Стефан Д. Стефанов
Трубадур (9)

Глава VIII
Когато постъпиш в горския дом

Не умрях от пневмония.

Малко по-късно, вече освободен и облечен, пиех чай в друго „помещение“ в пещерата. Селяните съвсем си бяха отишли, а вещицата и двете й помощнички бяха скрили прелестите си под напълно невзрачни дрехи. Чаят беше билков, приготвен в котле на огън. Истинска вещерска отвара, полезна за гърлото. И така, аз пиех чай, приказвах си сладко с Камила, а двете девойки спяха до нас върху купчина кожи. Впечатляващо, имаше и една от мечка.

— Както споменах по-рано, Трубадур, ти ме заинтригува — каза ми Камила. Истинското си име не й бях разкрил. — Но всичко дотук са само думи. Бих искала доказателство за уменията ти, нещо, което да ме мотивира да ти помогна. Това, за което ме молиш, ще бъде тежко изпитание и за теб, и за мен. Трябва да съм сигурна, че ще се справиш и след това. Няма смисъл от усилията ми, ако накрая всичко се окаже само думи.

— Разбирам — отвърнах аз. Всъщност не разбирах, но не исках да изгоря тънките мостове на доверие помежду ни. — Каква ще е задачата ми?

— Директно на въпроса, а? — усмихна се тя. — Е добре, явно наистина бързаш. Нагоре в планината има голяма дървена къща. Искам да я откриеш, да пренощуваш там и на сутринта да ми донесеш дар от нея.

— Какъв дар? — попитах аз.

— Ще го познаеш, като си там. Аз имам начини да разбера дали си бил в дома им, или си се крил на двеста крачки от пещерата ми — рече Камила.

Замълчах за момент, за да обмисля искането й. Да откажа не можех, не и след като бях стигнал чак дотук. Естествено, имаше някаква уловка и нещо конкретно, от което Камила да извлече полза. И дума не можеше да става, че ще е толкова лесно да пренощувам, че и да си взема нещо за спомен.

— Е, ще се справиш ли? — попита ме тя с палав тон.

— Разбира се.

След като бяхме уточнили цената за окултните й услуги, аз се върнах на темата, която ме занимаваше още от първия поглед помежду ни.

— Хиляда години?

— Малко повече, нали ти казах — рече Камила. — Преживях чуми, войни, турци, германци, какво ли не. Натрупала съм невиждан житейски опит. Знам повече от всеки друг, когото си срещал.

— Как го постигаш?

— Плащам цена. Едната цена я плащам с кръв — изяждам нечие сърце. Другата цена ще я платя накрая — душата ми. След дългия живот сред хората, за мен няма да има вечност — говореше така, както Диана за покупките си в мола.

— Аха. Сърца от девици ли?

— Някога — да, напоследък — почти не. Виждаш ли — обясни ми тя, — в днешно време се вдига голям шум за всяко изчезнало момиче. Имах вече сериозни проблеми с властите. Оказа се обаче, че зрели мъже изчезват съвсем анонимно, без никой да се заинтересува от тях. А сърцата им вършат не по-лоша работа от тези на девици; останалото е драматизъм.

Ето че и без да съм живял хиляда години, научих древна мъдрост. Щеше да ми е от полза някой ден, ако реша да продам душата си срещу дълголетие. Позволих си още един въпрос.

— Хиляда години — защо?

— Как защо, Трубадур? — засмя се топло тя. — След като знам какво ще стане после с мен, как да умра? Живее ми се, искам да ям, да спя, да се любя и да научавам нови неща. Животът ми не минава само в този пущинак — много добре знам какво е да се излежаваш на топлия морски бряг например. Разбираш ли, не искам никога да умра!

— А момичетата?

— Моите гълъбици — кимна към тях Камила. — Прелестни са, нали? Истински девици, недокоснати от мъжка ръка, родени от мен и отгледани тук от мен.

Тя остави чашата си, наведе се над тях и ги погали последователно по косите. Едната девойка потрепна в съня си и сбърчи носле, а Камила и зашептя нежно.

— Толкова сила има в тях, толкова младост, толкова невинност. Ааах! — тя въздъхна и размърда рамене. — Те са като вино, което отлежава, Трубадур. Обираш гроздето, мачкаш го, затваряш бутилките, слагаш ги в избата и в продължение на седемнадесет години ги гледаш всеки ден, забърсваш праха, проверяваш цвета, но не разчупваш восъка, а чакаш, търпеливо чакаш да им дойде времето.

Сравнението й ми се стори доста недодялано. И като им дойде времето какво, отнема им девствеността ли? После взех да схващам и стомахът ми се сви.

— Когато им дойде времето, ще им изтръгнеш сърцата ли? — попитах аз с надежда да греша.

— Именно.

Чаят изгуби вкуса си. Гледах момичетата, които спяха невинно до нас и си ги представях облени в кръв. Що за майка бе това?

— О, те знаят — рече Камила. — Знаят, че за това са създадени. Откакто са родени, те са наясно с предназначението си, разбират го и го приемат. Мога спокойно да спя до тях, без да рискувам да ми прережат гърлото през нощта. Поне тези тук.

— Нали каза, че това с девиците било драматизъм? — подхвърлих й злъчно аз.

— Не и ако са моя плът и кръв. Сърцето на всяка от тях ще ме зареди с толкова живот, че след това ще забравя как са изглеждали лицата им.

— Правила ли си го и преди?

— Многократно — отвърна ми тя и ми показа костените гривни, които момичетата носеха на китките и на глезените си. — Виж, тези са от пръстите на мои дъщери.

Вече исках да повърна. Предпочитах да се изправя срещу цяла банда главорези, отколкото да пия чай с тази луда древна жена. По дяволите, дори се беше чукала с мен!

— Трябва да вървя — рекох аз и станах. — Къде да открия онази къща?

— Ще те изведа оттук — каза Камила и също се изправи. — Времето е подходящо — навън е преди обед.

Оставихме обречените спящи красавици и поехме към изхода на пещерата.

Изпълзях навън по корем. Не вярвах, че дупката, през която трябваше да мина, бе парадният вход към свърталището й, но не си позволих да коментирам. Човек се научава да не бъде ненужно обстоятелствен в присъствието на жена, която от хиляда години се храни с още туптящи човешки сърца.

