Николай Николов
Нежни куршуми (2)

Глава II
Шпионин на пътя на S.T.A.R.

4 януари 2013 (две години по-рано)

Ароматът на кубински пури изпълваше малкия офис с особена натрапчивост. Димът се стелеше навсякъде, скривайки лицата на двамата влиятелни мъже. Ставаше въпрос за пари. За много пари. За лични интереси. За мръсна работа, която някой трябваше да свърши.

— Максим Иванович движи трафика на кокаин, минаващ от Турция за България — каза клиентът. — Той е дясната ръка на руската мафия във вашия регион. Поддържа каналите към Украйна и Русия.

— Какво очаквате да постигнете след неговата ликвидация? — учуди се босът. Той обичаше да задава този въпрос, особено на руснаци. С него подлагаше своите клиенти на дискретен разпит. Така научаваше за болните им амбиции и до колко могат да представляват заплаха за неговия бизнес. Последното често изглеждаше като тъп американски виц.

— Това си е моя работа, Жокер! — продължи клиентът. — Искам просто да си свършите вашата докрай.

— Нали си давате сметка — продължи той своята игра, — че зад този… Иванович… стои цяла организация. Руската мафия… КГБ…

— Федеральная служба безопасности — поправи го клиентът. — Виждам, че сте остарели с терминологията. ФСБ е пълният приемник на същата тази структура, която беше известна като КГБ, и разликата е само в абревиатурата. Всъщност не само… ФСБ притежава много по-голям технически и силов ресурс, отколкото имаше някога КГБ. Така че другарят Иванович при други обстоятелства би представлявал непосилна задача дори и за вас, но… — клиентът се усмихна и продължи — тази седмица е на посещение в България. А хората, за които работя, си дават сметка, че това е единствената възможност да се избавят от него. И са готови да платят колкото трябва!

— Продължете! — Жокера хареса този отговор. — Слушам ви!

— Втората цел е компютърен хакер, известен като Poseidon. Не особено добър професионалист, ако питате мен. По-скоро младеж, който се изживява като Нео.

— Дребна рибка — усмихна се Жокера. — Не разбирам защо търсите моето съдействие?

— НСБОП стоят зад гърба му. Работи за МВР.

— И все пак? — недоумяваше Жокера.

— Разполага с голяма част от кореспонденцията ни с доставчици от Афганистан. Но това далеч не е всичко. Какво да ви кажа? Скандални СРС-та с български министри, порнографски материали с дъщерята на американски политик…

— Откога сте се загрижили за Съединените щати? — засмя се Жокера. — Това не е ли техен проблем?

— Нарича се „скрита карта“, Жокер! — тънка усмивка пробягна по лицето на клиента. — Нали разбирате каква сила бихме придобили, след като се сдобием с тези файлове?

Да, босът на S.T.A.R. разбираше много добре. Не беше вчерашен. И играеше перфектно своята игра, когато ставаше въпрос за бизнес.

— Разбирам, че вече говорим за съвсем друга сума.

— Ще стигнем и до нея! — отвърна снизходително клиентът. — Последната ни цел е Владимир Василев.

— Областният?! — закашля се Жокера. — Наистина ще ви струва скъпо! Принуден съм да мобилизирам целия си ресурс… нали разбирате?

— Говорете ми в цифри!

— Половин милион — отвърна след секунда пауза босът.

Клиентът се усмихна иронично. Евтино работят българите. Ето защо се обръщаше към S.T.A.R. Ако беше пуснал поръчката си в Русия, вероятно щяха да го оръсят с два милиона.

— Още довечера парите ще бъдат преведени по банковата ви сметка. Ще ви изпратя и допълнителна информация.

— Попаднали сте на правилния човек — изправи се Жокера и двамата си стиснаха ръцете. — За мен е чест да работя с бизнесмен като вас.

Клиентът напусна малкия офис, ухаещ на кубински пури. Пепелникът беше препълнен. Прозорецът — отворен. Климатикът работеше. Валеше сняг.

