Стефан Д. Стефанов
Трубадур (2)

Глава I
Когато желанията се сбъдват

Прекарахме два дни в Тополово.

Градът бе от селски тип — с малък, ясно обособен център, едва десетина четириетажни панелни блокчета, двестатина къщи и няколко магазина. Централната пешеходна улица тръгваше от импровизирания парк и завършваше в розовите градини. Бяха ми необходими петдесет минути, за да го обиколя и да видя всички местни забележителности. След като изпих второто си за сутринта кафе, се запитах какво ще правя в Тополово цели два дни.

Диана изрично бе настояла да свиря две вечери в Тополово. Първата — в ресторант „Два елена“, собственост на господин Смоленски; втората — в ресторант „Балканска роза“, който приличаше повече на ведомствена столова. Още когато ми спомена за Тополово в София, аз искрено се учудих защо трябва да бием толкова път до затънтеното градче.

— Моят кръстник има силно участие в местния бизнес — обясни Диана. — Миналата година построи там нов хотел с дебит от минералната вода, с която е известно Тополово. Кметът, както и всички местни големци, са негови хора. Обещах му, че ще посетим градчето и че ти ще свириш поне две вечери.

— Една.

— Ще го решим на място. Ако там ти хареса, а аз съм сигурна, че ще ти хареса, ще свириш две вечери!

Не изгарях от желание, но се съгласих. В интерес на истината и аз исках да изляза извън София, но докато в столицата можех да се скрия и бързо да изчезна от полезрението на недоброжелателите ми, в провинцията се чувствах гол и изложен на показ. За тополовските минерални бани, естествено, бях чувал и преди, но никога не бяха представлявали интерес за мен. Сега, след като ми предстоеше да посетя градчето, идеята да се потопя в горещата лековита вода ми се стори по-привлекателна. Освен това никога не бях чувал Яред да споменава Тополово.

Докато пътувахме от София, не си разменихме нито дума. Диана стискаше волана и гледаше втренчено пътя напред, изпреварваше кола след кола и дори на няколко пъти наруга други шофьори. Аз зяпах ту надясно, към полето, ту наляво, към планината. Пътувахме, без да спираме, докато не стигнахме до разклон с две бензиностанции. Табела с ръждиви ръбове ни насочи за Тополово вдясно.

Пътят по отклонението беше отвратителен — тясно платно, пропадания, издутини и дълбоки дупки ту в нашата лента, ту в насрещната, а на места — и в двете едновременно. Покрай шосето се редяха топола след топола, а зад тях се простираше поле. Пътят имаше ту изкачвания и слизания, ту завои, а Диана нито за миг не намали скоростта — мураното правеше слалом между различните препятствия. След още няколко завоя навлязохме в пояс от гъста широколистна гора, под гумите затракаха метални листове и ние пресякохме мост над Тунджа. Миг по-късно отново се върнахме между тополите, а пред нас се появи градчето.

— Нещо не зарежда — рече момчето и гузно повдигна рамене.

— Погледна ли суича? — попитах го с възможно най-приятелския си тон.

— Да, но сигналът се губи. Опитайте пак по-късно.

Аз въздъхнах и станах от пластмасовия градински стол. Операторът на единствения компютърен клуб в града се върна на мястото си и се разцъка с мишката.

— Дължите ми три лева — констатира той, без да ме поглежда.

Този път не се и постарах да звуча приятелски:

— Три лева?

— Да, това е цената на час. Минималното таксуване е лев и петдесет за тридесет минути, но вашето потребление възлиза на тридесет и две минути и влязохте в тарифата за един час — невъзмутимо отвърна младежът.

— Потребление? — възкликнах аз. — Тридесет и две минути опити да отворя елементарна страница, при това хоствана от български сървър? Това ли наричаш потребление?

Той отново вдигна рамене и ми подаде ръка с дланта нагоре. Бръкнах в джоба си, изрових три монети от по един лев и ги изсипах в шепата му. Без повече приказки напуснах клуба. Зад гърба си чух глас:

— Заповядайте пак следобед!

Диана я нямаше в стаята, но на леглото бяха нахвърляни дрехи и бельо, а единият бял халат от закачалката липсваше. Възможността да си мълчим заедно в спацентъра сложи край на плана ми да опитам някоя от релаксиращите процедури. Не бях и достатъчно уморен, за да поспя — единственото, което ми оставаше, бе да изляза навън. Времето беше меко, приятно — вероятно последните дни на циганското лято. Една разходка в околностите на градчето ми се стори добра идея. Метнах калъфа с китарата си на рамо и излязох.

Тръгнах в посока, обратна на центъра — за щастие хотелът беше в самия край на града и много скоро около мен имаше само треви и дървета. Натъкнах се на скитащо куче, което мина покрай мен, подуши ме и ме следва в продължение на десетина минути. След като прецени, че не ще получи нито храна, нито дори някакво внимание, спря и обърна към Тополово. Останах сам и не се оплаквах от това. В небето се стрелкаха закъснели лястовици, в клоните на дърветата цвърчаха врабчета, а някъде далеч на юг се рееше и граблива птица. Бях останал наистина сам, без помен от хора.

Пътеката ме отведе до брега на малък водоем. Едва ли беше по-дълбок от два-три метра, а отсрещният бряг бе на хвърлей камък. Следите от гуми в калта ми подсказаха, че вероятно тук са идвали и рибари. Оставих калъфа под сянката на едно дърво и хвърлих якето си на земята. Върху него тупнаха пистолет и сгъваем нож. Вдишах и издишах десетина пъти, след това започнах да се раздвижвам. Първо пръстите — едната ръка масажира другата, пръст по пръст; изпукване на ставите, масаж на дланите, масаж на китките, пълно раздвижване. След това кръгове от лакътя, кръгове от рамото — сгънати в лактите ръце, изпънати ръце. Изпъване на гърба, на колене — котешки гръб, извиване в кръста, ръка назад към срещуположна пета. Масаж на ходилата, раздвижване на глезена; следва коляното. След като всички мускули са загрети и всички стави — проверени, започват движенията — юмруци, ритници във въздуха, маваши, уширо маваши, маваши гери. Преминах към бързо падане на земята, търкаляне, бързо ставане, направих по няколко пъти предно и задно салто. Наведох се, грабнах ножа и започнах да упражнявам различни удари срещу въображаеми противници.

След близо двадесет минути потене седнах на земята, наметнах се с якето и извадих китарата.

Никога не съм се интересувал от света на музиката — кой е бил барабанист на дадена група между 1983 и 1984 например. Знам обаче, че умея да свиря. Уроците по китара, които обичаше да ми дава братът на Яред, разкриха в мен талант, който по-късно разработих и усъвършенствах, докато пътувах. Музиката се бе превърнала в начин на живот — тя ми осигуряваше прехрана, подслон и когато имах нужда — предразполагаше женската компания. Никога не обявявах предварително своя репертоар — преценявах на място, когато срещнех публиката. Свирех им онова, което знаех, че ще им хареса — не онова, което искаха или онова, което очакваха. Аз четях в хорските очи музиката, подходяща за ушите им. И свирех, свирех дяволски добре. Карах шестдесетгодишни предприемачи да се вживеят в соло на „Хелоуин“ и запознавах бюргерите с творчеството на Скай Белинсон. Естествено, изпълнявах и традиционни български и руски песни, както и патетични рок хитове, с които прохождаше всеки келеш с китара, ала това се случваше рядко. Имах малко авторски парчета — не ги създавах с комерсиална цел и ги представях само пред отбрана публика. Някои от тях дори бяха чути само от конкретни хора, като баладата ми за принцесата, която някога обичах, и песента ми в почит на онези мои близки, които загинаха в Сиера Леоне. Песента, която написах за Лаура, все още е неизпята. Вероятно така и ще си остане.