Ако можеше да се вярва на упътванията, дадени ми от Камила, ми предстоеше да измина около шестнадесет километра през непозната пресечена местност. Все още бе рано и достатъчно светло, но не исках да си насилвам късмета в планината, затова поех с бърза крачка в указаната ми посока. Няма да описвам подробно пътя си до горския дом — ту имаше пътеки, ту не. Зърнах един заек, чух някъде наблизо диво прасе, видях в далечината някакво село. Птичките пееха в клоните над главата ми, а слънцето топлеше гърба ми, без да прекалява. Единственото, което си струва да се отбележи, е, че все повече се отдалечавах от всякакви следи на цивилизацията. Който и да обитаваше този край, не бе социален тип.

Когато преминах през последния ориентир — две сухи черни дървета, стърчащи като колони на порта — видях къщата. Приличаше на огромна дървена ловна хижа, разположена на поляна насред гората. Отпред имаше веранда с дълга пейка и четири колони, украсени с рога от елени. От стряхата висяха всевъзможни кожи на животни, както и връзки билки, които вятърът поклащаше и караше да шумят. В тази част на гората птиците не пееха. Ако досега бях напредвал бързо, в надпревара със скриващото се слънце, бе дошло времето да проявя малко предпазливост. Отпред не се мяркаше жива душа, но през прозорците можех да видя запалени светлини вътре.

Макар да се намирах в средата на нищото, аз различих в пръстта следи от гуми с голям грайфер, вероятно оставени от пикап или джип. Огледах земята около двете черни дървета и открих тънка корда, която бе опъната встрани от всяко дърво. Водеше или до капан, или до аларма. Време бе да проверя какво ме очаква в къщата.

Пристъпих напред и огледах двора — още следи от грайфери, купчина двадесет и два цолови гуми, стар дизелов мобилен генератор на ток, покрит със зебло, две метални туби, кладенец, затворен с тенекиен капак, кутия с инструменти, оставена върху него, захвърлена в тревата лопата, изпусната и стъпкана работна ръкавица…

Тъкмо се чудех дали да не подвикна, когато чух тъп удар някъде зад къщата. Последваха още няколко. Липсваше ритмичност, т.е. едва ли бе някаква машина. Когато се приближих до входа, вече можех да се закълна, че някой цепи дърва. Тръгнах покрай къщата и пътьом опитах да надникна през прозорците, но те бяха зацапани, само сиянието зад мръсотията ми подсказваше, че вътре светят лампи.

Озовах се зад дългата къща и видях навес с натрупани под него нарязани дърва. Пред навеса бе поставен голям пън, а зад пъна стоеше жена с брадва в ръце. В краката й лежаха няколко цепеници. Щом ме видя, тя се ококори и вдигна брадвата пред себе си.

— Назад! Назад! Върви си! — извика ми тя.

— Госпожо, няма да ви сторя зло! — рекох аз и вдигнах ръце с дланите към нея, но все пак спрях.

— Аз ще ти сторя зло, ако не си вървиш! — каза жената.

— Изгубих се и чух как цепите дърва — излъгах аз. — Ще ми помогнете ли? Търся подслон за през нощта. Мога да ви платя добре.

— В този дом няма подслон за изгубени скитници! Върви си или ще пострадаш!

— Ако ви е страх от мен, ще ви разбера — рекох аз и заотстъпвах назад.

— Не ме е страх от теб, страх ме е за теб! — отговори тя. — Върнат ли се братята ми, с теб е свършено!

Добрата новина бе, че тази жена не искаше да ме нарани. Лошата новина бе, че има братя, които вероятно щяха да ме наранят. Не можех обаче да си позволя да не изпълня задачата, поставена ми от Камила. Не бях стигнал толкова далеч, за да ме откажат двама-трима селски юнаци. Ето защо пуснах най-дружеската си усмивка и седнах на земята.

— В такъв случай, ще изчакам тук — рекох аз. — Много бих искал да се запозная с братята ви.

— Ти си луд! — извика жената и размаха брадвата. Липсата на реакция от моя страна (вследствие на години упорити тренировки по самоконтрол) я изненада и тя отпусна ръце. След това изруга, замахна с брадвата и я заби дълбоко в дръвника. Сложи ръце на кръста си и ми рече:

— Наистина си луд, а?

— Не точно — отвърнах аз. — Но съм смел.

— Братята ми са наистина гадни, момче — каза ми жената. — Убиват. Не е достатъчно да си смел, за да се изправиш срещу тях.

— Убих всичките си братя, преди да дойда тук — рекох аз мрачно и спокойно. — Това достатъчна атестация ли е?

За миг тя се ококори и в очите й видях страх. Но вместо да посегне към брадвата, жената отстъпи назад.

— Ако ще се възползваш от гостоприемството ни, поне го заработи — нареди ми тя. — Грабвай брадвата и нацепи двадесет от тези. След това донеси пет кофи вода от кладенеца отзад при мен в кухнята. Когато приключиш, ще наредиш масата и ще подготвиш огъня в пещта. Ако това не е направено, когато братята се върнат, момче, съвсем ще се ядосат.

— Нищо работа! — отвърнах аз и запретнах ръкави.

Работата с брадвата ме загря приятно и се поразхвърлях.

Вместо да си върши нейните неща, домакинята стоеше на няколко крачки от мен и ме следеше как се справям. Приключих с цепениците бързо и ги внесох в къщата. Имаше само едно помещение, огромно. Самото то бе разделено на три: кухненски кът с пещ в единия край, където имаше няколко шкафа и маса; дузина ниски легла, нагъчкани едно до друго; дълга маса с пейки от двете страни в противоположния край на къщата, откъм фронталния вход. Покривът се държеше на осем масивни дървени колони. Те, както и подпокривните греди, бяха накичени с животински кожи, глави и рога. На няколко места бяха поставени старовремски ловни копия, лъкове, топори и ножове. Някои оръжия бяха с каменни остриета. Явно семейството се занимаваше сериозно с колекционерство.

