Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 8 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Стефан Д. Стефанов

Заглавие: Трубадур

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-8633-75-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2995

История

  1. — Добавяне

Глава XV
Когато всичко свърши

— Събуди се!

Аз отворих очи и изстенах. Светлината се заби като сноп нажежени игли в ретините ми. Отворих пресъхналата си уста и отлепих набъбналия си език от небцето. Стисках клепачи, за да не допусна отново бялата пареща болка до себе си, но някой хвана главата ми и насила отвори очите ми.

— Престанете… — смотолевих едва-едва, но притежателят на ръцете не показа, че ме е чул или че възнамерява да ме послуша. Ръцете ми бяха вързани зад гърба и не можех да окажа съпротива. Единственото, което ми се отдаваше, бе да въртя главата си, но невидимите пръсти я стискаха здраво. Накрая се подчиних и мигайки, приех болезнената светлина.

Оказа се само свещ. Толкова тъмно бе около мен, че пламъчето на свещ, поднесена към лицето ми, бе достатъчна, за да ме заслепи напълно. Напукани и дълги старчески пръсти стискаха долния край на светилото. Продължението им бе неразличимо в мрака.

Аз започнах да връщам усета си — бях привързан към обикновен дървен стол с облегалка. Въжетата опасваха и ръцете, и краката ми. Цялото тяло ме болеше. Опипах с език устните си — долната бе сцепена и подута. Когато поемех въздух през носа, ме прерязваше болка — вероятно бе счупен. При всяко надигане на гърдите ми усещах режеща болка — за пръв път от попадането ми в Долната земя раната, нанесена от ножа на Камила се обаждаше. Последното, което помнех, бе как с Лемет пропаднахме в мрака. Явно падането бе свършило в нещо твърдо. И напук на очакванията ми, бе дяволски студено.

— В Ада ли съм? — попитах аз.

Няколко секунди мълчание, след това отговор.

— Може и така да се каже.

Гласът бе на възрастен човек, със сигурност над шейсетте. Не ми звучеше никак демонично. За съжаление, ми звучеше по-скоро познато.

— Ти ли си… татко? — попитах аз колебливо.

Свещта се отдалечи от мен и хвърли сенки върху лицето на Яред. Тялото му бе покрито с черна роба, която попиваше светлината. На главата му имаше качулка, под която се подаваха няколко бели кичура. Той беше.

— Наричай ме както искаш.

— Очаквах огнени реки, купчини кости, милиони душѝ, горящи в агония, такива неща — споделих аз, докато обмислях какво съм в състояние да направя, за да подобря положението си. Установих, че въжетата са доста здрави и добре стегнати, а ходилата ми са вързани така, че да не стигат до пода.

— Стереотипи — отсече Яред. — Адът, Емир, е по-личен, отколкото можеш да си представиш. Подлежи на… кустомизация. Всеки от нас кове не само съдбата, но и собствения си ад.

— И все пак това тук не ми прилича особено на ад — продължих аз.

— Ще се превърне, вярвай ми — отвърна равнодушно Яред.

Проклятие, не виждах нищо, освен лицето му. Започвах да се изнервям. Дотук бях успял да се справя с немислими предизвикателства, а ето че сянката на баща ми ме бе приковала на място. Сетих се защо се бях подложил на целия този кошмар.

— Къде е Диана? Заради нея попаднах тук!

Яред замълча.

— Кажи ми, проклет да си! — изкрещях аз. — Изправих се срещу какви ли не чудовища, преродих се, пребродих Долната земя и накрая полетях в бездната към Ада! Изпълних своята част от сделката! Освободете Диана и ме пуснете да си вървя!

Започваше да ме обзема страх. За пръв път, откакто бях попаднал в Долната земя, усещах предателската капка пот да се стича по гръбнака ми. Опитах се да го овладея, но страхът бе по-силен от мен. Зъбите ми се разтракаха и то не само от студа. Проклети да сте всички!

— Къде е тя?!

Изтрака старо реле и вдясно от мен блесна силна светлина. Аз присвих очи и фокусирах. Само на метър-два разстояние се намираше метална маса, огряна от кръгла лампа, висяща над нея. Там лежеше жена, облечена в бяла нощница с бледи точки. Не помръдваше. Очите й бяха затворени. Черната й коса бе сресана и прибрана назад.

