Николай Николов
Нежни куршуми (6)

Глава VI
Още един куршум

23 август 2017

— Мразя я! Най-искрено и чистосърдечно! Колко извратено, а? Как една омраза може да бъде чистосърдечна? Винаги съм виждала в нея една меркантилна кучка, която би продала и майка си, за да се докопа до власт и благосъстояние. Винаги съм виждала онази безкрайна надменност в очите й, с която гледа хората около себе си. За нея те са слабохарактерни твари. Чувството й за превъзходство отдавна е преминало всякакви граници. Да, познавам я много добре! Бяхме в едно училище. Израсна пред погледа ми. Оттогава си беше такава. Егоистка. Социопат. Знаех, че това момиче един ден ще се превърне в сериозна обществена заплаха. Виждах го в коварните й очички. Исках да избавя света от нея. Опитах да я натопя. С наркотици. Но баща ми имаше други планове за тая нещастница. Ах, как я мразя! Спаси й задника. А тя как му се отплати? Как?

— Ей, успокой се! — Нора опита да утеши приятелката си. — Има много въпросителни около смъртта на баща ти.

— Как да се успокоя, Елеонора? — трепереше от вълнение Мария Бакалова. — Не виждаш ли в какво съм се превърнала? В една развалина. Ася трябваше да изгние в затвора, не аз!

— А кой те караше да се забъркваш с когото не ти е работата? Сигурно пак Ася ти е виновна?

Мария млъкна. Какво можеше да каже?

— Слушай какво! — продължи Нора. — Мога да ти помогна да стигнеш до нея, защото много те обичам и безкрайно уважавах баща ти. Много добре знаеш, че ако не беше той, щях да лежа за убийство, което не съм извършила.

— Знам! — въздъхна Мария. — Помня добре. Бях с него в съдебната зала през онзи ден.

— Чудесно! А сега те искам напълно адекватна. Никакви джуджета. Никакви демони. Никакви глупости от хиляда и една нощ. Ясна ли съм?

Мария кимна и наведе глава.

— Брат й си дойде в България. В края на седмицата ще участва в мач за европейската титла в незаконните боеве. Чрез него ще стигнеш до Ася. Но аз няма да съм там. Отдавна съм извън тази игра. Направих малко изключение, но вече си сама.

Мария хвана пистолета, който Нора й подаде. Познато оръжие, което самата тя много добре познаваше. С гравирано дяволче. Взе и бележката с адреса, на който трябваше да отиде. Съвсем близо. Съвсем скоро. Пое си въздух. Издиша.

 

 

23 август 2017

Двамата полицаи гледаха недоверчиво младата монахиня и не знаеха да вярват или не.

— Госпожице — изправи се от мястото си ченгето, което за улеснение ще наричаме Дебелака, — ако е истина това, което казвате, ви грози доживотна присъда. Да свържем толкова много неразкрити убийства с… как го казахте? S.T.A.R.? Означава да отрежеш пипалата на октопода. Последиците ще бъдат катастрофални за вас.

— А какво всъщност значи S.T.A.R.? — попита другият, който ще наричаме Плешивеца.

— Служба за терористични актове и разузнаване — отвърна монахинята. — Но не съществува вече пет години. След смъртта… убийството на нейния ръководител Борис Бакалов S.T.A.R. се разпадна. С момичетата прекарахме около година в Мексико. После се прибрахме. Стана ясно, че убиецът на Борис е агент от същата служба, известна като Лисичката, която… — Монахинята се смълча. Събеседниците й я гледаха, изпълнени с очакване. — Която лично застрелях.

— Значи е мъртва? — уточни Плешивеца.

— Мисля, че не! — въздъхна божията служителка. — Напоследък сънувам странни сънища. Неща, които свързвам именно с нея. Лисичката е жива. Сигурна съм. Жива и много опасна.

— Ако се съгласите да ни съдействате, госпожице — каза Дебелака, — можете да попаднете под специалната защита на закона за ключови свидетели.