Светилниците бяха огнени, а заради тях таванът и стените бяха мазни и черни. Да си светиш с жив огън в дървена къща не ми изглеждаше особено мъдро, но не повдигнах въпроса пред жената. Самата тя, докато разглеждах дома, бе застанала до мен като екскурзовод, който чака да отговори на любопитния посетител. Използвах момента да огледам и нея самата.

Беше доста по-ниска от мен, по-скоро слаба. Изглеждаше ми силна и жилава, което не ме учудваше, ако всеки ден й се налагаше да върти брадвата и да вади вода от кладенеца. Косите й бяха дълги до раменете, леко чупливи, на цвят тъмноруси. Сутринта бе пропуснала да се среше. Под очите й природата я бе напръскала обилно с лунички, имаше и доста по носа. Като цяло кожата й изглеждаше суха. На възраст бе… не можех да кажа с точност, но може би на около тридесет и пет до четиридесет. Около очите й обаче се бяха образували сенки, а по лицето й бяха плъзнали първите бръчки. Предположих, че преди десетина години е била много красива, но тежкият живот се бе отразил на външния й вид. Смътно ми заприлича на някого, но не успях да се сетя на кого — може би на някоя актриса или непозната на улицата, с която бяхме разменили погледи.

Извадих вода от кладенеца, помогнах й и с подготовката на огнището. Накрая тя ми подаде купчина съдове и прибори и ми посочи масата. През цялото време работихме мълчаливо. Не се чуваше никакъв звук, освен стъпките ни и тракането на чинии.

Навън неусетно се бе стъмнило.

Шумът от мощен дизелов мотор разцепи тишината и аз едва не изпуснах последната чиния. Жената погледна рязко към мен и посочи с глава към задната врата, но аз само скръстих ръце и останах на мястото си. Тя завъртя очи и прочетох по устните й едно безмълвно „глупак“.

Пред къщата спряха три автомобила и един по един двигателите замряха. Чух множество мъжки гласове в тъмнината отвън. Вратата се отвори с трясък и братята нахлуха у дома си.

Повечето бяха все едри мъжаги, на възраст между двадесет и петдесет години. Носеха грубо облекло — ботуши, гащеризони, джинси, изгубили оригиналния си цвят, камуфлажни якета, карирани ризи, тиранти, всевъзможни шапки и оръжие. Много оръжие. Всеки от тях бе нарамил ловна пушка или автомат Калашников. Лицата им бяха като дрехите — грозни, ръбати, тъмни и брадясали. Сред големите мъже имаше и трима по-млади, а последни влязоха няколко деца на приблизително шест, осем и дванадесет години. Тук-там обаче забелязах и по-нови дрехи, които стояха нетипично на носителите си. Както си говореха на висок глас, те изведнъж замлъкнаха и се скупчиха около мен. Бяха общо дванадесет.

— Добър вечер — казах аз.

— Добре дошли, братя, добре дошли! — втурна се покрай мен жената и посегна да свали пушката от рамото на мъжа право срещу мен, който изглеждаше така, сякаш също обмисля да свали въпросната пушка. Той беше към четиридесетгодишен, с рижа четина по лицето и малки сини очи, които ме опипваха недоверчиво.

— Добре заварила, сестрице — отвърна непознатият. — Виждам, че тази вечер имаме гост на нашата трапеза.

— Господа, ще помоля да споделя не само трапезата, а и покрива ви — рекох аз.

— Този странник ми помогна днес с дървата, с водата, както и с всички други приготовления, братко — каза жената.

— Благодарим ти, странниче — кимна ми водачът. — Заповядай, хапни с нас, още повече, че си го заслужил.

Те се пръснаха из помещението, разхвърляха връхните си дрехи и пушките и отново се разприказваха, все едно аз бях просто нова част от интериора. Сестра им им помагаше да се измият, тичаше да носи пешкири, подпитваше ги това-онова. Освен пушки мъжете внесоха и дивеч — зайци, една дива коза и глиган. Някои от тях се заеха да ги дерат. Скоро месото бе насечено и нанизано на шишове, които после бяха разположени над огъня. От един от кухненските долапи бяха изнесени керамични стомни с вино. Всички се настаниха около масата.

— Седни до мен, гостенино — покани ме братът, който пръв ме бе заговорил, след като пак пръв му бе поднесено да се измие. В къщата, естествено, нямаше течаща вода. Докато другите се суетяха наоколо и споделяха моменти от днешния лов, лидерът на групата стовари тежката си длан върху рамото ми, придърпа ме свойски до себе си и ми рече:

— Искам сега да знам кой си и какво дириш тук, за да не те сполети съдбата на онова прасе!

— Избих много хора в Тополово, после в Батак, а във Варна направо счупих всички рекорди — отвърнах му аз. — Скоро не ще мога да се покажа сред хора; сигурно и малките деца ще ме познаят от полицейския бюлетин.

— И реши да дойдеш при нас? — попита ме той недоверчиво.

— При вас точно — не, нямаше откъде да знам, че тук живеят дванадесет братя и една сестра. — Отново успях да му отговоря, без да го излъжа, сто на сто го беше усетил. — Търсех възможно най-изолирано място, изоставено или пък с някоя бабичка, която да ме подслони.

— Ахам, разбирам — рече той. — Името ми е Спас. С останалите братя можеш да се запознаеш и по-късно. Казваш значи, че си масов убиец, а? Не те ли е страх, че ще те предадем на полицията?

— Като ви гледам, момчета, по-скоро бихте ме заровили зад къщата — отвърнах аз. — Не ми приличате на хора, които всяка сутрин си пият кафето с окръжния полицай.

Той изсумтя и като че ли се усмихна.

— Сестрицата ни не те ли предупреди, не те ли прогони?

— Опита се — потвърдих аз и продължих, — но това не ме спря. Какъв избор имах? Забелязах част от капаните, както и че тук живеят опасни хора. Достатъчно щеше да бъде да ви каже, че наоколо се мотае съмнителен тип, за да започнете да ме преследвате в планина, в която едва се ориентирам. Нее, предпочетох да се запозная с вас.

— А ако сега брат ми Венко стои отзад и е готов да забие ножа си в гърба ти? — попита ме Спас.