 

 

В ресторанта не бяха останали празни столове. Диана ми каза, че дори непознати двойки бяха споделили масите си, за да се намерят места за всички желаещи да ме чуят. Нямах слава, която да стигне до Тополово преди мен, но Диана и приятелите на чичо й имаха властта да съберат целия град накуп.

Бях предупредил, че няма да докосна китарата, докато тече основното хранене — аз не бях кръчмарски изпълнител; за тази цел „Два елена“ разполагаше с дует от Казанлък — млада и хващаща окото певица със слаба дарба и застаряващ мустакат тип зад синтезатора. За певческите му способности дори няма да споменавам. Те двамата поддържаха духа с фалшиви изпълнения на български и гръцки шлагери цяла вечер. Два часа преди полунощ салонният управител ги изгони с настойчиви аплодисменти, нареди да приглушат осветлението и на малката сцена остана само един стол — моят.

Излязох с наведена глава, сянката бе сграбчила лицето ми под качулката; с плавни меки стъпки стигнах до стола. Седнах, взех китарата в скута си и плъзнах перцето по струните. Залата утихна — всички погледи до един бяха вперени в мен. Светлината падаше така, че лицето ми оставаше скрито — виждаха се само дланите и пръстите ми. За тях бях непознато същество без лице, само ръце и китара — а за мен те бяха прозрачни като водата, която извираше нейде под нозете ни. Разпознах курортистите софиянци, както и хората от провинцията; налучках кои са местните — и големците, и онези, които търкаха по цял ден плочките в тоалетните на хотелите. Толкова различни хора, събрани на едно място — млади, стари, неостаряващи, разведени, семейни, овдовели, преуспели и провалили се, излъгани и лъжещи, отчаяни, безразлични, нагли, амбициозни, добри и лоши — всички те гледаха в мен и всеки очакваше да чуе нещо различно.

Свирих за тях два часа. Не изпих нито глътка вода. Два часа — песен след песен, соло след соло. Когато привърших, дадох знак на Диана и управителката угаси съвсем осветлението. Напуснах салона като призрак в мрака — бях запомнил разположението на всеки един стол и маса, бях преброил крачките — и изчезнах. Когато лампите бяха включени отново, а аз се намирах отвън на терасата, с гръб към една от колоните, дойде тътенът. Десетки потни и сухи длани се удряха една в друга, ръкоплясканията влязоха в ритъм и продължиха цели три минути — като на бенефис на стара естрадна звезда. Аз стоях отвън и ги слушах, сърцето ми биеше учестено и си представях всичките онези хора на крака — въодушевено аплодирайки моето изпълнение, сякаш удряйки просълзени ръце, те използваха магически шифър, предаващ какво са изпитали душите и сърцата им през последните два часа.

Нямаше да се върна, нямаше да се поклоня и да поздравя публиката си. Моят контакт с тях започваше с първия акорд и приключваше с последния. Нека го мислят за ексцентричност, нека ме намират за странен — достатъчен за мен бе рискът, че се показвах пред хора, нямаше нужда и да се разкривам пред тях.

Вторият ден започна по-малко скучно от предишния. Успях да се свържа с интернет чрез лаптопа на Диана за цели десет минути — все пак беше безплатна екстра към стаята — и да разгледам какво предлагат някои от клубовете в столицата. За нещо повече, уви, не. След изпълнението ми снощи бе по-трудно да седна да пия кафе в центъра, затова си го поръчах в стаята и после се изнизах тихомълком извън града. Все още нямаше рибари на новооткритото ми място и аз успях да потренирам и да посвиря необезпокояван докъм обяд.

Приключвайки с последната мелодия, чух шумолене на трева. Закрих оръжието си с якето и се огледах — на двадесетина крачки от мен стоеше Ива.

Когато Диана паркира червения мурано диагонално пред стълбите на хотела, ни посрещна цяла делегация: кметът Симеонов, предприемачът-хотелиер Манчуков, собственикът на ресторант „Два елена“ Смоленски и неговата асистентка Ива, която крепеше пред гърдите си лилав нетбук „Дел“ и бутилка с минерална вода. Диана се прегърна и разцелува фамилиарно с кмета, хотелиера и ресторантьора.

Аз подадох ръка на всеки един от тях, включително и на Ива. За нея това се оказа предизвикателство — опитвайки се да поеме ръката ми и да придържа компютъра и водата едновременно с това, тя изтърва „Дел“-а. Моите реакции бяха далеч по-координирани — приклекнах и улових скъпата машинка, преди да се е ударила в земята. След това се здрависах деликатно с Ива и й върнах лаптопа.

— Благодаря! — едва промълви тя и се изчерви.

Диана завъртя театрално очи и ме избута навътре.

И така, очаквах по-скоро някой овчар или рибар, но не и едва завършилата гимназия асистентка на Смоленски. Тя ми махна смутено и се приближи към мен.

— Здравей! Не исках да ти се натрапвам…

— Няма нищо — рекох аз. — Тъкмо приключвах и смятах да се прибирам.

— Аз само да ти се извиня за вчера, за лаптопа… — започна тя и отново се изчерви. Очите й обаче не се червяха. Гледаше ме съвсем целенасочено въпреки недомлъвките и руменината по бузите й. Без да съм я поканил, тя се настани на тревата до мен. Носеше късо кожено яке и дънкови панталонки, които оставяха целите й бедра открити. Тя започна да разглежда китарата, посегна към нея, после отдръпна ръката си.

— Може ли да я разгледам? — попита ме Ива.

Аз повдигнах рамене и й подадох инструмента си. Ситуацията ми се стори повече от банална, но не исках да бъда груб. Трябваше да я разкарам по възможно най-деликатния начин и докато го измисля, се налагаше да вляза в очакваната от мен роля. Ива пое непохватно китарата, опита се да я нагласи няколко пъти в скута си, погледна ме очакващо и аз се наведох към нея, за да й помогна.

— Свириш прекрасно — рече ми тя, подръпвайки безцелно струните. — Изпълнение като снощното се помни за цял живот.

— Благодаря ти — отвърнах. — Всичко е плод на хиляди часове, прекарани в упражняване.

— Не, не — Ива отказа да се съгласи с мен. — Ти имаш талант. Превръщаш музиката в нещо специално. Снощи, когато си тръгна, аз се събудих така, сякаш някой ми бе направил магия. С такъв талант можеш да постигнеш много. С такъв талант можеш да имаш всичко!

