Николай Николов
Нежни куршуми (3)

Глава III
Никой не живее завинаги

14 август 2015

Какъв глас! Какъв талант! Какво изящество! Възхищение! И бурни аплодисменти след края на Back to Black от Ейми Уайнхаус. Ако някой стреляше в момента, то най-вероятно звукът от изстрелите щеше да заглъхне сред бурята от ръкопляскания. Малкият столичен пиано бар щеше да се срути. Нищо ново! Обичайната петък вечер. Истината беше, че клиентите идваха тук само заради новата музикална звезда. Обожаваха я. Обожаваха Нора повече от самата музика. Обожаваха гласа й. Обожаваха харизмата й. Обожаваха целия неприкрит позитивизъм, който бълваше от нея. И дори да знаеха за тъмното й минало, пак щяха да я обожават.

Тя внимателно огледа гостите. Не беше трудно да забележи познатото лице сред тях.

— Може ли да седна? — попита Нора.

Риторичен въпрос. Въпрос, който не се нуждаеше от отговор. Естествено, че можеше. Вера бе дошла да види именно нея. Но защо?

— Заповядай! — отвърна килърката. — Възхитена съм от изпълнението ти. Мисля, че вече ще идвам по-често тук.

— Пея всеки петък вечерта — усмихна се Нора. — Какво те води насам?

Вера си пое дълбоко въздух, спомняйки си за случката от снощи.

— Искам да ти задам няколко въпроса — каза тихо тя.

Интересно! Какво ли искаше? Нора отдавна напусна S.T.A.R. Отдавна бе предпочела музикалната кариера пред живота на наемен убиец. Защо я търсеха? Още повече след смъртта на…

— Слушам те! — подкани я тя.

— Какво знаеш за Борис? От кого получаваше поръчките? Кой стоеше зад гърба му?

Нора въздъхна. Ясно си спомни първия път, когато го видя. Ясно помнеше и погребението му. Цялата й кариера в S.T.A.R. за секунда блесна пред погледа й. Беше в организацията още от самото й основаване. Предстоеше да бъде несправедливо осъдена за двойно убийство. Тогава някой плати за добър адвокат. Оправдаха я. Възрастен мъж с прошарена коса се срещна с нея още същата нощ. Представи се като Борис Бакалов. Предложи й добра работа. Гарантира за абсолютната й неприкосновеност. Нора прие. После дойдоха другите момичета. Спомни си Ася, спомни си Ирен, спомни си Саня. Гледайки Вера, ясно помнеше и нейното идване в S.T.A.R.

— Борис беше принуден да се занимава с това — замисли се Нора. — Като марионетка в ръцете на Държавна сигурност. Използваха го, за да си разчистват сметките с всеки, който бе неудобен за държавата. Защо според теб полицията никога не ни се мотаеше в краката? Парите, с които ни плащаха, идваха от данъците на хората.

— А какво знаеш за Нико? Дали той има нещо общо със смъртта на Борис?

Нора се замисли. Личеше си, че темата е доста неприятна.

— Замесваш се в опасна игра, Верчок! — каза тя. — Нали помниш кой друг я играеше?

— Тя няма нищо общо!

— Има общо, Верчок, и то много! Гледай си живота, защото всички можем да свършим като нея.

— Не мога! — въздъхна Вера. — Мисля, че съм близо до истината. И там е проблемът!

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Нора стисна треперещата й ръка.

— Какво знаеш за Борис? — Безпокойството в гласа й растеше. — Трябва да знаеш повече от когото и да е друг. Ти беше много близка с Мария. Сигурно ти е споделяла доста неща.

— Не са много! — въздъхна Нора. — Целият филм е започнал през 89-а. Борис сгафил нещо и го принудили да се вкара в опасни схеми. Доколкото знам, са заплашвали семейството му. Дълги години е изпълнявал мръсни поръчки. После започнал да работи за Нико. Станал е шеф на S.T.A.R., намерил си е служители. Банална холивудска история, какво да ти кажа. Вероятно щеше да напусне бизнеса и да се покрие някъде, ако все още нямаше надежда за дъщеря му. Понякога сме принудени да вършим лоши неща само защото обичаме твърде много.