— Открихме я застреляна на брега на Баташкия язовир. Тялото бе паднало между скалите. Тя поне бе непокътната — рече Яред. Образите се завихриха в съзнанието ми и аз си спомних Елиз, наемничката, която бях надупчил, след като ненадейно бе стреляла в Христо Благовестов. Тогава така и не видях лицето й. Мръсниците просто я бяха захвърлили след бягството ми.

— Съжалявам — рекох аз. — Мисията ни не протече по план. Наложи се да я убия.

— Не съжаляваш — отвърна ми Яред. — Не още.

След познатото вече изтракване се включи нова лампа. Нова маса. Ново тяло. Беше стройна и дългокрака, ръбът на нощницата едва покриваше горната част на посинелите й бедра. Можех да видя добре раменете и част от гърдите й, в разтворената цепка на дрехата — кожата бе тъмна и набръчкана. Обгорена и сечена. Дори да не видех лицето й, вече знаех, че това е Ива, нимфата от Тополово.

— Извадили са я от водата, преди да подпухне — каза баща ми. — Иначе щеше да я видиш в много по-лошо състояние.

Погледът ми оглеждаше тялото на нимфата и се питах какво цели демонът, представящ се за Яред Радан. Знаех, че Ива е мъртва, та тя едва ли не бе издъхнала пред очите ми. Не можех обаче да изпитам чак толкова жал към нея — именно на нейното проклятие дължах всичките си перипетии и цялата болка, която бях понесъл.

Светна нова лампа и разкри поредната маса до Ива. Тънките крайници, спокойната усмивка, тежките клепачи, аристократичната шия — Ирина бе олицетворение на всичко красиво, което бях изгубил. Нямаше право да ми я показва, не и той, човекът, който бе отнел живота й. Изревах от ярост и опитах да помръдна стола.

— Защо? Защо ми я показваш? — изкрещях аз в лицето му. — Искаш да ми натриеш носа с това, което съм обичал и съм изгубил? Точно ти ли? Това ли е моят ад, татко, да ми навираш жената, която уби само за да спазиш принципите си?!

— Аз съм я убил? — по лицето му премина сянка, след това изчезна. — О, да, спомних си и тази част. Лежеше на плажа над Галата. С булчинската рокля. От сватбата й. Същата, която ти си провалил.

— Ние с теб я провалихме, не забравяй! — отвърнах му бясно.

— Да, да, разбира се… Ирина. Почти десет години по-късно. Кой да си го представи. Ирина… — гласът му спадна.

Бях я отнесъл на плажа. Не можех да позволя да лежи редом до Яред Радан и Васил Костов. Както и да се бе променила през годините, все някога тя бе била и моята Ирина, онази, в която се бях влюбил в Истанбул. Бях оставил тялото й на пясъка, долу на безлюдния плаж, недалеч от кривата ивица, която маркираше докъде стигаха протяганията на морето към брега.

Със смъртта на Ирина бе умряло и нещо в мен. Години наред се бях надявал, че отново ще е моя, че ще бъде моето изкупление, моят катарзис, че Ирина щеше да отмие чернилката, плъзнала по душата ми и щеше да ме направи нов човек. Каквито и злини да причинявах, аз тайно се успокоявах с Ирина — че тя е някъде там и стига да я потърся, греховете ми щяха да бъдат опростени.

Ирина, която открих във Варна, не ме спаси. Оказа се, че тя самата е имала нужда от спасение, ала аз бях пристигнал твърде късно. Почти цяло десетилетие аз я бях боготворил, а тя ме помнеше само като тийнейджърско увлечение. Не издържа̀ и изпитанието, на което я бях подложил — мъртвото дете от дома на Радан. Щом си спомнех погледа й, изтръпвах — ужасът, а после и гневът. Не гняв към деянието на чичо Мирон, а гняв, че й навират тайното й прегрешение в лицето. Сватбата бе продължила. Чудовищното престъпление не значеше за нея нищо.

