Николай Николов
Нежни куршуми (1)

Глава I
S.T.A.R.

7 януари 2013

Глух изстрел. Дупка в главата. Локва кръв. И край. Без обяснения, без филмови ефекти, без съспенс. Звукът от токчетата й отекваше глухо в пустотата на зимната нощ. Безжизненият труп оставаше все по-далеч зад гърба й. Аромат на скъп френски парфюм. Женственост. Изтънченост. Класа. И нови двайсет хиляди евро в банковата й сметка. Какво друго й трябваше?

Вера не беше златотърсачка. И не понасяше кифлите, които търсеха чичко-паричко, а не можеха да предложат нищо повече от безвкусен секс. Мразеше ги в червата. Още от ученическите си години… което не бе много отдавна.

Но днес не това стоеше на преден план. Днес тя искаше да бъде независима. Искаше да бъде силна. Искаше и можеше. Перфектен наемен убиец. Кой би се усъмнил в тези искрени кафяви очи? Кой не би повярвал на думите, прошепнати от тези горещи устни, които целуваха както змията целуна Клеопатра, преди да изсмуче живота от нея? Кой не би се захласнал по меките й черни коси? Кой не би се загледал по безкрайно дългите й крака? Кой би й устоял? Никой! Така и не срещна такъв, откакто започна работа в S.T.A.R.

Сякаш беше вчера. Ръцете й бяха изцапани с кръвта на копелето, което я лъжеше от няколко месеца, търсеше я, колкото да отбие номера, и се чукаше с всеки втори боклук, който му попаднеше. Нищо. Всичко свърши. Приключиха скандалите. Пиянските скандали. Тормозът. Унижението. Звукът от юмруците му. Насилието. Адреналинът все още я държеше при спомена за кошмара, който преживя. Целият под беше в кръв. Стените. Спалнята. Кухненският нож.

Борис я откри свита на кълбо, цялата трепереща и оцапана с кръв. Кой беше той? Как се озова в апартамента й?

Борис ръководеше S.T.A.R. Той й осигури алиби, нов апартамент и добра работа. Това, че трябваше да убива хора в замяна, не я притесняваше. Хладнокръвие. Непоколебимост. Грация. Така Вера изпълняваше задачите си. Поръчките идваха от влиятелни бизнесмени, анонимни корпорации и конкурентни наркобосове. Парите я устройваха напълно. Поне веднъж месечно от S.T.A.R. превеждаха двайсет хиляди евро към сметката й. Това й беше достатъчно. Единствената истина, която я интересуваше.

Работата в S.T.A.R. по никакъв начин не промени Вера. За семейството й, приятелите, колегите от университета тя си остана същата. Но градът се страхуваше от нея. Трепереше. Хората усещаха тъмната й аура и избягваха да я въвличат в дребнави житейски конфликти.

Вера обичаше публичните места. Обичаше нощния живот на София. Бързо се вписа в столичния хайлайф и започна да обикаля елитните клубове заедно с колежката си от S.T.A.R. и университета — Ирен. Две красавици. С пари. Много пари. В разцвета на силите си. Това е животът, който искаха. И сега щяха да грабят с пълни шепи от него.

Тази вечер двете не успяха да се срещнат. Ирен щеше да пътува за провинцията. Нищо! Нощта бе пред Вера. Наложи й се да приключи набързо с една поръчка на Борис и сега се разхождаше грациозно по жълтите павета. Кой можеше да й каже нещо? Полицията? Разни гаменчета? Смешки! Тя не знаеше какви връзки има шефът й, но пък никога не си бе имала работа с властите, за да се безпокои точно сега. Нямаше основание за тревога. Никой не я подозираше. Никой не се съмняваше.

Писък на сирена. Линейка. Този път реагираха бързо. Само десет минути. Вера се усмихна иронично. Целта беше местен наркобос. Нищо работа. Ей така, между другото. Рутинна задачка закачка. Как да не се усмихваше с неприкрит сарказъм? SMS-ът пристигна.

Vashata smetka e zahranena s € 20 000

Разкош!

Нощта премина без излишни емоции. Музика. Флирт. Скъп алкохол.

