Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 8 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Стефан Д. Стефанов

Заглавие: Трубадур

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-8633-75-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2995

История

  1. — Добавяне

Глава VII
Когато срещнеш вещица

Напуснах Варна призори. Успях да намеря непретенциозно местенце, където да пренощувам и да се подготвя за следващото изпитание. Вълшебникът от Батак ме бе насочил към жена, за която бе сигурен, че е вещица. Не просто проклета кучка, а истинска старовремска вещица. Според думите му трябвало да я потърся в село Бяла вода. Никога преди това не го бях чувал, но — опознай родината, за да я обикнеш! Според картата отивах в Странджа, регион, като цяло, „тера инкогнита“ за мен.

Пътувах по крайбрежния път до Бургас, радвайки се на морската шир вляво от мен. Дотук добре. След село Маринка, за чието съществуване също никога не бях предполагал, се понапрегнах. Хора като Херцога, Мидения крал и Яред ми бяха ясни — прилагаш повече хитрост, стреляш точно и разчиташ на късмета си онзи срещу теб да пропусне. Колкото по-близо се озовавах до Бяла вода, толкова по-неуверен ставах. След случилото се в Тополово разбиранията ми за реално-нереално се бяха объркали, а предусещах подобно развитие и в Бяла вода. Истинска старовремска вещица, бе казал Вълшебника. Не като него, само на думи. Бих се изсмял на подобно твърдение преди седмица, ала след запознаването ми с Ива гледах на нещата по-иначе.

Не особено добър път най-сетне ме отведе до селото. Направи ми впечатление липсата на хора. Къщи имаше поне седемдесет-осемдесет, но хората едва ли стигаха и за по един в дом. Повечето дворове пустееха, автомобили не се виждаха. Зачудих се дали изобщо ще открия кафене или кръчма, където да попитам за търсеното от мен лице. Добро впечатление ми направиха няколко намиращи се в близост една до друга красиви и стегнати къщи. Едва ли бяха на сговорни комшии, по-скоро някой ги отдаваше под наем за селски туризъм.

Настигнах две възрастни жени, изравних се с тях, свалих прозореца и ги поздравих топло. Позаинтересувах се къде мога да открия млада жена на име Камила. Вместо да проявят мнителност, те ме заговориха, все едно цял живот са ме познавали. Споделиха ми интересни факти за селото, разказаха ми, с известна мъка, за разстрела наблизо на деветима мъже през 1944-та и дори ме поканиха у до̀ма на едната да обядвам, където щели да извикат и въпросната Камила. Тайно се надявах да не става дума за единствената останала мома в селото, а за вещицата, която издирвах.

Откарах жените — баба Невяна и баба Тодорка — до дома на първата и оставих колата отпред. Къщата не беше в кой знае колко добро състояние, но видимо ставаше за обитаване, ако човек не е прекалено придирчив.

Настаниха ме в кухнята, а на масата като с магическа пръчка се появиха чаша с кафе, захарница, буркан с мед, бонбони „Амфора“ и бутилка с домашен ягодов сок.

— Внуците идват само през лятото — обясни ми баба Невяна. — Тази година ми гостуваха в самото начало на сезона. През останалото време се радваме на всеки млад човек, намерил пътя към селото ни.

Камила се бавеше, но затова пък дойдоха други трима старци — двама мъже и жена — и те да ми се порадват. Същата магическа пръчица достави претоплена баница, варено пиле с червен пипер, буркан люти чушки, пресни домати с апетитен цвят и студена бутилка „Загорка“. Като учтив гостенин аз не можех да разочаровам домакините си, затова любезно опитах от всичко по много. Естествено, бях гладен като вълк. Всички наоколо кимаха одобрително и ме подканваха да си взема още. Междувременно обсъдихме сушата през лятото и режима на водата, което била най-голямата мъка на местните.

— Кога ще мога да видя Камила? — попитах аз с пълна уста.

— Всеки момент — увери ме баба Невяна с топла беззъба усмивка.

В следващия миг масата подскочи и ме удари в челото.

Събудих се някъде на тъмно. Лежах по гръб върху нещо студено и неравно, навярно скала. Опитах се да се изправя, но не успях — усетих ръцете и краката си пристегнати здраво към камъка под мен. Споменах ли, че бях гол?

Зрението ми лека-полека се адаптира към осветлението. Не беше съвсем тъмно. Намирах се в пещера, чийто таван се губеше в мрака, но откъм краката ми идваше светлина, може би от огън, защото беше непостоянна и караше сенките около мен да се гънат. Ослушах се и дочух вода — капки падаха на равни интервали върху водна повърхност, сигурен бях. Носът ми долови основно мирис на изгоряло, но след това и други, по-нежни аромати — м-да, гардения, жасмин, ванилия, тубероза? Колкото и голяма да бе пещерата (а от позицията ми не ми изглеждаше никак малка), около мен ухаеше на женски парфюм.