Ирина сякаш ми го бе казала хладнокръвно в лицето — ти не можеш да бъдеш спасен. С теб е свършено, Трубадур, последната врата е затворена. За един кратък миг аз бях надраствал себе си — личният ми интерес, олицетворен в кинжалите на Яред и измъкването на Диана от Ада, за да запазя собствения си живот, бе останал на заден план. Бях повярвал, че дори и да не бъде отново моя, Ирина трябваше да бъде предпазена от заплахата на баща ми. Бях дал всичко от себе си тогава, за да остана предаден.

Не я отнесох до плажа заради нея самата. Направих този последен жест заради Ирина, която помнех от младостта си. Онази Ирина, която бе затворена в тази покварена и прогнила черупка.

— Не ще ме измамиш, демоне — рекох му аз. — Знам кой съм и през какво преминах, за да стигна дотук. По-силен съм, отколкото мислиш.

Той все пак продължи да ме изпитва. Едно по едно, в бледа редица, се появиха телата на Анита, Юлия и Камила. При последната си спомних удара с нож в гърдите ми, който едва не ме уби. Над всяко грееше по една лампа като студена и бяла луна. Онзи, представящ се за Яред, ми обясняваше къде била открита всяка една от тях — в пещера, в гората, в планинска пропаст…

Думите му нямаха значение. Щях да издържа и това последно изпитание. Всички те бяха загинали заради мен, но се бях опитал, кълна се, да им помогна. След смъртта на всяка се бях успокоявал с мисълта, че накрая ще спася поне една — Диана, че заради нея правя всичко това.

— Не разбираш, нали? — попита ме разочаровано моят мъчител.

— Разбирам, че изчерпа всичките си ресурси! — отвърнах му аз с твърд глас. — Опита се да ме накараш да се покая, да потъна в самосъжаление, да стана уязвим, ала грешиш, демоне. Аз ще постигна целта си — къде е Диана?

— Не знам, Трубадур, ти ми кажи — отвърна горчиво той. — Не си прав обаче, имам още какво да ти покажа.

Релето изщрака за пореден път и аз извих врат, за да видя новата маса. Огледах жената на нея — беше ниска и мургава, не познавах лицето й. Тъкмо се канех да го попитам защо по дяволите я е проснал до другите, когато от бушуващото море в главата ми изплува спомен — един-единствен смъртоносен удар в гърлото. Последната жена, изложена пред мен, бе циганката проститутка, която бях пронизал под Аспаруховия мост.

— Тази се оказа най-важната, сине — въздъхна Яред. — Близо до вас се е криел малкият й брат. Станал е свидетел на убийството. Разпознал те е по снимки. Благодарение на неговите показания криминалистите навързаха случаите в Батак, Варна и Странджа.

— Това са глупости! — изкрещях аз, но си спомних какво ми бе казала Камила, докато пиехме чай: „Допуснал си грешка… Тази смърт не е като другите… Някой ден ще го осъзнаеш!“ Нима бръщолевенето на мнимия Яред можеше да има нещо общо с думите на вещицата? Отново усетих предателския страх. Колкото и да се опитвах, не можех да си върна контрола над ситуацията.

— Не ще ме пречупиш! — рекох му аз с пресипнал глас. — Искам Диана и да приключваме.

— Диана, сине, Диана, Трубадур! — той натърти на последната дума. — Всичко е заради нея! Погледни тези нещастни мъртви жени и ми кажи — не ти ли стига?!

— Аз съм по-силен от теб, демоне — отвърнах му. — Както каза, това е моят ад. Щом е моят ад, аз мога да го контролирам.

— Не можеш! — извика той и захвърли свещта. Тя се блъсна в пода, бели лъскави плочки, и пламъчето изчезна завинаги. Яред се отдалечи, чух отново релето, и над мен блесна още една редица лампи, успоредни на тези над труповете.

Едва сега можех да огледам цялото помещение. Подът, както вече бях забелязал, бе покрит с бели квадратни плочки, някои от които — напукани. Стените бяха облепени с подобни зелени плочи докъм средата, нагоре имаше неравна мръснобяла мазилка. Шпакловката на тавана бе напукана, на места липсваше. На отсрещната стена имаше отворено електрическо табло. До него стоеше Марски, сякаш от плът и кръв.