Вера наведе глава и се замисли.

— Какво има? — попита Нора. — Защо искаш да знаеш тези неща?

— Отказвам да приема истината — отвърна бившата й колежка.

— Коя истина? За к̀во говориш?

— Срещнах се с човек, който е видял убийството на Борис. Убиецът е бил маскиран, но е държал един от нашите пистолети. Някоя от нас го е направила. Все още не искам да приема тази версия. Иска ми се пистолетът да е бил откраднат.

— Сигурна ли си, че не е бил?

— Знаеш, че никой не краде от S.T.A.R. А и след убийството на Борис избягахме в Мексико. Пистолетите си бяха в нас.

— Значи заподозрените са трима. Съветвам те да внимаваш, Верочка! И да не прибързваш със заключенията. Само те моля, не ме замесвайте отново в този филм! Започнах на чисто и така ми харесва повече.

Време за повече приказки нямаше. Нора трябваше да пее. Клиентите започнаха да губят търпение. Искаха час по-скоро да чуят гласа й.

Вера остана още малко. След това се отправи към изхода.

Имаше над какво да помисли.

 

 

14 август 2015

Антон отвори очи. Гадост! Все едно го бяха ритали като куче в главата и корема. Мъгла. Прояснение. Таванът на стаята бавно придоби очертания. Стомахът му се бунтуваше, а съзнанието отказваше да приема факта, че все още е жив. Надигна се. Светът се завъртя. Повърна на пода.

— Къде съм? — попита с усилие шпионинът.

— Радвай се, че те открих навреме! — отвърна убиецът. — Броени минути по-късно щеше да правиш компания на…

— Тя знае — закашля се той. — Така мисля.

— Как така знае?! — ужаси се убиецът на Борис. — Какво си казал на Вера?

— Нищо конкретно. Просто я насочих в правилната посока. Откъде да знам, че ще живея? Бях сигурен, че умирам.

— Нещастник! — изруга злобно агентката на S.T.A.R. — Тази кучка ще развали всичко. Защо все си вре носа където не й е работата?

Антон стъпи на пода и усети как коленете му омекват. Бавно отиде до банята. Освежи се. Загледа се в огледалото. Срещу него стоеше блед мъж на средна възраст, чиито очи бяха срещнали очите на смъртта.

— Какво смяташ да правиш? — извика Антон.

Тя не отговори. Стоеше замислено на дивана и с изтерзан поглед гледаше в нищото. Уместен въпрос. Какво възнамеряваше да прави? Как се стигна въобще дотук?

Споменът я върна няколко години назад. Завършваше. Абитуриенти. Лъскави коли. Еуфория. Черната рокля сякаш бе създадена за тялото й. Не беше от онези курвенските, които правеха лоша реклама на женската плът и караха младите мъже да точат жадно лиги. Все още помнеше гордостта в очите на родителите си. И как така светът се преобърна? Как се забърка в този бизнес? Едновременно мразеше и обичаше тази нощ.

Натопиха я. Не знаеше кой. И как можеше да разбере? Музика, танци, алкохол, еуфория… Проверка. Полицейска проверка. Знаеха какво търсят и знаеха къде да търсят. Когато извадиха от чантата й четирийсет грама кокаин, тя изпадна в шок. Музиката спря. Съучениците й я гледаха с неразбиране. Белезници. Арест. Сирени. Какво се обърка? Кой я натопи?

Така и не стигна до районното. Черен джип блокира пътя на полицейската кола. Задното стъкло на джипа се спусна. Пистолет. Изстрел. Кръв. И двамата млади полицаи лежаха мъртви в полицейската кола. Абитуриентката трепереше. Страхуваше се.

Вратата на загадъчния автомобил се отвори. Тогава за първи път тя видя Борис. С тежка стъпка се приближи до нея. Подаде й ръка.