— Караш ме да се изчервявам — рекох аз възможно най-правдоподобно. И друг път бях чувал да наричат музиката ми вълшебна или магическа, но го намирах за липса на изразни средства у събеседника. Естествено, не исках да обидя никого, още по-малко пък Ива сега — не само, че ми беше по-симпатична, отколкото исках, а и явно бе местно момиче, което всички наоколо познаваха. Да станеш асистентка на най-големия тукашен бизнесмен навярно се считаше за огромен успех и предполагах, че въпреки непохватността си Ива се радва на добра репутация.

— Няма ли да останете и тази вечер? — попита ме тя.

— Днес заминаваме. Вече прегледах възможностите за изпълнение в някои столични клубове.

— Знаеш ли, тук също можеш да свириш — постоянно има туристи, а есента е особено силен сезон за лечебните бани.

— Не — поклатих глава. — Ще свиря още една, две, три вечери, а после? Видях какви хора ме слушаха снощи — малка част от тях бяха лекуващите се, присъстваха най-вече тополовчани. Музиката обаче не е всекидневна потребност, съгражданите ти не могат да си позволят да са в заведението всяка вечер. А да бъда нещо като щатен музикант на кмета и на твоя работодател е под достойнството ми.

— Разбирам… Кога тогава ще дойдеш пак?

— Може би след няколко седмици — отговорих. — Довчера намирах града ви за скучен (за което се извинявам), но днес осъзнах, че не е скука, а покой. Не съм се чувствал така отпочинал от месеци, а дори не съм се потопил в прословутата минерална вода.

— След няколко седмици може и да не съм тук — рече Ива и се засмя. — Може да съм студентка в София.

— Хе-хе, ще се постарая да дойда преди това.

— Постарай се, защото иначе ти губиш! — отвърна ми тя и предизвикателно облиза устни. Усетих, че съм стигнал прекалено далеч. Изгледах я сериозно и директно я попитах:

— Нали знаеш, че Диана ми е годеница?

— Ха, годеница, колкото аз съм годеница на Смоленски! Да се влачиш подир някого и да му уреждаш това-онова не е като да сте сгодени! — отговори ми тя и направи неопределен жест с ръка във въздуха, сякаш за да подсили думите си. След това ми върна китарата, далеч не толкова непохватно, колкото преди пет минути, скочи на крака и аз инстинктивно се отдръпнах назад. Тя се засмя отново, изтупа сухата трева от дупето си и ми рече:

— Да не мислиш, че ще те натисна тук, на тревата?

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя си тръгна.

Когато се отдалечи на десетина крачки, се обърна през рамо и ми каза:

— Знай, че тази нощ не е като другите! Тази нощ се сбъдват желания!

И припна като сърна през сухите треви. Не знам защо, но се почувствах като пълен тъпак. Легнах назад и се загледах в ясното синьо небе, чудейки се дали си струва да правя глупости. По гърба ми сякаш полазиха мравки. Изправих се отново и се огледах. Появи се дразнещото чувство, че още някой е присъствал на невинния ми разговор с момичето, но наоколо не се мяркаше жива душа.

 

 

Време беше за обяд. Диана отново я нямаше в стаята — вече свиквах с отсъствието й — а и не горях от желание да я търся по мобилния. Забравих може би да отбележа, че специално заради нея отново носех джиесем. Транспортът ми бе силно зависим от нея и усещах, че дори и да искам, трудно ще си намеря превоз до София оттук. Запътих се към „Двата елена“ с надеждата за тих и спокоен обяд, но останах разочарован — още щом пристъпих прага, дочух гръмогласния Симеонов:

— Здравей, момчето ми!

Той ми махаше усърдно от маса в дъното, до празната камина, където се бяха настанили със Смоленски. Нямах избор, трябваше да се присъединя. И Симеонов, и Смоленски бяха прехвърлили петдесетте, но докато Симеонов бе затлъстял и оплешивял, Смоленски все още можеше да се похвали с равен корем и сива, но гъста коса. Загарът на кожата и мустакът му придаваха суров и мъжествен вид. На кръста си носеше по̀казно кобур с пистолет. Симеонов пък предпочиташе златните украшения под всякаква форма — пръстени, гривни, ланци — говореше високо, смееше се много и обичаше да апострофира партийната опозиция. Смоленски сякаш избягваше да изказва мнение по въпроса — ту се съгласяваше с кмета, ту замълчаваше при някои коментари.

— Хе-хе-хе — посрещна ме Симеонов. — Тъкмо разправях на Смоленски, че онзи нещастник, бившият кмет, така и не успя за осем години да организира качествено музикално събитие в Тополово! А ние тук градим културното бъдеще на общината — четири поредни изпълнения, пълна посещаемост — няма да има жител на града, който да не те е слушал как свириш!

— Простете за забележката, господин Симеонов, но се бяхме разбрали за най-много две вечери — рекох.

— Не, не, не… — завайка се кметът. — Ти ме уби! Закъде си се разбързал? Дианчето ми каза, че нямаш планирано участие никъде. А за Тополово можем да направим заедно толкова много! Днес Пиринска ме попита дали детето й може да започне да взема уроци по китара от теб! До седмица-две ще има и други, ще дойдат и от околните градове! Имам намерение да говоря с областния управител, ще финансираме по-голям концерт, ще привлечем народа!

— Благодаря ви за предложението, господин кмете, но не обичам да се застоявам…

— Момче, мислѝ с тая глава! Идват избори — предстоят агитации, събирания, предизборни концерти! Ще изкараш истински пари с този твой талант! — рече Симеонов.

— Звучи прекрасно, но не е моето поприще — казах твърдо аз. — Имам си принципи — няма да свиря с пропагандни цели.

Симеонов посърна и понечи отново да започне с убежденията, когато Смоленски се намеси.

— Остани поне за утре вечер. Имаме голям празник — хората ще очакват да има забава. Ние сме организирали предостатъчно ядене и пиене, ти можеш да добавиш качествена музика. Времето се очертава добро, следобед ще изнесем масите направо тук, на площада. Ще се съберат много повече хора от снощи, ще дойдат и от околните села. Дай им шанс да изпитат онова, което изпитах аз, когато чух музиката ти. А тази вечер пропусни изпълнението в „Българска роза“.

Смоленски ме накара да се замисля. Спокойната обстановка ми беше подействала добре, а и така не бях намерил време за минерални бани. От друга страна, той поласка таланта ми по много деликатен начин и аз харесах подхода му. Третата причина, която ме убеди, нямаше нищо общо с тези двамата, а по-скоро със случилото се на брега на езерцето.

— Ще си помисля сериозно над предложението ви — отвърнах.

— Радвам се да го чуя! — усмихна се ресторантьорът, а кметът направо засия.

Обядът продължи дълго, съпроводен от ракии, политически теми и смеха на Симеонов. Когато най-накрая успях да се отърва от двамата безделници, наближаваше късният следобед. На излизане ме догони гласът на Смоленски:

— Приятелю, би ли помолил Диана да ме потърси, ако са се върнали с Манчуков от обяда им на язовира? Вече два пъти не ми вдигна и ме е страх, да не би да я обезпокоя.