— Дадох ти половин час, Радан, и резултатът е нулев — рече Марски на баща ми.

— Моля ви, нека опитам още нещо! — рече с настойчив и притеснен глас господарят на убийците, все едно бе някаква мижитурка.

— Отвън чакат хора, които ще го накарат да говори! — продължи Марски. — Бях достатъчно търпелив.

— Господин Марски, разбирам колко трудно ви е било да осигурите всички тези тела — започна благо Яред. — И че се притеснявате за племенницата си, но нека довърша! Разберете ме! Първородният ми син Емир бе убит при безредици, съпругата ми почина при раждането на този, дъщеря ми Джехане се самоуби, не мога да ви оставя просто така и последното си дете…

— Що за глупости! — креснах аз. — Джехане е жива! Видях я там при Херцога!

Знаех си, че тези чудовища ще опитат още нещо, подозирах, че мнимият им спор целѝ да ме заблуди и подведе. Тук обаче ги бях хванал неподготвени — да, всички онези жени на масите бяха загинали покрай мен, но Джехане не бе сред тях — сега се наричаше Сибила и интригантстваше с Андрей Благовестов Херцога.

Яред се обърна, свали качулката си и ме погледна тъжно. Господи, какъв добър актьор!

— Сине, само това не се връзваше в историята ти. Колкото пъти и да я разказваш, Джехане все се появява някъде там, маргинализирана, но жива. Осъзнай се! Сестра ти се хвърли под гумите на камион след онова, което сторихте!

— Лъжец! — отвърнах му с прегракнал вик.

— Осъзнай се! Излез от измисления си свят!

— Къде е тялото й, мръснико, къде! — извика на свой ред Марски и се втурна към мен. Грубите му ръце разтресоха раменете ми, а слюнката; излетяла между подутите му сладострастни усти; се лепна по лицето ми.

Яред скочи към него и се опита да го спре, но Марски, който бе много по-едър, се отърси от баща ми без усилие. Ръката му се отдръпна за момент, после се стовари в тежък юмрук върху лявото ми око.

— Къде е Диана?! — изкрещя той в лицето ми. — Къде е Диана? Къде си я убил?!

Болката се спускаше като покров върху ми. Морето от мисли бушуваше бясно в главата ми. Черепът ми щеше да се пръсне. Какво искаха тези?! Защо в Ада нямаше огнени реки и стотици демони, а само двама стари безумци?

— Емир, събуди се! — продължаваше Яред. — Стига с тази игра! Кажи му къде е тялото и да приключваме! Достатъчно болка преживяхме!

— Джехане… — промълвих аз. — Грешиш, Яред, аз я видях, говорих с нея…

Той обаче хвана главата ми и я притисна към гърдите си въпреки опитите на Марски отново да ме удари. Усетих как нещо капе по темето ми. Сълзи?

— Мъртва е, сине, приеми го! Не си говорил с нея, въобразил си си! Заради нейната смърт се стигна дотук! — говореше ми той и галеше главата ми.

Чух гласа на Марски, понеже не го виждах заради баща ми.

— Не ме интересува семейната ви драма, Радан! Искам само едно — да открия тялото на племенницата си. Не го ли каже на теб, ще го изпее през кръв на хората ми!

— Кажи му, сине, Трубадур, както там искаш да те наричам, кажи му какво си направил с Диана! — гласът му хриптеше, накъсан от сълзи. — Знаем, че си я убил, изчезнала е още на първия ден в Тополово. Кажи му и ще ни остави на мира!

Тополово. Искаха да ме върнат там, където бе започнало всичко. Ако Диана не ме бе закарала в проклетото Тополово, животът ми нямаше да тръгне по този път. Онези, които лежаха сега студени върху металните маси, щяха да са живи. Аз все още щях да свиря из столичните заведения, далеч от Яред Радан и останалата криминална паплач, с която се бях сблъскал.