Така започна работа в S.T.A.R. Но не защото се чувстваше длъжна на Борис. Той само отключи тъмната й страна. А тя цял живот бе мечтала за подобна работа. Полицията не я търсеше. Родителите й не разбраха за случката. Животът за нея продължи, но приключи за много други хора.

— Какво смяташ да правиш? — Антон повтори въпроса си.

— Не мога да допусна Вера да стигне до мен — отвърна замислено убиецът. — Ще стане лошо.

— Покрий се! Светът е прекалено голям. Няма кой да те търси.

— Има много неща за S.T.A.R., които не знаеш, Антоне. Борис ти е разказал малко, но аз знам всичко. Наясно ли си, че нито едно от момичетата не е попаднало случайно там? Наясно ли си, че босът на S.T.A.R. е обвинен в държавна измяна още през 89-а? Комунистите са му казали, че ако не сътрудничи, ще елиминират цялото му семейство. В началото е бил просто килър. С годините се е издигнал в йерархията. Превърна се в слуга на Дявола. Не бях особено близка с дъщеря му, но от нея знам неща, които никой друг не знае. Подбираше момичетата си много внимателно. Не оставяше нищо на случайността. Дори и аз съм била добре проучена. Разбрах, че целият цирк с вербуването ми е бил инсценировка. И то зле скалъпена. Но да ти кажа… нямах нищо против. Винаги съм искала да бъда такава. А с момичетата сме убивали хора, които по един или друг начин са били неудобни на държавата — наркобосове, шефове на корпорации, влиятелни бизнесмени, адвокати… Списъкът е безкраен. И това нямаше да свърши никога. Познаваме се от доста време. Ти ме видя, когато стрелях по Борис. Знаеше, че съм аз. Разбери ме, бях длъжна да го направя! Трябваше да сложа край на този кошмар. Та някой беше поръчал собствения ми брат! Представяш ли си? Борис дори не разбра. Даде поръчката на мен. Не знаеш какви чувства бушуваха тогава в сърцето ми. И това не беше всичко. Направих го и заради момичетата. Смъртта на Борис бе единственият начин те да бъдат в безопасност. Но има и други фактори. Има хора, които са над шефа. Които дърпат конците на всичко, което се случва в държавата. Един ден ще ги открия. И тогава ще стане страшно… Страхувам се, че Вера може да развали всичко. Не бива да стига до мен!

— Тя вече предполага кой е подписал некролога на Бакалов.

— Да, благодарение на теб. Не мога да допусна тази информация да се разпространи като чума.

— Какво си намислила? — учуди се шпионинът.

— Вера трябва да умре! — отвърна убиецът. — Ти също! Прости ми, Антоне!

Чу се глух изстрел. Антон Петров се свлече мъртъв на пода.

 

 

15 август 2015

Телефонът на Ася звънеше настойчиво. Тя гледаше ту светещия дисплей, на който се бе появило името на Вера, ту синът на областния съдия, в чиято глава бе опряла пистолета си.

Ася обичаше случайностите, доколкото можеха да се нарекат такива. Вярваше, че на този свят повечето неща са предопределени, но от самите нас зависи дали ще намерим сили да променим звездите, така че да светят както ние си пожелаем. А доколко можеше да се нарече случайност случайната среща с момчето? Бояна просто го мярна за части от секундата, докато двете се връщаха от солариум. Наби спирачки. На Ася й бяха нужни само три думи, за да изскочи от автомобила, без да се съобразява с това, че е ден и че много хора ще я видят. Искаше само едно — целият кошмар да приключи.

Бояна грабна телефона от ръката й. Зелена слушалка.

— Вер, хванахме малкия! Отиваме на Железния мост.

Затвори.

Ася се намръщи:

— Звънни и на майка си да се похвалиш!

— Ако мислиш, че цял ден щях да слушам дразнещата ти мелодия…

Момчето мълчеше вцепенено. Спомените, които се опитваше да забрави вече втора година, го обляха като студен дъжд. Трепереше, знаейки, че това е краят.