— Лош късмет за мен, лош и за вас. Не нося пари, нямам скъпоценности, т.е. не съм обичайната ви плячка. Ако ме задържите в плен, никой мой близък няма да ви плати откуп. Цѐнен съм само жив, с тези две ръце.

— Не те разбирам, страннико! — смръщи вежди той. Междувременно почти всички бяха седнали около масата и следяха разговора ни внимателно.

— Зайци, прасета, диви кози… Добър улов, но не стига — започнах аз. — Не и за да изхрани тринадесет души. По тези краища няма кой да изкупува дивеч или кожи, а няма и кой знае колко улов. Не сте общи работници, защото на километри околовръст не видях нито строеж, нито завод, нито ферма. Освен това всички носехте оръжие. Ризата, която онзи хубавец там е облякъл, е изключително скъпа и сравнително нова, контрастира на останалата част от облеклото ви. Часовника, който ти, Спасе, си сложил на ръката си, струва поне хилядарка и не знам друг начин да се е озовал у теб, освен да си го свалил лично от китката на предишния му собственик. В дъното, до пещта, стоят няколко телевизора в кашони, макар че дори нямате електричество. Носите автомати, но не ловни СЛР-и, а никой законен ловец не може да ловува с напълно автоматична щурмова пушка. Този, подпрян на колоната до по-младия ти брат, е АКСУ, десантно или танкистко оръжие. Абсолютно непригоден за лов на дивеч в гората, но пък крайно удобен да стреляш през прозореца на автомобил. Не, господа, вие не сте просто ловци. Вие сте разбойници. Грабители. Убийци на пътя. Или греша?

Те ме гледаха озадачени.

— Как позна? — попита едно от най-малките момчета.

Спас го стрелна с поглед, но вече бе късно. Бях успял да ги впечатля.

— Ченге ли си? Някакъв специален агент? — попита ме Спас. Вече ме бе освободил от прегръдката си и се беше обърнал изцяло към мен.

— Не. Вече се представих. Цял живот съм убивал хора и съм свирил на китара — за разнообразие. Наричат ме Трубадур — рекох аз.

— Нека го пробваме, Спасе — предложи двадесетинагодишен мъж с гаден белег през бузата. — Ако успее да ме надвие, може и да има истина в думите му.

Спас огледа останалите и по киманията им прочете, че одобряват предложението. Тогава той се изправи, дръпна ме след себе си и извика:

— Няма нищо по-хубаво от един бой преди вечеря! Давай, Венко, ти си!

Има, помислих си аз — аперитив и салата, но мнението ми не бе от значение. Изправих се срещу мъжа, който ме бе предизвикал, и застанах в очакване. Той извади иззад гърба си голям ловджийски нож с дръжка от еленов рог и го размаха пред мен.

— Хайде, масовия убиец, да те видя! — извика ми той.

Когато прибрах отново Близнаците отзад под якето си и отстъпих назад, времето потече отново. Много от братята осъзнаха, че лицата им са опръскани с кръвта на Венко. Най-малкото дете се разрева на мига. Венко все още размахваше ножа, когато коленете му изведнъж поддадоха и се строполи на пода. Локвата кръв започна да пълзи към обувките ми. Двата разреза бяха перфектни — и двата през гърлото, на половин сантиметър един над друг.

— Спасе, той го уби!

— Уби Венко!

— Венко!

Спас вдигна ръка и всички млъкнаха. Той прекрачи трупа на брат си и сложи ръка на рамото ми.

— Вече напълно ти вярвам, Трубадур — рече той. — Съдбата знае своето. Тази вечер ти ще заемеш мястото на Венко на нашата маса!

Вечерта започваше добре. Само преди един ден бях изгубил семейството си, а ето, че вече имах ново. Прекалено хубаво бе, за да е истина. Добре, че не съм сантиментален. Не можех да знам дали до сутринта Спас и останалите психопати нямаше да ме заколят и консервират в буркани за зимата, но мигновеното убийство на техния „ножар“ очевидно ги бе впечатлило.

Спас, който не беше най-големият брат, но единодушно оглавяваше бандата, вдигна наздравица за приемането ми в лоното им и всички шумно аплодираха, забравили вече за Венко. Аз също пих от силното им вино и съжалих, че все още бях гладен — удари ме директно в главата. Докато се запознавах набързо и непоследователно с различни братя като Захари, Георги, Камен, Петър и т.н., аз мярнах с периферното си зрение как сестра им, т.е. сестра ни, се опитва да извлече трупа за краката. Аз потупах Камен (или Тодор?) по рамото да се отмести и станах да й помогна.

— Поне това му дължа! — извиках аз и се засмях, под шумното одобрение на компанията. Двамата с жената хванахме по един крак и изтеглихме Венковото тяло през входната врата. Продължихме още няколко крачки назад, озовахме се на верандата, далеч от светлината и от ушите на другите. Аз пуснах крака на Венко и я погледнах в тъмното. Отблясъците от прозорците се отразяваха в очите й като два въглена.

— Не тъгуваш ли за брат си? — попитах я.

— Никакъв брат не ми е! — отвърна тя и изплю голяма храчка върху главата му. — Радвам се, че го уби. Всичките искам да ги видя мъртви!

— Но защо? — попитах аз, ала тя ми направи знак да мълча и да се връщаме в къщата. Явно и новото ми семейство си имаше проблеми. Прекрачих прага с усмивка и заех мястото си до Спас.

В следващия един час им разказвах за себе си — отново почти без да лъжа, просто спестявах повечето истина. Наблягах на убийствата, на подробностите, на кървищата. Всички те ме слушаха в захлас, надигаха чашите и късаха полусурови мръвки. Говорих колкото се може повече и избягвах да пия от силното таниново вино; те пиеха и за мен. На два пъти обръщах чаша на екс, след това излизах навън да пикая и избълвах изпитото, преди да се е просмукало през стените на стомаха ми.

Луната бе вече високо горе, когато Спас реши да ме посвети в делото на братството. Че не бяха всички родни братя, си личеше още след първите петнадесет минути, макар и да имаше доста прилики и между големите, и между малките, които бяха все луничави. Спас взе Захари и Камен, най-възрастните, и ме изведе навън при колите. Подминахме тялото на Венко, все едно не беше там. Спас ни накара да замлъкнем и ние застанахме в нощната тишина до един от трите пикапа. Тогава чух ясно звука — идваше от багажника — нестройно потропване, дращене, грухтене. Спас извади ключа за автомобила и го пъхна в ключалката. С тихо щракване го превъртя и повдигна капака.