Босът запали нова пура. Общо взето, не пушеше само когато спеше. Взе телефона. Набра желания абонат. Зелена слушалка.

— Ирен, искам да се видим! — каза той.

— Мога да тръгна още утре сутринта — отвърна Ирен.

— На нашето място в десет — уточни Жокера.

— Сама ли да дойда? — попита Ирен.

— Не. Вземи със себе си новото момиче. Има още на какво да се учи.

Червена слушалка. Въздишка. Сподавен стон на огорчение. Душевна болка. Слабост. Или просто още един ден на този свят. Животът натежаваше. Притискаше го от всички страни. Смазваше го. Казваше му да се предаде. Шепнеше смъртни заплахи. Но той все още се държеше. Крепеше го споменът за някой, когото обича. Споменът за някой, чиято съдба е извън неговата власт. Да, великият Жокер — онзи, за когото правилата не важаха, нямаше необходимата власт да върне в живота си единствения човек, когото обичаше.

Но в пирамидата на този свят имаше и хора, които стояха над него. Субекти от самия връх на организираната престъпност. Тъмни личности, които се бяха вкопчили във властта, съдебната система, медиите…

Нико Колев — чудовище, около което се стелеше мъгла и много въпросителни. Циник. Извратеняк. Егоист. Самият дявол. Този, който бе в състояние да върне светлината в сърцето на Жокера. Същият, който му я и отне. Същият, който го унижаваше всеки път, когато идваше да проси милост.

Въздишка. Опита се да пропъди черните мисли, които пъплеха в съзнанието му. Надникна през прозореца. Лицето му докосна лъчите на слънчевия януарски предобед. Прииска му се да излезе навън, да се разходи по пухкавия сняг. Защо пък не? До китайския ресторант пеша се стигаше за двайсет минути. Струваше си. Беше време за обед, а откога не бе хапвал китайско? Месец?

 

 

18 януари 2013

— Мога ли да ви имам доверие?

Пауза. Можеше ли? Дали не беше някаква шега?

— Продължи, моето момче! — отвърна след кратък размисъл Антон.

— Чух само едно име — продължи събеседникът му. — Борис.

Ледени тръпки пробягаха по тялото му. Антон затаи дъх. Забрави да диша. Мразовит спомен отпреди шестнайсет години. Последният му ден на държавна служба. А Борис… Борис беше мъж с болни амбиции. Беше здраво затънал в лайната. Ходеше да върши мръсната работа на разни мафиоти и вярваше, че ще се издигне в бизнеса.

— Сигурен ли си, че си разбрал правилно? — все още отказваше да повярва.

— Бях изплашен. Бях ужасен. Не знаех дали ще оживея. Всичко беше в кръв. Убиха баща ми. Убиха и майка ми. Треперех. Но помня ясно думите на онези жени. Сигурен съм, че съм разбрал правилно. А вие сигурен ли сте, че можете да ми помогнете?

Антон замълча отново. Искаше ли пак да влезе в играта, или предпочиташе да изживее годините си, изпълнен с угризения? След като Югославия се разпадна, той се оказа ненужен за Държавна сигурност. Обеща си повече да не се занимава с подобна дейност. Кое обещание трябваше да престъпи? Собственото или това на приятел, който не е виждал от десет години? И който нямаше да види никога повече!

— Добре! — въздъхна най-накрая Антон. — Ще направя изключение, но само защото съм задължен на баща ти.

Какво пък толкова? Работата на шпионин винаги се е нравила на Антон. Носталгия често го връщаше към годините, прекарани в ГДР; след разпада на комунистическия строй в България беше прехвърлен за кратко в СССР и накрая — Югославия. После дойде войната. Завърна се в България в същия ден, в който американците бомбардираха Белград. Кошмар. След това го съкратиха. Обещания, компенсации и чао. Място за емоции нямаше.

Антон отпиваше последните глътки горчиво кафе и с блуждаещ поглед наблюдаваше как събеседникът му постепенно изчезва в събуждащия се град. Малко неща го стимулираха повече от горчивото кафе. Обичаше да прекарва утрото в компанията на спортния ежедневник, придружен със сода и късо двойно. Хвърляше и по бегъл поглед на сънливите студентки, които бяха всичко друго, но не и студентки.