 

 

15 август 2015

В мързеливия летен следобед не можеше да се прави нищо друго, освен да полегнеш на хладно в леглото си и да стенеш в екстаз… ако има с кого.

Имаше.

Ирен бе вкопчила пръсти в изподраскания гръб на партньора си. Глухи въздишки, придружени от шепот на френски. Градът бе притихнал, заслушан в сподавения й стон на наслада. Звън от телефон прекъсна монотонното пъшкане. Как да не се ядосаш? Винаги става така, когато си на гребена на вълната! Винаги ще се намери някой, който да ти секне кефа.

— Хванали са синчето на областния! — Тя долови тревога в гласа на Вера. — Карат го към Железния мост.

Ирен дори не отговори. Червена слушалка. Нямаше ли край този кошмар? Защо все си врат носа където не им е работата?

Кога ще оставят мъртвите да почиват в мир?

 

 

15 август 2015

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — викаше Бояна след Ася, която влачеше хлапето към реката.

— Нарича се разчистване на сметки! — заядливо отвърна Лисичката. — Онова, което ти не успя да свършиш!

— Ася, той е просто дете! Не върши глупости!

— Дете? Глупости? Даваш ли си сметка колко проблеми ни навлече на главата?

— Ако убивахме всеки път, когато някой ни създаваше проблем…

— Да, Бояна, точно това правим, ако не си разбрала!

Въобще защо ли я слушаше? Можеше просто да натисне шибания спусък и целият цирк да приключи.

— Ася, моля те! — викаше Бояна. — То няма вина за нищо!

Лисичката се спря. Блъсна хлапето на земята. То се строполи в тревата. Разплака се.

— Няма вина? — ядоса се тя. — Вина имаш ти, задето не си свърши работата като хората! Заради теб Борис е мъртъв! Кой въобще те е излъгал, че ставаш за наемен убиец?

— Има и друг начин, свали долу пистолета!

Лисичката не отговори. Забеляза идващия автомобил.

— Цялото кралско войнство се събра! — измърмори ядосано.

Вера паркира близо до тях. Гледаше двете си колежки и изплашеното момче. Дали някоя от тях не беше го направила. Дали Бояна не беше убила Борис? Или Ася? Коя от тях имаше мотив? Нека не забравяме Ирен! Която отново я няма. Какво трябваше да направи Вера? Нямаше право на грешка. Реши да блъфира. Тя бе най-добрата в тази игра.

— Ася, пусни хлапето! — каза с решителен глас Вера. — Не мислиш ли, че Бояна трябва да свърши тази работа?

Вера пое дълбоко въздух. Дано не грешеше. Реши да хвърли всички карти. Реши да блъфира… за пореден път. Трябваше да изглежда твърда, непоколебима, решителна.

Тя изглеждаше такава.

— Станали сте много мекушави! — отвърна Лисичката раздразнено. — Само аз ли искам нещата да се оправят?

— Нищо няма да се оправи по този начин! — Вера запази спокойствие. — А сега свали скапания пистолет, защото хлапето няма нищо общо със смъртта на Борис.

Ася мълчеше. Бояна също.

— Открих кой е убиецът! — продължи Вера. — Антон ми каза всичко!

Картите бяха свалени. Оставаше една от тях да налапа въдицата. Отново мълчание. Дали избърза?

— Кой Антон? — наруши мълчанието Бояна. — Ася, кой е Антон?

Това беше! Всичко или нищо!

— Притиснах го! — продължи Вера. — Отрових го. Преди да изгуби съзнание, ми каза едно име…

Вера направи драматична пауза. Въздухът се изпълни с напрежение. Дали ще се хванат? Трябваше да се хванат! Стрелна пронизващия си поглед към Ася. След това към Бояна.

Да, тя не грешеше. Убиецът наистина беше една от тях. Убиецът не беше Ирен. И Вера го разбра веднага. Лисичката бе насочила пистолета си към момчето. Но не за дълго. Тя бавно вдигна ръка нагоре и го насочи към слепоочието на Бояна.

