадата бяха започнали. Тук-там по масите бяха насядали спортно облечени англичани и американци, дошли от Биариц. Някои от жените наблюдаваха минаващите с лорнети. По едно време към нас се присъедини някаква позната на Бил от Биариц. Отседнала с приятелката си в „Гранд хотел“. Приятелката й имала главоболие и си легнала.

— Ето го бара — каза Майк. Бар „Милано“ беше второкласно заведение: в предното помещение сервираха, а във вътрешния салон се танцуваше. Настанихме се всички на една маса и поръчахме бутилка „Fundador“. Почти нямаше хора. Беше скучно.

— Тук ще се отегчим до смърт — каза Бил.

— Още е рано.

— Да си вземем бутилката и да се върнем по-късно — предложи той. — Не ми се седи тук в такава вечер.

— Да отидем да гледаме англичаните — каза Майк. — Много обичам да гледам англичани.

— Ужасни са — каза Бил. Откъде се взеха?

— Идват от Биариц — поясни Майк. — Дошли са да видят последния ден на тази „ах, тъй мила… тъй мила испанска фиеста“.

— Ще ги фиестирам аз тия — каза Бил.

— Вие сте извънредно хубаво момиче — обърна се Майк към приятелката на Бил. — Откога сте тук?

— Стига, Майкъл.

— Казвам самата истина — тя е прелестна. Сляп ли съм бил досега? Къде са ми били очите? Вие сте чудна. Запознахме ли се? Елате с мен и с Бил. Ще се разправим с англичаните.

— Ще им дам аз една фиеста — каза Бил.

— За какъв дявол са се домъкнали тук?

— Да вървим — каза Майк. — Само трима сме, но ще се разправим с тези английски простаци. Надявам се, че не сте англичанка? Аз съм шотландец. Ненавиждам англичаните. Дай да ги фиестоваме. Хайде, Бил.

Видяхме ги през витрината — тримата, хванати под ръка, отиваха към кафенето. Над площада се издигаха ракети.

— Аз ще поседя тук — каза Брет.

— Оставам и аз — каза Коен.

— За бога — провикна се Брет. — Станете и идете някъде. Не виждате ли, че ние с Джейк имаме да говорим?

— Не предполагах — отвърна Коен. — Мислех да поседя, защото се чувствувам малко пиян.

— Що за оправдание! Като сте пиян, лягайте си. Вървете да спите.

— Бях ли достатъчно груба с него? — запита Брет, когато Коен си отиде. — Боже мой! Не мога да го понасям.

— Не е особено приятен.

— Разваля ми настроението.

— Държи се действително лошо.

— Дори много лошо. А имаше възможност да се прояви както трябва.

— Сигурно сега чака пред вратата.

— Да. Не бих се учудила. Всъщност ясно ми е какво става с него. Не може да повярва, че станалото няма никакво значение.

— Така е.

— Никой друг не би се държал тъй лошо. Ах, как ми омръзна всичко това! А и Майкъл. И той не се държи по-добре.

— Цялата история е твърде неприятна за Майк.

— Да. Но това не значи, че трябва да върши свинщини.

— Всеки се държи лошо — казах аз. — Стига да има случай.

— Ти не би се държал така — погледна ме Брет.

— Бих бил не по-малко магаре от Коен.

— Мили, стига сме говорили глупости.

— Добре, ще говорим за каквото кажеш.

— Не ставай лош. Нямам никой друг, освен теб, а? Тази вечер се чувствувам ужасно.

— Имаш Майк.

— Да, Майк. Той се прояви възхитително, нали?

— За Майк е доста неприятно да бъде с Коен и да го вижда заедно с теб.

— Мислиш ли, че не зная това? Не ме карай да се чувствувам още по-зле.

— Никога не бях виждал Брет толкова нервна. Тя избягваше погледа ми и беше заковала очи в стената.

— Искаш ли да се поразходим?

— Да. Хайде.

— Запуших бутилката „Fundador“ и я дадох на бармана.

— Да пием по още една чаша — предложи Брет. — Нервите ми са в ужасно състояние.

— Изпихме по чаша „Amontillado“, което се плъзгаше в гърлото.