Фенерите на Захари и Камен осветиха момиче, което се бе свило между останалия багаж — черни найлонови торби и сак. Ръцете и краката й бяха вързани със син кабел, а в устата й бе натикан парцал на каре в сини, розови и жълти цветове. След миг го разпознах като парче откъснато от нейната риза. Беше обута в съвсем къси кафяви джинсови панталонки, носеше и бели чорапи. Единият й кец липсваше. Краката й изглеждаха насинени и изподрани, можех да видя дълбока драскотина и на едното й рамо. Ризата й отпред беше раздърпана, виждаше се син сутиен, а гърдите й, прилично едри, почти бяха излезли — забелязах половината от ареола на лявата гърда. Имаше руси коси, стигащи малко до под ушите и сини очи. На едната й буза си личеше скорошна синина.

— Откуп ли? — попитах аз.

Спас поклати глава.

— От кого? Беше с майка си, баща си и по-големия си брат. Сега и тримата лежат в едно дере, ако още не са ги изяли вълците.

— О.

— Остава при нас — каза Спас. — Милата ни сестрица Анита вече остаря. Не смогва да се грижи за нас. Трябва й отмяна.

— Трубадур — обърна се към мен Захари, който всъщност бе и най-възрастният. — Снощи ми се присъни странен сън. Видях два вълка да се давят, накрая единият умря в кърви. До вълците стоеше агне. Когато победителят приключи с опонента си, разкъса й агнето.

— Странна работа — рекох аз.

Захари кимна в тъмното.

— Не беше случаен този сън, това ми е мисълта. Имахме днес вълци, имаме и агне — продължи той. — Ти вече прехапа гърлото на Венко. Агнето също е твое. Такава чест не сме оказвали на никого.

— Разбирам — рекох. „Агнето“ чуваше всичко това и след последните му думи започна да се мята още по-ожесточено. — Първо аз, после и всички останали, нали?

Тримата се засмяха, вместо да ми отговорят.

— После — казах им аз. — Искам да се напия за новото ми семейство.

— Да вървим тогава! — извика Спас. — Нощите тук са дълги, има време за всичко!

Купонът продължи. Братята си припомняха предишни набези, обсъждаха днешния и се заканваха за геройствата, които им предстои да извършат. Територията им не се ограничавала само до Странджа и околностите — извършвали грабежи и убийства из цялата страна. Имали свои хора в различни градове, които успявали да шитнат краденото срещу дял от печалбата. Едно момче в Ямбол разфасовало автомобилите на жертвите за нула време, а горите наоколо били чудесно място за гробове. Кой знае колко неразкрити убийства и изчезвания тежаха на съвестта им. Колкото повече ги слушах, толкова повече се убеждавах, че не го правеха за пари. Не беше и точно удоволствие. Беше… начин на живот.

Сестрицата им Анита нито за миг не седна на масата, само шеташе и изпълняваше нарежданията им. Не знам как изкара цяла нощ на крак, не я видях нито да пие, нито да яде, а доста я наблюдавах.

В един момент Захари, който седеше от другата ми страна, се наведе към мен и ми прошепна в ухото:

— Агънцето блее сладко, но ти все пак искаш нещо по-жилаво, нещо за силни мъже, а?

— Не те разбирам — отвърнах аз.

— Забелязах как все гледаш Анита — отговори ми Захари.

— Извинявай, забравям, че вече ми е сестрица — казах аз и се усмихнах фалшиво. Той се ухили и разкри липсата на половината си зъби.

— Давай, братко, яхни я! Каквото е наше, вече е и твое!

Не знаех какво да отговоря на тази покана. Брат да сводничи на сестра си и то по такъв дебелашки начин… отвратих се, но се постарах да не ми проличи.

— Ех, срамежливецо! — извика силно той и ме плесна по гърба. Повечето братя не разбраха защо, но избухнаха в дивашки смях. Захари стана и отиде при Анита. Дръпна я за ръката до една колона и й заговори в ухото. Тя пребледня, после ме погледна злобно и извъртя лице от мен, ала той улови погледа й и стисна с пръсти брадичката й, главата й насила се изви и тя трябваше пак да ме погледне. Никой от братята не му обръщаше внимание. Захари я пусна и се върна при мен, а сестра му изтича навън през задната врата.

Той ме стисна силно за рамото и прошепна:

— Давай, отивай веднага, докато е разпален някакъв огън в тази студена фурна!

Спас ме погледна изпитателно. Аз отпих от виното, този път наистина, и залитайки се измъкнах от пейката. Преди да се отдръпна, Спас сграбчи ръката ми и рече:

— Чакай! Това няма да ти трябва, послушай ме!

С другата си ръка той бръкна под якето ми и измъкна пистолета, след това опипа за Близнаците и ме лиши и от тях.

— Да не й хрумне някоя глупост, докато се въргаляте — обясни той и ме пусна да вървя подир сестра му.

Противно на принципите, изградени през годините, аз не се стреснах и не се опитах да си върна оръжията. Каквато и игра да играеха тук, можеха да ми теглят ножа по всяко време. А и трябваше да говоря с тази Анита, за да разбера по-добре братята й.

Излязох навън и я настигнах при навеса с дърва; не че тя бързаше. Влачеше се като обречен на смърт към дръвника. Аз я хванах за раменете и я обърнах към мен. Тя се остави в ръцете ми като кукла. Беше толкова лека, можех да я понеса в скута си. Светлината бе оскъдна, но ми стигна, за да видя, че е обляна в сълзи.

— Не плачи, Анита — казах й аз. — Няма да те нараня. Забравѝ какво каза брат ти Захари.

— Брат… — процеди тя през зъби. — Две братчета ми е посял!

Толкова ме изненада, че пръстите ми се разтвориха и тя полетя назад. Успях бързо да приклекна и да я хвана, преди да падне по гръб. Бях застанал на коляно и отново я държах.

— Какво говориш?! — прошепнах аз.