— Хвърли пистолета долу, Вера! — нареди мрачно тя. — Не изпробвай търпението ми!

Бояна замръзна. Дишането й секна.

— Само не прави глупости! — снижи гласа си Вера и бавно остави оръжието си на пода.

Значи е била Кума Лиса. Отдъхна си. Не грешеше.

— Защо ти трябваше да се бъркаш? — извика ядосано Лисичката. — Не можеше ли да си стоиш тихо и кротко на задника, а тръгна да се правиш на комисар Попов? Защо ме караш да върша глупости?

— Моля те, Ася! — прошепна Бояна. — Не прави нещо, заради което ще съжаляваш.

— Абе я млъквай! — сопна се Лисичката и й зашлеви звучен шамар. Пистолетът на Бояна хвръкна надалеч. — Не исках да става така! Как сега да ви убия и двете?

Ася не бе от хората, които блъфират. Когато кажеше нещо, правеше го. Колежките й го знаеха много добре. Ето защо последваха два изстрела. Един след друг. Два много прецизни изстрела. Попаднаха точно в целта. Бояна замръзна. Не успя да реагира. Какво се случи? Беше жива! Какво по…

Вера се строполи мъртва. Блузата й почервеня за секунди. Напои се с кръв. И край. Просто така. Падна мрак и всичко свърши. Какво от това, че стигна до истината? Какво от това, че разплете случая? В разцвета на младостта лотарията на живота й отреди просто един куршум. Дяволчето от пистолета на Лисичката се хилеше истерично. Още една нежна душа щеше да прекрачи вечните преддверия на Ада. За вечни времена. До Второто пришествие. Почивай в мир, Вера!

Светът около Ася помръкна. Неприятен хлад нахлу в душата й. Почувства се слаба и беззащитна. Краката й се подкосиха. Изпусна пистолета. От гърдите й бликна алена кръв. Коленете й опряха в земята. Шок. Безмълвие. Бояна мълчаливо гледаше Ирен. Неусетно времето се бе смрачило. Задуха прашен ветрец. Вееше черната рокля на Ирен около бедрата й и придаваше особен вид драматизъм на неочакваното й пристигане. Неочаквано най-вече за самата Бояна. Ах, тази Ирен. Както винаги — закъсня. Този път — не съвсем.

— Ставай! — подкани я тя. — Ще ми разкажеш по-късно.

Бояна се изправи. Взе пистолета си и тръгна към колата.

— Не забравяш ли нещо? — погледна я Ирен.

Бояна се спря. Обърна се назад и погледна момчето. Сега какво? Да поправи грешката си отпреди две години или да остане вярна на думите си? Не, този кошмар не биваше да продължава. Тя стреля. В главата му.

— Никой не живее завинаги — прошепна тя и двете бързо напуснаха мястото.

 

 

15 август 2017 (две години по-късно)

Отегченото и безразлично изражение на Серафим притесняваше Бояна. Тя никога не бе виждала шефа си в това състояние. Беше свикнала с черния му хумор, грандоманията и маниакалната жажда за власт. Нещо се бе случило. Какво? Тя нямаше правото да задава въпроси. Поне не лични.

Серафим бе мъж на средна възраст. Влиятелна личност, която ликвидираше влиятелни личности. Никой не знаеше истината за него. Дори най-близките му съдружници. Списъкът с жертвите респектираше — банкери, босове на конкурентни организации, политици. Серафим нямаше шефове. Беше стъпил здраво на върха на пирамидата и с лекота отстраняваше всички пречки по пътя си. Единствен той знаеше истината за разпределението на света. Знаеше, защото имаше достъп до тайна информация. Илюминат. Илюминат, който искаше да изчисти планетата от железния ботуш на скритата тирания. Илюминат, дръзнал да се изправи срещу цялата пирамида и да я разруши из основи. Серафим не харесваше света, в който живее. Не му допадаше идеята за някой, който се мисли за Бог, да управлява живота му. Искаше да върне цялата власт в ръцете на хората. Знаеше, че никой няма да му позволи. Ама не беше и тръгнал да моли за разрешение.