Идеше ми отново да отрека, че разбирам за какво говорят, рискувайки да отнеса още някое кроше, а че и нещо по-лошо, появяха ли се хората на Марски. Ала ме измъчваше нова мисъл — този Яред твърдеше, вече за трети път, че Джехане е мъртва. Не можеше да е истина, та аз бях говорил е нея! Видях я, пипнах я дори! Лудост ли бе всичко това? Адът, който си бях изковал, бе хаос от реалност и измислица? Идеше ли последното изпитание, преди да открия Диана?

Щом споменах името й, аз я видях. Проклятие, видях я. Там, на брега на малкото езерце недалеч от Тополово. Защо ме беше последвала? Друг път не ме бе търсила с часове, а точно тогава, точно когато бе започнал невинният ми флирт с Ива, капризната племенница на бизнесмена Марски бе дошла при мен. Имаше скандал, след като Ива си замина. Ролите бяха обърнати. Този път аз бях онзи, който се пускаше на други. Един-единствен път за цялата ни връзка тя бе добрата, а аз лошия. Аз никога не й бях крещял, а тя ми крещеше. Посегна ми. Улових ръката й. Тя издра лицето ми с другата. Усещайки кръвта в очите си, аз замахнах и юмрукът ми срещна главата й. Преди да се осъзная, я бях ударил още два пъти. Тя падна до мен в сухата жълта трева. Разкайвайки се, аз й помогнах да стане, но тя не стана, а увисна в ръцете ми. Положих я на земята и се засуетих около нея. Проверих пулса й. Сложих длан пред устните й. Напразно. Обзе ме паника. Огледах се — наоколо нямаше жива душа. Не знаех какво да правя. Страхът задвижи ръцете ми и аз грабнах тялото. Извлачих го до водата и потопих главата й вътре. Бавно и методично, докато през устата й не започна да влиза вода в корема. Навлязох по-навътре и започнах да събирам камъни, които да тикам под блузата й под ръба на панталоните й. Натисках я, натисках я и тя започваше да потъва. Потърсих още по-дълбоко място, водата стигна до гърдите ми. Оставих я да се потопи на няколко педи, огледах се, видях големия плосък камък до едно дърво наблизо, излязох тичешком и го изрових с пръсти. Върнах се с камъка и го поставих върху гърдите й. Свалих колана от дънките си, увих го около камъка и нея, стегнах го на последната остана дупка. Потъна. Изчезна. Отворените й очи се скриха в дълбокото и бяха последно, което видях от нея. Върнах се треперещ на брега и започнах да се въргалям в жълтата трева. Трябваше да изсъхна, трябваше да се махна…

Това не бях аз. Демоните бяха проникнали в главата ми. Последната им атака, може би. Искаха да ми внушат фалшиви спомени, да ме сломят, да се предам. Диана ме чакаше навярно в съседната стая, завързана към стол, подобен на моя, и със запушена уста, за да не може да вика. Щях да се престоря и да им подам следа, а щом ме освободяха, да ги разкъсам на парчета с голи ръце.

— Гьолът. На около три-четири километра от Тополово — чух гласа си аз.

Яред ме пусна. Марски ме погледна през дебелите стъкла на очилата си и ме подмина с бързи крачки. Някъде зад гърба ми се отвори и затвори метална врата. Яред въздъхна и се наведе над мен.

— Това е краят, сине, нали? Нали няма и други, за които не знаем?

Нямаше.

Усетих как в ъгълчетата на очите ми се зараждат сълзи. Солените капки потекоха по страните ми. Не можеше да е краят.

— Защо, сине? — попита ме Яред. — Всяка жена, с която си бил. Заради Джехане ли?

— Престани да споменаваш името й! — казах му аз, а гърлото ми се беше подуло и пресъхнало. Джехане, моята полусестра, ми бе първата. Ирина, благородната, красива и богата дъщеря на българския посланик, бе моята детска любов, но така и не я бях имал тогава. Първият ми път бе с Джехане. Джехане, която после гузно изоставих и избягах. Джехане, която от срам и болка се бе хвърлила пред ТИР с консерви риба тон. Джехане, с която не бях говорил в дома на Херцога, защото знаех името му само от вестниците.

