Еманюел Роблес
Сянката и брегът (6)

6

Когато си тръгна, установи, че под вратата на епископа все още светеше. Дали от гостилничаря бе чул, че духовникът бил болен от рак? По стълбището го настигна музиката от Щутгарт, обгърна го като жужащо ято насекоми и той изведнъж установи, че преди малко напусна младостта си, че бе по-сигурен в силите си, с повече любопитство към света, по-жаден за наслади, за успехи и най-сетне по-жаден за щастие! Чувствуваше се като лампа, която гори по-силно високо в мрака. Тая жена ще дойде, той ще улови ръката й, беше сигурен, че и тя ще засвети! Д-р Фогт слушаше концерт от Моцарт пред камината. Бяха сложили в огнището няколко пъна, които изпускаха дълги извиващи се пламъци. Жорж седна на едно кресло. „Тя няма да се бави. Но щом минат десет минути, пак ще се кача!“ Като морски птици кръжаха мислите му в едно тревожно пространство. Спомни си, че му бе зле през деня. Какво тайнствено притегляне го бе повело? „Може би дойдох съвсем навреме!“ Ах, да дойдеше веднъж тя и тази музика, тоя огън, тия цветя щяха да си възвърнат тяхната утешителна сила! От време на време кучето изръмжаваше на сън. Докторът се бе унесъл. На скарата в огнището купчините жарава навяваха представата за едно царство, опустошено от безжалостна разрушителна съдба! Обзет от нетърпение, Жорж стана. И точно в тоя миг видя как госпожа Каплер блъсна стъклената врата и в своя сив костюм пристъпи с някакво ведро великолепие. Беше свалила синия си шал, старателно се бе гримирала, а очилата й скриваха посърналите й очи. Тя ли е в действителност? И наистина ли бе изживял сцената в нейната стая? Тя сериозно гледаше пламъците и перуниките, красотата й му се видя дълбока и архаична и той сподави желанието да протегне ръка, да я докосне с върха на пръстите си, да опипа като слепец това лице. Като я отведе до креслото, той повика съдържателя, като плесна с ръце. Кучето подскочи. Докторът с обич го погали по гърба. Точно над главите им епископът навярно е буден в полумрака, наситен с аптекарски миризми. В помещението бе тихо. Бурята навън отминаваше.

— Разбира се, разбира се — казваше съдържателят, като се смееше, — докторът също с удоволствие ще приеме една чашка!

Този миг беше напрегнат като ненадеен отдих, сякаш никой по цялата земя не биваше да умира тая нощ. Без да се наведе, скришом, с късо движение тя хвърли в огъня един свит на топка плик, а когато той падна в жарта, показаха се два жълти предмета, които се овъглиха също бързо. Жорж не забеляза това. За него тоя ден завършваше като една съвършена линия. Чувствуваше се изпълнен с въображение, с желанието да се хареса, да покори. Нощта напираше по стъклата и звездите изгряваха. Всичко бе ново. Всичко беше без начало и без край и да живее бе цяло чудо! За да може да говори ниско та докторът да не чуе думите му, той бе седнал много близо до госпожа Каплер:

— От снощи — каза той — мисля само за вас…

Тя извади от чантата си табакерата и я подаде на Жорж със слаба усмивка и все пак лицето й изразяваше една все още далечна светлина като нощно отражение на повърхността на водата от потънала на дъното лампа.