В това необичайно утро миналото отново почука на вратата. Бившият супершпионин на Държавна сигурност Антон Петров се хвърляше в една последна задача. Не за пари или материални облаги, а защото така трябваше. Една мъжка приказка значеше повече от хиляди обещания и той го знаеше много добре. Лошото беше, че врагът се оказа приятел. Борис. S.T.A.R. Гадна работа!

 

 

9 февруари 2013

Снегът се усилваше все повече. Скапана зима! Кога най-после ще свърши? Антон трепереше. Псуваше. Какво можеше да го стопли в тоя студ? Уиски? Млада мулатка? Защо не и двете?!

Източникът не лъжеше. Не беше шега. Старият му познайник Борис наистина бе прекрачил границите на закона. Голяма клечка е станал. Мръсник! Убиец! Трудно го разобличи. Първите дни следеше само него. Нищо подозрително. Не посещаваше светски места, не караше скъпи автомобили, нямаше смъртни случаи около негова милост. Често го засичаше в компанията на млади и привлекателни момичета. Първоначално ги мислеше за проститутки. Не бяха много. След седмица се убеди, че са все едни и същи. Четири. По на около двайсет години. Започна да следи и тях. Бинго! S.T.A.R. наистина съществуваше. И наистина беше организация, която се занимава с поръчкови убийства. Действаше на територията на цялата страна. И явно много влиятелни хора стояха зад Борис, щом никога си нямаше проблеми с властите. Дърт хитрец е той! Не се е променил за всичките тези години, откакто го познаваше. И жени му вършеха работата. Типично за него. Колко ли им плащаше? Жертвите бяха предимно бизнесмени и босове на големи компании. Смъртта им струваше скъпо. Клиентите му не бяха случайни хора. Много важно! Нека полицията се оправя. Неговата работа беше просто да се убеди в достоверността на информацията, която получи от сина на дългогодишния си приятел — областния съдия Владимир Василев, за да се докопа до Борис и да му отдаде последна почит.

Тази вечер. Стига повече!

Босът на S.T.A.R. излезе от ресторант „Палермо“, придружаван от едно от момичетата си. Привлекателна блондинка. Случайните хора сигурно много му завиждаха. И имаше защо. По красота ли ги избираше? Мръсник! Убиец! Ще си плати! Само още малко!

Блондинката с бърза крачка се отправи в неизвестна посока. Вероятно й е възложил нов случай. Нищо. Щеше да й бъде последен.

Антон последва Борис. Вървеше на безопасно разстояние. Нямаше как да бъде разкрит. Старо куче беше бившият шпионин на Държавна сигурност. Имаше претенции да бъде най-добрият на Балканите. Вероятно, много вероятно. Дали не сбърка, че не започна да работи на частно? Всъщност не беше късно. Бързо можеше да си върне добрата форма. Предстоеше да го обмисли. След седмица. Месец. Абе все някога. Евентуално.

Антон откри, че официалният бизнес на Бакалов е търговия с оръжия. Държеше няколко оръжейни магазина в София, Пловдив и Варна. Определено перфектен начин да изпереш някой и друг милион. Борис се отправи към офиса си. Имаше уговорена среща с бизнесмена Петров. Антон изчака малко. След това го последва. Посрещна го личната му секретарка.

— Имам уговорена среща с господин Борис Бакалов — обърна се към нея Антон.

— Името ви, господине? — попита леко предизвикателно тя.

Антон долови палавия й поглед. Жалко! Беше на годините на дъщеря му. А той имаше железни принципи в живота си. Никога не изневеряваше на жената до себе си. А възможности дебнеха от всеки ъгъл.

— Петров — отвърна той. — Антон Петров.

Тя се усмихна леко загадъчно. Антон също се усмихна. Хареса му, че момичето улови тънкия хумор в тази ситуация.