Ама че глупак! Щом е тук и ги говори тези неща, е ясно, че вече се е съгласила да съдейства. Тъпа кука!

— Ще снемем вашите показания, но искаме подробна информация за всичко, което знаете! — продължи Плешивеца. — За S.T.A.R. и Борис Бакалов. За неговите служители. За поръчките, които сте изпълнявали. За всичко, което се сетите.

— Искам просто възмездие! И след това да се върна в манастира.

Плешивеца остави на масата пред Ирен няколко бели листа. Остави върху тях и химикалка.

— Пиши! — каза.

Двамата с Дебелака я оставиха сама. Сама с мислите си. Със спомените си. Със съвестта си.

 

 

23 август 2017

Ромският лидер трепереше като падащ есенен лист от допира на кървавото острие по дебелата си шия. Капки студена пот се стичаха по изкривената му физиономия.

— Ще направя всичко! — ужасено измънка циганинът. — Всичко! Милост!

— Знам, че ще направиш всичко! — Ася още по-силно опря касапския нож към гърлото му. — Пистолет и фалшиви документи.

— Веднага! — извика той. — Ще ги имаш веднага! Всичко. Всичко, което Лисичката иска. Асене! Асене!

Иван викаше с все сила. В стаята нахлу запъхтян ром на средна възраст, който силно се стъписа от неочакваната гледка.

— В сейфа. Бързо! Има два пистолета. Бързо ти казвам! Остави ги на масата и изчезвай веднага!

Със скоростта на млада антилопа Асен изпълни заповедта на лидера си и изчезна безследно от погледите им.

— За паспорта ще са нужни няколко часа. Не става бързо.

— Готова съм да направя компромис. — Лисичката отпусна захвата си. — Не ми е на дневен ред.

Циганинът плахо се усмихна. И умря с усмивка. От гърлото му заблика кръвта. Противна. Воняща. И лепкава.

Ася събра деветмилиметровите патрони от сейфа, бързо ги налентова на пълнителите и зареди. Загледа се за кратко през мерника. На единия пистолет. После на другия. Прибра ги в кобурите. Пристегна ги съвсем открито към колана си. И тръгна.

Никой не посмя да я спре. Никой не посмя да й потърси сметка. Страхуваха се. С основание.

 

 

27 август 2017

При всеки зашеметяващ удар, който си нанасяха двамата бойци, публиката избухваше като мимолетно преминаващ ураган. Мачът за европейската титла в уличните боеве винаги се е радвал на небивал интерес от страна на фенове, новобогаташчета и разни сноби. В единия ъгъл стоеше непоклатим двукратният шампион Олег Козлов от Русия, а срещу него едва дишаше претендентът — Мартин Иванов от България. На всички им бе ясно, че руснакът ще пречупи опонента си. Ударите му бяха бързи, бяха болезнени, бяха безпощадни. Българинът едва се държеше на крака, попаднал в безизходица. Не му оставаше нищо друго, освен да остане в съзнание и да се защитава. Железният юмрук на братушката се стовари върху челюстта му. Притъмня. Просветна. Иванов рухна върху ринга. Като далечно ехо чуваше отброяването на съдията. Сега какво? Първа загуба? След тъй дълго извървяния път от мазетата на Германия? Когато изкривяваше главите на швабите? Не, нямаше това право.

— Шест! Седем! Осем! — крещеше съдията.

Мартин се изправи. Дезориентиран. Олюляващ се. Публиката го аплодира. Достойно за уважение. Никой не бе издържал толкова дълго срещу Козлов. Аплодира го за смелостта. За куража. Непримиримия дух. И продължи да го аплодира, след като европейския шампион лежеше в нокаут в краката му. Едва чуваше думите на водещия.

— Дами и господа, имаме нов шампион в уличните боеве. Той е млад. Той е корав. Той е ваш сънародник. Нека чуя аплодисментите ви за Мартин Иванов от България!