 

 

10 януари 2013

Ирен мълчаливо наблюдаваше падащите снежинки и тръпнеше в очакване. Беше се облегнала на служебната X6, стискаше мобилния си телефон и очакваше обаждане. Започваше да губи търпение. Искаше да се разкара час по-скоро от тоя забутан квартал, да се прибере вкъщи на топло и да се сгуши в мекото легло. Но не! Трябваше да стои на това проклето място, да псува през зъби нелепата ситуация и да чака колежката си да свърши мръсната работа. Втора цигара. Трета. Телефонът позвъня. Бояна?! Не, беше Борис.

— Ирен, трябваше преди двайсет минути да сте вдигнали гълъбите!

Да, трябваше. Какво си въобразява той? Праща ги на майната си, без да е предвидил вероятността за гаф. А гаф стана!

— Семейството му си беше вкъщи — отвърна с треперещ глас Ирен. — Видяха всичко.

— Оправяйте се! — нареди апатично шефът й. — Не искам свидетели!

Връзката прекъсна. И се чу изстрел. Секунда по-късно още един. Вцепенение. Нищо че вече три години бе в занаята. Нямаше как да остане равнодушна към всичко, което правеше. От тъмния двор на имението долетяха стъпки. Този път вече беше Бояна.

— Качвай се! — подвикна тя — Да си обираме крушите!

Баварецът потегли с мръсна газ. Стопи се в мрака.

В къщата лежаха един до друг три трупа и очакваха някой да ги открие. Владимир Василев — областният съдия, беше главна цел на S.T.A.R. днес. Тази вечер той трябваше да бъде сам у дома си. Трябваше! Тихи като вятъра в тревата, двете момичета се прокраднаха в „скромното“ му имение. Вечеряше в трапезарията. Нямаше въпроси. Нямаше приказки. Нито колебание. Нито съмнение.

След третото убийство вече претръпваш. Да, в началото кошмари тровят и без това изпънатите нерви. Но после спира да ти пука. Парите компенсираха неприятното усещане. А шефът плащаше повече от щедро — двайсет хиляди евро на глава. S.T.A.R. не се занимаваше с дребни риби. Двете дами знаеха това отлично. И когато Ирен стреля по областния съдия в дома му, тя знаеше, че така е редно. Така постъпваха лошите. Така постъпваха силните.

Само за секунда в съзнанието й премина като проблясък един факт, който съвестта й беше избрала да забрави. Фактът, че всички имаха сърца… И сега нейното се свиваше на кълбо при спомена за ужасените лица на съпругата и детето на Василев.

Бояна също стоеше вцепенено и стискаше пистолета в ръка. Беше готова да стреля, но тялото й не искаше да се подчини. Та там стоеше едно малко дете! Кой убиваше деца? Изродите! Психопатите! Тя не беше такава! Не беше, по дяволите!

Борис я откри съвсем скоро. Тъкмо бе завършила гимназия. Прибираше се с такси след поредното хип-хоп парти, когато пред входа на блока, в който живееше, я причака черен автомобил със затъмнени стъкла. Някой й запуши устата и две силни ръце я хвърлиха като ненужен предмет в багажника. Бояна викаше, блъскаше. После се предаде. Избухна в сълзи. Къде я водеха? Какво искаха от нея? Ще живее ли?

Когато капакът отново се вдигна, тя бе свита на кълбо и трепереше от ужас. Видя двама маскирани мъже на средна възраст. Единият от тях я грабна. Завлече я към непознат склад на непознато място.

— От теб ще стане чудесна проститутка, моето момиче! — изсмя се другият мъж. — Италианците ще дават луди пари за кучка като теб.

Бояна се развика. Получи шамар. Толкова силен, че изпадна в шок. След това споменът се размиваше. Неясни проблясъци. Друсаха я с разни боклуци. Колко време вече я държаха в склада?

Настана суматоха. Изстрели. Викове. Взрив. Пак взрив. Изстрели. Полиция? Не, не бяха ченгетата! Кой? Споменът бе толкова неясен. Защо? После видя за пръв път Борис. И четири дами с четири пистолета. С три от тях сега работеше заедно. Четвъртата загина още тогава. Саня… Спомняше си я смътно. Висока, руса… какво още? Колежките й никога не говореха за нея. Всяка от тях скърбеше тихо пред олтара на собственото си съзнание. А и Бояна така и не попита за нея.