Имаше нещо особено в начина, по който го изрече. Наблегна на това, че аз не знаех къде се е дянала Диана. Наблегна на това, че е била с Манчуков. Наблегна на това, че не е искала да бъде безпокоена. Аз само му кимнах и излязох. Отвътре обаче бях кипнал. Все по-трудно ми ставаше да възприемам Диана като своя годеница и през час поставях бъдещето си с нея под въпрос.

Върнах се в стаята и взех решение, че е крайно време да посетя спацентъра. В гардероба намерих чист бял халат и чехли. Пъхнах в джоба сгъваемия си нож, захвърлих мобилния телефон на леглото и слязох надолу. Пари не ми трябваха, Манчуков ни беше представил като ВИП гости.

Спа-частта бе повече от луксозна — скъпа теракота, скрито осветление, аквариуми с екзотични рибки, и това под звуците на успокояваща музика. Имаше малък минерален басейн, джакузи, турска баня, сауна, парна баня и други видове баня, за които не бях чувал; усамотени стаички за масаж и за вземане на вана. В басейна и в джакузито видях други гости на хотела и реших да не се бутам при тях — търсех най-после усамотение.

В помещението за парна баня нямаше никого и аз се възползвах. За няколко минути привикнах и увеличих температурата, след което плиснах студена вода и всичко около мен изчезна в облаци пара. Водата започна да се стича по лицето ми, надолу по врата и по гърдите. Жегата бе силна, но усещах как изсмуква негативните емоции от мен. Каквото и да правеше Диана с Манчуков, не бе моя работа и щях да й го заявя веднага щом се видим. След това — прибираме се в София и кой откъде е — по своя път.

Кроейки планове в жегата, усетих чуждото присъствие едва когато от парата насреща ми изплува един обсипан с капчици гол корем е някакво миниатюрно синьо камъче, проблясващо в пъпчето. Никога не го бях виждал, но се сещах чие е. Така и не разбрах кога вратата се беше отворила и затворила.

Ива сложи пръст на устните ми и седна върху мен, малките й голи гърди се опряха в моите. Не ми остана време да преценя риска от правенето на глупости и временно забравих за онова, което исках да кажа на Диана.

Десетина минути по-късно лежахме в една от уединените минерални вани. Ива бе облегнала гърба си на гърдите ми, ръцете ми лежерно галеха корема й, а тя си играеше като буташе с пръста на крака си лавандулови соли за вана във водата. В отсрещния край на ваната бе разтворено пакетче и тя вече бе успяла да събори половината кристалчета. Не си говорехме, почивахме си — поне аз. Десетте минути с нея в парната баня се бяха оказали предизвикателство за организма ми, но определено не съжалявах за изживяното. Знаех, че Диана може да нахлуе тук всеки момент и да ми направи скандал, но вярвах, че тя се забавлява някъде там с Манчуков и едва ли й е до мен. А на мен определено ми беше само до гладката кожа на Ива.

— Днес определено се сбъдват желания — подхвърлих аз.

Тя се обърна назад и ме целуна по врата.

— Желанията се сбъдват най-добре тази нощ и утре! — отвърна Ива. — Ала внимавай много, какво си пожелаваш!

— Добре, добре — примирих се аз, колкото да не влизаме в спор. Тя обаче се отблъсна и седна в другия край на ваната. С един замах запрати всичките останали соли към мен и няколко кристалчета ме убодоха болезнено. Очите й блестяха особено, а устните й едва се разтягаха в усмивка. Тя прокара стъпалото на крака си по тялото ми и подритна брадичката ми.

— Хайде, свирачо, от мен да мине, пожелай си нещо, което е тук и сега! Току-виж се сбъднало!

Аз улових крака й, целунах няколко пъти нежния й прасец и рекох:

— Усещам, че водата ми дава сили, сякаш е вълшебна!

— Тази вода наистина е вълшебна и е моят извор на могъщество — рече ми тя и се усмихна още по-широко. — И сега ще ти дам мнооого сила, за да си починеш добре тази вечер и утре да омаеш всички!

— Не се и съмнявам — отвърнах аз и придърпах прасците й към раменете си.

Върнах се в стаята привечер, за да се приготвя за вечеря — естествено бяхме поканени от Симеонов. Заварих Диана по халат — седеше на леглото и разресваше надолу дългата си мокра коса. Тя ме изгледа изпод падащите пред лицето й кичури и каза:

— Къде се губиш цял ден?

— Същото мога да попитам и аз — отвърнах студено.

— Обядвах с Манчуков. Обсъдихме бъдещите ни бизнес планове. В Тополово има много възможности за разработване.

— Не знаех, че сделките те влекат — казах аз, докато се обличах.

Диана приключи с разресването и взе сешоара.

— Чичо започна да ме въвежда в бизнеса си. Казва, че не мога да разчитам единствено на това да си намеря богат съпруг, важно било да умея да се оправям сама и без него. А каква е твоята история от днес?

— Упражнявах се. Подготвях се. Оставих се местните да ме убедят да свиря утре вечер вместо днес. Имали някакъв празник.

Не я излъгах. Пропуснах само да уточня, че най-убедителното увещаване бе от страна на Ива. После се върнах към последните думи на Диана.

— Богат съпруг?

— Стига де! — рече тя и се усмихна накриво. — Класическа история: добрият стар чичо иска да се погрижи за мен като едно време. Но е прав за това, че трябва да се науча да печеля, без да завися от мъжа до мен.

Идеше ми да й кажа, че аз мога да печеля достатъчно добре, но преглътнах думите. Марсови не работеха, за да печелят; други работеха, а Марсови само обираха печалбата. Диана никога нямаше да разбере разликата. Освен това я бях проучил — покойният й баща й бе оставил достатъчна издръжка, за да живее като принцеса поне още десет години, а добрият стар чичо нямаше деца. Диана бе мечтаната невяста, а аз дори се насилвах да я гледам.

Беше много красива — тънки и леки крайници, нежна кожа, добре оформени гърди, талия и дупе, деликатни черти, гъсти кестеняви коси; но нищо повече. Каквато и искра да бе прехвърчала помежду ни в началото, си бе отишла. Много преди Ива, осъзнах аз. И тази вечер ние щяхме да се преструваме на близки, макар че тримата големи знаеха каква е Диана, а аз бях опознал съвсем отблизо Ива. Трябваше да се сложи край на това преструване. Утре, веднага щом се приберем в София.

 

 

Вечерята бе повече от скучна. Към десет и половина се извиних на домакините си и ги оставих в компанията на Диана. Надявах се да видя поне Ива на масата, за да си хвърляме многозначителни погледи, но уви. Ненавистта ми към пиянските нощи ме изпроводи в хотелската стая. Хвърлих се на леглото и заспах в очакване на утрешния ден.

Диана се върна в четири след полунощ. Беше видимо пияна, едната й обеца липсваше, а трите сребристи презрамки на рамото й бяха нескопосано завързани.

— Имаш ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита ме тя, сякаш прочела мислите ми.

— Не.

— Именно това е проблемът! — изведнъж извика Диана. — Мълчиш, криеш се под качулката си и се държиш с мен все едно ме няма!

— Та теб те няма, миличка! — този път повиших тон и аз, нещо съвсем нетипично за мен. — Денем те няма, вечер те няма, нощем те няма! Където и да отидем, се държиш като уличница!