Мария Бакалова стоеше тиха и развълнувана в публиката и с интерес наблюдаваше случващото се. Да, симпатично момче. Нашата нова гордост. Жалко, че ще си отиде толкова млад. И то на върха в спортната си кариера.

Тя търпеливо изчака бойците да напуснат арената и последва европейския шампион.

— Госпожице, не може да влезете тук! — спря я дебеловрата горила пред прага на съблекалнята, от която се чуваха радостните викове на Мартин и треньора му.

— Искам лично да поздравя новия шампион! — палаво подхвърли тя и намигна многозначително.

Горилата се засмя дебилно и отстъпи.

Прекрачвайки прага на съблекалнята, Мария Бакалова кокетнически оправи прическата си. Не че имаше нещо за оправяне. Женски маниери.

— Не се престаравай, шампионе! — Треньорът му го потупа по рамото, виждайки неочакваната посетителка. — Жените са по-опасни и от цяла армия спартанци.

Да, уместна ирония. Сигурно и не подозираше колко прав ще се окаже всъщност. Побърза да ги остави сами. Което беше голямата му грешка.

— Моите поздравления… Мартине! — усмихна се Мария, кръстосвайки предизвикателно крака, седнала на диванчето. — Родината се гордее с теб.

— Нищо работа! — отвърна горделиво боецът.

Мария се засмя. Типично по кифленски. Ей така, за да му погъделичка егото.

— Аз съм новата ти най-голяма фенка! — каза и намигна.

— Поласкан съм! — Шампионът, леко смутено, се почеса по тила. Вече си представяше как тези нежни крака щяха да красят раменете му. Но и на една свирка би се зарадвал. Какво толкова?

— Отдавна мечтая да срещна прословутия… Стършел! — с патос в гласа възтържествува Мария.

Това стъписа Мартин. Лицето му изгуби палавото си изражение. И не мислеше вече за секс.

Тук ставаше нещо. Нещо тревожно. Опасно. Нередно. Стършел? Откъде знаеше тя този прякор? Коя е тя всъщност? Какво искаше?

— О-о, виждам, че думите ми те смутиха! — Иронията й бе очевидна. — Защо Стършела е толкова уплашен? А?

Мартин я гледаше ужасено. Вече знаеше, че е в беда. Надникна в очите й. Видя лудост. Безконечна лудост. Същата онази лудост, подтикнала император Нерон да подпали Рим. Видя хилядолетен страх, с който хората се бореха още от пещерната епоха. Видя болка. Видя омраза. Видя разруха. Видя света в пламъци. Пред него стоеше вестител на Смъртта и се усмихваше с неприкрита злоба.

— Ще позвъня в полицията! — Яловият опит за сплашване дори не трогна Мария.

— И какво ще кажеш, драги? — попита с насмешка тя. — Ало, полиция! Тук се провеждат незаконни боеве. Пълно е с бизнесмени, забогатели по съмнителен начин. Аз съм шампионът и едно момиче ме заплашва!

Тя избухна в истеричен смях.

— Какво искаш? — смутено попита Мартин.

— Имаш един час, за да докараш тук скъпата си сестричка! — нареди заплашително Мария. И вече не се смееше.

— Отдавна съм изгубил всякакви контакти с Ася — опита да се измъкне той. Неуспешно.

— Така ли, драги? — съчувствено подметна тя. — Вземи!

Хвърли му в ръцете малък смартфон.

— Viva la technology! Давам ти минута да се логнеш във Фейсбук и да пишеш на Лисичката да пристига тук… ВЕДНАГА!!!

Мартин държеше телефона в ръка и трепереше. Треньорът му бе прав. Щеше да се справи и с двама като Козлов. Но не и с новата си фенка. Към главата му вече бе насочен и пистолет. Лошо! Това променяше правилата на играта, и то не в негова полза.

 

 

27 август 2017

Тиха нощна музика. Огромната кръгла луна изпълваше със съдържателност звездната гледка от малкото прозорче на стаята. Монотонен шум от минаващи автомобили. Трепет. Вълнение. Тревога.