Секретарката уведоми шефа си, че новият клиент е тук, и въведе Антон в офиса. Ароматът на кубински пури го срази още от вратата. Разкош! Босът на S.T.A.R. стоеше зад масивното си бюро, пушеше и разглеждаше новите оферти. Шпионинът хвърли бегъл поглед на офиса. Обектът беше отявлен почитател на хладните оръжия. Притежаваше видна колекция от мечове, саби, катани, шорикени, ножове.

— Добре си се уредил, Бакалов! — усмихна се иронично Антон.

Борис го погледна озадачено. Пауза.

Антон? Антон!? Антон!!!

— Петров! — възкликна шефът на S.T.A.R. — Сядай! Откога не сме се виждали? Петнайсет години?

— Шестнайсет — уточни шпионинът и се настани на мекото кресло. — Как я караш, Бакалов?

 

 

13 август 2015 (две години по-късно)

Жега. Търпеше се, но какво от това? Всичко наоколо е побеляло. Не, не беше сняг през август. Надгробни паметници. Стотици, хиляди. Пустота. Отсъствие на живот. Погребани надежди. Мъка. Жега. Август. Тринайсети. Привечер. Задух. Не беше от онези непоносими августовски дни, но горещината се усещаше — с всяка фибра от тялото.

Два черни мерцедеса спряха наблизо. Наистина бяха те!

Момичетата на Борис. Бившите агенти на S.T.A.R.

Ирен и Вера плахо оставиха по една червена роза до черния паметник. Розите станаха четири. Най-пурпурните рози в целия гробищен парк. Заслужаваше ли покойникът такова внимание, такава любов, такава признателност?

— Отдавна ли сте тук? — попита Вера.

Мълчание. Емоция, която преливаше и изпълваше околността. Едва сега я усети. Тялото й потрепна. Какво се е случило?

— Какво се е случило? — недоумяваше Ирен.

— Попитай партньорката си! — отвърна с упрек Ася. — Но не знам дали отговорът ще ти хареса.

Недоумение. Много въпросителни. Бояна наведе виновно глава. Не, не преиграваше. Никога не е била добра актриса. Всички знаят това. Разплака се. Какво се е случило, по дяволите? Ирен я прегърна. Вера не знаеше как да реагира. Как да реагира? Ася намръщено гледаше звездите върху надгробната плоча на шефа си и псуваше наум.

— Не знаех, че ще стане така! — трепереше Бояна. — Той беше просто дете. Не знаех, не исках!

— Успокой се и ми кажи какво е станало! — опитваше се да я утеши Ирен.

— Владимир Василев… — промърмори Бояна. — Не исках да стане така!

— Областният съдия… — уточни партньорката й. — Бяхме двете там.

— Втория път стрелях във въздуха. Не можех да отнема живота на дете…

— Защо го казваш чак сега? — учуди се Ирен.

— Синът на Василев има нещо общо със смъртта на Борис — намеси се Ася. — Онази сутрин, когато го открих мъртъв в офиса, някой му беше завързал с кърпа очите. Спомняте си как бързо избягахме в Мексико. Затова не го бях споменавала.

— Мислиш, че има нещо общо? — замисли се Ирен.

— Помисли! — каза Ася. — Синът на областен съдия остава жив, след като е видял смъртта на семейството си, видял е теб и Бояна, чул е нещо. Две седмици по-късно шефът на S.T.A.R. е убит в офиса си. С превръзка на очите. Темида — богинята на правосъдието. Или убиецът е абсолютен непрофесионалист и е оставил толкова очевидна следа, или е направено умишлено — да ни подскаже нещо.

Вера слушаше мълчаливо целия разговор и с периферията на погледа си наблюдаваше подозрителен тип, който ги зяпаше от известно време насам. Сигурно нямаше да му обърне чак такова внимание, ако не го бе забелязала и предишния път, и по-предишния, и преди това… Убиецът? Нима беше толкова просто? Нима можеше да извади пистолета от чантата си, да му пръсне черепа и Борис да бъде отмъстен?

Знаеше, че всъщност въобще не беше просто.