Чух далечни гласове, които създаваха странно ехо в пещерата. Бас ловях, че имаше поне един женски сред тях. След няколко минути гласовете се приближиха и аз различих не просто разговор, а пеене. С гласовете дойде и повече светлина, която прогони мрака далеч от мен. Уви, стените на пещерата все още оставаха извън границите на полезрението ми. Не беше голяма, беше огромна.

Около мен се появиха хора, но зрителният ми ъгъл не ми позволяваше да видя кой знае колко. Уж преброих осем, но като нищо можеше и да греша. Те поддържаха монотонен и неразбираем за мен напев, който никога не би ми станал интересен, ако не лежах гол, прикован към камък, в подземна пещера. Хората спряха около мен и ме заобиколиха в полукръг. Надигнах глава и успях да видя няколко от тях — приветливите старци от селото изглеждаха все така усмихнати и добродушни, дори бяха със същите дрехи от по-рано. Разлика правеха само припукващите и пушещи факли в ръцете на всекиго.

— Хей, здравейте — подвикнах им аз. — Това някаква шега за стряскане на непознатите ли е? Време е да престанем. Вече не е забавно!

Чух нови стъпки, определено шляпане на боси крака по камък. Напрегнах се и максимално повдигнах глава. Успях да мерна три нови фигури, които се появиха иззад останалите и не носеха примитивни осветителни тела. Те минаха покрай мен една след друга и ги огледах добре — повярвайте ми, струваше си. И трите бяха жени, двете по-скоро момичета, съвсем голи, ако не броим колани, гердани и гривни, които потракваха странно при движенията им. За съжаление, вместо факли носеха ножове. Познах дори своите Близнаци в ръцете на двете по-млади. Другият изглеждаше като да е от кремък.

Трите жени застанаха над главата ми, по-възрастната над мен, а другите две от ляво и от дясно. Не пееха, само ме гледаха решително.

— Здравейте — започнах бързо аз, гледайки нагоре към онази част от лицето на жената, което се виждаше над хубавите й гърди, защото виждах основно тях. — Идвам специално при вас!

— Да — кимна жената. — Идваш, защото аз те призовах. Идваш да ни поднесеш чудни дарове — тези два кинжала, изковани от небесен метал и сърцето си.

Тя поде напева и вдигна нагоре две ръце. Ножът надвисна над главата ми. Вярвах й, че с един замах ще ме прониже до гърба — толкова остър изглеждаше. Нямах време.

— Идвам при теб, защото ме изпраща Вълшебника от Батак, а той ме изпраща, защото заради мен загина една водна нимфа, а неволно изречено от устата ми проклятие изпрати приятелката ми жива в Ада! — можех да бия майстор на скоропоговорките, изстрелвайки горните думи. Обаче подейства.

Тя свали ножа и се наведе над главата ми, така че да виждам повече лице (но не по-малко гърди). На устните й се бе появила тънка усмивка.

— Това са глупости. Просто не искаш да умреш.

— Второто твърдение е вярно — отвърнах аз. — Колкото до първото, грешиш, Камила. Всичко е истина. Преминах през какво ли не, за да те открия. Вълшебникът ме увери, че единствено ти можеш да ми съдействаш!

— Никога не съм чувала за Вълшебника от Батак — рече тя и скръсти ръце.

— Той обаче е чувал за теб. Каза ми къде да те открия и как точно можеш да ми помогнеш.

Камила огледа хората около себе си за момент, след това им махна с ръка да престанат с напева, който и без това ме изнервяше, заобиколи и седна до мен, на камъка, като леко ме избута, за да направи място за задника си. Прокара с острия си нокът тънка бразда от основата на шията към корема ми, след това отново и ме накара да настръхна. Острият каменен нож си стоеше небрежно в другата й ръка.

— Заинтригува ме, страннико — каза ми вещицата. От този ъгъл лицето й изглеждаше още по-добре. Младо, но не младежко, както на другите две. Очите й бяха големи и магнетични, почти успяваха да привлекат вниманието ми от гърдите й, които също бяха големи и магнетични. Докато редувах зениците и ареолите, погледът ми обходи украшението, висящо на шията й. Състоеше се предимно от костици и злато. След интродукцията в нейния малък свят бас ловях, че костите са човешки, най-вероятно фаланги.