С отработено движение Бояна изрисува устните си с алено червило. Малко сенки. Спирала. Нещо я жегна, когато хвана ножицата и плахо отряза кичур коса. Въздъхна. Продължи с импровизацията. Скъси я до дължината на раменете си. Хвана я на две плитки. Като ученичка в японско аниме. На която се възхищаваха само болни чекиджии… и педофили.

Черни чорапи обхващаха плътно бедрата й — от долу до горе. Под късата й рокличка палаво надничаше и дантелен жартиер. Нахлу кожените си ботуши, стигащи до коленете й. Огледа се в огледалото. Усмивка. Това, което видя, със сигурност щеше да се понрави на един сексуален маниак.

 

 

27 август 2017

Ася вървеше мълчаливо сред надгробните камъни и хвърляше бегли погледи на всеки от тях. Не харесваше подобни места. Особено нощем. Тук тя се чувстваше слаба и уязвима. Всички тези имена, дати, снимки — напомняха й, че е смъртна. А тя отдавна бе избрала да забрави тази малка подробност. Избягваше да мисли за смъртта като част от живота. Заради това, в което се бе превърнала. Безмилостен убиец. Самозабравила се агентка на несъществуваща организация. Да, така биха си помислили хората, които я познаваха истински. Но те никога нямаше да вникнат в мотивите й и да видят света през нейните очи. Защо уби Борис Бакалов? А какво друго можеше да стори? Та той й поръча собствения й брат. Ако тя откажеше поръчката, щеше да бъде поета от някоя от другите мърли. А какво бе по-ценно от семейството? Нищо! Абсолютно нищо! Тя искаше тази лудост да приключи. Искаше нормален живот за себе си и ония, които й се пишеха „дружки“. И да. Всичко вървеше добре, докато Вера не започна да си вре носа там, където не трябваше. Всичко вървеше добре, докато партньорът й не започна да се вживява отново на дансаджия. Всичко вървеше добре, докато Ирен… ах, тази кучка! Къде се е покрила?

Ася спря на място. С безразличие гледаше гроба на Антон Петров и в главата й ехтеше въпросът „Защо?“.

— Защо ти трябваше да се бъркаш? — започна тя своя укорителен монолог. — Исках да спра целия този кошмар, а заради теб сега всичко е хаос! Само заради теб, господин супершпионин на Народна Република България! Да, мълчиш и гниеш там долу, а аз се пържа в този гнусен ад, който ти ми довлече на главата! Кой ме караше въобще да се занимавам с теб? Виж ме докъде стигнах! Вече е твърде късно да се правя на добра и да защитавам някакви измислени идеали. Мълчиш и не знаеш колко много хора ме желаят там долу… под земята. Късно е, Антоне! Късно е да спра всичко това. Ще я открия онази пикла и ще я режа късче по късче. Да вика и страда. Да разбере, че не може да стреля по когото й падне. Но къде да я открия, Антоне? Кажи ми! Нали си най-великият шпионин на ДС с не знам си каква награда от ЦК на БКП? Нали знаеш всичко? Хайде, отговори ми!

Телефонът на Ася извибрира. Странно! Беше си го взела тази сутрин. Никой не знаеше номера й. Съобщение във Фейсбук? Какво по…? От Стършела? „Лисо, ела веднага! Една твоя приятелка те търси! След час ще съм мъртъв!“ И свършваше с адрес.

Ася прибра телефона и побягна. С все сила. Ирен! Кучка такава! Никой няма право да заплашва нейния Стършел! Никой!!!

 

 

27 август 2017

Бояна премина безпрепятствено през охраната. Не я спряха. Не я провериха. Бяха изрично инструктирани да пропускат малките проститутки за шефа. Огледаха я само от глава до пети. В обратния ред. И я допуснаха да влезе в сградата. Ах, ако им паднеше тая!