Загадъчният тип загаси цигарата, която пушеше, размърда се и се качи в скромния опел до него. Потегли.

— Аз ви оставям! — сепна ги Вера. — Сетих се за нещо неотложно. Ще ви се обадя по-късно!

Какво? Какво й прищрака пък на нея? Ама че работа! Да си тръгне в такъв момент! Абсурд!

Вера се качи в мерцедеса си. Настъпи газта и тръгна по следите на загадъчния тип. Последва го до града. Паркира недалеч от него и продължи да го следи. Кой беше той? Застаряващ чаровник, загледал се по четири млади красавици, или нещо повече от случайност? Струваше си да се провери.

Тя се движеше на безопасно разстояние и използваше всяка възможност, за да се слее с минувачите. Професионалист. Старите навици никога не умираха. Не беше лесно за една красива жена, облечена предизвикателно, да се движи инкогнито. Справяше се, и то много добре. Непознатият вървеше на трийсетина метра пред нея и разговаряше по мобилния си телефон. Дистанцията бързо се стопи.

— Позволете! — усмихна се Вера и хвана Антон под ръка.

Мъжът се сепна и въпросително изгледа красавицата. Позна я. Недоумение. Лека нотка на паника, заменена със самообладание. Какво искаше? Подозираше ли нещо? Как трябваше да реагира? Струваше ли си да се вкара в някоя опасна игра? Нямаше да му бъде за първи път.

— Имате нужда от компания ли? — отвърна с усмивка той.

Презрителна ирония пробяга едва доловимо по лицето на Вера. Тя знаеше, че и най-малкото съмнение от нейна страна щеше да й изиграе лоша шега. Ами ако бъркаше? Ако този нямаше нищо общо със смъртта на Борис? Не, нямаше място за съмнения. Той е! Той и само той.

— Не възразявате да повървим заедно, нали? — Вера притисна нежното си тяло към него.

Антон знаеше, че тя блъфира. Знаеше, че е разбрала нещо и сега е натикан в ъгъла. Не, нямаше да стане така… по нейния начин. Вчерашна пикла! Знае ли кой е той? Най-добрият шпионин, който България е имала. И не, не възразяваше да повървят заедно. Откога не се бе появявал публично в компанията на млада красавица?

— Не бих възразил още много неща, ако ме питате! — продължаваше да играе нейната игра.

Ама че нахалник! Можеше да й бъде баща.

— Видях ви преди малко на гробищата. — Вера пристъпи в тиха атака. — Някаква работа ли имахте?

— Ходих да видя стар приятел — не се даде лесно той. — Впечатление ли съм ви направил?

— Повече, отколкото предполагате!

Да, наистина тя подозира нещо! Но пък играта беше забавна.

— И решихте да ме проследите? Поласкан съм!

Наглец!

— Откога познавахте Борис?

Не, не става така, малката! Не се прави по този начин! Не можеш да разкриваш картите си толкова рано. Трябва хубаво да обработиш целта си, да я накараш да повярва, че си приятел, и чак тогава да изкопчиш информацията, която ти е нужна. Е, добре! И без това е на грешен път. Какво толкова…

— Вероятно тогава все още не сте били родена — засмя се малко насила Антон. — Нека престанем с този цирк! Какво искате?

Вера леко се стъписа. Притисна се по-близо до него. Двамата продължаваха да вървят, без да обръщат внимание на неодобрителните погледи на минувачите. Как може такова хубаво момиче да се хване с такъв дъртак? Златотърсачка! Интересуваха я само парите му!

— Кой ви поръча да отстраните боса на S.T.A.R.?

Не, как може така? Това момиче не е ли минавало някакви курсове по елементарна психология, когато е ставала наемен убиец? Какво е това нещо?

— Преди да ви отговоря на този въпрос, млада госпожице — Антон стана много сериозен, — искам да ви попитам дали си давате сметка, че след края на този разговор един от двама ни ще остане много… разочарован?

Антон усети убождането. Болка нямаше. Само чувството, че е изигран. Чувството, че е изгубил играта. Отровата запълзя бавно, но смъртоносно в тялото му.

