Еманюел Роблес
Сянката и брегът (3)

3

Младежи препускаха с кану по реката, размахали гребла на червени и зелени черти. Разминаха се с кораб от речния транспорт, натоварен с облакътени на парапета пътници. В студения въздух тополите не изглеждаха очертани на фона на ливадата, която стръмно се изкачваше зад тях, а повече изпъкваха с гъстия си извисен клонак. Спомни си как Оберман описваше един алпийски пейзаж: „Порой се спуска от снежните върхари и когато утринното слънце се появява, то е като пробуждане на първобитна земя, един миг от нашите незнайни съдбини.“ По дяволите тая задръстена памет! Отказа се от Кохел, задоволи се да купи от първото село пощенски картички за приятелите си и веднага ги изпрати, изпълнени с любвеобилни думи като заклинание срещу чувството за самота, което все повече го обезверяваше. „Утре ще ида да се настаня другаде.“ На връщане се опита да анализира това, което наричаше „мрачна криза“, и го приписа на мъгливото време, на туй, че долината тук се стесняваше и подтискаше с ограничения хоризонт, и дори се позова на сюжета, който третираше от месеци насам и вероятно въздействуваше на духа му с коварството на оловни изпарения.

Когато стигна недалеч от гостилницата, забеляза в градината госпожа Каплер. Виждаше я много ясно през оградата, както седеше на желязно кресло, боядисано в бяло, близо до една широка кръгла маса с дупки по нея. Между облаците се показа зиморничаво слънцето. Жорж за миг се спря. Зеленият мирис на реката и лекият като от криле шум на вятъра стигаше до него. На няколко метра оттук госпожа Каплер четеше, кръстосала крака, някаква английска книга. Той прекоси входа и се поклони пътьом, ала тя, изглежда, не забеляза тая сдържана вежливост и това го ядоса малко. Можа обаче да забележи, че тя се бе гримирала и че освежените бузи и устни й придаваха самоуверен вид, без напълно да скрият известна крехкост, която Жорж много ясно виждаше. Той не можеше да си обясни нейната причина, тъй като всеки път, щом помислеше за тая жена, движенията на мисълта му срещаха съпротива, както при движения на плувец дълбоко във водата. „Любовникът й я кара да чезне по него“ — си каза той. Някой щеше да дойде и откъсне този хубав плод и тутакси тая мисъл се разгъна и покри ума му като ястребови криле. Бързо се качи в стаята, грабна ръкописа си и попадна на страницата, където коментираше лионското писмо от 18 май:

 

„Животът не е добър за мене, щом съм разочарован от благата му и ми остават само злините му; той е зловещ за мене и аз го напускам, съществото, което избира и иска, има това право.“

По повод на тези редове Жорж говореше за „мъжката прозорливост“ на Оберман, но защо бе туй прилагателно? Зачеркна го, сетне подържа перото във въздуха, неспособен да се съсредоточи истински, а то бе — не се съмняваше в това — поради присъствието долу, почти под прозореца му, на госпожа Каплер.

Той не устоя на желанието да иде до тоя прозорец. Да, тя бе там, застанала тъй, сякаш по-скоро очакваше, нежели почиваше. А може би никого не чакаше? Може би ставаше въпрос само за едно съобщение? А може да го е получила вече, докато е отивал в селото? „И какво от това? Наистина оглупявам!“ Възхити се на тежкия златист кок, на раменете, на дългите бедра и осъзна, че тя не само събуждаше чувствеността му, но имаше и нещо друго, някаква смътна връзка между тях, потулена дълбоко в инстинкта. А защо да не слезе? Защо не се възползува от това обстоятелство и отиде при нея? Озове ли се с нея, тогава ще решава, ще дири някакъв предлог, ще се довери на тая притегателна сила, която носеше в себе си. Тя четеше в оригинал произведение на Греъм Грийн. Можеше дори да различи едрите букви на заглавието върху обложката на книгата близо до една табакера. „Моят английски е доста добър, във всеки случай достатъчно добър, за да се справя!“ Щеше да опита, но заваля дъжд, отначало слабо, после се засили и заплющя. Госпожа Каплер събра набързо нещата си и побягна. В проливния дъжд градината сякаш се стопи, получи се само една неясна маса, в която едва личеше алеята с пясъчната настилка, а реката вече не се виждаше. В тоя дъжд изви сирената на катер, Жорж го видя как се изниза, сетне бавно и някак зловещо се хлъзна в тая сивота.

Върна се от прозореца. „Ако госпожа Каплер седне да чете в трапезарията или в салона, тогава нищо не е загубено!“ С възбудени от надеждата нерви той се обу набързо (обичаше да работи бос), нахлузи една вълнена фланелка и излезе в коридора. Тъкмо заслиза по стълбището, когато на долния етаж чу познатия му вече шум от токчета и замръзна на място с ръка на перилата. Всъщност тоя шум призова отново не само образа на пътничката, както бе я видял в гръб, облакътена на писалището, но и някои спомени, а най-вече беглото впечатление за загадка. Чу рязко щракване на ключалката. Плющенето на дъжда се засили. Сякаш глутници преминаващи плъхове тъпчеха целия покрив. Жорж доби илюзията, че плува в едно безбрежно време, че вихрушки го отнасяха към отдавна изживени часове и все пак подобни на сегашния, съвършено подобни и белязани със същото чувство за заплаха. Затвори се пак в стаята си неспокоен, с пресъхнала уста. Вън под напъните на вятъра клоните измъчено се огъваха и размахваха като знамена. „Не исках тоя смут да премине тъй скоро, пишеше Оберман. Почувствувах, че нещо докосвах в празнотата“… Отстрани книгата и се изтегна на леглото с чувството, че се спуска в черните води на кладенец, където внезапно щяха да лумнат тайнствени фосфоресценции, съвсем неочаквани и необясними. С очи към тавана и ръце под тила, той още веднъж се вгледа въпросително в себе си, подозирайки смътно, че туй изпитание имаше някакъв смисъл и че той не отстъпваше на съблазните на желанието. Впрочем той се познаваше и знаеше как се събужда неговата чувственост и как избухва. Не, той не желаеше тази жена след всичкото туй самоописание, трябваше да заключи, че тя го бе завладяла, както никоя друга досега. При това само бе я зърнал, никога не бе й говорил и нищо не знаеше за нея. А съществото му цяло копнееше да иде при нея, да счупи стъкленото кълбо, в което я виждаше да се движи, далечна, равнодушна и предадена на своята съдба. „Какво трябва да сторя?“ Сега мисълта му се движеше в мъгла, като тая, която обсаждаше къщата и правеше непрогледни стъклата. Все пак си наложи упорито да оглежда всяко ъгълче на съзнанието си и да проумее що за душевно състояние бе това, което се бе породило в един пласт на разсъдъка му и вече му се изплъзваше.