Борис й предложи работа. Тя прие. Това е всичко.

И въпреки че беше още заек в S.T.A.R., на нея й се наложи да стреля по майка с дете. Партньорката й не намери сили да го направи. Избяга навън. По дяволите! Трябваше да стреля. И стреля. Два пъти.

— Какво стана? — наруши мълчанието Ирен.

— Какво очакваш?! — промърмори сърдито Бояна. — Свърших твоята работа.

— Съжалявам! — въздъхна Ирен. — Нямах сили да…

— Все тая!

Бояна настъпи педала на бавареца.

 

 

11 януари 2013

Лисичката с бърза крачка потъваше в сумрака на уличното осветление. След нея оставаше натрапчиво ухание на непознат парфюм и усещането за неизбежна беда. Борис гледаше как тя се стопява в захвата на зимната нощ. Млада, амбициозна, цинична. Затова му беше любимка. Вероятно някога е таил в себе си по-особени чувства към нея, но отдавна вече бе празен отвътре, за да ги прояви. Беше му отнето най-скъпото, а не намираше сили да го върне обратно в живота си. Мария…

— Ася! — извика подире й той.

Тя се спря на място и се обърна. Шефът й едва се виждаше сред канонадата от едри парцали сняг.

— Приключвай по-бързо и се прибирай!

Тя не каза нищо. Притвори очи. Презрителна усмивка. Не към Борис. Към жертвата. Тръгна. Сняг. Виелица. Студ. Аромат на непознат парфюм. Неизбежна беда. Млада симпатична блондинка. Кожено яке. Кожени ботуши. Кожена дамска чанта. Пистолет. Наемен убиец. Лошо момиче. Лисичката.

 

 

Часовникът с досада отброяваше последните минути до полунощ. Светлината от лаптопа на Христо бе единственото нещо, което осветяваше тъмната стая, смърдяща на празни кутийки от бира и изсъхнала пица. Продължителното безсъние му се отразяваше все по-осезаемо. Най-накрая беше вкарал в строя двата сървъра на МВР, които претърпяха множество хакерски атаки. На всичкото отгоре трябваше да цензурира изказвания в социалната мрежа, срещу които държавата внасяше оплаквания ежедневно. На Христо му беше през оная работа. Получаваше прилична заплата и това го устройваше. Понякога се чудеше защо НСБОП не се заемат лично с интернет терористите, които се изказваха доста крайно и отправяха заплахи във Фейсбук срещу редица министри. Но само понякога. Отдавна глупостите в държавата бяха спрели да го впечатляват.

Май беше време за сън! Най-накрая! Христо се настани удобно на мекия диван, избута купчината боклуци от масата и си наля синьо Johnnie в чашата за кафе. Безмълвно свиваше последния масур за деня. На вратата се позвъни. Някакво странно чувство на тревога и безизходица пропълзя към стомаха му.

Стана. Пак се позвъни. Христо се приближи до вратата.

— Кой е?

— Полиция! — извика приятен женски глас.

Това го изненада силно. Какво ли е станало? Завъртя ключа. Щрак! Открехна вратата. Красива блондинка?! Пистолет! Заглушител! Изстрел в коляното. Болка. Кръв. Пак болка. И пак кръв. Втори изстрел. Пак там. Още болка. Адреналин до небесата. Трети изстрел. В другото коляно. Христо се свлече безпомощно на пода. Какво, по дяволите…

Лисичката снизходително гледаше окаяния човечец.

Пристъпи прага и затвори вратата след себе си. Заключи.

— Само да гъкнеш и ще те разстрелям като куче! — изсъска в ухото му тя. — Съветвам те да не правиш глупости.

— Коя си ти? Какво искаш? — изхлипа със сетни сили Христо.

— Ангелът на справедливостта — усмихна се иронично Лисичката.