— Хайде — каза Брет.

На излизане видях Коен. Беше стоял под аркадата и сега се отдалечаваше.

— Наистина е стоял отвън — каза Брет.

— Не може да се откъсне от теб.

— Нещастник!

— Аз пък не го съжалявам. Противен ми е.

— И на мен ми е противен — каза тя и потръпна.

— Противни са ми тези негови страдания.

Тръгнахме подръка по страничната улица и се отдалечихме от тълпата и светлините на площада. Уличката беше тъмна и мокра и ни изведе до градските стени. Отминахме няколко кръчми — през отворените им врати се струеше светлина и падаше върху черната мокра улица. Долитаха откъслечни звуци от музика.

— Искаш ли да влезем?

— Не.

Тръгнахме по мократа трева и се изкачихме върху каменната стена на укреплението. Разгънах един вестник върху камъните и Брет седна. Пред нас се тъмнееше равнината, зад нея се очертаваха планините. Високо горе духаше вятър, облаците се гонеха и закриваха луната. Долу се чернееше дълбокият крепостен ров. Зад нас бяха дърветата, сянката на катедралата и градът, чийто силует се открояваше на лунното небе.

— Не страдай толкова казах аз.

— Чувствувам се ужасно — каза Брет. — По-добре да не говорим.

Ние гледахме равнината. На лунната светлина се очертаваха дългите редици на дърветата. Виждаха се фаровете на една кола, която изкачваше склона. На върха на планината имаше светлина — там беше крепостта. Долу вляво беше реката. От дъжда беше придошла, водната повърхност беше черна и гладка. Край бреговете се тъмнееха дървета. Седяхме и гледахме. Брет гледаше право пред себе си. Изведнъж тя потрепери.

— Хладно е.

— Искаш ли да се връщаме?

— Нека минем през парка.

Слязохме долу. Отново се заоблачаваше. В парка под дърветата беше тъмно.

— Обичаш ли ме още, Джейк?

— Да — отвърнах аз.

— Защото с мен е свършено — каза Брет.

— Как свършено?

— Свършено, луда съм по Ромеро. Мисля, че съм влюбена в него.

— На твое място бих си избил това от главата.

— Не мога да си наложа. С мен е свършено. Изгаря ме отвътре.

— Не прави това.

— Не мога. Никога не съм могла да си наложа нещо.

— Наложи си.

— Не мога. Това не може да се спре. Виж!

Тя протегна ръка.

— Така трепери всичко в мен.

— Не трябва да правиш това.

— Не мога. И без това с мен е свършено. Нима не разбираш?

— Не.

— Трябва да направя нещо. Трябва да направя нещо, което действително искам. Загубих всякакво уважение към себе си.

— Не трябва да вършиш това.

— Не ме мъчи. Как мислиш, лесно ли ми е да гледам този проклет Коен и да понасям скандалите на Майк?

— Не, не ти е.

— Не мога да бъда непрекъснато пияна.

— Така е.

— Моля те, бъди с мен. Бъди до мен и ми помогни да преживея всичко това.

— Разбира се.

— Не казвам, че е хубаво. Но за мен е хубаво. Кълна се, никога не съм се чувствувала такава кучка.

— Какво искаш да направя?

— Ела — каза Брет. — Ела да го намерим.

Минахме заедно по тъмната пясъчна алея под дърветата на парка, излязохме през вратата и тръгнахме по улицата, която водеше към града.

Педро Ромеро беше в кафенето. Седеше на една маса с неколцина матадори и спортни дописници. Всички пушеха пури. Когато влязохме, те вдигнаха глави. Ромеро се усмихна и се поклони. Настанихме се на една маса, недалеч от тях.

— Покани го да изпие една чаша с нас.

— Не бързай. Сам ще дойде.

— Нямам сили да го погледна.

— Хубав е — казах аз.

— Винаги съм вършила, каквото искам.

— Знам.

— Чувствувам се като кучка.

— Добре.

— Господи! — каза Брет. — Докъде може да стигне една жена!

— Така ли?

— Чувствувам се наистина кучка.