— Истината! — отвърна тя тихо. — Братя? Няма братя тук, само бащи и синове. Четирима от тях са мои! Един имам мъртвороден и две момичета през последните години, чиито глави размазаха в подпорните колони още щом ги извадиха от мен. Едната дори не я зърнах, толкова бърз бе Спас, щом видя, че бебето няма пишка!

— Но защо?! — попитах аз невярващо.

— Защото така! Защото така са правили дедите им столетия наред в тези планини! Защото са братство с една сестрица, която не е никаква сестрица, а само майка на децата им и отдушник на нагона им! И сега ти, нещастнико, като нов брат, си длъжен да направиш същото.

— Няма да ти посегна — заявих аз и наистина го мислех.

— Ооо, ще ми посегнеш, и то веднага, защото Спас гледа в сянката зад прозореца. Ти сподели трапезата им, сподели кръвта им, сега ще споделиш и сестрицата им. Не го ли сториш, ще търсят нов дванадесети брат!

Като се замисля, май наистина ме наблюдаваха. Космите на врата ми настръхнаха. Луната беше потънала зад дърветата, звездите бяха закрили очи с тънки облаци, горските гадинки не смееха да се обадят. Само прозорците на къщата светеха злокобно и от време на време долитаха гласове отвътре. Повярвах й за Спас. И сигурно не беше само той, ами и Захари, а защо не и всички те, дори най-малките, децата на Анита. Живите поне.

— Давай, давай, или дръвника! — прошепна тя и започна да се притиска в мен. Ръцете ми се задвижиха машинално, но кръвта бе нахлула в главата ми, а не където имах нужда от нея сега. Оръжията ми бяха останали вътре, но какво ли щях да сторя срещу единадесет главорези? Анита бе успяла да разкопчае панталона ми и студената й ръка бръкна в гащите ми. Тя застана на колене до мен и започна да ме целува, притискайки гърдите си в мен и все така опипвайки члена ми. Постепенно, благодарение на усилията й, кръвта започна да слиза надолу и аз подех инициативата. Така, след няколко минути, с ръце, подпрени на дръвника, и задник, обърнат към мен, Анита ме превърна в пълноценен член на братството. Не че вече нямах опит със сестрите, но да не се връщам към друга болезнена тема.

Откъм фасадата се чуха викове, свиркания и дюдюкания. Изправих се; обувайки си наново панталоните; и надзърнах зад ъгъла. Братята бяха отворили багажника на пикапа и тъкмо измъкваха непознатото момиче от колата. Тя се бореше, риташе, въртеше се, но имаше достатъчно ръце, които да я държат, и достатъчно, които да разкъсат дрехите й. Почти гола, те я внесоха в къщата. Като че ли бяха забравили за нас.

— Какво беше това? — попита Анита ужасена.

— Някакво нещастно момиче — отвърнах аз. — Днес са избили семейството й. Довели са я да те отмени в домакинската работа.

— О не, глупако! — изкрещя тя. — Довели са я да ме замени!

— Да не би да имаш предвид… — започнах да схващам аз.

— Една сестрица, Трубадур, винаги една сестрица! Когато някоя се спомине или вече не става, водят нова! Тази преди мен си бе прерязала гърлото! О, боже, о, не, не, ще ме убият още тази нощ!

Тя започна да се оглежда, понечи да хукне през гората, после пак спря, строполи се на колене и избухна в сълзи.

— Не… къде ще отида?! Те ще ме настигнат, ще ме убият там в гората…

Аз застанах до нея и сложих ръка на рамото й. Тя отпусна глава и се облегна на хълбока ми. Откъм къщата вече долитаха женски писъци, един след друг — ту къси и отсечени, ту пронизителни и каращи ме да потрепервам. Аз бях изгубил правото си на първия, но другите бяха решени да се възползват. Всичките, един след друг. Дали момичето беше девствено? Исках да грабна брадвата, да влетя вътре и да ги направя на кайма. Исках да окъпя стените с кръвта на Петър, Камен, Захари, Спас и компания, да капе от тавана, от еленовите рога, да се смеси с проклетото им вино. Но не го направих. Последното видение за Диана бе останало болезнено отпечатано в ума ми. Бях дошъл в горския дом с мисия. Анита и онова момиче не бяха мой проблем.

Захари изрита задната врата, излезе гол, развявайки члена си, изпъчи гърди и изрева като мечка.

— Агънце, братко, сладко блеещо агънце! — извика ми той и изведнъж се просна на земята. Аз пристъпих към него и се успокоих, когато той изхърка. Толкова му бяха силите, значи. Отвори се и предната врата. С викове и смях четирима братя, сред които и Спас, излязоха от къщата, награбили пушки, качиха се на единия пикап и отпрашиха нанякъде.

— Къде отиват? — попитах аз Анита.

— Не знам… Такова нещо виждам за пръв път. Може би си имат ритуал. Слабо си спомням моето… посвещаване; бях само на тринадесет.

— Преди колко време се случи това? — попитах я аз.

— Единадесет години — отвърна тя. Единадесет. Общо двадесет и четири. А приличаше на четиридесетгодишна.

— От две години не съм забременявала. Навярно това е решило съдбата ми.

Лека-полека шумът в къщата намаля. Аз наредих на Анита да ме чака отвън и влязох вътре да проверя състоянието на новата „сестрица“. Всички се бяха натръшкали и хъркаха. Открих момичето между Камен и един от най-малките братя, май беше Крум. Едва на седем, той също бе взел участие в оргията. Ръчичката му беше прегърнала девойката, а пръстите му бяха стиснали гърдата й. Момичето лежеше с широко отворени очи и дишаше тежко. Когато ме видя да се навеждам над нея, заскимтя от страх, навярно очаквайки да я изнасиля както всички останали. Побързах да запуша устата й с ръка и да направя знак с пръст да мълчи. Съдбата ми се бе усмихнала — наистина всички спяха.

Нямаше да опръскам стените с кръвта им. Нямаше да капе от тавана и от еленските рога, нито да се смеси в чашите с гадното им вино. Щях да вдигна много шум.