— Уличница?! — тя ме изгледа така, сякаш съм й зашлевил шамар. — А ти по-добре ли се държиш? Криеш лицето си като някой престъпник!

— Това е моят начин на живот! Когато тръгна с мен, ти казах ясно как ще бъде! — рекох аз.

— „Моят начин на живот“ — изимитира тона ми Диана. — Какъв начин на живот, бе — като скитник? Мъж без минало, мъж без бъдеще — ето това си ти! Никога не те е интересувало от какво имам нужда аз!

— От каквото имаш нужда, виждам, ти го дават! Щом не ти харесва с мен, върви си!

— Ще си отида, точно така! — извика Диана с треперещ глас. — Оставям те да бъдеш нещастникът, който винаги си си бил! Отрепка такава!

— Върви, където искаш, да те вземат дяволите дано! — казах аз, а тя отвори вратата и я затръшна след себе си.

Събудих се сам. Не знам от кое ме заболя повече — от преосмислянето на снощния скандал или от факта, че Диана бе спала другаде. Въпреки авантюрата ми с Ива, се чувствах излъган и предаден. Това трябваше да престане.

Извадих стилета си и го разгънах. Острието беше студено и твърдо. Обичах да си играя с него, когато се чудех какво да предприема. Прехвърлях ножа между пръстите си и мислех. Диана бе много права за едно — нямах нито минало, нито бъдеще. Ако за миналото си можех да виня Яред, то за бъдещето отговорността бе изцяло в мои ръце. Не знаех какъв избор да направя, нямах мечти или амбиции — живеех ден за ден в настоящето. Тайно се надявах да се случи нещо, което да ми даде цел и посока.

Спомних си, че днес е празник, и реших да видя има ли празнична атмосфера из Тополово. Надявах се до обяд Диана да се появи и да скалъпим някакво взаимно извинение за острите думи от снощи. Стомахът ми къркореше и реших да разнообразя с традиционни тестени закуски, вместо да използвам ресторанта на хотела.

Из улиците се мяркаха доста хора и всички изглеждаха весели. Тази гледка донякъде притъпи мрачното ми настроение. Видях опашка от деца пред малка пекарна и реших, че това е най-добрият вариант за закуска — баничка или кифла с боза. Изборът на витрината се оказа по-голям, отколкото очаквах. В крайна сметка се спрях на мазен тутманик. Тъкмо се пресягах да го взема от мустакатата лелка, когато едно от момчетата до мен изруга и започна да плюе парчета кифла по земята.

— Мамка му, лельо Радо, камъни ли слагаш вътре?! — извика възмутено петнадесетгодишният пикльо. — Счупи ми се зъбът!

— Я да видя, дай!

— Къде ве?

Другите момчета и момичета наобиколиха онзи със счупения зъб. Той бръкна в устата си и после театрално отвори шепа — наистина, на дланта му имаше парче зъб. Той изгледа околните начумерено и понечи вероятно да изругае отново. В този миг се случи неочакваното — продавачката излетя отвътре като мустаката хала и му обърса такъв шамар, че го събори на земята. Децата се пръснаха като пилци пред ястреб, а изненаданото момче със счупения зъб бе изтеглено обратно горе за ухото.

— Петьо, на теб майка ти не ти ли е казвала, че днес не се псува, а? — попита така наречената леля Рада. Петьо кимна един път и тя го пусна със замах. — Е, какво ще кажеш сега?

— Благодаря ти за вкусната закуска, да си жива и здрава! — изстреля Петьо като на училищен рецитал.

— Правилно! Айде да си жив и здрав и ти, пък си пази зъба за спомен! — каза вече усмихната леля Рада и се върна зад тезгяха. Погледна ме и посегна да ми подаде тутманика.

— Не, благодаря, ще пропусна — казах аз и изчезнах, преди да съм изял някой шамар.

Реших, че не съм толкова гладен, колкото си мислех сутринта. Тръгнах към моето място край водата и минах покрай някакво шивашко ателие. Любопитството ми надделя и надникнах през отворения прозорец. Две млади жени работеха усилено с машини „Сингер“ над, да речем, завеса. Едната от тях сякаш усети погледа ми, вдигна глава и ми се усмихна. Усмихнах й се и аз, а тя започна да пищи.

Спря да шие и хвана ръката си, избухвайки в сълзи. Между пръстите й видях да се процежда кръв. Почувствах се доста гузно, защото вероятно аз я бях разсеял, но нямаше с какво да помогна. Отстъпих назад, предотвратявайки риска някой да ми потърси отговорност и се скрих зад ъгъла. Все още чувах рева на тази, чийто пръст бе пронизан от иглата на машината и вайканията на колежката й. В следващия момент чух как още някой влиза в стаята.

— Какво става? — попита възрастен женски глас. — Ха, едно убождане? Ела тук, миличка, няма страшно! Капка алена кръв, тъкмо да ти станат по-червени бузките — то е за здраве! Брей, ама вие почти сте я завършили! Ще стане шивачки от вас, направо ще ми вземете занаята!

Стоях там до стената и слушах. Хората в днешно време не говореха по този начин — сякаш тази сутрин се бях върнал половин век назад във времето. Явно животът в провинцията бе започнал да ми идва в повече. Напуснах бързо Тополово по познатата ми вече пътека и потърсих уединение край гьола.

Тъкмо приключвах с физическите упражнения, когато чух някой да вика. Определено бяха викове за помощ. Метнах калъфа с китарата на рамо и ги последвах. Виковете ме отведоха до долчинка, в която открих лежащ старец. Беше паднал възнак и протягаше ръце към левия си крак.

— Брех, какъв късмет бе, точно днес!

— Чичо, да ти помогна да станеш? — попитах го аз.

— Бе то, че ше ми помогнеш, ше ми помогнеш, ама баш днес ли трябваше! Халал да е!

Докато го изправях и крепях, той ми разказа как бил тръгнал за билки, защото днес не трябвало да се върши никаква сериозна работа. Стъпил обаче в заешка дупка и си изкълчил крака.

— Здраве да е, сега като се върна, ще ударя една люта ракия и ще ми мине, даже може едно хоро да изиграя! Ти хора̀ знаеш ли? — попита ме той.

— Не си падам по народна музика — отвърнах.

— Жалко, да се научиш! Ка’еш ли си днес „искам да се науча“ и ше се научиш! — рече уверено старецът.

Това ме накара да задам въпрос, който ме мъчеше от сутринта:

— Чичо, защо днес всички са такива… особени?

— Днес си е ден като ден — рече той. — Само внимавай какво говориш и какво пожелаваш! Днес дяволите слушат и можеш да си навлечеш голяма беля!

Час по-късно успях да открия Смоленски. От Диана и Ива — ни следа. Тази игра започваше да ми омръзва.

Смоленски имаше странен кабинет — пълен с плакети, нашивки и снимки на командоси. Пушеше пура и пиеше уиски, още от обяд. Празник. Обясних му какво бе провокирало любопитството ми. Той се засмя под мустак.

— Бабини деветини! Обаче — тук си вярват. Не съм чувал за подобен празник в друг край, а съм пътувал доста из страната. Та казват, че днес трябва да се пожелават само хубави неща, дори на най-големия ти враг.

