Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Денка Дамянова, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Еманюел Роблес
Заглавие: Сянката и брегът
Преводач: Денка Дамянова
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Френски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1980
Тип: сборник
Националност: френска
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна
Излязла от печат: 14.V.1980 г.
Редактор: Здравко Пеев
Редактор на издателството: Панко Анчев
Технически редактор: Пламен Антонов
Художник: Георги Стаменов
Коректор: Денка Мутафчиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1738
История
- — Добавяне (отделяне като самостоятелно произведение, беше при 37891)
4
Привечер общата трапеза събра на вечеря две двойки шофьори на тежкотоварни камиони, също така д-р Фогт и една стара дама, представителка на работилница за бельо. Но епископът бе болен и пазеше стаята от заранта. Дошъл бе да си почине в туй спокойно място, придружен от Фогт, който от дълго време го лекуваше.
Каква е болестта му? Герда не знаела. Обаче знаела — и това бе по-важно за Жорж, — че госпожа Каплер сигурно щяла да слезе. В камината пламтяха дебели пънове, а кучето спеше под едно кресло. Жорж виждаше през прозореца трите светлини на замъка, увиснали като три лампиона накрай тъмнината, а над брега гирляндите от електрически лампи сочеха входа на клуба на любителите на къмпинга. Тези картини изглеждаха недействителни, родени от някаква игра на нощта, както и отраженията им в реката, ала те все пак напомняха за мощното водно течение между варовиковите стени на долината. Вече не валеше, но се долавяше, че небето все още бе набъбнало от бури, а зад хребетите светкавици запалваха къси зарева. „Ние все чакаме следващия час, следващия ден, следващата година…“ Още една реминисценция от Оберман. Тя го подразни и тъй като Герда му поднасяше чай, той я запита дали най-после са потърсили по телефона госпожа Каплер.
— Да — каза Герда. — Преди малко. Аз самата прехвърлих разговора в нейната стая.
— А, добре.
Тоя път не почувствува стеснение от любопитството си. Но повече не посмя да разпитва девойката и да измъква други подробности от нея, например това дали госпожа Каплер бе говорила дълго със събеседника си и дали всъщност ставаше дума за един или за една събеседничка, ала тия въпроси се плъзваха в мислите му подобно на дълги тънки влечуги между храсти. „Защо ми трябва да се занимавам с тия неща?“ Изпи една чаша бяло мозелско вино, което му се нравеше, и насочи ума си към спомени от предишното лято, припомни си един италиански плаж с плисък на вълни и смях на девойки. „Вместо това глухо място да бях избрал Сан Ремо.“ Едва бе почувствувал това съжаление и госпожа Каплер влезе в залата. Кучето отдалече вирна глава, поглеждайки към нея. Най-младият шофьор я сподири с очи до масата й. Тя носеше същия костюм от предишната вечер и един син шал на врата си. Тъй като бе свалила очилата си, Жорж можа да види по-добре нейния поглед, който му се стори по-уморен, помръкнал, почти остарял. Тя взе да се храни, но както личеше, без апетит и след малко остави яденето и запали цигара. Обмисляше нещо с набръчкано чело, понякога обръщаше лице към прозореца и се вторачваше в нощта, където отново плющеше дъждът. На моменти нейните много светли зеници се втвърдяваха и приличаха на две малки сиви камъчета. Всяко нейно движение бе не толкова нервно, както по време на обеда, сякаш бе се отърсила съвсем от нетърпението и тревогата. „Може най-после да е получила утешителни новини.“ Сама в дъното на залата, тя изглеждаше едновременно примирена и несигурна, а той стоеше нащрек някак мъчително. Огънят в камината издаваше звук подобен на хъркане и човек би рекъл, че е самият шум на времето, което тече. Жорж се запита как да си обясни неясните чувства, които изпитваше към тая жена и които някак си го тревожеха. Имаше впечатлението, че ходи в мрачна задънена улица и търси нейния изход, притискан от стръмните стени на високи слепи фасади. От общата маса до него стигаха думите на шофьорите, прекъсвани от смях. Понякога, старата дама се разбъбряше с тъничък гласец, като навеждаше напред гърди и слагаше длан върху ръката на доктора. Светлината, която падаше от тавана, отделяше лицата едно от друго, оттласкваше ги много надалеч в друг един свят. И звуците прекосяваха безкрайни пространства, докато стигнат до Жорж. Сетне видя, че Герда се наведе към госпожа Каплер и си размениха няколко реплики. Косите и на двете имаха еднакъв цвят на мед. Щом му се удаде случай, той попита момичето:
— И тя не знае какво иска — каза то.
— Защо?
— Беше решила да си тръгне след вечеря, куфарът й беше готов, а пък сега…
— Предпочита да остане ли?
— Да.
— Заради лошото време?
— Може би.
— Нищо ли не обясни?
— Ами да прави каквото си ще!
— Така е, наистина.