Яред бе прав. Всяка жена, която бях имал, после умираше. Първо бе Джехане. Аз не бях виновен за смъртта й, тя я бе избрала сама. После доктор Лаура Риати, психиатърката, грижеща се за мен в клиниката в Италия. Лаура бе влязла толкова навътре в главата ми, че после не успя да излезе оттам. Лаура ме бе подтикнала към създаването на нов образ, образ, който не страда от същата болка. Образ, който няма сестра самоубийца. Образ, който макар и сам, е силен и решителен. Образ, който не удавя възглавницата си в сълзи. Лаура ме научи да дрънча на китара. Лаура създаде Трубадур. Лаура, която загина, след като роди Трубадур. Образът, който оживя със смъртта й.

Това не беше Адът. Това бе животът ми. Животът ми без Трубадур. Без него бях просто объркан, лабилен и агресивен нещастник, сериен убиец и изнасилвач.

Баща ми все така притискаше главата ми към гърдите си и галеше косата ми.

— Всичко ще бъде наред, Емир, ще видиш… Извършил си ужасни неща, но Господ ще ти прости. Ти беше добро дете, проблемът е само в главата ти. Господ си спомня, че ти беше добро дете!

Невидимата врата се отвори отново. Чух гласа на Марски:

— Намериха я.

Яред кимна и попита:

— Кога ще дойдат полицаите?

— До десетина минути. Елате с мен и го оставете за малко сам с жертвите му.

Баща ми ме погали за последен път и отиде при Марски. Вратата се хлопна. Останахме само аз и жените, които бях убил. Дъхът ми излизаше на бяла пара. Вече бях разбрал защо в помещението е толкова студено. Пръстите на ръцете ми бяха вкочанени, въпреки че през цялото време ги бях движил, за да върна кръвотока в тях. Десетина минути. Имах само десетина минути да се измъкна. И друг път бях попадал в трудни ситуации, щях да се измъкна. Огледах ръбовете на масите — ламарина. Изпод босите стъпала на Анита тънкият ръб бе издаден на около сантиметър напред. Щях да се справя.

Стегнах коремните си мускули и подскочих на място. Дявол да го вземе, столът се помръдна! Изпълних същото упражнение още двадесет и осем пъти. От ръба ме деляха два сантиметра. Така, сега идваше по-трудната част — да се обърна. Подскочих отново и рязко се наклоних настрана. Рамото ми се опря в масата, бутнах Анита и единият й крак изпадна, увисвайки надолу. Успях да се закрепя с два от краката на стола във въздуха. Стегнах предмишницата си и започнах да я извивам. Столът се завъртя бавно около единия от краката, все още стъпили на пода.

Металната врата се отвори и затвори. Обърнах глава в посока на шума — бях попроменил първоначалната си ориентация спрямо изхода. Видях бавно да приближава момче. Бе към тринадесетгодишно, с мъх под носа, който един ден щеше да се превърне в мустаци. Кожата му бе мургава, а косата — сплъстена. Криеше едната си ръка зад гърба. Пристъпи до мен и застана пред очите ми.

— Ти пък кой си? — попитах го тихо.

— Аз… такова… за кака! — отвърна ми момчето, показа ръката си, която стискаше сгъваем джобен нож и го заби неумело във врата ми. Раната бе странична, не засегна никаква артерия. Аз понечих да извикам, но детето бързо ми нанесе втори удар, този път в бузата. Усетих как острието пронизва езика ми и устата ми се напълни с кръв. Аз я изплюх в лицето му и разклатих стола, но бях безпомощен. Третият удар бе далеч по-лош за мен, пак в гърлото, но причиняващ гадна рана. Стоварих се с трясък на пода и кръвта ми плъзна по фугите между белите плочки.

Момчето стоеше надвесено над мен и трепереше. Вече виждах добре вратата. В очертанията й стоеше едър мъж с ръце в джобовете. Вгледах се в лицето му, докато погледът ми се замъгляваше. Беше Васил Костов, Миденият крал. Човекът, който обичаше Ирина.

— Свърши ли? — попита той.

Момчето кимна и остави ножа да се изплъзне между пръстите му. Изтича нервно при Костов и се скри зад гърба му. Мрачната физиономия на Мидения крал бе последното, което видях.

Проклетата Камила, оказа се права за циганката.