Мина през фоайето. Качи се в асансьора. Последния етаж. Още с отварянето на вратите един грозник я посрещна подобаващо.

— Айде ма, пача! — викна заядливо той. — Цяла вечер ли ше та чакам? Айде, влизай тука, че Нико изгуби вече търпение.

Тя запази самообладание. Пое си въздух и бутна вратата, която й посочи грозникът.

— Баси курвите, братче! — измънка под носа си той.

Бояна влезе в притъмнената стая. Тиха музика от Рахманинов. Опияняващ дим от ароматни свещи. На голямата спалня се излежаваше най-големият мафиот на Балканския полуостров и я гледаше самодоволно. Тя си пое дълбоко въздух. Нико Колев. Човекът, стоящ над S.T.A.R., над Жокера, над институциите, над всичко и всички. Последната поръчка в живота й. И после свобода. И пари. Много пари.

— Струваше си чакането! — отбеляза с усмивка Нико.

Бояна хвърли чантичката си в купа от женско бельо, което бе преобладаващият интериор в стаята, и се качи на спалнята. С майсторско движение възседна жертвата си, сякаш яздеше расов жребец. Той изстена от удоволствие. Рядко Лъчо му бе водил някоя толкова добра. Прокара ръка под рокличката й и впи пръсти в сочното й дупе. Тя изпъшка. Отпусна тялото си върху неговото така, че да усети топлата й гръд. Погали го по косата и докосна с устни ухото му.

— Много поздрави от Серафим! — прошепна му тя. И го прободе с острия си нож, който криеше в ботуша си. В сърцето. Бързо. Точно. Смъртоносно.

— Шибан боклук! — изсъска тя. И чувството, което я заля, бе невероятно. Чувство на превъзходство. Чувство на облекчение. На една добре свършена работа. На свобода. На едно предстоящо ново начало. Какво можеше да я спре?

Отговорът на този въпрос дойде повече от светкавично. Вратата се отвори с трясък. Беше грозникът.

— Шефе! Ченгетата!

Но замръзна при вида на гледката, която се разкри пред очите му. Бояна се вцепени. Секунда по-късно полицията нахлу на етажа. Защо? Как стана това? Те не влизаха в плановете й.

Белезниците щракнаха зад гърба й. Закопчаха и хората на Нико. Невероятно! Никой не арестуваше просто така хора от толкова висок етаж в пирамидата. Не и без двестапроцентови доказателства. Кой? Как? И защо?

 

 

27 август 2017

— Търся Мартин Иванов! — Ася запъхтяно се спря пред група хора, бурно обсъждащи скорошни събития.

— Шампионът е на горния етаж — отвърна един от тях, леко стъписан от вида на касапския нож, който тя държеше в ръка.

Лисичката се затича към стълбите в дъното на залата за боеве. Шампион? В какво пак се е забъркало това момче?!

— Къде да открия Мартин Иванов? — зададе въпроса си тя към гологлавата горила, която откри на етажа.

— Ехе! — възкликна животното. — Изчаквайте се малко! Марто скоро ще приключи с другото момиче.

— Я чиба! — сопна се тя и със светкавичен замах му преряза гърлото. Блъсна вратата. Нахлу.

— Браво! Браво! — изликува Мария. — Точно навреме за партито!

Ася замръзна. Скова се на място. Тя не очакваше да види точно това. Точно нея.

— Ти?! — Изумлението й надхвърляше всякакви граници.

— Че кой друг? — разсмя се истерично дъщерята на Жокера. — Аз, разбира се!

— Любовникът ти не те ли прати да гниеш в затвора? — На Ася все още й бе трудно да повярва, че срещу нея стои Мария Бакалова, а не…

— Чаках тази среща достатъчно дълго време! — каза лудата, вдигна пистолета и стреля. Не в Ася. В брат й. В Стършела. В Мартин. В новия европейски шампион.