— Да разбирам ли, че вие не вярвате? — попитах го аз.

— Не вярвам, естествено, но — гледам да не дърпам дявола за опашката — ако схващаш! Аз съм един от лидерите на тази сплотена общност и се старая да уважавам общия интерес. Ще бъде изключително неразумно да изляза на улицата и да отрека особеностите на днешния ден.

— Разбирам — рекох.

Върнах се в стаята и — изненада — не заварих Диана там. Вероятно пак беше на обяд в скъпия ресторант на брега на язовира. Реших, че е по-добре да открия единствения човек в Тополово, с когото ми бе приятно да разговарям — Ива.

Тъй като нямах никакъв номер за връзка, се наложи да потърся отново помощта на нейния работодател Смоленски. Естествено, него го нямаше, но заварих управителката на ресторанта, приятна на вид петдесетина годишна дама. Помолих я да ми съдейства за някаква връзка с Ива. Тя повдигна вежди и ми рече само:

— Да си нямаш работа с тая!

Почувствах се доста неловко. Опциите ми какво да правя взеха да се изпаряват една по една. Тръгнах пеша по улицата, която започваше зад общината и се озовах в градския парк. На една пейка се натискаха момче и момиче горе-долу на възрастта на Ива. Реших, че няма да стане по-зле за мен, ако прекъсна романса им.

— Ей, познавате ли Ива, асистентката на Смоленски?

Те ме изгледаха стреснати, след което момичето стана, дръпна приятеля си и двамата се изнизаха като от местопрестъпление. Все така объркан, аз седнах на заеманата преди това от тях пейка и се зачудих как да уплътня часовете, докато дойде време да свиря. Оттук виждах как хората на кмета подготвят центъра за празничната вечер — чистят, мъкнат пейки и маси. Колко ли души очакваха?

Чух някакво цвърчене, след това тупване. Обърнах се и видях нещо малко и топчесто на алеята зад мен. Наведох се и вдигнах в шепа недорасла птичка, покрита още с мъх. Човчицата й се отваряше едва-едва и едното краче риташе конвулсивно. Държейки го, аз усетих кръвта да пълни шепата ми — падането отвисоко го бе направило на пихтия отвътре. Внезапно се погнусих, обърнах шепа и го оставих да се плъзне надолу. То тупна тихо. Обърсах ръката си в сухата пръст до алеята и погледнах навътре в парка.

Дали очите ме излъгаха, дали мислите ми повлияха на това, което виждах, но ето че там, между дърветата, се появи познат силует. Забравих за мъртвото пиле и тръгнах с бързи крачки напред. Силуетът се изгуби, но сега различих очертанията на някакво здание в гората.

Стигнах до масивна ограда с напукана и олющена варова мазилка. Зад нея се криеше може би голяма сграда. Покрай оградата пътят продължаваше право напред и имах добра видимост — сивата линия стигаше чак до нивите извън града. Десетина метра по-нататък имаше портал — две крила решетки, хванати заедно от навита няколко пъти верига с голям катинар. Изтичах до портата и надникнах вътре — имаше басейн и голяма сграда до него, вероятно помещаваща съблекални и администрация. Водата бе покрита с плътен килим от жълти и червени листа. Прозорците ме гледаха черни и празни като очните кухини на череп. Аз разклатих портите и веригата издрънча — не, бяха си затворени. Огледах се наляво и надясно — нямаше жива душа. Стъпих с един крак върху веригата и се надигнах да прескоча оттатък.

— Ей, ей, ей!

От сградата изтича стар циганин. Носеше изтъркана синя ватенка и стискаше градинско гребло с криви и ръждиви зъби. Той застана от другата страна на портала.

— Ко прайш ве? — попита ме възмутено той.

— Искам да вляза — отвърнах му.

— Ми ни можи, басейнот е затворен от години… Къде ши вли’аш…

— Стори ми се, че видях една приятелка, Ива, да влиза — рекох му. Той наклони глава и ме изгледа с насмешка.

— Видял си баба си да влизъ! Само аз съм тука веч’ три години. Чистъъ, пазъъ ей тъка. Аре, жив и здрав!

Бръкнах в джоба си. Стилетът ми беше под ръка. Можех да прехвърля оградата и да го изкормя, преди да вдигне греблото. И после какво? Убивам пазача на стария басейн, защото ми се е привидяла сянка в гората? Или защото не мога да открия с кого да си поприказвам? Или защото нямах волята да се разделя с Диана още преди седмици? Въздъхнах и поех обратно към града. Тополово започваше да губи чара си за мен.

До вечерта седях в стаята. Диана не благоволи да се прибере. Сигурен бях, че Смоленски, Симеонов и Манчуков са в играта и я подкрепят. Тайно се надявах поне Ива да не участва в някаква безумна схема, защото това щеше да убие хубавия спомен от парната баня и ваната. Стана тъмно — време беше да се пораздвижа и да видя какво се случва в центъра на Тополово.

Междувременно отвън вече се чуваше музика. От прозорците на стаята си виждах планината, но можех да предположа, че отпред, на площада, празненството е започнало. Когато излязох навън, видях, че публиката ми тази вечер ще е от стотици. Между уличните лампи бяха опънати цели мрежи със светлини, все едно е Коледа, а под тях бяха наредени десетки дървени маси и пейки. От няколко места пушеха скари, а пред самия вход на „Два елена“ се въртяха теленца на чеверме. На бързо изградената сцена в центъра на площада се бяха качили шестима цигани музиканти и радваха множеството с народна музика. Отвсякъде долиташе глъчка и виждах непознати лица. Чувах най-вече пожелания от типа на „Да си жив и здрав!“, „Да имаш пари да си купиш още една!“, „Догодина с нас в Анталия“ и други, все едно е Нова година.

Внезапно пред мен се озова Манчуков. Той беше с близо десет години по-млад от Симеонов и Смоленски, при това привлекателен. Диана поне се беше хванала с най-добре изглеждащия от тримата.

— Ооо, музиканта! — рече той приятелски. — Цял ден ми се губите! Дианчето къде е?

— На майната си! Защо не я потърсиш там? — отвърнах му аз и го подминах, преди да е осмислил отговора ми.

Завъртях се покрай една от скарите и си взех кебапче в питка — без пари, кметът черпеше. Осъзнах, че голяма част от хората наоколо са цигани. Новината за безплатния банкет навярно бе стигнала далеч извън пределите на Тополово. Мотивацията ми да свиря тази вечер рязко спадна. Открих едно неосветено кътче и се сврях да подиря минутка спокойствие. Оттук виждах целия площад. Извадих телефона, подарен ми насила от Диана и й се обадих. Автоматичният глас любезно ми отговори, че телефонът на абоната е изключен или извън обхват. Дотук със сдобряването.

Хлапетиите започнаха да взривяват пиратки и фойерверки. Циганинът певец се дереше в имитация на Тони Стораро. Всички наоколо си пожелаваха да са здрави и богати — някой близо до мен изтърва бутилка с ракия и ме удари остра миризма на неуспешен домашен дестилат. За пореден път се замислих искам ли да свиря на това празненство.