Тя го остави да се превива като животно на пода и влезе в стаята му. Не обърна внимание нито на камарата боклуци наоколо, нито на големия пакет с марихуана, а още по-малко на синия лейбъл уиски. Приближи се до все още работещия лаптоп, пъхна флашката, която носеше у себе си, в свободния USB вход и започна да копира файловете, които я интересуваха. Не бяха много — няколко скандални записа на телефонни разговори с Бойко Борисов, кореспонденция между турски и украински наркодилъри и порноклип с Ашли Байдън. Дали последното щеше да срине политическата кариера на баща й? След броени минути операцията приключи. Лисичката се върна при Христо.

— Ти си Poseidon, нали така? — попита риторично тя.

— Нищо не разбирам! — Хакерът агонизираше от болка.

— Ти ли си администраторът на THE ANONYMOUS?

— Какво, ако е така?

— Аз съм Лисичката, работя за S.T.A.R. Наемен убиец. Имам информация, че притежаваш компромати срещу мой клиент.

— Кой… клиент… по дяволите?

— К’во ти пука? — изсмя се тя.

Последва изстрел. Втори. Трети. В главата. И пак там. И пак. Кръв. По пода. Стените. Навсякъде. Свинщина.

Тя се чувстваше длъжна да изглежда безкомпромисна пред хората, които убиваше, но пред себе си не можеше да бъде такава. Какво толкова е направил Poseidon? Заслужаваше ли смърт само заради това, че си вършеше администраторската работа? Та той е дребна риба! Кой плащаше такава огромна сума, за да бъде ликвидиран един компютърджия? Гадна работа! Борис никога не свеждаше цялата информация. Даваше адрес, снимка, име и казваше няколко думи, които можеха да бъдат поставени под съмнение. Но пък и Ася не я вълнуваха подробностите. Интересуваше я повече сумата, която получаваше след всяко убийство. А тя отново бе двайсет хиляди евро.

Вече не мислеше за такива незначителни детайли, когато ръката й докосваше чашата с уиски. Никога не изневери на този ритуал. След всяка поръчка се усамотяваше в скромното квартално бистро и черпеше осакатената си душа с нещо сгряващо. Откога не бе водила нормален живот? Откога не бе обичана? Откога бе спряла да се усмихва? Цели две години! И то заради една скалъпена инсценировка. Ася вече се целеше другаде. S.T.A.R. се оказа крайъгълен камък за новите й приоритети. И този откраднат миг носталгия й напомняше, че е жива. Напомняше й, че все още е млада, че на този свят имаше хора, които обича и заради които би направила всичко. И когато този откраднат миг носталгия я напуснеше, мрачната действителност се стоварваше безмилостно върху нея. Имаше сметки за уреждане. Имаше мотиви да убива. Имаше амбицията да се превърне в легенда. В най-добрия наемен убиец, когото Европа познаваше.

SMS-ът върна Ася в действителността. Непознат номер. „Излез!“ — и нищо повече. Грабна чантата си и тръгна към изхода. Странна сила я теглеше навън и тя не можеше да й се противопостави. Излезе. Огледа се. Автомобилът бе паркиран отпред. Отвори вратата и се качи, без да задава въпроси. Само хвърли бегъл поглед към шофьора. Това никак не й хареса. Лъчо — дясната ръка на Дявола.

Усещането за време се размиваше. Затрудняваше се да определи посоката, в която се движеше автомобилът и от колко време вече се вози в него. Мълчеше. И двамата мълчаха.

Лисичката влезе в ресторанта. Лъчо я последва. Вцепенение. Дявола стоеше на масата. Пред него бяха колежките й от S.T.A.R. — Вера, Ирен и Бояна, облечени в бяло. Не смееха да я погледнат. Бяха свели виновно глави и не обелваха нито дума.

— Кума Лиса! — изкикоти се Дявола.

— Лисичката! — поправи го Ася. Гледаше го с презрение. И недоумение. Трябваха й около 2 секунди, за да грабне пистолета от чантата си и да му пръсне главата.

— Дама Купа има вкус! — иронията се отскубна от устата на Дявола. Лъчо се смееше като свиня. Дяволът също.

— Какво става тука бе, Верче?! — с обвинителен тон Ася се обърна към колежката си.

Вера дори не мигаше. Гледаше виновно пода и мълчеше.