Лисичката изпусна кървавия нож. Защо? Защо се случваше това? Минаха секунди, разделени от вечността, преди тя да извика безпомощно. С премрежени от сълзи очи и няколко бързи крачки тя се озова пред Мария, изби с ръка пистолета й и забоде левия си лакът в дебилно смеещото се лице. Последва го десният й юмрук. С все сила. Опонентката й се олюля замаяно.

От носа й потече кръв.

— Кучка! — изсъска тя и отвърна на удара с удар. Толкова силен, че върна Ася няколко години назад в спомените й. В училище. Където беше и Мария. Когато се зараждаше тихата вражда помежду им. Върна се, за да получи отговор на въпроса: „Кой я натопи?“. Кой сложи наркотици в чантата й и подаде сигнал в полицията.

Следващият удар на Бакалова я върна обратно в реалността. Но не и преди да го последва ритник в корема. Ася политна назад. Много удобно! Тя се надсмиваше над хората, които я подценяваха. Не беше вчерашна, за да дойде тук само с едно ромско острие. Постави личен рекорд за вадене на пистолет и точна стрелба с него. Мария падна мъртва. Но какво от това? Лисичката се довлече до брат си и тихо заплака над трупа му. Не я интересуваше какво се случва около нея. Не обърна внимание на полицията, която се появи от нищото. Да, щяха да я арестуват. Много важно! Стършела го няма. Отиде си. Нейния скъп и обичан Стършел. Който най-накрая си намери белята.

Вече нищо нямаше значение.

 

 

6 май 2018

Съдебната зала се пукаше по шевовете. Журналисти. Граждани. Служители на закона. Най-горещата новина в медиите бе изобличаването на най-голямата престъпна организация в България. На светло излязоха кирливите ризи на редица бизнесмени и политици. Октоподът бе сразен. Низвергнат. Да, отне почти година на тромавата съдебна система да събере нужните доказателства и главният прокурор да поиска адекватни присъди. Никой обаче не вярваше, че законът ще влезе в сила. Все пак живеехме в България.

С наведена глава Бояна слушаше заключителните думи на съда. Ася я гледаше с присвити очи и отказваше да приеме съдбата си.

— Съдът признава обвиняемите Бояна Стоилова и Ася Иванова за виновни по всички повдигнати обвинения и ги осъжда на доживотен затвор, без право на обжалване.

С удара на малкия чук съдебната зала щеше да се срути от аплодисменти. Ася клатеше глава. Анонимна свидетелка? Да изгние в ада дано! Тази малка уличница! Боклук!

 

 

Това е! Краят на S.T.A.R. Краят на всичко. Правосъдие и възмездие. Темида бе повече от справедлива. Да, наистина болеше, но какво друго можеше да се очаква? Бояна не разчиташе на помощ от страна на Серафим. Знаеше, че е сама. Сама с остатъка от живота си. А Лисичката не можеше да се примири. Нямаше право. Тази история не биваше да приключи просто така. Щеше ли да направи опит за бягство? Да, твърде вероятно. При първа възможност. А щеше ли да успее? Много, много съмнително. Сигурно с годините ще се примири и ще я обземе същата онази безгранична лудост, която обзе и Мария Бакалова. Лоши зарове. Лош късмет. Шансът отдавна им бе обърнал гръб. Но предстоеше да го изпитат в пълна сила върху плещите си. През идните дни, та до края на този скапан живот.

 

 

6 май 2018

В манастира „Успение Богородично“ никога преди не бе било толкова тихо. Сякаш светът бе смълчан, за да отдаде незаслужена почит към правосъдната система в България, която най-накрая заработи нормално. Вятър не вееше. Птици не пееха. Слънцето бе замръзнало на ръба на хоризонта и отказваше да залезе. Тягостното настроение смущаваше единствено монотонното цъкане на стенния часовник, който отброяваше секундите до двайсет и един часа.

Ирен стъпи с единия крак на малкото столче. После с другия. С безразличие пъхна глава в примката на въжето. Разклати стола. Увисна. Край.