Открих кмета, видях и Смоленски да говори с Манчуков. Никой от тях не водеше Диана със себе си. Хрумна ми, че може да си е намерила съвсем нова компания — тази вечер не липсваха нито богати чичковци, нито готини гъзари. Мнението ми за нея толкова бе паднало, че си я представях в какви ли не безумни сцени. Може би именно заради това, което си представях, не видях как се случи взривът.

Една секунда ми се губи — тази, в която нощта светна като ден, тъпанчетата ми завибрираха и ме обля топла вълна. След това всичко вече бе ясно — тичаха хора, гореше огън, писъци, писъци, писъци. Един запален мъж се търкаляше по земята. Друг носеше на ръце дете и се чудеше накъде да хукне. Някои гасяха пламъците с връхните си дрехи. Музиката, естествено, беше спряла. Горящият, после осъзнах, бе шишкавият акордеонист.

В следващия миг вече помагах да гасят огъня, който бе обхванал сцената — участвах в жива верига, която подаваше кофа след кофа. Когато гасенето свърши, усетих нечии силни ръце на раменете си — беше Смоленски. Лицето му бе почерняло от сажди и мустаците му изглеждаха много по-бели.

— Слушай ме, свири! Качи се на тази сцена и свири! Веднага!

Огледах се — празник вече нямаше. Масите и пейките бяха съборени, отвсякъде се издигаше пушек, новите дрехи на мнозина бяха станали на парцали. Гледаха ме черни, кървави и ужасени лица. Смоленски беше прав. Аз се изкачих върху това, което бе останало от сцената, и извадих китарата. Трябваше им музика, която да прогони ужаса; музика, която да влезе в сърцата; музиката, която аз можех да им дам.

Наведох се ниско над китарата и дръпнах струна, за да призова първия спасителен акорд.

И тогава се случи немислимото.

Едва я докоснах и струната се скъса.

За част от секундата тънката метална нишка се изви като камшик и разсече лицето ми. Пръстите ми се разтвориха и китарата падна чак долу, на земята. Чух как се късат и останалите струни. Стоях там горе, невярващ, покрил с длани лицето си, гледах между пръстите си онези черни, кървави и ужасени лица и мислех само за едно-единствено нещо: ще остане белег, ще остане белег, ще остане белег… А белегът се вижда. Белегът се помни. Белегът може да бъде потърсен и намерен…

Седях на стол в центъра на ресторант „Два елена“ и притисках към лицето си напоена с риванол кърпа. Раната беше дълга и повърхностна, нямаше да имам нужда от шевове. Залата гъмжеше от народ — всички говореха за случилото се. Кметът Симеонов и Смоленски обсъждаха с други двама мъже откъде децата са взели пиратка с такъв мощен заряд. Момчето, което я беше изпуснало, бе останало без ръка. Двамата местни полицаи седяха до изхода с мрачни лица.

Накрая Симеонов и Смоленски се скараха, Смоленски се прибра в кабинета си, а Симеонов разпореди на един от хората си:

— Извикайте Ива!

Това вече бе нещо добро. След като Диана така и не благоволи да провери дали съм добре, когато целият град видя какво ме сполетя, се радвах, че ще дойде поне Ива. Побърквах се сред всички тези непознати, които ме гледаха с подозрение.

След десетина минути полицаите отвориха вратата и в ресторанта влезе Ива. Крачеше уверено и гледаше студено. На лицето й нямаше и помен от усмивка. Носеше синьо манто, което стигаше до земята. В ръце държеше керамична чаена чаша. Никак не приличаше на Ива от парната баня.

Лично Симеонов й издърпа един стол и тя седна недалеч от мен, държейки чашата на коленете си. Погледът й обходи присъстващите — всеки сведе глава. Учудих се на имиджа, който имаше това момиче в Тополово. И казвайки момиче, го казвам вече с леко съмнение — очите й не изглеждаха никак младежки. Ако не бях усещал отблизо голата й кожа, щях да предположа, че е на доста повече от деветнадесет.

— Защо ме извика, кмете? — попита Ива. Мне, нищо неуверено в този глас.

— Мила Ива, вярваме, че някой е нарушил обичая днес — започна колебливо Симеонов. — Твърде много инциденти, това е нетипично. Май някой от нас сериозно е нарушил правилата и здраво е ангажирал вниманието на дяволите.

— Ще видим… — рече Ива. — Кой днес е имал проблеми?

Напред изкараха стареца с навехнатия крак, на когото бях помогнал да стигне до града по-рано днес. Той разправи как бил пропаднал в дупката и лежал безпомощно, докато един младеж наблизо не го чул и не го завел до дома му. Споменавайки „младежа“ той махна с бастуна си към мен. Ива ме погледна и повдигна вежди.

— Случило се е извън града, нали?

— Да, сладка моя, извън града — потвърди дядото. — Чиста случайност!

Докато върнат стареца обратно, някъде назад зад гърба си чух боричкане и препирня от няколко гласа. След като това привлече и вниманието на Ива, долових леки стъпки и до мен застана някакво момче.

— Ти какво имаш да ми кажеш? — попита го Ива.

— Прекрасна Ива, аз днес си счупих зъб, докато ядях закуска на леля Рада. Тя после ме би! — отвърна момчето.

Аха, Петьо от сутринта. Чак пък да са го били… Малкият явно искаше да се направи на интересен.

Тълпата се разшумя и се наложи Ива да вдигне ръка, за да я успокои. Подейства. Обмислях дали вече си струва да се боя от нея. Влиянието, което имаше над местните, ми се струваше някак… нездравословно. Хвърлих поглед към кабинета на Смоленски, но вратата си оставаше затворена.

— Някой друг? — попита високо Ива.

Някъде встрани чух нов шепот, спор между две жени. Накрая нечий глас каза:

— А Надя днес си перфорира пръста на шевната машина!

Ива проточи шия в опит да открие кой говори. Хората избутаха напред въпросната Надя. Естествено, познах момичето от шивашкото ателие. Тя цялата поруменя и започна да се оглежда притеснено. Ива я повика с пръст към себе си и Надя неохотно се приближи.

— Кажи ми, Надя, от колко години шиеш? — попита Ива.

— От осем, миличка Ива — отвърна младата жена, без да среща погледа й.

— Колко пъти си пронизвала пръста си с игла?

— Николко, сладка моя — отговори Надя. — За пръв път ми е.

— А случи ли се нещо особено, та да се убодеш сега? — продължи с въпросите Ива.

— Не, сладка, нищо особено. Просто вдигнах глава за момент към прозореца…

Това беше изключително глупаво. Целият този цирк, въпросите, театралниченето на Ива… Сметнах за необходимо да прекратя случващото се.

— Ива, аз бях на прозореца. Момичето ме погледна, разменихме си по една усмивка и явно е загубило концентрация — рекох аз и допълних: — Извинявам се за случилото се.

Всички погледи се забиха в мен — забиха, казвам, като ножове. Мълчахме си и се гледахме, аз и тълпата, аз и Ива. Със ситни стъпки кметът се приближи към мен и ми прошепна:

— Не знам кое е по-лошо: това, че заговори, без да те попита, или това, че я нарече директно по име.

