Еманюел Роблес
Сянката и брегът (1)

1

Тъй като бе напуснал Париж много рано заранта, за да избегне задръстването, сега се чувствуваше уморен от пътя. Освен това, откак прекоси границата, валеше дъжд, ситен и упорит мартенски дъждец, а чистачките работеха зле и току спираха своя бяг в единия край. Отгоре на всичко настъпваше вечерта и лошото му настроение се засилваше, понеже никак не обичаше да кара нощем, ето защо се отказа да продължи до Кохел, немско градче на брега на Мозел. Катери плуваха срещу течението под белгийски или люксембургски флаг. Тънки пердета обрамчваха прозорците на жилищата и внушаваха представата на лек семеен покой. Малко след завоя на върха на един хълм се показа замък с тъмнозелени ливади наоколо и редици от тополи, стигащи до самия бряг. В тоя миг една табела му посочи гостилница на петстотин метра. Въпреки мъглата, която вече пълзеше от височините, той зърна постройката между дърветата, покрива от плочи, и железния й надпис.

Едва бе оставил колата в двора и стопаните го посрещнаха с весела любезност. Един пълен червендалест мъж му съобщи, че почти всичките стаи били свободни. Заедно с жена си и дъщеря си се справял с цялото заведение, тъй като в тоя период клиентелата била малобройна и той наемал прислуга едва през първите майски дни. Гостилничарят имаше меки движения, а под фланелката му се издуваха огромни мускули. Като ликуваше непрекъснато, сякаш ненадейното идване на френския пътник го изпълваше със задоволство, той го настани на втория етаж с лице към градината, та да е защитен от шума на пътя, но да има поглед и към Мозел. И наистина от прозореца се виждаше извивката на реката по течението и дори замъкът, ала под такъв ъгъл, че проличаваше по-ясно неговият тежък и навъсен вид. Сега той изглеждаше съвсем чер, квадратна кула се извисяваше над него и в нея блестяха две-три светлини, които мрачната вода отразяваше.

— Това ще ви хареса ли? — попита хотелиерът, усмихнат до уши.

— Много добре.

И наистина мекото легло, бухналият юрган, гредите, украсени с фаянс, тежката средновековна маса и безукорно чистата баня го изкушаваха, колкото и гледката към околността.

Когато попълни своя формуляр, гостилничарят прочете: „Жорж Дюрен, студент“. Адресът го накара да се усмихне: „Ах, Парис, Парис!“ — прошепна той, сякаш гостът му бе слязъл от рая.

Вечерята в малката трапезария със селска камина в приземния етаж сбра край общата маса неколцина клиенти, между които един духовник с бели копринени коси и лице на старица; една особа с тесни рамене, ала с нос като на Сирано и двама шофьори, които управляваха тежкотоварен камион, дошъл от Хамбург. Жорж бе предвидил за десет дни да привърши тезата си върху „Чувството за самотност и необщителност у Оберман“ и бе избрал долината на Мозел, тъй като му допадаше нейният романтизъм, лишен от блудкавост. Нещо повече, всички крайбрежни градове имаха една приветлива хубост, която му се нравеше.

За да получи отделна маса, той се позова на туй, че не знае немски език и ще затруднява себе си и околните. А всъщност копнееше за малко спокойствие и желаеше да се усамоти подир напрегнатия живот, който бе водил последните дни. Герда, дъщерята на стопаните, която му сервираше в престилка на цветчета, бе петнайсет-шестнайсет годишна девойка, все още възкокалеста и се изчервяваше за нищо. Знаеше доста добре френски и му съобщи, че духовникът бил Трирският епископ, а господинът с нос като на Сирано — лекар на име Фогт.

Към края на вечерята тя включи радиоапарата, който предаваше симфоничен концерт от Франкфурт, а малко преди това Жорж чу да ръмжи на двора автомобилен мотор. През прозореца видя един фолксваген, който маневрираше около грамаден камион, покрит с платнище. Светлината от фаровете му потъваше в зеленината на градината и създаваше впечатление за водна дълбина, а дърветата и зидовете сякаш се къпеха в неподвижна вода. Сетне всичко внезапно угасна. Някой заобиколи гостилницата и въпреки радиото Жорж долови чукането на дамски токчета по плочника в галерията. Съдържателят вече се бе втурнал и се чуха един подир друг два гласа, мъжкият бе гърлест, а женският звучеше плахо. Заинтригуваният Жорж се обърна към остъклената врата, която водеше към хола, и видя силуета на млада жена. Облечена бе в сив костюм с широки джобове и носеше кожена шапчица. Лицето й не можа да зърне, понеже бе застанала странично и попълваше своя формуляр, облакътена на писалището, до краката й имаше само един куфар. Все пак можа да установи, че е елегантна, висока и добре сложена, с тънки крака и тежък кок от руси коси ниско на тила. Един от шофьорите, седнал срещу остъклената врата, също оглеждаше пътничката и Жорж видя на лицето му захласнат израз, какъвто навярно имаше и той. Напук на всички свои намерения, той реши да не си ляга веднага, а да почака, докато непознатата слезе за вечеря. В това време гостилничарят запали огъня в камината и едно голямо куче вълча порода приближи и легна пред пламъците. Шофьорите и двамина още напуснаха залата, но епископът и д-р Фогт се разположиха да слушат концерта. Докторът се грижеше за звуковата настройка и понякога протягаше ръка към радиоапарата, сложен до него на желязна масичка. По расото на висшия духовник преливаха светлини, той слушаше отметнал глава, скръстил ръце на корема си, а аметистовият му пръстен приличаше на малко свирепо око. Жорж чака напразно и на края си каза, че непознатата навярно е поръчала да й сервират в стаята. Искаше му се да поразпита Герда, но тя бе заета в кухнята с майка си. И тъй засега бе най-добре да се откаже от бдението си. Поклони се на двамата меломани, качи се в стаята си и разтвори своя ръкопис. Тутакси разбра, че бе премного уморен за работа. Същевременно осъзна, че го преследваше образът на тая жена, изплувал в нощта, и това му се видя странно; тъй като дори не бе зърнал лицето й.