Преди десетина години Серафим се покри. Изчезна от взора на Великото око. В продължение на пет години планираше своя удар. Списъкът малко по малко започна да се топи. Съмнителни лица обикаляха света. Проучваха и убиваха. После докладваха. Служителите му бяха сред най-добрите. И най-добре заплатените. Остана само един. Един последен субект, който трябваше да натори почвата на два метра дълбочина. Кой беше в състояние да спре Серафим?

Бояна се замисли. Спомни си за последния случай отпреди две години. Борис Бакалов — онзи мекушав старец, който не можеше да стъпи и на малкия пръст на Серафим. Перфектна инсценировка. Шпионаж. Кражба на информация. Ликвидация. Задачата бе изпълнена повече от успешно. Излъга всички. Подведе ги. И нанесе своя удар. Бакалов беше мъртъв. Мъртви бяха и лигавите му куклички. А лудата ще си изгние в затвора. Да, бляскаво изпълнение. Моля за вашите аплодисменти, дами и господа! Да станем на крака за невероятната Бояна!

— Как прекара почивката? — наруши мълчанието Серафим.

Тя вдигна поглед към него. Не, все още отегчението не беше изчезнало от лицето му. Какво ставаше? Къде беше изчезнал онзи жизнерадостен гадняр, който се надсмиваше над живота? Бояна не го беше виждала цяла година. Даде й дълга почивка. Дълга, заслужена и скъпа.

— Брилянтно! — усмихна се Бояна. — Готова съм за нови подвизи!

— Седни! — нареди мрачно шефът й. — Седни, че ме разсейваш.

Не, това не беше Серафим. Нямаше как да бъде той. Беше просто една бледа сянка и спомен от един велик човек.

— Бояна, от колко години работиш за мен? От седем, нали?

— Седем — потвърди тя.

— Колко още смяташ да се занимаваш с убийства? Не можеш да продължаваш така цяла вечност. Погледни се! Млада, красива, богата. Един ден ще имаш семейство.

Бояна мълчеше и го слушаше с интерес.

— Предлагам ти една-единствена последна задача. След това си свободна. Ще бъдеш неприлично богата за цял живот.

— Не е проблем да продължа да работя за теб — измънка Бояна.

— Няма нужда! — въздъхна шефът й. — Скоро излизам в преждевременна пенсия. Имам достатъчно пари да изхраня Сомалия и достатъчно връзки, за да правя каквото си искам.

Значи това било. Омръзнал му е бизнесът с човешки души. Кризата на средната възраст го бе хванала здраво. Пфф, криза?! Та той можеше да бъде какъвто си поиска. Но какво пък толкова? Вероятно има и други приоритети в живота си.

— Слушам! — каза Бояна. — Какво искаш от мен?

— Нико Живков Колев. Роден на 5 април 1969 година в София. От 89-а до 97-ма учи в Москва. Забърква се с руската мафия и бързо се издига в йерархията. Когато се връща в България, за отрицателно време очиства всички големи подземни босове. Назначава свои хора на техните места. Един от тях беше и Жокера. Да, дъртият бастун беше марионетка на Нико. Когато чуя за кончината му в новините, тогава ще заспя с кеф и ще сънувам розови зайчета.

— Как мога да се добера до него? — замисли се Бояна.

Серафим се усмихна иронично.

— Нико обожава малки проститутки.

Презрителна, едва забележима усмивка пробяга по лицето на Бояна.

— А после? — замисли се тя.

— Вземи! — подхвърли й бележка. — Виж му сметката и отиди на този адрес. Казва се Иван. Ще ти даде нови документи и еднопосочен билет за Щатите. Ще започнеш на чисто. Ще имаш пари да изкупиш половината акции на „Туитър“.

Бояна погледна бележката.

— „Красна поляна“? — учуди се тя.

Серафим се засмя.

— Бъди малко по-толерантна, ако обичаш!

Килърката тръгна. Знаеше, че разговорът отдавна вече е приключил.