Камила отпрати селяните и останах сам с трите голи жени. Двете девойки седнаха на земята до мен с кръстосани крака, сякаш се приготвяха да слушат приказка. Повечето факли си отидоха и около нас притъмня. Без да ме подканват допълнително с помощта на остри предмети, аз им разказах преживяванията си от последните дни, като се опитах да спестя колкото се може ненужни подробности.

— Момент! — прекъсна ме изведнъж вещицата. — Ти облада ли нимфата, преди това да се случи?

— Ъъм, това пък как ти хрумна? — попитах аз. Дори на слабата светлина облите й гърди контрастираха чудесно и улавяха далечни жълти отблясъци от факли.

— Нямаше да й пука толкова, ако не е била с теб преди това — рече Камила. — Освен… ако не е била никаква нимфа, а опит да си спечелиш още време…

— Добре де, правих секс с нея, дори беше във водата — бързо се съгласих аз, защото и ножът взе да улавя отблясъци, след като ръката й го завъртя на няколко пъти над главата ми.

— Разбира се, че във вода, без вода силите й — дори да съблазнява — са слаби — потвърди тя. Ножът, за моя радост, отново легна на бедрата й. — И после?

Минах през събитията в Батак и стигнах до злополучното ми пребиваване във Варна. Стори ми се, че Камила се усмихна тъжно, когато й разказвах за Ирина и чувствата ми към нея. Когато споменах за циганката, тя отново ме прекъсна.

— Допуснал си грешка!

— Може би — рекох аз. — Но се случи толкова бързо, че и аз не можах да повярвам.

— Не разбираш — поклати глава тя. — Всичката смърт, която си причинил, за да стигнеш дотук, донякъде е била… планирана. В природата се натрупва… необходимост. Мощен летален заряд, който има нужда от катализатор, за да бъде отприщен. Катализатор като теб. Всички тези, които са загинали, не са били там случайно. Било им е писано да умрат.

— Благодаря ти, че се опитваш да успокоиш съвестта ми — отвърнах аз. Щеше да ми е още по-приятно, ако бях положил глава в скута й или пък в този на някоя от другите, но се примирявах с това, което съдбата ми поднася.

— Тази циганка, проститутката… — Камила сбърчи чело. — Убил си я в момент на умопомрачение. И по никакъв начин не е била свързана с теб или с хора около теб. Това не е на добре.

— Съжалявам, наистина — рекох аз. — Но във Варна загинаха стотици! Загинаха заради мен!

— Тц — Камила бе категорична. — Тази смърт не е като другите. Някой ден ще го осъзнаеш.

— Някой ден, ако доживея. Е, можеш ли да ми помогнеш? — попитах я аз.

Камила се засмя.

— Мога да опитам. За хиляда години не ми се е налагало да пращам никого жив в Отвъдното — каза тя и прокара пръст по острието на ножа.

— Хиляда години?

— Въпросът е не дали мога, а дали искам.

— Хиляда години? — повторих аз въпросително.

— Добър слушател си, а? — изкикоти се Камила. Когато се размърда, аз усетих по-силно нотките парфюм от по-рано. Тя се наведе отгоре ми, гърдите й легнаха върху мен, а устните й спряха на милиметри от моите. Тя прошепна:

— Не ми личат, нали?

Двете момичета започнаха да се кикотят. Аз усетих ръката на Камила по слабините си. Момичетата станаха и ни напуснаха. Вещицата започна бавно да ме целува и да милва тялото ми, а аз нямах нищо против, след като близо половин час се бях любувал на прелестите й на косъм от смъртта.

Когато всичко свърши и тя се отдръпна от мен, цялото ми тяло бе мокро от пот, а сърцето ми се блъскаше като звяр в клетка, готово сякаш само да скочи в ръцете й. Камила прокара пръст между краката си и след това го облиза.

— Това защо беше? — рекох аз.

— Това беше вкусът на единството между мъжа и жената — отвърна ми тя. — Искаш ли да го опиташ?

— Някой друг път — отвърнах й. — Иначе останалата част беше просто вълшебна.

— Не е зле като за хилядагодишна бабичка, а? — подхвърли тя и отново ме смути.

— Не е възможно да си на хиляда години — заявих аз.

— Хиляда и дванадесет, ако трябва да съм точна. Наскоро празнувах голям юбилей. Имаше от всичко по много: ядене, пиене, кръв, секс…

— Очарователно. Ще ме освободиш ли?

— Не — отговори Камила. — Не и преди да реша какво да правя с теб.

— Времето ми изтича — напомних й аз.

— Твой проблем, аз имам цялото време на света! — тя ми обърна гръб и си тръгна.

— Ще настина така! — извиках подире й.

— Така и така ще мреш, все тая! — долетя отговорът й, а екотът повтори последните думи няколко пъти. Отново бях оставен сам в полумрака.