— Добре, свирачо, ще задам и на теб един въпрос — започна Ива. — Случайно ти да си счупил зъба на това момче?

— Не — отвърнах аз.

— Ама беше там и отказа да яде тутманика на леля Рада! — извика детски глас иззад гърба ми.

Това вече бе прекалено. Изправих се и оставих риванолената кърпа на стола си. Обходих с поглед залата и видях ту страх, ту ненавист. Почувствах се като герой от някакъв филм. Очаквах всеки момент да нахлуе екипът на „Скрита камера“ и да ме поздрави за чудесното шоу.

— Това е нелепо — рекох. — Случват се няколко инцидента, каквито се случват във всеки един град, всеки божи ден, и вие си мислите, че аз имам някаква вина? Градът е толкова малък, че е възможно поне двадесет души тук да са присъствали по същото време. Е, нека спрем дотук — направихте си шега с чужденеца, обяснихте си „мистичните“ причини, довели до убождане с игла и стъпване накриво. Сега какво е на ред, ще се окаже, че съм продал опасни експлозиви на децата ли?

Отново мълчаха. Тогава Ива взе думата и се обърна към мен:

— Свирачо, вчера те предупредих да внимаваш с желанията и това не беше случайно. Подозирам, че не си спазил съвета ми и днес си пожелал някому зло. Това е достатъчно, за да носиш лош късмет навсякъде, където се появиш!

— О, хайде стига, Ива (всички затаиха дъх, щом споменах името й)! Бабини деветини!

— Къде, между другото, е годеницата ти? — попита ме тя.

— Откъде да знам, откакто се скарахме през нощта, не се е прибирала. Подозирах, че е някъде с Манчуков — отвърнах аз. — Къде е самият Манчуков?

Хората се заоглеждаха. Манчуков наистина липсваше.

Ива стана и тръгна към мен. Насилих се да не отстъпя назад. Тя спря и лицето й се озова на две педи от моето — черните й очи се впиха в моите. После тя промълви:

— Скарали сте се… Какво й каза?

— Нищо — рекох аз и се усетих, че лъжа.

— Не, не, казал си й. Е? Какво й каза? — настоя Ива.

Явно трябваше да играя по тяхната свирка. Дано фарсът да беше към своя край.

— Скарахме се, тя ме напусна и аз й казах да я вземат дяволите! — рекох и натъртих на последната дума.

Честно казано, не очаквах такава реакция. Жени започнаха да пищят, деца да плачат, мъже да мърморят. Ива само повдигна високо вежди и поклати глава. След това изненадващо ме удари силно с юмрук в гърдите. Достатъчно силно, за да ме повали на земята. След това се наведе над мен, сграбчи брадичката ми и приближи към лицето ми чаената си чаша.

— Предупредих те! Виж какво си направил!

Нямах друг избор, освен да надзърна в чашата. Беше пълна с прозрачна вода, която обаче леко намирисваше на сяра — вероятно бе от местните извори. Вода като вода, в бяла керамична чаша. За съжаление, не се оказах съвсем прав — колкото повече се взирах, толкова повече виждах. Водата стана тъмна, толкова тъмна, че поглъщаше и аз видях светлините.

Мрак, в какъвто не сте попадали през живота си, и въпреки това — светлина — червена светлина от огньове, горящи в мрака. Отражения играеха по движещи се сенки, които бяха същества, каквито не можех да си представя — вихрушка от нокти и зъби сред мрак и огън. Тогава видях нещо бледо, нещо познато — човешко тяло — гола жена. Фокусирах се върху нея и я познах — беше Диана — лежеше по корем, без да мърда, с коси разпилени около главата й. Сенките от мрак и огън увисваха за момент над нея, след това отново изчезваха в своя бесен танц наоколо.

Не можеше да е истина.

— Не може да е истина — промълвих аз.

— Истина е, и още как. Не е нужно да го разбираш, за да е истина — прошепна в лицето ми Ива. — Пратил си жив човек на онзи свят. Това е неописуемо престъпление.

Тя се изправи и ме остави. Тръгна да обикаля залата, гледайки хората около мен.

— Ето я причината за вашите страдания, тополовчани! Чужденецът е пристъпил вашия закон — извика тя. — Изпратил е годеницата си в Ада! Проявил е престъпна небрежност на днешния ден! Как ще го накажете?!

— Прогонете го!

— Затворете го!

— Убийте го!

Не можех да повярвам, че хората, които бяха изпадали в блажен транс под звуците на моята музика, бяха готови да ме убият. Каквото и да бях видял в чашата, не можеше да е истина. Започвах да подозирам Ива в много по-дълбока конспирация; боях се, че на Диана се е случило нещо ужасно и че Ива е забъркана.

Все още имах в себе си пистолет и нож — можех да си пробия път през тях, но не исках да убивам тези простодушни хорица. Както и да им мътеха главите Симеонов и Ива, те не заслужаваха да умрат просто така. Годините след Яред ме бяха научили да ценя човешкия живот. Може би щях да се измъкна, като само нанеса нелетални рани.

В този момент вратата на Смоленски се отвори и той застана на прага. Пушеше пура, гледаше мрачно и дясната му ръка лежеше върху дръжката на пистолета.

— Кажете на нимфата да го изпрати след нея. Нека не се връща без годеницата си — рече Смоленски и издиша облаче дим.

Тълпата зашумя одобрително. Ива измери Смоленски с поглед, след което се обърна към мен. Пристъпи отново наблизо, бръкна в чашата и прокара пръста си по новия ми белег. От устата й се отрониха следните думи:

— Така да бъде! Върви, слез в Ада, ако трябва, но не се връщай без годеницата си Диана! От този миг нататък всяко нейно дихание е и твое! Умре ли тя, умираш и ти!

Раната на лицето ми започна да гори. Отдръпнах се от Ива и разтърках разреза — болката изчезна, но не и усещането, че нещо не е наред. Ива ми посочи вратата:

— Върви, търси я! Нейното време е и твое!

— Ти сериозно ли? — попитах я. Студеният й поглед бе достатъчен отговор. — Добре, добре, тръгвам…

Закрачих към изхода — всички ме наблюдаваха втренчено. Излязох пред ресторанта и открих още по-голяма тълпа отвън. Не съм сигурен колко бяха чули, но ме гледаха все така странно. Между тях се разтвори пролука — пътят водеше към парка. Чух забързани стъпки и се обърнах. На входа на ресторанта бе застанал кметът. Май вече не бях неговото момче.

— Да знаеш, че още сега те обявявам за национално издирване — да не си мислиш, че утре ще се прибереш спокойно в София! — извика той.

Ново двайсет.

— Изчезвай, докато не съм размислил и не съм пратил след теб хайка! — допълни той. След това се обърна към множеството:

— Хайде, разотивайте се! И никой да не пуска в къщата или колата си този престъпник!

Не можех да чакам втора покана — затичах се към парка. Основната алея покрай стария басейн водеше извън града. Почувствах ли се веднъж в безопасност, щях да премисля какъв да бъде следващия ми ход. Нямах дрехи, нямах автомобил и не разбирах какво ме е сполетяло. Усещах обаче, че за много малко съм се разминал със смъртна опасност и един ден трябва да благодаря на Смоленски за това.