Ася чакаше. Чакаше обяснение за целия този цирк, който се разиграваше пред очите й.

— Убили са… — едва се отрони от устата на Ирен. Не довърши. Как може да са толкова малодушни? Винаги ли Борис ги избираше такива… пикли?

— Така и така сте останали без работодател, момичета — заговори за пръв път Лъчо, — имаме следната топоферта. Една от вас ще работи за Нико, а с другите ще ходим да копаме за червеи.

Дявола се разкикоти отново. Харесваше му този тип хумор.

— Изборът е ваш! — Усмивката не слизаше от лицето му. А Ася все още не разбираше. Не разбра какво става дори когато трите момичета насочиха пистолети към главата й. И стреляха.

 

 

Ася се събуди обляна в пот. Уплашена. Дишаше тежко. Усети, че е стиснала здраво своя пистолет, който винаги стоеше до главата й. За всеки случай! Кошмари… Всяка следваща нощ все по-объркани и коварни. Съсипваха я. Не знаеше колко още щеше да издържи на това напрежение. Трябваше в най-скоро време да потърси психолог, но се страхуваше, че от подсъзнанието й ще изплуват лоши неща, които беше по-добре да забрави.

А тя определено имаше какво да крие… дори от себе си.

 

 

13 август 2015

Вече година и половина лошите момичета на S.T.A.R. не можеха да свикнат със смъртта на Борис. На всеки 13-и ден от месеца, точно в 17 часа, те носеха цветя на самотния му гроб. Тринайсети август не правеше изключение. Но защо? Защо те продължаваха и продължаваха да се завръщат на това място? Защо бе тази почит към един престъпник? Какво толкова им беше дал Борис Бакалов, което не успя да им отнеме Жокера? Първият беше баща и покровител за четирите момичета, а вторият ги караше да вършат страшни неща и ги влечеше към дъното.

Първа пристигна Ася. Вече не се радваше толкова на лъскавите си придобивки. Но какво щеше да й напомня за S.T.A.R.? И беше ли необходимо това? Тя, както и останалите, вече не се занимаваше с незаконни глупости. След като неизвестно лице стреля смъртоносно по шефа им, те се покриха за няколко месеца в Мексико. Канкун бе красив град. И за четири богати млади момичета беше идеалното място за кратко изгнание. В началото на миналото лято се завърнаха отново в България. С нова самоличност. Не можеха да си простят само, че не отидоха на погребението му. Нямаше как! Рискуваха прекалено много.

— Първа както винаги! — усмихна се Бояна.

— Слънце! — възкликна Ася и я прегърна силно.

Самотен кестен хвърляше дебела сянка върху гроба на Борис. Слънчевите лъчи не пареха толкова силно през това време от деня, но август си беше август. Двете бяха коленичили пред черния мрамор и с блуждаещ поглед се взираха в гравираните по него звезди. Четири малки и една голяма. Знаеха отлично какво символизират. Но кой друг знаеше? Кой бе поръчал тази надгробна плоча? Догадки. Спомени. Тъга. Признателност. Притъпено чувство на гняв. Много въпросителни. Неразкрит случай.

— Дали го е видял? — въздъхна Ася.

— Не те разбрах! — погледна я учудено Бояна. — Кой какво да е видял?

— За него говоря. Винаги съм се чудила дали е видял копелето, което го застреля?!

— Едва ли някога ще разберем! Защо това те терзае толкова?

— Когато го открих — потрепна гласът на Ася, — беше с превръзка на очите. Дали са му ги вързали и тогава са стреляли по него, или са го направили след това?

Бояна не каза нищо. Тишина. Ася бе тази, която откри тялото на Борис. Защо никога не бе споменавала тази малка подробност? Превръзка на очите?! Превръзка? На очите! Мигновеното прозрение бе като удар с мокър парцал по лицето й. Сякаш товарен влак мина през нея. Затаи дъх. После сърцето й щеше да се пръсне от вълнение.

— Темида! — промърмори тя. Ася я гледаше с недоумение. — Знам кой е убиецът на Борис!

Мълчание. Мълчание, наситено с емоция. Къде бяха Ирен и Вера? Мълчание. Темида.