Ножът на Венко се плъзна през всяко едно гърло. Първо ги затисках с цялата си тежест, слагах ръка на устите им, бързо и прецизно прекарвах ножа през брадясалите им шии и оставах върху тях, обирайки със собственото си тяло смъртните им конвулсии. Никой не изгъргори, не изписка, не ритна някого другиго. Пет смърти. Погледнах все още спящите момчета, децата на Анита, после погледнах към нея. Беше застанала на прага на задната врата, застъпила с крак трупа на Захари. Тя разбра погледа ми, после вдигна ръка и прокара тънкия си пръст по гърлото си. Толкова за майчината обич.

Когато приключих, имах осем мъртъвци и две изнасилени жени. Злочестата девойка се казвала Юлия. Шокът й беше толкова силен, че само седеше на една пейка и гледаше изцъклено. Хвърлих едно око навън, после се консултирах и с часовника си — беше четири след полунощ. Оставаха близо три часа, докато се развидели.

— Не можем да останем тук — рекох аз. — Тръгваме веднага. Остават още четирима, бяха и въоръжени. Късметът ми май е на привършване.

— Да вземем някоя от колите? — предложи Анита.

— Не — възразих й аз. — Ще вдигнем прекалено много шум. Освен това път няма, само те си знаят откъде минават в тази гора. Тръгваме пеша, аз така стигнах дотук. След няколко часа ще сме до най-близкото село. Там ще се погрижат за нас.

— Пеша нощем из гората?! — възкликна тя. — За единадесет години не се осмелих да го направя! Тази пустош е зла!

— Тръгваме. Веднага! — извиках аз. Бях успял да открия своите ножове и пистолет. Поколебах се за момент, после взех и един АКСУ. Щеше да ми е по-лесно да се придвижвам през пущинака с тежко, но компактно оръжие. Освен това — автоматично. Изправих Юлия на крака и я плеснах леко по бузата. Освен драскотините и синините, се беше сдобила и с вагинален кръвоизлив. Анита вече бе успяла да й навлече една риза, но тя не можеше да скрие кръвта, която капеше между бедрата й. Момичето беше обуто само с чорапите си.

— Нямаш ли обувки? — попитах аз Анита.

— Нямам. Не ми плащаха за секса, не ме и глезеха. Ще ходи по чорапи.

— Добре де, да вземем кола — примирих се аз.

Изрових ключовете за един от останалите автомобили.

Беше стара навара с липсващ ляв стоп. Помогнах на Юлия да се качи отзад, а Анита седна до мен. Двигателят изрева зверски, когато завъртях ключа.

— Сто на сто ще ни чуят — измърморих аз.

— Тогава използвай автомата. Нали беше голям убиец? — рече ми язвително Анита.

— Млъквай — рекох аз. — Да не си тръгна само с автомата.

Това като че ли я стресна и тя ми остави последната дума. Не че наистина щях да ги зарежа. Просто бях достатъчно изнервен, за да слушам коментарите й. След провала ми да спася Ирина и определената неизвестност, която витаеше около случая с Диана, съвестта ми имаше належаща нужда да спася девойка в беда, а съдбата ми бе предложила цели две.

Път определено нямаше, не знам как братята разбойници караха през тази дивотия. За щастие фаровете на нисана бяха мощни и успях на няколко пъти да избегна неравности, които щяха да ни лишат от транспорта. Няма да броя два почти челни удара в дърво и един камък, който откъсна парче от предната броня. За мое оправдание, бях доста подпийнал и недоспал, а всеки момент по петите ми можеха да се озоват четирима закоравели убийци, изгубили осмината си братя, любимата си сестра и новата си любима сестра.

— Как се озова при тях? — попитах аз, за да разчупя обстановката.

— Избягах от вкъщи. Майка ми бе една опасна луда. И какво се получи — от трън, та на глог — отвърна тъжно Анита. — Години наред не смеех да мръдна извън двора. Страхувах се от тях, но се страхувах и че може да ме търсят. За мен нямаше живот у дома. В началото братята не ми се струваха толкова лоши, но когато ги опознах… Изроди. През първите две години тайно се надявах, че ще бъда жена на Спас, а рано или късно и останалите ще доведат жени за себе си. С времето помъдрях. След третото раждане намразих децата си. Но не напусках дома. До тази нощ… Трубадур, не искам да умра!

— Няма — казах й аз. — Довери ми се, прави каквото ти кажа. Достатъчно хора умряха покрай мен.

Изведнъж се появиха фарове насреща ми. За да избегна челния удар, свърнах встрани. Пикапът се вряза в гората и пропадна надолу по склона. Пометохме няколко храста и по-тънки дървета. Една дупка ни обърна настрана. Предното стъкло се натроши и се откачи. Анита се стовари върху мен. Краката на Юлия ме удариха по главата и я зърнах завряна между седалките. Колата се блъсна в по-голямо дърво и се завъртя, задницата мина пред нас, натресе се в голям назъбен камък, аз захапах волана, а лакътят на Анита едва не ми извади окото. Поне бяхме спрели.

Напипах ремъка на автомата, измъкнах оръжието изпод Анита и я избутах настрани. Тя изохка, но се помръдна. Изритах вратата и излязох навън. Стъпих накриво и паднах на земята. По-късно щях да се сетя, че тогава съм изгубил пистолета. По челото и устата ми имаше кръв. Изправих се бързо, подпрях се на калника и примижах нагоре към „пътя“. Другият пикап тъкмо спираше. Момчетата наскачаха и започнаха да ни търсят с прожектори.

— Братле, къде си? — прогърмя гласът на Спас.

Когато един от лъчите се насочи към нашия пикап, аз пратих кратък откос нагоре. Те се пръснаха и се прикриха. Прожекторите угаснаха. Отговориха ми с изстрел от карабина, който попадна в задницата на колата с ужасяващо дрънчене.

— Бързо, бързо, влизайте в гората! — извиках аз, гръмнах още два пъти и потърсих прикритие зад предницата на колата. Нов изстрел зад мен пръсна прозореца на шофьорската врата, почти съвпадайки с позицията ми допреди десет секунди.