— Кой си ти? Защо уби Борис?

Изигран. Изигран от жена. Кой би си помислил? След всичките тези години… Как се случи? Как допусна подобен гаф? Блъфирала е през цялото време. Измамница. Не е знаела нищо. Просто е подозирала. И той… падна в капана й… просто така. Годините бяха казали тежката си дума. Антон Петров, честито, най-накрая си намерихте майстора.

— Колко ми остава? — попита мрачно той.

— Не много — отвърна Вера. — Няма да боли. Просто ще заспите и повече няма да отворите очи.

Мамка му! Триста пъти мамка му! Какво следваше? Да й каже каквото знае или да я прати по дяволите? Добре, нека се изядат взаимно! Истината все пак трябва да излезе на бял свят.

— Казвам се Антон Петров, бивш агент на Държавна сигурност. Преди две години при мен дойде синът на моя дългогодишен приятел и колега Владимир Василев. S.T.A.R. бяха елиминирали семейството му. Момчето се страхуваше за живота си и искаше моето съдействие. Не беше трудно да открия Борис Бакалов. Поговорихме си. Той нямаше вина. Шефът ти просто беше кукла на конци. Изпълняваше поръчките на една влиятелна корпорация. Беше принуден да се занимава с този бизнес. Не го убих аз.

— Лъжеш! — изсъска през зъби Вера. — Мръсен лъжец!

— Какво печеля? — спря се на място Антон и задъхано пое глътка въздух. — След броени часове вече няма да съм жив. Но мога да ти кажа каквото знам!

Вера мълчеше. Трябваше ли да му вярва?

— Говори!

— Малко преди да напусна офиса на S.T.A.R. се чу вик и изстрел. Непознатият елиминира секретарката. Единственото, което можех да направя, беше да се скрия зад вратата. Той нахлу. Носеше маска на Анонимните. Стреля в коляното на Борис два пъти. После в другото. Рухна. Маскираният се приближи до него и му прошепна нещо. После стреля в главата. Тръгна си веднага. Аз се обадих в полицията. Това е.

— И нямаше никаква превръзка на очите?

— Превръзка? — учуди се Антон. — Що за глупост?

Неприятно чувство пропълзя по гърба на Вера. Нещо не беше както трябва. Следващият въпрос сам изскочи от устата й:

— Убиецът? Видя ли го?

— Нали ти казах, носеше маска на Анонимните! Това е, което знам.

Не, не беше всичко, което знаеше. Имаше още. Но нека красавицата си поиграе малко на Шерлок Холмс.

— От кого е била последната поръчка? Това поне знаеш ли?

— Единствената улика, която открих, водеше към руската мафия. Но не ми се занимаваше с тях.

— Единствената? — ядоса се Вера. — И това е всичко? Всичко ще приключи просто така? Всичко ще отиде по дяволите?

— Дяволче! — едва произнесе Антон, хвърляйки в лицето й последния си жокер. Беше му все по-трудно да диша. Тя го гледаше с недоумение. — На пистолета на убиеца имаше гравирано дяволче.

Светът се разтресе и се взриви на милиарди парчета. Вера едва не припадна. Шокът я вцепени, скова на място цялото й същество. Сякаш професионален боксьор я цапардоса по лицето. Градът избледня, звуците изчезнаха. Шок. Ужас. Прозрение. Истина, която отказваше да бъде приета. Сълзи. Изкъпаха лицето й. Лъжи. Лъжи. Лъжи. Предателство. Кой уби Борис Бакалов?

Вера се съвзе. Пусна Антон и хукна по обратния път към гробищата. Шпионинът стоеше сам сред тълпата и усещаше как тялото му го предава. Довлече се до най-близката пейка и седна. Това е. Подло изигран от жена. Каква ирония.

Кой уби Борис Бакалов? Вера не спираше да бяга. Вера не искаше и не искаше да приеме истината. А тя болеше.

На гробищата нямаше никой. Пустота тегнеше над мястото. Пустота, която се изпълни с болка. Болка и нищо повече.