Погледнах към тяхната маса. Педро Ромеро се усмихна. Той каза нещо на другите, стана и се приближи. Аз станах. Ръкувахме се.

— Какво ще пиете?

— Бих искал аз да ви предложа. — Той седна, след като с поглед поиска разрешение от Брет. Имаше много добри обноски. Но продължи да пуши. Пурата подхождаше на лицето му.

— Обичате ли пури? — запитах го аз.

— Много. Винаги пуша пури.

Това беше едно от нещата, които му придаваха тежест. С пура изглеждаше по-възрастен. Погледнах кожата на лицето му. Беше чиста, гладка и силно мургава. На бузата си имаше триъгълен белег. Видях, че гледа Брет. Чувствуваше, че между тях става нещо. Сигурно го бе почувствувал, когато Брет му подаде ръка. Но внимаваше. Изглежда, че беше сигурен, но се боеше да не сбърка.

— Утре излизате ли? — запитах аз.

— Да. Днес Алгабено бил ранен в Мадрид. Научихте ли вече?

— Не — отвърнах аз. Сериозно ли?

Той поклати глава.

— Дребна работа. Ето тук — каза той и показа дланта си. Брет хвана ръката му и го накара да си разпери пръстите.

— О! Вие гледате на ръка? — каза той на английски.

— Малко. Имате ли нещо против?

— Не. Обичам да ми гледат. — Той сложи ръка на масата с обърната нагоре длан. — Предскажете ми, че ще живея вечно и ще стана милионер.

Той продължаваше да се държи учтиво, но сега беше по-уверен в себе си.

— Гледайте добре. Виждате ли биковете? — каза той и се засмя. Ръката му беше изящна, китката — тясна.

— На ръката ви виждам хиляди бикове — каза Брет.

Нервността й беше минала. Беше много красива.

— Добре — засмя се Ромеро. — По хиляда дуро^[7] за всеки — обърна се той към мен на испански. — Кажете ми още нещо.

— Хубава ръка — каза Брет. — Изглежда, че той ще живее дълго.

— Говорете на мен, не на приятеля си.

— Казах, че ще живеете дълго.

— Знам — каза Ромеро. — Никога няма да умра.

Чукнах по масата. Ромеро забеляза това. Той поклати глава.

— Няма нужда да чукате на дърво. Биковете са най-добрите ми приятели.

Преведох думите на Брет.

— И вие убивате приятелите си? — запита тя.

— Винаги — отвърна той на английски и се засмя. — За да не ме убият те. — Той я погледна през масата.

— Говорите добре английски.

— Да — потвърди той. — Понякога говоря не лошо. Но трябва да крия това. Не може един тореро да говори английски.

— Защо? — запита Брет.

— Не подобава. Ще направи лошо впечатление. У нас все още е така.

— Но защо?

— Ще направи лошо впечатление. Бикоборците не са такива.

— А какви са?

Той се засмя, нахлупи шапка над очите си, захапа пурата и промени изражението си.

— Като ония на другата маса — каза той. Обърнах глава нататък. Той беше възпроизвел съвсем вярно израза на лицето на Насионал. Усмихна се и лицето му пак стана естествено. — Не. Трябва да забравя английския.

— Не го забравяйте още — каза Брет.

— Така ли?

— Да.

— Добре.

Той отново се засмя.

— Бих желала да имам такава шапка — каза Брет.

— Добре. Ще ви намеря.

— Гледайте да не забравите.

— Няма. Ще ви намеря още тази вечер.

Станах. Ромеро също стана.

— Седнете — казах аз. — Ще потърся нашите приятели и ще ги доведа.

Той ме погледна. Погледът му беше последен въпрос дали всичко е разбрано. Да, разбрано беше.

— Седнете — каза му Брет. — Ще ме учите да говоря испански.

Той седна и я загледа през масата. Аз излязох. Чувствувах в гърба си тежките погледи на хората от матадорската маса. Беше неприятно. Върнах се след двадесет минути. Брет и Ромеро бяха излезли. Кафените чаши и трите празни чаши от коняк бяха още на масата. Един келнер се приближи, прибра чашите и изтри масата.