Анита изпълзя от другата страна и задърпа момичето през прозореца. Юлия най-после се осъзна и й помогна, като се промуши и падна отгоре й. Още след първата стъпка изстена. Естествено, нали беше по чорапи. С обувки или не, трябваше да стигне до Бяла вода. Бях шофирал почти двадесет минути в правилната, мисля, посока. Селото ставаше все по-близо. Вещицата и лудите селяци щяха да ни помогнат, или поне искрено се надявах да го направят.

И така, съпроводени от непрестанния кънтеж на изстрели, ние се втурнахме през гората, в почти непрогледен мрак, някои от нас — само по чорапи или боси. Тичахме, падахме и ставахме. Едно подхлъзване на Анита й спаси живота — роякът нажежени оловни оси мина над главата й миг след като се просна по задник. Аз ту им помагах, ту стрелях назад, ту се опитвах да се ориентирам. Не се движех по пътя, по който бях дошъл, но в тъмното едва ли имаше значение. Тъкмо преди да се отчая, Юлия извика:

— Село!

Аз застанах до нея и проследих ръката й — да, между дърветата се виждаха няколко светлини на не повече от два-три километра. Аз я тупнах по задника и й рекох:

— Тръгвай, почти стигнахме!

Тя тръгна и след това изкрещя, както не бе крещяла с братята между краката си. Същевременно чух силно металическо изщракване. Юлия се строполи на земята и продължи да крещи.

— Какво ти става, за бога, ще ги насочиш право към нас! — извика Анита и клекна до нея. Аз се огледах за преследвачите, не видях прожекторите и също клекнах до девойката. Ръцете ми напипаха метална дъга, две метални дъги и железни зъби между тях. Лоша работа.

— По дяволите! — прошепнах. — Мечи капан.

— Можеш ли да я измъкнеш? — попита Анита, която бе затиснала с длан устата на момичето. Недалеч зад нас чух виковете на братята. Опипах капана и пробно разтворих челюстите. Юлия изписка през пръстите на другата жена.

— Нямам избор — казах. — Изправи я. Ще разтворя челюстите, но ти трябва да й издърпаш крака.

Двамата помогнахме на Юлия да стане. Положението й не бе никак добро. Железните зъби бяха разкъсали плътта и се бяха впили в костта. Ако не бъдеше настанена в най-скоро време в интензивно отделение, я чакаше загуба на крайника, а може би и по-лошо. Щеше да се наложи да я подкрепям по целия път, а това — да ни забави допълнително.

Хванах здраво челюстите и казах на жените:

— На три.

— Добре.

— Едно. Две…

Напънах мишци и разтворих желязната хватка.

— Тр…

Куршумът профуча покрай ухото ми и мина през ръката на Анита. Последва ново щракване и още по силен писък на Юлия. Проклех се, задето се бях стреснал и отново опипах раната. Момичето се свлече на земята, а Анита залегна до нея. Това, което прочетоха пръстите ми, ме ужаси. Чух стъпките, вече много ясно, как газят в шумата, трошат клонки и подритват камъчета. Братята бяха тук, на не повече от петдесет метра от нас.

Аз се наведох над Юлия, целунах я по челото и казах през сълзи:

— Съжалявам. Прости ми…

След това грабнах здравата ръка на Анита и я повлякох след мен в посока на светлините.

— Чакай, тя…

— Млъкни и тичай! — изкрещях аз и се опитах да не чувам хлиповете и риданията зад гърба ми. Само след миг се разнесоха победоносни викове. Усетих, че преследвачите са спрели.

— Благодаря ти, братко Трубадур! — долетя гласът на Спас. — Благодаря ти, че помисли за нас и ни остави поне една сестрица. Пак ще я обичаме и ще й правим деца, нищо, че е без един крак! Тъкмо няма да й хрумва да бяга!

— Какво?! — попита ме Анита.

— Млъкни, по дяволите! — процедих аз през зъби и я зашлевих. — Изтървах челюстите, разбираш ли? Когато те простреляха, се стреснах и изтървах проклетите челюсти! Костта й просто се прекърши!

Анита се разрева, след това тръгна надолу по склона. Аз бързо я последвах. Братята напомниха за себе си с още един изстрел, който попадна близо до нас. Мамка му, бяха отлични стрелци.

Тичахме надолу. Тичахме нагоре. Падахме. Ставахме. Нямаше повече капани. На изток се появиха първите признаци за утро. Тичахме. Падахме. Ставахме. Стигнахме до светлините. Не беше село. Не знам дали все още ни гонеха. Нямаше повече изстрели. Бяха две хижи в подножието на голяма скала, покровителствено надвиснала над тях. Имаше хора. Стигнахме до светлините. Щом се развиках, излезе мъж с пушка и стар български камуфлаж. Аз хвърлих автомата и вдигнах ръце. Анита се просна на земята, опитвайки се да догони дъха си. Мъжът беше дъртичък. Горски. Извади мобилен телефон и се обади за помощ. Оглеждаше гората с вдигната пушка и стоеше извън светлините. Умен горски. Иззад втората хижа се появиха няколко души, мъже и жени. Май разпознах баба Тодорка. Да, и Камила бе сред тях, прелестна и грациозна, с голи крака, но завита в дебело яке. Те дойдоха при нас, наметнаха ме с шуба, наметнаха с нещо и Анита. Помогнаха й да се изправи и да се приближи. От братята нямаше никаква следа.

— Ти успя, Трубадур, не мога да повярвам — рече Камила.

— Успях. Нощта премина, вече е утро — потвърдих аз.

— Кой е това? — попита Анита и надигна глава. Зъбите й още тракаха, луничките й трепереха. — Къде сме?

— У дома — рече й мило Камила, пристъпи към нея и заби кремъчния си нож в диафрагмата й. До дръжката.

— Какво, по дяволите?! — изкрещях аз и понечих да се хвърля към нея, но горският, застанал зад мен, използва момента да ме цапне с приклада на пушката в тила. Аз рухнах в краката на вещицата, достатъчно близо, за да покапе кръвта на Анита по лицето ми. Камила ме изгледа отгоре, все така стискаща дръжката на ножа.

— Благодаря ти за дара, Трубадур. Блудната дъщеря се завърна у дома. По-добре късно, отколкото никога. Имаме сделка — рече тя и ме попита:

— Ще гледаш ли как изваждам сърцето й, или вече е време да припаднеш?