Герда хитро го погледна и си отиде. Дъждът чукаше по стъклата. На общата маса пак избухнаха в смях и някой извика с весел глас: „Ама че щуротия!“ Когато се смееше, старата дама притискаше до устата си салфетката, навита като тампон. А д-р Фогт се дръпваше назад и на белезникавото му лице лъщяха очи на лешояд. Равнодушна към веселието, госпожа Каплер продължи да пуши, облакътена на масата и сключила ръце пред устните си, а върхът на цигарата й бе обърнат към Жорж, сякаш червеното огънче сочеше точно него. Тя бе свела клепки и продължаваше да стои абсолютно неподвижно зад тъничката завеса дим от цигарата. По стените имаше многоцветни фаянсови чинии, по тях играеха светлинки от огъня, а една от тях, точно над главата на госпожа Каплер, смътно напомняше с формата си едно огромно втренчено и сърдито око. „Всеки от нас е като един остров“ — мислеше Жорж, съзнавайки, че в него се надига необясним страх и леко го души. Спомни си, че бе имал подобно впечатление една нощ в едно прашно градче в Сардиния през август, когато се разтърсваше от треска, а сутринта убеди другарите си да заминат без него. Изведнъж надойдоха други пътници, отърсваха се в хола, влизаха шумно в залата и в бъркотията госпожа Каплер се оттегли. Жорж я видя как заобиколи масата и мина през остъклената врата. Знаеше, че все още има време, че може да я настигне, да я заговори под някакъв любезен предлог и да се отърси така от странното напрежение, но новодошлите се бяха скупчили при входа, сваляха палтата и се шегуваха помежду си. През тия няколко секунди, които загуби, госпожа Каплер се мушна в асансьора. Той постоя съвсем объркан и недоволен от себе си, сетне се завърна на масата и запали цигара. Мислено сподири младата жена по коридора на първия етаж. Щеше да разрови пак куфара, да вземе оттам дрешките си за сън… Докато си представяше всеки неин жест, новопристигналите насядаха край една маса близо до камината — бяха петима, по всяка вероятност семейство, майката висока, здраво сложена жена — и дебелият съдържател раздаде менюто, като се усмихваше ту на един, ту на друг. „Навярно започва да се разсъблича.“ Жорж си представи сцената — как сваля чорапите, жакета на костюма, полата, блузата — и беше чудно, че в тия представи нямаше никаква еротична сила. Те се редуваха с бързо темпо и напомняха за тревожното ускорение на времето. След като прегледа един вестник, д-р Фогт пусна радиото. Той грижливо настрои апарата и обяви, че ставало дума за концерт, препредаван от Щутгарт. Две-три светкавици блеснаха с бяла светлина в стъклата и предизвестиха музиката. Жорж се заслуша, ала едно едничко видение го владееше и в него госпожа Каплер ходеше напред-назад „непорочно гола“, с печална уста и решеше дългите си разпуснати коси.
Сега д-р Фогт бе седнал настрана, а големият пес бе изтегнат при краката му. През прозореца се мяркаха светлините на отсрещния бряг, трепкащи и смътни в дъжда. Изглеждаха отчайващо непостижими, навярно защото очертаваха огромни пластове нощ, враждебни, подтискащи, прекосявани от мъгли, набучени със скали. „Какво търся тук в тая неприветлива дупка?“ Чувствуваше, че бе загубил всякаква способност за възторг, за възхищение, за пристрастяване, че нещо в него полека загасва като лампа, която догаря, и че госпожа Каплер бе свързана с тая промяна. При тая мисъл той изви поглед към масата, където бе седяла госпожа Каплер, все още неразтребена от Герда. Недалеч от приборите блестеше някакъв предмет. Заинтригуван, той стана. Никой не се интересуваше от държането му. Позна сребърната табакера, която бе вече видял следобед от прозореца горе. Взе я и точно в тоя миг от радиото бликнаха и полетяха лирични звуци на цигулки. Повика с ръка Герда.
— Забравила я — каза тя. — Много е разсеяна.
Табакерата бе украсена с кукумявка, гравирана върху плочка от розова сплав, копие на Дюреровата кукумявка на Албертина Виенска, възпроизведена изящно с два аметиста, изобразяващи очите. В тия инкрустирани камъни играеха светлинки и придаваха на погледа на птицата жива дълбочина.
— Ако желаете — каза Герда, — ще й я предам утре. Сега навярно спи.
— Благодаря, ще сторя това сам.
Тя продължи да се усмихва, но бе се изчервила силно, навярно смутена при мисълта за любовната интрижка, която този случайно намерен предмет щеше да улесни. Тя добави със свенлив гласец:
— Тя е в шестнайста стая, в дъното на коридора.
Той отвърна на усмивката, леко потупа ръката й и излезе в хола, където топлината на радиаторите засилваше аромата от един огромен букет перуники. Един туристически афиш показваше Кьолнската катедрала, гледана от самолет, а на заден план Рейн сякаш отбелязваше края на дълго пътешествие, последния етап на края на мрачен път. Ами ако тутакси се качи при госпожа Каплер, нямаше ли да се приеме зле постъпката му в тоя необичаен час? Защо наистина не предостави на Герда да върне тоя предмет? И после защо да не почака до утре? Ако госпожа Каплер бе забелязала, че е забравила нещо, тя вече е прибягнала до вътрешния телефон и е предупредила съдържателя! И като си спомни, че тя се бе отказала от пътуването нощем заради умората, предположението му, че тя спи, още повече се засили. Ала нито тези разсъждения, нито угризенията бяха достатъчно силни да заличат желанието му да види на всяка цена госпожа Каплер. Нещо повече, неусетно той се бе качил на първия етаж.